Роза през зимата

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Нощта беше студена и кристално ясна. Звездите блестяха ярко. В свежия въздух снегът скърцаше под краката. Трябваше да стъпваш внимателно, ако искаш никой да не те чуе.

В една малка долина беше разположен лагер и по всичко личеше, че обитателите му възнамеряват да останат дълго време. В светлината на фенерите се виждаха десетина палатки, покрити със сено за предпазване от шум и студ. В отдалечения край на долината, в една ниска пещера бяха складирани бурета барут, дървени сандъци и всякакви други припаси. Отстрани бяха опънати въжета, на които бяха завързани повече от дузина коне. Около огъня в средата на лагера удобно се бяха настанили неколцина топло облечени мъже.

— Горкият стар Тими — въздъхна един от тях. — Онзи нощен ездач здравата го е наредил. Първо го е набучил отпред, а после му е прерязал гърлото.

— Точно така — съгласи се друг и замислено поклати глава, преди да отпие глътка бира. — Дяволско изчадие, което язди като вихър. Една бабичка твърди, че го е видяла на не повече от две-три мили оттук.

— Щеше да е по-добре да намерим друго скривалище. Не е много здравословно да оставаме дълго време на едно и също място, Лъди.

— Прав си, пък и имаме достатъчно, за да си прекараме весело. Дори като махнем парите, които Тими пръсна за момичето, можем да си спретнем няколко хубави дни в Карлайл. Помниш ли, Ортън, оная кръчма на долната улица? И сладката, закръглена червенокоса женичка, която оправяше стаите?

Ортън внимателно наблюдаваше високите скали, които ги обграждаха. Той стана и разтъпка леденостудените си крака. После изпъна врат, за да види по-добре входа на долината, скрит в дълбока сянка.

— Кой е на пост там?

Лъди се уви по-добре в тъмното си палто.

— Джон Търнър. Към полунощ ще дойде в лагера и ще събуди стария Клайд.

— Тогава лягам — каза Ортън и бутна едно дебело дърво в огъня. С тежки стъпки той се запъти към палатката си, влезе вътре и духна свещта.

Лъди се огледа още няколко пъти, потрепери и тръгна към своята палатка. В лагера настъпи спокойствие. Светлините угасваха една след друга и скоро остана да се вижда единствено фенерът, който висеше над пещерата, както и светлината на огъня. Хъркането се усили и никой не чу приглушения вик в далечината, когато някой удари Джон Търнър изотзад. Дълго въже изсвистя в нощната тишина и се закачи за дебелия клон на едно голямо дърво. Безчувственото тяло бе повдигнато за краката и се разлюля на скърцащия клон като махало под ледения вятър.

На входа на лагера се мярна тъмен силует. Сянката спря на ръба на светлината и пламъците на огъня осветиха черна, увита с плащ фигура и могъщ гарвановочерен жребец. Призрачният ездач спря в пълна тишина, подобна на безмълвието пред буря. Ръката му се протегна и хвърли в огъня нещо, завързано с дебело въже. Чу се пращене и след няколко секунди пламна един дъбов дънер, висок почти колкото човек. Нощният ловец обърна коня си и без да се притеснява от шума, който вдигаше, дръпна въжето и изтегли горящия дънер от огъня. С гръмотевичен рев той пришпори силния кон и препусна в кръг, като теглеше дънера след себе си. Огненото кълбо подскачаше, удряше се в камъните и фучеше като див звяр на юзда. Във всички посоки се разхвърчаха горящи трески и сухият плат на палатките тутакси пламна. Ездачът направи широк кръг около тях и ги подпали всичките.

Лагерът за миг се превърна в огнен хаос. Мъжете изскачаха от горящите палатки, крещяха и ругаеха, търчаха един през друг. Размахваха ръце да задушат пламъците, които бяха обхванали и тях, и се опитваха отчаяно да спасят кожата и косите си.

Нощният ездач заби шпори в хълбоците на коня и се понесе към пещерата. Там хвърли горящата си факла върху малките бурета, наредени до едната стена. Подплашените коне зацвилиха неистово, разбягаха се и се втурнаха към лагера, където се опитаха със скокове и къчове да си пробият път през вцепенените мъже.

Старият Клайд хукна към входа на пещерата, но изведнъж спря като вкопан. Пред него се изправи черният жребец. Ездачът му беше облечен в широко, веещо се наметало, а в ръката си държеше някакъв предмет от светлосиня стомана. Видението се изсмя злокобно и по-късно Клайд щеше да се кълне, че от очите му са изскачали огнени светкавици, когато изкрещяло в нощта своето послание към всички, които можели да го чуят:

— Главорези и негодници, вие няма да намерите вече покой сред тези хълмове! Където и да отидете, аз ще ви открия и няма да ви дам мира, докато не ви накарам да затреперите за животеца си и не се разпръснете по всички ветрове!

Клайд изчака и стисна силно очите си. Беше сигурен, че краят му е настъпил и дори че святкащата стомана вече е отнела живота му, без той да усети. След известно време обаче той свали ръце от главата си и предпазливо отвори очи. Отпусна присвития си крак, докато пръстите му докоснаха земята. Нямаше власт над долната си челюст, която висеше безжизнено.

