Робинята

ДЕТСКА ПОЗА

ДАУИ РАИЪН

Винаги съм смятал, че тя носи най-красивото име. Дори преди да се влюбя в нея, името ме привлече и бях свършен. Все още не мога да го кажа, без да изпадна в носталгия, или да го чуя, без да замълча и да се засрамя като пубер, ужасен, че говорещият може да прочете мислите ми и да разбере, че все още съм влюбен след всички изминали години. Връзката ни беше велико нещо за мен, все още е, като митично преследване на любовта, което тормози сърцето завинаги. Следобедът, когато се сбогувахме, си тръгнах и суеверно продължих да гледам напред. Исках да се обърна и да я видя как плаче, но не можех да рискувам да накарам земята да я погълне и да я отнеме от мен завинаги. Можех да се върна някой ден и да се видим отново. Изминаха пет дълги години и отчаяното желание все още ме тормозеше. Преживях и други истински връзки, полагах усилия в кариерата, опитвах да се науча да свиря на китара, да рисувам, да направя музикален синтезатор съвсем сам — монтаж от много преживявания, които изглеждаха вълнуващи, и когато потъна в спомени харесвам видяното. Хубави богати сцени, напомнящи за Керуак. Живях откак Лили… Лиииилииии… Лиииииилиииии… всъщност не.

Ако някой ми беше казал, че следващия път, когато видя Лили, тя ще е на колене на пода, с вирнат във въздуха задник, изпълняваща нещо, което прилича на акробатика в забавен кадър, щях да се изпълня с еротично очакване. Щях да подготвя духовити и язвителни забележки и вероятно щях да запазя добрата си физическа форма, да се откажа от марихуаната и мексиканските тестени изделия. Все още щях да съм красивият млад Адонис, в когото тя се влюби и за когото плака. Но никой не ми каза и макар да видях Лили в секси поза, единственото ми желание бе да се пробода в сърцето и да изтръгна шибаното нещо от гърдите си. Земята не я беше погълнала, тъй като се намираше точно пред мен. Великолепна, стегната и гъвкава фигура, бяла, руса, без никакви тлъстини. Беше превъплъщението на онова, което си представяме, когато говорим за здраве и красота. Образ от реклама на кисело мляко.

Натъкнах се на нея в студио за йога и тай чи в центъра на града. Бях се върнал в Бостън да уча право, последно усилие да затвърдя съществуването си и да се насоча нанякъде. Това бе първата ми година и вече си мислех да се откажа и да се върна в профсъюза. Предишната година бях работил за кампанията на „Справедливост за чистачите“, най-вече правейки щампи на тениски и пушейки марихуана в тоалетната. Преструвах се на силно заинтересован. Поне в правния факултет наистина изпитвах интерес. Държах да не съм най-глупавият, мързелив и грозен тип в залата. Бях почти сигурен, че се провалям. Интересувах се от чукане. Бях се превърнал в нещо като развратник, не нарочно. Когато ставаше дума за жени, се проявявах доста късогледо. Може би заради възрастта ми или невярата ми в Бога, или каквито и да са други културни заболявания, от които човек страда в наши дни, но единственото, което исках, бе да забия глава между два крака, да вляза в тунела и да изскоча оттам навреме. Мамка му Вероятно може да се каже, че бях неспокоен и неудовлетворен. Истинската любов за мен започваше и свършваше с Лили. Не бях убеден какво точно представляваха останалите ми връзки. Мисля, че нещо приключи и за нея в деня, когато заминах, защото не след дълго тя влезе в йога студиото, за да прочисти мозъка си и да

излекува сърцето си и никога не си тръгна.

В нея имаше нещо, което не бях приел сериозно. Спомням си я как четеше „Селестинското пророчество¹²“ и ме обвиняваше, че съм енергиен вампир, но си мислех, че се шегува. Оказа се обаче, че е говорела напълно сериозно. Лили беше откачена на тема „Нова ера“ и както самата тя се определяше, бе „мисионерка, монахиня и работохоличка“ Работеше седемдесет часа седмично в студиото, продаваше кичозни будистки украшения и безполезни мехлеми, популяризираше холистиката и мистицизма, ядеше само кафяв ориз, не правеше секс, спеше по пет часа на нощ на постелка на пода, лишаваше мозъка си от мечти и кислород и дори живееше във фитнес центъра „Нова зора“ от четири години. Лили беше в секта.

