Робинята

ВЪРТЕЛЕЖКА

КРИС САКНУСЕМ

Нощ Топла. Влажна. Огромен, почти обезлюден панаир със странни гигантски клоунски глави, които надничат от тъмнината… статуите на смешни герои по затворените въртележки изглеждат заплашителни. изоставени будки. счупени лампи. силуети на хора, които не се виждат достатъчно ясно, за да разбереш намеренията им.

Отиваме до въртележка, която все още работи. Прилича на огромна рулетка, която се издига на централната си ос. Мъжът, който я управлява, има лице на бял селянин, но тяло на черен културист. Никой не седи в кошниците около нас. Малкото хора са от другата страна на колелото и не можем да ги видим.

Въртенето започва и скоростта се увеличава. Издигаме се и едновременно виждаме повече и по-малко от панаира, сенките и затворените будки. Забелязваш ритъма на издигането и въртенето и казваш:

— Напомня на секс машина.

— Да и на машина на времето — отговарям.

После се възбуждаме. докосваме се. целуваме се. и се чудим какво ли ще е да се изчукаме, докато летим над призрачния панаир. Ти носиш прозрачна бледозелена рокля, но нямаш бикини, а аз съм обут в широк панталон от микрофибър. Ти си влажна и готова. Лесно го вкарвам и изкарвам. Можеш да ме яздиш, докато хвърчим все по-високо и по-бързо над земята.

Никой не може да ни види, защото сме прекалено далеч от земята и се движим адски бързо. Надигаш се и се спускаш на члена ми, който те запълва и се надървя все повече. Отначало ме яздиш като коте на въртележка, а аз си играя с циците ти. Влагалището ти е разкошно. Мокро, но не прогизнало. Стегнато. Усещам стените му около главата на члена си като дълбока мускулеста уста. Започвам да тласкам силно в теб и дърпам нагоре прозрачната ти рокля, за да открия задника ти. Разтварям бузите му и стискам месото ти в ръцете си. Напрежението се увеличава и пляскам дупето ти, а ти се притискаш в гърдите ми, за да потъркаш клитора си в основата на пениса ми.

Вкарвам пръст в ануса ти. гърдите ти са вън от роклята и устата ми се движи между зърната, които изглеждат по-големи и тъмни от когато и да било преди, твърди и влажни, щръкнали нагоре, почти копнеещи да бъдат отхапани.

Въртенето се ускорява заедно с глада ни. като мания, с която сме заразили машината. тъкмо когато и двамата сме готови да се изпразним, се чува силен звук от чупене и се виждат искри от нещо, което прилича на неонови звезди. после стомана и кабели прехвърчат покрай главите ни и крайниците на някой от другата страна на колелото прелетяват край нас и усещаме замайване, когато цялата въртележка се отделя от оста и се накланя лудо, размятайки ни из въздуха.

Отделяме се един от друг едва когато падаме в блатото от другата страна на панаира. Виждаме далечното отражение на светлините от въртележките, но ни се струва, че всичко е било преди милиони години. Чуват се викове и сирени, но се отдалечават много бързо. Паднали сме в блато. Полускрити от водите бунгала и булдозери, покрити с мъх, се таят около нас. Надигат се къркорещи мехури. Огромна сладоледена фуния от фибростъкло плава до нас. Ти усещаш нещо да се допира в крака ти и изпищяваш Може да е костенурка. Или пък нещо друго. Очевидно във водата има и други неща освен пазарски колички, покрити с водорасли, и откраднати пътни знаци. И двамата започваме да се паникьосваме и се чудим къде сме попаднали.

Виждаме мираж пред очите си — желязо и дърво. Прилича на лодка… или по-скоро… ферма, построена върху ръждясал шлеп. Плуваме към нея. порутената стълба е близо до нас. Ти се изкатерваш първа. Роклята ти е съдрана на гърба и когато стигаш до върха, задникът ти е право в лицето ми. За момент забравям всичко станало. Искам само да те изчукам в задника точно там, на палубата на шлепа. После бухал профучава покрай нас, стиснал дебел воден плъх в ноктите сй, и аз си спомням какво се случи. Не знаем къде сме. Може да сме попаднали в отровно блато. И кой, по дяволите, живее в този ръждясал шлеп? И дали наистина сме още живи?

Проблясват лампи и се чува музика. Нещо сладникаво и старо. Музика от петдесетте, на чийто фон да си сипеш мартини и да отведеш момичето в леглото. Уплашени сме. Мокри сме. изглежда не сме наранени, но се нуждаем от помощ. Затова влизаме вътре. Без да чукаме. Вратата е отворена.

Вътре има повече комари отколкото навън, но отначало гледката е странно жизнерадостна и успокояваща в сравнение с онова, което очаквахме. Членът ми е още твърд от вида на задника ти пред мен, докато се качвахме на борда, но в момента не можем да си позволим да се чукаме.

Помещението, в което влизаме, е грозна стара селска кухня с ужасни шкафове, боядисани в зелено и жълто, и отрупани с кичозни дреболии. Хладилник, обсипан със сувенирни магнити. замразена вечеря, която сега дими на масата, сякаш обитателят на дома се кани да седне да яде. Викаме, но никой не отговаря. Чакаме, но никой не идва. Надникваме в следващата стая.

В голям фенер гори свещ, която осветява стените. По тях има животински глави. Стотици. Елени и диви котки, прасета, магарета, дори мишки. Всички са изкусно препарирани и наблъскани плътно една до друга. Свещта хвърля отблясък в коридора и виждаме още животински глави — риби, змии и птици. Котки. Кучета. Коне. Изстиваме от ужас. Цялото място прилича на зловещ музей на препарирането, и в същото време е невинно като ферма. Контрастът ни кара да настръхнем. И все още никой не отговаря. Не се чува никакъв звук. Само къркоренето на водата в блатото и плаващите боклуци, които се удрят в шлепа.

След кратко чудене и спорене какво да правим, решаваме да огледаме навсякъде. Взимам свещта и тръгваме от стая на стая. Всичките са точно такива, каквито очакваш да видиш във ферма. С изключение на препарираните животни. Жаби, зайци и дори няколко зловещи палячовски глави от панаира. Слава богу, пластмасови.

Но в нещо като всекидневна, където стои телевизорът, има маса, на която е подреден миниатюрен къмпинг. Перфектни малки каравани. Палатки. Коли и хора. дървета, направени от картон и плат. Всичко е с идеални пропорции. в подредбата се долавя странен ред. всички хора и коли са разположени около сребриста каравана. внезапно осъзнаваме.

Миниатюрният къмпинг е подреден като игра.

В същия миг чуваме звук навън, който ни кара да застанем нащрек.

Звукът. всъщност са два. Единият е притесняващо наблизо, но не можем да го определим. Струва ни се удължение на тревогата ни, сякаш чувствителните канали на интимност и страх между нас са избягали и сега оживяват в странния шлеп. Другият е по-ясен и завладяващ. Ромолене на вода… като че ли шлепът се е отдалечил от мястото си в блатото и металните трупове. и сега е във бърз поток. отправил се е на някъде. но не знаем накъде. Излизаме бързо на палубата, блъскаме се един в друг и изпускаме свещта в бързината.