Видението беше изчезнало. В долината се разнасяше само ехото на зловещия смях, който заглушаваше писъците.

Клайд се обърна и видя още неколцина, застанали с отворени усти. Ръката му трепереше, когато посочи през рамо.

— Видяхте ли го? — треперещият му от страх глас замря и той опита още веднъж: — Видяхте ли това? Аз го прогоних.

Ръката му усилено търсеше някакво оръжие, което да послужи за доказателство на твърдението му. Като по чудо той внезапно напипа един счупен кол за палатка, който размаха диво, радостен, че все още е жив.

Някой от лагера даде един изстрел. Куршумът се удари в скалата и изчезна с писък в нощта. Внезапно един изтънял глас извика:

— Огънят! Барутът! Гори!

Сякаш като потвърждение на този вик огромен пламък изскочи от пещерата и близо двадесет бурета с барут се изтърколиха навън. Конете тичаха навсякъде, тъпчеха горящите палатки и дрехи и ги превръщаха в подгизнал от снега куп парцали. Мъжете бягаха, за да намерят убежище, или разкопаваха замръзналата земя с голи ръце, за да се скрият в плитки дупки. Единствената им мисъл беше да избягнат горящите бурета с барута, който щеше да избухне.

На около миля разстояние един облечен в черно ездач спря на моста и погледна към опустошенията, които беше причинил. Кратките проблясвания на огъня осветяваха нощното небе. Горящи парчета хвърчаха във въздуха и падаха с пукот. Разбеснели се коне бягаха в неистов галоп към насрещния хълм. Въпреки разстоянието той можа да долови рева и крясъците на мъжете.

Нощният ездач се изсмя. До следващото населено място имаше почти пет мили и една разходка през студената зимна нощ без топли дрехи щеше да даде на всички повод за размисъл.

Покоите на лорд Сакстън бяха разположени в предната част на замъка. От ромбовидните стъкла на прозорците се откриваше хубава гледка към пътя, който водеше през долината към портата. Ирайн беше тръгнала с Аги из неговите стаи, за да провери дали липсва нещо в обзавеждането. Това беше първият път, когато Ирайн имаше възможността да види покоите на съпруга си, които бяха по-малки от нейните. В една ниша бяха разположени банята и тоалетната масичка. Също както в голямото помещение, и тук всичко беше много подредено. Долният край на разкошното легло с балдахин беше насочен към камината, където стояха два стола и малка масичка от времето на кралица Елизабет. Близо до прозорците имаше два големи, заключени шкафа, разположени на срещуположните стени. На светло под прозорците беше поставено голямо полирано бюро, на което до газена лампа лежеше обемиста книга в кожена подвързия.

Аги посочи книгата и отбеляза:

— Господарят води сметка за всичките си арендатори, и то много внимателно. Тук е отбелязано всичко за раждането и смъртта на всеки, който някога е живял в земите на Сакстън. Някой ден, мадам, лордът собственоръчно ще впише раждането на детето ви.

Ирайн не беше много сигурна дали иска да бъде подсещана за семейните си задължения. Но не можеше да кори жената, че с усърдие следеше всичко, което се отнасяше до благото на рода. Беше се примирила, че Аги изпитва голяма симпатия към господаря си и сякаш е сляпа за страховития му външен вид, точно като влюбена в детето си майка.

Това обаче не важеше за съпругата. Макар и да знаеше, че той беше напуснал къщата още преди час, тя не можеше да се отърве от потискащото чувство, което изпитваше в спалнята му. Той толкова често я беше изненадвал с неочакваната си поява, че никога не беше напълно сигурна дали няма да изникне отнякъде. За да не го срещне, тя много пъти беше отлагала огледа на покоите му. Но не можеше повече да го избягва, без да събуди недоволството на прислугата.

— Пристигна някаква кола, мадам — съобщи Аги от прозореца.

Ирайн се завтече нататък. Загрижена, тя позна колата. Беше крайно любопитна да разбере какви въпроси бяха довели лорд Талбот в Сакстън Хол и кого ли искаше да види.

Не изпитваше никакво желание да се преструва на гостоприемна домакиня и да го посреща на вратата. Затова остана до прозореца. Твърде добре си спомняше за държанието му на бала, за да приеме спокойно компанията му в отсъствието на лорд Сакстън.

— Вижте, мадам! — Аги се наведе напред, когато от вратата на каретата се подаде широка пола. — Това е мис Талбот. Господи, бих искала да знам какво търси при нас.

Изненада и недоумение се появиха по красивото лице на господарката. Тя притеснено приглади роклята си. Тъй като се бе облякла за работа, тоалетът й не беше от най-изисканите. Но не й се искаше да си сложи и някоя от красивите рокли, подарени от лорд Сакстън, само за да се хареса на тази жена. Струваше й се суетно и лишено от смисъл.

Ирайн се огледа още веднъж и реши, че стаята щеше да спечели от един килим пред камината. Когато слизаше по стълбите, за да поздрави гостенката, си даде сметка, че посреща Клаудия със същото неудоволствие, с което би посрещнала и баща й. Никой от тях не ставаше за приятел.

Клаудия чакаше в голямата зала. Когато Ирайн влезе, тя беше седнала в креслото до камината — любимото място на лорд Сакстън. Клаудия се обърна, докато Ирайн прекосяваше стаята, и лицето й се разтегли в подигравателно — развеселена усмивка при вида на простата вълнена рокля на домакинята.

