Само за мъже

ДЕСЕТА ГЛАВА

— Лиза я няма — бързам да кажа, като виждам, че Владо наднича през вратата.

Лиза наистина я няма. Тя, както няколко пъти вече се случва, е изчезнала за ден-два. Това сега никого не тревожи, тъй като знаем, че е отишла при детето си.

— Разбрах — отвръща инженерът, като влиза. — Тъкмо затова идвам.

Значи, разговор между мъже. И вероятно — на тема жена.

Илиев се настанява на един стол, без да съм го канил, взема една цигара, без да съм му предлагал, запушва и оглежда стаята.

— Тук е станало доста уютно. Извинявайте, но когато първия път влязох при вас, обстановката беше малко потискаща.

Кимам неопределено, като чакам да стигне до същественото.

— Павлов, не знам дали Лиза ви е казала, но нашите отношения вече отиват към брак…

Гостът ме поглежда, за да прецени какво впечатление ми е направила потресаващата вест, и аз кимам повторно.

— А вие знаете, че ако първата дума е брак, втората е жилище. Един труден въпрос, по който, преди да говоря с Лиза, бих искал да поговоря с вас.

— Защо „труден“? Вие имате долу най-хубавата стая.

— А детето? Една млада брачна двойка и едно вече доста голямо дете… Неудобно е, сами разбирате.

Разбирам, естествено. Не мога да разбера обаче защо ме занимава с тия неща.

— Та като мислех по тоя въпрос, хрумна ми, че бихме могли да направим с вас една смяна… в случай че сте съгласен, естествено. Пак ви казвам: не съм говорил с Лиза. Това е моя идея.

— Идеята е добра — признавам. — Но най-вече за вас. Колкото до мене, една стая наистина ми е предостатъчна. Но аз обичам уединението.

— Смятам, че и долу ще го имате. Вярно е, че ще ползувате обща баня, обаче трябва да ви уверя, че старците съвсем не киснат по цял ден в банята и при добра синхронизация можете по цели седмици да не ги виждате на пътя си. А що се отнася до стаята, съгласете се, че моята е далеч по-приятна от тоя хладилник.

„В такъв случай задръжте си я“ — би следвало да кажа. Но сякаш отгатнал намерението ми, инженерът бърза да добави:

— Всъщност всичко опира до това килерче. То решава въпроса за квартирата на детето.

— Ако е за килерчето, него вече съм го обещал на Лиза за сватбен подарък — уведомявам го.

— Тъй ли? Лиза нищо не ми е казала.

— Сега аз ви го казвам.

— Това е чудесно, разбира се — съгласява се инженерът без ентусиазъм. — Но нима едно съжителство с детето няма да ви безпокои? Влизане, излизане. Лиза също ще трябва да идва…

— Вие какво? Да не ревнувате?

— Глупости, Павлов. Нали вече говорихме по тоя въпрос. Просто не разбирам защо държите на тоя хладилник.

— А орехът?

— Орехът ли? — поглежда ме с искрено учудване Владо. — Че този орех просто ви запушва прозореца. Стаята става още по-мрачна.

— Може би по-здрачна, но съвсем не по-мрачна. Особено когато дървото се раззелени. Представете си, че влизате в една разкошна гора. Че влизате все по-навътре и по-навътре. Нима една зелена гора е мрачна? Аз падам донякъде горски човек, Илиев.

— Не знаех това — отвръща инженерът. — Мислех, че сте софиянец.

— Добре, ще обсъдя въпроса — обещавам му, за да сложа край на тоя разговор. — Моралното предимство е на ваша страна. Едно младо семейство, една млада клетка на нашето общество…

— Не знам уместно ли е да се иронизира — произнася спокойно инженерът. — Проблемът не е само до семейството, а и до работата ми. Не искам да се хваля, но работата ми е в доста напреднал етап.

— Това е похвално — признавам. — Обаче не забравяйте, че всички работят.

— Всички не работят. Има ги и такива, дето в приказките по им върви. Особено с някоя и друга дума от кибернетичната терминология. Излиза модерно, в духа на техническия прогрес. Заседания, съвещания, протоколи — ксероксите бълват реки от бумага. Всичко е планирано, програмирано, гарантирано, а на края — този не изпълнил, понеже онзи не доставил, а онзи не доставил, понеже еди-кой си не внесъл суровина, а еди-кой си не внесъл суровина, понеже…

— Кибернетика.

— Не казвам, че не се работи, обаче не винаги се работи с акъл, искам да кажа, с необходимата организация. Нужно е не суетене, а система.

— Предполагам, че на вас това не ви липсва. Изобщо не се съмнявам, че ще изплувате.

— Ако смятате, че само това ми е целта… — промърморва докачено инженерът.

— Може би неправилно се изразих…

— Просто обичам работата си, Павлов. И като казвам, че обичам работата си, не мислете, че ви се докарвам за интервю. Какво по увлекателно от работата, когато имаш вярна система. Също като партия шах…

— Вероятно малко по-трудно.

— Също като трудна партия шах. Вие знаете, че трудните най увличат.

— А системата ви не се ли сблъсква с такива, дето мразят да работят по система?

— Неизбежно.

— И няма ли риск някой да ви изхвърли заедно със системата ви?

Инженерът снизходително се усмихва.

— Тя не е само моя. И изхвърлянето при това положение не е много лесно. Вместо мене може да изхвърчи другият. Икономиката, Павлов, в края на краищата опира до политиката. А ако някой се опитва да си прави шеги с политиката… Нали вече ви казах: нашата сила е в тая основна целесъобразност, наричана строй.

— Съвършено вярно — кимам, — макар и много абстрактно. Позволете да приземя малко бъбренето ни, като ви поставя една гатанка.

— В нашата работа гатанки няма — възразява инженерът. — Ние решаваме задачи, не гатанки.

— Добре, наречете го задача.

И му излагам за справка част от историята, над която се блъскам. Той слуша внимателно, сетне за да си помогне, запалва още една цигара и отсъжда:

— Допуснати са грешки от всички звена, но те не са равностойни. Една пирамида от грешки, Павлов, основни и второстепенни, първоначални и производни. Да почнем с първоначалните: Некачествено проектиране на новите халета с допускане на груба грешка в проекта, лекомислено одобряване на тоя погрешен проект от експертния съвет и формално утвърждаване от съответната инстанция. Така провалът е предварително програмиран. Не стига това, но когато истината излиза наяве, вместо радикална корекция се търси коригиране на грешката чрез компромисно решение, изобщо проектира се „на коляно“ — или както вие казвате „кибернетика“… Следват закъснения в изпълнение на строителството, недостатъци в предварителната спецификация, предоверяване на договорите, изобщо осланянето на преписки вместо своевременно да се отиде на място и да се види как стоят нещата…

Той допушва мълчаливо цигарата, после забелязва:

— Изобщо вашата гатанка илюстрира моята тема: хората не са стояли със скръстени ръце, маса труд е хвърлен, а вместо успех налице е провал. Защото е липсвало достатъчно компетентното предварително обмисляне, защото е липсвала синхронизация на целия процес… Прав ли съм?

— Предполагам, че да. Аз, знаете, не съм специалист.

И добавям наум:

„За ореха обаче имаш много здраве“.

Жената, застанала на пътната врата, вече не е млада, но очевидно много държи да изглежда млада. Черна коса, поддържана с помощта на оцветителната техника, щедро гримирано лице, пъстра вълнена кърпа на главата и манто от лама върху едрата снага. Нещо познато има у тая жена, но не мога да разбера какво, додето тя сама не обяснява:

— Аз съм майката на Лиза.

И без да дочака реакцията ми, добавя:

— Вие сте нейният приятел, нали?

— Тук всички сме нейни приятели — отвръщам уклончиво.

— Но тя живее при вас.

— Да, ако имате предвид, че е на същия етаж. Всъщност живее при баща си.

— Баща й не ме интересува — бърза да заяви жената. — Искам да поговоря с вас.

И тая — същото. Не знам защо всички, които имат работа с Лиза, неизменно опират до мене.

Въвеждам я в хола с надеждата, че суровият климат на помещението ще окаже благоприятно въздействие върху краткостта на визитата.

— Тук не е ли неудобно? — запитва посетителката, като се оглежда.

— Напротив, съвсем удобно е.

Тя приема доста скептично уверението ми, озърта се наново към четирите врати, но сяда без повече възражения в едното кресло, без даже да подозира, че това е креслото на бившия й съпруг, докато аз заемам мястото на Неси.

— Навярно Лиза ви е говорила за мене…

— Казвала ми е, че има майка, нищо повече.

Жената приема и тази информация все тъй скептично, разкопчава палтото си, сякаш печели време, после внезапно минава към откровенията:

— Да знаете само какви грижи ми създава това дете!…

Дете ли? Естествено — при такава млада майка.

Младата майка освобождава главата си от кърпата, сгъва я грижливо и започва малко разпокъсано и с доста вметнати изречения да ме въвежда в проблемите си, произтичащи от трудния характер на това иначе добро по душа, обаче страшно вироглаво, странно, непрактично същество — нейната дъщеря.

Слушам търпеливо, но по едно време си позволявам да хвърля бегъл поглед върху ръчния часовник. Все пак трябва да ходя и в редакцията.

— Съчувствам ви — казвам, — само не разбирам какво очаквате от мене.

— Ами да я вразумите! Да й обясните, че трябва да се върне вкъщи.

— Но ако тя предпочита да живее при баща си…

— Че какъв баща й е той? Толкова време не се е сетил да я потърси. А сега, на стари години, понеже му трябва прислужница или болногледачка…

„Защо не обсъдите тия въпроси с годеника й“ — готвя се да кажа, но се сещам, че това намирисва на предателство. Тая наистина може да се изтърси при Илиев с всичкия си акъл и да почне да му доверява тайните на Лиза. Дребни тайни, като историята за някакво семейно бижу и за някакви връзки с изтървани типове, но все пак тайни.

— Ще поговоря с дъщеря ви — обещавам.

— Поговорете, но сериозно — напътва ме майката. — Вярвам, че поне вас ще послуша. Щом сте й приятел…

Вечерта Лиза се прибира. Както винаги при подобно завръщане, настроението й е доста потиснато.

— Аз съм лоша майка, Тони — доверява ми тя, след като оставя палтото и чантата си в килера.

— Добре, че ме подсетихте — промърморвам. — Одеве тук беше още една лоша майка — вашата.

И верен на обещанието си, предавам накъсо разговора.

— Как е посмяла! — възкликва дамата. — Не искам да я видя!

— Имах и още една визита — осведомявам я. — Вашият годеник дойде за размяната на квартирите.

— Каква размяна?

Наново се налага да я информирам. И тя наново кипва:

— Но това е нахалство. Той не може да ви прави такива предложения без мое съгласие.

— Почакайте — казвам. — В предложението му няма нищо такова, което…

— Смятайте, че не е имало такъв разговор, Тони. Аз ще се разбера с него.