Фитнес „Нова зора“ не беше типичната секта. Обичайните показатели отсъстваха. Нямаше водач от мъжки пол с дълга коса, привличащ сексуално членовете. Нямаше изолирано имение или зловещо очакване на Армагедон—, нямаше печатни памфлети, провъзгласяващи края на света. „Нова зора“ имаше студиа навсякъде и предлагаше безплатни курсове и лечебни сеанси на посетители, които идваха за първи път. Имаше си бизнес модел и легионите й, лоялни и себеотдадени като всяка друга група религиозни откачалки, бяха целомъдрени продавачи, твърдо решени да постигнат добра печалба за центровете си. Бяха усмихнати, дружелюбни, привлекателни младежи, които приветстваха всеки с отворени обятия.

Трябва да призная, че никога не съм се интересувал от йога. Отидох на курса само защото беше безплатен и заради рекламата, която видях в „Старбъкс“. На нея имаше снимка на красива брюнетка в бял лен, седнала в поза „Лотос“ и ухилена замечтано. Беше черно-бяла и не много добре заснета, но се виждаха очертанията на интимните части на момичето. Купих си чифт пантофи за тай чи и взех влака до Копли.

„Нова зора“ бе сгушена между книжарница „Барне и Нобъл“ и „Бъргър Кинг“. Със същия успех можеше да е „Кървс—“, видеотека или приют. Бях посрещнат от момиче с бръсната глава и фигура на сърна, не по-възрастно от двайсет и пет години. Името му беше Дейзи. Дейзи разтри раменете ми, провери чакрата— ми и ме поведе към задна стаичка за консултация. Настани ме върху синя гумена постелка, която миришеше на потта на милиони вегетарианци. Нагласи крайниците ми, все едно че бях разпънат на кръст, и постави вибриращо устройство с бъбрековидна форма на корема ми, после на гърдите, разочароващо избягвайки зърната, после го прокара по вътрешната част на бедрата ми, по прасците и надолу до ходилата.

— Имаш много блокирани меридиани — каза Дейзи.

— Така ли?

Тя изключи устройството и постави ръцете си на корема ми. Натисна лишената от мускули плът и замасажира тлъстината, покриваща подутите ми жлези.

— Усещам ги ясно — каза тя, като натисна толкова силно, че едва не се напиках. — Можем да ги оправим. Ще се изненадаш какъв резултат ще имат върху здравето и самочувствието ти само няколко сеанса. Някои от лечителите ни вършат чудеса.

— Мисля, че и малко сок от червени боровинки ще свърши работа — пошегувах се, но тя не се засмя.

— Ако се запишеш сега, можем да ти осигурим четири половинчасови сеанса само за петстотин долара. Обикновено вървят по сто и петдесет единия, но виждам, че имаш

отворено сърце.

— Е, дойдох най-вече заради йогата, но благодаря — отвърнах.

— Не е нужно да вземаш решение веднага. Ще поговорим след курса.

Тя сложи ръка под главата ми, затвори очи и повдигна тялото ми в седнало положение. Движенията й приличаха на смешен танц, а не на грацията, която идва с истинските тренировки. Седна срещу мен, скръсти ръце и се вторачи в очите ми с нещо, което приех за сексуален намек. Номер в продажбите? Дейзи си пое дълбоко дъх.

— Замислял ли си се някога за собствената си сила? Имам предвид, чудил ли си се искрено? — попита тя. — Чувствал ли си някога, че притежаваш огромен запас от енергия, която протича през теб и останалата част от света? Нещо като сила, в чието съществуване си напълно убеден?

— За сексуална енергия ли говориш? — усмихнах се флиртаджийски.