— Колко ви отива, Ирайн — отбеляза тя. — Вече си мислех, че от сватбата насам сте се състарили с двайсетина години.

С престорена веселост Ирайн попита:

— Откъде ви хрумна това, Клаудия?

— Ами, чувала съм, че лорд Сакстън прилича на див звяр, и сигурно е ужасно да го гледаш.

Ирайн се усмихна с разбиране.

— И бяхте любопитна да проверите лично?

— Мила моя Ирайн, тук съм, за да ви изкажа съболезнованията си.

— Колко внимателно от ваша страна, Клаудия — отговори Ирайн със сладък глас. — Но вие сигурно сте се заблудили: мъжът ми е жив и здрав, както винаги.

— Горката Ирайн — въздъхна Клаудия с превзето съчувствие. — Вие толкова се мъчите да бъдете смела. — Тя се приведе в стола си с неприкрито любопитство. — Кажете ми, той бие ли ви? Лошо ли се отнася с вас?

В отговор Ирайн само се засмя.

— Но, Клаудия, нима изглеждам като жена, която изтезават?

— Толкова ли е грозен, колкото казват?

— На това не мога да отговоря — отвърна Ирайн, повдигайки рамене.

Аги беше донесла чая и тя непринудено посочи към близката маса.

Клаудия изглеждаше учудена.

— За Бога, Ирайн, защо?

— Защото още не съм виждала лицето на мъжа си. — Отговорът беше произнесен със спокоен глас. — Той носи маска.

— Дори и в леглото?

Чашите силно изтракаха върху чинийките, когато Аги за малко не изпусна подноса. Щом отново възвърна самообладанието си, тя постави таблата на масата и попита:

— Това ли е всичко засега, мадам?

За Ирайн краткото прекъсване беше добре дошло. Така тя можа да укроти силния гняв, който изпита от безсрамния разпит на Клаудия.

— Да, Аги. Благодаря.

Единствено Ирайн усети несигурния поглед, който икономката хвърли на гостенката, преди да се оттегли. Когато тя отново погледна към Клаудия, нейната развеселена усмивка беше непресторена.

— Още никога не съм виждала лицето на мъжа си — обясни тя, докато наливаше чая. — Той пожела това.

Клаудия прие предложената й чаша и отново кокетно се намести в стола си.

— Трябва да е ужасно да не знаеш как изглежда собственият ти съпруг. — Тя се изкиска. — Звучи невероятно, че дори на дневна светлина не бихте го познали без маската.

— Напротив, сигурна съм, че бих познала мъжа си навсякъде. Куцането му не може да не се забележи.

— О, Господи, мила, та това е по-ужасно, отколкото си мислех! Мъж-плашило! Той сам ли си лочи храната, или трябва да го храните?

Гневно възмущение обхвана Ирайн, но тя си наложи да се въздържи и да запази самообладание.

— Мъжът ми е джентълмен, Клаудия, а не чудовище.

Жената се изсмя презрително.

— Джентълмен? Мила Ирайн, знаете ли въобще какво означава тази дума?

— Може би по-добре от вас, Клаудия. Виждала съм най-лошата страна на мъжете и общуването ми с тях ме е научило да оценявам един мъж по държанието му, а не по красотата. Възможно е мъжът ми да няма гладкото лице на пеленаче, но той притежава много повече качества на джентълмен, отколкото другите мъже, които познавам.

— Щом толкова се гордеете с него, Ирайн, вероятно бихте искали да го представите на бала, който ние даваме. Той сигурно би се чувствал по-добре на някой маскарад, но този път става въпрос за официален повод. Татко ме помоли да поканя вас и вашия… ъъъ… съпруг. — Очите й изпитателно се спряха на Ирайн. — Надявам се само да си намерите нещо подходящо за обличане.

Зад гърба на Ирайн хлопна врата и провлаченият шум от стъпките на лорд Сакстън се чу в стаята. Очите на Клаудия видимо се разшириха, когато погледът й мина край домакинята и се спря на едрата черна фигура, която вървеше към тях.

Ирайн се обърна, когато мъжът й спря до нейния стол.

— Милорд, не очаквах да се върнете толкова рано.

— Имаме гостенка? — отбеляза той със силния си, скърцащ глас, сякаш очакваше да ги представят един на друг.

Докато Клаудия наблюдаваше мъжа с отворена уста, сякаш беше загубила способността си да говори, Ирайн с удоволствие ги запозна.

— Току-що бяхме поканени на бал, милорд.

— О? — Проблясващите очи се отправиха към жената, която можеше само да преглъща смутено. — Това празненство скоро ли ще се състои?

Клаудия кимна нервно.

— Естествено… ааа… да… след две седмици.

Лорд Сакстън сведе поглед към жена си.

— И вие имате подходяща рокля за случая?

Ирайн се усмихна.

— Разбира се, имам богат избор от рокли, милорд.

— Тогава всъщност няма причина да не посетите бала на семейство Талбот.

Клаудия се надигна и заговори с малко несигурен глас, като държеше добре поддържаната си ръка на гърлото.

— Аз… аз наистина трябва да тръгвам и ще предам на баща си, че ще дойдете.

