Роза през зимата

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Не един и двама си помислиха, че старият Бен е възкръснал, защото един парцалив мъж седеше свит в сянката на задната врата на гостилницата „При глигана“ и бавно си пиеше бирата. Той не се беше появил през деня: едва след смрачаване беше седнал безмълвно на един стол в ъгъла, беше почукал с една монета по масата, докато Моли му донесе кана бира. Приличаше на кмета, но смърдеше на пот и пушек и омазаната му брада правеше разпознаването в сянката невъзможно. Тя отхвърли мисълта за приликата и отново се захвана с работата си. Монетите му бяха грижливо преброени и той все още не й беше дал бакшиш. Значи тя нямаше причина да се занимава много с неговото обслужване.

Очите на Ейвъри Флеминг не спираха да се оглеждат нито за секунда, докато седеше в ъгъла. Той постоянно беше готов да избяга, щом някоя фигура с наметало му напомнеше за Кристофър Сатън или пък някой стол изскърцаше по пода и този звук му заприличаше на стъпките на тежък, осакатен крак. Тънката кесия, която му беше дал Паркър, сега бе почти празна и надеждата му шерифът да напомни на лорд Талбот за него постепенно чезнеше. След като го преследваха както Сатън, така и Сакстън, животът му не беше в безопасност нито за минута. Никой не можеше да каже кога щяха да намерят мизерната му колиба до блатистия бряг, но той знаеше, че те щяха да претърсят всеки храст за него. През изминалата нощ едно бездомно куче го беше уплашило почти до смърт. Лаят го беше вдигнал от дълбок сън и той панически беше избягал от колибата, абсолютно сигурен, че е подгонен от лорд Сакстън. Беше затънал до бедрата във вода и най-накрая студът го беше накарал да се върне в дома си, за да потърси сухи дрехи. Но дори и там нямаше меко легло за него. Беше се опитал да остане вкъщи за през нощта, но не се осмели да запали огън или дори свещ. В тъмнината всеки шум беше сковавал крайниците му от страх. На няколко пъти беше напълно сигурен, че вижда страшната кожена маска да се приближава към него. После пък му се счуваше прошумоляването на наметало или тракането на тока на ботуш в гостната. В колибата си поне можеше да заспи!

Един мъж, когото Ейвъри не познаваше, влезе в гостилницата. След като си поръча халба бира, непознатият се разходи из помещението и се вглеждаше в лицата, докато дойде при този, който седеше в ъгъла. Отпи глътка от халбата и заговори толкова тихо, че само другият да го чуе.

— Флеминг?

Ейвъри стана рязко, но се успокои, когато видя, че не го заплашва опасност.

— Да?

— Изпраща ме Паркър. Отзад стои един кон. Той ще те посрещне на първия кръстопът северно от града. — Мъжът отмина незабелязано и скоро след това стоеше до бара, задълбочен в разговор с Моли.

Ейвъри се промъкна през задната врата и намери коня, както му бяха обещали. Малко по-късно той препускаше на север. Възможността да получи пари го караше да лети. Щеше да изостави всички и да си потърси някое място, където топъл вятър повява от морето към брега.

Както му бяха съобщили, Паркър го очакваше с повече от дузина придружители. Шерифът не искаше да рискува, преди да е заловил Кристофър Сатън. Ейвъри слезе от коня и Паркър се дръпна с него встрани от другите, които предпазливо стояха на тъмно в сянката на няколко дъба. Те твърде добре си спомняха за смъртоносните удари на отмъщаващото острие и за светещите копита сред тях. Нервите на всички бяха така опънати, че те за малко щяха да избягат, когато Ейвъри се появи отдолу по улицата.

Самият Ейвъри не изпитваше много доверие и загрижено държеше ръката си на пищова, който беше затъкнат в колана му. В съзнанието му все още живееше споменът за прекъснатия вик на лицето на бедния Тими Спиърс и той не беше сигурен дали наистина Кристофър Сатън беше единственият виновник. Страхът му се поуспокои, когато забеляза, че и двете ръце на Алън бяха пълни. В едната имаше писмо, а в другата — кесия със забележителна тежест.

