Рори Сатаната

ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

През нощта Рори не можа да сънува, но спа тежкия, упоен сън на изтощението. Колко дълго бе спал, не знаеше, но когато се събуди, видя килия, чиято светлина се провираше през завесата лозови листа, закриваща малкото решетъчно прозорче в дебелата зидана стена. Ръката му несъзнателно потърси пулсиращата набъбналост на тялото и я сграбчи с облекчение и задоволство. Поне този проблем беше разрешен и топлината предизвика такава поредица от сладки въображения, че той не можа да си наложи да я махне. Изпъна се лениво, заситен за миг, и остави пръстите си да блуждаят по ръба на тънкия дюшек, докато дишането му пак стана равномерно, и като отвори след малко очи, пак заоглежда клетката, мъчейки се смътно да си припомни как бе изглеждала през уморените му очи изтеклата нощ.

Беше същата, каквато я беше запомнил, с изключение на едно — в горещия ден тук се чувствуваше прохладна влага, дъхаща на зидария и окапали листа. Изправи се и остана така за миг, после изви крака по ръба и се изправи, изпъвайки мускули, високо вдигнал ръце над главата. Стените бяха каменни, блестящи от влага и пъстрия слуз на лъкатушещите следи, оставяни от плужеците. Леглото, масата, столът, железните решетки на вратата и огромният катинар бяха същите като миналата нощ. Променило се беше само едно. На масата лежеше поднос, покрит с чиста бяла салфетка, а в купичката, в която се намираше задушеното от миналата нощ, бе изчезнала.

Пак изпита такъв глад, че дори не се замисли да си измие лицето във ведрото, поставено на пода непосредствено до решетъчната врата. Седна при масата, дръпна салфетката и видя компот от пресни плодове й зрели банани, ананаси и манго, нарязани и поръсени със стрито какао и захар, франзела топъл хляб и пръстена кана с още топло кафе. Но повече от храната, повече от изкусителния аромат на топлия хляб и от желанието да угаси засъхналото си гърло с кафе интересът му се насочи към тънкото златно кръстче от декорирана тел, поставено в чинийката до хляба. Беше една от обеците на Елмира — дреболия, която веднъж й беше купил от пазара в Саакс. Припомни си този ден и носталгичната вълна го заля. Затъгува за Баба, за мръсния дворец на Саакс, за уханните нощи в харема, с която и да е от неговите красавици, а най-вече за Елмира.

И така, това бе доставено от Елмира. Тя бе идвала, докато той спеше, и е оставила подноса със закуската. Чудеше се дали го е погледнала, заспал на твърдите дъски, и дали очите й са се зарадвали. Да беше го дочакала… Единственото нещо, на което можеше със сигурност да разчита в живота, бе привързаността на Елмира. Пръстите му заиграха с обицата. Ако Елмира се добереше до ключовете на този зандан, той би могъл да избяга. И все пак докато хрускаше препечения хляб и пиеше силното кафе, съзна колко глупаво би било това. От какво да бяга? Не беше виновен за смъртта на Мери, значи освобождаването му бе въпрос на часове. Разбира се, той имаше приятели в Тринидад, които сигурно вече се опитваха да докажат невинността му. Джеху и Елфинстън вероятно са уведомени за неприятностите му и вече работят за освобождаването му. Освен това тук беше и Тим. И лейди Мери! Дали тя се числеше към приятелите му? Това беше съмнително и все пак ако не беше тя, сигурно щеше да остане в онази дяволска клетка като диво животно, попаднало в капан. Сигурно и тя му беше приятелка, независимо от всичко. Минималните удобства в килията, закуската и обицата, оставени от Елмира, свидетелствуваха за нейното влияние върху сър Базил.

След засищането на вълчия си апетит той се почувствува по-добре. Свали оставените му панталони и риза и се изми с водата и калъпчето сапун, което откри до бедрото. Среса с дървения гребен падащите кичури и после, като нямаше какво да прави, закрачи из килията, изброявайки десет стъпки в една посока и шест в другата. Уморен от тази дейност, макар че упражнението му беше необходимо след вчерашното свиване в клетката, той отиде до вратата на килията си, подложи лакти на една от напречните пръчки и улови с пръсти по-горните. Разстоянието между решетката беше много малко за да си провре главата, но можа да хвърли поглед по дългия, мрачен каменен коридор с решетъчни врати като неговата до отворената врата в дъното, която пропускаше светлината. Друга врата в насрещния край разкриваше стълбището. По коридора нямаше нито движение, нито звук и той се увери, че е единственият затворник. Искаше му се да има и други й дори звукът от дъха на друг човек би го зарадвал. Тишината на килията го потискаше. Какво би могъл да прави? Беше се задоволил преди да стане, беше си изял закуската, беше се разходил из килията и беше се облегнал, надзъртайки като окована пантера. Не му оставаше нищо друго, освен да изпита отегчителна скука.