— Нещо подобно — отговори тя, запазвайки спокойната си поза и култовия поглед. — Но е повече любовна енергия, нещо като телефонна линия, която ни свързва и ни позволява да споделяме информация и мъдрост.

— Аха.

— Чувал ли си някога историята за маймуните? — попита тя.

— Бонобо—?

— Не знам дали са били бонобо — продължи. — Но бе публикувано проучване за два острова с две отделни общества маймуни. Един ден на единия остров, женска маймуна ядяла плод, който расте и на двата острова. Решила, че вместо да го изяде направо от дървото, първо ще го измие в потока. Започнала да мие плодовете си, преди да ги яде и научила и другите маймуни да го правят. След известно време всички маймуни на острова миели плодовете си, преди да ги ядат, което е страхотно. Но най-великото е, че скоро след това, без никакво външно влияние или насока, маймуните на другия остров започнали също да мият плодовете си!

— Невероятно!

— Нали? — усмихна се тя. — Това е неопровержимо доказателство за съществуването на тези споделени енергии, които протичат между нас. Тук, в „Нова зора“, искаме да научим хората как да овладяват тази енергия, да я използват за добро и да отхвърлят злото.

Маймунската история звучеше интересно, но чак пък неопровержимо доказателство за вълшебни информационни вълни? Телепатия? Студентът по право у мен се нуждаеше от по-солидни доказателства.

— Но откъде знаеш? — попитах.

— Какво имаш предвид?

— Откъде знаеш, че е била виновна тази енергия? Може плодът просто да е имал по-добър вкус след измиването. Защо трябва да е телепатия? Защо да не е само практично приложение на две различни маймуни бонобо?

— Не мисля, че бяха бонобо — поправи ме тя. — Май бяха шимпанзета.

— Бонобо са шимпанзета — уведомих я. — А шимпанзетата не са маймуни.

— Е, както и да е, това е сериозно проучване, публикувано в научно списание.

— Кое списание?

— Не съм сигурна, но мога да разбера — предложи тя. — А сега ми позволи да те отведа в студиото.

Надигна се енергично, без да си помогне с ръце, демонстрирайки стегнатите мускули на задника си.

— Днешният безплатен курс е ръководен от една от най-мъдрите ни учителки. Въведение в дишането и смеха.

Никога не ми бе идвало на ум, че дишам и се смея погрешно и един ден ще ми се наложи да взимам уроци, за да науча правилната техника. Също така не си бях представял, че подобни основни функции изискват усъвършенстване. Но бях достатъчно широко скроен, за да се усъмня в собствените си западняшки навици за вдишване-издишване и смях. Нямах причина да съм циничен, поне засега, и реших да продължа. Останах с погрешното впечатление, че бръснатата хубавица, която ме прегледа, искаше да я чукам. Щях да посветя следобеда на потенциалната ни космическа връзка. Освен това Дейзи ми каза, че имам отворено сърце, което накара тъжната маймуна в мен да се почувства поласкана и разбрана. Погъделичка самочувствието ми, а подобно действие винаги ме подтиква да се включа в нещо откачено. И най-дребният комплимент унищожава здравия ми разум и ме изпраща на кръстоносен поход. Дейзи трябваше да ми каже само, че имам красиви очи, и щях да й напиша чека веднага.

Тя ме поведе към студиото. Там свиреше успокояваща музика и всички членове се прегръщаха, когато минаваха един покрай друг. Почувствах се като пълен идиот.

И внезапно я видях.