— Страхувам се, че имам лоши новини за тебе, Ейвъри. Лорд Талбот изпрати писмо от Йорк, с което те освобождава от задълженията ти за един месец. Не го приемай толкова тежко. Той ме упълномощи да ти дам двеста фунта, двойната сума, която ти дължи за изминалите два месеца. Това би трябвало да ти стигне, за да се отдалечиш на прилично разстояние оттук. А колкото до заплащането за дъщеря ти, той е ужасен, че продаваш собствената си дъщеря… за втори път.

— Но без нея той не може да хване Сатън! — възрази Ейвъри.

Паркър размаха под носа му кесията с пари и фалшивото писмо от лорд Талбот и се зарадва на собствената си користна игра. Макар че Талбот вече беше решил да освободи този мъж, той все още не знаеше нищо за последните събития и Алън беше поел в свои ръце отърваването от Ейвъри. Забавляваше го мисълта за бившия кмет, който бяга от село на село и се опитва да се изскубне от ноктите на страха. За разлика от Тими Ейвъри не знаеше нищо, което да навреди някому, така че беше достатъчно просто да го отпратят.

— Вземи ги, Ейвъри. Малко вероятно е да получиш повече.

Ръмжейки от недоволство, Ейвъри взе предложената кесия. Беше очаквал много повече, но начинът, по който шерифът сложи ръка на пищова си, го беше сплашил. Ейвъри напъха писмото в джоба на палтото си и грижливо скри кесията в жилетката си.

— И, Ейвъри, тъй като сме стари приятели — Паркър сложи ръка на рамото на мъжа, — ще ти подаря коня, който те доведе дотук и ще ти дам един добър съвет. Един от моите хора ми съобщи, че след смрачаване видял в селото някакъв едър мъж с широко наметало. — Той се усмихна, когато Ейвъри ужасено хлъцна. — Негодникът бил възседнал голям черен кон и яздел към брега на реката. Очевидно е търсел тебе. Ако бях на твое място, Ейвъри, щях да избягам възможно най-бързо на много мили оттук.

Ейвъри кимна в знак на съгласие.

— Няма повече да се връщам там. След като имам кон и малко пари, смятам дълго време да се движа на юг.

— Умен човек си ти, Ейвъри! — Алън Паркър го потупа по рамото. — Където и да те отведе пътуването ти, желая ти щастие! — Той отстъпи и започна да наблюдава как кметът се покатери на коня и се отпусна тежко на седлото. Накрая му махна: — Приятен път!

— Хей, главатарю! — повика го един от мъжете и спря коня си до него. — Защо подарихте на кмета коня на стария Чарли Мур? Нали знаете, че Чарли човек убива, ако се прибере в къщи и види, че най-добрият му кон е изчезнал заедно със седлото.

Паркър се разсмя, когато се качваше на собствения си кон.

— Клетият Ейвъри! Толкова много вълци ще има по петите на този самотен заек, че той няма да посмее да си подаде главата от леговището от страх. Само ме попитай кой ще го хване пръв. — Бурен смях процепи тишината, но той ги накара да млъкнат с едно движение на ръката. — Я по-тихо, глупаци такива. Сатън може да е някъде наблизо. Аз лично нямам желание да попадна в ръцете му. Да се връщаме и да видим как Хагарт се е справил междувременно с жената на Сакстън.

Ейвъри беше доста доволен, а най-вече се радваше, че е напуснал Маубъри. Между него и шерифа вече лежеше доста голямо разстояние. Тъкмо искаше да си отдъхне, когато тропот на копита го накара загрижено да се обърне. Тялото му потръпна от страх и тих стон се откъсна от устните му, когато едно същество излезе от сянката на дърветата. Скованото му съзнание повтаряше едно и също: смъртта го беше намерила!