Тя имаше чувството, че очите зад неподвижните дупки проникваха до най-дълбоките кътчета на душата й, а там имаше много неща, които тя би предпочела да останат скрити. Почти непреодолимото желание да закрещи разтрепери гласа й и тя се сбогува съвсем кратко.

— Желая ви приятен ден.

Без да се обръща, жената се завтече към вратата.

— И заповядайте отново, Клаудия — настигна я дружелюбният глас на Ирайн. — Може би следващия път ще имате време да поседите повече. — Тя сдържа смеха си, докато чу колата да се отдалечава. Тогава се облегна назад и се изкиска от удоволствие. — О, мили Стюарт, видяхте ли изражението й, когато влязохте? Наистина хубавичко я подплашихте.

— Мили Стюарт — повтори той думите й с лек смях, — това исках да чуя отдавна. Мога ли да си позволя смелостта и да се надявам, че симпатията ви към мен расте?

Ирайн му даде уклончив отговор.

— Мисля, че сега не се страхувам от вас толкова, колкото в началото.

— Тогава сигурно трябва да съм благодарен на приятелката ви, че така подобри отношението ви към мене?

Ирайн сбърчи с отвращение изящното си носле.

— Но моля ви, милорд, тя не ми е приятелка. Дойде тук, защото е чувала разни истории за вас и явно се нуждае от подходяща атракция за бала си. Казват, че с нея си приличаме, и мисля, че затова не може да ме понася.

Лорд Сакстън се приведе и обхвана с две ръце бастуна си, докато я оглеждаше.

— Мадам, преди да се наложи да сложа тази маска, много хора ме считаха за бонвиван. От опит мога да ви уверя, че тази жена много ви завижда и ревнува от вас.

— Но на Клаудия нищо не й липсва. Защо ще ми завижда? — подхвърли Ирайн.

— Тя със сигурност не притежава всичко, мила моя, нужно й е нещо повече от красиво лице, за да бъде щастлива. — Той спря за миг и погледна към Ирайн с празните си дупки. — А вие, мила моя? Какво ви липсва още, за да бъдете щастлива?

Тя объркано сведе поглед, а бузите й се изчервиха. Смелите думи, които някога беше изрекла пред Аги, сега се скриха зад стена от страх. Тогава тя беше обяснила, че иска един обикновен, съвсем нормален съпруг, на когото би могла да покаже привързаността си. Но сега нямаше смисъл да говори за невъзможни неща. Трябваше да е доволна, че поне вече може да поглежда мъжа си, без да я побиват трънки.

Посещението на Клаудия още занимаваше мислите й, когато видя друга кола да приближава към къщата. Беше малко преди обяд на следващия ден. Аги влетя, останала без дъх, в кабинета на стария лорд, където Ирайн грижливо почистваше украсеното с позлата чембало, а две момичета търкаха останалите мебели и предмети, като по този начин изпод работливите им ръце стаята отново придобиваше елегантен вид.

— Ако не ме лъжат очите, мадам, пристига наемният файтон от Маубъри. Виждала съм го веднъж или два пъти и според мен е същинско чудо, че въобще е в състояние да се движи.

— Маубъри? — Ирайн прокара ръка по очите си, като при това неволно размаза черна ивица прах по челото си. — Кой ли от Маубъри би искал да ни види?

Аги повдигна пълничките си рамене.

— Може би баща ви? Сигурно му е домъчняло за вас.

— Домъчняло му е за парите ми — раздразнено отговори Ирайн и избърса ръце в престилката. — Ще ида да го посрещна.

— Моите почитания, мадам, но няма ли да се пооправите малко? Нали не искате хората да си помислят, че сте от прислугата?

Ирайн погледна надолу и видя, че роклята и престилката й действително са доста изцапани. Започна да развързва връзките на престилката си, докато отиваше към вратата.

— Виждали ли сте лорд Сакстън?

— Господарят и Бънди бяха излезли, преди да стана сутринта, и досега не са се появявали.

— Моля ви, кажете на лорд Сакстън, когато се върне, че отново имаме гости.

Ирайн тъкмо беше изкачила стълбите и бързаше към спалнята си, когато едрата фигура на мъжа й се появи от коридора към източното крило. Тя усети присъствието му едва когато почти го беше отминала. Преди да успее да спре, той се изпречи на пътя й и протегна ръка. Обхвана талията й и я обърна към себе си, за да я огледа.

— Мадам, накъде сте се забързали така? — Правеше му удоволствие да се занася с нея. — Изглеждате, сякаш току-що сте изпълзели от някое сметище.

— Същото може да се каже и за вас, милорд — отговори тя, като изтупваше покрития му с прах и паяжини ръкав. Тя се вгледа в полутъмния коридор и се запита как ли е успял да влезе в къщата, без никой да го усети, а при това в тази част на дома нямаше врата за навън. — Да не би в последно време да са ви пораснали крила, милорд, че можете така незабелязано да се придвижвате? Аги току-що ми каза, че сте излязъл.

— Наистина ли? Като знам колко е заета винаги, не се учудвам, че не ме е забелязала. Мен ли търсехте?

— Ще имаме гост… и аз… аз мисля, че е баща ми.

— Баща ви, аха? И вие смятате, че той най-после се е вразумил и иска да ви вземе обратно?

