Рори Сатаната

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

Последваха няколко седмици тихо, нормално плаване. Една сутрин Рори се събуди, заслепен от яркото слънце в каютата. Нещо не беше в ред, нещо липсваше. После почувствува странната тишина, спокойствието, идващо от безделието. Корабът се движеше с леко, едва доловимо плъзгане. Скочи от леглото и изтича към прозорчето, но от него не можеше да се види нищо, освен същата водна шир, която бе гледал седмици наред. Като сграбчи една кърпа от гвоздея над мивката, той я уви около кръста си и хукна по коридора. Отвън Кту седеше лениво на сламеника. Рори го прескочи и изкатери стълбите, а Кту го последва, мърморейки уплашено. Вече облечен, Тим стоеше на перилата, засенчвайки очи с ръка, докато се взираше към сушата.

— Къде сме, Тими? — Рори пристъпи задъхан. Сложи успокоително ръка на Кту, за да го успокои.

— Според Джеху там е Порт ъф Спейн. — Тим посочи към една каменна спирала, издигаща се над дърветата на известно разстояние от брега. — Казва, че това е Тринидад, а той си знае работата.

— Ще ми подадеш ли бинокъла, Тими? — продължи да се възхищава Рори на зелената и стабилна панорама и да успокоява Кту, който бе възбуден при вида на твърда земя. Рори видя постройките зад далечните дървета, а по-наблизо малки лодки, изтеглени на брега. Един набързо построен кей се удължаваше във водата, но „Шейтан“ бе закотвен на повече от миля от брега.

— Чака да бъде почистен — обясни Тим. — Някакъв червендалест англичанин, дългурест и едър кучи син, който мисли, че собственото му лайно не мирише, наконтен в бели бричове и синьо палто със златни еполети, ще дойде, след като си привърши закуската. Ще се изпоти по стълбата и ще застане заканително. После Джеху ще го покани в каютата си на чаша мадейра и ще пробута на копелето няколко каси, а момчето на Джон Бул ще прегледа книжата ни. Ако имаме късмет и копелето хареса нашата мадейра, ще ни допусне в гадната колония на Негово гадно величество, скапания Тринидад.

— Ето го че идва. — Бинокълът на Рори бе уловил спретнато боядисаната лодка, карана от осем негъра. — Както казваш, копелдакът е червендалест и облечен с бели бричове и синьо палто.

— Винаги са така. — Тим взе бинокъла, който Рори му подаде. — Сигурно като всички ругае на ум, че е трябвало да се облича толкова рано. Но Джеху ще го накара да омекне с мадейрата.

Точно както бе предсказал Тими, мъжът, който се казваше Елфинстън, се запъшка и изпоти, докато изкачи въжената стълба и се препъна в палубата. Държанието му беше самоуверено, докато не узна, че Рори е барон, след което започна да се умилква сервилно и го титулуваше на всяко изречение. В каютата на Рори изсипаха безброй „хм“ и „ха“ над факта, че корабът плава под знамето на полумесеца на Великата порта, ала петте каси мадейра, които Джеху му подари, го накараха да омекне. После, когато откри, че товарът им е първокачествена стока негри, буквално ги приветствува с открити ръце.

— Роби? — разпери той току-що изгладената си кърпичка и избърса веждите си. — Дявол го взел, господа, те струват теглото си в злато в Тринидад. Плантациите крещят за тях. Всички проклети роботърговски кораби стоварват стоката си в Барбадос или ги откарват в Джамайка. Ние сме нова колония, току-що основана! Готови сме да платим двойно за тях. Самият аз се нуждая от някоя хубава женска, която да помага на жена ми в домакинството. — Той намигна на Рори.

— Не караме жени, ваше благородие — Рори не знаеше как да се обърне към мъжа. — Но имаме първокачествени мъжкари.

Челюстта на Елфинстън увисна, после устните му разкриха бузеста усмивка.

— Всъщност именно мъжкари са ни нужни, сър Родрик. Здрави, яки мъже, които да изградят колонията. Мъжкари като онзи там. — Той посочи Кту, чиято голота оставаше полузакрита от Рори. — Ето един чудесен екземпляр. Имате ли и други като него?

— Долу има много такива, сър.