Трудно е да се каже какво точно ни привлича към определени хора, какво ни кара да мислим, че нещо е любов, а друго не е. Може пък да има метафизично обяснение. Единственото свято в живота ми досега бе чувството за извънземната ми връзка с Лили, историята, която си разказвах за това как душите ни се сливат. За първи и единствен път пропастта между мен и останалата част от света бе запълнена с най-великолепното спокойствие. И безгрижно захвърлих всичко това заради някакво неясно бъдеще. Вероятно обаче бе по-скоро от страх, че вълшебната приказка не бе реална, че никога не съм бил свързан с Лили, а душата ми ще си остане бездомна завинаги, че любовта въобще не съществува, а има само страх и очакване за смърт, бърза и безсмислена. В поддържането на мита имаше свобода и безопасност. Предполагам, че точно заради това видът на Лили след всички изминали години предизвика подобна реакция у мен. Наведено надолу куче, късо подстригана коса, стъклени очи, красива уста, рецитираща някакъв санскритски текст (дали пък не беше корейски), предназначен да повлияе на диафрагмата. Лили беше учителката. Не можех да се науча как да дишам и да се смея от нея. Преди се бяхме смели и дишали заедно и макар да бе страхотно, тя определено не бе съвършена. Заех мястото си в задната част на класа и потиснах сълзите си. Любовта на живота ми, жената, която всеки ден се надявах да видя отново, стоеше пред мен, а аз исках само да си халосам главата в стената.

Знаех, че Лили не беше Далай Лама. Не бе възможно да е постигнала просветление за толкова кратък период от време. А и как човек преминава доброволно от чукане в кенефа на мизерен бар до медитация под свещеното дърво? И как това се превръща в печелившо начинание? Още дори не бях говорил с нея, но вече й бях ядосан. Учителка по какво? Лечителка на какво? Магията, която живееше в мен и ме поддържаше през всичките тези години, и образът на Лили, моята Богородица, бяха унищожени в мига, когато научих, че тя наричаше себе си учителка, лечителка, мисионерка, монахиня. Душата ми се почувства осиротяла. Сега Лили се продаваше на всеки, готов да плати! Под дегизировката на йога и тай чи. Гледах я как прегръща напълно непознати, как слага ръце на задниците им по време на упражненията, как затваря очи и се усмихва. Искаше ми се таванът да падне върху нея.

Или върху мен. Когато бях по-млад, имах навика да се будя рано и да се разхождам покрай реката. Срещах група камбоджанци, които се разхождаха заедно, и вървях след тях, имитирайки походката им. Те размахваха ръце и ги вдигаха до брадичките си. Аз също го правех и вярвах, че това е най-добрият начин за ходене, докато не загубих равновесие и не се спънах. Още тогава трябваше да си науча урока и вероятно го бях направил, защото класът по дишане и смях ми заприлича на фарс. При това до такава степен, че се уплаших за физическата си безопасност. Лили ни нареди да дишаме бързо, докато удряме бъбреците си с юмруци и подскачаме. Веднага почувствах, че ми се вие свят и може да припадна. Накара ни да се смеем монотонно. После трябваше да повтаряме „Смешни бъбреци, смешни бъбреци“. Стигнахме до дробовете и главите си и накрая почнахме да се потупваме по подмишниците, крещейки: „Обичам подмишниците си!“

Никога преди не съм се занимавал с йога, но бях сигурен, че нямаше нищо общо с това. Бях прекалено замаян, за да се тревожа. Групата ни се състоеше от двайсетина души, пеещи хвалебствия за мишниците си без никаква ирония.

Огледах помещението и забелязах Дейзи. Подскачаше с такава енергия и галеше подмишниците си с такъв ентусиазъм, че почти ме накара да повярвам в ползата от упражнението. По лицето й се стичаха сълзи. Възрастен кореец стоеше до вратата със скръстени ръце и кимаше утвърдително към Лили. Одобрението му я накара да се усмихне по начин, който ми взе акъла. Онази Лили от въображението ми не се нуждаеше от ничие одобрение. Беше самостоятелна гениална професорка по изкуство или лекарка в „Маунт Синай“, работеща през лятото за „Доктори без граници“.

Тя приключи урока с десет минути „Детска поза“, йога поза, където коленичихме и положихме глави на пода, а Дейзи мина от ученик на ученик, подканвайки ни да подпишем тримесечен договор за курсовете им. Шокирах се, когато видях как доста хора се съгласиха да платят наглата цена. Петстотин долара за неограничен брой класове и гарантирана лична връзка с учителя ти. Още повече се шокирах, когато собствената ми ръка надраска подписа ми на пунктираната линия, но вярвах, че съдбата ме е довела тук по някаква причина. Бих направил абсолютно всичко, за да съм отново в компанията на Лили.