— В никакъв случай! — предупреждавам я. — Това беше разговор между мъже.

— Мъже… — промърморил тя. — Ако не беше де-дето…

— Хайде, хайде! — ободрявам я. — Животът не е толкова лош. И Владо — също.

— Не съм казала, че е лош. Хората поначало са добри. Но това нищо не решава…

— Как ще решава, когато не са добри.

— Вие просто не разбирате…

— А вие кога го разбрахте това, че хората са добри? Тогава ли, когато оня там ви вкара в леглото си, вместо да ви вкара в института? Или по-късно, когато Миланов ви изгони? Или още по-късно, когато Лазар ви ограби? Или оная вечер, когато…

— Но не виждате ли, че това са налепи, външно загрубяване, ако щете, защитно загрубяване… А гласът на доброто е заложен у всекиго от нас…

— Ако имате предвид инстинкта…

— Инстинктът е в корема. И в подкоремната област. А другото е тук! — обяснява тя, като поставя ръка върху балкона си.

— Да, но вие забравяте най-горната етажерка, която разваля всичко — напомням, като почуквам леко черепната си кутия.

— Зависи — поклаща глава Лиза. — Зависи дали тази ваша етажерка е свързана със сърцето, или с ония, по-долните неща. Но сърцето всеки го има, Тони, и всеки чува гласа му.

— Говорите също като един мой приятел — забелязвам.

— Какъв приятел?

— Един покоен приятел.

Тя наистина ми напомня с тия свои наивни разсъждения за Петко и за един отдавнашен разговор, когато, не помня по какъв повод, бях казал, че не знам как да постъпя.

— Човек винаги знае как да постъпи — бе възразил спокойно Петко.

— Кой човек? Ти или аз?

— И ти, и аз. Нещо тук, в тебе, не ти ли казва: направи това или недей прави онова…

— Да де: вътрешният глас. Слушай вътрешния си глас и всичко ще е наред.

— „Всичко“ е силно казано — възразил бе Петко. — Аз най-често ги правя гафовете, когато слушам вътрешния си глас. Правдив, но непрактичен.

— Тогава защо ще го слушам?

— Ако щеш, го слушай. Твоя работа. Обаче щом трябва да избираш между два гафа, логично е да избереш по-дребния. Ние винаги мислим какво впечатление ще направим на другите. Но човек не е непрекъснато с другите и накрая винаги остава пак сам със себе си. И лоша ти е работата, ако вътрешният глас почне да те ругае.

— Като почне да ругае, ще го накараш да млъкне.

— Да. Стискаш го за гърлото и го задушаваш. И повтаряш отново и отново номера, докато млъкне завинаги. Това е то истинското самоубийство.

— А да скочиш от някой шести етаж какво е?

— Тия, дето са стигнали до истинското самоубийство, не скачат от никакви етажи. Говедата не се самоубиват.

— Самоубийци, но живи и здрави…

— Напълно. И обикновено — с добро самочувствие.

— Дори и когато са насаме със себе си?

— Как искаш да бъдат насаме със себе си, когато са убили себе си. Могат да бъдат най-много насаме със стомаха или с половия си орган.

Да, вътрешният глас. Интересно, че свидетелствата на добролюбците са все едни такива вътрешни и не-доказуеми, докато мизантропията борави с очевидни факти и брутални аргументи. Но да спориш с добролюбеца е загубена работа, тъй че вместо да споря, запитвам Лиза:

— Говорихте ли с вашия роднина?

— Да, разбира се. Казах му с какви трудности се сблъсквате и как сте решили да доведете нещата докрай.

Представям си какви глупости му е надрънкала.

— Нямате представа, Тони, колко разчитат хората на вас.

Въпросът е аз на кого да разчитам. Засега — най-вече на краката си. Последните дни съм обиколил всички учреждения, свързани в една или друга степен с тия легендарни тръби, и съм направил всички възможни справки. Не бих казал, че ме посрещат с отворени обятия, но когато поставям въпроси, все пак отговарят. Всички инстанции, с изключение на една — нека я наречем Учреждението, за да си нямаме усложнения. А влезеш ли в допир с тая инстанция, усложненията идват от само себе си. Както викаше Петко — чел ли си Кафка?

Не съм чел Кафка. И с цялата си наивност отивам при секретаря на Учреждението, натоварен да поддържа връзка с печата. Служителят ме изслушва внимателно, записва нещо в бележника и ме отпраща с уверението, че ще получим писмен отговор на поставените въпроси.

Отговор обаче не идва, поне в следващите десетина дни. И понеже главният напира, налага се отново да прескоча до Учреждението. И понеже секретарят ми се вижда съвсем необщителен, решавам да се отнеса до шефа.

Секретарката е мило момиче, но вероятно само с началството. Иначе е един малък айсберг с изрусена коса и неприветливи очи. Все пак, когато научава, че съм журналист, айсбергът изслушва какво ме води насам и влиза да докладва на шефа.

— Съжалява, но не може да ви приеме в момента — уведомява ме малко по-късно момичето. — А писмото ще ви изпратим още тия дни.

Най-сетне писмото наистина се получава. Редактирано е в образцов канцеларски вид, толкова гладко, че няма къде да се заловиш, и съвсем безсъдържателно, обаче за сметка на туй здраво армирано със съответните разпореждания, постановления, производствени програми, нормативи, корективи, спецификации и всевъзможни други от тоя род. Невралгичният въпрос е оставен изобщо без отговор. Важното е, че всичко е протекло точно по канцеларския ред, че нещата са се движили при пълно спазване на бюрократичната градация и че не съществуват никакви нарушения на бумажния ритуал.

И все пак въпросът е налице, така че се налага да го задам някому. И то не на автора на писмото, който е споменатият вече секретар. Тъй че ето ме отново при голямото началство.

— Изключено е да ви приеме — заявява айсбергът още щом ме вижда. — При него има съвещание.

— Бих могъл да почакам.

— Днес е изключено, казах ви.

— В такъв случай попитайте кога може да ме приеме.

— Сега не смея да го безпокоя.

— А кога ще смеете?

— Елате следобед.

Отивам следобед, колкото да видя на практика дали не са настъпили някакви изменения в тоя старинен обред — разтакаването. Оказва се, че всичко си върви точно по традицията.

— Няма да може да ви приеме днес.

— А утре.

— Нито утре.

— Но все пак някога ще трябва да ме приеме…

— Елате в приемния ден. Петък следобед.

Отивам в петък следобед, и то по-раничко, за да изпреваря другите посетители. В канцеларията наистина се оказва само русият айсберг.

— Ще трябва да почакате — обявява хладно айсбергът. — Не е дошъл.

— Така ли спазва приемния ден? — запитвам, колкото да се намирам на приказка.

— Може и за това да напишете във вестника — подхвърля секретарката.

— Добра идея — кимам. — Ще се възползувам от предложението ви.

— Вие какво, шегувате ли се? — поглежда ме тя неприязнено. — Има обед с чуждестранна делегация. Да не си въобразявате, че само вас чака.

Аргументът е сериозен и аз добре го запомням, понеже бива повторен пет пъти, след като на неравни интервали се явяват още петима посетители. Съвсем дребна цифра за един приемен ден. Вероятно гостоприемството на шефа отдавна е добило популярност.

Седим си прочее шестимата в топлата компания на айсберга, който закръгля бройката на нещастното число седем. На всичко отгоре айсбергът не разрешава да се пуши. Аз единствен пуша, и то — мислено. Когато пушиш мислено, това те освобождава от необходимостта да използуваш пепелник, а също и от изкушението да ругаеш мислено. Както казваше Петко, влезеш ли в кавга с противника, почнеш ли да си ядеш нервите, значи противникът вече те е победил. Аз лично съм отредактирал тая максима по-просто: защо трябва сам да се ядосваш, когато можеш да ядосаш другия. Така че седя, пуша мислено и чакам продължението.

Един час преди края на работното време Неуловимият идва. Малко по-различен е от онова, което съм си представял, но не по същество. Изобщо не е от деспотичния п високомерен тип, а от другия — учтивия и хладно-безучастния. Благоволява дори да кимне бегло в неопределена посока, сякаш казва: ето го поздрава ми, поделете си го, както намерите за добре. Сетне изчезва в кабинета, сподирен от секретарката. Айсбергът се бави вътре цяла вечност, но все пак излиза най-сет-не, понеже кабинетът няма друг изход, и извиква един от шесторката. Това не съм аз.

— Бях първият… — напомням кротко.

— Другарите са записани по-рано.

— А защо не ме записахте оня ден?

— Другарите са записани по-рано — настоява айсбергът.

— Добре — отстъпвам. — Все пак опитайте да обясните на шефа си, че този път ще го чакам докрай.

Секретарката не си дава труд да отговори, обаче след някое време намира повод да хлътне в кабинета. Това не скъсява чакането ми. Едва след като петимата един по един биват отпратени, идва и моят ред. В интерес на истината съм длъжен да отбележа, че когато най-сетне получавам разрешение да вляза в светая светих, работното време е минало.

Очаквам да ме приеме неприязнено, но той е учтив. Хладно учтив.

— С какво мога да бъда полезен?

Обяснявам с какво.

— Нали ви пратихме писмо? Защо го писахме това писмо, щом отново ще ни поставяте същия въпрос?

— Изглежда, не сте забелязали, че в писмото липсва отговор на въпроса ни.

— Не допускам — отвръща сухо шефът. — Разбира се, аз не съм го писал собственоръчно, но не допускам.

— Място за допускане няма — позволявам си да кажа. — Писмото е налице.

— Добре, да не спорим — забелязва все тъй сухо началството. — Идете утре при секретаря и с него ще изясните всичко.

— Вече бях там. И ако ви чакам цяла седмица, то не е за да ме пращате отново на същото място.

Той ме поглежда с лека изненада, сякаш учуден от арогантното ми държане.

— Вижте — казвам, — не мислете, че умирам да правя компания на секретарката ви, нито че държа на вашия отговор. Нещата са достатъчно ясни на редакцията и без вашите пояснения. Спазвам просто обичайния ред, защото утре, когато пусна материала срещу вас, може да възразите, че не съм се обърнал предварително към вас.

Усещам, че думичката „срещу“ е подразнила неприятно ухото му. Той се размърдва неудобно на стола и поглежда миниатюрното съоръжение, което нехайно държа в ръка.

— И магнетофон сте взели…

— Това е в общ интерес — обяснявам. — Иначе може да кажете, че съм изопачил някоя фраза.

— Но аз не съм готов да давам изявления пред магнетофон — произнася вече с нотка на безпокойство шефът. — Трябва да имам подръка справки, документи…

— Защо „изявления“? Това е работен запис. Проста формалност.

— Каква формалност? Че вие това може и по радиото да го пуснете, знам ли ви. Аз, драги, не говоря от свое име, а от името на цял институт и трябва да внимавам в думите си.

