Рори Сатаната

ПЪРВА ГЛАВА

Рори Махаунд, поземлен наследник на Килбърни и пети барон ъф Сакс, бе застанал пред открития гроб на баща си и усещаше как водата се процежда през дупките на грубите му обуща. Дрипавата му фуста беше накисната и грубият мокър плат се отри в коленете му, когато той се изправи, след като хвърли първата мокра буца глина към простия чамов ковчег, полузатънал в тинята на дъното на гроба. Титлите, които беше наследил при смъртта на баща си преди два дни, не означаваха нищо за него. В момента на драго сърце би ги сменил за една от горещите подсладени напитки на стария Джеми Макферсън.

Не беше пролял сълзи за баща си, който несъмнено бе много по-добре в калния си гроб, отколкото докато бе полагал усилия да запази живота си сред суровата влага на замъка Сакс, в който само четири или пет от четиридесетте стаи бяха обитаеми. През последната година старецът се беше намъчил от кашлица и треска и никой не желаеше продължение на страданията му, особено Рори, тъй като старият земевладелец не му беше казал никога дума без посредничеството на Джеми. Сега над гроба на баща си Рори едва слушаше мънкането на пастора. Той надигна глава и видя дъжда, който шуртеше на вадички по лицето на стареца и се просмукваше в белите петлици на яката му, така че водата се стичаше по черната му роба, която годините бяха превърнали в плесенясало зелена. Той мърмореше за прах в прахта, а Рори си помисли, че би трябвало да каже тор в тора. После долови припряното „амин“ и видя как пасторът се обърна и насочи към църквата. Неколцината оплаквачи се пръснаха. Рори хвърли последен поглед към мокрия чамов ковчег и глинените стени на гроба и се оттегли. Предстояха му две мили до замъка без кон. Рори нахлупи баретата на главата си, пристегна мократа наметка около врата си и потегли в настъпващия здрач. Освен титлите Поземлен наследник на Килбърни и Барон ъф Сакс баща му беше оставил наследство от три фунта, четири шилинга и шест пенса, две крави, една опрасена свиня, разпадащия се, влажен и без покрив замък на Сакс, брошка от сребро и жълт кварц, принадлежала някога на майка му — датчанката, няколко разклатени стола и маси, библия, на която липсваха отделни страници, и мощно, пращящо от здраве тяло.

Кичурът жълта коса, светлата му кожа, тъмносините очи и грамадните му ръце и крака бяха викингско наследство от майка му, която бе умряла, след като крехкото й тяло бе изчерпило цялата си енергия, за да го дари с живот. Нейната смърт бе породила омразата на баща му дотолкова, че единственото майчинство, което бе познал през годините, бе това на стария Джеми Макферсън. Баща му го бе изоставил.

Джеми бе този, който му разказваше приказки, разтриваше гърдите му с гъша мас, когато настинеше и го учеше на всичко, което сам знаеше. То не бе малко. Макар че Джеми бе скаран с аритметиката и класическите науки, той беше силен в езиците и географията. Дълги години като моряк той бе плавал между Африка и Западните Индии и бе загубил крака си, когато британската армия се бе опитала да разтури това змийско гнездо на бунтовници колонисти при Бънкер Хил. Той бе роден в селото на Сакс под разпадащите се зидове на замъка и бе успял да се върне най-напред до Глазгоу и след това, накуцвайки на един крак, до Сакс, за да поеме задълженията си като прислужник за всичко в замъка и болногледач на баронесата в края на бременността й. Хранеше я с ечемична каша, за да я засили, а накрая действуваше като акушерка на жизненото и кресливо бебе, което бе дошло на света, за да причини нейната смърт. Старият земевладелец бе хвърлил поглед на новороденото и на покойната си съпруга и след като наименува нещастния си потомък с името Родрик, обърна гръб и се престори, че той не съществува за него.

Джеми се зае и отгледа бебето, което наричаше Рори. С годините той научи Рори на всичко, което сам знаеше — един странен курс на обучение, защото Рори отрано се научи да говори арабски и хауза (език на негърско племе в Судан, обитаващо земите между езерото Чад и река Нигер, широко използуван в Западна Африка като търговски), знаеше африканските пристанища между Конакри и Калабар, както и северните пристанища Магазан, Танжер и Триполи. Там Джеми бе прекарал три години в робство, преди да успее да избяга в Малта.