Скимтейки от страх, той сръга хълбоците на коня с токовете на ботушите си поради липсата на шпори и камшик. Когато погледна през рамо, видя развятото наметало и му се стори, че го настига огромен прилеп, дошъл, за да изсмуче живота му. Страховит смях изпълни нощта и студени тръпки полазиха гърба му. Ейвъри започна да удря препускащия си кон с юмруци и юзди. Животното отдавна беше усетило страха на ездача и така се беше напрегнало, че сега се намираше на края на силите си. Пътят се виеше покрай плитка пропаст, на дъното на която лъщеше малко поточе. За миг нощният ездач изчезна от погледа, но това не подобри положението на Ейвъри. Напротив, поради сянката и корените на пътя ездата стана по-опасна. Конят се препъна и ездачът му изгуби стремената. Животното ставаше все по-несигурно, защото тъкмо отново беше влязло в крачка, когато хлътна в следващата дупка. Този път Ейвъри в старанието си да остане на седлото изпусна юздите. Това беше краят и нещастието не можеше да бъде избягнато. Пред тях имаше големи скали и камъни. Галопиращото животно се препъна, олюля се и рязко сви встрани пред ръба на стръмнината. От внезапното движение Ейвъри подхвръкна във въздуха. Приземи се обаче далече от коня.

Той се преметна през няколко къпинови храста и един голям, чепат пън. Нещо силно дръпна презрамките му и той започна да се търкаля, пада, хлъзга и премята през храстите, отхвръкваше от дънерите, блъскаше се в скалите и усещаше тръните в храсталака. Един тежък удар изкара въздуха от дробовете му. Втори удар го просна по гръб и той видя да проблясват звездите, преди да го обхване пълен мрак.

След около една миля нощният ездач беше настигнал коня и замислено се вгледа в празното седло. Подплашеното животно му беше скроило лоша шега и сенките твърде дълго бяха крили от него, че на седлото няма никой. Кристофър хвърли измъчен поглед назад и поведе коня за юздите, когато за сетен път тръгна към Сакстън Хол. Може би фантазията му беше изиграла номер, като му се стори, че вижда Ейвъри. Който и да беше мъжът, трябваше да продължи пътя си пеша.

Къщата беше тъмна и няма, когато господарят се завърна. Дълго време той самотно се лута из коридорите. Сякаш цялата му жизненост се беше стопила. За първи път в живота си той беше усетил радостта от изпълнената с доверие близост на една обичаща и обичана жена. Сега всичко това беше отминало и на него му оставаше само споменът, за да утоли безмерния си копнеж.

Музикалният салон беше тъмен. Само на прозореца гореше една-единствена свещ. Камината беше студена и сенките болезнено му напомняха за смях, кискане и топла, интимна закачливост. Почти несъзнателно ръката му докосна дръжката на меча, който носеше. Той мислеше за проливане на кръв. В библиотеката на стария лорд нищо не се беше променило с годините. Пръстите му замислено минаха но клавишите на чембалото. Без нейния глас, който да му придаде думи и топлота, звукът беше кух и безжизнен.

Кристофър стоеше с наведена глава, когато големият часовник в салона удари два. Докато ехото от ударите замираше, той отиде в стаята си. Събу само ботушите си и се хвърли на леглото. С огромни усилия прогони всичко от съзнанието си и го запълни със скърцащите мачти на кораб в открито море. Трябваше да намери малко спокойствие, пък било то и за няколко часа. Скоро дойде сънят, благословен и ненарушаван от нищо.

Слънцето огря клепките на Ейвъри и потопи съзнанието му в едно червено море. Ставите и крайниците го боляха, лявата му ръка беше почти неподвижна. Пулсът му блъскаше ускорено. Главата му бучеше и студът на нощта толкова силно беше разтреперил измъченото му тяло, че дори и топлото слънце не можеше да го успокои. Той лежеше точно така, както беше паднал, усещаше острите камъчета в гърба си и раните, където тръните бяха разкъсали кожата му. Не смееше да се раздвижи, защото това само би причинило нови болки на преуморените му мускули.

