Роза през зимата

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Когато колата отби от главния път и пое към обширното имение на семейство Лейчестър, Ирайн разбра, че съпругът й имаше влиятелни приятели. Градините бяха уредени безупречно и много добре поддържани. И дума не можеше да става за сравнение между имението на Лейчестър и дивата пустош, заобикаляща Сакстън Хол. Пред тях се появи изискана, живописна къща и след като Ирайн хвърли поглед към нея, тя изпита дълбока благодарност към Теси, задето я беше убедила да облече богато извезания костюм от червено кадифе.

Когато наближиха къщата, лорд Сакстън заговори:

— Макар че видът, който съдбата ми е наложила, вероятно ви отвращава, мадам, позволете ми все пак да ви уверя, че семейство Лейчестър са изключителни хора. Те са стари приятели на нашата фамилия и аз много ценя привързаността им. Имах доста проблеми за уреждане и се справих благодарение на помощта им.

Един прислужник, облечен безупречно — с бяла перука, червен фрак и бели тесни панталони до коленете, — ги поздрави и пое палтата им. Веднага ги отведоха в салона, където баронът и съпругата му вече ги очакваха. В първия миг Ирайн беше смаяна от разкоша на обстановката, но вниманието й бързо се насочи към барона, който тръгна към лорд Сакстън, за да го поздрави най-сърдечно. Дребничката му, облечена с много вкус съпруга го последва не много охотно, когато погледът й падна върху маскирания мъж.

Баронът беше белокос, строен и ходеше леко прегърбен. Признаците на старостта личаха ясно, но розовите му бузи, искрящите очи и постоянната усмивка създаваха впечатление за младежка жизненост.

— Много сме поласкани, Стюарт, че решихте да ни посетите тъй скоро след сватбата си — каза той с топъл глас. — Много се надявах да се запозная с вашата млада жена и сега, когато тя стои пред мен, разбирам причината за треската ви в последно време.

Лорд Сакстън притисна лакътя на съпругата си.

— Струва ми се, че тази треска е заразна. Във всеки случай по пътя трябваше да се отървем от един негодник, който се беше разболял от нея.

Баронът примигна и се наведе да целуне ръка на Ирайн.

— Убеден съм, че Стюарт не ви е разказвал нищо за нас.

— Стюарт? — Тя погледна озадачено мъжа си. — Изглежда, че има още много неща, за които не ми е разказвал.

— Трябва да го разберете, мило дете — рече баронът с блага усмивка. — Вие така сте го пленили, че съвсем е забравил доброто поведение. Сигурен съм, че майка му би била също тъй възмутена, както и вие.

Учудването на Ирайн се усили. За пръв път чуваше, че има и други живи от рода Сакстън. Тя се обърна към мъжа си с въпросително повдигнати вежди:

— Вашата майка?

Лорд Сакстън леко стисна лакътя й:

— Като му дойде времето, ще се запознаете с нея, мила моя.

— Баща му ми беше като брат — прекъсна го баронът. — Смъртта му беше нещо отвратително, просто отвратително. И, разбира се, опожаряването на къщата… една безсмислена подлост. Няма да намеря покой, докато не открием престъпниците, виновни за тези злодеяния. — Той поклати глава и за миг придоби много угрижен вид. След това лицето му просветна и той я потупа по ръката. — Вие сте прекрасно малко създание. Миловидна като моята Ан.

Жена му се усмихна стеснително, когато той протегна ръка към нея. Тя пристъпи и положи изящните си пръсти върху рамото му.

— О, Филип, очите ти те мамят. Никога не съм била толкова красива като това дете.

Тя взе ръката на Ирайн.

— Надявам се, че ще станем добри приятелки, мила.

Ан почти през цялото време гледаше встрани от лорд Сакстън, но всеки път, когато се налагаше да вдигне очи, погледът й ставаше мрачен. Това не му убягна.

— Да не би да си ме намразила, докато ме нямаше, Ан? — попита той.

Тя направи ядно движение с ръка към маската му и отвърна рязко:

— Мразя това нещо!

Ирайн се учуди от грубите думи на дамата, но не й остана време да размисли върху тях, тъй като лорд Сакстън придърпа ръката й към себе си. Той погали нежно пръстите й, като същевременно ги държеше толкова здраво, че всичките й опити да се отскубне бяха безуспешни.

— Повярвайте ми, Ан, жена ми се отвращава много повече от това, което е под маската, отколкото вие от самата маска.

Той се обърна към Ирайн и се наведе над ръката, която държеше:

— Ние с Филип ще се върнем, щом уредим някои въпроси. През това време, мила моя, позволете ми да ви оставя на грижите на нашата любезна домакиня.

Той се изправи и последва Филип с провлачената си походка. Ан, изглежда, беше стиснала зъби и като че потръпваше при всяка стъпка на подкованите му ботуши. Когато вратата се затвори след двамата мъже, тя още дълго гледа след тях. Ирайн не беше съвсем сигурна, но й се стори, че жената почти беззвучно процеди през зъби:

— Проклет твърдоглавец!

— Мадам? Казахте ли нещо? — попита изненадано Ирайн.

Ан я изгледа с големи, невинни очи и сияйна усмивка.

— Нищо, мила. Абсолютно нищо. Просто си мърморех под носа. Нали знаете, това е от възрастта… говориш си сам. — Тя нежно сложи ръка на рамото на по-младата жена. — Мила моя, трябва да сте прегладнели след този дълъг път, а и мъжете ни изоставиха заради ужасните си сделки. Ще хапнем сами нещичко, а после ще излезем с колата до града. Денят е прекрасен и би било непростимо да го пропилеем, затворени вкъщи. А ако ни хареса, може да отсъстваме и целия следобед.

Така и стана. Ирайн не беше вярвала, че е възможно да се забавляваш толкова време с някой непознат. Ан Лейчестър бе колкото приятна и дружелюбна, толкова духовита и сърдечна. Неподправеният й чар беше заразителен и Ирайн чувстваше как под въздействието на смеха напрежението постепенно я напуска.

Вечерта премина в приятна и лека атмосфера. В присъствието на по-възрастната двойка лорд Сакстън изглеждаше не толкова застрашителен. Дори по време на вечерята Ирайн успя да запази спокойствие под втренчения му поглед. Както обикновено той не докосна ястията и напитките на масата, за да се нахрани по-късно сам в стаята си. Така имаше време да съсредоточи цялото си внимание върху нея.