Рори не бе свикнал да се наслаждава на самотата й винаги бе разчитал на удоволствието от общуването с хората. Близостта на хора, било жени или мъже, бе необходимост за него. Сега беше сам, оставен на собствените си мисли, без да има с кого да си сподели. По дяволите! Това бе непоносимо. Трябваше да поговори с някого, или най-малкото да чувствува нечие присъствие. Направи обиколка на килията, после се тръшна на леглото, подпря глава на ръцете си и се загледа в пространството, опитвайки се да овладее безпокойството на мускулите си, които настояваха за активност. Помъчи се да заспи, ала не можа. По дяволите! Нещо трябваше да направи. Трябваше да се измъкне от това място. В гърлото му се надигна вой на безсилен протест, но той го задуши. Би било глупаво. Ако трябваше да направи присъствието си тук нетърпимо, това означаваше да се намери обратно в клетката, а килията бе все пак по-надеждна въпреки самотата. Тук бе далеч по-добре, отколкото сред вчерашната тълпа с взиращи се в него любопитни очи и недружелюбни ръце. Положи усилия да се примири, но минутите течаха като часове.

Изминаха няколко часа, когато дочу обнадеждаващ звук, стърженето на крака по стъпалата в края на коридора. Скочи от леглото и изви колкото е възможно повече врат, за да види колкото се може по-добре. Не беше Елмира. Пантофките с високи токчета и пискюли от брилянти и подгъвката на пъстрата тафтяна рокля, покриваща разперените подгъви на гарнираните с бяла дантела фусти не можеха да принадлежат на Елмира. Изчака, видя огромния колан на талията, деликатния кръст и след това възпълните гърди, запрени в отпуснатия корсет, както и млечната белота на ръцете. Накрая се показа розовата бледнина на лицето и богатите златисти къдри. Зачуди се какъв ли ще бъде резултатът от тази среща.

В края на стълбището лейди Мери спря и се огледа предпазливо, сякаш да се увери, че не е следвана от някого. Забелязвайки ръцете на Рори през решетката, тя вдигна длани нагоре и размаха пръсти, после покри устата си с едната ръка и направи знак да мълчи. Малките й пантофки не вдигнаха шум, докато тичаше по коридора. Когато пристигна пред решетката, тя се улови за пръчките, а после и за ръцете му.

— Дявол да те вземе, подъл негоднико Махаунд! — и резките й думи не отслабиха стискането на ръцете й. — Значи преряза гърлото на любимата си, така ли? Е, това и заслужаваше долната уличница. Тя си беше обикновена курва и свърши като такава в ръцете на един от любовниците си.

Той опита да се освободи от ръцете й, но тя ги впи още по-здраво. В този миг бе готов да я плесне, забравяйки в гнева си колко зависи от добрата й боля.

— Смъртта на Мери не дойде от моите ръце, милейди. Тя положително беше най-нежната жена, която някога съм срещал, макар да бе съдържателка на публичен дом. Въпреки това тя беше дама, истинска дама. Повярвай ми, невинен съм за нейната смърт. Повярвай и нещо друго. Благодарен съм ти, че ме измъкна от онази клетка. Тук е много по-удобно.

— А и безопасно. — Злобата изчезна от думите й. — Против теб се носят писъци за отмъщение, момчето ми. Половината мъже в Порт ъф Спейн се заканват да те обесят и в клетката не би издържал още един ден. Щяха да те убият. — Ръцете й проникнаха през решетката и се обвиха около врата му. — О, Рори, омразен, долен негоднико! Толкова те обичам! Опитах се да умъртвя тази обич по всеки възможен начин. Проклинах те, а след това се молех да се върнеш пак при мен. Толкова те желаех, че се съвокуплявах с онзи жребец на мисис Фортескю, като си представях, че си ти. Рори, Рори, какво направи с мен?

— Нищо, освен че някога те похитих. Вече ти казах, че съжалявам. Честно казано, дяволски глупаво го правеше, милейди. Може би най-зле от всички, които съм имал. Затова съжалявах.

