Роза през зимата

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Следващият петък каретата на лорд Сакстън спря пред една от многото безлични сгради в Карлайл. Облечената в черно фигура слезе и се обърна към Бънди, който продължаваше да седи на капрата.

— Ще имам няколко часа работа тук. Ела да ме вземеш на свечеряване. — Той потърси в джоба на жилетката си и му подхвърли две-три монети. — Това е за теб, пий няколко бири, но внимавай и не се задържай твърде дълго в една и съща кръчма.

Бънди се усмихна лукаво.

— Очаквате ли точен отчет, милорд?

Лордът отвърна с развеселен смях.

— Гледай да ги изхарчиш с удоволствие, Бънди.

— Ще се погрижа, милорд.

Лорд Сакстън се обърна и закрачи към сградата, където нетърпеливо потропа на тежката врата. Бънди междувременно леко изплющя с юздите и насочи колата в игрив тръс през тесните улички, така че минувачите спираха и дълго гледаха след нея. Той отлично знаеше къде води пътят и поддържаше темпото на прекрасните коне, докато стигна първите кръчми на пристанището. Когато слезе от капрата, вече се беше събрала доста голяма тълпа. Гербът отстрани на вратичката събуждаше почти такова вълнение, каквото и конете. Хванал в едната си ръка кана с най-добрата студена бира, Бънди подробно обясни, че конете и колата принадлежат на лорд Сакстън, който е по важни дела в техния град. Иначе нямаше какво повече да се разказва за лорда, освен че вечерта отново ще се върне в имението си.

Той остави още малко време на тези, които се любуваха на конете, преди да потегли — все още с цели две монети в джоба.

Бънди следваше наставленията на господаря си и караше към следващата кръчма или странноприемница, където колата и конете отново привличаха вниманието на всички и той отново трябваше да дава обяснения, но вече му доскучаваше. Навсякъде го черпеха с една или две чаши бира. Многословието, с което благодареше, показваше жаждата му и радостта, че може да се поперчи с великолепните коне на господаря си.

Когато уговореният час наближи и следобедът с обиколките и пиенето свърши, той почувства облекчение. Върна се при невзрачната градска къща и започна да се любува на спестените монети, когато осакатеният му господар се появи на входната врата.

— Този път не ви струваше нито пени, милорд — каза Бънди и се засмя. После показа блестящите монети и понечи да ги върне, но ръкавицата на господаря му го спря:

— Следващите обаче ще пиеш за моя сметка.

Бънди се усмихна и прибра парите:

— Много ви благодаря, милорд.

С единия крак на стъпалото лорд Сакстън се обърна още веднъж към градската къща. На един от горните етажи помръдна завеса и се видя малката кърпичка на жена, която махаше за довиждане. Той кратко вдигна ръка, качи се и затвори вратата зад себе си. Малко след това бастунът му енергично похлопа на покрива на колата. Бънди цъкна с език на конете, които потеглиха в бърз тръс.

Те напуснаха Карлайл и след няколко мили стигнаха малкото село Рий. Вън от града Бънди накара конете да вървят по-бързо и когато нощта настъпи, те вече бяха изминали много мили.

Пътят се виеше между ниски хълмове и след това надолу към тясната плажна ивица, която водеше към Сакстън Хол. Тъмните очертания на големите дъбове се издигаха с царствено величие от двете страни на пътя. Каменни стени ограждаха малки имения, където слабата светлина на свещи или фенери сочеше домовете, а от време на време колелата трополяха по грубо издялани каменни плочи, останали още от римските легиони.

Часовете летяха и по кадифената шир на обсипаното със скъпоценни камъни небе плахият полумесец играеше на гоненица с бягащите облаци. От двете страни на каретата фенерите хвърляха танцуващите си сенки и от време на време изглеждаше, сякаш бяха преследвани от глутница странни животни. Скоро минаха покрай гъста дъбрава и още не я бяха отминали съвсем, когато към трополенето на колелата се прибавиха удари на копита. Бънди хвърли неспокоен поглед през рамо и видя зад себе си неколцина ездачи, облечени в тъмни дрехи, които излязоха от гъсталака. Той силно почука на покрива на колата с дръжката на камшика и след това изплющя с дългия ремък по гърбовете на конете, за да ги накара да сменят с по-бърз бяг досегашния спокоен тръс. Колата беше удобна, но същевременно лека и бърза и четирите коня я затеглиха с нова сила. Всяко от животните знаеше задълженията си и нагаждаше хода, си към този на останалите. Те се втурнаха толкова бързо, че преследващите ги ездачи с мъка можеха дори само да поддържат разстоянието. Няколко изстрела, дадени напосоки, процепиха въздуха и ездачите се впуснаха в преследването, като заудряха диво конете си, за да изстискат и последните им сили.

Четирите летящи тела в блестяща сбруя преминаха във вихрено темпо. Целта на преследвачите беше да настигнат каретата и да я накарат да спре, но тя беше достатъчно бърза и им се изплъзваше.