— Ела тук, момче — махна Елфинстън на Кту, който, неспособен да разбере думите, погледна Рори в очакване на заповедите му.

— Иди при мъжа — изговори Рори на хауза. — Няма да ти направи нищо лошо.

— Позволявате? — Въпросът на Елфинстън беше формален, тъй като се залови да прокарва ръце по китките и раменете на Кту. — Чудесно момче, чудесно! — Ръцете му опипаха мускулите по гръдния кош на Кту, тлъстият му пръст мушна твърдите коремни мускули, после ръката му сграбчи увисналите детеродни органи.

— Чудесно момче, чудесно — повтори той, поклащайки възхитен глава. — Това момче за продан?

Рори видя нервните тикове на страха по трепкащите мускули под лъскавата кожа на Кту.

— Съжалявам, мистър Елфинстън, точно това момче не е за продан. Той е мой личен слуга, макар че едва ли бихте го предположили поради това, че не съм го облякъл. Но уверявам ви, долу има цял куп, които не му отстъпват. Ако се интересувате, бих ви завел да ги погледнете.

— Благодаря ви, сър Родрик, благодаря ви. — Той бързо подписа документите, които вече бе огледал преди това с голямо съмнение и ги връчи на Джеху. — Драго ми е, че се запознах с вас, господа, ще се видим на брега. Ако имате и други като него, в Тринидад ще бъдете добре дошли като цветята през май! — Ръкува се с всички и хвърляйки последен одобрителен поглед към Кту, тръгна със зачервено от мадейрата лице.

След заминаването му с помощта на Кту Рори се облече префинено, благодарение доставката на Вольяно. И макар че панталоните от бяло вълнено трико и палтото от синя материя с дългите опашки бяха плътно прилепнали, спарващи и неудобни, те превръщаха Рори във внушителна фигура. Рубинът, който му бе дал Баба, блестеше на яката, а тънките му пантофки лъщяха като кехлибар. Повика Кту да застане до него и му подаде панталони от бял брезент, които опря към черната му кожа.

— Тези сигурно ще ти станат. Обуй ги. И това също — присегна той за една бяла риза. — Щом ще бъдеш мой слуга, не може да те оставим гол.

Кту взе дрехите и ги навлече.

— Ще продадеш мен на червеноликия? — гласът му трептеше от уплаха.

— Не, докато се разбираме. Не се плаши, ако някой бял мъж те опипва. Това не означава, че ще те продавам. Сега слизам на брега. Този път няма да те взема, защото не зная на какво ще налетим, но оттук нататък ще те водя със себе си, където и да отида. Разбрано?

— Като твоя сянка, господарю?

— Като моя сянка.

Кту вдигна ръката на Рори и я постави на бузата си.

— Твоята сянка е черна, господарю, и аз съм тази сянка.

Рори го плесна дружелюбно и като го остави в каютата, потропа на вратата на Тим. Макар че дрехите на Тим не бяха толкова пищни, той беше сложил фина дантела пред врата и по маншетите, гранатено червен жакет и носеше бели панталони.

— Огледай ме, аверче Рори — бавно се завъртя Тим. — Станал съм същинско конте, истински лъскач. Остава да си лепна една свинска опашка с малко катран и ето ме самият лорд Мейър. Напреднах в живота, Рори.

— Ти си полукралят на Басампо, не забравяй, Тими.

— Така е и ми се полагат единайсет салюта. Тук не знаят какво значи полукрал и след като си се заловил с търговия, най-добре е да забравиш своята царственост. Хайде, момче, да слезем в Тринидад и да видим какво значи да имаш почва под краката си, вместо дървени талпи.

Върху лодката набързо бяха сковали навес и четиримата моряци, които я управляваха, бяха снабдени с нови панталони, сини палта и кожени шапки. Настанил се в лодката, Рори погледна нагоре и помаха на Джеху и Кту, горд с новата си премяна. Джеху му извика, докато се отдалечаваха:

— Когато се завърнете, ние ще закотвим там — и посочи с пръст към паянтовия дървен кей.