— Аз не съжалявам. Никога не съм. О, Рори, мой мили, ако имах ключ, бих влязла веднага в килията ти и този път аз бих те похитила. Но не мога! Не бива да забравям как ме разочарова напоследък.

— За което не аз бях виновен. Една жълта женска от Мелроуз реши, че трябва да принадлежа само на нея и ми направи магия — някакво африканско заклинание, с което ме направи негоден за всички други жени, освен за нея.

— Като че ли може да се вярва!

— Трябва да ми вярваш, защото беше така, макар че сам аз не го вярвах и не бих, ако не ми се бе случило. Е, в такива случаи човек се бори срещу огъня с огън — магия с магия. Минах през една адска пещ, за да накарам Нашият Хари пак да вирне глава. Това именно докара убийството на клетата Мери Фортескю. Женската, която ми направи заклинанието, се справи с нея. Пробола я с нож и изтичала в града да разпространи вестта, че аз съм очистил клетата Мери. Това беше възмездието й към мен. — Той провря ръце през решетката и я притегли към себе си. Устните им се срещнаха. Езикът му си проби път между зъбите й, докато се притискаха сред безмълвни тихи стенания и почти недоловим ласкав шепот.

— Имаш ли ключ, Ясмин? — Гласът му беше дрезгав, когато измести устните си от нейните.

— Мислиш за ключове в момент като този? — разгневи се тя.

— Защо трябва винаги да ме разбираш погрешно? Мислех си само да отстраним решетката между нас.

— О, мили — защо трябва винаги да те сграбчвам за гърлото? Сигурно природата ми е такава. Не съм нищо повече от една свадлива, сприхава…

— Скъпа! — Ръцете му пропълзяха под корсета й. Тя му се предостави, загубена в огъня на милувките.

— Ключът ли, мили? Уви нямам го. Спигът, сержантът на стражарите, го държи в себе си. Тази сутрин накарах Елмира да ти приготви закуската и да ти я донесе. Спигът я придружи и й отвори вратата.

— Знаех, че е идвала тук.

— Но как? Каза, че си спял дълбоко, когато оставила подноса.

Той я освободи и извади обицата. Тя кимна.

— Момичето те боготвори, Рори.

— Да, зная. Винаги ме е обичала и трябва да си призная, че и аз също я обичах, но… О, Мери, Мери, Мери! О, Ясмин, какво направи с мен, че така внезапно измени всичките ми чувства?

— Казах, че те боготвори, Рори, но не съм казвала, че те обича. Има известна разлика.

— Това момиче би дало живота си за мен.

— Съгласна съм. В нея има лоялност, присъща само на мавърките. Ти си неин господар. Тя би сторила всичко, каквото я накараш, дори да се преструва, че те обича, но аз случайно научих, че не е така, макар че ти никога не би доловил разликата. Тя е влюбена в друг.

— Не вярвам.

— Може би никога няма да повярваш, че една жена може да мисли за друг повече, отколкото за теб. Ти си суетен, високомерен и надменен, Рори. Ето, виждаш ли, аз зная всичките ти недостатъци и въпреки това те обичам. И мога да ти ги кажа, защото не се боя от теб. Но колкото и да нараня твоята суетност, ще ти кажа, че Елмира е влюбена във Файал.

— Във Файал?

— Не забравяй, че той е мъж и че Елмира е жена. Любовта не се обяснява, Рори. Замислял ли си се някога какво жената може да вижда в мъжа, или какво той може да вижда в нея? Не, не можем да гадаем какво виждат Елмира и Файал един в друг. Тя никога не би ти го казала, защото те боготвори с тъпата и послушна обич на кучето или на роба към своя господар. Трябва да си призная, че в известен смисъл и моята любов към теб е такава. Готова съм да те боготворя и да ти бъда като робиня, ала не забравяй, че аз не съм покорна.

— Никой не би могъл да те обвини в това — ухили се той.

— И не възнамерявам да бъда. Може да си мислиш, че тъкмо това желаеш, обаче не покорност и кротко смирение са нещата, които търсиш ти в жената. Разглезили са те всички онези раболепни твари в твоя харем, които така жадуваха за истински мъж след глупавите евнуси, че те караха да мислиш, че лудеят по теб. Ние имаме еднакви характери с теб, Рори. Аз не съм изтривалка за краката ти. Не съм дотолкова раболепна, че да ти се кланям и да вървя подире ти със сведени очи, очаквайки със смирение трошичката любов, която благоволиш да захвърлиш по посока към мен. Никога! И все пак ти го казвам. Няма да е зле да ми повярваш. Никоя жена не би могла да те обича повече от мен и сега ще ти го докажа.