В далечината се виждаше тесен завой, който щеше да скрие колата от погледите на преследвачите. Ездачите удвоиха усилията си, за да не дадат възможност на плячката си да завие и да се изплъзне. Те профучаха през завоя и спряха за няколко секунди напълно объркани. В далечината още можеше да се види как каретата се носи напред, но на пътя стоеше един самотен мъж. Беше покрил главата си с качулка, а широкото му наметало плющеше на нощния вятър. Конят му беше лъскав като черен лунен камък, а дългата грива и опашката се вееха като траурни знамена. Удивлението им се смени с дива решителност да го смажат под конете си. Те пришпориха бясно животните. Съществото повдигна едната си ръка, от чийто край ги гледаше дулото на пистолет. Блесна светкавица, последвана от гръм, и един от бандитите се преметна от коня с жалостив вик. Призрачната фигура повдигна другата си ръка, в която също държеше оръжие. Второ просветване, втори гръм и още един се сгърчи на коня си и след една-две крачки се търкулна пред копитата на останалите коне.

Самотният ездач пъхна пистолетите в кобура на седлото и изтегли с пронизителен вик една войнствено просветваща сабя. Той пришпори жребеца си, втурна се право към дружината и ги погна в стремглаво бягство, размахвайки сабята си. Преди бандитите да разберат какво става, още един от тях падна, разсечен смъртоносно с един удар от рамото до бедрото. Сабята просветна още веднъж на лунната светлина и се заби в гърдите на друг ездач.

Бандитите сякаш бяха безсилни срещу призрачния конник. В съзнанието им още живееха ужасните спомени за огнения ад, за горящите палатки, от които трябваше да бягат презглава, подгонени от същия лъскав черен кон, който танцуваше на задните си крака и отвръщаше на виковете на господаря си с пронизително цвилене. Техните коне започнаха да хвърлят къчове и да се препъват, когато жребецът, пръхтейки и святкайки с копита, диво се развихри сред тях. Един от бандитите, на когото блестящата кървава сабя беше разсякла до кокал ръката, изкрещя. Безчувствената му китка изпусна юздите и той изгуби контрол над коня си. Ужасеното животно се дръпна назад и започна лудо да подскача, докато се спусна към нисък каменен зид, където, обхванато от паника, хвърли господаря си на камъните. Смъртоносният ездач, сеещ разруха, пришпори демоничния си кон, за да преследва тримата ездачи, които все още бяха невредими. Но те успяха навреме да обърнат конете си и потърсиха спасение в бягството, преди отмъщението да стигне и до тях.

Раненият разбойник се беше свил зад каменния зид и се опита да пропълзи нанякъде, когато призрачният ездач се запъти към него. Той запищя за милост, а страшното същество спря коня си и се замисли, докато оглеждаше жалката фигура. Като ястреб, който се спуска от полет, черният се плъзна внезапно на земята с широко разперен плащ, след това го сдипли отново около себе си като прибрани крила. Лицето му все още беше закрито от качулката, когато се приведе над мъжа и го хвана за яката на ризата. Рамото му беше разцепено от удар със сабя, но за смайване на ранения черният боец избърса кръвта и превърза раната. После призракът отстъпи, изтегли сабята си и опря върха й в земята.

— Живей! — Гласът беше суров и изпълнен с гняв. — Жалка съдба за нищожен страхливец като тебе, но тя ще зависи от онова, което ми разкажеш в следващите минути.

Разбойникът трепереше с цялото си тяло. Той предпазливо се огледа. По-надолу по пътя колата се беше спряла, но кочияшът нямаше намерение да се връща и страхливо се държеше на безопасно разстояние.

— Имате ли бивак? — попита призрачният ездач.

— Да, малък — отвърна мъжът с треперещ глас. Всеки момент сабята можеше да профучи във въздуха и да отнеме живота му като на Тими Сиърс. — Сега въобще няма големи. Всички сме разпръснати и само главатарят знае къде се намират провизиите. А също и плячката. Той казва, че няма да получим нищо, докато не ви хванем. — След като изрече всичко, което знаеше, той се сгуши до стената и зачака съдбата си.

— Ако си запазил още малко разсъдък, можеш да се върнеш при главатаря си — подигра го непознатият глас. — Но са ми казвали, че при вас смъртта често е отплата за предателство като твоето. Подарявам ти живота. Ако го погубиш лекомислено, това си е твоя работа. Бих те посъветвал да си хванеш кон и да се запилееш някъде на юг, където шпионите на главатаря може би няма да те открият.

Мъжът се сви, треперейки. Стисна очи и кимна с глава, при което от гърлото му се изтръгна тих, писклив звук. Когато отново отвори очи, беше вече сам. Дори и колата беше изчезнала. До него пасеше оседлан кон и той не се нуждаеше от нова подкана. Демоничният ездач беше казал истината. Сред неговите другари отдавна се шепнеше, че който пренебрегне заповедите на главатаря, никога не получава втори шанс.

Слабият пламък на свещта затрепка от течението, когато Ирайн се упъти към шкафа с книги в другия край на стаята. Беше дошла в малката библиотека, за да си вземе една книга, която беше открила преди няколко дни, когато обхождаше заключеното крило на къщата. Стаята беше почистена повърхностно, но иначе изглеждаше точно както при нанасянето й в Сакстън Хол. Призрачните форми под ленените покривала засилваха още повече гробовната атмосфера. Тревожни сенки от трепкащата светлина танцуваха по стените и тавана. Беше неуютно да се застоиш тук, още повече че леденият студ проникваше навсякъде като невидим дух.

