Роза през зимата

ГЛАВА ВТОРА

Вратата на къщата се хлопна леко, но въздействието беше като от падането на гръм. Неочакваният шум изплаши Ейвъри, накара го да прекъсне тирадата си, а брадата му се разтрепери, когато погледна към коридора и установи, че не само Кристофър Сатън беше напуснал къщата. Заедно с него си беше тръгнал, и Сайлъс Чамбърс. С въздишка на разочарование той се обърна към дъщеря си и вдигна отчаяно ръце.

— Виждаш ли какво направи? Заради твоята проклета тъпота пак загубихме. Проклето да си, момиче! Веднага да ми кажеш защо си пуснала в къщата ми този мошеник, иначе ще счупя камшика върху гърба ти.

Ирайн разтърка лакътя, за който я беше стиснал баща й. Тя гледаше празната закачалка до вратата и изпитваше високомерна гордост, че е успяла да прогони от къщата си поне този надут самохвалко. Чувстваше безкрайно облекчение, че Сайлъс беше сметнал за необходимо да си тръгне с него. И все пак й остана усещането, че е загубила нещо, което е зърнала съвсем за малко, но което я е стоплило и очаровало. Тя заговори, като старателно наблягаше върху всяка дума и се опитваше отново да обясни случката.

— Никога преди това не съм виждала Кристофър Сатън, татко, а когато ти или Фарел сте говорили за него, сте го описвали неточно. Ти ми беше казал, че Сайлъс Чамбърс е тръгнал към нас, и когато на вратата застана някакъв мъж, аз реших, че това е той. — Тя се обърна, сърдита на самата себе си. Беше се оказал дотам подъл, че я накара да вярва на заблуждението си и да го мисли за друг човек!

Гласът на Ейвъри прозвуча плачливо.

— Дъщеря ми придружава моя най-голям враг до спалнята на собствената ми къща и само Бог знае какво се е случило там! И при това иска да ме убеди, че е било заблуда! Просто заблуда!

Ирайн ядно тропна с крак.

— Всичко стана заради Фарел, татко! Беше толкова пиян, че се препъна и се строполи като в безсъзнание. Точно там, където сега стоиш! А мистър Чам… тоест мистър Сатън беше толкова любезен да го пренесе горе и да го сложи в леглото.

Ейвъри почти изкрещя и очите му заблестяха.

— И ти си позволила този мерзавец да докосне бедния, безпомощен Фарел с мръсните си ръце?

— Нищо не му е направил! — Ирайн движеше крака си напред-назад по протрития килим и прошепна, като че ли на себе си: — Аз бях тази, която го хокаше.

Тези думи ни най-малко не укротиха Ейвъри.

— Боже Господи! Ти говориш за него като за някакъв проклет светец! Не бил му направил нищо… — имитираше я той с писклив глас и сочеше към вратата. — Този дявол простря клетия Фарел на земята. Именно този, с когото ти се подвизаваш тук!

Ирайн пое дълбоко дъх, този упрек беше вече твърде много за нея.

— Да се подвизавам с него? Татко! Та ние само сложихме Фарел в леглото и когато тръгнах да слизам по стълбата, се препънах. Той ме хвана! Спаси ме от падане! Нищо друго не се е случило, татко.

— И това е било достатъчно. — Ейвъри вдигна високо ръце, след това ги скръсти на тила си и започна да се разхожда напред-назад из стаята. — И това е било достатъчно — повтори той, крещейки през рамо. — Мистър Чамбърс във всеки случай имаше достатъчно време, за да добие ясна представа за тебе, видя те в ръцете на друг мъж. И вероятно вече е преполовил пътя за Йорк.

Ирайн въздъхна дълбоко.

— Татко, Сайлъс Чамбърс никак не ми хареса. И той беше като всички останали — като всички, които отхвърлих.

Ейвъри тъжно поклати глава и изплака:

— Значи още един. А с всеки изминал ден те стават все по-малко. Без зестра е почти невъзможно да убедиш някого, че си подходяща за негова съпруга. — Ядът му отново пламна. — А на всичко отгоре и твоите фантазии, твоите високомерни изисквания към брака! Искаш да уважаваш и да обичаш човека, за когото ще се омъжиш! Само да си посмяла да кажеш подобно нещо! Това е единствено предлог за измъкване, защото ти не искаш да вземеш никого. Аз ти доведох най-добрите, а ти всичките ги отхвърли.

— Най-добрите? — присмя се Ирайн. — Казваш, че си ми довел най-добрите? Доведе един задъхващ се, дебел лакомник, един заекващ, полусляп старец и един хилав скръндза с космати брадавици по бузите. И твърдиш, че това били най-добрите!

Ейвъри спря и я погледна обидено, изпълнен с възмущение и упрек:

— Всички бяха ергени с добро име, от добри семейства, с голямо състояние и пълни кесии.

— Татко! — Гласът на Ирайн прозвуча умолително. — Татко, доведи ми един млад, красив господин с пълна кесия и аз вечно ще те обичам и ще се грижа за теб до края на живота ти.

Ако в близост до нея имаше кресло, тя би се тръшнала на него, изпълнена с най-дълбоко разочарование. Но тъй като нямаше, тя само хвърли към баща си уморен поглед.

— А сега ме чуй добре, моето момиче. Ще ти налея малко ум в празната глава. — Той вдигна ръка и размаха пръст, за да подчертае още по-ясно важността на думите си. — Един мъж трябва да има нещо повече от красиво лице и широки рамене. Погледни например твоя безценен мистър Сатън.

При това име Ирайн потръпна. Тя прехапа устни, за да възпре гневните думи. Този страхливец! Колко хладнокръвно я беше водил за носа!

— Ти сама виждаш, че той е един хитър тип, винаги готов да те подведе и излъже.

Ирайн беше почти готова да кимне с глава, но в последния миг се въздържа. Този мъж наистина беше използвал нейната несигурност за собствено удоволствие.

— Едно богато конте! Предполагам, че момичетата от пристанището долу дават мило и драго да се хвърлят в ръцете му. Но нито една дама от обществото не би се поддала на такъв като него. Той само ще им надуе коремите, без сериозно задължение да се ожени за тях. А ако ти успееш да го склониш да ти поиска ръката — нещо, в което много се съмнявам, — трябва да знаеш, че ще те напусне по един или друг повод, когато ти се насити. Такива са те, красивите петли. Гордеят се с това, което имат под панталона си, толкова, колкото и с хубавото си лице.

Ирайн се изчерви до корена на косите си, когато осъзна къде беше заглеждала Кристофър с любопитството на млада девица.

— Наистина, не може да се отрече, че този Сатън е красиво момче, ако се има предвид твърдото му, скулесто лице. — Ейвъри потърка с пръсти собствената си увиснала двойна брадичка. — Но за тези, които разбират от мъже, той е един студен човек. Това може да се прочете по очите му.

Ирайн си спомни за топлината на тези бистри като кристал очи и се усъмни в наблюденията на баща си. Това просто не беше вярно! В онзи зелен поглед трептяха жизненост и сила, които човек не можеше да не хареса.