Хубаво беше да се намериш пак на суша, но Рори бе разочарован от Тринидад, ако за останалата част на острова трябваше да се съди по запустелия вид на пристанището. Покрай дългия кей имаше няколко миниатюрни корабчета, не по-големи от крайбрежен съд, а на брега няколко кораба с покриви от палмови листа. Нямаше друго, ако не се смятаха краставите псета, които душеха купчините смет, черните мишелови, носещи се лениво по изумително синьото небе, и общият вид на разложение и сънливост. Рори съжали, че се е наконтил така под горещината на слънцето. Потеше се като градинар и имаше неприятно чувство, че дрехите са залепнали по него.

— Дяволска дупка, ако питаш мен — подсмъркна Тим при вонята и праха, които го задушаваха. — Но гледай, Рори, ей там виждам надвиснало зелено клонче над вратата, което по стар ирландски обичай означава, че вътре има пиене. Топлата бира е по-добра от топлия въздух, за да си оплакна свирката.

Сенчестата, макар и смърдяща крайбрежна кръчма беше добре дошла след слънцето и щом влязоха, една негърка, чиято мръсна рокля не правеше усилия да спре огромните й, люшкащи се гърди, им поднесе по чаша топла бира.

— По-безвкусно от конска пикоч — направи гримаса Тим.

— Не зная, Тими — насочи обвинително пръст към него Рори. — Такава не съм опитвал, а ти може и да си. Все пак допускам, че вкусът й може да е такъв.

Запитването на прислужницата доведе появата на собственика — тлъст испанец, който говореше слабо английски. Той уведоми, че градът се намира на известно разстояние — действително доста надалеч за такива извънредно симпатични и добре облечени млади донове, за да се извърви пеш. Той ще им намери превоз. Рори се съгласи, но когато превозът пристигна, те откриха, че представлява кола с дървени колела без шини, теглена от два тромави вола. Вътрешността на колата бе изпръскана с пресен тор, който ги принуди да стоят прави. Воловете крачеха лениво, без да обръщат внимание на виковете на възрастния чернокож каруцар. Цялото почистване и лъскане на лодката и докарване на моряците, както и блестящият вид на Рори отидоха на вятъра, защото с пристигането в града той видя, че едната страна на палтото е напръскана с тор. Дрехите му бяха прашни и изпоцапани, лицето прорязано от улейчета пот между праха. Тим бе не по-малко раздърпан, но изглежда нищо не бе в състояние да помрачи настроението му. Коларят ги остави пред солидна, обрулена от времето каменна сграда с дървени навеси и протрит от времето надпис, на който пишеше с избелели букви: „ЕЛФИНСТЪН И СДРУЖЕНИЕ, КОМИСИОНЕРИ.“ Влязоха през отворената врата, намирайки вътрешността сравнително прохладна, за да установят, че Елфинстън бе съвсем различен от служителя, който ги беше посрещнал. Този Елфинстън беше млад, може би връстник на Рори, и не беше нужно Рори да му се представя, тъй като чичо му вече бе разнесъл новината за пристигането им.

— Вие сте барон Сакс? — грациозността на младежа бе очевидна, когато пристъпи от полумрака на кабинета си, за да ги посрещне. — Чичо ми съобщи за вас само преди около час. Каза, че карате първокачествени роби. — Предложи столове на Рори и Тим, дрънна една камбанка, появи се черен слуга. Настоя да си свалят палтата, изпрати слугата да почисти палтото на Рори, предложи им изстудени напитки от запотената „ола“, която ги разхлади, освежи и предразположи.

Младият Елфинстън — Ноел, както се представи — изглеждаше симпатичен и почтен. Каза им, че сам възнамерявал да посети кораба, но сега, след като Рори му бе спестил пътуването, могат да поговорят делово. Разбира се, ако Рори желаеше — сред прохладата на кабинета. Рори пожела.

Младият Елфинстън обясни, че бил в занаята едва от няколко години, тъй като колонията, съвсем наскоро взета от Испания, била още нова. Уведоми ги, че имало много заможни хора. Неколцината англичани, установили се тук, напредвали добре и имали още по-добри перспективи, защото техните плантации криели големи възможности. Старите испански фамилии, живеещи от поколения тук, били още по-богати. Почвата била добра, реколтата превъзходна и имало всички изгледи за успех и забогатяване, ако можели да намерят роби, които да вършат земеделската работа. Затова товарът на Рори бил повече от добре дошъл. Младият Ноел повтори думите на чичо си. Повечето идващи от Африка роботърговски кораби спирали най-напред в Барбадос или отивали до по-населените острови Джамайка или Хаити, чак до испанска Куба. Рядко в Тринидад им се удавала възможност да купуват роби, а страшно се нуждаели от такива.