След като се надигнахме, ни поднесоха чай и започнахме да се запознаваме. Поех си дълбоко дъх и отидох при Лили. Тя обсипваше с прегръдки и похвали всеки, който се доближеше до нея. Застанах на опашка и зачаках реда си. Когато се спогледахме, тя не ме позна веднага.

— Лили, аз съм — заявих и разтворих ръце за прегръдка, показвайки тъмните кръгове пот под мишниците си.

— О, Господи! — извика тя, като обви ръце около врата и ме зацелува по лицето и главата. — О, Господи! Не мога да повярвам!

Сложи ръка на закръгленото ми шкембе и го потупа.

— Мина толкова време — каза. — Погледни ни. Остаряхме.

— Не и ти. В идеална форма си.

— Е, трябва да съм добра реклама за центъра — пошегува се тя.

Въпреки потта, нервите и отвращението ми от избора й на професия, не можах да се сдържа и я помолих да вечеря с мен.

— Бих искала, но трябва да попитам наставника си — отвърна, като посочи корееца с каменно лице, застанал до вратата.

— Нуждаеш се от разрешение?!

— Не, мога да отида навсякъде, където поискам. Това е само учтивост. Обикновено имаме събрания вечер, а през повечето дни имам курсове, затова не ми остава много време за други неша. Но е страхотно! Искам да ти разкажа всичко и да науча какво става с теб.

Тя ме целуна отново и отиде при наставника си.

Сведе глава, когато му заговори и ми се стори, че разговорът им продължи повече, отколкото бе необходимо. Усетих очите му върху себе си. Оглеждаше ме внимателно, сякаш искаше да премери силата ми и да прецени дали представлявах заплаха. Очевидно не му се сторих опасен, защото Лили се върна при мен с усмивка.

— Той каза, че мога да тръгна веднага, но трябва да се върна до осем. Всички лечители ще учат нова форма на терапия с върховете на пръстите, предназначена да облекчи симптомите на лупус. Но това е друга история. О, нямам търпение да споделя всичко с теб!

— Не трябва ли да отидеш на лекар, ако имаш симптоми на лупус? — попитах, но не получих отговор.

— Е, къде ще ме заведеш? — попита тя. — Хайде да отидем в онзи ресторант за суши, където ходехме навремето.

— Спомням си мястото — отвърнах. — Спомням си как някой изпи прекалено много саке и започна да си играе с мен под масата.

— Скъпи, не прибързвай.

— Имаме ли време да се преоблечем?

— Вероятно не — отговори тя, като ми метна хавлия. — Просто си избърши лицето и никой няма да разбере нищо.

Все още беше безумно сладка.

До този момент ми се искаше да вярвам, че Лили не се бе променила много. Също така исках да вярвам, че можеше да има нещо в тези дивотии, с които се занимаваше. Но най-вече исках да остана насаме с нея. Изпитвах нужда да чуя какво бе съществувало между нас навремето, да получа потвърждение за всичките си копнежи.

Отидохме пеша до ресторанта. Лили дори ме хвана подръка, сякаш се бяхме върнали във времето, когато бяхме влюбени. Очаквах повече ограничения и нервност от нейна страна, но бързо се оказах погълнат от интимност и доверие. Точно това бях искал през последните пет години. Но пък ми се стори прекалено лесно, а и след като я бях видял как с лекота прегръща напълно непознати във фитнес клуба, бях настроен скептично относно искреността. Сърцето ме заболя от желание. Тя все още бе ужасно сексапилна.