Беше доста късно, когато се оттеглиха, и полузамаяна от виното, Ирайн се отправи към стаята си с леко сърце. Тя усети, че мъжът й я последва с непохватната си походка, но откакто бяха пристигнали при семейство Лейчестър, страхът й се беше поуталожил и шумът от стъпките му вече не събуждаше у нея предишния ужас.

Лорд Сакстън беше този, който усещаше нарастващо напрежение в тялото си, докато наблюдаваше лекото и съблазнително полюшване на бедрата й и невероятно изящната извивка на талията й. Беше почти на ръба на самообладанието си, но съзнаваше, че прекалената настойчивост може да стане причина да я загуби, затова потърси убежище в стаята си.

Докато се наместваше уютно в леглото, Ирайн не можеше да откъсне мислите си от обезобразения мъж в съседната спалня, чиито безпомощни стъпки чуваше през стената. Накрая заспа и сънищата я понесоха, както облаците зад прозореца плуваха с луната. На моменти тя изпадаше в странно, полубудно състояние, а после отново се отпускаше в прегръдките на Морфей, без да е съвсем сигурна къде точно се намира. Блясъкът на сребърната светлина, която проникваше през прозореца, рисуваше над леглото й сенки и картини, които се сливаха със съня й.

От гъстата мъгла в съзнанието й се очерта една фигура, която приличаше на мъж, и тя се помъчи да различи подробностите. Той стоеше, висок и мълчаливо изправен, до леглото й, без риза, с широки рамене и мъжествени гърди, свободно пъхнал палеца на едната си ръка в колана на панталона си и отпуснал другата. Тъмната му коса беше късо подстригана и разрошена, брадичката тясна и решителна, а на нея й се струваше, че от сянката я наблюдават чифт сивозелени очи. Въздишайки, тя завъртя глава на възглавницата си и усети, че той се приближава. Пръстите му подръпнаха връзките на нощницата й и тя усети как горещите, всепоглъщащи пламъци на огнена страст напират в нея, когато топли устни милваха нежната кожа на гърдите й. Чувстваше, че в бедрата й сякаш пулсира някаква опияняваща топлина и се разлива във вените й като течен огън. Над нея се надвеси едно лице, но когато внезапно разпозна мъжа, когото бе повикала в мислите си, тя ужасено скочи в леглото със сподавен вик:

— Кристофър!

Ирайн се стресна и се вторачи в тъмните ъгли на стаята, но тя беше празна. Нищо не помръдваше в нощната тишина и младата жена се отпусна на възглавницата си, зашеметена и… може би разочарована?

Той беше само плод на въображението й, но въпреки това беше възбудил младото й тяло с целувките и дръзките си ласки. Сърцето й биеше лудо и не й даваше мира, така че тя плахо притисна ръка към гърдите си, за да го успокои. Трябваше й още цял час, докато престане да усеща трескавия си пулс в гърлото и намери покой в съня.

Мека светлина нахлуваше през терасата и правеше стаята особено приветлива и весела. Ирайн се протегна в разкошното легло и вдигна ръце да събере косите си, разстлали се на синкавочерни вълни по възглавницата. Челото й угрижено се сбърчи, когато си спомни смутните си сънища.

Дори там не можеше да избяга от онзи янки.

Объркана от потайните си желания, тя си сложи кадифения пеньоар и пантофките и излезе на терасата. Лекият бриз, който шумолеше в дървета и храсти, беше пронизващо хладен и свеж. Вдишваше дълбоко тази свежест и гледаше как малките бели облачета се събират в един голям облак. Студът проникваше през дрехата, но тя се наслаждаваше на пречистващия полъх, който прогонваше спомена за съня й.

Изведнъж вятърът донесе звук от приглушени гласове и я накара да се заслуша. Надничайки през дърветата, тя разпозна високата фигура на съпруга си, който крачеше по алеята. До него вървеше жена, облечена в дълго палто с качулка. По-висока от Ан, тя имаше вид на човек, който е сигурен в себе си и знае мястото си в живота. Ирайн не можеше да долови за какво разговарят, но като че ли жената го убеждаваше в нещо. От време на време тя протягаше ръка с молба, на което обаче лорд Сакстън отговаряше само с нерешително поклащане на главата. След малко жената спря, обърна се към него и положи ръка на рамото му, като настойчиво говореше през цялото време. Слушайки я сякаш с нежелание, маската се отдръпна леко от нея и мълчаливо я изчака да свърши. После отвърна с кратко обяснение, което явно не се хареса на дамата. За сетен път той поклати глава в знак на несъгласие, поклони се едва-едва и се отдалечи, движейки с усилие крака си. Жената понечи да го задържи, но размисли и се отказа. Тя поседя един миг неподвижно, после се обърна и с наведена глава влезе в къщата.

Объркана от тази сцена, Ирайн се върна в стаята си. Разбира се, това, което мъжът й обсъждаше с други хора, не я засягаше. Тя нямаше право да му търси сметка, още по-малко пък смееше да го направи. Но въпреки всичко случката, на която току-що беше станала свидетел, я накара да се замисли. Съвсем очевидно жената не се страхуваше от лорд Сакстън, тъй като го беше докоснала без колебание — нещо, което тя като негова съпруга не се осмеляваше да стори.

Малко по-късно Ирайн срещна семейство Лейчестър на закуска и объркването й нарасна още повече, когато й съобщиха, че лорд Сакстън е излязъл. Тъй като стаите им бяха една до друга, тя се учуди, че той не я бе предупредил лично.

— Каза ли кога ще се върне? — попита тя.

— Не, мила — отговори Ан дружелюбно. — Но ви уверявам, че няма да усетите липсата му. Довечера сме поканени на бал и ще бъдете заета с веселие и танци, така че въобще няма да ви остане време да мислите за него.

Ирайн се съмняваше в това, тъй като Стюарт Сакстън не беше човек, когото можеш да забравиш толкова лесно. Ужасният му вид я потискаше денем и нощем като тежко бреме.

Когато вечерта тя се приготвяше за бала, в спалнята й донесоха едно облицовано с коприна ковчеже. Безупречно облеченият слуга обясни, че това е подарък от лорд Сакстън. В кратка бележка, подписана само с едно „С“, той я молеше да сложи за бала този подарък — фамилна ценност на лордовете Сакстън. Ирайн беше малко изненадана от сдържания начин, по който съпругът й й предаваше съобщенията и подаръците си. Тя не можеше да си представи, че е станал стеснителен в последно време, и затова се разтревожи да не би той да страни от нея, защото лека-полека е започнала да му омръзва.