Ейвъри продължи високопарно:

— Отсега съжалявам бедното момиче, което ще се омъжи за този надменен, лукав младеж.

Независимо, че Ирайн също не можеше да го понася, тя все пак не споделяше това мнение. Съвсем сигурно беше, че много хора по-скоро биха завиждали на съпругата на Кристофър Сатън, отколкото да я съжаляват.

— Не се тревожи, татко. — Усмивката й беше тъжна. — Никога вече няма да се поддам на хитростите на мистър Сатън.

Тя се извини и тръгна нагоре по стълбите. За минута спря пред стаята на Фарел. Хъркането му още кънтеше, необезпокоявано от нищо. Той щеше да спи през целия ден, за да бъде вечерта отново свеж за следващия гуляй.

Тя леко сви вежди и се озърна. На площадката още се долавяше мекият аромат на мъжки одеколон, за част от секундата пред нея блеснаха зелените ириси, обградени от сребристо сиво. Сетивата й изразиха това, което устните й не смееха да изкажат. Тя тръсна глава, за да пропъди образа от очите си, но в този момент погледът й се спря на най-горното стъпало. Споменът за това, как той я беше задържал, когато се спъна, и как я притисна за няколко секунди в прегръдките си, я накара да залитне, тръпки побиха цялото й тяло. Тя чувстваше уверените здрави ръце около себе си, усещаше как горещите, гладки, мускулести гърди се притискат до нейните.

При тези мисли Ирайн пламна цялата и побягна към стаята си, където се хвърли на леглото. Лежеше и се взираше в мокрия от дъжда прозорец. С неприязън се сети за леката му насмешка.

Да му се отдаде! Той да се качи отгоре й! Като върху крава!

Изведнъж тя разтвори широко очи, сякаш едва сега разбра какво всъщност беше казал той. Но не намираше в думите му и най-малка следа от шега, поне в това, че щял да се качи отгоре й и да я обладае като някоя крава. Ирайн проклинаше острия език на баща си, а и самата себе си, че не беше успяла да проумее веднага какво е искал да каже той. Изстена мъчително, обърна се по гръб и се загледа в пукнатините по тавана. Отвсякъде вееше безутешност — и от мокрите стъкла на прозореца, и от този грозен, запуснат таван.

Долу, в дневната, Ейвъри още крачеше възбудено насам-натам. Опитът му да намери богат съпруг за дъщеря си се оказа много трудна задача, най-трудната в неговия живот. Каква гадна шега на съдбата — точно в момента, в който Сайлъс Чамбърс някак беше свикнал с мисълта, че ще получи за жена една млада, красива девойка, се появи този нехранимайко Сатън и развали цялата работа, като че ли семейство Флеминг си нямаше достатъчно други грижи.

— По дяволите! — Ейвъри удари с юмрук по дланта на лявата си ръка и потърси някакво силно питие, за да облекчи болката както в ръката, така и в сърцето си. После пак закрачи из стаята, проклинайки наум късмета си: „Гръм и мълния! Мътните да го вземат дано!“

Служейки на Негово величество, Ейвъри доста се беше издигнал, когато, по-скоро неволно, беше спасил един известен барон на име Ротмън от плен при ирландските бунтовници. Баронът се оказа твърде щедър в своята благодарност, принуди стария капитан да се оттегли в пенсия и го извика да служи в лондонския двор. Влиянието на барона му дойде много добре и той бързо започна да се изкачва по стълбицата на политическата кариера.

Очите на Ейвъри блеснаха и той си наля още една чаша от огнената течност.

В спомените му това беше прекрасно време, непрекъснат кръговрат от важни приеми и срещи, а вечер — балове и банкети в обществото. И на всички тях се появяваше една бледоруса красавица, останала наскоро вдовица, жена с много благородно потекло. Но при цялата си тъга тя все пак не отхвърляше вниманието, което й оказваше започналият леко да побелява Флеминг. Ейвъри научи, че предишният й съпруг бил ирландски бунтовник и голям злодей, който наскоро след сватбата окачил на въжето цяла лодка пленници от войниците на Негово величество. Междувременно Ейвъри се беше влюбил безнадеждно в нея и без да се интересува, че по-рано тя е обичала един омразен враг на свободата, я принуди да се омъжи за него.

Тя роди дете, момиченце, с толкова черни къдрици, колкото светли бяха нейните коси. Две години по-късно на бял свят се появи и син истинско копие на баща си с кестенявата си коса и здравия, розов цвят на лицето. Една година след раждането на сина си Ейвъри се изкачи още по-нагоре по стъпалата на успеха. Новият пост обаче изискваше умения, които бяха далеч над възможностите и знанията му. Ала той го отведе в лондонските клубове и при игралните маси. Плахо и със страхопочитание Ейвъри се присъединяваше към играещите като гъска в деня на свети Мартин, която не знае какво я очаква. Въпреки предупрежденията на жена си той играеше, залагайки твърде големи суми, заложи дори и на един кон, който, както стана ясно, пристигна на финала последен.

Неговата невъздържаност в хазарта и некадърността му в работата донесоха на барона толкова много неприятности, че не след дълго той отказа да приема посещенията му. Анджела Флеминг страдаше мълчаливо. Тя беше принудена да гледа как състоянието й се топи, без да остане нищо дори за зестра на дъщеря й, освен онова, което никой не би могъл да отнеме: средствата за възпитанието и всестранната й подготовка.

— Проклета да е глупостта й! — избоботи Ейвъри. — Проклета да е и всяка монета, която беше пръсната за това момиче… О, Боже, и до днес бих могъл да си живея в Лондон!

Преди доста години той беше уволнен от високия си пост и беше изпратен в северната част на страната, където го назначиха за кмет на Маубъри и където лорд Талбот направляваше дискретно, но твърдо неговите прости и ограничени действия. Когато напусна Лондон, Ейвъри остави дълговете си неизплатени, тъй като вече не се страхуваше от затвора, правейки си сметка, че в тази северна провинция е надеждно защитен от всякакви разкрития. Тук той видя възможност да започне всичко отначало и да докаже, че е един високоинтелигентен мъж.

После почина Анджела и той бързо я прежали. Веселата игра на карти му се струваше най-подходящото средство за утешение след загубата. Свикна да прекарва края на седмицата заедно с Фарел в Уиркинтън или да се среща един-два пъти седмично със стари приятели за по една игричка в кръчмата на Маубъри. Подтикван от своето непреодолимо влечение към комара, той често посещаваше квартала около пристанището, където беше сигурен, че ще срещне някое ново лице с пълна кесия. Вероятно някои моряци се досещаха, че успехът в играта се дължи по-скоро на сръчните пръсти, отколкото на късмета му. Все пак нито един обикновен моряк не би се осмелил да каже дума в очите на такъв изтънчен господин. Каквото и да ставаше, Ейвъри прилагаше способностите си само когато залаганията бяха високи и той искаше да прибере цялата миза. Все пак не беше чак такъв егоист и от време на време черпеше моряците с по една-две чашки ром от спечелените пари. По принцип обаче моряците не обичаха да губят, особено шумните и нахакани янки. Дълбоко в себе си Ейвъри допускаше, че не един или двама са се оплакали от него на своите капитани.