Ирайн плътно загърна шията си с яката на пеньоара, докато погледът й обхождаше помещението, за да открие отвора, откъдето проникваше въздух. Всички прозорци бяха плътно затворени и тя се учуди, защото стените бяха толкова здрави и дебели, че през тях беше невъзможно да проникне нещо. Внезапно забеляза, че малкият пламък на свещта в ръката й вече не трепка.

Обзе я особено чувство, когато се обърна към библиотеката. Високите рафтове стояха до вътрешна стена и тя знаеше, че отзад се намира още една стая. Изглеждаше невъзможно течението да идва иззад рафтовете, но странно защо пламъкът беше трепкал най-силно пред книгите.

Тя внимателно наблюдаваше слабата светлинка и бавно вървеше напред. Когато се приближи, малкото пламъче започна да танцува нагоре-надолу и почти угасна. Сърцето й заби лудо, когато застана пред шкафа с книгите и усети как течението подхваща края на нощницата и шава в босите й крака. Тя подържа свещта на мястото, откъдето влизаше въздух, и пламъкът силно затрептя. Между вратите на шкафа беше опъната тънка мрежа, която позволяваше да се вижда във вътрешността. Ирайн закри с ръка пламъка, за да не угасне, и видя, че рафтовете на това място бяха наклонени леко на една страна. Тя отвори вратата и натисна наклонения навътре рафт. Сякаш прикрепен за добре смазани панти, той се завъртя назад и пропусна силно течение. Сърцето на Ирайн заби лудо, защото струята въздух беше ледена като зимната нощ навън.

Ирайн потисна желанието си да избяга и още веднъж бутна края на рафта. Част от стената отново се обърна и откри малка, съвсем празна стаичка, осветена само от нейната свещ. Сетивата й бяха изострени от страх, когато мина през вратата покрай книгите и пристъпи от другата страна. Като държеше свещта високо, тя забеляза стълба, водеща надолу, и колебливо сложи крак на първото стъпало. Струята въздух проникна под нощницата и я накара да потрепери. Сърцето й биеше лудо в гърдите и страшно напрежение спираше дъха й.

Тя слизаше стъпало по стъпало, докато отново се озова на равно място и вдигна свещта, за да види къде е. Сякаш се намираше в някакъв дълъг, тесен коридор, в чийто край проблясваше далечна, смътна светлина. Почти не усещаше как студеният вятър пронизва дрехите й, когато тръгна към светлината, като държеше ръката си пред пламъка на свещта заради все по-усилващото се течение. Близо до края тя забеляза, че коридорът продължава зад един завой, откъдето идваше и светликът.

Трепереща от студ и страх, тя загаси свещта и зави зад ъгъла. Спря, като не смееше да диша. Голяма, облечена в черно фигура на мъж се движеше под фенера, който беше закачен на дървен клин между гредите. Тя можеше да види само гърба му, но от вниманието й не се изплъзна, че той изцяло беше облечен в черно — от ризата с дълги ръкави до високите, тесни ботуши на краката. Мъжът се движеше с лекота, която й се стори позната, но едва когато обърна лице към светлината, тя разбра кой е насреща й.

— Кристофър! — неволно се изплъзна от устата й. Той рязко обърна глава и присви очи в светлината на фенера, за да я различи.

Запъти се към нея и попита:

— Ирайн?

— Да, аз съм — извика тя и усети как я обля вълна от силни чувства. Първо — на облекчение и радост, а после — на страх и гняв. Реши да даде предимство на гнева, за да прикрие по-нежните си вълнения. — Какво правите тук, долу?

Очите му я оглеждаха, когато тя пристъпи към светлината, и проблеснаха топло при гледката, която му се откри. Когато вдигна очи, на лицето му грееше усмивка и той отговори простичко:

— Оглеждам.

— Оглеждате? В къщата на мъжа ми? Как се осмелявате, Кристофър! Нямате ли чувство за приличие? — Тя трябваше да признае, че й беше трудно да накара гнева си да изглежда истински. Споменът за страха, че никога вече няма да го види, беше твърде пресен, за да може просто да го забрави.

— Той знае, че съм тук — отговори спокойно той. — Попитайте го, когато се върне.

— Ще го попитам.

От своя страна и той зададе въпрос:

— Как намерихте пътя дотук?

Тя се извърна от него с леко повдигане на раменете.

— Не можех да спя и отидох в старата библиотека да потърся една книга. Тогава усетих течение между рафтовете и намерих този проход.

— Трябваше по-внимателно да затворя вратата, когато минах последния път — измърмори той.

Погледът й беше съвсем учуден, когато попита:

— Искате да кажете, че тази вечер сте дошли тук по друг път?

Той се усмихна спокойно.

— Едва ли вярвате, че ще се подложа на изкушението да мина покрай вашата стая. Дойдох отвън.