— Сега не е време за разговори, Ясмин. — Ръката му върна обицата в джоба, после улови нейната през решетката.

Бавно я сведе надолу — един затворник искаше да бъде освободен. Тя продължи, спря, докато той освободи копчето на колана, после продължи пътя си през гъстото руно, за да се удиви.

— Лекуването е било успешно — усмихна се тя, преди устните й да го потърсят.

— Както можеш да видиш. — Ръцете му я притиснаха, залепвайки тялото й в непомръдващата решетка. — Дявол ги взел тия пръти! — Тялото му реагираше на бавните движения на ръката й.

— Два пъти дявол ги взел! — И тя не бе повече в състояние да се въздържа, падна на колене и той й се предостави. Погледна я с недоумение. Нима това беше Мери? Това ли беше надменното момиче, излязло някога по-силно от султани и бейове, а сега на колене пред него? Нима можеше да бъде тя робиня, налапала го с такава охота, без да я интересуват железните прегради, които ги разделяха? Това ли беше нежнорозовата и златиста красота на онова английско зло, което го бе проклинало и пращало в ада, а сега подлагащо се на унижение пред него? Беше казала, че ще докаже любовта си и все пак, въпреки доказателството, което не можеше да се отрече, трудно му беше да повярва, че е именно тя — лейди Мери, Ясмин. Взираше се в нея, докато почувствува за втори път тази сутрин как пороят блика в него и коленете му се огънаха. Ръцете му сграбчиха решетката за опора и той задиша с пълни гърди като изригна и увисна немощен на решетката, задъхан. Дори и тогава тя не го освободи и той се принуди да се издърпа от нея.

Тя се изправи усмихната.

— Има една стара поговорка, Рори, която казва, че любовта се присмива на ключарите. Установих, че е вярно, макар и не съвсем задоволително. Виж, мили. Имам богато въображение, както може би добре знаеш…

— И както току-що разбрах — каза той, оправяйки панталоните си. Вече бе в състояние да говори, макар че все още не вярваше в случилото се.

— Все ще измисля нещо, сигурна съм. — Тя отупа праха от пъстрата тафта и се отдръпна на няколко крачки, вдигайки предупредително пръст. Двамата се ослушаха. Някъде над тях се отвори врата и се дочуха тежки стъпки по стъпалата. След още няколко минути видяха ботушите с дебели подметки на един мъж, който слизаше долу. Ботушите станаха чифт мръсни, износени бричове, синя куртка, последвани от румено лице с кожена фуражка с кокарда.

— Милейди — тракна пети войникът изненадан и козирува. Съзнавайки, че едва ли това е най-правилната форма на обръщение, той изпъна единия си крак назад и се поклони. — Милейди Клевердън. — Беше съвсем объркан от присъствието й тук.

— Драги сержант Спигът — самата тя се смути и се изчерви забъркана, — вие сте открили малката ми хитрост. Любопитство, сержант, чисто женско любопитство. Нищо друго. Исках просто да хвърля поглед на този кръвожаден негодник, който е дошъл на острова да убива жени, или поне така се говори. Струваше ми се много по-интересно да го видя жив или докато диша, отколкото танцуващ в клупа на въжето.

— Там и ще свърши той, милейди. Вярвайте. Целият град се е вдигнал. Изглежда, че мисис Фортескю е била любимка тук. Ще прощавате, но няма мъж в града, който да не иска да прати този негодник по дяволите. Ще има късмет, ако доживее до съденето си. Но сър Базил казва, че правораздаване трябва да има и човекът трябва да бъде съден, за да се определи дали е виновен, или не, макар всички да знаем, че е виновен.

Тя присви ресници към червендалестия сержант и пристъпи до него.

— Но междувременно вие ще трябва да го пазите, сержант, а също така той ще трябва да се храни. Ще наредя на прислужницата си да му приготви нещо за обяд. Не е редно да го оставяме да гладува, щом ще увисне на въжето.

— Това не можем, но ако зависеше от мен, бих го оставил на хляб и вода, щом е такъв разбойник.

— Съгласна съм, сержант, но все пак не бива да забравяме, че той е английски благородник, нали? А дори в Лондонската кула отдават известна почит на един английски благородник по отношение на храната и спалното помещение. Полага му се.