Как се проклинаше, че не беше малко по-внимателен, когато Кристофър Сатън го попита дали иска да играе с него. Обикновено капитаните лесно се разпознаваха, но Сатън съвсем нямаше вид на такъв. По-скоро правеше впечатление на добре сложен и елегантно облечен благородник. Изразите, които употребяваше, бяха изискани като на някой лорд от кралския двор, а маниерите му бяха безупречни. Абсолютно по нищо не личеше, че този мъж има собствен кораб в пристанището и че освен него притежава цяла флота.

Съдържанието на кесията му беше впечатлило Ейвъри толкова много, че той бе решил на всяка цена да му измъкне голяма част от него. Кръвта се качи в главата му — до такава степен беше възбуден от предизвикателството. За всеки случай обеща на всички присъстващи, че ще станат свидетели на една вълнуваща игра.

Моряците и техните момичета застанаха плътно до масата. Известно време Ейвъри играеше честно и беше оставил на фортуна да разпределя щастието. Когато обаче залогът се покачи, той започна да хитрува и да задържа картите, които получаваше. От другата страна на масата под тежките клепачи блестяха две зорки очи и от време на време за секунди учтивата усмивка изчезваше от красивото и загоряло лице на неговия противник. Въпреки това, когато Сатън се наведе над масата и разтвори сакото му, под което пред очите на всички се показаха скритите карти, Ейвъри занемя от изненада. Той се опита с всички средства да отхвърли обвинението в измама, оглеждаше тъпо и заекваше. На безполезните му уверения не вярваше никой, а той — това много добре си го спомняше — започна да се озърта наоколо притеснено и съвсем безпомощно, търсейки подкрепа и защита, докато най-после влезе Фарел и побърза да спаси честта на баща си. Но той не се беше научил да познава хората и затова високомерно беше предизвикал непознатия на дуел.

Лицето на Ейвъри помръкна. Неговата непредпазливост беше причина сега синът му да живее с осакатена ръка, с която не можеше повече да си служи. Но как би могъл да признае това пред друг, освен пред себе си? Беше се надявал, че Фарел ще убие контето и с това ще ликвидира дълга му. Дължеше цели две хиляди фунта на противника си! Защо съдбата поне веднъж не се показа благосклонна към него? Защо Фарел не можа да го убие? Макар че Сатън притежаваше цяла флотилия, нито една жива душа в Англия не би скърбяла за него. За един чужденец! Един непотребен янки!

Ейвъри изръмжа и сгърчи лице, когато си спомни за моряците от кораба на този янки, който носеше името „Кристина“. Те бяха избухнали в ликуващ смях, потупваха контето по раменете и с уважение го наричаха мистър Сатън. Проклети да са, така диво се радваха на победата му, та Ейвъри и до днес беше напълно убеден, че биха се хвърлили в най-жестокия бой, за да го защитят. За този янки всичко се нареждаше по най-добрия начин, но за семейство Флеминг настъпиха лоши времена.

Слухът, че е измамник, се разпространи по-бързо и от чума и всичките му кредитори го подгониха заради сумите, които им дължеше.

Тежките, превити рамене на Ейвъри се смъкнаха още повече от униние. Какво би могъл да направи сега — един притиснат от всички страни баща? С осакатен син! С образована, но претенциозна дъщеря! Как да се справи с всичко това?

Мозъкът му трескаво заработи, обмисляйки как да омъжи дъщеря си. Може би някой богат търговец от околностите на Уиркинтън ще се заинтересува, като чуе за красотата на Ирайн и за нейните способности. Макар и на възраст, Смадли Гудфийлд ценеше младостта у дамите и беше сигурен, че ще се намери такава, която да отговаря на вкуса му. Единственият му недостатък, който притесняваше Ейвъри, беше дълбоката му любов към златото и убеждението да не се разделя с нито една монета без крайна необходимост. Но ако някое сладко младо създание стоплеше кръвта и леглото му, вероятно Смадли би се показал по-щедър. Към това можеше да се прибави и предимството, че поради напредналата си възраст той вероятно нямаше да живее още дълго. Пред очите на Ейвъри изплува картината на една овдовяла Ирайн, свободна и богата. Но дали ще се развият събитията така, както ги виждаше в мечтите си, за да се наслаждава той отново на радостите на живота?

Ейвъри се почеса но брадясалата буза и една сърдита гримаса изкриви устните му. Да, щеше да го направи! Още щом съмне, ще отпътува за Уиркинтън и ще направи на застаряващия търговец своето предложение. Ейвъри беше сигурен, че мъжът ще се съгласи. После щеше да съобщи новината на дъщеря си и вече я виждаше на път към Смадли Гудфийлд. Естествено — в това Ейвъри беше напълно сигурен — Ирайн нямаше да се зарадва на този избор, но тя би трябвало да понесе разочарованието си с достойнство. Майка й в края на краищата също го беше направила.

От тези планове настроението му се повиши и Ейвъри отново посегна към гарафата, за да полее взетото решение. След това се надигна от мястото си и нахлупи шапката ниско зад очите си. По това време някои от приятелите му се обзалагаха в кръчмата какъв фураж ще се появи най-рано на пазара в Маубъри или пък дали ще се предлагат овце или гъски. В очакване Смадли Гудфийлд да стане член на семейството може би и той трябваше да се включи в тези облози.

За пътниците, пък и за жителите на селото кръчмата „При глигана“ в Маубъри беше едно приятно място за срещи, където можеха да се видят и някои нови хора. Масивни, наскоро полирани дървени колони носеха горния етаж на заведението, който предлагаше по-интимна, почти домашна атмосфера на посетителите, за разлика от долния салон. Остър дъх на силни питиета и апетитни миризми на печено месо проникваха във всички ъгли на кръчмата. Шишета, пълни с ром и уиски, заемаха цялата стена, пред която стоеше кръчмарят, винаги с влажна кърпа за бърсане на тезгяха в ръце. От време на време той хвърляше по един поглед към пияния мъж, дремещ в ъгъла на бара, докато едно от момичетата сервитьорки пъргаво притичваше насам-натам и слагаше пред мъжете по масите пълни чинии и кани с вино.