Гледката навън наистина е зашеметяваща. Шлепът се е измъкнал от блатото и навлиза в залив.

Пред нас има две неща. По-близо е ферибот с размера на голям кораб. Всички прозорци са осветени, а лампички на фиброоптични кабели украсяват страните му Странното е, че от юрната палуба скачат хора, а тя е доста високо над водата. Хората се мятат, като че ли са пияни или замаяни. Следват ги парчета дрехи. старомодни кутии за шапки. вестници и списания. и пари. Изглежда сякаш бали с пари са били съдрани и хвърлени през борда. Банкнотите се спускат над пристанището. някои прелитат покрай нас.

Второто и още по-внушително нещо пред очите ни е град, осветен от прожектори, чиито лъчи се движат напред-назад, и ракети, които може да са фойерверки или бомби.

Част от него напомня за Лофлин, Невада, сгушен във верига скали. но с гигантски лица, издялани в камъка. билбордове, сриващи се по насипите. огньове и подслони в скалите. Частта, която гледа към водата, прилича повече на Луисвил или Мемфис, американски градове край реката, но с азиатски и арабски нюанси. Като Дамаск или Меконг. Трудно е да си сигурен в нещо, тъй като градът буквално се срива, докато го гледаме. Огромни машини за разрушаване го нападат като динозаври, размазващи макет на град. Виждаме високи кранове и топки за рушене, осветени от прожектори. Мъже с неоновозелени каски по кея. с маски на лицата. хора с кутии за храна вместо глави. Град на идиотите. напълно откачен. На огромно скеле хиляди хора висят и се катерят като маймуни. всички носят оранжеви гащеризони и фенери по главите. Толкова са много, че от тях постройката прилича на небостъргач, който се гърчи от нестабилност. От време на време един от катерещите се пада и незабавно някой друг заема мястото му Все повече хора се тълпят долу и подтикват останалите да се изкатерят по-високо и постройката добива истинска форма, макар че много от хората падат.

Разглеждаме сцената няколко минути и се опитваме да я осмислим. внезапно осъзнаваме, че свещта, която изпуснахме във фермата, е подпалила мястото. Прозорците и рамките на вратите пукат от горещината, разбити стъкла валят по палубата, пламъци избухват навън. Движим се към катастрофа с гигантския ферибот със скачащи хора и валящи пари. ние сме на шлеп с горяща ферма. приближаваме се към напълно откачен град. Целият зловещ ад пред очите ни ни зарежда със сила. Искахме проблеми и ярки светлини и си ги получихме. Най-добрата ни възможност е да скочим от шлепа, преди да се ударим във ферибота. Но пък осъзнаваме, че можем да бъдем разкъсани от перката или да се удавим във вълната. Освен това не сме уверени в късмета си, защото си спомняме въртележката. И тогава се случват две неща.

От фермата изскачат хора с животински глави. Сигурно са били зад стените — затворени или просто наблюдаващи ни тайно, но никога няма да узнаем, тъй като се мятат от шлепа в залива. Цялата постройка избухва и едва не ни запраща във водата. После чуваме глад отдолу. Мислим, че е някой от хората с животински глави, но всички те са мъртви и обгорени.

Вика едър дебелак на сал. Няма ръце и не може да гребе. Той е в още по-опасно положение от нас и ще бъде размазан от ферибота. Но ако и ние сме в него и гребем, можем да стигнем до земята. Скачаме. Не си казваме нищо… само…

В последната секунда ти се завърташ и се втурваш обратно във фермата. Мисля си, че това е краят. Тя е изгорена. Мъртва.

Но после се връщаш. Стискаш караваната от миниатюрния къмпинг. Роклята ти гори. Прелиташ покрай мен, хващайки ръката ми. скачаме в залива, а цялата ферма избухва. парчета дърво, разтопени магнити и почернели животински глави падат зад нас.

Плясваме във водата на около пет метра от рафта и плуваме към дебелака. Ти си по-близо и стигаш първа. После правиш нещо, за което съм ти благодарен, макар гледката да ме шокира. В мига, когато се настаняваш в малкия жълт рафт, пускаш караваната, грабваш едно от греблата и удряш дебелака в главата, събаряйки го във водата. Изкатервам се до теб, взимам другото гребло и също удрям човека с пълна сила. Ти започна, а аз трябва да довърша. Инстинктивно разбирам идеята ти. Не го познаваме. Не му дължим нищо. Навсякъде около нас цари разруха. Може вече да сме мъртви и да сме попаднали в ада. Имаме само един друг.

Започвам да греба като луд. Бива ме. От дете съм добър гребец. Изплъзваме се от пътя на ферибота в мига, когато удря шлепа. Обгорената ферма се плъзва в пристанището, отнасяйки животинските глави и миниатюрните хора със себе си. пламъците избухват за последен път и угасват. Фериботът продължава напред. Пътниците все още се мятат от него, лампичките блестят, от дупката, съдрана от удара с шлепа хвърчи вода и счупено дърво. Но ние сме прекалено заети да се борим с вълните и да се опитваме да се задържим на сала.

Гребем към града. По брега горят огньове. Някои изглеждат нарочно запалени, натъпкани с мебели. Други са пушещите трупове на коли и машини. Нямаме избор. Рафтът е прекалено малък, за да рискуваме да прекосим залива, а и нямаме представа накъде отиваме. Виждаме хора извън огнените кръгове по кея. И всичко това е под порутена бетонна стена, увенчана с бодлива тел. Хората ловят риба, без да обръщат внимание на хаоса около тях. Други са заети с игри. По-надолу, в сенките от огньовете и светлините на самоунищожаващия се град, стават по-зловещи неща. Изнасилвания, разкъсване на крайници, непознати ритуали.

Зад нас хората започват да бутат коли от ферибота. Не знаем дали се опитват да облекчат товара, за да не потънат, или се наслаждават на вандализма, защото крещят жизнерадостно, когато колата падне в залива.

Трябва да насочим вниманието си обратно към сала и да избегнем скалите и боклуците край брега. Навсякъде в мръсната пяна плуват кутии от машинно масло и пластмасови бутилки. Също и други неща, които изглеждат по-остри и опасни. Но се движим по вълните от ферибота и насочваме сала към гранитната стена на кея. Държа миниатюрната каравана.

След като стигаме до другата страна на стената, точно под светлините на града, виждаме, че сме спрели пред двама мъже от славянски произход. Единият седи до огъня и държи каишката на овца, сякаш е куче. Другият е разположил редица огромни красиви черупки от миди пред себе си. Ако бяха по-малки, щеше да прилича на уличен търговец на бижута. Но тези раковини приличат повече на приюти. Достатъчно големи са, за да подслонят хора.

— Добре, че успяхте — казва Човека Мида и издухва носа си.