— Не мога да настоявам. Ваша работа. Но няма да ходя повече при секретаря ви.

— Добре, не ви пращам при него. Ще отговорим писмено. Щом искате лично аз да отговоря, ще имате отговора ми.

Когато навремето ми се е случвало да си правя насаме по някой клиничен преглед, колкото да си определя диагнозата, винаги съм установявал, че един от дефектите ми е в това, дето не мога да мразя. Изобщо в максимата „силно да любиш и мразиш“ се издънвам и по двата показателя, но най-вече по втория. Не изпитвам ненавист дори когато ме съборят с някой удар откъм гърба. Старая се само да си обясня причината. А причината е, че съм се изтикал, без да ме канят, между тия хора, които кротко си живеят, като че ли са болни от рак. Но болни или не, те са до гуша в батака, а когато човек е в батака, трудно е да изпитваш омраза към него. И мисля, че ако бях способен да мразя, по-скоро бих мразил някой такъв като тоя, дето току-що ме е изпратил с хладна учтивост и дето никога не стига до батака, защото още отрано се е научил добре да лети, може би не чак дотам, та да стигне до самите върхове, по все пак достатъчно високо, в чистите слоеве на атмосферата, до нивото па служебния кабинет с персийски килим и на мерцедеса, и па щаба от сътрудници, които отлично владеят целия регистър на канцеларското витийство, за да те предпазват от евентуални аварии. Тъй че аварии няма и дори да възникват, ловко биват заобикаляни и всичко е добре, в смисъл че нищо не е добре и че поверената ти административна машина произвежда главно никому ненужна циркулярна бумага, без да броим гафовете, но затова пък ти се крепиш в горните слоеве на атмосферата и макар че едва ли ще стигнеш до самите върхове, чието видение трови сънищата ти, но няма риск и да паднеш на дъното, дето всъщност ти е мястото. Да, такъв с удоволствие бих го мразил, стига да бях способен на подобни силни чувства.

„Ще имате отговора ми“ — бе обещал с хладно великодушие летецът. Отговор обаче не идва. Идва Ганев, един от тия познати, дето не помниш кога и как си се запознал с тях.

— Трябва да поприказваме — вика. — Много е важно.

И ме замъква в „България“. Настаняваме се до витрината и изгледът на зимния булевард, по който вятърът мете снежния прах, ми напомня за времето, когато тук, в това кафене, а може би и до тая маса, обмисляхме с Петко поредния сценарий. Сега обаче не става дума за обмисляне на сценарий. И ако има такъв, той е вече готов.

Една сервитьорка е донесла водката, и Ганев ме осведомява:

— Искам да те питам нещо по тая история с тръбите и проектирането на цеховете. Но смятай, че разговорът е съвсем личен. Наздраве!

И едва отпил от чашата, продължава:

— Кажи ми, ама така, приятелски: кой стои зад цялата тая работа бе, човек?

— Две предприятия.

— За предприятията, това го разбрах. Но обясни ми ти, кой е на дъното?

— Нередностите.

— Ти пак своето. Че къде няма нередности бе, Павлов? У вас, в редакцията, всичко ли е наред?

— Да, но тия са по-дебели. Става дума за милиони. И хората протестират.

— Да ти кажа ли защо протестират? Защото някой ги мушка отзад: протестирайте! Вдигайте пушилка! Намерете им цаката па ония от Учреждението. Кой е този „някой“, това ми кажи!

— Нямам представа.

— Нямаш представа, съгласно! Вярвам ти. Но не се ли сещаш, че такъв съществува?

— Не е изключено.

— Сигурно е, слушай мене. Чух, че си се заял с един от шефовете ни. Ако си се разлютил, задето не те е приел веднага, ще ти кажа, че това е дребнавост. А ако е за друго, просто не си прав. Парафирал бил нещо… Ами че нали специалисти му го дават за парафиране, нали е преглеждано, обсъждано? Какво е виновен той?

— Може да не е виновен. Може да е виновна текущата практика. Но ти знаеш, че който подписва, той отговаря.

— Формални неща, Павлов! — отвръща Ганев, като маха нехайно с ръка. — Работата е там, че и нашият, като всеки жив човек, си има врагове и че тия врагове точно сега са се размърдали. Защо трябва да им играете по свирката на тия типове и да създавате кахъри на човека!

— Е, чак пък „кахъри“… Такива неща с кого не се случват.

— Абе ти си прав… И ако питаш мене, шефът няма за какво толкова да се плаши. Нарушения няма. Всичко е ажур. Но представи си, че вземат, та го орезилят в печата!

— Неприятно е.

— Виждаш ли? И кой ще има полза освен завистниците? Вие например какво ще спечелите, и ти специално? Да не би орден да ти окачат? Нещо друго може да ти окачат, не орден. Нали знаеш, когато атовете се ритат, магаретата страдат.

— Какво имаш предвид? — питам колебливо.

— Нищо специално. Но ти сам знаеш, че стане ли меле, все някой го отнася. И нашите хора не са безпомощни. Има кой да ги защити, ако се наложи. Миналата година пак се бяха престарали в един вестник и някой май че изгърмя…

— Случва се — кимам. — Без гърмежи не може.

— Божа работа! — кима и Ганев. — Но защо баш ти ще се набутваш между шамарите?

— Всичко зависи от писмото — казвам, като вдигам чашата. — Чакаме да ни изпратят писмо. И ако си въобразяват, че ще се отърват с мълчание…

— За писмото не се бой — успокоява ме познатият, който е в течение и на тоя въпрос. — Ще бъде ком ил фо. Пък ако трябва, някой ще звънне и на вашия главен. Нали знаеш, главните си разбират от лафа. Само ти да кротуваш.

Отпивам от чашата, но нещо не ми върви.

— Както виждаш, не съм се разскачал — избъбрям.

— И си прав, да знаеш!

Вече сме уредили сметката, когато Ганев стига до десерта.

— Нали знаеш, Павлов: направи добро, па го фърли на пътя. А твоето няма да остане на пътя. Още наесен ще имаш една командировка до Виена. За есенния панаир. От мене ще я имаш, и то съвсем приятелски, без връзка с оная история. Да не помислиш, че те подкупвам. Ти в Австрия ходил ли си?

„Колко пъти!“ — отвръщам наум. Но гласно казвам:

— Само веднаж.

Да, повтарям си по-късно, само веднаж и много пъти, зависи какво имаш предвид. И си спомням нощта и границата и оная история с чантата и отбиването в паркинга, за да видя какво има в тая чанта и пътя натам, все натам, чак до глухата самота на Алпите. Спомням си всичко това: и истинското, и неистинското, като че действително съм го преживял, но сега то е съвсем избледняло и много далечно и напълно лишено от смисъл. Значи върнал съм се, казвам. И го забравям.

Защото в момента не ми е до спомени. Играта се е засилила и както твърди Ганев, не е изключено в мелето да отмъкнеш някой шут. И шутът — иди-дойди, божа работа, както твърди същият Ганев, но направо губиш играта.

На следния ден дългоочакваното писмо пристига. Носи ми го не нашата половин секретарка, а сам Янков.

— Хвърли един поглед!

И след като преглеждам посланието, запитва:

— Как ти се струва?

— Празна работа — отвръщам. — Както и първия път. Измиват си ръцете с формалности.

— Така е и не е така — избъбря Янков съвсем по янковски. — Формалности, формалности, но туй е всъщност редът, установената процедура. И за к’во сме се хванали точно за това Учреждение?

— … Пък и за цялата тая история… — подхвърлям.

— Ами… Ако питаш мене…

— Щом поставяш така въпроса, тогава вече работата е друга — признавам. — Но ще трябва да питаме главния.

— Абе какво ще питаме? — сепва се прекият ми шеф. — Говорим си помежду си.

— А ако е само за Учреждението, не виждам начин да го заобиколим. Не че единствено в него е вината, но без него трудно ще се обяснят някои по-късни неща и изобщо материалът ще куца яко.

— Всъщност ти си прав — забелязва Янков след къс размисъл. — Може би наистина трябва да говорим с главния. Обаче не така — ти едно, аз друго, за да реши, че отделът няма единно становище.

Той ме поглежда с очакване. Аз също чакам.

— Нищо свястно няма да излезе от тоя материал, ако питаш мене. Много звена са замесени и всички имат трески за дялане. Значи всички ще трябва да критикуваме. И какво ще се получи? Както сега са настръхнали един срещу друг, така утре ще настръхнат срещу нас. Ще се обединят за наша сметка, Антоне.

Не виждам причина да възразявам. Но мълчанието дразни Янков дори когато го взема като знак на съгласие. Той държи на всяка цена да кажеш „да“, да се заангажираш, та утре, ако се наложи, да може с чиста съвест да прехвърли върху тебе вината.

— Какво мислиш? — пита прекият ми шеф.

— Както решиш — промърморвам, макар да знам, че тия две думи най го дразнят.

— Аз питам тебе.

— На мене, знаеш, ми е все тая. Наредено ми е да готвя материал — готвя го. Ако утре ми кажат „ресто!“, ще зарежа. Все тая ми е.

Материалът всъщност е готов, но това не е нужно да се казва на Янков. Остава да нанеса само една малка подробност, за да бъде завършена панорамата.

„Бяха се престарали в един вестник и някой май че изгърмя…“ Тази случайно подхвърлена фраза не е лоша като повод за размисъл, обаче е доста бедна като информация. Налага се да прекарам известно време в отдел „Документация“ и да се поровя из старите броеве. Подир което пък се налага да се заема с издирване на съответното лице.

На следния ден се добирам до загадъчния мистър Хикс, за да установя с леко разочарование, че не е изгърмял. Странно, че не е изгърмял, защото Марков е класически тип на шило, дето в торба не стои, както би се изразил главният. Изобщо, както би се изразил главният, Марков и аз сме от един дол дренки. По-точно казано, той е мой облагороден вариант или ако щете, аз съм негова изродена разновидност, макар че, ако е до външността, моята е доста по-изтупана.

Работата е там, че Марков е от ония хора, знаете ги, нали, дето винаги воюват с някого и с нещо. Това, че някой или нещо може да не им харесва, е съвсем естествено. Но чак пък да воюваш… Неврастеници. Точно според известната диагноза: знаят много добре, че две и две прави четири, обаче това ги дразни.

На всичко отгоре Марков се смята за пълномощник на правдата. А правдата е такава клиентка, от която трудно можеш да очакван хонорар, ако не смятаме за хонорар неприятностите. Така че само фанатизирани типове биха се заели да и служат. Такива, дето са готови да вървят докрай, искам да кажа, до уволнението. Такива като Марков.

— Не ме уволниха — осведомява ме колегата, когато сядаме да хапнем в клуба. — Само ме наказаха.