Една птица прелетя над главата му, спусна се към земята и кацна на близкия клон, за да разгледа този дрипав представител на човешката раса. Ейвъри ядосано погледна с едно око пернатия негодник, който така весело чуруликаше, поздравявайки новия ден. Беше готов да се закълне, че птицата му се надсмива.

Лек вятър вееше над него и Ейвъри премигна, когато усети, че краката му са голи. Вдигна глава и слисан видя, че беше изгубил панталоните си. Само свободните краища на презрамките се показваха изпод жилетката му. Обърна глава назад към стръмнината и погледна нагоре. Там видя остатъците от панталоните, които весело се ветрееха от чеповете на едно изсъхнало дърво.

Мина известно време, преди Ейвъри да се убеди, че не си е счупил някоя кост. Той бавно и болезнено се обърна, подпря се на ръце и колене и с голяма предпазливост пропълзя покрай храстите и дърветата към панталоните си. Усилието почти не си струваше, тъй като дрехата имаше много малка прилика с предишния си вид. Най-доброто, което можа да направи от нея, беше нещо като престилка, която обаче крайно недостатъчно прикриваше голотата му.

Естествено той не видя нито следа от коня си, който му беше подарил шерифът, и оплака загубата на хубавото седло. Те заедно щяха да му донесат около петдесет фунта — достатъчно, за да седне на някоя игрална маса и да постави първия камък на новото си щастие. Както и да е! Двестате фунта щяха да свършат работа.

Той не можа да устои на желанието да преброи съкровището си и извади кесията. Изсипа я на един плосък камък между разкрачените си крака. По-голямата част от монетите се състоеше от дебели, тъмни шайби. Той повдигна една от тях, захапа я и видя отпечатъците от зъбите си: това беше чисто олово! Бяха разрязали оловни куршуми, които на пипане приличаха на монети, и така бяха придали тежест на кесията. След като преброи всичко, оказа се, че притежава не повече от двадесет фунта и още няколко дребни монети.

Ейвъри изруга и хвърли шепата оловни кръгчета в храсталака. От яд, че го бяха измамили, очите му се насълзиха. Цялото му планиране, тактиките и маневрите не му бяха донесли нищо друго освен някакви си мизерни двадесет фунта.

Той гневно избърса една сълза и се закле да потърси лорд Талбот и да се оплаче от тази безсрамна обида. Нахлупи шапката върху ушите си и изпълзя на пътя.

Тъкмо когато искаше да се изправи, чу в далечината грохота на тежки копита и бързо се скри отново. Малко след това се появи голяма черна кола с впряг от четири коня. Наблюдаваше с надежда приближаването й. Внезапно дъхът му секна и той се сниши. На вратата беше разпознал герба на лорд Сакстън.

Клаудия оглеждаше писмото в ръката си. Гореше от нетърпеливо любопитство да разбере каква ли вест съдържа. Беше уверила мъжа, който го донесе, че ще предаде новината на баща си веднага след неговото завръщане, но дори и тогава не беше сигурно, че ще научи нещо за съдържанието на писмото. На моменти нейният господар и родител беше много потаен и не желаеше да я осведомява за делата си. В последно време беше дочувала части от разговорите му с Алън Паркър и не й беше убягнало, че в тях често се споменаваше името на Кристофър. Беше й ясно, че те го смятаха за страховития нощен ездач, мисъл, която я изпълваше с вълнение. Тя беше склонна да си го представи като рицар, който препускаше в тъмнината на нощта не за да убива, както се разказваше, а за да утоли страстта си с миловидни девици, които държеше в плен за няколко сладки часа. Колкото до Тими Сиърс и Бен Моуз, на нея й беше напълно безразлично, дали нощната сянка ги беше убила или не. Тя и бездруго ги смяташе за излишни.