Лили ми разказа за новия си живот. Не само преподавала йога, но и участвала в движение за духовно пробуждане. Прекарала две седмици на червените скали до Седона, седнала в енергийна вихрушка, като се раздвижвала само за да пие вода. Дори не ставала да пишка. Разказа ми за постелката на пода, където спяла, и как споделяла стаята с пет други жени. Каза, че не била правила секс поне от две години, тъй като това било нещо, на което не гледали с добро око в движението, но изборът си бил неин и никога преди не се била чувствала толкова щастлива. Разказа ми за празнината в сърцето си, която внезапно се запълнила, когато започнала да се занимава с йога. Аз пък й обясних, че харесвам собствената си празнина, която ме приближава до всички останали. Лили спомена, че миналата седмица прекарала осем часа, изпълнявайки един и същи поклон, като в същото време рецитирала текст, който трябвало да спаси света. Преди се била покланяла по хиляда пъти, но четири хиляди поклона я скапани. Освен това ми намекна, че се била отказала от всичките си вещи, отказала се от университета, за да се отдаде на призванието си на месия.

След това пък ми намекна, че вероятно щяла да прави секс някой ден. Аз отговорих, че съм подходящият човек за работата и й отворих вратата на ресторанта.

Поръчах бутилка саке и гигантска порция сурова риба. Лили си поръча минерална вода и купа ядки.

— Можеш да поръчаш каквото си искаш — казах. — Аз черпя.

— Точно това искам — отговори тя.

Лили се помоли над купичката си, после предпазливо лапна няколко ядки. Аз натъпках огромно парче сьомга в устата си, изпих чаша саке на екс, избърсах устата си и събрах смелост да заговоря.

— Е, хайде да чуем, Лили. Каква е цялата история с „Нова зора“? Въобще не ми прилича на йога. Как се забърка с тези типове?

— Нали вече ти обясних за празнината ми и всичко друго — отвърна тя отбранително.

— Да, но какво целиш с участието си в тази група? Какъв е смисълът да правиш тези упражнения по цял ден всеки ден?

Тя избърса устата си, наклони глава и внимателно подбра думите си.

— Може ли първо да ти разкажа една история? — попита и изчака да кимна. — Искам да ти я разкажа. Всеки път, когато си я разказвам, си припомням защо се занимавам с това и какво е призванието ми.

— Разбира се. Давай.

— Знаеш ли, че като дете никога не плачех?

— Никога?

— Никога. Докато станах на девет години. Спомням си ясно. Накарах майка ми да се надбягваме до предната врата. Но само след няколко секунди се спънах, паднах по лице и си разбих брадичката.

— Да, това изглежда подходящ момент да пролееш няколко сълзи.

— Да! Абсолютно същата мисъл ми дойде и тогава. Затова го направих. Но не само плаках, а хлипах, пеех болката си в пискливо сопрано, повдигнала лице към небето. Не можех да спра. Не исках да спра. А когато почувствах, че ще спра, запищях още по-силно. Крещях, разтърквах издраното си коляно, вторачена в малките капки кръв. Откачих. И преживях това, което сега считам за религиозно преживяване.

— Какво правеше майка ти през цялото време? — попитах.

— Прегръщаше ме и ме успокояваше, разбира се.

— Но не беше ли шокирана? Имам предвид, никога преди не те е виждала да плачеш.

— Беше разтревожена, но това не бе изолирано събитие. По-късно вече плачех за всичко. Телевизионни реклами, малки кученца, вкусни храни, какво ли не. Можех да се изразя само по този начин. Превърнах се в ревла. В училище ме закачаха. Можех да зарева всеки миг и всички го знаеха. Хората започнаха да се дразнят. Спомням си напрежението в класната стая, когато щеше да бъде споделено нещо важно или интересно, а съучениците ми се притесняваха, че ще се разплача неудържимо. Директорката дори насрочи лична среща с мен преди часа по биология, когато щяхме да гледаме „Чудото на живота“, документален филм, който показва раждане. Каза ми, че ще ме помолят да напусна класната стая, ако емоциите ми разстроят останалите ученици. — А ти какво отговори?

— Нищо. Само се разплаках.

— Защо ми разказваш всичко това? — учудих се.

— Опитвам се да хвърля светлина върху жената, която съм. Не мисля, че наистина ме познаваш. И никога не си ме познавал. Ревла съм си. От години. От онзи ден, когато се научих как да черпя от тази енергия, чувствам нещата по дълбок, първобитен начин. Различна съм от теб. Изпитвам болка.

