Робинята

ТАНЦ СЪС СЕНКИ

АЛАНА НОЕЛ ВОТ

Седем седмици след като започнах да го чукам и само трийсет минути след като го поканих на вечеря с мен и сина ми, двайсет и шест годишният ми любовник падна от бъги и си счупи три гръбначни прешлена.

Не беше едър мъж — метър и шестдесет и осем, може би около шестдесет кила с мокри дрехи. Момчето със счупените прешлени ми разказа по-късно, че баща му го наблюдавал през прозореца как профучава по чакъла в бъгито и го оставил да лежи там половин час, преди да отиде да провери какво е станало. По каква причина един баща може да остави сина си да лежи на земята? Според мен това си беше чисто изоставяне. Жестоко. По същия начин бащата на сина ми го изостави — още преди да се роди.

Любовникът ми звънна от болницата.

— Мисля, че си счупих гръбнака. Не знам кога ще ти се обадя отново. Уплашен съм. Сестрата каза, че май съм си счупил гръбнака. Мамка му, страх ме е.

— Какво? — извиках и го чух да плаче. — Къде си?

— В болницата.

— Кой е с теб?

— Татко. Мама.

— В коя болница?

— „Кайзер“.

— Кой „Кайзер“ по-точно.

— В Сънисайд.

— Искаш ли да дойда? Ще дойда веднага.

— Магия — каза той.

— Какво?

— Магия — повтори.

Бяха го натъпкали с морфин.

— Скъпи, не те разбирам.

За моя изненада започнах да плача. Той беше само едно хлапе, което чуках.

— Бившата ми е тук — заяви той.

Какво точно знаех за бившата му приятелка? Били заедно четири години. Разделили се три месеца преди да започна да го чукам. Веднъж го попитах защо.

— Карахме се — отговори той.

Тя била студентка по медицина. Неговата възраст. Достатъчно за нея. Тя беше там, а аз — не.

Най-дългият период, в който бях оставала с даден любовник, бе две години. А когато той си тръгна, се радвах, че го направи. Винаги се чувствах доволна, когато ме напускаше, защото, ако отблъснеш един мъж с безразличието си, го правиш, за да задържиш контрола и да не ти се налага да изтърпяваш мъката от изоставянето.

В крайна сметка всеки мъж те напуска и те оставя да ближеш раните си.

Запознах се с Момчето със счупения гръбнак, когато бях на трийсет и девет години, след като взех магистърската си степен и започнах работа в офис, която ежедневно ми напомняше как бях мечтала да стана преподавателка по литература, изискана и уважавана.

Само дето не можах да си намеря такава работа, защото не бях публикувала научни статии в „Ню Йоркър“ или „Атлантик мънтли“. Но пък вярвах, че в живота получаваш това, което искаш, като Момчето със счупения гръбнак. Исках го и затова написах:

„Трийсет и девет годишна самотна майка и бивша стриптиизьорка с магистърска степен търси любовник. Възраст: 21–27, сладък, образован и срамежлив.“

Това момче щеше да стане първият ми любовник от пет години и го избрах, защото писмото му беше кратко и мило и бе уплашен от мен, което щеше да ми предостави контрола.

„Наистина ли съществуваш? Аз съм в средата на двайсетте, електротехник. След като имаш магистърска степен, значи си умна, което е малко страшно. А ако си била стриптийзьорка, сигурно си ужасно секси, а това също ме плаши. Надявам се дами отговориш. Ако искаш, ще ти изпратя снимка.“

Бившата му приятелка бе изрязана от първата снимка, която ми изпрати. Това ме изпълни едновременно с презрение и раздразнение. Не го разпитвах за нея в писмата. Пишехме си за музика, филми и сексуални фантазии. Исках да го завържа. И той искаше да го завържа. Първият път, когато говорихме по телефона, усетих как тялото ми се загрява от желание за секс и се кикотих замаяно. Има съвсем малка разлика между сълзите от смях и онези, когато плачеш с такава сила, че повръщаш. Улових на въдицата новия си любовник, това слабо неподходящо момче, тази драма в маратонки. Досега никой не ми бе подхождал толкова малко.

Месец преди да си счупи гръбнака, любовникът ми трябваше да се изнесе от квартирата, която споделяше с още четири момчета, и се пренесе в апартаментчето над гаража на родителите си. Седмица по-късно ми се обади на път към Айдахо, за да ми съобщи, че приятелят му бил убит в пиянско сбиване и той отивал на погребението. Не плака. Каза, че винаги бил очаквал насилствена смърт за приятеля си.

И насред всичко това Момчето със счупения гръбнак ми се обади, за да ме пита дали не ми звъни прекалено често. Неувереността му ме караше да се чувствам всемогъща, удобно непривързана и развеселена. Мислех си за него само като за вдъхновение и удоволствие. Аз самата бях такава за мъжете цял живот. Да, Момчето със счупения гръбнак беше егоист, бе доста безразсъден, а в добавка към страстта си да се наранява при инциденти, имаше опасна работа, където си играеше с електрически ток с голи ръце. Просто чакаше да бъде изгорен. По времето, когато се запознахме, той вече имаше зелена карта за медицинска марихуана и гълташе обезболяващи хапчета като бонбони. И това преди да си счупи гръбнака. Беше си наркоман и миришеше като такъв: трева и никотин, пот и одеколон, и нагорещени жици. Замайваща смесица, която жена на средна възраст вдишваше като кокаин.