— Значи все пак пострадал си…

— Да, но те съвсем произволно. Бях допуснал някой неточности. Нали знаеш: един казва едно, друг — друго…

Неврастеникът се изразява доста мъгляво и доста неохотно. Такива като него с течение на времето стават мнителни и подозрителни. Вероятно недоумява за какво е тоя разпит. Така че налага се да го информирам за намеренията си някъде между мусаката е картофите и кремпитата.

— Действай! — окуражава ме Марков. — Действай смело и се готви за наказание.

— Защо? Всичко е проверено.

— Абе колкото и да е проверено, все ще се хванат за нещо. Не си ли разбрал, че в това е силата им: виновни са по същество, но формално са оневинени. Имат за индулгенция цял куп канцеларски бумаги. А ти може да си прав като бог, но понеже не си бог, накъде ще сгрешиш нещо в някоя подробност. И те ще са хванат тъкмо за нея: защо не си казал и еди-какво си или защо, като си го казал, не си пояснил, че… и т.н., и пр., и пр., все ще ти намерят поне една-две трески за дялане, колкото да те изритат.

— Но тебе нали не те изритаха…

— Аз съм тежък случай — промърморва Марков, като отмества чинията с недоядената мусака, за да даде път на кремпитата.

Това ми напомня фразата на Петко „аз, братче, съм магнитна аномалия“.

— Вдигнали са вече ръце от мене — обяснява неврастеникът, като се опитва да забие ножа в твърдата кора на сладкиша.

Ножа не успява да забие, но затуй пък кремът изпод кората се разплесква и изскача встрани. Все пак Марков успява да се пребори с твърдото лакомство, което под неговите манипулации се превръща в някакви неугледни смачкани парчетии. Заситил по тоя начин ако не глада, то поне неврастенията си, колегата изоставя кремпитата, за да продължи мисълта си:

— Вдигнали са ръце от мене, понеже са разбрали, че не могат да ме вразумят. Обявили са ме за непоправим.

— Не си ли пренавиваш перките? — позволявам си да запитам. — В тая страна не си ти единственият, дето критикуваш.

— Абе това, че ни е казано да критикуваме, това всички го знаят, включително и вашият Янков — съгласява се неврастеникът. — Само че при критиката там е неудобството, че не знаеш как и докъде. И щом почнеш да назоваваш нещата с истинските им имена, такива като вашия Янков или нашия Станев тутакси ще се стъписат. Това не е градивна критика, ще кажат. Тоя съвсем си е разпасал пояса, ще кажат. И ще ти подпишат паспорта.

— Но твоя не са го подписали — настоявам.

— Защото знаят, че с мене ще има да берат ядове, че няма да си подвия опашката, а ще продължа от инстанция на инстанция, че даже да ми натикат главата под водата, пак няма да млъкна, а ще продължа да настоявам на своето, та макар от устата ми да излизат вместо думи въздушни мехури. А тебе ще те изритат.

Острите сиви очи на неврастеника ме следят с мрачно злорадство. У него всичко е някак си остро — и тънкият нос, и удължената брадичка, и дори ушите, щръкнали нагоре като козите уши на сатир. Той очевидно се забавлява да наблюдава реакциите ми и да поставя на проверка смелостта ми. Аз също се забавлявам. На такъв фанатик и през ум не му минава, че за да извършиш една рискована стъпка, съвсем не е необходима смелост. Изобщо не е в състояние да загрее, че ако съм решил да продължавам операцията, то не е защото чак толкова държа на правдата, а защото съвсем не държа на мястото си.

— Няма да ме уплашиш, в случай че това ти е целта — казвам, колкото да му разваля настроението.

— Драго ми е да го чуя — кима Марков, — Дотук ми е дошло от разумни хора.

И убедил се окончателно, че не спадам към разумните, той минава към някои по-конкретни бележки във връзка с Учреждението.

— И все пак продължават да карат някак си — забелязвам по едно време.

— Е, да, някак си. Нали оттам идва и проклетото ни успокоение, че нещата винаги вървят някак си и винаги се оправят някак си. Също като в шия нови блокове, дето бях вчера. Ама че сградите така са разположени, та като застанеш сред тях, да те налегне меланхолия и униние… Ама че архитектите са си оставили ръцете, като са проектирали възможно най-неугледните решения… Ама че тая или оная бригада също си е оставила ръцете, че тук е разкъртено, другаде разкривено, там недовършено… Какво значение? Нали хората все някак си ще се нанесат, все някак си ще живеят, ще тупат черги, ще готвят овнешко с картофи, ще раждат деца…

— Ти май не обичаш овнешко с картофи.

— Не обичам овните. Тая овнешка апатия… тая немара… карай как да е, карай някак си, нали формално всичко е наред: изпълнено, предадено, прието… Защото и тези, дето приемат, са също като онези, дето предават. Важното е формално всичко да е наред, бумагите да са наред. Щом за брака се дават премиални, какво има толкова да му мислиш.

— Прекалено обобщаваш — забелязвам. — Ще има пак да те сапунисват.

Неврастеникът поклаща глава, сякаш казва: имаш много здраве, сетне отмества превърнатата в развалини кремпита, до която дори не се е докоснал, и отпива от току-що донесеното кафе.

— Нищо не обобщавам, Павлов. Видял съм, установил съм, записал съм. Ще го пуснат или не, но ще мине и ще се забрави, а после ще дойде друго. И там е именно бедата, че не се решавам да тегля чертата и да обобщя. Също както и с това Учреждение. Аз съм изнесъл един гаф, и е бил забравен. Ти ще изнесеш втори и също ще бъде забравен. Но положително там има и други гафове, не може да няма и други, и ако някой се запретне да ги разрови и да тегли чертата, картината ще стане далеч по-неприятна.

— Ами нека стане.

— Да стане, само че кой ще я нарисува? Кажи де: кой? Ти или аз?

Амбицията ми не стига до големите фрески. Засега са ми достатъчни и отделни детайли. Така че връщам разговора към конкретните факти. И добре правя, защото още същия следобед ме извикват при главния. Само мене. На четири очи. А викне ли те шефът на четири очи, трябва да си готов на всичко.

— Какво става, Павлов? — запитва той, без да напуска седящото си положение и без да ми сочи с ръка креслото. — Днес трябваше да представиш материала.

— Нося го.

Главният поглежда папката в ръката ми и по лицето му се изписва разочарование. Приготвил се е човекът здраво да ме калайдиса, а сега — язък за подготовката.

— Дай го де, какво чакаш? И сядай.

— Въпросът е, че в отдела се появи известно разногласие — пояснявам, като оставям папката на бюрото. — Янков навярно ви е казал.

— Каза ми, да. Затова те извиках. Иначе щях да викна него.

И без повече обяснения главният потъва в машинописа. Това не е цял ферман. Пет странични, добре наблъскани с факти. Къси извадки, отразяващи становищата на различните страни и поставящи читателя в недоумение пред вечния въпрос — кой е виновен. А след това къси уточнения па събитията и накрая късо заключение, за да стане все пак ясно кой за какво е виновен. Сух материал. Без помен от художествени достойнства.

Главният чете внимателно — не по диагоналната система, — някъде ръмжи, другаде пухти, а тук-там и загадъчно мълчи. Накрая затваря папката, отмества я настрана и казва, сякаш на себе си:

— Крушката не пада по-далеч от дървото.

— Моля? — питам също като Лиза, макар да не се касае до чуждица.

Това за крушата ми прозвуча доста съмнително. Почне ли с поговорки, работата е ясна. Всъщност тя още от началото ми е ясна. Знам предварително, че се трудя за тоя, що духа.

— Едно време баща ти беше направил такъв материал. Остър и лют… И отнесе наказанието…

— Това е било едно време — напомням.

— Е, да, едно време — кима главният. — Но сега да не мислиш, че за тоя твой материал ще ни покрият с лаври? Ще има да се берат ядове.

— Доколкото разбрах, и Янков е на същото мнение.

Шефът ме поглежда недоволно, приготвя се да изръмжи нещо не твърде приятно, обаче се овладява и запитва:

— А защо, мислиш, Янков е на такова мнение?

— Ами… попритиснали са го.

— Кое те кара да смяташ, че са го попритиснали?

— Това, че се опитаха да притиснат и мене.

— По кой начин?

Разказвам с няколко думи, без да пояснявам, че водката е била полска, а не съветска.

— И защо не си ми казал? — изръмжава шефът.

— Какво да вя кажа? Частен разговор. Недоказуеми работи.

— Това не е частен разговор! — кипва главният. — И аз не съм следовател, за да търся доказателства. Такива неща се съобщават, ако не ти е известно…

Щом кипва, значи е в добро настроение.

Той мълчи известно време, като обмисля нещо. Сетне отново запитва:

— Всички факти точни ли са?

— Точни и доказуеми. Имам пълна документация.

— Ще ми я донесеш. И ще дадеш материала за набор — нарежда шефът.

И като тупва с пълния си юмрук по бюрото, добавя:

— Материалът ще излезе!

Старците пак са се спречкали. Между двете кресла святкат реплики като мълнии, докато ние тримата върху дивана наблюдаваме безпомощни бурята.

Те седят един срещу друг: Димов — крехък и източен, с бледо лице като пожълтяла от времето слонова кост и с хлътнали трескави очи — и Несторов, масивен и тежък, с изпечена кожа, върху която играят смътните червеникави блясъци на възбудата, едно лице с резки черти и присвити очи, бронирано сякаш в недоверие.

Вечерта е започнала съвсем патриархално, още повече Димов е твърде отпаднал, за да води сражения, а Несторов е нещо настинал — настинката сполита дори здравеняците — и за пръв път се е явил загърнат зиморничаво в някакъв стар шинел.

Изобщо всичко почва съвсем идилично и навярно би продължило така, ако по време на една съвсем безобидна престрелка Рицаря не се изтървава, като произнася думата „догматик“.

— „Догматик“ ли? — озъбва се Неси. — Вие, като кажете „догматик“, все едно че издавате смъртна присъда.

— Ние не сме по смъртните присъди — възразява Димов. — Други са по тая специалност.

— Само че за вас догма е всяка истина, щом е ясна и проста — продължава Допотопния, без да го слуша.

— Няма прости истини — поклаща глава Рицаря, като се обръща към дъщеря си. — Ако истините бяха тъй прости, „Капиталът“ на Маркс нямаше да е дебел като библия, а щеше да е от пет изречения.

— Само че марксизмът може да се каже и с пет изречения — упорства Неси. — И понякога е нужно да се каже именно с пет изречения, защото всеки не може да чете „Капиталът“. А тия пет изречения вие ги обявявате за догми.

— Видяхме какво става с марксизма, когато го събират в една червена книжка — пояснява отново Димов на Лиза. — Така са били извращавани много учения. И християнството догмата го уби.

— Пет пари не давам за християнството — изръмжава Неси. — Макар че ако е въпрос за католицизма, той затова именно завладя света: превърна всичко в няколко прости догми и завладя света.

— Истината не влиза в догми — поклаща глава към дъщеря си Рицаря. — Много голяма е, за да се събере в няколко догми.