До прозореца седеше Кристофър Сатън. Той подхвърли няколко монети върху плота на масата, за да плати поръчките, които беше направил дотук със Сайлъс Чамбърс. След това лениво се облегна на стола и с наслада изпи остатъка от бирата си. Кучешкият лай откъм улицата съпровождаше сравнително бързото отпътуване на мистър Чамбърс с неговата невзрачна карета. Кристофър се усмихваше весело, наблюдавайки го през стъклото на прозореца. Човекът явно беше объркан от разправията в семейство Флеминг и когато Сатън му поръча още едно питие, той с охота го прие и призна, че междувременно вече е размислил и е решил да не бърза да взема момичето за жена. Изглежда, че кметът прекалено силно беше подчертал колко плаха и затворена е дъщеря му. И макар че той ни най-малко не беше преувеличил с описанието на нейната красота, мистър Сайлъс заяви, че се осмелява да се усъмни в смиреността и кротостта й. Момичето беше доказало, че притежава доста повече жар, отколкото той беше в състояние да понесе. Беше само един миролюбив човек, добросъвестен и предпазлив, и твърдо беше начертал жизнения си път. Да се наслаждава на една толкова млада и красива жена и да вярва, че тя ще е само негова, беше твърде съмнителен лукс. При това опасността от разгръщането на такъв темперамент сериозно го безпокоеше.

Кристофър не показа, че е недоволен, когато Сайлъс Чамбърс поиска да го напусне. Да, всичко се беше развило много добре. Никакви заплашителни предупреждения или груби намеци не бяха необходими, за да се убие желанието на Сайлъс да се върне в къщата на Флеминг. Само две-три невинни забележки, приятелско кимване, незаангажирано повдигане на раменете плюс състрадателна физиономия бяха достатъчни, за да убедят човечеца, че трябва да бъде много предпазлив с избора на жена. Сайлъс, изглежда, твърдо реши да се придържа към мъдрите съвети на Сатън. Най-накрая той заключи на глас, че е длъжен да опази своето малко състояние и че човек би следвало да бъде много внимателен, когато става въпрос за такова сериозно нещо като женитбата.

Кристофър усещаше, че зад гърба му стои някой, и когато обърна глава, видя някакъв пияница, нисък на ръст и със сплъстена коса, който се взираше в чашата, оставена на масата от Сайлъс.

— В… вие сте чужденец … какво… търси тук един чужденец, господине? — попита пияният.

Не беше трудно да се отгатне какво води човека към неговата маса. Кристофър обаче се интересуваше от Маубъри и неговия кмет. Беше решил да разпита за клюките в селото. Той приветливо кимна и лицето на мъжа се озари от широка усмивка, при която се показаха развалените му зъби. Той обаче веднага премести погледа си отново върху каната.

— Мога… лли… да седна при вассс, господине?

С кимване Кристофър го покани да заеме мястото, където до преди малко бе седял Сайлъс. Още неуспял да се намести удобно, човекът грабна чашата и изпи остатъка от бирата.

Кристофър повика с поглед момичето и поръча:

— Донеси на моя приятел още една бира — заповяда той. — А може би и малко месо, за да си подложи на стомаха.

— Вие сте истински светец, господине! — избоботи мъжът с подпухналите си устни и наведе замислено месестия си нос. Пурпурночервени жилки прорязваха цялото му лице, а лявото от безизразните му сини очи беше покрито с бяла ципа. Той се озърташе неспокойно в очакване на поръчката. Жената му донесе каната с бира и една дървена чиния, пълна с месо. След това се наведе над масата, за да вземе монетите. Тя дари Кристофър с предразполагащ смях и му предложи своя чар, разтваряйки леко блузата си. Неочаквано Бен удари с кокалестата си ръка по масата и изплаши както благодетеля си, така и момичето.

— Внимавай… нне… ти прилича да правиш така, Моли! — измърмори той. — Тук има по десет пенса за всяка бира и още нещо отгоре. Зззначи… смятай правилно. Или си рече, че можеш да вземеш всичко, което е оставено на масата. Но ти не помисли за клетия Бен. А освен това не искам да ограбваш моя приятел!

Кристофър се покашля, за да прикрие смеха си, а Моли хвърли зъл поглед към неговия „защитник“. Все пак тя старателно преброи монетите и изчезна. Доволен, Бен се обърна пак към бирата и яденето си.

— За ттебе… е, Бен. Ще бъдете добре, когато Бен се грижи за вас, господине! — измърмори той и обърса уста със скъсания си ръкав. После отпи една дълбока глътка от халбата и въздъхна тежко. — Тук няма толкова мили хора, дори изобщо няма такива, които да ми направят добро. Такъв фин човек, какъвто седи срещу мене, не, нне. Старият Бен ще ви пази винаги, господине, да, ще ви пази!

— Търсиш ли работа? — попита го Кристофър.

Мъжът повдигна мършавите си рамене:

— Няма такава душа, която да се смили над стария Бен. Но той не винаги е бил такъв! Старият Бен е служил на кораб на Негово величество. На старото дървено корито, преди повече от двайсет години! — Той потърка замислено брадата си и се загледа в добре облечения мъж. — Не съм ли ви виждал на палубата? Най-горе! Дори не само веднъж, май два пъти?

— Може би един-два пъти — отвърна Кристофър. — Но сега съм на сушата. Или поне за известно време.

— Искате да отседнете тук, в странноприемницата?

Когато той кимна, Бен вече беше готов със следващия въпрос:

— Търсите значи къде да се установите? Жилище ли искате?

— Е, и? Ти можеш ли да ми предложиш нещо, ако е така? — попита на свой ред Кристофър.

Мътният поглед на Бен се спря върху него. Облегна се назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Предполагам, че изтънченият господин си търси хубава къща с дворче или нещо подобно? В такъв случай обаче не сте попаднали на правилния адрес! Лорд Талбот е сложил ръка на всичко свястно, което може да се намери в околността. Но бихте могли и да извадите късмет, ако се заинтересувате от дъщеря му. Е, да, не е чак толкова просто да я омъжи. Лордът търси за нея човек с положение. Разбирате ли? Но доколкото чувам, не е лесно всичко да стане по волята му. С нея самата не е много трудно. — Той се закиска. — Тя ще ви хареса, о, да, сигурен съм! Тя разбира от мъже.

Кристофър му отвърна със смях:

— Знаеш ли, в момента съвсем не мисля за женитба!

— Е, добре… ако не гледах на вас като на приятел, нямаше да ви кажа, но сега ви съветвам да прескочите до кмета и да погледнете неговата щерка. Тя е единственият човек в Маубъри, който съчувства на стария Бен и му дава по нещо, когато мине покрай задната врата. — Той сложи ръка пред устата си, засмя се, после си избърса носа. — Естествено кметът би дошъл направо с камшика, ако знаеше това.

— Ако един ден стигна до мисълта да си търся някое момиче за жена, ще имам предвид твоите предложения. — Зелените му очи блестяха над ръба на чашата, когато Кристофър отпи голяма глътка от питието си.

— Ах, да, внимавайте обаче — щерката на кмета няма никаква зестра. — Бен вдигна предупредително пръст. — Кметът не може да си го позволи. А освен това няма и земя или нещо подобно. Виж, при Талбот е по-друго… — Зачервените му очи оглеждаха внимателно всяка подробност от облеклото на стоящия срещу него човек. — Разбира се, вие не ламтите за богатството на някой друг, то изобщо не ви трябва. Но дори и да искахте да се сдобиете с нещо повече, тук вече няма никаква земя. — Той замълча и отново повдигна кривия си пръст. — Освен може би старата съборетина, която изгоря преди няколко години. Сакстън Хол, така се казваше тя, господине, но сега там са останали само камъни, дори няма и врата, през която да се влезе.