Не сме убедени в това. И в двамата мъже има нещо зловещо. Оглеждаме се и разбираме, че живеят тук. Зад тях има голям рафт с двигател, готварски прибори и нещо, което прилича на откраднати електрически уреди, свързани с дизелов генератор. Но славяните поне не разкъсват никого на парчета. Засега.

Отварям уста, за да попитам нещо, но осъзнавам, че не знам кой въпрос да задам първо. Човека Мида заговаря преди мен.

— Ще вали… трябва да се подслоните в раковина. Първата нощ е безплатна.

Идеята да влезем в една от гигантските черупки не ни привлича. Дъждът изглежда най-незначителният ни проблем.

Над главите ни избухват фойерверки и усещаме първите капки на бурята. Тежки, нажежени капки, като че ли магнезият от ракетите се е смесил с влажния въздух. По плажа и скалите виждаме хора, които търсят подслон. Не е обикновен дъжд, а киселинен. Две едри капки пушат по ръцете ти и усещам миризма на изгорено.

Мъжът с овцата повежда животното към подслон, който прилича на огромна пощенска кутия. Двамата с Човека Мида навличат предпазни костюми. Кожата ни започва да гори. Ти скачаш в една от раковините и капакът се затръшва зад теб и изщраква като ключалка. Обзема ме лошо чувство, по-лошо дори от дъжда, който подозрително спира.

— Какво стана с дъжда? — питам.

— А, започва и спира — отговаря Човека Мида с гадна усмивка.

— Пуснете я навън — казвам.

— Разбира се — кима той. — Дай ми онова, което държиш в ръката си, и ще й отворя. В противен случай, ще имаш нужда от нещо по-сериозно от чук, за да отвориш.

От водата долита силен звук — съдиране на метал и дърво — и фериботът започва да потъва.

— Ще имаш време да помислиш по въпроса — казва Човека Мида, като вади лъскав харпун с размера на пушка с рязана цев.

Той я насочва към мен, докато Човека Овца завлича лодката им до водата, после я връща назад и двамата потеглят към ферибота, където хората още мятат неща и скачат. Някои от телата падат по колите, които още не са потънали, с гаден звук от трошене на кости и давене.

Решавам, че нищо не ми струва да им дам миниатюрната каравана, но нещо ме кара да се съпротивлявам. Металът е хладен в ръката ми и странно успокояващ. Ценен. Но ако му дам караваната, когато се върнат, как мога да съм сигурен, че ще отвори раковината? Човека Мида не изглежда от хората, които биха спазили честната си дума. Не знам какво да правя. Но след като ритам раковината няколко пъти и я удрям с камък, съм почти сигурен, че ще е невъзможно да я отворя със сила. Дори не знам дали можеш да дишаш вътре. Започвам да откачам от страх и се разхождам нервно по мръсния пясък. После чувам глас. Женски глас. Но не твоя.

Долита изпод купчина водорасли до огъня на Човека Овца. Жена изпълзява навън. По кожата й са полепнали водорасли. Тя е гола и много красива, но забелязвам, че има открити рани по тялото, сякаш се е заровила във водораслите, за да облекчи болките си. Казва ми, че мъжете са отишли да крадат от ферибота. Били нещо като пирати мародери. Разполагам с малко време да отворя раковината. Но има само един начин да го направя.

Трябва да се изпикая, а после да се изпразня върху нея. Отначало не вярвам на жената, но пък нямам избор. Затова уринирам върху раковината и за моя изненада и облекчение, тя започва да съска и да омеква.

— Бързо! — казва жената. — Трябва да се изпразниш върху нея.

Страхотно, мисля си. Нямах проблеми с уринирането, всъщност умирах да се изпикая. Но не съм убеден, че мога да го вдигна тук… не и с разкъсваните хора и сриващия се в пламъци град от другата страна на стената. Жената сваля няколко водорасли, за да ми покаже гърдите си. Големи и закръглени, великолепно оформени. Прекрасна гледка, въпреки няколкото рани по тях. Започвам да си мисля, че тя иска да я изчукам и да се изпразня върху раковината. Но когато сваля и останалите водорасли, виждам, че влагалището й е покрито със загнояли рани. бактерийно петно, обграждащо отворена рана, по която тя е залепила пиявици, за да изядат част от гнойта. Под пиявиците малки бели червеи изпълзяват от мъртвата плът. Искам да повърна. Тя се покрива с водораслите.

После се приближава на колене към мен и вади члена ми от панталона. Устата й е великолепна, с плътни чувствени устни. скоро тя ме лиже и смуче и диша върху мен. Прокарва език по главата, следвайки очертанията й. Засмуква няколко сантиметра в топлата си влажна уста, без да раздвижи врата си. Струва ми се, че бавно поглъща пениса ми. Втвърдявам се от смукането и гледката. По-дълбоко, От този ъгъл, раните не се виждат. Тя е много красива, на около трийсет години, с яркочервена коса и големи твърди гърди, които се докосват до топките ми.

Междувременно раковината пуши и се разтваря. Чудя се дали си още жива. Дали можеш да видиш и чуеш какво става. Какво си мислиш. Какво би си помислила.

Жената с водораслите увеличава скоростта, прокарвайки меките си плътни устни по главата и основата. По-бързо. Главата й подскача нагоре-надолу, гърдите й се люлеят ритмично. Започвам да се чудя какво ще й направят мъжете, когато се върнат и разберат, че ни е помогнала. Изпитвам нежност към нея. примесена с дива похот. Внезапно дори гноящите й рани изглеждат еротични. Готвя се да се измъкна от устата й и да се изпразня. Но когато членът ми се изплъзва от устата й, която не ми се иска да напускам — отчасти ми се иска да свърша в гърлото й или върху гърдите й — тя ахва и казва:

— Не, трябва да получа спермата ти! Нуждая се от нея заради раните си. Тя ще ме излекува.

Ще се изпразня. Трябва да взема решение.

— Не мога — отговарям. — Трябва да отворя раковината.

— Тя вече е мъртва — казва жената.

Нещо в очите й ми подсказва, че лъже. Отблъсвам я настрани и се втурвам към черупката. Лъсвам бастуна за последен път и се празня. Спермата излита и заблестява в сребристо на слънцето. Пада върху разпадащата се раковина и започва химическа реакция, която се разпростира върху повърхността като фосфоресцираща сянка. Скоро цялата раковина пулсира и се втечнява. Завъртам се към жената, която е паднала на пясъка. Изстисквам члена си и последните няколко капки сперма падат върху разтворените й крака. Гнойните инфекции се сгърчват и белите червеи се оттеглят. Капките облекчават разложението до известна степен. Увивам я с водорасли и дишането и се успокоява. В този миг експлозия разтърсва ферибота и той потъва по-дълбоко.

Завъртам се към раковината и те виждам жива. Гърчиш се в нещо, което прилича на нишесте от плацента. Мокро е и лепкаво, а ти се бориш истерично с него, но очевидно не наранява кожата ти. След минута вече съм те изкарал навън и те водя към водата, за да те измия.