— Глупости — отвръща грубо Допотопния. — Има висша математика и има таблица за умножение. Хайде сега да обявим, че таблицата за умножение е погрешна, понеже не била висша математика.

— Догматизмът е винаги много убедителен — промърморва този път сякаш на себе си Димов. — Ако не беше убедителен, нямаше да е дълговечен.

И те продължават да се дърлят все по-настървено, единият — в треска, а другият — обречен, обаче продължават своя изтощителен двубой в тоя хладен мрачен хол и върху въображаемия терен на историята, като че ли целият ход на историята зависи от тях двамата, продължават да си оспорват командния лост на света и да чертаят всеки по своему развитието на живота, след като животът вече ги е изхвърлил от обръщение, като двама бойци, все още вчепкани в смъртна схватка, макар пълчищата отдавна да са отминали, макар полесражението отдавна да е утихнало, макар наоколо да се простира вече глухота и нощ, нощта, която само след миг ще погълне и тях двамата. Една свирепа и безсмислена схватка, но чието отчаяно упорство прераства в нещо като подвиг, в нещо като саможертва, в нещо като трагична съдба.

И додето ги гледам така настръхнали един срещу друг, престанал вече да чувам острите фрази, из-веднаж си помислям, че може би те воюват тъй настървено, защото воюват всъщност със себе си, с нещо у себе си, нещо, което усещат, че носят нейде там, много дълбоко у себе си, и от което се боят и което се стремят да изтръгнат неумолимо, да го изличат и изпепелят по време на тоя безкраен двубой.

— Догматик ли? — проечава внезапно като грохот гласът на Допотопния. — Да, ако революционното насилие е догма, аз съм догматик! И ако класовата борба е догма, аз съм догматик! И ако диктатурата на пролетариата е догма, аз съм догматик! И за ваше сведение не се срамувам от това!

Той се е изправил, още по-едър и заплашителен, тъй както е заметнат със стария шинел. Изправил се е, сякаш очаква следващото предизвикателство. Сетне бавно се извръща и тръгва към стаята си.

Но още не е стигнал до стаята си, когато спира и се ослушва. На вратата се е позвънило един път. Един път е за Неси.

Борецът с шинела се връща мудно назад и излиза в антрето. Минута по-късно той отново е в хола, придружен от някакъв възрастен мъж, висок почти колкото Допотопния, но далеч по-фин от него: шапка „Идън“, тъмносин балтон и все още запазено лице с посивели бакенбарди.

— Мисля, че вас търсят — промърморва Неси към Лиза и отново се отправя към стаята си.

— Какво има? — пита жената с лека неприязън.

Щом е с неприязън, вероятно го познава. Тъкмо това се опитва да припомни и новодошлият:

— Но, Лиза, не ме ли познавате?

— Че кой бяхте вие?

— Но, Лиза! — възкликва с приветлива усмивка гостът. — Аз съм вашият баща!

Допотопния, който почти е стигнал до стаята, спира и с недоумение се обръща. Димов, почти задрямал в креслото, ококорва очи.

— Вие сте нейният баща? — извиква той. — А аз кой съм?

— Това не мога да знам — отвръща невъзмутимо новодошлият, като продължава да гледа към дамата.

— Майка ми ли ви прати да разигравате тук тия безвкусни сцени? — запитва с леден глас Лиза.

— Майка ви, да. Но защо — сцени? Намекна ми просто, че трябва да дойда и да разсея едно недоразумение.

— А защо чак сега? И защо точно сега? — любопитства със същия леден глас жената.

— Но защото това нещо зависи от майка ви. Съгласете се, че то е тайна на майка ви.

— И вие дойдохте, за да разбулите най-сетне тайната — пояснява дамата.

За да добави след миг:

— Вие сте един жалък лъжец!

Това, че е лъжец, не е чак толкова сигурно, ако разгледаме по-грижливо лицето му. Струва ми се да долавям в туй лице нещо от чертите на Лиза, може би малко по-груби и до нейде окарикатурени, но близки до нейните. Овалът, брадичката, дори леко вирнатият нос…

— Но, Лиза, как е възможно! Аз съм баща ви… — бъбри с гальовен глас гостът, сякаш не е в състояние да повярва на ушите си.

— Не е ли време да си тръгвате — решавам да се намеся. — Късничко е вече за вас.

— Я си обирайте крушите! — обажда се ненадейно и Неси. — Днес нещо съм разнебитен, обаче имам достатъчно сили да ви изхвърля на улицата.

И той се запътва с бавни стъпки към непознатия.

— Но, Лиза, как е възможно! — повтаря безпомощно гостът.

— Вървете си — съветва го жената. — Не виждате ли, че ще ви бият…

Вижда, естествено. И вече му е съвсем ясно, че мисията е стигнала до провал. Така че тъкмо преди Допотопния да го сграбчи за яката, се изнизва в антрето. Миг по-късно се чува и хлопването на външната врата.

— Но това… това е нечувано!… — бъбри несвързано Димов. Той е само на крачка от припадъка.

— Съвсем обикновено е — успокоява го Лиза. — Просто сте забравили табиетите на бившата си съпруга. Втълпи ли си нещо, готова е на всякаква простащина.

— Отвратително! — признава по-късно жената, когато вече сме се качили на горния етаж.

— Кое? Че имате двама бащи?

— Че произходът ми зависи от това, дали майка ми е спала със законния си, когото едва е понасяла, или с любовника, за когото също не е давала пет пари.

— Но двама бащи, това е все пак рядък лукс — напомням. — Двама бащи и една любеща майка… Те така са се струпали върху вас, че ще ви задушат от обич. Истинско глезене от страна на съдбата. Обичат ви, оспорват си родителството, умират за вас…

— Как няма да умират, нали са на такава възраст, че все някой трябва да ги гледа. За прислужница трябва да се плаща, а може и да краде…

Тя млъква, сякаш е изтърсила нещо неуместно.

— Това последното не биваше да го казвам, защото и аз крада.

— А нима за пръв път виждате тоя, втория си баща?

— Съвсем не е за пръв път. Знам, че е приятел на майка ми. Помня го още от детинство. И първия път, когато избягах от къщи, беше именно зарад него. Не можех да го понасям. Тъй че майка ми се принуди да си прави рандевутата в неговия апартамент, а не в нашия.

— Това, разбира се, е без значение — забелязвам, — но изглежда, че все пак той ви е баща.

— Подозирам го и без да ми го казвате — отвръща жената. — Колкото повече опознавах Димов, толкова по-ясно ми ставаше, че другият ми е баща. И навярно затуй открай време го мразя — защото ми е баща, без всякакво право да ми бъде баща.

Тя се отпуска на обичайното си място и взима цигара, но преди да запали, запитва:

— И какво значение?

— Никакво, естествено.

— Точно така: никакво. Вие сам казвате, че това е лукс, да имаш двама бащи. Тогава ще се възползувам от лукса и ще си избера този, който по ми харесва. Ще избера Димов!

— Димов е малко сприхав старец — напомням.

— Сприхав е с вас, защото го дразните.

— А другият е мек, внимателен, дори се усмихва…

— Естествено. Бивш търговец. Все едно че ви продава поплин за блуза… И вие ще го сравнявате с Димов!

— В последна сметка мисля, че имате право — отстъпвам. — Не познавам човека, но тази шапка „Идън“ наистина е много задължаваща.

После се сещам за другото:

— Вие май не четете вестници.

— Не ви е срам. Чета следобед. Знаете, че заран съм заета.

— Тогава не пропускайте утрешния. Вашият материал най-после излиза.

Материалът наистина излиза. Следващите дни, както би казал главният, беритбата на ядове е в разгара си. Но понеже фактите са силно нещо, възраженията са насочени главно по формата па информацията и по вечния въпрос — трябва ли да създаваме сензации, когато нещата биха могли да се решат и без сензации.

Не липсват и къщните грижи. Несторов, както често се случва с подобни здравеняци, дето никога не боледуват, е съборен жестоко от невинния грип и е вдигнал температура, която на неговата възраст… но да не бъдем песимисти. Във всеки случай налага се понякога, когато Лиза отива на пазар, да дежуря до леглото на Допотопния, понеже Илиев е в завода, а Димов също хич го няма.

— Тони, трябва да изляза — казва ми и тая заран жената. — Наглеждайте, ако обичате, стареца. Може да има нужда от това-онова.

Така че допивам кафето, дочитам вестника и слизам долу. Слизам безшумно, защото такъв си ми е обичаят — не обичам нито да слушам шум, нито да го произвеждам. В къщата цари полумрак и тишина и тишината или полумракът, а може би и двете едновременно, издъхват обичайния си мирис на мухъл. Или ако щете — на рози. Вратата на Допотопния е леко открехната и аз съвсем ясно долавям оттам някакъв странен звук. Нещо като леко ръмжене. Протяжно ръмжене, сякаш стопанинът се е сдобил с куче. Вслушвам се и с изненада установявам, че не е куче. По-скоро Неси е. И не ръмжи, а пее. Полугласно, но достатъчно ясно, за да разпозная известната строфа:

Изпитвам неловко чувство, като че подслушвам чужд разговор, и понеже не знам дали да вляза в стаята, или да се върна, сядам на дивана в полутъмния хол в очакване да свърши музикалната програма. Допотопния пее… Просто да не повярваш. И не ръмжи някакъв боен марш, а „Темная ночь“. Наистина да не повярваш. Готов съм да реша, че фантазията ми нещо пак се е развинтила, ако оттатък не долитат, макар и съвсем приглушено, познатите думи:

И макар само преди минута да съм изпитал не-ловкост, сега изведнъж ме засърбява да надникна и да подхвърля шеговито:

„Пеем, а? И то такива, военно-сантиментални…“

Тоя нелеп сърбеж — да поставиш другия в неловко положение, просто така, за да видиш какво ще се случи. Или както казваше оня, трябва да доведеш героя до крайност, за да се разкрие. Такива лафове ми правеха известно впечатление някога. По-късно станах по-скептичен. Ще му сервираш един шок и ще се разпука по шевовете. Но кое ще се разпука? Балтонът. А под балтона е сакото. А под сакото — кой знае още колко ката долно бельо. Изобщо някои хора са като кромида: белиш люспа подир люспа и когато най-сетне обелиш всичките люспи, оказва се, че не с останало нищо. Тогава какъв смисъл да ги белиш.

И все пак интересно — кое го е накарало да изрови тази песен от главата си: военната тема или сантименталната? Смъртта, която чака, или любимата, която също чака! Сигурно първото. Макар че след оная история с баща ми не можеш да бъдеш вече сигурен в нищо. Някои хора по това се различават от кромида, че когато балтонът се разпука по шевовете, а това не е чак толкова трудно, особено ако става дума за един стар и износен балтон, неугледен като болничен халат, та когато балтонът се разпука, отдолу се показва най-невероятното: едно обикновено човешко сърце.