Опасенията й обаче се разсеяха, когато отвори капака и видя великолепна огърлица от три реда перли. Не беше възможно да й прави такъв ослепителен подарък, ако не изпитваше нищо към нея.

Закопчалката беше украсена с малки диаманти и по-едри сапфири. Същите камъни украсяваха и перлените обици, които бяха в комплект с огърлицата. Тя се замисли, че всъщност едва ли заслужаваше този накит след снощните си сънища. За брака й със сигурност би било по-полезно, ако се съсредоточи повече върху задълженията си на съпруга, отколкото върху фантазиите си.

За да изпълни желанието на лорд Сакстън и да се яви в царствен вид, Ирайн подбра към накита рокля от матовосин сатен. Украсената с най-фина дантела и обсипана с перли якичка откриваше шията й. В гънките на роклята висяха гроздове от блещукащи перли. Теси среса косата й назад и грижливо я подреди в букли, които меко падаха на вълни от челото към шията й. Накрая Ирайн сложи колието и обиците и отражението в огледалото потвърди, че достойно щеше да представи фамилията Сакстън.

За бляскавите балове на аристокрацията тя беше слушала само от майка си и сега с нетърпение очакваше да ги види с очите си. След пристигането им Ан я представи на лордовете и техните дами като новата господарка на Сакстън Хол и весело обясни, че имението се намира толкова на север, колкото Лондон е на юг. Като не спираше да бъбри нито за миг, тя не даваше възможност за сериозни въпроси и ако някой покажеше прекомерно любопитство, улавяше гостенката си под ръка и я отвеждаше към следващата групичка.

Съпрузите Лейчестър, изглежда, познаваха почти всички гости, защото хората около тях ставаха все повече. Ирайн започваше да се пита дали формалностите щяха някога да свършат. По време на представянето постоянно се чуваха забележки за събитията във Франция. Всички бяха потресени от масовите убийства по улиците на Париж и смятаха единодушно, че такова нещо не може да се случи в Англия. Затварянето на краля беше посрещнато с всеобщо възмущение и фактът, че в скоро време щяха да го екзекутират, представляваше страхотен удар за англичаните, които обичаха реда и спокойствието.

Множеството дами, които търсеха компанията на Ан, изблъскаха Ирайн и я отделиха от двамата Лейчестър. Оставена за малко сама, тя използва възможността да хвърли един поглед към залите. Помещенията бяха елегантни, но пренаселени и малко задушни. Ирайн излезе през един от високите френски прозорци, извеждащ към малка тераса. Там един облечен в коприна джентълмен я хвана за ръката. Тя се обърна изненадано и видя изкуствената усмивка на лорд Талбот.

— Я виж ти! Ирайн! Малката, сладка Ирайн! — Той самият беше изненадан от щастливата случайност и почти не положи усилие да скрие желанието, което припламваше в очите му. — Скъпа, изглеждате просто великолепно. Невероятно е как подходящите дрехи могат да променят една жена.

Ирайн се опита учтиво да се освободи от хватката му, но той я изгледа проницателно и се направи, че не забелязва недоволно повдигнатите й вежди.

— Вие сте тук… без придружител?

— О, не, милорд — побърза да отговори тя. — Тук съм със семейство Лейчестър. Ние… аз… току-що ги оставих за малко.

— Това означава ли, че мъжът ви не е…? — с интимен тон започна той, но не довърши въпроса си.

— Н-не — заекна Ирайн, която започваше да съжалява за отсъствието на съпруга си. — Искам да кажа… той имаше да урежда важни сделки другаде

— Мда! Мда! — Лорд Талбот засука крайчеца на тънкия си, намазан с восък мустак и присви устни с лек укор. — Какво нещо! Как може да остави една толкова прекрасна жена сама? Е, след всичко, което съм чувал за него, мога да разбера защо не обича да се появява в обществото и предпочита да носи онази отвратителна маска. Горкият!

Ирайн изпъна гръб и сама се учуди на спонтанното възмущение, което изпита при тези обидни за мъжа й думи. Макар че забележката на Талбот отговаряше донякъде на нейните собствени мисли.

— Нямам основание да смятам, че лорд Сакстън е по-различен от всяко нормално човешко същество, милорд.

Нейджъл Талбот отметна жакета си назад, сложи ръка на бедрото си и се приведе към нея, за да види по-добре гърдите й сред дантелите.

— Кажете, мила моя — пошепна той с приглушен глас, — как изглежда лордът под тази маска? Наистина ли горкият човечец е толкова ужасно обезобразен, както говорят хората?

Ирайн изопна още повече гърба си, поразена от това безсрамие.

— Ако той искаше хората да знаят това, милорд, нямаше да носи маска.

— А възможно ли е — Талбот се поизправи, огледа се бързо на ляво и на дясно и притисна парфюмираната кърпичка до устата си, сякаш за да заглуши напиращия кикот, — възможно ли е вие да не знаете как изглежда той?

— Виждала съм го на тъмно — отбеляза тя и вътрешно се сви под високомерното му кискане. В този миг тя горещо пожела лорд Сакстън да се появи отнякъде. Не се съмняваше, че самото му присъствие би сложило край на веселието на Талбот и щеше да накара напудрените му бузи да пребледнеят.

— На тъмно, казвате? — В очите му се прокрадна похотлив блясък.

Тя вирна изящния си нос и го остави без отговор. Нямаше намерение да задоволява неприличното любопитство на този мъж.

Талбот не обърна внимание на мълчанието й. Той безсрамно оглеждаше хубавата, свежа жена.

— Има нещо в брака, което кара жените да изглеждат още по-красиви. Трябва да направя комплимент на мъжа ви за безупречния му вкус, поне що се отнася до избора на съпруга. Но трябва и да го порицая, че пренебрегва такова прекрасно създание.

Той се обърна и посочи претъпкания салон:

— Тук съм с неколцина приятели. Естествено всичките са джентълмени с безукорна репутация.

Той се наду, сякаш тази компания подчертаваше собственото му значение.