Младият Елфинстън се наведе напред поверително и потупа Рори по коляното. Бил готов на драго сърце да помогне на Рори да си разпродаде стоката. Разбира се, щяло да стане съгласно желанието на Рори. Той нямал желание да се натиска, но тъй като Рори е чужденец, може би би могъл да му бъде в помощ. Разполагал с огромна барака, без покрив, но оградена с високи стени. Рори можел да настани робите там. Мястото било достатъчно просторно, за да могат да спят под навес, макар и на земята, щели да имат място и за движение на открито. Все пак там щели да прекарат съвсем за малко, за да изпитат неудобство. Какво смята Рори?

Той каза, че ще помисли по въпроса. Благодари на Елфинстън за сътрудничеството, но искал да прецени добре.

Но това не е всичко, продължи Елфинстън. Той посъветва Рори да направи търг, тъй като конкурентното наддаване би донесло по-добри пари. Той дори на драго сърце ще му стане агент. Имал отпечатани бланки и щял да ги изпрати по куриери на всички плантатори, определяйки датата на търга. Да, ако Рори желаеше, той на драго сърце щеше да поеме работата в ръцете си, след като робите бъдат настанени в бараките. Щеше да ги пои, да осигури храна и пресни плодове. Ще ги остави да си отпочинат няколко дни на твърда земя и няма да бъде зле да се поупражняват, за да напълнят мускулите и бъдат в добро състояние. На драго сърце ще направи всичко това за десет процента от продажбата.

Рори чувствуваше, че в края на краищата ще се съгласи. Повече или по-малко бе оставен все пак на милостта на този привлекателен младеж, тъй като той не би знаел как да постъпи. Имаше жива стока, за която трябваше да се погрижи, да я подслони и нахрани. Животните не бяха бали памук или посуда. Караше жива стока и след като бе имал щастието да не загуби нито един по време на пътуването, жадуваше час по-скоро да се избави от тях. Да, ще уведоми Елфинстън, непременно.

Накрая Елфинстън му предложи да подпишат споразумение. Дрънна камбанката и се появи стар, прегърбен служител, който под диктовката на Елфинстън написа договор, оставяйки място Рори да подпише, когато реши. Отклонявайки поканата на Елфинстън да обядват в неговия дом на хълмовете, той все пак прие предложението за кола и каруцар, с който да се върнат на пристанището. Елфинстън се извини за колата, която беше местно производство, но поне беше чиста и седалките й бяха подплатени с моряшко платно, така че се пътуваше по-приятно.

Макар че колата друсаше, а конете тичаха в тръст, вместо да се тътрят като воловете, Рори изведнъж зажадува за Саакс и бързите арабски коне, които той и Баба яздеха заедно. Искаше му се да препусне към разпадащата се джамия, да послуша историите на старите разказвачи на приказки и после, най-приятното, да препусне обратно към мръсния дворец на Саакс и избере жена от харема си. Не Елмира. Елмира беше за тиха любов, а тялото му се нуждаеше от нещо повече след дългото въздържане. Спомни си за своя харем, в който имаше една персийка, чиито топли устни облизваха желанието му. Нея би избрал. Почувствува как слабините му набъбват. Персийката ли? По дяволите! Би взел която и да е от тях. Която и да е, стига да му беше под ръка в момента. Милостиви боже!

Въздъхна и скръцна зъби, надявайки се, че Тим няма да забележи очевидните белези на възбудата му, но бе невъзможно да го скрие.

— Трябва да научиш нещо, жребчето ми Рори, ако ще ставаш моряк. Човек има нужда да се успокоява от време на време и ти трябва да се примириш с факта, че за това има и други начини, когато не си на суша и нямаш под ръка жена.

— Но сега сме на суша и съм сигурен, че тук може да се намерят жени.