Песента оттатък е секнала. Ставам и влизам в стаята. Тук е малко по-светло от хола, но само малко. Върху двата прозореца са спуснати плътните износени завеси с кафявокеремиден цвят. Един лъч от зимния ден минава през пролуката на по-далечната завеса и пада точно над леглото на болния. Неси лежи притворил очи, но усеща присъствието ми, макар и да го възприема по своему.

— Лиза, ти ли си?

— Не, Антон е.

Вероятно би предпочел да е Лиза, по не го казва. Приближавам до леглото.

— Да ви донеса ли нещо?

— Не, сега не. Благодаря.

Сядам за малко на близкия стол. Температурата вероятно е поспаднала, макар че песента би следвало да означава обратното. Болният се е отпуснал на високата възглавница, завит до брадата с две войнишки одеяла, над които е заметнат я шинелът.

— По-добре ли сте? — питам, за да кажа нещо.

— Ще се оправя — отвръща уклончиво Допотопния. — Какви неща са ми минали през главата, та един грип ли…

— Животът ви май не е бил лек.

— Животът, млади момко, никога не е лек, ако си решил да го живееш по мъжки. Аз моя съм го карал по мъжки… Нелегалния живот, партизанската борба, фронта, а после и другото, дето вашият Димов не може да ми го прости…

— Смятам, че отдавна ви е простил — забелязвам. — Макар че правите каквото можете, за да го ядосвате.

Несторов отваря леко очи, после пак уморено ги затваря.

— Ядосвам го с присъствието си — уточнява Допотопния.

— И с някои измислици… Това, че уж сте водили следствието му, вие го измислихте.

Старецът мълчи, притворил клепачи, сякаш се прави, че спи. Сетне леко извръща глава насам и ме поглежда.

— Не съм го измислил — казва той и вперва при-свитите си очи в потона, много висок, като във всичките тия стари къщи, и губещ се в полумрака.

— Но как, по това време вие изобщо не сте били в страната!

— Може и да не съм бил — съгласява се равнодушно Неси. — Не помня.

— Тогава значи сте го излъгали!

Допотопния отново ме поглежда, сякаш за да се увери дали съм наистина толкова тъп, колкото му се струвам, сетне леко се повдига на възглавницата, сяда и произнася:

— Не съм го излъгал, не чувате ли? Следствието му не съм водил, естествено, нито съм бил в течение, го не съм го излъгал!

И като отгатва по лицето ми, че тъпотата ми наистина не е присторена, добавя.

— Казах му, за да разбере, че поемам отговорността.

— Нима искате да оправдаете грешките и безобразията на онова минало?

— Нищо не оправдавам. Даже и собствените си грешки. Но не съм ги допускал от любов към безобразията. Времето беше такова.

— Обаче грешката с Димов не е ваша. Как ще поемате отговорност за нещо, което не сте извършили?

— Ей така: поемам я. След като толкова други си измиха ръцете, трябва да останат и някои, дето са готови да отговарят. И ако някой ми каже: готов ли си да отговаряш за всичко през оня период, ще му кажа: готов съм — за всичко! Още съм жив, значи още отговарям!

Сетне, изтощен от усилието, той се смъква надолу и отново притваря очи.

До слуха ми достига приглушен двукратен звън. Пак посещение. Да се надяваме, че не е някой нов баща. Оставям леглото на болния и отивам да отворя.

— Я — възклицавам, — ти отново възкръсна. Как ме откри?

Пред вратата стои Петко с внушителния си ръст, тъмните очила и лекото пардесю, призвано да служи през всички годишни времена.

— Открих те по най-сигурния начин — обяснява покойният ми приятел. — Без да те търся. Търся Ли-завета.

— А! — възклицавам за втори път. — Че отде я познаваш?

— Дълга история! — маха небрежно с ръка Петко. — Ще ме пуснеш ли да вляза, или ще ме държиш тука?

Изкачваме се в покоите ми, изваждам от шкафчето джезвето и се заемам да варя кафе, докато Петко, захвърлил шлифера, се отпуска на един стол и запалва цигара.

— Всъщност при кого живее тук Лизавета, при тебе ли? — пита той, като се взира през полупрозрачното перде към другия ми приятел — ореха.

— При мене, да. Но ако избързаш с изводите, ще сгрешиш — казвам, додето напразно търся захарта.

— И аз така си помислих — кима Петко. — Макар майката да ми съобщи, че ти си новият приятел.

— Майката не е в течение. Изобщо Лиза няма приятел. Обаче има почти годеник. Не мога да намеря захарта…

— Карай без захар — окуражава ме гостът. — Отдавна търся Лизавета… Още оня път, когато се видяхме с тебе във влака, бях дошъл да я търся, само че не я открих. Майка й не знаеше къде може да е отишла.

Поставям джезвето на котлона и включвам щепсела. После заемам обичайното си място на леглото.

— А какво общо имаш ти с Лиза? — питам.

— Всъщност нищо. Освен че съм баща на детето й, ако това има някакво значение.

— Ти какво? Подиграваш ли се?

— Защо да се подигравам? — отправя ми Петко невъзмутимо тъмните си очила.

— Как може да няма значение това, че си баща на детето й?

— Отде да знам? За мене, разбира се, има значение, иначе не бих я търсил. Но за Лизавета, изглежда — няма.

— Няма ли? Сигурен съм, че като те види тук, ще изпадне в стресово състояние.

— Вятър — възразява Петко. — Ти, изглежда, още не я познаваш, макар да живеете заедно. Всъщност откога живеете заедно?

И без да чака отговор, минава на друго, понеже вероятно отдавна не му е падал случай да се на-дрънка.

— Казваш „стресово състояние“… Напоследък ми втръсна да слушам тая дума. Лекари, психолози, драскачи, всичко живо се е хванало за стреса: стресът — това, стресът — онова… А в основата на всичко е страхът. Само че страх звучи съвсем елементарно, докато стрес… Мрачната роля на ужасите, настоящи и бъдещи, не се изчерпва с изтрепването на толкова хора. Тя е и е психологическия атентат срещу останалите — сковаващия страх, страха от войната.

— Това е известно — отвръщам, като се вслушвам в тихото бръмчене на джезвето.

— Да, като външен феномен. Обаче не като зареждане на пространството с психически взрив. А тоя взрив се трупа и трупа — от една страна, озлоблението, от друга — страхът, и когато тия два елемента пренаситят планетата до критичната точка, ще бъде достатъчна само една дребна искра, за да се разрази катастрофата.

— Щом си взел да мислиш за катастрофата, по-добре намисли как да я избегнем.

— Намислил го бях още навремето, още в гимназията. Бяхме решили с един приятел да основем тайна всемирна организация за ликвидиране на подпалвачите. Почваме с най-злостните и караме нататък до пълно изтребление или додето останалите се сепнат.

— Мъдър проект — признавам, като продължавам да се вслушвам в песента на джезвето, станала по-звучна.

— Не твърдя, че е мъдър, но идеята ме е занимавала. Бедата е, че тия злостните нямат брой и че премахнеш ли един, на негово място изскачат двама и насилието ражда само насилие. Там е драмата на тероризма. На психическата зараза трябва да се реагира с психическа дезинфекция.

— Че това се прави: вместо да ликвидираме злостните, разобличаваме ги.

— Но дали е достатъчно ефикасно? Не мислиш ли, че прекалено се ровим в мръсотията, полемизираме с пея, критикуваме, затъваме в подробности. Когато почнеш прекалено да се занимаваш с мръсника, ти влизащ в неговата орбита, той те обсебва, настанява се в мислите и преживяванията ти, значи постига своето…

— Тогава да се правим, че не го виждаме… — предлагам, като се отправям към котлона.

— Да не му доставяме радост, като му обръщаме прекалено внимание — уточнява Петко. — Да покажем, че той не е властен да ръководи намеренията и действията ни. Това ще го вбесява. А вбесяването е форма на саморазпадане, на самоунищожение…

— Пак обобщения и абстракции…

— А какво е според тебе конкретното в случая? — запитва гостът.

— Ами конкретното е, че си захвърлил рецептата на тероризма, но не си намерил никаква друга.

— Намерил съм. Само че ти пак ще кажеш: абстракция. Принципът винаги е абстракция, което не му пречи да бъде от съдбоносно значение.

Разбърквам с лъжичка кафето. Това за момента ми се струва по-полезно, отколкото да възразявам.

— На хората трябва да се даде една мисъл, разбираш ли? — чувам зад гърба си глухия глас на Петко. — Една мисъл, силна, проста и убедителна. Една спасителна мисъл, която да обсеби съзнанието им. А щом обсеби съзнанието им, те непрестанно ще я повтарят и непрестанно ще насищат с нея пространството. Една идея-светкавица, излъчвана едновременно от милиони хора, един ураган, който да очисти пространството и да помете силите на мрака.

— Само че идеята, естествено, още не сме я намислили…

— Напротив, съвсем ясна ми е. Но въпросът е голямото съдържание да бъде сведено до нещо крайно лаконично и пределно могъщо, кратко и силно като светкавицата, една идея-мълния, разбираш ли?

Той млъква и аз, като се обръщам към вратата, откривам причината. Лиза е влязла безшумно и гледа към госта малко изненадано, но съвсем не до степента на стрес.

— А, Лизавета! — произнася Петко, сякаш той и Лизавета са се разделили одеве на трамвайната спирка.

— Я, Петко! — отзовава се тя в почти същия тон. — Ама вие се познавате…

— Май че от доста години — промърморвам, — Не можах да намеря захарта.

— Ами че ето я под носа ви, Тони! — показва ми жената тенекиената кутийка, която действително стои на видно място върху шкафчето.

Лиза се заема да довърши сервирането, което ми дава възможност да се върна на любимото си място и да запаля.

— Не си ли забелязал — подхваща наново гостът, — че ние винаги прекалено обсъждаме поведението на другите, вместо да отделяме повече време за собственото си поведение.

Той сякаш съвсем е забравил присъствието на дамата, привлечен от нишката на мислите си.

— Ако е до критикуване, и ти критикуваш — забелязвам.

— Всички го правим — признава Петко. — Казваш си, че не бива, и докато се усетиш, отново си хлътнал в потока на общата инерция.

— Щом човек има основание да негодува…

— Това не е негодувание — прекъсва ме гостът. — Това не е отпор на злото. Това е клюкарски бъбреж, самозадоволяващо се злословие. Сърби ни и се чешем, и ни е приятно, че ни сърби, защото това ни дава възможност да се чешем. Ровим се в боклука уж от възмущение, но гнилият му дъх леко ни опиянява… И насищаме пространството с добавъчна смрад.

— Още не си влязъл и почна с разсъжденията — забелязва свойски Лиза, като му поднася кафето.

— Не почвам, а продължавам — уточнява Петко. — Продължавам един разговор отпреди доста години.

Известно време пием кафе и пушим мълчаливо. Сетне се сещам, че тия двамата навярно чакат да ги освободя от присъствието си.