Джеми разказваше на момчето за приказния град Хавана в Куба, за процъфтяващия Бриджтаун в Барбадос, за Порт-о-Пренс в Хаити, за спретнатия Нюпорт в Род Айлънд, за сивия камък и червените тухли на пуританския Бостон в Масачузетс. Когато старият земевладелец си легнеше, Рори оставаше с Джеми край огнището с тлеещия торф и пътуваше из Канарските острови, Мадейра и Азорските острови. Когато момчето поотрасна, Джеми го запозна с крайбрежните кръчми на Бристол, Кардиф и Ливърпул и бардаците на Порт Ройал и Ню Орлеан, без да е направил крачка извън кухнята на замъка Сакс. Той го научи да се бие с юмруци и скоро в Сакс не остана младеж, който да излезе срещу Рори Махаунд. Научи го да залага капани за зайци и да убива птици с прашка, за да попълват оскъдните запаси на кухнята. А когато Рори прехвърли петнадесетия си рожден ден, старият Джеми беше този, който му разказа какво криеха тъй ревностно девойчетата в селото под фустите си и кой е най-добрият начин да ги приласкае. Общо взето, Рори се оказа способен ученик. Говореше с Джеми на арабски за голямо отвращение на барона, налагаше момчетата от селото и се проявяваше майсторски във вдигането на фусти покрай тъмните плетища.

Сега, връщайки се от погребението на баща си, Рори си мислеше за едно друго бащино наследство, макар и косвено. Ставаше дума за писмото на чичо му от Ливърпул, получено около седмица преди смъртта на стария барон. Писмото и билета за дилижанса от Глазгоу до Ливърпул, от който не бе могъл да се възползува, защото кой би зарязал умиращия си баща, макар винаги да го беше мразил? Но сега вече можеше. Да, сега вече нямаше какво да го спре. Джеми Макферсън можеше да си отиде и да живее със сина си, което отдавна желаеше, а що се отнася до замъка, Рори въобще не искаше да го знае.

С Джеми бяха препрочели писмото толкова пъти, че го бе запомнил наизуст. Това беше първото и единствено писмо, което въобще беше получавал, затова го считаше за значителен крайпътен камък в живота си. И му предстоеше да стане дори още по-значителен. Дъждът биеше в очите му, водата жвакаше в грубите му обуща, а той повтаряше гласно думите от разкривения, наклонен почерк:

Рори все още мислеше за писмото, когато пристигна в Сакс измръзнал, мокър, проклинащ себе си и света. Проправи си път през огромните коридори, отворени към небето, по чиито каменни стени все още висяха парцаливите дрипи на прокиснали гоблени, все още тракаха изпотрошените и занемарени мебели, а през начупените плочи избуяваха плевели. През един дълъг покрит проход, чийто покрив беше толкова нисък, че той трябваше да се наведе, за да мине и чийто стени бяха толкова сближени, че едва побираха широките му плещи, стигна до кухнята — една от малкото стаи, които бяха все още незасегнати и с покрив. Разсеяната светлина, която се процеждаше през дълбоките процепи на прозореца и се промъкваше през торфения дим, оставяше стаята почти в мрак, но Джеми Макферсън бе напалил щедър огън в огнището, едно котле бълбукаше на пиростията, а окаченото на синджира гърне изпращаше кълба ароматна пара.

— Да, мойто момче, клетото мое момче — закуцука Джеми към Рори и развърза прогизналото наметало на врата му. — Наквасил си се до кости.

Заведе Рори до стола с високото облегало при огъня, настани го там, измъкна прогизналите обуща и положи на решетката обутите му във вълнени чорапи крака.

— Почивай сега тук, докато старият Джеми ти направи чаша чай и затопли стомаха ти с малко каша.

— Чай ли, Джеми? — впери очи към стареца Рори със зяпнала уста. — Откога има чай в замъка Сакс?

— Изпрати го мисис Шофнеси да те ободри след погребението. Може да е католичка и ирландка до мозъка на костите, но старата повлекана има златно сърце и искаше да пийнеш чаша чай. Слагам и малко шунка в кашата, за да лепне на ребрата ти. Разкажи ми сега за погребението.

— Най-после старият Махаунд — Рори наблегна на последната дума — е шест фута под земята. — Той изпъна палците на краката си по-близо до огъня, а от чорапите му се вдигаше пара.

— Той е мъртъв, а за мъртвите не се говори лошо, нали — поклати печално глава Джеми.