Въпреки леката руменина, която обля страните й, тя не можа да се сдържи и попита:

— А поддадохте ли се на изкушението, когато минавахте покрай стаята на Моли?

Веждите на Кристофър се присвиха малко ядосано.

— Моли? Но моля ви се, мадам, та аз съм много по-взискателен!

Внезапно чувство на щастие я обля, но тя го прикри зад още един въпрос и посочи с ръка наоколо:

— За какво служи този проход?

— Зависи от случая. Майката на мъжа ви е избягала оттук с двамата си сина, когато старият лорд е бил убит.

— Но за какво служи сега? Защо сте тук?

— Мисля, че ще е по-добре за вас, ако премълча отговора на този въпрос. — Той я изгледа сериозно с вдигнати вежди. — И би било добре, ако говорите със Стюарт и с никой друг за това. — Той я погледна неспокойно.

— Крадец ли сте? — попита направо тя.

Отговорът му беше придружен от кратък смях:

— Едва ли!

Ирайн разочарована разбра, че той не искаше да сподели нищо повече с нея, и не можа да прикрие чувството на безпомощност в гласа си.

— Бих искала някой да ми обясни какво се разиграва тук!

— Това е свързано с една стара вражда — въздъхна той, — където не всички подробности са ясни.

— Но аз бих желала да ги узная, Кристофър — настоя тя. — Стюарт също не ми казва нищо, но аз имам право да науча тези неща. В края на краищата не съм дете.

Лицето му се разтегли в широка усмивка, когато я огледа.

— Колкото до това, имате пълно право, мадам! — Усмивката му изчезна и той отново стана сериозен. — Но е нужна абсолютна предпазливост. Животът ми зависи от това.

— Наистина ли смятате, че бих издала нещо, ако става дума за живота ви? — попита удивена тя.

— Вие недвусмислено ми показахте, че ме мразите, милейди, и не сте ми дали основателна причина да вярвам, че мога да ви поверя живота си.

Тя не се остави пронизващият му поглед да я обърка.

— Не искам да ви се случи нищо лошо, Кристофър.

Той дълго размишлява върху отговора й и след това попита ненадейно:

— А баща ви? Имате ли му доверие?

— Всичко, което му дължа, е вече в миналото.

— Безсърдечна сте — беше отговорът му.

Внезапната смяна на темата обърка Ирайн и тя се опита отново да се върне към предишния разговор.

— Баща ми не заслужава абсолютно нищо!… — Тогава тя забеляза накъде беше отправен погледът му. Погледна надолу и усети, че зърната на гърдите й изпъкваха, големи и твърди, под тънката нощница. Бузите й пламнаха от неудобство, тя се обърна светкавично, кръстоса ръце пред бюста си и неволно изстена, защото този човек я объркваше.

Кристофър се засмя. Той взе палтото си, пристъпи към нея и го сложи на раменете й.

— Мисля, че е по-добре да отидете на топло — рече той нежно. — Харесва ми, когато косата ви е пусната.

Ирайн мислеше, че ще се задуши в негово присъствие. Цялото й тяло трепереше от усещането за неговата близост, но знаеше, че и най-малкият знак на слабост ще доведе до катастрофа. Тя обърна глава през рамо и кратко го подсети:

— Бяхте почнали да ми разказвате нещо за тази тъмница.

Той се засмя тихичко, отстъпи крачка и потърка ръце, като започна да се разхожда напред-назад.

— Може би първо ще трябва да ви разкажа накратко историята на стария лорд. Бродерик Сакстън беше мъж, който търсеше покой, учен мъж, попаднал във враждата между шотландци и англичани. — Той замислено отиде в другия край на прохода, затвори тежката врата да спре течението и отново се върна при нея. — Преди около петдесет години имало въстание на планинците. Някои от шотландците, най-вече от южните части, останали верни на английската корона, но тези от севера, въодушевени от Бони Чарли, хванали оръжието и се заклели да освободят страната си. Много пъти границата се променяла, а Сакстън Хол лежеше точно по средата на тези боеве. Лордът се опитал да посредничи между своите съотечественици и англичаните. Неговият баща е бил англичанин, докато майка му произлизала от един клан на северните шотландци. Благодарение на верността си към английския кралски двор той запазил имението си, след като боевете приключили. Имало такива, които го презирали и му приписвали много злини. Той се оженил за Мери Сатън, също потомка на северен шотландски клан, която му родила двама сина. Преди повече от двадесет години, когато по-малкият син още не бил навършил десет години, старият лорд бил повикан от някакви мъже навън, след като семейството му вече се било оттеглило за сън. Той излязъл доверчиво и бил убит от предводителя на групата, преди още да извади меча си. Някои твърдят, че са били северните шотландци, които искали да отмъстят.

Потънал в дълбок размисъл, Кристофър замълча за миг, като крачеше нагоре-надолу и после продължи историята.

— Има обаче и други, които казват, че не са били банди от севера, а мъже с английска кръв, които мразели всичко шотландско и завиждали на щастието и мощта на лорда. Както и да е, те го убили и нападнали къщата, за да убият възможните свидетели на престъплението. Невъоръжените прислужници избягали, а Мери Сатън се скрила тук, в този проход, преди да избяга с двамата си сина.