— Ще изляза за малко — казвам, като ставам.

— Няма къде да излизате — възразява Лиза с доста категоричен тон, какъвто не е използувала досега спрямо мене. — Обедът е готов, а навън е студено.

— Ако го правиш от тактичност, наистина съвсем излишно е — присъединява се и гостът. — Аз наистина имам да кажа няколко думи па Лизавета, но те не са тайна. Свои хора сме.

— Най-първо да обядваме — предлага дамата.

Тя тръгва да шета, а ние продължаваме да бъбрим, в смисъл че Петко продължава излиянията си, а аз слушам. После обядваме, после пак пием кафе, додето накрая приятелят ми се сеща за какво е дошъл.

— Исках да те попитам, Лизавета, дали не си променила решението си…

— Не съм.

— Понеже мина доста време оттогава, рекох си, че може да си го променила…

— Не съм.

— Това исках да знам. Донесох ти малко пари. Не за тебе, разбира се, за детето…

— Щом са за детето, ще ги взема. Не съм в такова положение, че да откажа — произнася безучастно жената.

— Значи все пак не съм идвал напразно — заключава философски Петко и става.

— Чакай де, къде тръгна? — спирам го.

— Ще вървя. Искам да хвана по-ранен влак.

Той прави две неловки крачки към Лиза, но тя му е обърнала гръб и стои до прозореца, загледана в смътните очертания на ореха, прозиращи през бялото перде. Гостът спира колебливо, после изважда нещо, увито в евтин син плик, и го поставя върху шкафчето с котлона. Тоя евтин плик, доста измачкан и очевидно дълго въргалял се по джобовете, и тази висока самотна фигура, и тая неловкост на израза…

— Вие сте невъзпитана — казвам. — Поне изпратете човека!

Тя се обръща сепнато, сякаш съм я зашлевил, а Петко също ме поглежда, но аз не мога да различа погледа през тъмните очила и само отгатвам: „остави, братче, излишно е“. Сетне гостът леко ми махва с ръка и отваря вратата, а Лиза го сподирва.

— Вие сте груб и нищо не разбирате — казва ми малко по-късно жената, когато отново влиза в стаята. — Когато ми изкрещяхте, аз се мъчех да го изтръгна от сърцето си.

Тя ме гледа с оскърбения поглед на несправедливо ударено куче и очите й са леко овлажнели.

— Не съм ви крещял — възразявам.

И все още ядосан, добавям:

— Все пак той е баща на детето ви.

— Но аз не искам да е баща на детето ми! — извиква тя.

— Ето че сега вие крещите. И въпреки че крещите, не се чувате какво говорите: той е баща, искате или не искате!

— Само физически — отвръща Лиза вече по-спокойно.

— Ваша работа — свивам рамене. — Но доколкото имам сведения за другите ви познанства, той стои доста над тях. Може да не е съвсем в ред, обаче не е мръсник.

— Разбира се, че не е мръсник — съгласява се тя. — И за ваше сведение съвсем си е в ред. Вие не сте в ред. Аз не съм в ред. А той си е добре.

— Значи — другото — промърморвам. — Не очаквах това от вас. Вярно е, че трудно може да издържа семейство…

— Нищо не разбирате — прекъсва ме тя с досада. — Ако той не може, аз все някак си ще мога. Обаче той ще бъде толкова баща на детето, колкото и мой съпруг. Сиреч никак. Щом сте приятели, как не сте усетили, че той си е един свят сам за себе си, който няма нужда от вас, който може да живее до вас, но не с вас, и който от дъжд на вятър ще се сети за вас едва когато го затресе треската да приказва, а след като се наприказва, отново ще ви забрави не защото е безчувствен, а защото си има свой свят и вашият свят не е неговият, и изобщо за какво ми е да живея с такъв човек, с когото няма начин да живееш, а можеш само да делиш покрива, и то в случай че внезапно не го прихванат и не смени местожителството, както вече веднаж го направи.

Тя се запътва към прозореца, сетне се обръща и сяда на обичайното си място.

— Вие в стремежа си да докажете, че е в ред, го изкарахте съвсем луд — забелязвам. — Откачен и безотговорен, колкото си иска…

Лиза поклаща глава и зелените череши на обиците й се разтърсват в знак па несъгласие:

— Но, Тони, той се държи така не от безотговорност, а понеже се смята отговорен за човечеството. Нали знаете, че си е внушил да спасява човечеството. Може това да е мираж, но когато човек непрестанно мисли как да спаси милиони жени и милиони деца, получава се тъй, че не му остава време за жената, с която живее, и за детето, което е създал.

— Но все пак той се е насочил към вас — казвам. — И едва ли от чист женкарлък. Понеже, доколкото знам, Петко и женкарлъкът — това са две различни неща.

— Май че аз се насочих към него — произнася Лиза, като взема една цигара. — Стори ми се съвсем различен от ония там простаци, стори ми се, че откривам нещо съвсем ново… тия негови мисли… особено когато ги чуваш за пръв път…

— Съвсем откачени.

— За вас — положително. Обаче когато го слушах там, сред боровете, в онази гора, която прилича на храм…

— Запознали сте се с него на хижата…

— Да. Бях отишла на екскурзия със семейството на братовчедка ми и те продължиха към върха, понеже се бяха зарекли да стигнат до върха, но аз не съм амбициозна и бях капнала, затова останах при хижата.

Тя по обичая си запалва, колкото да има нещо да й дими между пръстите, и продължава да разправя как се запознала с Петко и какво запитал той, а тя какво му отговорила и какви идеи взел да й развива, идеи, които са ми твърде познати, за да поддържат вниманието ми. Обаче тя продължава да разправя, тя винаги охотно разправя, особено ако не я питаш и особено ако историята не те интересува.

— Почти през целия ден бяхме заедно, но денят свърши и трябваше да слизам с нашите, а той рече: няма ли да останете, сега небето почва да се пълни със звезди, долу в равнината никога не можете да видите такива звезди, тъй едри и толкова много, а аз викам: съжалявам за звездите, но е време да тръгваме, и си тръгнах…

Тя замълчава, като че очаква да произнеса обичайното „а после“? И понеже не произнасям нищо, сама заключава:

— След четвърт час се върнах обратно… Не знам защо го направих. Сигурно защото, както сам веднаж казахте, действията ми заместват мислите. Първо извършвам глупостта, а после я осъзнавам. Във всеки случай върнах се, така че натрапването беше от моя страна.

— Разбирам ви — кимам. — Звездите имат голяма притегателна сила. И Петко — също, предполагам, доколкото мога да давам оценка за мъже. Дори като външност да го вземете, важи повече от някои други.

— Знам за какво намеквате — поглежда ме с укор Лиза. — И съвсем ясно ми е, че правите тая реклама на Петко, за да ми внушите, че Владо е мухльо.

— Никога не съм го смятал за мухльо. И нямам намерение да се меся в сърдечните ви работи.

— Тази ваша слабост към Петко ме слисва — признава тя, като заобикаля сърдечната тема. — Вие — и дружба!

— Беше делова дружба. Той даваше идеите, аз записвах.

— Не е била само делова. Това е първият човек, за когото ви чувам да говорите добри неща, макар и с уговорката, че не бил в ред.

— За добри хора се говорят добри неща.

— Но вие не вярвате в добрите хора. И Петко е точно обратното на това, което сте вие, ако оставим настрана, че и вие ставате доста дръпнат, когато ви прихванат дяволите. Той се интересува от всичко и мисли за всичко, докато вас човек трябва с мъка да ви тътри към живота…

„Значи това ви е хобито, да ме тътрите към живота“, би следвало да кажа, но премълчавам.

Тоя ден, тъкмо преди да вляза в редакцията, срещам Бистра. Срещата би могла да мине за чиста случайност, ако Бистра не знаеше точното ми разписание.

— А, Тони! — пропява тя с най-естествения си глас. — Каква изненада.

Учтивостта изисква да призная, че изненадата е взаимна, и да спра с дамата, като я придърпвам по-встрани на тротоара, тъй като бившата ми жена е от тия персони, които, спрат ли на улицата, задръстват цялото движение.

— Добре, че те срещнах — казва Бистра. — Трябва на всяка цена да поговоря с тебе.

— Довечера няма да мога — избъбрям.

— Защо довечера? Ще поговорим сега. Да седнем някъде, дето и да е.

Качвам се за минутка горе да се обадя, сетне я отвеждам в първата попаднала на пътя ни квартална сладкарница, съвсем неугледна и само с три маси, за щастие и трите свободни, тъй като местното младо население се тълпи главно на щанда за бозата и консумира предимно на крак. Донасям два швепса и някакви вкаменени тригуни, които и двамата не удостояваме с внимание. Очаквам Бистра да сбърчи нос и да промърмори: „Тук ли намери да ме доведеш“, но тя дотам е потънала в грижите си, че дори не забелязва обстановката.

— Как е новата ти приятелка? — запитва дамата, като изважда цигари, а после ги прибира, зърнала строгия надпис „Пушенето — забранено!“.

— Мисля, че ти по-често се срещаш с нея, отколкото аз.

— Не говоря за Беба, а за другата.

— Друга няма — казах ти. А ако имаш предвид жената, дето ми води домакинството, тя е вече годена. И не за мене.

— Радвам се — признава Бистра. — Не че не вярвам в добрия ти вкус, но понякога си тъй инертен, та всяка по-нахална може да ти сложи юздата.

— Само веднаж ми се е случило подобно нещо — напомням. — Но веднаж, това може всекиму да се случи.

Тя ме поглежда, сякаш не разбира за какво става дума, сетне неочаквано сваля картите:

— Тони, ние с тебе направихме ужасна грешка…

— Не ни е за пръв път да се разминаваме. Така че трябва да свикваме.

— Колко си злопаметен! — удивява се тя. — Винаги ми припомняш за първото ни приятелство. И даже не разбираш, че ако някой има да съжалява, задето не се свързахме още първия път, това съм аз. А ако някой е виновен, това си ти. Ако не беше толкова непохватен и ако бе проявил повече характер, ако беше ме сграбчил така, както след това си ме сграбчвал… А ти се свиваше и не смееше да ме докоснеш и дори да ме докосваше, го правеше тъй, сякаш съм стъклена… Наистина, Тони, ако още тогава бяхме тръгнали заедно, всичко щеше да бъде съвсем друго, щяхме да свикнем по-лесно един с друг…

Тия работи и по-рано съм ги чувал, тъй че позволявам си да пропусна някой и друг пасаж, докато наблюдавам хлапетиите наоколо, а отчасти н краката на Бистра, които тя находчиво е предоставила на зрението ми. Удивителни крака, толкова стройни и тъй похотливо изваяни, че да ти е неловко да се движиш с пея из улицата, понеже всички мъже я гледат в краката, сякаш си излязъл не със съпругата си, а с чифт предизвикателни дамски крака.