— И защо?

— Всички от семейство Сакстън бяха убити или пък избягаха оттук. Някои казват, че са ги нападнали шотландците, други обаче не вярват. Преди много, много години старият лорд бил изведен посред нощ навън и намушкан с шотландски меч. Жена му и синовете му успели да избягат и никой повече не чул нищо за тях, допреди… о… отдавна… приблизително три… или може би бяха четири… години, когато единият се върна. И предяви претенции да си получи всичко обратно. О, той беше наистина един горд млад човек. Висок и строен като вас. Очите му пронизваха всеки, когато се ядосаше. И тъкмо когато кракът му стъпи на собствената му земя, отново лумна огън — и той стана на пепел… някои казват, че пак били шотландците. — Бен тръсна чорлавата си глава. — Но други пък твърдят, че не били те.

Любопитството на Кристофър беше събудено:

— Искаш да кажеш, че не са били шотландците?

Бен поклати глава.

— Има някои, които си мислят, че знаят, и други, които не знаят. Човек просто не може да бъде сигурен.

— Но ти знаеш — настояваше Кристофър. — Умен човек като теб трябва да знае.

Бен погледна накриво събеседника си:

— Брей, господине. Все пак умея да си служа и с петте сетива, а през хубавите времена стария Бен много го биваше. Повечето момчета си мислят, че съм изкуфял от рома. Но аз ще им кажа, че Бен има както зорки очи, така и остър слух и знае да гледа и да слуша какво става наоколо.

Той се наведе над масата, за да бъде по-близо до своя нов приятел, и снижавайки глас, зашепна:

— Мога да ви разкажа няколко историйки за хората тук, от които ще ви настръхнат косите. Ха, а вие бихте ли се смели, ако видите жив човек да гори, а? — Изпълнен със загриженост, той поклати глава. — Но по-хубаво да не говоря за това. Не е добре за мен.

Кристофър кимна на Моли и й подхвърли една монета, когато тя донесе на Бен нова халба бира. Към него тя беше самата сърдечност и му отправи примамлива усмивка. Когато обаче погледна стария нехранимайко насреща му, устните й се разтегнаха в ехидна гримаса, тя отметна глава назад и тръгна да си върши работата, обслужвайки мъжете, насядали около огнището.

Бен отпи една голяма глътка от пълната кана и се облегна на стола.

— Вие сте добър приятел, господине, заклевам се в гроба на майка си, така е.

Набит мъжага с огненочервена коса, която, сплетена на плитка, се подаваше изпод тривърхата му шапка, отвори вратата към салона. Той си изчисти калта от ботушите и изтръска дъждовните капки от палтото си. Плътно зад него вървеше друг мъж, който много приличаше на първия и чието ляво ухо трепкаше от някакъв несъзнателен тик.

Бен сгуши глава в раменете, сякаш искаше, ако е възможно, да не бъде забелязан от новодошлите. Бързо изпи остатъка от бирата си, преди да се надигне от стола.

— А сега трябва да си вървя, господине, за голямо мое съжаление.

Двамата мъже се запътиха към бара, а в същия момент Бен се шмугна през вратата и забърза с развети крачоли надолу по улицата, озърна се още веднъж през рамо назад и зави зад ъгъла.

— Тими Сиърс! — извика гостилничарят и се засмя. — Измина доста време, откакто ви видях за последен път. Вече се питах дали не сте потънали в земята, дали черната не ви е погълнала.

— Погълна ме, Джейми — избоботи рижавият, — но дяволът отново ме измъкна на бял свят.

— О, та вие самият сте червенокосият дявол, вие самият, Тими, момчето ми.

Кръчмарят взе няколко кани и ги напълни с бира от бурето. Постави ги на голия тезгях и с обиграно движение ги плъзна към двамата. Опърпаният тъмнокос мъж с неспокойното ухо взе едната, облиза жадно устните си, надигна я и тъкмо се канеше да я изпие, когато придружителят му гневно свали ръката му надолу.

— Охлади нетърпението си, Хаги. Наистина, откакто падна от коня и си разби главата, се държиш като някое дете. Запомни най-после, няма да вземаш нищо, което ми принадлежи! Това ще трябва да си го запишеш, ако искаш да си с мене, разбрано?

Мъжът кимна покорно и радостно. Тими Сиърс най-после натопи устните си в пяната, образувала се в горния край на каната. Хаги го гледаше и премляскваше, докато той отпи и втората глътка, след това грабна бързо своята бира и започна жадно да пие.

— Какво правите вие двамата тук в такъв ден? — полюбопитства гостилничарят.

Сиърс се засмя, остави каната и удари с широката си длан по тезгяха.

— Това е единственото място, където мога да избягам от проклетата си жена.

Моли се приближи, погали гърдите си и се засмя, гледайки го в очите.

— Мислех, че си дошъл заради мене, Тими.

Като някаква мечка мъжът награби момичето и го завъртя толкова силно около себе си, че то започна да писка от удоволствие. Когато отново го остави на крака, той затърси нещо във вътрешния джоб на палтото си, извади оттам една златна монета и с крива усмивка я завъртя пред очите й, стискайки я между пръстите си. Тя възбудено се засмя и бързо посегна към парата, която веднага изчезна в деколтето на блузата й. Моли заподскача весело и се отдалечи, като хвърли през рамо една мамеща усмивка. В очите й се четеше многозначителна покана и не беше нужно да казва нито дума, когато тръгна нагоре по стълбата, а той я последва забързано. Хагарт Бентуърт остави каната си на тезгяха и тръгна след тях. Когато се качи горе, едва не се спъна в краката на своя придружител и Сиърс за малко щеше да се строполи по стълбата. С голямо усилие той успя да запази равновесие. Обърна се и в очите му блесна див пламък.

— Не тук горе, Хаги! — озъби му се той. — Тук не можеш да ме последваш. Иди и изпий още една бира. — Той блъсна назад приятеля си и се загледа в заоблените хълбоци на момичето.

Кристофър се усмихна, вдигна чашата си и тогава отново забеляза някаква сянка наблизо. Тъмнокосият човек, който преди това седеше на една обикновена дървена маса, сега се беше изправил до него и се беше подпрял на облегалката на стола, от който току-що бе станал Бен. Имаше стойка на офицер, макар че облеклото му не даваше повод за такова предположение. Мускулестото му тяло беше облечено с кожена жилетка без ръкави и дебела вълнена риза, а бричовете, които му стояха много добре, бяха пъхнати във високи ботуши.

— Мога ли за малко да ви направя компания, сър? — Той не дочака отговора и седна на стола срещу Кристофър. Мъжът разкопча жилетката си, оправи двата пистолета, втъкнати в колана му, след това се отпусна и сложи ръце върху облегалките на стола.

— Старият Бен си изпроси от вас някоя и друга бира, а?