Водата не е приятна, но е по-добра от гнусната раковина, а ти си толкова облекчена задето си навън, че не ти пука. Но си гола и трябва да избягаме, преди пиратите да се върнат.

Не съм сигурен как да действам.

После се връщаме до останките от раковината, където оставих караваната. Жената с водораслите се размърдва, когато минаваме покрай нея.

— Овцата ще й даде дрехи — промърморва тя.

— Коя е тази? — питаш.

— Приятелка — отговарям.

Дори не ми идва наум да питам как и защо овцата ще ни даде дрехи за теб. Отивам до голямата пощенска кутия и откривам, че вътре е просторна като хангара на селско летище. Стотици виетнамци се трудят по стари шевни машини и станове, подредени в редици. Един от тях, млад мъж, който май е бригадирът, изоставя купичката си с прозрачна супа и дръпва няколко дрехи от купчина с дефектни изделия. Тоалетът мирише леко сладникаво на бебета и плодородни полета през пролетта. Той ми подава кожена жилетка и изрязан на задника кожен панталон, както и чифт мокасини от агнешка кожа.

Връчвам ти ги, а ти мърмориш, че трябва да се мотаеш наоколо с гол задник. Обяснявам ти, че не разполагаме с много време… а ти решаваш, че не са толкова лоши. Издокарваш се, аз грабвам караваната и изчезваме, изоставяйки Жената с водораслите, която май също е избягала. Салът с мъжете се завръща, натоварен с неща, които не виждаме ясно.

Отнема ни известно време да се изкатерим по скалите и намерим достатъчно широка пролука, през която да минем. Непрестанно избухват фойерверки или бомби. трясък на съдран метал. сриване на сгради. сирени. крясъци. но продължаваме напред. границата между града и водата е по-зловеща, отколкото изглеждаше отдолу. Изранени хора се мотаят между пилоните и камъните. Кататоници. Трупове. Изненадвам се, че видът на голия ти задник ме радва, докато бягаме. Останали са ми само първични мисли. Това е добре, тъй като ме държат нащрек.

Най-после достигаме до града и се озоваваме на павирана улица като в долната част на Манхатън. Огромно знаме плюти на пилон. Стодоларова банкнота. Виждаме парк, пълен със статуи, покрити с бели брезенти. група хора се кланят на паднала електрическа кула, която са облегнали на стара тухлена сграда с мраморни колони отпред. Булдозери събарят стена по-надолу по улицата. от дупки в паветата изригва вода. хора в инвалидни колички стоят под струите.

Мъж в шлифер, стиснал малък аквариум, се втурва към нас.

— Преследването започна! Внимавайте! Внимавайте!

Спъва се и изпуска аквариума на паветата. Разбива се на хиляди парчета, а от него изпадат яркооцветени тропически риби. Няма време да спасим рибите, защото механичен трясък отеква по малкото останали постройки. Банда рокери профучава по улицата. Каските по главите им блестят в металически цветове. Рокерите форсират моторите си в преследване на група мъже на средна възраст по бельо. държат пики в ръце. или церемониални мечове. приличат на пикадори, изскочили от корида. Гледката ми напомня за тичането на биковете в Памплона. Рокерите преследват и ловуват. хвърлят оръжията си и заковават по-възрастните мъже, които бягат паникьосано. Някои успяват да се измъкнат и биват приветствани с букети рози или глави на прасета. Други са намушкани, размазани или прегазени. Вмъкваме се в странична уличка, далеч от хаоса.

Появява се файтон. влачен е от хора, мъже и жени, голи и с тежки кожени наочници.

След лудостта с рокерите, смятаме, че можем да се справим с по-бавната група и викаме:

— Спрете!

Те спират.

На мястото на кочияша седи разложен труп в смокинг.

— Къде отивате? — питаме.

Мъжът с наочниците, който води групата, отговаря:

— Където господин Хюго иска.

Споглеждаме се. Те май не осъзнават факта, че господин Хюго е мъртъв. Очевидно не усещат вонята му. И просто се мотаят наоколо в кръг.

— Господин Хюго не се чувства добре — казвам. — Той иска да ни заведете някъде. Иска да ни отведете до…

Объркан съм. Нямам представа къде би трябвало да отидем. Нито къде е безопасно.

— Зоологическата градина! — извикваш.

Гледаш към скалите, където стои рушащ се билборд с жена в бяла престилка, която държи няколко папагала в гигантската си ръка. Надписът гласи: „ЗООЛОГИЧЕСКАТА ГРАДИНА Е ЗА ВАС. всички въпроси за живота. забавни игри. “

Приемам идеята. Зоологическата градина може поне да ни осигури подслон. Може би. Обикновено зоологическите градини са открити просторни места с богата растителност. Затова скачаме до господин Хюго, където вонята на разложено е непоносима. но нашите приятели с юзди и наочници не забелязват това. Изглеждат щастливи, че поемат в определена посока.

С изключение на друга банда рокери, които са хванали с ласо няколко млади момичета по бикини и ги жигосват по задниците с нажежено желязо, не виждаме никой друг на пътя — само сенки на бягащи хора и светлини от трактори по далечните улици. За наша изненада един от рокерите сваля синята си каска и разтърсва гъста рижава грива. Разбираме, че е сексапилна азиатка със заплашителна усмивка и вампирски зъби.

Зоологическата градина се оказва зловещо запуснато място, пълно с ями и клетки с изкуствени животни, направени от стиропор и олющена пластмаса. Единственото осветление е от мъждивите оранжеви охранителни светлини, разпръснати по стълбове. Единствената истинска сграда е тъмен стъклен павилион с шестоъгълна форма. Срещу него има мърляв двор, пълен с бараки и дупки, заобиколен от висока стоманена ограда с ужасяващи остриета на върха, покрити с яка телена мрежа от онези, които използват понякога за обезглавяване на животни в кланиците. Зад решетките има стотици мръсни деца, издокарани като кукли. Имат страховит вид на оранжевата светлина. Започват да скандират, когато виждат нас и караваната:

— Джунджурия-пердах. джунджурия-пердах.

Не знаем дали да съжаляваме мърлявите сирачета, или да се страхуваме от тях. Дали са се скупчили тук в търсене на защита, или са затворници? И чии затворници са?

Отговорът не се забавя, защото едно от тях получава припадък. Останалите започват да крещят:

— Пазач. пазач. пазач!

Сочат и жестикулират трескаво. виждаме приближаващи фарове на хълма.

Пазачът, който очевидно е източник на див страх за децата, се появява, яхнал огромна косачка. Изскача от тъмнината на саваната, която всъщност е бунище с лъвове от фибростъкло, телени антилопи и мизерни жирафи, направени от прътове за бетонни стени. Пазачът е облечен в бял гащеризон и носи очила за нощно виждане.

За наша изненада, виждаме, че пазачът не само е жена, но и прилича страхотно на Йоко Оно. През рамото й е метната пушка със стрелички за приспиване на животни.