Той заговори на коларя, негър с интелигентна външност, който говореше доста свободно английски, и му заръча да ги откара в града. Впечатлението, което градът направи на Рори след занемарения вид на пристанището, беше доста приятно. Допреди няколко години той бе испанска колония, а Испания беше добър и стабилен строител. Къщите, магазините и църквите бяха от солидна зидария, защото испанците не вярваха на дървените конструкции. Улиците, макар и тесни, бяха засенчени от палми и буйни тропически храсталаци. Сноповете яркочервени бугенвили бяха засети покрай варосаните в бяло стени. Странни растения с оранжеви, червени, жълти и зелени листа разцъфваха като цветя, а през решетъчните стоманени порти се мяркаха градини. Макар че в този час на деня срещнаха само неколцина, тези, които Рори видя в централната част на града, бяха добре облечени и преуспяващи на вид.

След като обиколи около резиденциите и търговския квартал, коларят, сякаш долавяйки мислите на Рори, зави и се обърна към него:

— Господар сър може иска жена? Има една улица в този град, където жени, сър господар. Ако иска, аз може заведе.

Рори мислено благодари за неговата прямота. Деликатните думи и хитри косвени намеци не бяха за сегашното му настроение. Коларят бе изразил сбито точно това, от което се нуждаеше Рори — жена. Просто жена. Не жената, или някоя нарочна жена. Ако беше млада и красива, толкова по-добре. Най-важното беше да е жена.

Той подхвърли една сребърна монета на коларя, който я сграбчи във въздуха.

— Тъкмо това търся, момко. Сръгай конете.

— Да, сър, господар мъж. — Камшикът изплющя върху гърбовете на конете.

— Не може да бъде по-лоша от Мама Тъпчи-кръв, при която ме заведе в Ливърпул, Тими. Изглежда много отдавна, нали?

— По-добре да не мислим за това, Рори. Сега сме добри приятели. Тогава ти беше просто моряк, когото подлъгвах за една гвинея. Нещата са различни сега.

Завиха зад един ъгъл и Рори плъзна поглед, където сочеше камшикът на коларя.

— Тук са — каза момъкът и забави конете.

Беше тясна уличка със спретнати, добре поддържани къщурки. По-старите бяха каменни, а новите дървени. Всяка имаше градинка с цветя, а по широките стъпала, водещи към вратата, орляци момичета в пъстри облекла им махаха. Бяха с всички нюанси на кафявия, мургавия и белия цвят. Някои на вид испанки, а тук-там блондинка с млечнобялата кожа на англичанка. Изкушаваха ги обитателките на всеки дом и Рори се канеше да спре в първия от тях, но коларят, широко усмихнат, гордо посочи към една по-голяма и по-внушителна сграда в края на улицата. Нейните два етажа се извисяваха над останалите и пъстро облечените млади момичета изпълваха галерията на втория етаж. По такъв начин, живеещите тук се отделяха от онези, при които се прекрачваха само няколко каменни стъпала, на които очакваха клиенти.

— Там са най-добри. — Белите зъби блеснаха над устните с цвета на зряла слива и младежът размаха камшика си. — Най-хубави момичета там, господар мъж. — Спря пред входа и слезе да задържи конете.

Млад негър, облечен в най-невероятния костюм, който Рори някога беше виждал, излезе от портата и спря до колата. Ухили се подканящо и посочи към вратата. Прилепналите към тялото му панталони от ярко копринено трико с цвят на смарагд очевидно бяха скроени специално, за да привличат вниманието върху свръхизобилната му надареност. Носеше ярко палто от блестящо бяло империе, щамповано на големи червени рози, жилетка от оранжев атлас, чорапи от тафта и огромен тюрбан, ярко виолетов на цвят, декориран с бели пера от петел.

— Бисмиллах! Моят господар и повелител. — Той се поклони толкова ниско, че високият му тюрбан падна, разкривайки гъстата къдрава коса. — Моят господар и повелител, братът на господаря шанго.

За миг Рори не можа да отвърне, после си припомни реката край Ринктъм Кясъл, когато той и Баба бяха застанали на брега и той бе посочил негъра заради неговата феноменална разбитост.

Скочи от колата и сложи ръце върху рамото на младежа.

— Ти ли си, Файал?

— Аз съм, господарю.

— А Мери Дейвис? Милостиви боже, тук ли е тя?

Мъжът взе едната ръка на Рори и я целуна.

— Мисис Фортескю е тук.

— Мисис Фортескю ли?

— Същата, която някога беше Мери Дейвис, господарю и повелителю.