Една вечер Момчето със счупения гръбнак пристигна в апартамента ми, след като бях сложила сина ми да си легне, и се настани на кресло във всекидневната, сякаш бе роден там. И заговори по мобилния си. Аз седях на няколко метра от него, отпивайки вино и изучавайки чертите на лицето му, развеселена и отдалечена, но вдъхнах аромата му толкова много пъти, че се замаях от сладостта му, смъкнах се на колене, изпълзях до него и застанах

между облечените му в джинси бедра. Горната част на тялото ми се просна в скута му, а главата ми полегна на гърдите му.

Почувствах се чудесно, като малко момиченце в скута на баща си. Уютно. Щастливо. Той докосна косата ми, погали ме, а аз вдигнах глава, за да погледна в очите му и видях момченце с весела гримаса на лицето.

На двайсет и първи декември оперираха Момчето със счупения гръбнак, за да оправят трите му счупени прешлена. По-късно той ми каза, че актьорът Едуърд Нортън претърпял същата операция. Лекарят му казал, че била експериментална. Никой не знаел какво ще стане, когато циментът в гърба му се разтвори, нито дали ще е парализиран, когато навърши четирийсет. Момчето със счупения гръбнак ми разказа това, след като се бяхме чукали, телата ни лежаха преплетени на матрака в спалнята ми, а наоколо горяха свещи, които ухаеха на захарни бисквити и канела, на истински дом и кухня. И въобще не бихте си помислили, че той е счупил гръбнака си преди пет седмици. Прокарах пръстите на дясната си ръка по белега над десния му бъбрек, а после докоснах малките разрези около трите прешлена на кръста му. Погалих лицето му, лявата му ръка и гръбнака му.

Той се усмихна и каза:

— Имаш успокояващ допир.

Измъченото му тяло предизвикваше нещо повече от любовно желание у мен. Исках да го излекувам. Също когато синът ми падна от скейтборда си и се разплака. Но никога не попитах Момчето със счупения гръбнак защо бе карало толкова бързо в деня, когато го поканих на вечеря. Не исках да чуя отговора му.

На Нова година той ми звънна по телефона и ме попита с колко мъже съм била. Засмях се. Това бе реакцията ми в подобен момент. Защото това не бе въпрос, предизвикан от желание или любопитство. Чух обвинение. И се засмях. Друга реакция би довела до лудост. Подобно нещо се случи в нощта, когато съобщих на бащата на сина ми, че съм бременна. Той седеше в единия край на канапето, скръстил ръце на гърдите си, приковал очи в стената. Аз седях в другия край с разтреперани ръце, приковала очи: в него. Чаках известно време, но накрая просто не можах да издържа, защото имах чувството, че очаквам смъртта. Изгоних го. Мразех го. А той не виждаше болката ми.

Но в новогодишната нощ раздразнението ми бе меко като бял хляб, натопен в сос. С други думи, вече бях изпила няколко чаши вино.

— Мога да преброя на пръстите си момичетата, с които съм бил.

— Браво на теб.

Бях по-възрастна от него, имах минало. Опит. Белези. Но не и съжаления. Повтарям. Белези.

— Защо не ме помоли да дойда в болницата?

Ето така постъпваха любовниците. Нахвърляха се един върху друг. Лежах на канапето, съжалявах, че виното ми бе свършило, и зяпах плаката на Мерилин Монро на стената.

— Защото си имаш други отговорности — отговори той.

Долових възмущение в гласа му. Дразнеше се, че бях майка.

— Да, имам.

— Освен това бившата ми приятелка щеше да дойде и не знаех кога точно.

— Това е истинската причина, задето не ме повика.

— Държа на нея. Не знам какви точно са чувствата ми към теб.

— Няма значение.

— Знаеш ли колко пъти ми се искаше да си ти, а не тя?

Гласът му се смекчи и изпълни с разкаяние. Беше доста надрусан.

Разплаках се. Г невът ми се замени с копнеж.

— Липсваш ми — признах.

— Искам да те видя — отвърна той.

— Как?

Беше погълнал доста обезболяващи, дрога и приспивателни.

— Не знам.

Любовниците копнеят за физическа близост, която да излекува всички рани. Да, секс. Бих го погълнала като вкусно ядене.

— Ще дойда да те взема — заявих.

— Наистина ли?

— Да.

— Искам да го направиш.

— Добре.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

— Ще дойдеш да ме вземеш?

— Да.

Надигнах се и примигнах към коледните светлинки. Как можех да събудя сина си, а после да шофирам след толкова много вино?

— Сериозна ли си, бебче?

— Не знам.

Отпуснах се обратно на канапето. Бях объркана.

— Ще ми се обадиш ли утре?