— Такива са и заповедите на Негово превъзходителство, милейди. Храна от собствената му кухня, каза той, чаршаф от собственото му бельо, стол, на който да седи, и тези неща. — Той поднесе една малка кутия, която беше държал зад гърба си. Когато я показа на лейди Мери, Рори забеляза, че тя съдържаше няколко листа хартия, две пера, мастило и поръсвачка на пясък. — За да може сам да си напише защитата, ако пожелае, или да се свърже с адвоката си, макар че се съмнявам дали има такъв в Тринидад, който да поема случая на този негодник.

Лейди Мери погледна най-напред сержанта, а после Рори от глава до пети.

— Въпреки всичко не прилича много на убиец, нали, сержант?

— Тези симпатичните, дето изглеждат като че ли маслото не би се разтопило в устата им, винаги са най-лошите. Изглеждат невинни като ангелчета, а са готови само за миг да ти забият ножа. Опасно беше за вас да оставате насаме с него.

Тя махна безгрижно ръка.

— Нищо не може да ми стори, тъй като е заключен. Исках само да му хвърля поглед и толкова. Сега разбирам, че е било неблагоразумие от моя страна. Няма да споменаваме за това, нали, сержант? Ще бъде една малка тайна между двама ни.

— Непременно, милейди. Негово превъзходителство ще се разгневи, ако узнае това.

— Вече няма да се случи, обещавам ви. Любопитството ми е удовлетворено. Аз сега ще се кача горе и ще накарам прислужницата си да му донесе храна. Ще бъдете ли тук да й отключите?

— Непременно, милейди. Ще я чакам. — Той отвори вратата на съседната килия и измъкна един стол, който облегна на стената срещу килията на Рори. Завъртайки тафтяната си пола и присвивайки ресници, придружени от пленителната й заговорническа усмивка към сержанта, тя си тръгна.

Сержантът седна, дръпна стола си към стената така, че да му бъде удобно, и лениво усука краищата на дългите си мустаци, докато гледаше Рори.

— Можете да благодарите на щастливата си звезда, че сте едър звяр — изкикоти се той и се изплю на пода. — Едрите типове като вас увисват бързо. Бавно умират дребните, които не тежат много. Понякога се налага да ги дърпаме за краката, докато си прекършат врата. Но с вас ще бъде лесно. Едно полюшване на въжето и ще видите как се разтварят широко седефените порти.

Рори нямаше какво да му каже, не намираше подходящ отговор. Желязната решетка, която първоначално му се струваше временна, сега се затваряше над него. Сигурен в своята невинност, не бе изпитал страх. Но ето, че като дълъг, гаден, черен червей страхът пропълзя и завладя мислите му. Можеха ли да го обесят? Биха ли го сторили? Положително. Обръщайки гръб на сержанта, който мислено му кроеше ковчег, Рори седна край масата и с треперещи пръсти разгъна материалите за писане отпреде си.

Бележка до Тим! Не, до Джеху! Не, до никого от тях. До тях ще трябва да пише на английски и може да попадне в неподходящи ръце. Елмира можеше да говори, но не и да чете арабски. Файал можеше и двете. Започна да пише. От перото му потекоха арабски букви:

Поръси листа с пясък, изтръска го, сгъна го, докато стана малко квадратче. Обърна стола към вратата на килията си и видя, че Спигът е задрямал с увиснала на гърдите глава. Пак чу отварянето на вратата горе и този път по меките кожени сандали и летящия воал разбра, че Елмира слиза да му донесе храна. Тя се плъзна по коридора, покрила с воал лицето си и вдигнала подноса високо, мина покрай Спигът, който отвори едното си око и стана да отключи вратата. Когато Елмира подаде на Рори подноса, той плъзна бележката в ръката й.

— Веднага занеси това на Файал — прошепна й той на арабски.

— На Файал? — погледна го тя изненадана.

— Да, на Файал.

Очите над воала го изгледаха странно.

— Свободна си да го обичаш, Елмира.

— Мой господарю и повелителю — отвърна тя и би му целунала ръката, ако не я беше изтеглил бързо, преди Спигът да забележи.

— Хей, какво си говорите там? — Спигът издърпа Елмира от килията и затръшна вратата. — Ако смятате да говорите, говорете на кралски английски, така че да мога да ви разбирам.

— Просто й благодарих, нищо повече. — Рори чу щракането на катинара, ала знаеше, че не е сам. И Елмира, и лейди Мери бяха на негова страна. Решетката вече не изглеждаше солидна както преди.