— И какво е станало с тях? — спокойно попита Ирайн.

Той се поколеба, преди да отговори. Наля си от една кана вода, пи и сетне продължи:

— Лордът притежавал малка къща в южната част на Уелс и Мери предполагала, че момчетата ще могат да живеят там в сигурност известно време. Минали няколко месеца и бил направен неуспешен опит да бъдат отвлечени и убити двамата й сина. Тогава тя взела семейството си и това, което й било останало от имуществото, и се преместила другаде, без да споменава нито думичка за произхода си. Когато синовете пораснали, обстоятелствата не позволили на по-големия да се върне незабавно. Но при първа възможност той подал молба в кралския съд титлите и имението на фамилията да бъдат прехвърлени на негово име. Заедно със спомените си и с едно прилично състояние той се върнал в Сакстън Хол, за да поеме наследството.

— И някой се опитал да го убие? — Ирайн го погледна въпросително. — Нима е възможно същите хора, които са убили стария лорд, да са запалили и къщата, Кристофър? Та първото убийство е било толкова отдавна. Ако някои от тях е още жив, то омразата би трябвало вече да е изтляла.

— Омраза. Алчност. Ревност. Кой може да каже дали чувствата се усилват или отслабват с времето? Но този лорд Сакстън си е поставил за цел да разбере кои са виновниците, независимо дали вече се пържат в ада или не. — Изразът на лицето му накара Ирайн да потрепери, но той незабавно се отвърна от нея.

— Рано или късно трябва да има справедливост — промърмори тя.

Той се съгласи и кимна.

— Смятам, че и Мери Сакстън е стигнала до това заключение. Тя изгуби твърде много, за да понася повече тази неизвестност.

— Бих се радвала да се запозная някой ден с нея.

— Ще го сторите с Божията помощ. — Той хвана ръката й и целуна студените й пръсти. След това вдигна глава и я погледна в очите.

За един миг Ирайн усети, че времето спира. Тя не беше способна да откъсне очи от него. Той сякаш искаше да проникне в душата й и тя отново почувства опияняващата му близост. С мъка се освободи от хипнотизиращото въздействие на погледа му и прошепна смутено:

— Ще е по-добре, ако се върна горе. И бездруго ме нямаше твърде дълго.

— Мъжът ви би трябвало да се прибере скоро — промърмори той.

Тя го погледна, силно изненадана.

— Откъде знаете?

— На няколко мили оттук изпреварих колата му. И ако междувременно не е намерил друга обожателка, предполагам, че ще иска час по-скоро да се върне при вас. — Усмивката му беше лукава: — Поне такова би било моето желание, ако бях ваш съпруг.

Топлотата на гласа му я развълнува и докато вдигаше свещта, ръката й затрепери.

— Бихте ли я запалили отново. Трябва ми, за да намеря обратния път.

Той подмина молбата й и откачи фенера от стената.

— Ще ви придружа догоре.

— Не е необходимо — побърза да каже тя.

— Никога не бих си простил, ако нещо ви се случи — отвърна спокойно той.

После вдигна високо фенера, който осветяваше пътя пред тях, и зачака развеселено и търпеливо тя да тръгне пред него. Ирайн видя поканата в очите му и въздъхна измъчено. Не можеше да не приеме хвърлената ръкавица, защото иначе щеше да стане жертва на подигравките му. Против волята си тя пое предизвикателството, здраво се загърна в огромното палто и тръгна по дългия проход. Вече бяха минали известно разстояние след завоя, когато от тъмнината се разнесе шум, придружен от продължително квичене. Ирайн бързо отстъпи с приглушен писък. Тя изпитваше непреодолимо отвращение от плъхове. В следващия миг токът на обувката й се закачи на един камък. Тя си изкълчи крака и политна, но преди още болезненият вик да се изплъзне от устните й, ръцете на Кристофър я подхванаха и той използва възможността да я притисне здраво към себе си.

Ирайн се опита да го отблъсне, объркана от неудобната ситуация. Бюстът й се притискаше до гърдите му, бедрата им се допираха и тя осезателно чувстваше твърдостта на неговата мъжественост. В желанието си да се освободи от него колкото се може по-бързо тя постави крак на пода, но когато понечи да стъпи на другия, лицето й се изкриви в болезнена гримаса. Кристофър забеляза реакцията й. Без да иска позволение, той свали палтото от раменете й, подаде й фенера и я вдигна на ръце.

— Не можете да ме носите догоре! — запротестира тя. — Какво ще стане, ако някой ни види?

Очите му светеха, когато срещнаха учудения й поглед.

— Постепенно започвам да разбирам, мадам, че сте загрижена повече за благоприличието и честта, отколкото за самата себе си. Слугите сега са по леглата си и спят.

— Ами ако дойде Стюарт? — попита тя. — Вие току-що казахте, че всеки момент трябва да пристигне.

Кристофър се засмя.

— Да го срещна сега би било доста интересно. Може би дори ще ме извика на дуел, за да защити честта ви. — Той я погледна и вдигна едната си вежда. — Бихте ли съжалявали, ако ме рани?

— Не ви ли е ясно, че това е напълно възможно? — попита ядосано тя.