Мълчание. От онова, което се възцарява в джунглата, когато жертвата си разменя ролята с хищника и той се оттегля, преструвайки се, че никога не я е преследвал.

Последният път, когато видях Момчето със счупения гръбнак, знаех, че е за последно. Разбрах го по начина, по който ме чукаше. Повече от час. Свирепо и грубо. В един момент влагалището ми изплака.

— Искаш ли да спра? — попита той.

— Да. Аха.

Усетих как побеснявам.

Момчето се измъкна от мен. Членът му още бе твърд. Всеки прекрасен сантиметър от него. С блестящи следи от мен. От копнежа ми. От желанието ми.

Той сложи ръце на колената ми. Краката ми не спираха да треперят.

— Хей, бебче, добре ли си?

— Не.

Легнах настрани на матрака и притиснах възглавницата към лицето си. Момчето със счупения гръбнак легна до мен.

— Хей.

Усетих тежестта на дребното му тяло зад гърба си. Завъртях се и го погледнах. Бледо слабо момче с пухкави косми по задника. Младото му тяло изглеждаше старо. Косата на темето му бе започнала да оредява. Нещо привлече погледа ми в отблясъка от коледните лампички. Осветеното му теме приличаше на ореол. Веждите му бяха извити по странен начин. Притиснах пръст към бакенбарда му и погалих наболата по бузата му четина. Имаше слабо бледо лице. Обичах го. Виждах бъдещето си в това лице.

— Изчукай ме отново — казах.

Той проникна в мен и започна да тласка. Потта му се посипа по бретона и челото ми. Тялото ми също бе покрито с нея. Приличаше на една от онези реклами за кремове за тяло, които гарантират, че ще накарат кожата ти да заблести. Исках да усетя потта му под ноктите си и издрах гърба му. Прегърнах го здраво, за да почувствам как кожите ни се залепят една в друга. Той се извини:

— Съжалявам, че се потя толкова — каза и спря да чука, за да се избърше с тениската си.

— Харесва ми — успокоих го.

Той продължи да се поти и да чука, но не се изпразни. Зачудих се дали бе изтръпнал от дрогата и хапчетата.

— Искаш ли да го извадиш и да се изпразниш на лицето ми? — изпробвах го.

— Да. Ще ми разрешиш ли?

— Да.

Той тласна още по-силно в мен.

— Искаш ли да се обърна и да ме чукаш на задна прашка?

— Да.

— Искаш ли да ме чукаш в задника?

— О, да! Искам.

— Ще ти позволя.

— Наистина ли?

— Аха. Давай.

Момчето със счупения гръбнак беше дребно, а му се искаше да е висок и силен мъж, за да ме обладае могъщо. Бе толкова притеснен от недостатъците си, че не можеше да свърши. Освен това се притесняваше, че исках само едно от него.

— Чукай ме. Не спирай. Чукай ме — изстенах страстно. — Чакай.

Зад всеки белег има история на страдание. В подходящата светлина, мека и слаба, никой не може да види белезите ми. Изглеждам безукорна. Но тялото ми е покрито с белези. Някои са резултат на жестокост, като онзи на крака ми, получен в осми клас, когато съседските хлапета метнаха запалена пръчка динамит към мен на автобусната спирка.

— Приятелката ти е дебела, а ти си грозна — извикаха те.

Другите бяха в резултат на нараняване, например от колоездачния ми инцидент през 1982 година, който ме изпрати в спешното отделение, където баба ми каза на лекарите:

— Да не сте посмели да обръснете главата й!

Докторът искаше да обръсне главата ми, за да почисти чакъла от скалпа ми. Все още имам чакъл в скалпа и белези по челото, лактите, лявото бедро и колената.

Останалите белези, дузини, са резултат на нанесени от самата мен рани. Дерях кожата си с нокти, а после носех ризи с дълги ръкави, за да прикрия раните и белезите. Веднъж снаха ми забеляза ръцете ми на слънчева светлина и попита:

— Обрив ли имаш?

Не, не беше обрив, а белези. Не исках Момчето със счупения гръбнак да ги види. Не

исках да забележи уязвимостта ми, неувереността. Не му се доверявах за подобни неща.

— Чакай — спрях го и го претърколих, за да се настаня отгоре.

Яздих го здраво и наблюдавах отражението ни в огледалната врата на гардероба. Повдигах тялото си, за да видя мускулите на бедрата си, тъмното ми окосмяване, тежките гърди, падналата по лицето ми коса. Изглеждах безукорна на меката измамна светлина. Момчето със счупения гръбнак изстена под мен. Стисна бедрата ми с ръце.

— По дяволите — извика той. — Не искам да се празня. Не искам това да свърши. Чувствам се страхотно във влагалището ти.

— Усещаш ли ме? — попитах.

— Усещам те.

Момчето със счупения гръбнак вдигна глава от матрака. Ударих го силно по лицето и той ахна. Аз също.

Любовникът ми се ококори.

— Бебче, защо, по дяволите, го направи? — извика той. — Ще се изпразня.

Чух звук. Пронизителна безпомощност. Точно така. Той потрепери под мен. Зайче между краката ми, криле на ястреб. Видях очите си в огледалото.