Клаудия предпазливо опипа печата, който затваряше пергамента, и отиде към камината, където го подържа срещу топлината. Восъкът се размекна и тя припряно сложи писмото на масата на баща си, а после внимателно отлепи печата. Беше убедена, че баща й никога няма да забележи. Само трябваше отново да стопи восъка и грижливо да го притисне на същото място. Но се налагаше да бърза, защото преди заминаването си той беше казал на Паркър, че ще се върне до обяд.

С вълнение отвори пергамента и зачете полугласно съдържанието. Думите излизаха със съскане от ядно стиснатите й зъби.

— …ми съобщи, че лейди Сакстън очаква дете от Сатън. Аз я прибрах при себе си като примамка за проклетия янки. До вашето пристигане ще я държа в развалините на замъка при устието на реката. Алън Паркър.

Лицето на Клаудия се изкриви от диво ръмжене. Тя захвърли пергамента и изхвърча от стаята. Не я интересуваше как баща й ще реагира на това, че беше счупила печата. Гореше от желание да излее гнева си върху онази вещица и нямаше нищо на света, което да я спре.

— Чарлз! — Тя почти изкрещя името, когато отиваше от антрето към стълбите.

Откъм задната част на къщата долетя шумът от стъпките на прислужника, който беше стреснат от крясъка й. Когато я видя на стълбите, той се подхлъзна, но успя да се опре на парапета.

— Да, уважаема госпожице? — каза слугата, останал без дъх.

— Кажи на Ръфъс да докара колата — заповяда му кратко тя. — Ще изляза след малко.

— Да, милостива госпожице. — Той се поклони и отново тръгна, за да изпълни заповедта й.

Клаудия на висок глас повика камериерката си. Момичето излезе треперещо от покоите на господарката си и влезе в салона.

— Ще излизам — заяви Клаудия рязко. — Приготви ми тоалета.

— Ако…

— Червения костюм за път и шапката с перата — кресна господарката й. — И този път не се мотай! Бързам!

Младото момиче се обърна припряно и хукна към стаята. Сети се навреме и направи път на господарката си да влезе първа. Момичето се тресеше от страх, когато Клаудия профуча край нея и я изгледа злобно. Още имаше синини от последното наказание и при това настроение на господарката беше сигурна, че към тях ще се прибавят и нови.

Половин час по-късно Клаудия излезе от стаята си в богато украсения салон и пътьом взе ръкавиците си. С изненада видя, че прислужникът притича към вратата много по-рано от друг път, за да я отвори. Но това, което беше сметнала за желание да й се угоди, се оказа просто част от нормалните му задължения. Макар че тя не беше чула чукането на портата, явно идваше гост. Когато Чарлз отвори вратата, там стоеше мъжът, от когото тя се страхуваше най-много: лорд Сакстън.

— Дойдох, за да говоря с лорд Тал…

Лорд Сакстън млъкна насред изречението, когато видя на стълбата облечената в червено фигура. Клаудия искаше да избяга, но се закова на място, когато сакатият избута зяпналия прислужник и се приближи към стълбата с куцукащата си походка. Там той се спря й я загледа.

— Мис Талбот — дрезгавият глас сякаш звучеше насмешливо, — аз всъщност се надявах да се е върнал баща ви, но може би и вие ще ми кажете това, което ме интересува.

— Не зная къде са я отвели! — излъга тя с висок, писклив глас.

— Аха! — Лорд Сакстън се подпря на бастуна си и замислено кимна с маскираната си глава, докато я поглеждаше. — Значи знаете защо съм тук.

Разтреперана, Клаудия прехапа устни и не посмя да отговори. Тя нервно свали ръкавиците си.

— Съжалявам, че нахълтвам тук по този начин — извини се иронично неканеният гост. — Виждам, че се каните да излизате.

— Аз… ъъъ — тя търсеше някакво оправдание, — се нуждая от малко чист въздух.

Ръката му посочи стълбите.

— Моля, няма защо да се страхувате от мене. — С насмешливо-укорителният си тон той явно се подиграваше на страховете й. — Рядко причинявам някому зло… стига да не ме предизвикат.