Кристофър гледаше мълчаливо мъжа и се питаше защо ли го заговори. Това, че не бързаше с отговора, би трябвало да ядоса неканения гост. Той обаче дари Кристофър с лека, обезоръжаваща усмивка.

— Извинете, сър. — Той протегна приятелски ръка. — Аз съм Алън Паркър, шериф на Маубъри. Назначен съм от лорд Талбот, за да опазвам реда тук.

Кристофър пое протегнатата ръка, погледна изпитателно човека и му каза името си. Шерифът не даде да се разбере дали вече го е чувал, макар Кристофър да беше сигурен, че мълвата за състоялия се дуел е стигнала до ушите му.

— Мисля, че влиза в задълженията ми да предпазвам чужденците от Бен. Често в главата му се въртят духове, демони и други адски същества — зависи какво е пил. Човек просто не трябва да го взема на сериозно.

Кристофър се засмя:

— Очевидно е така.

Шерифът го погледна замислено.

— Не мога да си спомня дали не съм ви виждал и друг път тук. От околността ли сте?

— Имам градска къща в Лондон. Но един от моите кораби се намира в пристанището на Уиркинтън и затова съм дошъл тук. — Кристофър побърза да обясни и по каква причина корабът му се намира в това пристанище. — Ще остана в Маубъри, докато уредя работите си.

— Що за работи са това, ако смея да попитам?

— Дойдох тук, за да си прибера парите, които един човек ми дължи. Но тъй като той явно няма възможност да ми се издължи сега, може би ще се наложи да поостана някое време, така да се каже, за да го подтикна по-бързо да намери сумата. Да, и както изглежда, май ще трябва да си потърся квартира.

Шерифът отново се облегна на стола и се засмя.

— Може би ще бъде по-добре вместо да чакате парите в брой, да се задоволите с нещо друго.

Крива усмивка премина по лицето на Кристофър.

— Точно това е и моето желание, но, страхувам се, че човекът упорства и изобщо не смята да връща дълга си.

— Е, ако все пак сериозно мислите да си търсите жилище тук, трябва да ви кажа, че извън странноприемницата трудно ще си намерите място.

— Бен говореше за някаква господарска къща, която изгоряла преди няколко години. Разправяше, че собственикът на къщата бил убит, а той не знаел да има други роднини, които да предявяват претенции за земята.

Шерифът неспокойно прекара ръка през черната си коса.

— Аз също посетих мястото веднага, след като станах шериф тук. Бях чул слухове, че човекът бил изгорял в пламъците, но не намерих останки от трупа. От самата къща все още стои по-голямата част. Само новото й крило изгоря, то беше от дърво. Камъкът на старата сграда спря пламъците. От пожара насам къщата стои празна… с изключение, както казват хората наоколо, на двата духа: на стария лорд с меч в гърдите и на другия — обгорял и ужасно обезобразен. — Той сбърчи чело и леко поклати глава, като че ли от смущение. — И все пак арендаторите си вършат работата, сякаш очакват всеки миг Сакстънови да се върнат отново. А когато лорд Талбот се заинтересува от земите, отговориха му, че семейството все още не е отстъпило владенията си и че данъците им се плащат редовно.

— Кой получава наемите?

За секунда Алън го погледна объркано.

— Откъде казвате, че идвате?

— Какво общо има това с моя въпрос? — Кристофър смекчи думите си с усмивка.

— Само полюбопитствах — отвърна приятелски Алън.

— Идвам от Бостън, за да търся търговски пристанища за корабите си. — Той вдигна високо едната си вежда и погледна шерифа в очакване.

Алън сви рамене и продължи разговора.

— Доколкото знам, лорд Талбот събира наемите. Но той го прави повече или по-малко, за да услужи на семейството, докато бъдат регулирани парцелите.

— Значи в такъв случай лорд Талбот е и този, който плаща данъците?

— Не и ако желае да получи земята. Това би било глупаво от негова страна.

— Но тогава може би този лорд Сакстън изобщо не е мъртъв — помисли на глас Кристофър. Той стана и взе наметалото си.

— От три години съм тук шериф и все още не съм видял или чул нещо, което да доказва, че той е жив — увери го Алън. Той погледна през прозореца тъкмо когато навън премина една голяма карета, и скочи на крака. — Това е каретата на лорд Талбот. Той знае много повече за Сакстън Хол, отколкото всеки друг човек в околността. Елате, ще ви представя. — По лицето на Алън премина лека усмивка. — Ако имате късмет, и дъщеря му Клаудия ще бъде с него.

Кристофър сложи шапката си и последва шерифа през салона, след това излязоха и прекосиха покритата с калдъръм улица. Една голяма, красива карета стоеше близо до странноприемницата, а кочияшът слезе, за да постави малко столче пред украсената с герб вратичка. Гербът в по-голямата си част се състоеше от доста объркани орнаменти, сред които имаше три странни черти, но те не биеха много на очи. На тази прекрасна карета би завидял и самият крал, а когато лорд Талбот слезе от нея, всички забелязаха, че външният му вид беше не по-малко впечатляващ, както се бе издокарал целият в брокат, дантели и коприна, характерни по-скоро за отминалите времена. Изглеждаше на средна възраст и явно се поддържаше много добре. Той погледна към вратата на каретата и подаде ръка на млада жена, чийто тънък силует с черни коси от разстояние много напомняше на Ирайн Флеминг. И все пак, когато тя се приближи, Кристофър видя, че нейната хубост далеч не може да се мери с тази на Ирайн. Очите й се стесняваха във външните си ъгли и като че ли им липсваше тежестта на миглите, които обграждаха зениците с цвят на аметист. Макар че човек не би могъл да нарече чертите й груби, те все пак не бяха така фини и деликатни като на Ирайн. А и кожата й нямаше толкова светъл и чист тен. От друга страна обаче, нито едно момиче не би успяло да постигне нейната грация и изисканост.

Клаудия Талбот застана до баща си. Тя наметна грижливо кадифената качулка върху главата си, за да запази прелестната си прическа от дъждеца, и след това пое подадената от баща й ръка. Погледът й се плъзна към Кристофър, бавен, изпитателен поглед, който несъмнено оценяваше достойнствата на външния му вид.

— Но, Алън — измърмори тя, когато двамата мъже се приближиха. — Никога не съм допускала, че ще хукнете по улицата, за да ми представяте някого. Не сте ли поне мъничко ревнив?

Шерифът се засмя и отговори на кокетната й забележка:

— О, Клаудия, вярвам, че ще ми останете вярна, дори да ви представя цял полк мъже. — С възторжен жест той посочи мъжа до себе си. — Позволете да ви запозная с Кристофър Сатън от Бостън. Ако се съди по облеклото му — джентълмен, и, струва ми се, още един мъж, готов да падне в краката ви, сразен от вашия чар.

— За мен е чест, мис Талбот! — каза Кристофър и галантно се приведе над ръката й, облечена в ръкавица.

— Боже Господи, колко сте висок! — отбеляза тя закачливо.