— Пазач! Пазач! — сумтят децата, въртят се нервно и получават епилептични припадъци.

Други повтарят някаква дума, която звучи като „фъстък“.

— Добре, виждам, че сте ми донесли подарък — казва Пазача, като посочва караваната с пушката си. — Дайте ми го и можете да отседнете в езерото на хипопотамите. Там водата е най-чиста.

— Няма да отсядаме при някакви шибани хипопотами — казваш ти.

— Вероятно тогава бихте предпочели да нахраните децата — отвръща Пазача с гадна усмивка.

— Защо ти не ги нахраниш? — питаш.

— Точно това имам предвид — засмива се Пазача.

Осъзнаваме, че тя възнамерява да нахрани децата с нас. Хлапетата изглеждат достатъчно гладни, свирепи и откачени, за да ни разкъсат на парчета.

— Няма да ти дадем нищо — казвам.

Все пак ние сме двама, а децата са на сигурно място в клетката.

— Може би ще си промените мнението, когато видите Фъстъка — отговаря тя и свирва със сребърната си свирка.

Споменаването на името и пронизителният писък на свирката подлудяват децата. Заприличват ми на птици в клетка.

Внезапно разбираме защо. От другата страна на зоологическата градина, откъм скалите, се приближава гигантска фигура. Високо около седем метра чудовище, което върви и се разпада. Тялото му е като смолисто петно, изградено от превръзки и восъчни пити, които се разтварят и изливат, докато се движи. Главата му е огромно гнездо, от което непрестанно излитат оси и стършели. Изражението на лицето му не може да се задържи повече от няколко секунди, тъй като то всъщност е това, което насекомите нравят от него. Децата крещят;

— Фъстък! Фъстък!

Плачат и се насират в гащите.

Навсякъде, където чудовището стъпва, остава нещо размазано като кленов сироп или мед… американска горчица… меласа. Предметите, попаднали в петното, са следвани от облаци пчели и мухи.

Отблизо долавяме гнусна миризма на меласа и препарати за дезинфекция, използвани в обществени тоалетни. Чудовището капе, а лицето му се преобразува от осите.

— Сега — казва Пазача, — ако не ми дадете подаръка, ще го дадете на Фъстъка.

Подавам ти караваната и се подготвям да ти кажа да бягаш, докато аз отвлека

вниманието на чудовището. Знаем, че проклетото нещо не може да се движи бързо.

Жълта лепкава храчка се пльосва в краката ми. усещам как ръцете ти поемат караваната. плъзват се по гладкия метал. Докато го правиш, чувам изщракване и покривът се отваря като кутия. Това изненадва и двама ни и отместваме погледи от Фъстъка и клетката с олигавените деца.

Вадиш впечатляващ уред от караваната. Нещо като кристален камертон. като голям ядец, направен от фино стъкло. Хипнотична гледка. и има същия ефект върху Пазача, Фъстъка и децата. Внезапно желанието ни да запазим караваната, което изглеждаше глупаво и нерационално преди, е напълно оправдано. Блясъкът на предмета и усещането му в ръката ти са безценни. Освен това, той май има свои вътрешен живот, тъй като теглото и отражението му се променят с докосването.

Фъстъка оглежда ядеца, а осите гъмжат по лицето му. Той издава звук като запушена мелачка за боклук и протяга дебела смолиста ръка. Иска го. Дали за да го изяде, или да си играе с него? Гнусният вид на чудовището те кара да изпуснеш ядеца. Аз го взимам. Сега блести в зелено като нещо радиоактивно. А когато го повдигам, ядецът улавя отражението на една от оранжевите светлини до клетката на децата.

Струва ми се, че избухва калейдоскопична граната. Лъчите светлина се събират в един мощен лъч, наподобяващ лазер, който изскача от ядеца. Когато го повдигам още малко, лъчът попада върху главата на Фъстъка и я подпалва. Гнездото избухва в топка червени пламъци. Лепкаво парче тяло се откъсва и чудовището пада върху стоманените остриета около двора на децата и започва да се топи. Вбесени стършели изпълват въздуха като шрапнели. Децата започват да размазват ръцете и лицата си в жълтото меко желе… след секунди Фъстъка е локва карамелизиран мед и кухненски прибори, като училищен стол, наводнен с урина на диабетици и желе.

Пазача побеснява и насочва пушката си към нас. Лъчът от ядеца е изчезнал и аз не мога да уловя отново отражението от оранжевите лампи. Почти чувам трясъка от стрелата, която ще ме уцели. Или теб. С нас е свършено. освен.

Ти протягаш ръка към ядеца. вероятно мислиш, че внезапно съм се вкаменил. не знам. но в този миг едно от стъблата му зазвънява. Ясен звук, подобен на камбанка. точно като звука на камертон. След като го чуваш, удряш камертона още по-силно и се чува звук от разбит кристален полилей.

Пазача изпуска пушката и притиска ушите си с ръце. Децата започват да вият като линейки. Въздухът вибрира.

Всички прозорци на сградата избухват. наоколо летят остри парчета стъкло. от павилиона излитат стотици прилепи. Те политат напред в черен дим от плющящи крила. Някои ни удрят по главите, други хапят и дерат, когато профучават край нас. Но докато ние размахваме ръце и насочваме ядеца към тях, те покриват Пазача напълно като черни чаршафи, залепени към главата й. Тя се превръща в купчина кожени крила и свирепи зъби. Търкаля се и се гърчи безпомощно под тях.

Децата улавят няколко заблудени прилепа и започват да ги гризат, докато са още живи. Или пък ги хващат за крилата и ги удрят в земята, преди да им отхапят главите. Други от децата не са достатъчно ловки и биват ударени в лицето. Кръвта от раните се стича по обезумелите им физиономии, а те препускат паникьосано из клетката.

Без да промълвим и дума, ние скачаме на косачката и изфучаваме нагоре по хълма. Докато минаваме покрай тъжните, обсипани с боклук ограждения, лампите светват и се чува записан жизнерадостен женски глас, който говори за животните и произхода им. Стършели и прилепи се опитват да ни преследват, но ги оставяме зад себе си, когато прелитаме през горичка изкуствени дървета, направени от твърдо синтетично влакно. Пейзажът, който се разкрива пред нас, представлява нещо като военен мемориал. В центъра му стои бронзов танк „Шърман“ с размер на църква.

Най-после стигаме до широк булевард с улични фенери от ковано желязо и изгорени коли. По средата са завлечени паркови пейки, които образуват барикади. По-надолу виждаме искри от заварки и хлапета, които изпълняват сложни номера на скейтбордове.

Изоставяме косачката. Чуваме някой да крещи:

— Парцали! Парцали!

Виждаме старомодна количка на търговец на парцали, но не е теглена от кон, а от огромен сив неаполитански мастиф, висок около два метра, най-голямото куче, което някога сме виждали. То изглежда полузаспало в тежкия си впряг, или просто е оглушало от крясъците.