— Когато ви видях последния път, току-що си бяхте намерили компания за вечерта и се канехте да тръгвате. Но за мен е недопустимо да пренебрегна дълга си спрямо Ейвъри и да оставя дъщеря му без никакъв придружител сред толкова чужди хора. Не виждам друг изход, мила, освен да дойдете с мен.

— Уверявам ви, милорд, че имам безупречни придружители — настоя тя. — Няма за какво да се тревожите.

— Празни приказки, дете мое! — С едно махване на дантелената си кърпичка той отхвърли забележката й. — Ако някой се грижеше за вас, нямаше да стоите сама. И всеки минаващ безделник може да ви отмъкне оттук, без някой някога да узнае за това.

„Колко вярно!“ — помисли си Ирайн.

Талбот внезапно помаха на някого в другия край на залата и Ирайн видя трима добре облечени мъже, всеки с по една издокарана дама под ръка. Единият от мъжете отговори на поздрава на Нейджъл и посочи с многозначителен поглед към изхода, след което трите двойки се запътиха натам.

— Елате, скъпа — заповяда Нейджъл, без да се съмнява в съгласието на Ирайн. Тя тъкмо се канеше да изрази протеста си, когато един заплашителен пръст пред носа й я накара да замлъкне. — Наистина е мой дълг да се погрижа за дъщерята на Ейвъри. И нито дума повече!

— Лорд Талбот, аз не съм сама! — извика отчаяно тя.

— Разбира се, че не сте, докато съм с вас, мила моя.

Той бутна ръката й под своята и я задържа там, докато я дърпаше през тълпата. — Сигурно знаете колко бях разстроен, когато баща ви реши да ви продаде на търг, без да се посъветва с мене. Сигурен съм, че щяхме да достигнем до някакво решение, което да задоволи и двама ни.

Ирайн се опитваше да се противопостави с всичка сила, без да прави сцени.

— Не вярвам баща ми въобще да е знаел, че търсите съпруга.

— Опазил ме Бог! — Лорд Талбот се засмя развеселен. — Мисълта за женитба въобще не ме е спохождала.

— Но това беше условието на търга. — Ирайн се задъхваше, докато той я теглеше грубо през залата.

— Ах, така ли? — присмиваше се Талбот. — За няколкостотин фунта непременно щяхме да се разберем с баща ви по този въпрос.

Бяха в преддверието и когато минаваха покрай една колона, Ирайн се вкопчи в нея с едната си ръка. Това й помогна да изтръгне другата, макар да имаше чувството, че е оставила и парченце кожа.

Талбот я погледна изненадано, повдигна вежда и побърза да заговори с помирителен тон, въпреки че очите му святкаха гневно:

— Исках да кажа, мило дете, че щяхте да заемете в моето домакинство… ъъъ… много специална служба. Сигурен съм, че бихте я предпочели пред сегашното си положение. Как можа Ейвъри да ви даде на това чудовище без лице!

Гърдите и лицето й пламнаха.

— Мъжът ми може да има белези, сър, но не е чудовище.

— Мило момиче — той сведе очи, докато се наслаждавате на красотата й, която гневът само подчертаваше, — аз просто искам да ви уверя, че ако сметнете бремето на брака за непоносимо, винаги можете да заемете онова специално място в моето домакинство. За разлика от много други, аз не считам брака за недостатък.

Той силно щракна с пръсти, за да привлече вниманието на лакея:

— Палтото и шапката ми — заповяда той високомерно. — Донесете също наметката на лейди Сакстън.

— Повярвайте, лорд Талбот — Ирайн се възпротиви енергично, — не мога да дойда с вас! Аз съм тук със семейство Лейчестър и те ще бъдат много разочаровани, ако не ме намерят.

— Успокойте се, дете мое — усмири я лорд Талбот. — Ще им оставя съобщение, че сте с мен и че сте — той се усмихна утешително — във възможно най-добрите ръце. А сега елате, скъпа, приятелите ми вече чакат в колата.

Той посегна към ръката й, когато тя понечи да се обърне и сякаш не забеляза опитите й да се изтръгне от хватката му.

— Моля ви! — прошепна тя изплашена. Опита се да освободи ръката си, уплашена да не разяри този силен мъж и в същото време твърдо решена да остане на бала. — Причинявате ми болка!

От групата на гостите, които пристигаха току-що, се отдели един мъж и се обърна към слугата, който тъкмо беше понечил да подаде на лорд Талбот бастуна, палтото и шапката. В този миг палтото на мъжа падна точно пред краката на лорда. Непознатият се наведе, за да вдигне дрехата, но когато се изправяше, главата му силно се удари в ръката на Талбот, който, без да иска, пусна Ирайн. Мъжът се пъхна между тях и Ирайн се възползва от това, подхвана полите си и без да се обръща, избяга. Мъжът продължи да се изправя, рамото му улучи Талбот в ребрата, а ръката му попадна право в отпуснатата брадичка. Устата на лорда хлопна шумно, той се олюля на високите си позлатени токове и щеше да падне, ако мъжът не го беше задържал.

— Съжалявам, сър — каза непохватният тип с дружелюбен глас.

Лорд Талбот гледаше с ужас кръвта на дланта си.

— Прехапах си езика, проклет смотаняк!

Мъжът го освободи от хватката си, при което лордът едва не падна. За пореден път беше подхванат, но този път малко по-внимателно.

— Наистина съжалявам, лорд Талбот. Надявам се, че не сте се наранили сериозно.

Талбот рязко вдигна глава и очите му се разшириха, когато позна високия човек пред себе си.

— Сатън! Помислих си, че е някой от онези недодялани селяни!

Представата за простреляната ръка на Фарел Флеминг внезапно изплува в съзнанието му и го накара да се откаже от мисълта за дуел.

Кристофър сложи наметката си върху дрехата на Ирайн, която лакеят все още държеше, и с едно кимване му нареди да ги отнесе. Усмихна се виновно, когато отново се обърна към лорда.

— Трябва да ви се извиня още веднъж, лорд Талбот, и да си призная, че погледът ми беше отправен към дамата, която ви придружаваше.

— Дъщерята на кмета! — Тонът на Талбот беше рязък и груб, когато се огледа в залата и не откри нито следа от нея, той изръмжа иронично: — Или може би трябваше да кажа лейди Сакстън?

— Тя е приказно красива. Но вярвам, че лорд Сакстън знае това най-добре от всички.