— Съмнявам се, милорд. Предполагам, че е дошъл, защото кесията му съвсем е олекнала.

— Мислите ли, че трябва да му помогна?

— Страхувам се, че ще проиграе парите или ще остави Фарел да се напие. Може би без пари двамата са по-добре.

Тя свали ръката си от рамото му и се изчерви, когато осъзна колко женствен и интимен беше този жест. Малко объркана от държанието си, тя отстъпи назад и притеснено се извини:

— По-добре ще е да отида и да се преоблека.

Лорд Сакстън я последва в стаята й и се облегна на прозореца, докато тя изваждаше чисто бельо от шкафа. Роклята й се закопчаваше на гърба и тя не можеше да се съблече без помощта на Теси. Тя погледна към него и се поколеба, такъв жест, от който във всеки брак жената с удоволствие се възползва, щеше да придаде на отношението й към него твърде голяма интимност, а отказът й за нещо повече щеше да го нарани по-силно. Той я наблюдаваше внимателно и тя почувства, че мъжът й отлично разбира какво става с нея. С треперлива въздишка тя най-сетне пристъпи към него, отстрани косата си и се обърна с гръб. Мина известно време, през което той сваляше ръкавиците си. Тя спокойно чакаше и не смееше да погледне през рамо, докато роклята й не беше разкопчана и той отново не си сложи ръкавиците.

Ирайн пристъпи напред и сви рамене, докато горнището се свлече на пода. Тогава с няколко бързи движения тя се освободи от дрехата.

— Мадам, забелязахте ли, че вали сняг? — попита той, като се наслаждаваше на съблазнителните движения на бедрата й, преди тя да изчезне зад завесите. — Ако продължава така, възможно е гостът ни да остане през нощта.

— Идвам — извика тя, приела забележката му като порицание. Тя бързо прекара мокра кърпа по лицето си, изчетка си косата и отново се появи по риза. В бързината не обърна внимание на гледката, която представляваше, когато се наведе, за да дръпне роклята си върху множеството фусти. Тънката материя на ризата й се отдели от розовата кожа и откри нежно оцветените връхчета на гърдите. Той почувства гореща тръпка в кръста си. Тя нахлузи дългите ръкави и забърза към него, без да осъзнава как го измъчва. Обърна му отново гърба си, но сега се усмихна плахо през рамо. Лорд Сакстън дишаше тежко, докато сваляше ръкавиците си. Силното желание да направи нещо повече от тази малка услуга постави самообладанието му на голямо изпитание. Когато свърши със закопчаването, той беше убеден, че е мъж, който сам си изгражда ада.

Ирайн слезе по стълбите, опряна на ръката на съпруга си. С всяко стъпало напрежението й растеше. Силният глас на баща й кънтеше из къщата, докато разговаряше с Фарел. Надуто разказваше колко много неща е притежавал навремето в Лондон и колко много лордове тогава са се ползвали от мъдрите му съвети.

— Тогава наистина имах всичко и повярвай, момчето ми, един ден ще си го възвърна. Само малко търпение! Ще живеем в къща като тази и прислугата ще ни угажда от зори до мрак. О, ще бъде чудесно, Фарел! Наистина чудесно.

Шумният, провлечен вървеж на лорд Сакстън накара Ейвъри рязко да се обърне. Той видя двойката да влиза в приемната и ги огледа с бърз поглед. По лицето му за момент се изписа завист и яд, когато видя роклята на дъщеря си. Въпреки че тя изглеждаше обикновена и скромна, изработката и материята й бяха далеч над неговите възможности. Той реши, че е несправедливо тя да се наслаждава на такъв лукс и да не даде нищо на семейството си.

— Е, добър ден, Ирайн! — Гласът му звучеше малко прекалено гръмко. — Времето, прекарано тук, явно не ти се е отразило зле.

Ирайн го отмина с хладна сдържаност и кимна кратко на Фарел, преди да се отпусне в стола, който й предложи лорд Сакстън. Ейвъри се изкашля и се намести на дългата пейка пред камината.

— Сигурно се чудите защо ли съм дошъл. Ами, има някои новини, така да се каже. Лоши новини, страхувам се. И тъй като виждам във ваше лице роднина, милорд, си помислих, че ще е най-добре да ви предупредя.

— Да ни предупредите? За какво? — попита лорд Сакстън.

— Аз и Алън Паркър… Нали го знаете, шерифа на Маубъри… ами, ние бяхме скоро при лорд Талбот и чух как разговаряха двамата… искам да кажа, Алън и лордът. Размениха само няколко думи, понеже знаеха, че ги слушам. — Той внимателно погледна домакина си, докато разказваше историята.

— Е, и? — Въпросът прозвуча твърде нетърпеливо.

Ейвъри пухтеше важно и тежко.

— Говореха за вас, милорд, и казаха, че може би вие сте призрачният ездач.

На Ирайн й секна дъхът от удивление и тя изгледа мъжа си, който помисли малко и след това се засмя.