На количката седи червенолик мъж с брада и копринена шапка, напомняща на смачкан цилиндър. Изглежда изморен и скапан. До него седи лъскава черна маймуна, много по-добре гледана от рошавия, болнав мъж. Маймуната носи бяла свещеническа роба. Мъжът вижда, че сме съвсем близо до него, но продължава да крещи високо:

— Парцали! Парцали!

— Защо са ни парцали? — питаш ти. — Особено сега.

— Не можеш да стигнеш от парцалите до богатството, ако нямаш парцали, нали? — отговаря мъжът.

Не знаем какво да кажем… после мъжът се свлича… не като припаднал или получил инфаркт човек. по-скоро като машина, която е спряла да работи. Поглеждам те и виждам, че държиш ядеца. Чудя се дали това е причината за припадъка на мъжа. После и двамата загряваме, че той е някакъв вид машина. Играчка. или уред. Собственикът на каруцата, или господарят, всъщност е маймуната, която очевидно забелязва осенилата ни мисъл.

— По-бързи сте от повечето, но пък сте и по-тъпи от някои — казва маймуната, като се засмива дрезгаво. — Е, какво ще бъде? Парцали или останки?

— Искаме да узнаем къде се намира това място и какво би трябвало да направим — казваш.

— Мястото си е тук — отговаря маймуната и отново се захилва, сякаш казала страхотен

виц.

— Но какво би трябвало да направим? — повтаряш с безпомощен и отчаян глас. — Искаме да изчезнем оттук. Веднага!

Може би нещо в тона ти повлиява на маймуната или пък е виновен размаханият към нея ядец, но изражението й се премета драматично и тя внезапно заприличва едновременно на куче и човек. После протяга ръка към мъжа, който е подпрян до нея като мебел. Грабва ексцентричната му шапка и я слага на главата си.

— Някои въпроси изискват шапка — казва маймуната.

Тя седи неподвижно дълго време и започваме да се чудим дали и маймуната е машина. Но най-после излиза от транса и заявява:

— Питате какво би трябвало да направите. сякаш аз знам. Ето какво ще ви кажа. За да се измъкнете. вероятно. би трябвало да се опитате да останете.

Идеята за говореща маймуна с огромна копринена шапка вече не ни стряска. Видяхме толкова необикновени и ужасяващи неща, че нещо трудно ще ни ни притесни. Но съветът, който всъщност не очаквахме да получим, ни шашва.

Маймуната изглежда доволна от препоръката си и връща шапката на главата на мъжа. Той се оживява и закрещява:

— Парцали! Парцали!

Огромният сив мастиф също се раздвижва и каруцата потегля, без да чуем друга дума от маймуната. След известно време ехото от гласа на мъжа и тракането на колелата заглъхват по улицата. А ние оставаме да се чудим какво имаше предвид маймуната. И какво въобще

означава този кошмар? Защо, как и кога можем да изчезнем оттук?

И това ни връща към съвета. За да се измъкнем, трябва да се опитаме да останем.

Май има някаква логика. За да намериш нещо, което си загубил, трябва да спреш да го търсиш. Но ако се опитаме да останем, къде ще се подслоним?

— Трябва да се измъкнем от тая гнусна военна зона — казваш. — Това си е лудница, чиито пациенти вилнеят из площадка за изпробване на бомби.

— Имаме нужда от удобна позиция — решавам.

Оглеждаме скалите… бараките по цепнатините… нещо, което прилича на стари миньорски тунели с жълти светлини в тях. После. високо над билбордовете и малките ограждения забелязваме плато и някаква будка. Трябва да изчакаме, докато прожекторите, кръстосващи небето, се плъзнат покрай нас. но когато това става, виждаме кабели, опънати над пропастта между скалите. и друга стена на каньон. Нещо като лифт се движи над града. А кабинката му, увиснала на четвърт от пътя от платото, изглежда точно като нашата каравана.

Не можем да пренебрегнем приликата. Сигурно означава нещо. Не знаем какво друго да направим, затова потегляме към скалите, понесли ядеца. Ще се опитаме да стигнем до лифта.

Изминаваме около три километра, без да видим никого, освен стара телефонна кабина, натъпкана с крещящи хора, някои от които са с изкълчени крайници или са се наранили, когато са се опитвали да се натъпчат вътре. Профучаваме бързо покрай тях, защото не искаме да се замесваме в проблемите им. Не знаем дали са там по собствен избор, търсейки подслон, или е някакъв вид състезание. Или пък са били насила вкарани вътре? Няколко от лицата в кабината, притиснати към напуканите стъкла, определено са лица на мъртъвци.

След като стигаме до подножието на скалите, перспективата да стигнем до платото ни се струва изключително привлекателна, но и страшна. Скалите са стръмни и зловещи, с безброй пролуки и скривалища. кой знае колко враждебни, параноични или просто зли хора или същества чакат да ни устроят засада. Тревожа се, че ще се катериш с мокасини на краката. Чувствам се изтощен. Целият ни проект изглежда безнадежден, особено в тъмнината. Бляскавият ядец очевидно отбелязва уплахата ми, защото пулсира и притъмнява.

Тогава, точно когато започваме да пъхтим и охкаме, плъзгайки се по камъните и чудейки се дали няма да ни уцели снайперист, или някой от двама ни ще падне в пропастта, ти започваш да се хилиш истерично. Мисля си, че си откачила. И какво ще правим сега? Смееш се толкова силно, че пръдваш, а това разсмива и мен. Преживяхме толкова много. Може дори да сме мъртви. Всичко е безнадеждно. Лекото ти попръцване ни помага да се освободим от напрежението и да облекчим емоциите си. Нещо като секс. Пълен, неограничен срив. Но заедно.

Едва когато сме се наемели до сълзи, успявам да разбера, че сочиш към нещо в тъмнината. Вглеждам се упорито и най-после го забелязвам. Проклет да съм! Ескалатор, вграден в скалите. Спретнат и бляскав като водопад от метал. Всичките ни усилия се оказаха напразни. Системата е защитена от висока клетка. това означава зловещо изкачване нагоре. без изход, ако попаднем в засада. но все пак е начин да стигнем до горе. При това бърз. Сърцата ни бият лудо по целия път. чудим се дали някой — или нещо — ни чака.

— Ако това нещо внезапно спре, ще се опитаме да разбием бариерата и да се измъкнем отстрани — казвам. — Не искаме да ни приклещят и заловят живи.

Думите ми звучат ужасно, но все пак ни вливат енергия. Чувстваме се по-живи благодарение на опасността. Страхът и очакването ни действат като адреналин и афродизиак. Искам да мина първи, в случай че ни очакват неприятности. Но ти настояваш да се качиш на по-горното стъпало.

— Искам да гледаш задника ми през целия път — казваш. — Съвсем първично. Нуждая се от животното в теб. Обещавам ти, че няма да пръдна повече.

И двамата се засмиваме. Настроението ни се подобрява. Заедно сме. И по-решителни. Действаме активно, а не се мотаем. Страхът ни е още силен. Плътен като миризма на пот или месо. Ако това е някакъв наркотик, който ни е зашеметил, обърканият и откачен етап вече е зад нас. Напълно съсредоточени сме.