— Изглежда, че богатството влияе чудесно на тази жена. — Лордът не забеляза как се присвиха сивозелените очи и въздишайки, се примири с провала си. — Как ли прави това младо същество щастливо, когато не е в състояние дори да възседне кон?

— Да възседне кон? — повтори въпроса Кристофър.

— Точно така! Говори се, че мъжът й е толкова безпомощен, че дори не може да язди. — Талбот внимателно опипа едното си ребро да провери дали не е счупено. — Бихте ли ме извинили, Сатън. Трябва да поправя тоалета си.

— Разбира се, милорд. — Кристофър даде знак на лакея, който държеше палто с атлазена подплата. — Ако ще тръгвате, сигурно ще имате нужда от него.

Талбот отпрати с високомерен жест лакея.

— Размислих, ще остана още малко — Той се усмихна насила. — Малката кобилка е расова. Ще бъде интересен лов.

Кристофър присви устни в сдържана усмивка.

— Чух, че лорд Сакстън си служи отлично с огнестрелно оръжие. Внимавайте да не го опитате!

— Пфу! — Талбот притисна кърпичката до устните си. — Той се влачи толкова тежко, че можеш да го чуеш от цяла миля.

През това време Ирайн неспокойно се луташе из помещенията, докато намери Ан с една друга двойка около игралните маси. Лицето на възрастната жена светна, щом я видя, и тя веднага й посочи празния стол до себе си.

— Елате при нас, мила. Толкова дълго ви нямаше, че започнахме вече да се тревожим. Изпратих Филип да ви потърси, но тъй като сте вече тук, седнете при нас.

Ирайн с неудоволствие гледаше картите, които бяха разорили баща й. Но след преживяването с лорд Талбот тя се радваше на дружелюбната компания на Ан, която й даваше сигурност.

— За съжаление трябва да си призная, че не разбирам нищо от карти.

— Триумфът е много лесна игра, мила — увери я Ан с радостно безгрижие. — Не ви трябват повече от минута-две, за да я усвоите. След това няма да искате да спрете.

Думите й не промениха убеждението на Ирайн, че картите са прокълнати. Но сравнени с намеренията на лорд Талбот към нея, те й се сториха по-малкото зло и тя реши да се включи в играта. Започнаха и въпреки усилията си да се съсредоточи в усвояването на играта, Ирайн поглеждаше недоверчиво всеки, който се спираше до тях. Но, слава Богу, никъде не се виждаше сребърната дреха, в която беше облечен високомерният лорд. След като изиграха няколко игри, тя с изненада установи, че картите започнаха да й доставят удоволствие. Почувства се само за малко несигурна, когато Филип се върна на тяхната маса и размени няколко поверителни думи с жена си. Те я увериха, че скоро ще се върнат, и Ирайн се насили да изглежда спокойна, когато Ан ги напусна. Картите бяха отново раздадени, а непозната дама зае свободното място.

Новата партньорка се усмихна извинително:

— Страхувам се, че не съм много силна в тази игра…

Ирайн погледна усмихнато елегантната жена.

— Ако бяхте, сигурно скоро щях да съм много затруднена.

Останалите двама, които допълваха карето, се спогледаха съучастнически, защото за тях се очертаваше лека игра.

— Аз съм графиня Ешфорд, мила — промълви жената с приятна усмивка. — А вие сте…?

— Ирайн, милейди. Ирайн Сакстън.

— Още сте много млада — забеляза графинята и огледа нежните й черти. — И много хубава.

— Позволете да отвърна на комплимента с комплимент — отговори искрено Ирайн.

Макар и вече към шестдесетгодишна, графинята излъчваше достойна и същевременно весела красота, която дори напредналата възраст не можеше да накърни.

— Няма ли да започваме? — попита мъжът от четворката.

— Разбира се — охотно се съгласи графинята и взе картите.

Ирайн започна с наддаването и докато разучаваше картите си, усети, че някой стои зад нея. Тя се огледа внимателно и с крайчеца на окото си видя един крак, облечен в черно, и една тъмна обувка. Загрижеността й изчезна, тъй като разбра, че не е лорд Талбот, и можеше спокойно да съсредоточи вниманието си върху играта.

Все още малко несигурна, тя се страхуваше да не би да изиграе грешна карта, затова внимателно изтегли вале каро.

— Попът би бил по-подходящ, мадам — препоръча й мъжът зад нея.

За част от секундата Ирайн се закова на място, познатият глас просто я парализира. Сърцето й заби лудо и руменина плисна по лицето й. Не беше нужно да поглежда, за да разбере кой стои зад нея. С всяка фибра на тялото си усещаше присъствието му и въпреки уплахата я обля все по-силна и радостна топлина, която стопи съпротивата й. Каза си, че това чувство идва от сигурността, която й даваше неговата близост, макар че тази представа противоречеше на предишните й преживявания, които показваха Кристофър Сатън като авантюрист, който предизвиква приключенията.

Тя вдигна глава, за да провери дали някой от останалите играчи беше забелязал объркването й. Дружелюбните очи на графинята я наблюдаваха и тя я подсети с мек глас:

— Ваш ред е, мила.

Ирайн хвърли поглед към картите си. Както доказваха някои случки в семейството й, Кристофър разбираше от карти и на съвета му можеше да се вярва. Взела бързо решение, тя върна валето и игра с попа. Този ход й донесе една дама и когато всички карти бяха изиграни, тя спечели и получи чиповете.

Графиня Ешфорд се засмя развеселена.

— Мисля, сър, че ще имам достоен заместник, ако ви оставя да изиграете тази игра вместо мен. Винаги ми е харесвало повече да наблюдавам как хората използват ума си, за да се борят помежду си, а не срещу мен.

— Много благодаря, мадам. — Кристофър я удостои с чаровна усмивка и побутна един стол до Ирайн. — Надявам се да оправдая доверието ви.

— Не се съмнявам в това, сър.

Ирайн го огледа с хладен поглед, докато сядаше до нея. Споменът за нахлуването му в нейните сънища оживя, когато тя забеляза колко добре изглежда той в синята си, тясно скроена дреха и безупречно бялата си риза.

Очите на Кристофър сияеха срещу нея и той кимна кратко за поздрав.

— Добър вечер, мадам.

Ирайн кимна сковано.

— Сър.

Той се представи на останалите, събра картите и започна да ги разбърква. Дългите му пръсти показваха изключителна ловкост и Ирайн си помисли, че баща й трябва да е бил сляп или пиян, за да не забележи навреме колко е опитен. Но може би Ейвъри е бил дотолкова обзет от мисълта да измами другия, че не беше обърнал внимание на очевидното.