— Не се вълнувайте, мила моя — погали я той с усмивка. — Веднага щом чуя, че идва, ще избягам и какъвто е бавноподвижен, няма да успее да ме хване. — Той я притисна още по-силно до гърдите си и усмихнато посрещна яростния й поглед. — Прекрасно е да ви усещам в ръцете си.

— Стойте настрана, сър — скастри го строго тя и почти не обърна внимание на замирането на сърцето си.

— Опитвам се, скъпа. Наистина се старая.

Тя внимателно обви ръка около врата му и се отпусна на гърдите му, докато държеше фенера, който им осветяваше пътя. Мълчаливо се изкачиха по стълбите и въпреки че тя беше отвърнала погледа си, усещаше очите му върху себе си. Малко по-късно се озоваха в коридора, който извеждаше към страничното крило, и той уверено закрачи към спалнята й.

Ирайн не пропускаше нищо и се сети за нощта, когато той беше чакал пред вратата й.

— Изглежда, че добре познавате къщата. Дори и пътя към моите покои.

— Знам къде са стаите на лорда, а също че и вие ги ползвате — отвърна той и я погледна.

— Страхувам се, че повече никога няма да се чувствам сигурна в тази къща — отговори тя. Трябваше да прозвучи саркастично, но не беше много далече от истината.

Той я погледна с дяволита усмивка.

— Никога не бих се осмелил да ви досаждам, милейди.

— Твърде често съм била принудена да се отбранявам, за да повярвам на това — обясни тя.

Той се спря пред незаключената врата, натисна дръжката й с рамо отвори едното крило. Когато я внесе вътре, той спря до масата и я почака да остави там фенера. После продължи към леглото.

— Аз съм нормален мъж — каза той. — Нима можете да ме вините, че се възхищавам на жена с такава необикновена красота?

Завесите бяха дръпнати настрана и той бавно я положи на меките възглавници. Погледът му търсеше блестящите като аметист дълбини на очите й и откри в тях страх и напрегната вътрешна борба. Това го накара да се въздържи, въпреки че изгаряше от желание да й покаже всичко, което го вълнуваше. Беше изпълнен от неудържим порив да я целуне страстно и да утоли нетърпението си, докато слабата светлина на фенера осветяваше сините вирчета на очите пред него. Но щеше да изгуби твърде много, ако действаше неразумно, и той не искаше да рискува.

Кристофър галантно поднесе връхчетата на пръстите й към устните си и ги целуна нежно. После пъргаво се обърна, взе фенера и бързо напусна стаята. На Ирайн й беше необходимо доста време, докато треперещото й тяло се успокои и тя можа да се отпусне уморено на възглавниците.

Според ударите на часовника трябваше да е минал около половин час, когато Ирайн долови провлечените стъпки на лорд Сакстън в салона. Тя погледна към вратата, когато там се появи черната му сянка, и се учуди на чувството за вина, което я обзе изведнъж. Не искаше да допусне мисълта, че някой ден би се поддала на упоритите ухажвания на Сатън. И все пак в приканващия жест, с който посочи леглото до себе си, прозираше някакво объркване. Той приседна, тя се вдигна на колене, прегърна го и положи буза на рамото му.

— Ще ми се сърдите ли, ако ви кажа, че намерих вратата за прохода в мазето? — прошепна тя.

Маскираното му лице се обърна настрана, сякаш думите й го изненадаха.

— Мога само да ви помоля за дискретност, мадам. Ще бъде лошо, ако някой разбере.

— Ще пазя тайната до гроб, милорд.

— Вие сте вярна жена, моя Ирайн. Със сигурност по-добра, отколкото заслужавам.

— Ще дойдете ли сега в леглото? — попита приканващо тя, за да прогони пресния спомен за изгарящите погледи на Кристофър.

— Да, мила. Нека само изгася свещите.

— Не може ли да ги оставите да горят, за да ви опозная по-добре? — Ако светлините горяха, сигурно нямаше да я преследва лицето на другия мъж. Постепенно тя започваше да се страхува повече от собствените си видения, отколкото от това, което мъжът й криеше под маската.

— Всичко с времето си, сладка моя. И този ден ще дойде.

Много по-късно тя лежеше на гръдта му, задоволена и изтощена, но и по-раздвоена, отколкото можеше да си признае. Образът на Кристофър Сатън се натрапваше все повече в съзнанието й и я измъчваше, докато мъжът и я прегръщаше. Това, че дори в тези нощни мигове на доверие тя не можеше напълно да се отърве от мисълта за него, я плашеше.

— Стюарт?

— Да, мила? — разнесе се дрезгав шепот от тъмнината.

— Утре ще дойде Фарел, а вие му обещахте да го обучавате на стрелба с пистолет. Имате ли нещо против да научите и мене?

Мъжът и се опита да отклони молбата с въпрос.

— Но за какво ви е това, мила моя?

— Много бих искала да се науча да стрелям… за всеки случай, ако някой поиска да ви отвлече насила. Искам да съм способна да ви защитя.

— Ако това е вашето желание, мадам, то със сигурност няма да навреди. Поне ще можете да се защитавате, ако нещо ви се случи.