— И аз го намерих за странно, милорд — каза Ейвъри. — Доколкото знам, вие въобще не можете да седите на кон, а пък и не сте от най-бързите. — Той размаха ръка, за да поправи обяснението си и посочи главата си. — Не бавен, тук горе, разбирате ме, нали, но както сте осакатен… Е, да, струва ми се доста пресилено да твърдят, че бихте яздили като обезумял през калищата. — Той енергично закима с глава, за да потвърди думите си. — Казах това и на лорда, а той започна да ме разпитва кой според мен може да бъде и аз не знаех какво да му отговоря.

В гласа на лорд Сакстън се долавяше сдържана подигравка, когато попита Ейвъри:

— И успяхте ли да убедите лорд Талбот в моята невинност?

— Това не мога да твърдя със сигурност, но ако съумеете да докажете къде сте бил миналата нощ, това би ни помогнало по-нататък.

— Защо точно миналата нощ? — попита домакинът.

— Ездачът отново е взел жертва, този път стария Бен. Оставил го като безжизнен вързоп пред задната врата на гостилницата.

Ирайн уплашено сложи ръка на гърлото си. От страна на лорд Сакстън идваше само пълно мълчание. Почти безучастен, той попита:

— Откъде сте сигурни, че призрачният ездач е убил Бен? Видял ли го е някой?

Ейвъри се намести важно:

— Този проклет негодник е видял сметката на стария Бен по същия начин, както и на Тими Сиърс. Намушкал го е право в гърдите и после му е прерязал гръкляна. Така го е оставил да лежи.

Ирайн потръпна и обърна глава.

— Спестете ни подробностите, човече — заповяда сурово лорд Сакстън. Той сипа малко шери в една чаша и я подаде на жена си. — Ето, това ще ви подейства добре.

— Сигурно ще да е от храната — установи Ейвъри с бащинска усмивка. — Аз поне не съм възпитавал малката така, че веднага да й омекват колената. — Той с лукава усмивка хвърли поглед към лорда. — Освен ако вие не сте създали нещо мъничко, което да расте в корема й.

Лорд Сакстън светкавично се обърна към баща й. Сякаш маската доби в миг застрашително изражение, защото Ейвъри се покашля и сведе очи под страховития поглед, като наблюдаваше краката си, които неспокойно се плъзгаха по каменния под.

Ирайн се бореше с ужасната картина на обления в кръв, безжизнен Бен. Макар бледа и трепереща, тя смело погледна баща си и проговори:

— Лорд Сакстън… беше миналата нощ… при мен. Той… не… може да е бил… призрачният ездач.

Ейвъри безразлично повдигна рамене.

— Не съм си го измислил аз. Но ще кажа на шерифа, че лордът е прекарал нощта с теб.

Ирайн понечи да отвори уста, за да опровергае твърдението си, но се отказа. Мъжът й я погледна, сякаш очакваше тя да проговори. Той беше учуден от мълчанието й.

Фарел с неотклонно внимание наблюдаваше как шерито се плиска в кристалния съд. Езикът му следваше движението и той облизваше пресъхналите си устни, докато предвкусваше парливата течност. Пътуването от Маубъри беше дълго и доста неудобно и той беше много ожаднял. В последно време не му стигаха пари, за да си купува друго, освен евтина бира, а сега незабавно се нуждаеше от нещо, което да прогони студа от костите му.

— Ааа… лорд Сакстън… много ли ще ви затрудня, ако ви помоля да напълните още една чашка?

Стюарт обърна поглед към младия мъж, който колебливо сочеше кристалната гарафа. Очите зад маската обходиха парцаливите дрехи и мръсната риза. При тази гледка те се изпълниха със съжаление. Той с неохота наля няколко глътки в чашата. Една трепереща ръка я пое. Дълбокият, съскащ глас сякаш отекваше в широката стая, когато лорд Сакстън заговори.

— Чувал съм, че преди ръката ви да бъде осакатена, сте били отличен стрелец, мистър Флеминг.

При тези думи Фарел спря ръката си, която почти беше поднесла чашата до устата му, и се втренчи в маската, без да пророни дума.

— Не сте ли мислили да се упражнявате с лявата ръка? Това не е толкова просто, но ако сте достатъчно постоянен, може отново да се научите да боравите с оръжие.

— И тя е толкова безполезна, колкото другата — подигра се Ейвъри. — Вече не служи за нищо друго, освен да вдига чашата към устните му. Ами да, той си е сакат, нали виждате.

Фарел изпи на един дъх питието и задържа чашата пред себе си, сякаш очакваше да я напълнят отново. Лорд Сакстън не обърна внимание на мълчаливата молба. Той взе чашата от ръката му и я остави настрана.

— Дали ще бъде сакат или не, зависи от него — отбеляза убедено Стюарт.

За миг Ейвъри показа пренебрежение към домакина:

— Точно както при вас, милорд.

— Татко! — гласът на Ирайн секна.

— Всичко е наред, мила — промърмори Стюарт през рамо.

— Прекрасно, чуйте това! Тя е „мила“, — Ейвъри се изсмя подигравателно. — Никога не съм вярвал, че някой мъж ще я нарече така. — Той посочи дъщеря си с пръст, като поглеждаше с едно око към зет си. — Мога да ви кажа, че това същество ми е донесло цял куп грижи, от които още не мога да се отърва. Бях беден, обрулен от съдбата мъж. Загубих жена си. Момчето ми беше осакатено. А това момиче тук все разправяше, че иска съпруг, на когото да може да се възхищава. А сега стои пред нас и ви защитава, сър, сякаш сте най-красивият мъж, който е съществувал от сътворението на света. Ако днес външността й е безразлична, защо не изостави още навремето глупавите си убеждения, за да се омъжи за някой добър човек, който би изпитвал малко съчувствие към мен поне на стари години? — Той замислено поклати глава. — Никога няма да я разбера. Никога!