— Какво правите тук, в Лондон? — попита тя, като се страхуваше гласът й да не прозвучи любезно. — Мислех, че сте в Маубъри или в Уиркинтън… или някъде другаде.

Кристофър започна да раздава картите, като не я изпускаше нито за миг от погледа си. Тя беше прекрасна в този тоалет и очите му просто изпиваха сладостната гледка.

— Нямах причина да остана, след като вие вече не сте там.

Погледът на Ирайн обходи останалите от карето и видя, че те бяха заети с картите си. Графинята отпиваше от шерито, което й бяха донесли, и изглеждаше погълната от него. Така Ирайн имаше възможност да хвърли на Кристофър предупредителен поглед. Той отвърна със спокойна усмивка, която разкри невероятно бели зъби, и посочи към нейните карти.

— Мисля, че е ваш ред да наддавате, мадам.

Ирайн опита да се съсредоточи върху картите си, но без успех. Реши, че е по-добре да пасува, отколкото да се изложи.

— Пас.

— Сигурна ли сте? — попита Кристофър загрижено.

— Съвсем сигурна. — Тя нарочно пренебрегна ироничния блясък в очите му.

— Така не можете да спечелите — укори я той. — Освен това смятах, че ще бъдете истинско предизвикателство за мене.

— Защо не наддавате вие? — отговори тя с надменно вдигната вежда, без да обърне, внимание на забележката му.

— Точно това се канех да направя — отвърна спокойно той и каза на другата двойка: — Три.

— Четири — отговори мъжът с въпросително изражение на лицето.

Жената поклати глава и Кристофър трябваше да продължи да наддава.

— Не ме улеснявате никак, сър — отбеляза той с приятелска усмивка. — Пет!

— Доста сте смел в наддаването — отбеляза Ирайн.

— Когато имам възможност — съгласи се Кристофър и с това отхвърли острието на намека й. — Не съм свикнал да се отказвам лесно и вземам инициативата винаги, когато имам и най-малък шанс да успея.

— При картите явно има такъв шанс.

Очите му блестяха, докато й се усмихваше.

— Това важи за всичко, мадам.

Ирайн не посмя да оспори твърдението му. Ако бяха насаме, тя сигурно щеше да го подсети, че уж беше поискал ръката й, а после прие изхода от наддаването доста хладнокръвно. Беше се държал като слабосилна църковна мишка, на която решителен гризач е отнел апетитно парче сирене, и се беше заел с други неща, доволен, че си е прибрал вземанията.

Търсеше начин да провали високото му наддаване и затова зорко следеше играта. Той изигра асото пика и зачака останалите пики. Другият играч отвърна с поп и изстена с престорено разочарование:

— Имате късмет, че нямам повече пики.

Със следващият ход Кристофър й взе валето с дамата си. С десетката пика им изтегли и последните пики, но за да бъде съвсем сигурен, изигра и деветката. С надеждата, че в стратегията му има някаква грешка, Ирайн задържа асото каро докрай. Когато хвърли последната си карта, той й се усмихна лукаво.

— Асо купа, мадам. Или можете да ми предложите нещо по-добро?

Без всякаква забележка тя ядно хвърли последното каро на масата. Той изглеждаше в прекрасно настроение, докато наново събираше картите. Взе чиповете на двойката и когато те поведоха разговор с графинята, се обърна към Ирайн със злорада усмивчица.

— Мисля, че ми дължите един чип, мадам. Или искате да откриете кредит?

— За да можете после да твърдите, че имате право и на друго обезщетение? — отбеляза тя с насмешлива усмивка, докато му подхвърляше дървения чин. — Със сигурност не!

Кристофър въздъхна с престорено разочарование.

— Много жалко! Тъкмо вече се радвах, че сте ми длъжница.

— Познато ми е това ваше чувство — промърмори тя, докато той се навеждаше да вземе чипа.

— Не можете да ме обвинявате за това. — Гласът му беше нежен като очите му, които я галеха. — Поставяте самообладанието ми на тежко изпитание, мадам.

— Самообладание? — Тя недоверчиво повдигна извитата си вежда. — Засега нямам никакви доказателства за такова нещо.

— Мадам, ако наистина знаехте, щяхте да ме считате за нехранимайко.

— Отдавна ви считам за такъв.

— Не допускам, че съпругът ви е оставил да дойдете тук сама.

Той напрегнато очакваше отговора.

— Можете да бъдете спокоен, сър. Дойдох със семейство Лейчестър.

— Надявах се на някоя случайност, но се страхувам, че трябва да погледна истината в очите. — Той се надигна и й подаде ръка. — Бих искал да покажа на тези селяни какво означава истинска красота. Семейство Лейчестър сигурно няма да имат нищо против да се позабавлявате, а музиката е просто прекрасна. Бихте ли ми доставили удоволствието да танцувате с мен, мадам?

На езика й бяха остри думи на отказ, но живите звуци на музиката откъм балната зала бяха толкова примамливи, че тя промени решението си. За момент се уплаши дали ще си спомни стъпките на танца, които бе усвоявала по време на многобройните уроци някога, но досега почти не беше имала възможност да използва на практика. Силно вълнение я обхвана и обагри страните й. Не можа да устои на протегнатата ръка на някогашния си опозорител.

Надигна се и леко положи ръката си върху неговата. Кристофър я погледна усмихнато в очите, извини се пред останалите и с леко кимване се сбогува с графинята. Пъхна ръка под голия лакът на Ирайн и я поведе към залата, в която се танцуваше. Той се поклони дълбоко и когато се изправяше, топлият блясък в очите му накара сърцето й да забие още по-бързо. Тя направи дълбок реверанс и изпита силно чувство на вина. Беше омъжена жена, при това съвсем отскоро, а сега танцуваше с мъж, известен като един от най-разпуснатите бонвивани в цял Лондон. За миг изпита угризения, когато тъмното, маскирано лице на лорд Сакстън изплува неясно в съзнанието й, и се запита какво ли би казал той, ако я видеше как подскача из балната зала с Кристофър Сатън.

— Танцувате божествено, мадам — похвали я той, докато се разминаваха. — Мога ли да попитам кой е бил вашият учител по танци? Предполагам, някой хубав ухажор?