— Ще се науча ли да стрелям добре като вас? — попита въодушевено тя.

Силен смях отекна сред кадифените завеси на леглото.

— И някой ден, когато вече няма да можете да ме понасяте, ще ме погледнете през дулото на пистолета си? — Той направи пауза, но му стана ясно, че намеренията й са сериозни. — Това изкуство, мадам, се научава само чрез дългогодишен труд и горчивата нужда да можеш да защитиш живота си. Аз мога да ви науча единствено как да си служите с пистолет и как да се грижите за него. Всичко останало трябва да свърши времето. — Той нежно целуна шията й. — Както при любовта: можеш да спечелиш само след упорити усилия.

През следващите дни ушите на Ирайн почти постоянно пищяха от силните изстрели. Ръцете и раменете я боляха от тежестта и отката на пистолетите. Всяка сутрин и следобед тя се упражняваше да зарежда, да се прицелва и да стреля, Фарел не напредваше по-бързо от нея, тъй като трябваше да си служи само с лявата ръка. Ирайн учеше упорито, но й беше трудно да се прицели така, че да улучва мишената. Едва когато лорд Сакстън заставаше зад нея и подкрепяше раменете й, тя постепенно започна да схваща как да си служи с оръжието, за да се прицелва точно, и колко беше важно да има здрава опора, когато натиска спусъка.

Към края на третата седмица куршумите й вече попадаха доста близо до целта, Фарел се беше върнал предишния понеделник в Маубъри, така че следващите дни тя можеше да се наслаждава на цялото внимание на съпруга си. Едната му ръка обхващаше талията й, докато й помагаше да се прицели, а отзад усещаше тялото му, докато ръката му подкрепяше нейната. Този плътен допир показваше повече от всичко удоволствието, което изпитваше той от нея, а и тя не чувстваше вече нито страх, нито вътрешна съпротива, когато силните му ръце я милваха. Само натрапчивият образ в душата й не можеше да се махне и да я остави на мира.

С течение на времето любопитството й към тайния проход растеше. Обяснението на Кристофър не я задоволи. В дните, след като го откри, тя постоянно мислеше, че Кристофър й беше разказал само кратък откъс от семейната история и беше избягнал въпросите за сегашното предназначение на прохода. Когато се опита да научи за това от лорд Сакстън, той само повдигна рамене и я увери, че скоро ще узнае повече.

Един ден той беше излязъл някъде, а прислугата беше заета в друга част на къщата, когато мисълта за тайния проход пак я отведе в библиотеката. Този път се беше приготвила по-добре: носеше фенер и един дебел шал. Бързо се промъкна през вратата-рафт и затвори тайния отвор след себе си.

Макар че беше едва около два часът следобед, във вътрешността на прохода цареше пълна тъмнина. Извън кръга от светлината на фенера имаше само неизвестност. Едно прошумоляване в далечината стопи смелостта й, но тя знаеше, че трябва да потисне страха си, ако иска да научи нещо повече за прохода.

Като слезе по тесните стълби, тя достигна долния коридор и зави към мястото, където беше срещнала Кристофър. Сега коридорът беше празен, но внимателното му проучване не извади нищо по-интересно на бял свят, освен няколко конски сбруи, които висяха на стената, един заключен сандък и чифт черни ботуши. Ирайн се разходи из помещението и разгледа вратата, която видя да затваря Кристофър. Тя беше направена от дебели дъски и се заключваше само с едно обикновено резе, което се вдигаше и от двете страни. Под вратата проникваше тънък слънчев лъч и я изкушаваше да отвори.

В първия миг гледката я обърка, защото пред очите й се откри само непроходим гъсталак. Почти нямаше място да се мине край него, но когато се притисна до стената, тя успя да стигне през дивите, гъсти храсти до началото на една горичка отстрани на склона, който се спускаше от замъка към долината. Над короните на гъстите дървета тя видя високите комини, които се издигаха над острите покриви на Сакстън Хол. Под дърветата храсталакът скриваше от чужди погледи всяка пътека, която би могла да води през гората. Всъщност Ирайн не искаше да напуска замъка, но пресните отпечатъци от стъпки в една ивица разтопен сняг показваха, че някой е бил тук неотдавна. Следите бяха твърде къси и широки, за да са оставени от Кристофър, а тъй като не бяха и на мъжа й, тя реши, че има още някой, който знае за тайния проход.

Ирайн любопитно протегна глава и внимателно огледа околността. Не можа да открие нищо необикновено: един покрит с дървета хълм, малка, разклоняваща се на ручейчета река, която пресичаше долината, и на едно място огладени от времето скали. Тя напрегнато се вгледа между дърветата и отначало не беше сигурна дали не я лъжеше въображението й. Но тогава пак видя, този път по-ясно, един мъж в дрехи със землист цвят, които притичваше от храст на храст и беше почти напълно закрит от дърветата.