Клаудия преглътна и погледна нагоре. Тя се поколеба дали да не потърси закрила в стаята си, преди той да я спипа. Видя камериерката си, която стоеше близо до горната галерия и бършеше наранената си, кървяща устна, и се запита мислено какви бяха тези фантазии, които се явяваха в съзнанието й. Би могла да се закълне например, че беше й се мярнала подигравателна усмивка.

— Мис Талбот, елате с мене — заповяда лорд Сакстън с безизразен и суров глас.

Тя го последва и предпазливо слезе по стълбите, но не се осмели да пристъпи последното стъпало. Не беше и нужно, защото той се приближи до нея, така че тя се отдръпна, за да избегне страховитата му близост.

— Знаете ли къде е отвел шерифът жена ми?

Макар и изречени с гробовно спокойствие, тези думи я поразиха като гръм. Дрезгавият глас звучеше така, че Клаудия се уплаши за оцеляването си.

— Чарлз… — изскимтя ужасено тя.

Прислужникът се осмели да направи няколко крачки. Лорд Сакстън се обърна.

— Не мърдайте, ако ви е мил животът. Няма да търпя никой да се намесва.

Чарлз отново се върна на мястото си. От уплаха той машинално затвори вратата, просто за да стори нещо. Клаудия пребледня, когато маскираната глава се наведе над нея и тя забеляза решителния блясък в очите зад отворите.

— Е? — викна той. — Знаете ли?

— Алън изпрати писмо на баща ми — побърза да обясни тя. — Наистина нямах представа какво е направил, докато не го прочетох. Той я е затворил в стар, изоставен замък някъде на юг, към Йорк, ако не се лъжа. Тъкмо щях да се осведомя дали Ирайн се чувства добре. Има ли нещо, което да й предам… — Тя млъкна, като разбра по твърдия блясък в очите зад маската, че лъжата й беше разобличена.

— Ако нямате нищо против, мис Талбот, ще дойда с вас. Моята карета може да ни следва.

— Но… — Тя потърси някаква причина, за да му се изплъзне, но когато погледна застиналата кожена усмивка, разбра, че беше в капан. Направи последен опит да се отърве. — Знаете ли, че жена ви очаква дете от този Кристофър Сатън?

Погледът му не се промени.

— Разбрахте ли ме?

— Да, много добре. — Покритата глава кимна бавно. — Трябва подробно да поговоря с нея за това.

Веждите на Клаудия се повдигнаха, когато нова мисъл й мина през главата. Може би все пак щеше да си отмъсти, като заведе това страшилище при съперницата си. С удоволствие щеше да наблюдава как тази жена си получава пердаха, който заслужава. Усмивка се появи на устните й, когато се замисли за такъв край на историята. Ако лорд Сакстън пребиеше до смърт жена си, Кристофър Сатън едва ли щеше да иска да я види повече. И тогава тя, Клаудия, щеше да се появи точно навреме, за да го утеши за загубата на любимата.

— Елате. Има доста път и трябва да побързаме, ако искаме да стигнем до замъка към обяд.

Лорд Сакстън я последва и мина край прислужника, като влачеше недъгавия си крак. Чарлз удивено се загледа след тях. Знаеше, че настроенията на господарката му много бързо се меняха, но се запита дали наистина беше разумно от нейна страна да тръгва съвсем самичка с този звяр, който я беше заплашил на стълбището. Затвори вратата след двамата и заклати глава, докато прекосяваше салона. Едно движение в галерията го накара да спре и да погледне нагоре, където камериерката се беше надвесила над парапета. Сега, след като господарката й излезе, ти нямаше защо да крие повече омразата си.

— Надявам се, че ще я хвърли в някоя пропаст.

Ейвъри беше успял да намери каруца, която да го вземе до околностите на имението на Талбот. Овчарят, на когото беше превозното средство, с голямо недоверие беше наблюдавал снежнобелите крака, които се показваха от странната дреха, препасана на слабините му. Но когато тръгна с бързо, макар и мъчително куцукане към господарската къща на Талбот, Ейвъри вече не се интересуваше какво мисли мъжът за него. По пътя те бяха задминати от каретата на Талбот и през прозореца той беше видял лорда да седи вътре. Ейвъри дотолкова беше обзет от мисълта, да хване Талбот, преди да се е заел с други дела, че въобще не се замисляше за облеклото си.