Ирайн сведе очи и го изгледа косо изпод мигли. Как можеше да му доставя такова удоволствие да й се присмива за нейните кандидати!

— Почти всичко съм научила от майка си, сър.

— Без съмнение е била дама от класа. И красотата си ли сте наследила от нея?

— Аз съм нещо като изключение в семейството. — Тя изчака, докато той отново се приближи до нея, и продължи: — Майка ми беше по-скоро светъл тип.

Устните му се извиха нагоре в хлапашка усмивка.

— Абсолютно сигурно е, че не приличате на баща си.

Смехът й се лееше като фонтан с кристално чиста вода, свеж и блестящ, лек и въздушен. Звукът нахлу в душата на Кристофър като спокойна река, но силата му беше опустошителна, защото отнасяше всички други мисли с изключение на една: неудържимото желание да я притежава. Колко ли дълго още щеше да устои на това желание?

Когато танцът свърши, пред тях съвсем неочаквано изникна лорд Талбот и зае грациозна поза пред Ирайн, докато й се извиняваше и нарочно се правеше, че не забелязва Кристофър.

— В случай че съм ви обидил, мадам, много съжалявам за това. Вашата красота ме накара да се почувствам толкова безгрижен, че се държах като невъзпитан хлапак. Можете ли да ми простите?

Ако беше възможно, въобще нямаше да обърне внимание на многословните му извинения. Но трябваше и да се съобрази със значението, което можеше да има той за семействата Флеминг и Сакстън. В северните части на страната влиянието на този човек се усещаше твърде силно, за да може да бъде отхвърлен с лека ръка. Тя сковано кимна в знак на съгласие.

— Тогава сигурно ще имам удоволствието да танцувам с вас следващия танц — в очакване протегна ръцете си той.

Въпреки че Кристофър следеше разговора със стоическо спокойствие, за нея беше ясно, че кипи от яд. Тя пое подадената й ръка с надеждата, че по този начин ще избегне неприятен скандал.

След като я беше завладял, лорд Талбот накара музикантите да засвирят валс. По онова време този танц все още се считаше за неморален и много англичани повдигаха смутено вежди при звученето му, въпреки че от сто години се танцуваше в австрийския двор. Ирайн с възмущение усети, че Талбот сложи ръка на кръста й, а с другата ръка здраво стисна пръстите й. Тя последва първите тактове със сковани, механични стъпки, но постепенно буйният ритъм я накара да забрави напрежението.

— Вие сте изключително чаровна и красива — каза лорд Талбот. За миг очите му се спряха на Кристофър, който ги наблюдаваше, облегнат на стената и скръстил ръце пред гърдите си. Талбот беше убеден, че янкито няма да изпусне жената от очи дори за миг.

— Добре ли познавате мистър Сатън? — попита той.

Ирайн не смееше да се спречка с Талбот, макар че й беше неприятен и го мразеше.

— Защо питате?

— Чудех се как ли е попаднал тук. Има ли благородническа титла?

— Не ми е известно — отвърна тя несигурно, докато ръката му се плъзгаше нагоре по гърба й.

— По правило тези балове са само за благородници — рече високомерно Талбот, — Вероятно някой го е довел.

С недвусмислен жест тя премести ръката му обратно върху талията си и чак тогава отговори:

— Аз пък чух от семейство Лейчестър, че на подобни балове може да дойде всеки джентълмен, стига да има достатъчно пари, добри маниери и необходимата покана. Казаха ми, че баловете не са вече толкова затворени.

— Наистина, вече е така. Но според мен е ужасно, че допускаме всякакви селяндури и натрапници. На тях просто им липсват необходимите маниери. Вземете например този тип, който така ме блъсна, че сега вероятно цяла седмица ще ме мъчат болки.

— Кристофър ли беше?

— Точно така! Този нафукан палячо! — Талбот се ухили презрително, но изведнъж трепна, усетил болката от прехапания си език.

Учуденият поглед на Ирайн заснова между двамата мъже. Тя си припомни тъмнокестенявата коса и широките рамене, които зърна, преди да избяга от настойчивостта на Талбот. Веселата й усмивка за малко не се превърна в неудържим смях, когато най-после схвана кой я беше избавил от натрапника.

— Този селяндур трябва да ми е благодарен, задето не го извиках на дуел.

Тя беше убедена, че с това той беше направил добро единствено на себе си, но се въздържа от по-нататъшни забележки.

— Погледнете го само — засмя се ехидно Талбот. — Стои там като млад жребец, който се мъчи да отхвърли седлото си.

Талбот умишлено я поведе по-близо до Кристофър, за да отнесе след това с размах партньорката си надалеч. Очевидно му доставяше удоволствие да дразни с апетитната, сладка мръвка носовете на останалите.

Ирайн забеляза, че сравнението на Талбот за жребеца не беше много далеч от истината. Веждите на Кристофър се бяха присвили и челото му беше смръщено от негодувание, докато я поглъщаше с поглед по време на танца. Като че имаше някакви сериозни основания да ревнува, задето тя танцуваше с другия мъж. Когато танцът свърши, той застана до тях, преди да е отзвучал последният акорд.

— Каня ви на следващия танц! — Гласът му беше безизразен, поканата — груба.

Този път лорд Талбот беше този, който остана да гледа мрачно с присвити вежди, докато по-младият мъж отвеждаше Ирайн. Кристофър направи същия знак към оркестъра, както и лорд Талбот, и в залата зазвуча нов валс. Той обви ръка около талията й, застана срещу нея, а в очите му се четеше твърда решителност, когато се плъзна с широки крачки по паркета. Движенията му бяха като него самия — смели и изпълнени със замах. Нямаха нищо общо с изящните стъпчици, които беше демонстрирал преди него лордът. Напрегнатите сетива на Ирайн долавяха нежния натиск на ръката му върху талията й и силата на рамото му, което се движеше под нейната ръка. Сякаш в безтегловност те се плъзгаха по паркета, докато другите танцуващи двойки спряха, за да се полюбуват на танца им. Те представляваха извънредно красива двойка. Из залата се разнесе приглушен шепот, когато зрителите започнаха да изказват предположенията си. Двамата танцуващи обаче не си продумваха. Ирайн беше свела поглед и упорито се бореше да не се приближава много до него, защото с болезнена сила чувстваше неотразимата привлекателност на атлетичната му фигура, както и развълнувания ритъм на собственото си сърце.