— И аз изпитвам болка — признах.

— Но не си ревльо. Не искаш да се хвърлиш в болката, да видиш колко невероятна е тази енергия, да осъзнаеш, че въобще не е болка, а сила на милиони години, съсредоточена в мозъците ни, предоставяща ни възможността да се излекуваме отвътре. „Нова зора“ ме научи как да лекувам себе си.

— Значи вече не плачеш?

— Плача непрестанно.

— Не разбирам.

— Ще трябва да дойдеш в планината за уикенда, за да схванеш. Мога да ти осигуря частична стипендия. Ще ти струва само една-две хилядарки, но ще научиш страшно много за себе си.

— Ти ще бъдеш ли там?

— Нещо такова.

— Не искам да ходя, ако не мога да съм с теб — казах, изненадвайки самия себе си с младежкия си глас. — Ще отида само ако и ти си там.

— О, я стига! Никой от нас не е никъде наистина, но същевременно сме навсякъде през цялото време. А времето не е нищо.

— Няма да отида — казах упорито и натъпках парче риба в устата си.

— Помисли — посъветва ме тя, като съблазнително облиза солта от фъстък, после си погледна часовника и се намръщи. — Време е да тръгвам.

— Чакай, Лили — спрях я. — Трябва да знам нещо. Отдавна ми се иска да ти задам един въпрос, макар да не съм убеден, че държа да узная отговора.

— Можеш да ме попиташ.

— Е, просто трябва да знам, защото… ами… през цялото това време се тормозех, че не знам… Преди всички тези години бях лудо влюбен в теб, но никога не разбрах дали и ти изпитваше същото.

Лили наклони глава с маниера на изпълнен със съчувствие лечител и се усмихна. Очите й бяха небесносини, но погледът й напомняше на два бурни водовъртежа, поглъщащи действителността и изплюващи я подредена по друг начин.

— Мислех, че никога няма да спра да плача — каза тя. — Но просто съм си такава.

Тя се надигна, докосна лицето ми нежно и ме целуна по бузата. После каза с тона на Кетрин Хепбърн:

— Довиждане, любовнико.

Разплаках се. Не див рев, само няколко сълзи и тъжно изражение на лицето ми.

Лили се засмя.

— Ето — каза тя и се завъртя да си тръгне.

— Чакай, Лили — извиках. — Трябва да узнаеш още нещо.

— Какво?

— Не обичам подмишниците си! — изкрещях. — Всъщност мразя ги. Фантазирам как ще ги отрежа и изхвърля от тялото си. Изпитвам същото и за останалите си части. Не мисля, че в тялото ми има нещо смешно. Мъчи ме ужасна болка. Будя се сутрин и се мразя. Представям си как стената ми е пробита от бормашина, която пробива и главата ми. Това е

единствената мисъл, която ми носи някакво облекчение. А в това няма нищо смешно.

Лили се ухилва, изпраща ми въздушна целувка и излиза.

Чувам щастливата двойка на съседната маса как се подсмива на думите ми. Промърморвам под нос да вървят на майната си. Келнерът пристига и си поръчвам пържени банани и сладолед със зелен чай. Отначало си помислих, че ме е обзела параноя, но вече съм сигурен, че един от облечените в лен корейски учители се мотаеше из суши ресторанта, като се преструваше, че не ни наблюдава. Тръгна си заедно с Лили, нещо като придружител или надзирател. Потопих банана в топящия се сладолед и се зачудих дали да не отида до тоалетната, където да мастурбирам. Бях неутешим и разстроен.

Не възнамерявах да се върна в „Нова зора“, но следващата седмица се усетих, че вече бях платил петстотин долара за три месеца. Може би Дейзи още не бе достигнала целомъдрената фаза в сектата и все още имах шанс. Най-важното бе, че още усещах любовната енергия, която ме свързваше с Лили. Не знаех какво да кажа или направя, когато я видя, просто копнеех да съм до нея. Това бе единственото, за което мечтаех през последните пет години.