За момент се възцари потискаща тишина, докато Ирайн, лорд Сакстън и дори Фарел учудено наблюдаваха избухването на Ейвъри. Лордът замислено погледна жена си. Синьо-виолетовите й очи издаваха неувереност, когато тя вдигна поглед към него. Стюарт бавно си пое дъх.

— Всъщност разговаряхме за умението на Фарел като стрелец. — Той продължи, като гледаше към младия мъж. — Аз самият разбирам от огнестрелни оръжия и мисля, че с интерес бихте разгледали колекцията ми. Ще хапнем и след това ще ви покажа някои екземпляри. Преди десет или дванадесет години имаше един пистолет на Уотърс с камбановидно дуло и байонет, който излиза под действието на пружина. Чудесно оръжие!

Фарел внезапно показа повече интерес, отколкото към каквото и да било друго през последните два месеца, и отвърна:

— Мислите ли, че бих могъл да стрелям с такова нещо?

— Днес сте още прекалено слаб, но един ден, когато ръката ви укрепне, ще можете да си служите с него. Естествено за това се иска спокойна ръка и трезв разсъдък!

Денят клонеше към края си и зимният вятър свиреше над тресавищата. Той издухваше снега в причудливи форми, които напомняха замръзнали вълни в едно бяло море, и не пропускаха вече никаква кола. Когато нощта настъпи, навсякъде в Сакстън Хол бяха запалени камините и при слабата светлина на лампите гостите бяха изпроводени до стаите си. Когато къщата утихна, Ирайн наметна един дебел шал върху роклята си, запъти се към стаята на лорд Сакстън и почука тихичко на вратата.

— Милорд, аз съм, Ирайн — повика тя с тих глас пред дебелата дървена врата. — Мога ли да вляза?

— Един момент, скъпа — отговори той.

След малко тежките стъпки бавно наближиха вратата. Мъжът й отвори, облечен в дълъг халат от червено кадифе. Яката беше закопчана догоре. Както обикновено, той носеше маска и ръкавици, а тежкият подкован ботуш се виждаше под халата.

— Безпокоя ли ви, милорд? — попита плахо тя.

— Донякъде, мадам, но не в смисъла, който влагате.

Макар и да не разбра точно какво искаше да й каже с тези думи, тя му обясни повода за идването си.

— Дойдох да ви благодаря за това, което днес сторихте за Фарел.

Лорд Сакстън отстъпи и я покани да влезе с любезен жест. Ирайн пристъпи вътре и застана пред камината. Не осъзнаваше колко ясно светлината на камината очертаваше фигурата й през облеклото. Тя топлеше ръцете си на огъня. Мъжът й си намести един стол в тъмнината на стаята, откъдето можеше да се наслаждава на стройното й тяло с налети гърди, без да й даде възможност да забележи мъките му.

Ирайн не можеше да го види, но знаеше, че е наблизо. Наклонила глава на една страна, тя говореше със спокоен глас:

— Днес за пръв път видях у Фарел искрица живот. Истинско чудо, та той дори се засмя на вечеря.

— Баща ви въобще не разбира от какво се нуждае един млад човек.

— Твърде меко е това, което казвате, Стюарт. Ако баща ми продължава по този начин да разрушава самочувствието на Фарел, брат ми няма да свърши много по-добре от Бен. — Тя тъжно поклати глава и се опита да спре сълзите, които напираха в очите й. — Горкият стар Бен, той наистина беше добра и чувствителна душа. — Тя изхлипа и притеснено избърса сълзите от бузите си. — В Маубъри сигурно ще се почувства липсата му.

От тъмнината на стаята се разнесе един въпрос:

— Защо казахте на баща си, че съм прекарал цялата нощ при вас?

Ирайн леко повдигна рамене.

— Не считам за нужно да му обяснявам нашата… уговорка. Знам, че не сте убили Бен, както съм сигурна, че и Тими Сиърс не е намерил смъртта си от вашата ръка. Това са дела на страхливец, а ако съм научила нещо, откакто сме женени, милорд, то е, че вие не сте такъв. — Тя се засмя. — Ако има страхливец в семейството — това съм аз.

Той говореше с тих, дрезгав глас.

— Благодаря ви за доверието, мадам. А когато чуя от вас думата „семейство“, в мен отново се събужда надежда. Може би не след дълго ще бъдем истинско семейство.

Тя несигурно се обърна към мъжа си. Дъхът му секна, когато тънката й риза съблазнително подчерта тялото й. Очите му се впиха в извивките на хълбоците. Като омагьосан наблюдаваше играта на светлината и сенките между бедрата й, когато тя се приближаваше към него.

Тя се наведе и почти неуловимо допря буза до страната на кожената му маска. После избяга, внезапно подплашена. Много време трябваше да мине, преди дишането на лорда да се успокои и огънят в слабините му да премине.