— Не съм казал нищо лошо. Той беше старият Махаунд, а аз съм младият Махаунд. Мъртъв е и не мога да го оплаквам. Джеми, призори заминавам за Англия.

— Надявах се, че ще тръгнеш. — Джеми сипа кашата в една гаванка и зарови из шкафа за лъжица. — Отиваш при чичо си Джеймс, предполагам. Да, това е най-добрият изход, милорд.

— Само че не в елегантната му къща, Джеми. Изглежда, че не съм достатъчно дорасъл, за да се смесвам със семейството му. А ти какво започна да ме кръщаваш „милорд“, Джеми?

— Ха, ами, че не си ли? Не си ли сега сър Родрик Махаунд, барон ъф Сакс и наследствен земевладелец на Килбърни?

— Не. Поне не възнамерявам да бъда. Сър Родрик, а палецът стърчи навън от чорапа му. Барон ъф Сакс, с цели три фунта в кесията си. Земевладелец на Килбърни, който се храни с каша и се чуди откъде ще дойде следващата чиния. Не, Джеми, аз няма да променя името си на МакКейрн. Заченат съм от дявола. Аз съм Махаунд1. Сатана съм и Сатана ще си остана. Слушай сега, Джеми.

Старецът застана пред него с ръце, прилепнали към бедрата.

— Откога, дали си Луцифер или самият Архангел Михаил, си ме закарал да слушам какво си и що си? Изяждай си кашата и остави храната да спре бръщолевещата ти уста. Аз съм те отгледал и ще те слушам тогава, когато бъда готов за това. Заминаваш, значи, за Ливърпул. А какво ще стане с клетия стар Джеми, ако мога да зная?

— От няколко месеца вече краката те сърбят да тръгнеш и да заживееш при сина си. Неговата къщурка е по-удобна от това свърталище на гарвани и няма да е нужно да се грижиш за мен.

— Като че ли е било трудно.

— И всичките тези години си бил без стотинка. Почакай, Джеми, в момента аз съм ти господар и ще ме изслушаш. Имам две млечни крави, а свинята скоро ще се опраси. Едната крава и свинята с прасенцата са твои. Вземи ги, като идеш при сина си, за да не бъдеш зависим от него. Аз си имам дрехите на гърба и три фунта.

— С десет шилинга отгоре — добави Джеми. — Виж — той свали от лавицата едно тенекиено канче и изсипа съдържанието му в ръката си, — твои са. Понякога продавах по някое яйце или парче сланина, които крадях от стария господар, и пазех парите тук. Твои са, вземи ги!

— Значи ще вземеш животните?

— Ще го сторя. Не мога да те изпратя за Ливърпул с една свиня и прасилото й. Кога потегляш?

— Призори. Говорих с Дейви Кямбел преди погребението, и той заминава утре с колата си за Доун. Тръгва на разсъмване и ще го чакам на моста. След това до Глазгоу пеша. — Той омете кашата и се изправи да сложи гаванката на масата.

Старецът наведе глава в знак на одобрение. Той обичаше момчето повече от собствения си син, защото се бе грижил за него от момента, когато го беше поел от гръдта на умиращата му майка. Той се загледа с обич в Рори, който се беше изправил, огрян от огъня. Прекрасен момък беше той! Строен и жилав. Още година две и ще стане още по-строен и жилав.

Викингската кръв, дошла по майчина линия, бе по-очевидна от шотландската. Той беше по-висок с една глава и едни плещи от Джеми, макар да беше бос, а сянката му покриваше пода и се изкачваше по варосаните стени като сянката на великан. Косата му имаше цвят на зряла пшеница. Права и дълга, тя се извиваше навътре там, където стигаше врата, за да оформи златна каска на главата му. Тъмни вежди, които се повдигаха в краищата като крилата на птица, засенчваха сините очи, толкова тъмносини, че изглеждаха почти виолетови, закрити от катранено черните мигли, странно контрастиращи на русата му коса. Носът беше широк и прав, може би прекомерно широк с големите си ноздри, но придаваше в известна степен сила на лицето, която устните — твърде извити, твърде широки и твърде чувствени накланяха към мекота. Брадичката беше квадратна, с трапчинка в средата, по гладката кожа не се виждаше признак на брада. Въпреки че ушите бяха закрити от провисналите къдрици, Джеми знаеше, че са меки, прилепнали към главата и съвсем несъразмерни с гладката, бяла колона на шията, която се губеше под яката на дрипавата риза. Под ризата, както беше добре известно на Джеми, момъкът криеше огромен, мускулест гръден кош, тънък кръст и железен стомах. Е, по-надолу той не знаеше, тъй като откакто момчето бе възмъжало, то не се преобличаше край огъня, но все пак до ушите му бяха достигнали слухове, че младите щерки на местните селяни тичаха подир момчето, което доказваше достатъчно добре, че е надарен толкова, колкото бе нужно да задоволи една жена. Това би било благословия и проклятие за младежа — благословия, че можеше да направи една жена щастлива, и проклятие, че жените никога нямаше да го оставят на мира.