Той подръпна дрехата, която си беше направил от остатъците на панталона, когато един внезапен полъх на вятъра премина покрай задните му части, но това не го накара да забави енергичния си ход. Каретата стоеше пред портала на къщата. Доколкото беше възможно, Ейвъри оправи измачканите си и мръсни дрехи и се изкачи по дванадесетте стъпала, които водеха към вратата на дома. На настойчивото му тропане отвори достойният прислужник, който без малко не припадна, като видя съществото пред себе си. Погледът му презрително огледа парцаливия мъж отгоре до долу. Накрая той си възвърна самообладанието и попита високомерно:

— Да?

— Ъъъ… както виждам, лордът си е вкъщи. — Ейвъри се покашля. — Искам да поговори няколко минути с него.

Веждите на Чарлз рязко се вдигнаха. Той вирна глава и обясни надуто:

— Лорд Талбот няма време в момента за посетители. Той се готви да отпътува по неотложни дела.

— Важно е да говоря с него! — настоя Ейвъри.

Прислужникът го огледа още веднъж и отвърна едва ли не с отвращение:

— Ще попитам лорда дали желае да ви приеме, сър. Вашето име?

— Ейвъри Флеминг! — отвърна възбудено бившия кмет. — Не ме ли познавате? И друг път съм бил тук!

Изненадата по лицето на Чарлз не можеше да остане незабелязана.

— Наистина имате известна прилика с кмета. — Слугата разгледа внимателно Ейвъри и недоверчиво поклати глава. — Не се сърдете, сър, но, изглежда, сте имали доста неприятности.

— Вярно! — съгласи се Ейвъри. — И това е причината, поради която искам да говоря непременно с лорда!

— Скоро ще се върна, сър.

На Ейвъри не му беше лесно да усмири нервното си нетърпение. Той чу как прислужникът се отдалечи в къщата и стъпките му замряха в тишината. След известно време той се появи отново и лицето на Ейвъри светна.

— Какво каза лордът? Мога ли да вляза? — попита той възбудено.

— Негова светлост няма време. Не може да ви приеме.

— Важно е!

— Съжалявам, сър. — Чарлз се извини високомерно и млъкна.

Раменете на Ейвъри съкрушено увиснаха. Той бавно се отдалечи от вратата, която се затвори подире му, и слезе по стълбите. Внезапно почувства как краката му отмаляват. Напълно изтощен от събитията през последните дни, той се облегна на едно от колелата на колата. Ако само имаше възможност да обясни случая на лорд Талбот! Беше сигурен, че той ще го разбере и ще покаже съчувствието си, било с няколко фунта повече, било поне с един кон.

Ейвъри вдигна глава и внимателно опипа раните си. Вече нямаше достатъчно сили, за да се добере до Маубъри или докъдето и да е другаде. Струваше му се, че е изоставен на произвола на съдбата. Вече нямаше кон, а нямаше и нищо за ядене. Какво можеше да стори? Беше загубил цялото си състояние, семейството и приятелите му се бяха отрекли от него и щом сега не успя да поговори с лорда, за него изобщо не съществуваше надежда.

Изведнъж вниманието му беше привлечено от покрития с брезент сандък на каретата. Той беше достатъчно голям, за да побере човек, и щеше да му предостави не само възможност за придвижване, но може би и удобен случай да разкаже перипетиите си на лорд Талбот, след като той приключи с деловите въпроси.

Ейвъри скришом се огледа. Кочияшът дремеше на мястото си и не му обръщаше внимание. Двама прислужници разговаряха отпред при конете. След като му се бяха присмели, те бяха забравили за него. Това може би беше последният му шанс и би било глупаво да не опита.