Снегът се стопи бързо и на следващия ден Ейвъри се върна в селото точно толкова богат, колкото беше и на тръгване. Не му бяха дали възможност да говори с дъщеря си или съпруга й за някакъв заем. Той се сбогува разстроен, за разлика от него Фарел беше силно впечатлен от умението на домакина да борави с оръжия и беше решил да остане до края на седмицата. Докато се упражняваше, не показваше склонност да се напива. Въпреки че зареждането му беше трудно заради сакатата ръка, той се справяше с помощта на зъбите си. Вършеше го съвсем сам, не на последно място и защото лорд Сакстън нарочно не искаше да му помага.

Когато си тръгна, Фарел беше станал почти нов човек. Ирайн беше настояла да вземе една гореща вана, докато дрехите му бяха изпрани и изкърпени. Той седеше, увит в одеяло, пред камината, докато тя решеше косата му и бръснеше грозната му, набола брада. Неговият протест замря пред веселата й решителност. После получи ризата и останалите си дрехи, колосани и внимателно закърпени. За първи път от много седмици насам ботушите му отново бяха черни и лъскави.

Когато се върна в селото, много хора не можаха да го познаят, докато слизаше от колата на семейство Сакстън. Приятелите му подсвирнаха от възхищение, но когато разбраха, че няма нито пени за харчене, шумно изразиха недоволството си. Никой не вярваше, че иска да си намери работа, и съобщението му, че след около три седмици ще се върне в Сакстън Хол по покана на лорд Сакстън, беше посрещнато с всеобщо недоверие.

До бала на семейство Талбот оставаха само три дни и изборът на тоалет много притесняваше Ирайн. Тя искаше да си сложи смарагдите, но роклята, която най-добре се съчетаваше с тежкото колие, разкриваше много смело бюста й. Мисълта, да достави по този начин удоволствие на лорд Талбот и неговите приятели, й беше нетърпима. Много други рокли биха свършили работа, но те или бяха в неподходящ цвят, или пък деколтето беше изрязано по начин, който не подчертаваше достатъчно добре украшението. Колкото и разочарована да беше от перспективата да не сложи колието, нищо друго не й оставаше.

Лорд Сакстън беше наредил да я повикат в спалнята му и тя беше малко развълнувана, когато почука на вратата. Гласът отвътре я покани да влезе. Тя задържа дъха си за миг, натисна дръжката на вратата и пристъпи смело в леговището на лъва.

Първото, което се наби в очите й, беше огромната, завързана с панделки кутия, която лежеше на леглото. Лорд Сакстън се надигна от писалището си. Той очевидно се беше занимавал със счетоводството, защото пред него още лежеше отворен един от дневниците и той бързаше да сложи едната си ръкавица.

— Влезте, мила. Имам нещо за вас.

Нервното й напрежение се стопи и тя се усмихна облекчено, докато затваряше вратата след себе си. Той посочи с ръка към кутията.

— Бънди ходи до Маубъри да вземе пощата и донесе това. Ан го е изпратила… по мое поръчение.

— Но, моля ви…

— Отворете го, ако обичате. — Въпреки суровостта си гласът му звучеше топло.

Ирайн се чувстваше като дете, което са изненадали с подарък. Това беше приятно, вълнуващо и интересно преживяване и тя удължаваше очакването си, като предпазливо и бавно развързваше панделките, преди да отвори капака. Със смаяно възклицание посрещна онова, което лежеше пред нея. Почти се страхуваше да докосне нежната дантела и тежкия сатен с цвят на слонова кост, от които беше изработена роклята.

— Това е приказно красиво, милорд! — Тя погледна мъжа си с нежен, мек поглед и бавно поклати глава. — Вие вече ми дадохте толкова много, не мога да продължавам да приемам, докато…

— Свикнал съм да правя това, което ми харесва, мадам — прекъсна я той, — а на мен ми харесва да виждам жена си в рокли, които са красиви като самата нея. Как ви се струва?

Ирайн се усмихна и започна с голяма предпазливост да изважда роклята от кутията.

— Милорд, вие наистина умеете да предугаждате желанията на една жена и знаете едва ли не по-добре от нея какво й отива. Как може да не ми хареса? Та това е най-красивата рокля, която съм виждала, да не говорим, че по-рано никога не бих могла да мечтая за нея.

Тя притисна роклята до себе си и се запъти към голямото огледало, за да види как изглежда. Коприненото горнище беше украсено с дантели, които падаха по гърдите. Широките дантелени ръкави оставяха да прозират ръцете и раменете. Около талията имаше огромна панделка в свежо зелено, която се спускаше по дантелата и полата с цвят на слонова кост.

Лорд Сакстън заговори зад нея:

— Подробностите бях предоставил на Ан и както винаги тя не ме разочарова. — Той се подпря на бастуна си и посочи с глава към леглото, когато жена му го погледна въпросително. — В кутията има още нещо, от което сигурно ще се нуждаете.

Ирайн остави роклята настрана и погледна вътре: върху широко наметало от зелено кадифе лежаха чифт бели чорапи, възможно най-фините ризи, които можеше да си представи, и бални обувки от кремав сатен със сребърни закопчалки.

— Наистина сте помислили за всичко, милорд.

Той кимна кратко и отговори:

— Опитах се, мадам.