Сърцето й заби по-бързо. Тази набита фигура й изглеждаше отнякъде позната и любопитството й нарасна. Тя прибра полите си и забърза надолу по наклона. Хлъзгаше се и се пързаляше по мократа земя, а студеният вятър проникваше под вълнения й шал и зачервяваше страните й. Клони се закачаха в дрехите й и измъкваха къдрици от прическата й. Мъжът продължи тайнствения си път, без да я забележи. В края на гъсталака Ирайн се скри зад един по-голям храст, когато човекът спря и се огледа. Той погледна през рамо и дъхът на Ирайн секна, когато през плетеницата от клони разпозна лицето на Бънди. Тя сложи ръка пред устата си, приведе се и се зачуди какви ли тайни занимания го бяха довели тук и защо не беше при мъжа й. Беше готова да се закълне, че двамата бяха тръгнали заедно с колата.

Бънди продължи пътя си и прегази плитката рекичка, която се виеше между дърветата. Сега Ирайн видя накъде води пътеката. В полите на хълма се забелязваше малка къща, така скрита сред дърветата, че можеше да се забележи само оттук. От едната й страна имаше огромен храст, а иззад другия ъгъл можеха да се видят колелата на карета. Тясна малка пътека водеше през дърветата и свършваше при колата.

Бънди се промъкна през гъстия храсталак. Ирайн с удивление чу пронизително цвилене и биене на копита, сякаш някакъв кон бе изненадан от появата на мъжа. После Бънди се изсмя високо и скръцна някаква врата. Объркана, Ирайн напусна скривалището си и затича към рекичката. Там спря за малко, докато намери брод, където да я прекоси, без да намокри краката си.

С всяка следваща крачка тя ставаше по-предпазлива. Вървеше по-бавно и много внимаваше къде стъпва. Въпреки това от пръхтенето и пронизителното цвилене на коня можеше да се разбере, че животното беше усетило присъствието й.

— Какво става с теб, Сарацин! — попита Бънди. — Успокой се най-сетне!

Конят отново изцвили и нервно удари с копита.

— Да де, знам какво е наранило гордостта ти. Господарят те е оставил в конюшнята и е взел съперника ти, а? Добре, добре, няма защо да се чувстваш обиден, красавецо. Той те пази за най-специалните случаи, бъди сигурен. В това няма съмнение.

Ирайн погледна през храсталака и видя великолепна гледка, която нямаше да забрави никога. Един черен жребец нервно отмяташе глава и танцуваше насам-натам в малко, оградено място. Царствено същество с горд поглед, какъвто имаха много малко коне! Гривата и опашката го обвиваха като мантия на принц, облечен в черно. Той грациозно стъпваше с лъскавите си копита и обикаляше в широка дъга. Когато се спря за момент, ушите му се наостриха, а ноздрите му се разшириха, докато будните му очи шареха в посока към нея. Със силно пръхтене той продължи да подскача насам-натам, а дългата му опашка цепеше въздуха.

Ирайн откъсна поглед от великолепното животно и огледа обграденото от храстите място. Имаше две отделни конюшни, свързани помежду си с проход. До къщата се намираха шест отделения, две от които бяха свързани с всяка от конюшните. Четири грижливо подбрани коня стояха в по-малките отделения, докато по-голямото отделение и конюшнята срещу тази на Сарацин бяха празни.

Челото на Ирайн се напрегна в размисъл. Макар да беше обиколила земите на мъжа си, до днес не бе имала никаква представа за съществуването на тази къща. Бънди сякаш я познаваше добре, както и животните, които бяха държани тук.

Ирайн се отдръпна от храсталака и се спусна към рекичката. Тъй като не се съмняваше във верността на Бънди, нямаше нужда да се тревожи за него. Лорд Сакстън със сигурност знаеше за това място, а тя искаше да се увери, че всичко, което вършеха той и Кристофър Сатън, беше в рамките на закона.

Трябваше й известно време, за да намери отвора към тайния проход. Два пъти се връща по следите си, докато разпозна храстите, които криеха входа. Малко след това вече беше в спалнята си и съблече мръсната рокля. После облече друга и когато след един час й съобщиха, че каретата на мъжа й приближава към къщи, тя отиде да го посрещне. Застана пред кулата и наблюдаваше как се приближава колата с четирите коня. Колкото по-близо идваха, толкова по-голямо ставаше учудването й: плавно движещите се пред каретата коне много приличаха на тези, които беше видяла пред къщата. Въпреки че не беше огледала внимателно колата зад ъгъла, стори й се, че и тя много прилича на тази.

Погледът на Ирайн се вдигна към кочияша и изведнъж тръпки полазиха по гърба й, защото на капрата седеше Бънди. Мислите в главата й съвсем се оплетоха. Тя търсеше логично обяснение, но не можеше да го намери. Лорд Сакстън беше отсъствал целия следобед. Как тогава беше възможно Бънди да е заедно с него?

Усмивката, която беше приготвила за мъжа си, изчезна и тя беше толкова объркана, че очите й помръкнаха. Тъй като знаеше, че щеше да й бъде много трудно да издържи погледа му зад дупките на маската, тя се извърна, щом лордът приближи. Остави го да сложи ръката си на талията й. Едва ли беше възможно да има тайна любовница, но все пак нещо не беше наред. Отделните парчета не си пасваха добре и тя можеше само да се чуди на странната история, в която бяха заплетени той, Бънди и Кристофър Сатън.