Бдителното, готово за бой, но оптимистично настроение ни повежда нагоре… и ни дава илюзията, че сме защитени. Камертонът отново засиява ярко.

Стигаме до платото без инциденти и без да видим никого. След като се озоваваме на върха, ти клякаш да се изпикаеш. Под нас гърмят фойерверки, железните разрушителни топки и тълпите маскирани и обезобразени хора.

Платото е самотно голо място. Будката е покрита с дъски и обсипана с дупки от куршуми. Вътре не се виждат машини и уреди — няма начин да повикаме кабинката обратно. Навсякъде се валят боклуци. Сутиени, презервативи, гилзи, спринцовки и парчета разбити японски играчки. Но кабелът към караваната изглежда здрав и отлично опънат. В отблясъците от огньовете долу виждаме няколко чайки, кацнали на него. Изглеждат призрачни, но може да са дружелюбно настроени.

Преброяваме чайките и преценяваме, че трябва да изминем около двеста метра над пропастта. Разстояние, което човек би преплувал и пиян в гореща лятна вечер. За първи път откакто паднахме от въртележката в онзи друг живот, се чувствам спокоен и самоуверен. Но ти надникваш над ръба и казваш:

— Не мога да го направя. Ужасявам се от височини. Трябва да останем тук.

Незабавно усещам как избухват собствените ми страхове. Пропастта е дълбока поне

триста метра. Какво си мислех? Няма начин. Това си е чисто самоубийство. Откачено като наранените сенки, които се лутат из руините. По-добре да се скрием в будката и да чакаме да се появят хората с оръжията и спринцовките. Може и да не разберат, че сме там. Или пък може да се присъединим към племето им, каквото и да е то. Ядецът притъмнява.

Но в този миг един от прожекторите долу осветява увисналата на кабела кабинка. Тя е абсолютно същата като караваната. Не е възможно да стигнем дотук и да преживеем толкова много, ако това не означава нещо. Каква друга надежда ни остава? По някакъв начин бяхме привлечени към лифта. Писано ни бе да го намерим и да стигнем до него.

— Трябва да отидем там — казвам. — Но не съм достатъчно силен, за да те нося. Как да се справим? Трябва да опитаме.

Никога не си изглеждала толкова бледа. толкова си бяла, че приличаш на оживяла заблудена светлина от прожектор. Бяла като чайка. Но отговаряш ясно:

— Искам да си в мен, докато се придвижваме натам. Ако имам за какво друго да мисля, ще успея. А ако ще падаме, искам да паднем по този начин.

Завърташ се и разлюляваш задник, после разтваряш панталона си отпред, за да ми покажеш срамните си устни. Адски невинно и в същото време неприлично.

Това ми напомня за първия път, когато погледнах голо момиче открито и без срам. Момиче, чиято кожа можех да погаля и вкуся. Не плакат на някоя хубавица от „Плейбой“, а истинска жена от плът и кръв, при това достатъчно близо до мен, за да помириша аромата

й… да узная, че всички жени ухаят, но по различен начин. Страхът и удоволствието… разбирането, че всички идваме оттам. и все пак не изпитваме фобия от майките си и изгубеното чувство за безопасност в утробата. грубото, но чисто желание. приемане, че това е основата на всичко.

Скоро сме преплетени един в друг. Бавно и унесено. Плъзгаме се напред в тъмнината като гъсеници. Стиснали сме здраво дебелия кабел. Миризмата на метал ни възбужда. Ти обвиваш дългите си крака около кръста ми, движа се бавно в теб, но тласкам. не само те чукам. но и набивам себе си в теб. чукам и двама ни по протежението на дългата стоманена жица. Чайките пищят и излитат.

Прашното плато изглежда на километри и години отдалечено от нас. не помним момента, когато се отделихме от каменната стена и заритахме из тъмния въздух. Ние сме просто едно същество, което се гърчи по кабела. опасността от падане ни сближава още повече.

Странно е, защото всеки мъж редовно копнее да чука. Да проникне. Да тласка. Да, минетът беше великолепен и ме възбуди страхотно. нежността, финесът и играта, гушкането и целувките. всички тези удоволствия са безкрайно привлекателни. Но внезапно искаш само да проникнеш и да тласкаш. Да притежаваш и владееш. Копнееш да проникнеш отвъд основното. да усетиш как влагалището се разтваря около твърдия ти пенис. Да командваш и контролираш ритъма. Да се изпразниш диво. Да крещиш и да тласкаш. Да разбиеш прозорците и вкараш дъжда вътре. Да изчукаш всичко. Искаш да стенеш и ревеш като животно. Искаш да получиш за секунда правото да нараняваш А после насилието и първичните желания да те върнат обратно към нормалното. Откритието на съществото в теб, прегърнато от чудовището, смучещо жадно плодородното място. Да пуснеш съществата да вилнеят в компанията на друг демон. Те пулсират и блестят, когато получат тази възможност. Копнежът им, вече утолен, излъчва светлина и горещина. и желание. И още жажда за живот.

Но има и други моменти, когато човек иска да се съсредоточи върху устата си. Да лиже и смуче влажни срамни устни. Да дразни малката пъпка на клитора, женския пенис. И зърната. върховната критична точка. не само да лиже нежния и сочен женски анус, но и да го погълне. Да пирува там, където жената кенза. да се предаде. да обслужва и да консумира. Да се предаде на оралното дете в себе си. Да вкуси. Да даде и да хапе. Да бъде унизен и да царува. Да не се тревожи накъде води това.

Откривам, че сега съм точно там.

Невъзможността да реализирам оралния си копнеж. бавното навлизане на члена във влагалището е единственият източник на сексуален контакт. това засилва връзката ни. Зърната ти горят и желаят устата ми. Надървеният ми член прониква все по-дълбоко. усещаш как клиторът ти тръпне от въображаемите ласки на езика ми. задникът ти е изложен на вятъра и тъмнината. копнееш устните ми да се залепят към него. но не можем да направим нищо, освен да се гърчим заедно и да не поглеждаме надолу.

Достигаме до кабинката и се празним едновременно. В мига, когато се добираме до покрива, ни заливат бурните вълни на оргазма. вибрацията на копнежа и задоволяването му ни превръщат в електрически ток. Направихме онова, което целяхме.

Почти веднага настроението ни се разваля. Изкатерваме се и се просваме на пода на кабинката. Мускулите ни болят зверски. Внезапно изпитваме див глад и се страхуваме, че можем да умрем от него. Нямаме никакви хранителни запаси. Нямаме дори вода. Какво очаквахме да намерим тук? Само защото кабинката приличаше на караваната? Как вярвахме, че можем да живеем само от секс и вятър?

Чайките се завръщат, любопитни или враждебни. Струпват се по прозорците и започват да ги удрят с човки. Сгушваш се в мен… очакваме края… и двамата смятаме, че ще е нещо като обречените мисии на полярните изследователи, за които сме чели. трагично, но мирно се отпускаме във вечен сън, докато вятърът плющи извън найлоновата палатка.