Този път си занесох лична постелка за йога и по-леко горнище. Дейзи стоеше на рецепцията и с делови вид подреждаше папки. Приближих се и я поздравих.

— Помниш ли ме? — попитах.

Тя наклони глава и се намръщи леко.

— Да, мисля, че те помня — отговори. — Имаш ли нещо против да изчакаш тук за секунда?

Завъртя се и влезе през врата, на която пишеше „Само за персонала“. Върна се с познатата ми от рекламата в „Старбъкс“ брюнетка. Вторачих се в нея зашеметено. Дейзи бе довела звездата на фитнеса да поговори с мен.

Поздравих я, но брюнетката не ме приветства въодушевено. Очевидно бе американка, вероятно от ирландски произход, но говореше по накъсания начин като корейските учители, с които работеше. Наклони глава, прехапа долната си устна и каза:

— Не те искаме.

Не бях сигурен какво точно имаше предвид.

— „Нова зора“ не те иска за клиент — уточни тя.

— Но аз платих за три месеца — възразих.

— „Нова зора“ ще ти върне парите — успокои ме тя. — Но сега ще те помолим да си тръгнеш.

— За какво, по дяволите, говориш? — избухнах. — Къде е Лили? Какво стана с Лили?

— Прехвърли се другаде. Не иска да бъде отвличана от пътуването си. Караш я да плаче и не може да спре. Отнемаш енергията й. Страхуваме се, че имаш лоша енергия. Не си готов за нашите методи.

— Мислех, че това е студио за йога, където всеки може да дойде. Наруших ли някакви правила?

Почувствах се обиден.

— Дай ни десет хиляди долара и отиди в пустинята, за да медитираш с учителите, тогава може да променим мнението си.

Казах й, че не е с всичкия си и си тръгнах. Бях бесен. Зачудих се дали бих могъл да предприема законови действия срещу тях. Съдирах рекламите им по стълбовете и реших да се върна в „Старбъкс“ да унищожа и тези, които са там. Но когато стигнах, видях нова реклама и се разплаках като бебе. На снимката бе моята Лили, направила мост и носеща се в космоса между Сатурн и Юпитер. Отдолу имаше надпис: „Бъди господар на собствената си вселена. Присъедини се към фитнес клуб «Нова зора» днес.“

Отнесох рекламата у дома и я закачих на стената. Влязох в интернет и затърсих информация за „Нова зора“. Движението се подвизава под различни имена, но бизнес моделът е един и същ. Крадат хора, карат ги да мислят, че пътуват към просветлението. Някъде в Аризона си имат водач, който притежава собствено игрище за голф. Пише книги, които членовете трябва да четат. Оприличава се на Исус и Буда, но запознатите го наричат „Новия пастор Муун“. Притежава и конюшни, а по врата на жена му висят златни вериги. Твърди, че можел да тренира хората да общуват чрез телепатия като маймуните.

Не можех да чета повече. Влязох в любимата си порно страница, за да си прочистя мозъка. Нарича се „Похотливи лекарки“. Кликнах на видео с две жени и пациент с превръзка на коляното. Лекарката и сестрата, едрогърди и руси, го съблазниха да си направят тройка. Идеята е една и съща всеки път, само актьорите са различни. Харесва ми. Увеличавам звука и се вслушвам в стоновете на младата сестра, която пациентът чука на задна прашка. Лекарката, седнала разкрачена на болничното легло, махна на сестрата, за да я подкани да я излиже. Внезапно обаче се случи нещо странно. Вместо да сведе глава към клитора на лекарката, сестрата се вдигна нагоре. Двете жени се спогледаха и сестрата облегна глава на гърдите на лекарката и сякаш изпадна в екстаз. Лекарката погали нежно главата й, целуна я, а сестрата прошепна нещо, което прозвуча като „мамо“. Дори мъжът с превръзката бе трогнат и започна да чука по-нежно.

Бих дал всичко, за да съм част от тази света троица.