— Значи утре? — попита Джеми, като че ли нямаше нищо по-необикновено от това, да тръгнеш призори за Англия. — Ще се опитам да ти осигуря закуска и предполагам, че ще те видя за последен път.

— Може би, Джеми, но аз никога няма да те забравя. Ти ме отгледа. Ти ме глезеше и ти ме пердашеше, когато заслужавах. Ти ме научи да се бия и побеждавам и макар че пряко не си ми помагал, научих се да свалям девойчетата. Ти направи много за мен, Джеми, и аз не виждам с какво мога да ти се отплатя. Вземи оттук всичко, каквото пожелаеш. Едва ли е останало много повече от няколкото кухненски съда и един два стола, но все пак, вземи ги.

— Ще се възползувам — кимна Джеми — и няма да има нужда да се заключва замъка. Едва ли ще остане нещо, което да потрябва и на най-бедния селянин. Само че тази работа… — той загледа въпросително Рори. — Кравите са две, а ти ми каза да взема едната. Ами другата?

Рори се ухили глуповато, а по лицето му изби червенина.

— Тя е за Мери Маклауд.

— Онази с огромния корем, дето не може да се изправи от стана? Ти си я нагласил, струва ми се — закиска се Джеми и закуцука по плочите.

— Вярно — изпъчи се Рори. — Тя ще се радва да отгледа един малък Сакс. Молеше ме да се оженя за нея, макар да знаеше, че няма да стана баща на децата й. Кравата ще й заплати, пък ако е момче, надявам се да прилича на мен, Джеми.

— Сега в селото има три пеленачета с жълта коса и чипи нослета като твоя. Знаеш ли — Джеми плесна дланта на едната си ръка с юмрука на другата, — фустата ти е виновна.

— Тази дрипа ли? — опипа раздърпаните й краища Рори.

— Тя — кимна енергично Джеми. — Когато мъжът носи бричове, трябва му време, докато се оправи с разните копчета, презрамки и каишки. А щом си с фуста, въпросът е само за минутка. Било в някоя спалня, било край някой плет. Да, Рори, момчето ми, фустите са причина.

— Фусти или бричове, Джеми, преди да настъпи краят на годината, може да се появят още две три освен на Мери Маклауд. Ако Мери Маклернен, Мери Макдоналд и Мери Дънкън започнат да напълняват, ще знаеш на какво се дължи. Изглежда, че името Мери е преплетено със съдбата ми, Джеми.

— Ти си развратник и развейпрах, Рори, момчето ми — в думите на Джеми се долавяше повече гордост, отколкото укор. — Сигурно ще оставиш верига от рошльовци и чипоноси хлапета оттук до Ливърпул.

— Няма, ако не спира дилижансът. — Рори започна да разкопчава овехтелите сребърни копчета на износения жакет от зелено кадифе. — А сега отивам да си легна. Ще взема една свещ да прочета още веднъж писмото на чичо. Надявам се, че няма да закъснея. „АРИАДНА“ отплува след около седмица и разчитам да я сваря.

Ръката на Джеми се задържа върху лакътя на Рори, когато той му подаваше свещника.

— Ти си добро момче и имаш гореща кръв, Рори, но да знаеш, че жените може да те погубят.

Рори се разсмя.

— Аз заминавам за Африка, Джеми, там, където всички жени са черни като въглен. Обзалагам се, че никоя от тях не се казва Мери, така че няма от какво да се страхуваш.

— Бели или черни, те са жени, а ти си Рори Махаунд — Сатаната, и те ще търчат подире ти.

Рори отвори вратата на малката спалня до кухнята и потръпна, когато студеният въздух облъхна лицето му.

— Остави ги да тичат, Джеми. Надявам се, че ще могат да тичат по-бързо от мен. Лека нощ.

Джеми остана за миг, след като Рори затвори вратата, после падна на колене, подпрял лакти в креслото.

— Милостиви боже — замоли се той, — запази хлапето.