Кристофър познаваше добре похватите на дръзките жени и веднага схвана смелото примигване на очите й. В случай че копнееше за женска компания, явно току-що му беше отправено предложение.

— А този достоен за уважение господин е лорд Нейджъл Талбот — продължи Алън церемонията по представянето.

— Сатън… Сатън… — повтори лорд Талбот замислено. — Чувал съм това име някъде.

— Може би си спомняте за мене поради недоразумението, което имах преди няколко седмици с кмета — предположи Кристофър.

Лорд Талбот го загледа с интерес.

— Аха, значи вие сте този, който се дуелира с Фарел, така ли? Е, няма да ви упреквам за това. Този невъзпитан младеж създава неприятности навсякъде, където стъпи кракът му.

— Мистър Сатън е по делова работа в Маубъри — рече Алън. — Иска да си купи жилище по тези места.

Лорд Талбот се засмя доволно.

— Тогава ви пожелавам щастие, сър. Това е голяма работа — да се купуват земя и имот. Най-важно е обаче да вложите достатъчно пари, за да бъде всичко сигурно и трайно. Човек трябва да е доста богат, за да направи сполучлива покупка.

Кристофър улови в погледа му скрития въпрос.

— Имам предвид Сакстън Хол.

— О, да не би да искате да купите къщата? — намеси се Клаудия със сладко гласче. — Та тя е почти изгоряла и е пълна с духове. Всеки човек в околността ще ви каже, че това място носи нещастие.

— Наистина не мога да си представя, че един чужденец си е поставил за цел да се сдобие със земите и къщата! — Лорд Талбот погледна изпитателно младия янки. — Имате ли професия, или сте човек, отдаден на свободата си?

— По малко и от двете. — Зъбите на Кристофър блеснаха в бърза усмивка. — Притежавам много кораби по всички пристанища на света, но освен това с радост се отдавам на безделието и удоволствията.

В очите на Клаудия трепна ново пламъче:

— Трябва да сте страшно богат.

Кристофър небрежно вдигна рамене.

— Е, имам достатъчно, за да си позволя някои забавления.

— Сакстън Хол заедно със земите около него би бил чудесна придобивка, но за съжаление не се продава. — Лорд Талбот се засмя кратко. — Ако беше така, аз отдавна щях да съм го взел за себе си.

— Папа, ти би притежавал цяла Англия, ако кралят разрешаваше — отбеляза закачливо Клаудия и го потупа по ръката.

Усмивката, с която лордът я погледна, беше тъжна:

— Това е необходимо, за да мога да поддържам лукса, в който живееш.

Клаудия захихика:

— Тъкмо се сетих, папа, обещах на шивачката да потърся плат за нова рокля. Но знам, че имаш сметки за уреждане с кмета, затова трябва да си намеря друг придружител. — Крайчетата на устните й се повдигнаха палаво, когато очите й срещнаха погледа на Кристофър.

— Мога ли да ви помоля да ме придружите, мистър Сатън?

— Клаудия! — Гласът на баща й беше изпълнен с ужасен упрек. — Та ти току-що се запозна с младия господин!

— Папа, всички що-годе приемливи млади мъже в околността изпитват смъртен страх от теб — противопостави му се Клаудия с тон, който не търпеше възражения. — Ако не поема инициативата в свои ръце, сигурно ще си умра като стара мома.

Устните на Кристофър трепнаха весело, когато погледна баща й. Лордът изглеждаше доста уплашен от сарказма на дъщеря си.

— С ваше позволение, сър.

Лорд Талбот неохотно кимна, а Алън се захили, когато Кристофър услужливо подаде ръката си на Клаудия.

Със самодоволно кимване Клаудия я пое и тръгна до него, вдигнала триумфално глава. С този придружител би предизвикала завистта на всяка жена в Маубъри. И когато видя зад прозореца на кметската къща една самотна фигура, обля я вълна на възбуда, тъй като усещаше погледа на Ирайн в гърба си още дълго време. Клаудия мразеше сравненията, които непрекъснато се правеха между нея и другото красиво момиче. Разбира се, тя изпитваше дълбока радост, когато някой описваше ужасните кандидати, които кметът водел на дъщеря си. Най-съкровеното желание на Клаудия беше да види това момиче впримчено в брак с някой от ония отвратителни старчоци.

— Изглежда, че Клаудия си намери играчка, с която да се позабавлява известно време — забеляза Алън, обзет от добро настроение.

Лорд Талбот изстена, преструвайки се на измъчен:

— Съжалявам, че майка й не поживя още няколко години. Като знаете как непрекъснато мърмори Клаудия, можете да си представите колко големи са ядовете ми.

Шерифът се засмя и посочи е глава към кметската къща:

— Клаудия каза, че сте имали сметки за уреждане с нашия кмет. Да дойда ли с вас?

Лордът отхвърли предложението му.

— Не, става въпрос за лични работи. — Той посочи към отдалечаващата се двойка. — Но все пак можете да направите нещо за мен. Хвърляйте по едно око на този нахален младеж. Мисълта, някакъв си янки да ми влезе в къщата, съвсем не ми харесва.

Алън се засмя:

— Ще направя каквото мога, милорд.

— Тогава ви напускам и вярвам, че ще се погрижите за всичко.

Лорд Талбот решително закрачи към малката къща на кмета и почука по вратата със сребърната дръжка на бастуна си за разходка. Отначало никой не го чу и той тъкмо започна да се чуди коя ли може да е причината, когато вратата леко се открехна. Ирайн надзърна и по лицето й пролича, че този гост не й беше по-приятен от Сайлъс Чамбърс.

Лорд Талбот бутна вратата с бастуна си и принуди момичето да отстъпи.

— Не ме гледайте през пролуката, Ирайн. — Той се засмя, хвърляйки поглед към нея. — Искам добре да виждам хората, с които говоря. Вкъщи ли е баща ви?

Объркана и малко нервна, Ирайн направи лек реверанс и бързо отговори:

— О, не, сър. Има някаква работа в селото. Не съм много сигурна, но вероятно ще си дойде всеки момент.

— Е, добре, тогава ще го почакам до огъня, ако разрешите. Ужасен ден е днес.

Лорд Талбот забърза към нея, спря се, подаде й палтото и тривърхата си шапка и влезе в дневната. Той не обърна внимание на лошото настроение на Ирайн, остави я да затвори вратата и да окачи мократа му дреха на закачалката. Когато и тя дойде в стаята, го намери вече седнал на един люлеещ се стол близо до камината. Беше преметнал крак върху крак и под края на дългото му пардесю се виждаха стъпалата му, обути във фини сиви чорапи. Топлина заблестя в очите на лорда, когато я видя да влиза, и той я дари с усмивка, за която се надяваше, че изглежда съвсем бащинска.