— Недоволна ли сте от нещо, мадам? — попита той с едва доловима усмивка.

По време на следващите едно-две завъртания тя обмисли отговора си. Гордостта не й позволяваше да му каже до каква степен беше объркал мислите й и че външното спокойствие, което си беше наложила, прикриваше вълнението, което близостта му предизвикваше у нея. За да се предпази от иронията му, тя предпочете да го нападне, вместо да признае слабостта си.

— Вие се отнесохте доста грубо с лорд Талбот.

— Грубо? — изсмя се Кристофър саркастично. — Той се канеше да ви отвлече и си позволявам да ви уверя, мадам, че намеренията му съвсем не бяха почтени.

Тя вдигна глава, като не пропусна да изложи грациозната си, украсена със скъпоценни камъни шия на подходящата светлина, и се притисна до ръката му.

— Той се извини, а почти през цялото време, докато траеше танцът, се държа като джентълмен.

— Съвсем очевидно е, мадам, че е необходимо да ви се обясни по-подробно какво се разбира под понятието джентълмен. Лорд Талбот е закоравял женкар и мога само да ви посъветвам да внимавате с неговата любезност.

Леко смутена, тя извърна лице настрани и отговори закачливо:

— Вероятно не е по-лош от други, които познавам.

— Ако лорд Сакстън беше тук и се опитваше да ви предупреди, по същия начин ли щяхте да му отговорите?

Ирайн смутено погледна към Кристофър.

— Бях толкова вярна и всеотдайна на мъжа си, колкото беше възможно.

Стъпките й се забавиха. Тя се почувства леко обидена.

— И, разбира се — отвърна той със самодоволна усмивка, — вие му разказахте всичко за нас двамата.

Сега Ирайн прекъсна танца. У нея се надигна гняв. Беше й достатъчно неприятно да се измъчва от собствените си мисли и кошмари, но ако трябваше да понася и неговите подигравки… това беше прекалено много. Най-добре да сложи бърз край на тези провокации.

— За нас? Но моля ви, господине, какво има да се разказва за нас?

Той се наведе към нея и заговори с тих глас:

— Може би все още си спомняте, мадам, че моите целувки не ви оставиха съвсем безразлична.

— О! — Това беше единственото, което успя да изтръгне от себе си, тъй като за миг изгуби способността да говори. Тя рязко се извърна от него и понечи да си тръгне. Той обаче успя навреме да я хване за лакътя и въпреки съпротивата й я поведе през отворената врата към една слабо осветена алея в градината. След като изчезнаха от полезрението на останалите гости, Ирайн освободи ръката си, разтри изтръпналия си лакът и процеди през зъби:

— Ах, тези мъже!

Когато той се приближи до нея, тя му обърна гръб и събра всичките си сили, за да му покаже презрението си. Погледът на Кристофър поомекна, когато очите му обгърнаха красотата на дългите й, лъскави къдрици върху нежните рамене. Дъх на парфюм погали сетивата му и той отново изпита онова непреодолимо желание. Облада го силен копнеж да я вземе в ръцете си, изгарящ копнеж, който изтласкваше всичките му останали желания. Той обви ръка около стройната й талия, придърпа я към себе си, наведе се над нея и прошепна в ухото и:

— Ирайн, любима моя.

— Не ме докосвайте! — извика тя, останала без дъх, и се отскубна, когато неговият шепот я прониза като кинжал и разкъса ефирната фасада на самообладанието й. Тя го погледна трепереща и вдигна китките на ръцете си пред лицето му.

— Виждате ли? Тези две синини! И вие не сте по-добър от другия. Цяла вечер разни мъже ме дърпат насам-натам и всички твърдят, че искат да ме закрилят.

Кристофър разбра колко силен беше гневът й и направи лек, ироничен поклон.

— Приемете моите извинения, мадам. Просто сметнах за необходимо да ви предупредя да се пазите от един мъж, чиито намерения са всичко друго, но не и почтени.

— А вашите намерения, сър? — отвърна подигравателно тя. — Ако отново попаднем в усамотението на онази конюшня, ще се въздържите ли? Но най-напред ще ми напомните задълженията ми към моето целомъдрие?

Той се приближи до нея с намерение да не я докосва, но погледът му я поглъщаше алчно.

— Казахте го много добре, мадам! — Гласът му беше пресипнал и топъл. — Моето най-голямо желание е да ви държа в ръцете си и да ви освободя от тази проклета девственост. Ако вашият съпруг не е в състояние да го стори, позволете тогава на мен да изпълня това милосърдно дело. Така ще е по-добре, отколкото да пилеете прелестите си за онзи надут пуяк Талбот. Той ще ви използва, докато му омръзнете, а после най-вероятно ще ви отстъпи на приятелите си, които ще си играят с вас, както им се прииска.

Ирайн вдигна глава и го погледна. Когато заговори, гласът й звучеше почти уплашено:

— А вие, Кристофър? Ако ви се отдам, ще опазите ли честта ми?

— Вашата чест? — извика той задъхано. — Любима моя Ирайн, та бих ли могъл да си позволя нещо друго? Във всеки мой съзнателен миг вие владеете мислите ми, карате ме да се чувствам зависим от вас, замайвате съзнанието ми, разкъсвате сетивата ми. Мъжът в мен започва да трепери само от вашето присъствие и тогава изпитвам мъчителен копнеж да ви взема в прегръдките си. Желанието да ви имам ме преследва, но не съм сигурен дали няма да ме намразите завинаги, ако река този път да задоволя страстта си — независимо доброволно или не. Не, много повече искам името ми да бъде изричано с любов от вашите устни, отколкото да бъде вплетено в стонове на омраза. Това е единственото, което ме възпира, Ирайн. Само това!

Тя го гледаше втренчено с полуотворена уста, а разбудените й чувства бушуваха лудо в гърдите й. В съзнанието й се беше запечатал жаркият спомен за онази нощ в изоставената конюшня, когато неговите целувки бяха стопили съпротивата й и тя — трепереща от възбуда — осъзна своята страст. Тези чувства забушуваха отново у нея и тя беше обзета от остър, спиращ дъха страх. Още един миг нерешителност и щеше да се окаже изправена пред опасността да съсипе собствената си чест, както и честта на съпруга си, на техния дом. Ирайн рязко се обърна и избяга от ужас, че той ще поиска отговор, а тя се боеше от онова, което би му казала.