Една от призрачните бели птици се удря силно в прозореца, чупи си врата и пада. Може би, след като болките от глада преминат, делириумът, който ще дойде с жаждата, ще ни освободи. Ще бъдем завинаги свободни и мъртви.

Всичко отвън притихва. Люлеем се в огромната каравана над зловещия град. Чуваме само далечни звуци от взривове и писъци. и от време на време виждаме ярките лъчи на прожекторите. Мислите ни отстъпват пред умората и желанието да се предадем.

Внезапно чуваме отново крясъка на чайките. Летят наоколо, но този път не нападат прозорците на кабинката.

Също както гарваните, нахранили Илия в пустинята, чайките се връщат при нас с храна, вероятно от някой разбит супермаркет. Увехнали марули и леко мухлясали плодове. Консерви с боб, месо и лук. Торби с грах и леща. Пастърма. Шоколад! Сладкиши от мюсли, пушена шунка, консервирана риба тон. протеини. мазнини и витамини. Вземам всичко, което донасят и оставят на покрива. нахвърляме се върху провизиите. дори не усещаме вкуса им, а само приемаме храната и възможността да продължим. Всяка хапка е пиршество и чудо.

Наслаждаваме се на яденето така, както преди малко искахме да се насладим на телата си. Осъзнаваме, че ще останем живи още известно време.

— Това може би е решението — казваме едновременно.

В момента, когато проговаряме, в кабинката се появява старец.

— Ти пък откъде дойде? — изкрещяваме заедно.

— Винаги, когато вземеш две думи и ги потъркаш заедно като пръчки. — свива рамене той. — Аз съм Стареца. Няма да остана дълго. Винаги съм тук.

Наистина е стар. И мръсен. Прилича на плашило, забравено на полето. Но мирише хубаво. На топли банички в хартиена кесия.

— Какво да правим? — питам.

— Непрестанно задавате този въпрос — отговаря той, като вдига ръка, която изглежда прекалено голяма за слабото му тяло. — Защо не опитате да подкарате кабинката? Държите лоста.

— Това ли е лостът? — питаш, като вдигаш ядеца.

Той отново си е променил формата и сега прилича на нещо, създадено от човек. Промишлено, но красиво.

— Защо не опитате? — казва Стареца и ни посочва процеп в таблото, който очевидно е изработен, за да побере точно такава форма.

— Откъде да знаем, че можем да ти вярваме? — питам.

Той се усмихва.

— Имаш предвид, как можеш да ми се довериш? — отвръща. — Кажи ми, кой ти даде лоста?

— Твоята къща ли беше онази с животинските глави? — изпискваш.

— За какво говориш? — учудва се той. — Нямам нужда от къща. Аз съм Стареца. Имам

предвид, че начинът, по който сте се добрали до лоста, означава, че може да ми се доверите.

— Къде отива кабинката? — извикваме едновременно.

— Аз пък откъде да знам? — поклаща глава той. — Вие държите лоста.

— Тук сме в безопасност — казвам.

— Не знаем къде отива кабинката — добавяш.

Наблизо избухва ракета и кабинката се залюлява.

— Безопасност — повтаря Стареца.

Виждаме хора, които вървят по кабелите. На главите им има каски с фенери. Отначало са само двама. После се появяват повече. Някои се гърчат по кабела, други се придвижват с помощта на ръцете си. Трети са пъргави като гризачи и вече наближават кабинката.

— Вие си решавате — кимва Стареца. — Аз изчезвам.

— Чакай! — извикваме. — Няма да скочиш оттук!

— Не, няма да скоча — отговаря той, сякаш сме пълни тъпаци.

И наистина се чувстваме такива.

— Но какво ще стане? Къде сме и как да се измъкнем? — питам.

— Въпросът, който би трябвало да си задавате, е как се добрахте до лоста — отговаря

той.

— Кабелът просто изчезва в тъмнината — отбелязваш

— Тъмнината е вечна, докато не зададеш правилния въпрос — казва той и изчезва пред очите ни.

Мамка му!

Някои от хората с фенерите доближават кабинката. Чайките се скупчват около тях. От града долу излитат балони. Сребърно фолио, яркорозови и карминеночервени сърца. Един от катерещите се е готов да скочи върху покрива на кабинката. Не знаем какво искат тези хора, нито как да постъпим. Но не ни се струва разумно само да чакаме тук като идиоти. Освен това, колко души може да издържи кабелът? Струва ни се, че сега е подходящият момент. Отново.

Пъхваме ядеца в процепа, който Стареца ни показа, и го дръпваме. Очакваме кабинката да се понесе напред, но усещаме само силен порив на вятър. Дъното на кабинката е паднало. Подът е изчезнал и ние висим отстрани… остатъците от хранителните запаси политат надолу.

— Шибаняк! — изкрещяваш. — Шибаняк!

Старецът се появява във въздуха.

— Измами ни! — извикваш.

— Не е вярно — отговаря той спокойно. — Не ви казах как се движи кабинката.

— Какво да правим сега? — извикваме едновременно. — Да паднем и да се пребием?

Той се намръщва, сякаш сме глупави деца.

— Не мисля, че много ви бива в падането. Защо не се опитате да намерите нещо. Просто хванете лоста.

Изчезва отново. Не можем да се задържим повече. нямаме избор. дърпаме ядеца в мига, когато двама души скачат на покрива на кабинката. Стисваме го здраво и пускаме кабинката. Крещим ужасено. но и сме въодушевени от решението си. От освобождението.

Не прилича на падане.

След секунда. или милион години. страхът от падането се стопи и сега изпитваме удоволствие и могъщество. Същите, каквито изпитвахме на въртележката на панаира. Няма

логика, но и в нищо, което ни се случи от панаира насам, няма логика. И есе пак се чувстваме напълно естествено. Като нещо, което ни е било писано да направим и сме правили и преди. Просто сме забравили.

Ако падаме, защо земята не се надига към нас? Защо рушащият се град с прожектори и откачени тълпи не се приближава? Всъщност светлините и шумът се отдалечават. Чувстваме се фантастично, като че ли телата ни се разтварят, за да погълнат нощта. Смеем се лудо, сякаш приели силна дрога. От очите ни текат сълзи.

Хората започват да скачат от кабела и да се закачат за нас. Не се страхуваме. Появяват се и още хора — по скалите и кабела и от двете страни. Хвърлят се и политат надолу, придружени от чайките, прилепите и балоните.

Заедно образуваме плътен кръг. Фенерите им проблясват. Разширяващото се колело се върти лудо, а ядецът грее в средата. Поглеждам спиците на колелото, крайниците, крилата и платовете, размазани заедно. Все повече хора скачат и участват в изграждането и увеличаването на въртящата се машина. Кристал. Пера. Кръв и кости.

И все пак не чувстваме, че падаме. Чувстваме, че сме потеглили на ново пътешествие. Към нов дом.

Информация за текста