— Скъпа моя Ирайн, вие прекрасно изпълнявате задълженията си. Само като гледам колко добре поддържате къщата, откакто си отиде майка ви! Сигурен съм, че сте щастлива тук. А и баща ви, изглежда, добре се справя със службата си. Да, но напоследък ми прави впечатление…

Той продължи да бърбори, наблюдавайки как момичето се движи напред-назад из стаята. Говореше, без да спира, или пък правеше многозначителни паузи, за да привлече вниманието й и да намали напрежението, тъй като тя му изглеждаше твърде неспокойна. В края на краищата тя беше едно много привлекателно момиче, макар че беше чудно как мухльо като Ейвъри Флеминг е могъл да сътвори такава красота.

Ирайн го слушаше с половин ухо, докато гласът му стана монотонен. Тя добре знаеше лошата репутация на Нейджъл Талбот. Неговите подвизи бяха любима тема за подигравки и клюки. Тя ги слушаше, откакто бяха дошли да живеят в Маубъри. Същевременно се стремеше да се движи близо до прозорците към улицата, за да не би любопитните (а тя знаеше, че винаги ще се намерят такива) да я обвинят, че се е уединила твърде интимно с него.

— Ще направя чай, докато чакаме — предложи тя колебливо. После разпали огъня, сложи още едно парче торф и закачи котлето с вода на куката.

Нейджъл Талбот наблюдаваше Ирайн с все по-нарастващ копнеж. Бяха изминали няколко седмици от пътуването му до Лондон, където посещаваше луксозните апартаменти на своите любвеобилни и елегантни приятелки. Беше наистина учудващо, че този така рядък и скъпоценен плод още не е в неговата градина. Но ако се вземе предвид женствената невъзмутимост на Ирайн, която не всеки можеше да разбере, ставаше ясно защо не я беше забелязал досега. Нахалните и дръзки момичета веднага привличаха вниманието, но те не винаги бяха най-подходящите. Ирайн Флеминг определено беше от най-добро качество и без съмнение — неопетнена.

В главата му се появи картина, в която тя беше облечена само с фуста и корсет, разкриващ гърдите й, а талията й беше толкова тънка, че можеше да бъде обхваната с длани. Той си представи как черната й коса пада свободно върху меките й рамене и очите му се разшириха, предвкусвайки удоволствието. Разбира се, тези кроежи бяха извънредно деликатни и към тях трябваше да се пристъпва предпазливо.

Той нямаше никакво намерение да й предлага брак, но Ейвъри нямаше да е толкова луд, че да отклони една по-прилична зестра за нея. Лорд Талбот се изправи и зае най-героичната си поза — лявата ръка върху дръжката на бастуна, а дясната под ревера на брокатеното пардесю, така че тя да може да се наслади на неговата мъжествена фигура. Едно обиграно момиче би погледнало с възхищение на това внушително зрелище, вместо да продължи да се занимава с незначителни неща.

— Моя мила, мила Ирайн…

Поради събудилия се в него копнеж гласът му прозвуча по-гръмко, отколкото той възнамеряваше. Ненадейността и силата, с която той произнесе думите, накараха Ирайн да се стресне така, че чашите и чинийките, които тъкмо държеше в ръцете си, зазвънтяха и едва не паднаха на пода. Тя ги остави нервно, скръсти треперещите си ръце и го погледна.

Лорд Талбот беше мъж с опит и отдавна бе прехвърлил младежка възраст. Той замълча и когато продължи наново, гласът му беше пълен с топлота:

— Извинете, Ирайн. Не исках да ви уплаша. Изведнъж ме споходи мисълта, че все още не съм ви опознал достатъчно. — Докато говореше, той малко по малко се приближаваше към нея. — Странно, не съм забелязал колко красива сте всъщност.

Той сложи своята дълга, тънка и добре поддържана ръка върху нейната, а Ирайн не виждаше начин да се отдръпне, тъй като зад нея беше бюфетът.

— Но, скъпа моя, вие треперите. — Той погледна в големите й, изплашени очи и се засмя нежно. — Бедната Ирайн! Не се страхувайте, мила. За нищо на света не бих ви сторил нещо лошо. Тъкмо напротив, моето най-съкровено желание е ние… да се опознаем много… много по-добре. — В потвърждение на приятелските си чувства той потупа ръката й.

Настъплението му обаче изведнъж беше прекъснато от звучно проклятие, идващо от горния етаж, а по стълбата се чуха несигурно трополене и шум. Лорд Талбот отстъпи и остави Ирайн на прилично разстояние от себе си. В този момент през отворената врата с препъване влезе Фарел. Той едва не се строполи на колене, с мъка му се удаде да се задържи изправен. Очите му налудничаво шареха наоколо. Беше успял да си облече една риза, която висеше разкопчана над панталоните му. Те пък бяха неприлично смъкнати почти до срамните му части, а пръстите на краката му се повдигаха и гърчеха над студените дъски на пода. След като успя най-после да насочи и двете си очи в една и съща посока и разпозна кой стои срещу него, Фарел зяпна от изненада.

— Лорд Талбот! — Той разтърка слепоочията си със здравата си ръка, за да успокои малко болезненото туптене в тях, и прокара пръсти през невчесаната си четина. — Милорд! — Думата едва се откъсна от устните му. После промърмори нещо като извинение и се захвана с копчетата на панталона си. — Не знаех, че сте тук…

Лорд Талбот се опита да се представи като възпитан гост. Само лекото потръпване на мустаците му издаваше истинските му чувства.

— Надявам се, че сте добре, Фарел?

Младият мъж облиза устните си, за да намали сухотата в устата си, и бързо сграбчи ризата, разбрал това, което Ирайн му казваше с поглед.

— Слязох само за една глътка… — Той се закашля, но когато веждите й се свиха заплашително, веднага продължи: — …вода… — После забеляза врящото котле над огъня и добави: — Или може би малко чай.

Фарел успя да си възвърне част от самообладанието и осъзна задълженията си на домакин.

— Ирайн! — Гласът му придоби повелителен тон. — Ще бъдеш ли така добра да ни налееш чай? Сигурен съм, че лорд Талбот умира от жажда. — Едно мъчително преглъщане дойде като потвърждение на думите му. После започна пак да кашля и едва успя да си поеме дъх. — Един мъж се нуждае от чашка хубаво топло питие, за да си смаже гърлото в такава студена утрин.

Този път Ирайн почти му беше благодарна, че е в къщата.

Лорд Талбот кипеше от ярост срещу Фарел, но нямаше начин да изгони младия мъж от стаята, за да може необезпокоявано да се радва на красивата му сестра. Беше ясно, че братът възнамерява да остане и да впечатлява госта с изискани маниери. Но лорд Талбот познаваше добре темперамента на младока и реши, че по-умно е сега тактично да се оттегли. Освен това трябваше да помисли за най-въздействащия подход към красивата дъщеря на кмета, за да може по най-прекия начин да постигне целта си.

— Съжалявам, но не мога да остана за чая — каза той. Гласът му беше леко пресипнал и ядосан. — Дъщеря ми ще се чуди какво ли ме е задържало. И тъй като утре заминавам за Лондон, ще потърся баща ви, когато се върна. Работата може да почака.