— Но ти не ме слушаш… — чувам я да казва по някое време.

— Как да не слушам! Просто за миг се отплеснах в тия твои крака…

— Като че не си ги виждал.

Какво да й обясняваш. Вземеш ли да обясняваш, току-виж, че си въобразила бог знае що.

— Ти май си се наситила вече на Жорж — опитвам се да подгрея разговора.

— Просто не мога да го понасям. Не го интересува нищо освен паричните въпроси. И поне като печели пари, и аз да разбирам нещо. А той, което спечели, го влага в нови сделки, понеже, вика, Биси, колкото по нараства капиталът, толкова повече расте печалбата, изобщо манталитет на истински сребролюбец… И това както и да е, но постоянно треперя, че ще загази, защото сделките му, знаеш какви са… И това също както и да е, но какво да говориш, божичко, с такъв човек, дето няма тонинко културни интереси, ама тонинко, на!…

И за по-голяма нагледност дамата докосва горния ред на зъбите си с маникюрирания нокът.

— Ще трябва да го култивираш…

— Няма да го култивирам, ами ще го чупя! Така ми е дотегнал, че вече не мога да го трая.

— Аз май също бях ти дотегнал.

— Не, Тони! Ти не беше ми дотегнал, ами беше ме отчаял. Беше престанал изобщо да ме забелязваш. И ако почнах да флиртувам с тоя глупак — това никога не съм ти го казвала, — то беше, за да те предизвикам да ме забележиш.

— Средството беше доста грубо.

— Когато още не беше грубо, тн дори не виждаше, а щом стана по-грубо, като че ли това и чакаше, за да се врътнеш и да побегнеш.

— Минали работи…

— … И забравени — допълва тя. — Аз поне напълно съм ги забравила. А щом и ти си ги забравил, можем да почнем отначало!

— По-полека! — опитвам се за я усмиря. — Как така „отначало“? Да не искаш да станем за смях на хората?

— Хората, напротив, се умиляват, когато двама души отново се съберат. Ето, казват, какво нещо е любовта! Това буди симпатия, Тони.

И понеже мълча, тя по обичая си започва да кове желязото, докато е горещо.

— Мислиш случайно ли е, че толкова време не се съгласих да се омъжа за Жорж? Как ще е случайно. Предварително подозирах, че няма да го изтрая дълго. И вече почти сме се разбрали, казала съм му, че ако решиш да се върнеш при мене, това значи и той да се върне, отдето е дошъл. Всичко ще стане за една заран, като първия път, ще видиш.

— Перспективата е примамлива — признавам, като имам предвид краката й.

Но аз добре знам, че ако е за краката й, бих могъл да си ги припомня по-отблизо и без да встъпвам в повторен брак. Изобщо, колкото и да съм инертен, обаче не съм глупакът, за когото ме взема Бистра.

— Перспективата е примамлива — повтарям, — но такива неща не се решават пред един швепс. Ще трябва да поразмисля.

— Не виждам какво толкова има да размисляш — забелязва жена ми с нотка на хладина. — Но и не искам да си наумиш, че те насилвам. За какво да те насилвам? Тия работи насила не стават.

Тя млъква, като чака да кажа нещо по-определено, например място и време за нова среща. Обаче аз тъкмо туй не искам да казвам, защото почне ли веднъж…

— В края на краищата, ако се прибереш, това още с нищо не те ангажира — пояснява Бистра. — Няма да те карам предварително да се разписваш, не бой се.

— Какво има да се боя… — промърморвам. — Като че не се познаваме…

Там е, че се познаваме. Попаднеш ли веднаж в ръчичките на Биси, ще се разписваш не, ами хоро ще играеш.

— Така че размисляй, но гледай да не я проточиш дотам, че да ме изтървеш…

Тя заголва неволно още малко краката си и ми доверява:

— За мене ти си единственият, Тони, и винаги си бил единственият… Другото са произшествия, другото не играе… Обаче аз в момента съм толкова самотна и в такава безпътица… А когато съм в безпътица, понякога от отчаяние ме хващат дяволите и в такива моменти просто не съзнавам какво правя и де да знам дали няма да се хвана наслуки за някой от тия глупаци, които ме преследват, та подир туй и аз, и ти да съжаляваме…

Този последен пасаж, призван да играе в едно и също време ролята на изповед и на заплаха, изчерпва репертоара на жена ми. Ставаме и додето я изпращам, аз отново повтарям, че ще помисля, и даже добавям, че ще се обадя в най-скоро време, но без да уточнявам дати и часове, а по лицето на Бистра вярата и недоверието отчаяно си оспорват първенството и аз просто усещам как напряга бедната си глава с надежда да измисли в последния миг нещо, което да й послужи за юзда, но не може да измисли нищо, тъй като цялата гама е вече изчерпана, включително и номерът с краката, и като не може да измисли нищо, тя се улавя за чантата си, също като удавника — за своята сламка, и изважда оттам една снимка, правена през лятото па морето, и ми казва: ето ти, да не ме забравиш, и аз прибирам снимката, като бъбря: как можеш да говориш такива неща, и ние накрая се разделяме и само дето не се разплакваме, тя — от яд, че не е постигнала незабавната си победа, а аз от някакъв едва доловим аромат па люляк, едни горчив аромат на младежка любов, толкова слаб, че навярно е съвсем въображаем, също като оня дъх на рози, вдъхвал от Жорж.

Дъх на люляк… А може би вече и дъх на пролет. Още е март, по тази година южният вятър е задухал по-рано, изобщо, както казват старите хора, сезоните така се объркаха, че вече не знаеш кога е зима и кога пролет, обаче южният вятър е налице и това води Лиза до идеята да осъществи едно свое отдавнашно намерение, а именно да превърне утъпкания мегдан на нашия двор в истинска градина. И макар да й обяснявам, че от цялата работа нищо няма да излезе, тази вироглава жена обикаля насам-натам по съседите и вербува съмишленици, и спори с този и онзи, а когато някой й казва, но къде ще играят момчетата, тя бърза да отговори, че това ли е играта им, да чупят джамове, има и други, по-умни игри и защо сте се загрижили само за момчетата, а забравяте момичетата, сякаш те не са ваши деца.

Проблемът е сложен, тъй че се налага вироглавата жена да потърси помощта на кварталната организация, понеже въпросният двор, това са всъщност разградени-те дворове на три здания. Тухлените огради са рухнали и отдавна са сведени до мизерни остатъци, колкото да се препъват хлапетиите. Туй не пречи на хлапетиите по цял ден да ритат футбол. Ударите на топката тътнат като оръдейни залпове в затвореното пространство. Понякога изтрещява джам или нечистата топка се забива в проснатото на нечий балкон пране. Тогава от прозореца закрещява някоя жена по пеньоар или на двора изскача някой навъсен мъж по пижама и разгонва децата. За половин час. После всичко започва отново.

Така или иначе, Лиза стига дотам, че следващата неделя изкарва почти всички съседи на трудов ден, като се изключат само тези, дето са препили предната вечер и още не могат да се вдигнат. В кладенеца между кооперациите и нашата къща закипява истинска трудова вакханалия и понеже мястото съвсем не е колкото стадион, до края на следобеда площите са разкопани, алеите оформени и дори тревата засадена, като остава само тук-таме да се поставят и малко цветя, за да бъде гледката по-пищна и да се докарат четири скамейки — задачи, с които се нагърбва някакъв пенсиониран лесничей.

Освен пияниците единствено старците и аз не участваме в трудовия ден. Рицаря е все тъй отпаднал, а аз съм натоварен с ролята на болногледачка, понеже Несторов не само не се оправя, а върви все по-зле, вдига температура, бълнува и лекарят се опасява от бронхопневмония.

Прибираме се горе да хапнем едва привечер, защото трудовият ентусиазъм на Лиза ни е накарал да пропуснем обеда. Имаме си и гост и това, естествено, е Владо, тъй като дружбата с Владо върви към все по-голяма близост. Друго не би могло и да се очаква. Инженерът не е човек на капризите и за него, щом нещо веднаж е решено, значи решено е, и след като връзката е успяла да превъзмогне дори кризисния момент около детето, няма никакви причини тя да не върви към брак.

Не съм твърде по семейните пиршества и Лиза го знае, тъй че, предполагам, Илиев сам се е навлякъл с привичната си непринуденост, но противно на опасенията ми той не се задържа дълго след вечерята и се връща долу, навярно за да поработи и да навакса времето, което дамата му е отнела с налудничавата си идея за градината.

— Като ви гледах днес на двора, реших, че вие с еднакво увлечение се залавяте за всяко нещо — подхвърлям, изтегнат на леглото.

— Стига да ми е приятно и стига да знам, че ще носи радост на другите — отвръща тя, разположена също на любимото си място.

— А какво остава от призванието?

— Не съм сигурна, че съм имала призвание.

— А актьорското поприще?

— За него е нужен талант. А талантът, щом не е доказан… Всички не можем да станем актьори. Няма да ни побере сцената. Особено ако и останалите са обемисти като мене. И ако всички се натискаме за сцената, кой ще ни гледа от залата. И нали ония от сцената са нищо без тия в залата. Значи и ние сме необходими.

— Доста грижливо сте си изработили оправдание за капитулацията — признавам.

— Мислила съм по тия неща наистина. Не може да останеш с пръст в устата и да не се запиташ как и защо.

— Само че оправданието, колкото и да е логично, не изменя нищо.

— Но това не е оправдание, Тони! Това е обяснение. Вие сте ходили на театър, нали?

— Придружавал съм понякога жена си.

— Е, добре: кое е театърът? Сцената ли? Но сцената без залата, това са няколко души, които разговарят по съвсем излишен начин, понеже си служат с чужди мисли и думи, а не със свои. Представете си, че тая стая с трите стени, както я наричат, бъде снабдена и с една четвърта стена. Какво ще се получи? Нещо като нашия двор, и сред тоя двор няколко души ще викат и ще кривят лица като луди. Ами че то става направо смешно. Хамлет ли е, Макбет ли е, все едно — става смешно. Но щом тая четвърта стена отново се вдигне и стаята получи излаз към една препълнена с хора зала — и всичко се променя. Това е вече театър, не сте ли съгласен?

— Мисля, че е доста очевидно.

— А не мислите ли в такъв случай, че именно малките хора правят живота — тия в залата или ония в полето, или другите в заводите…

— Живота, доколкото съм чувал, го правят не малките хора, а големите.

— Не ме разбрахте. Знам, че големите го чертаят, знам, че една нова машина трябва най-напред да се измисли, а после да се строи. Обаче именно малките хора я строят, също както мравките строят мравуняка, а пчелите — восъчната пита.

— Е, хубаво де — промърморвам. — Това и децата го знаят. Какво толкова се въодушевявате?

— Но това е именно призванието: щом си полезен, значи осъществяваш призванието си. Щом създаваш нещо хубаво и полезно, значи твориш. Ето тоя двор. Не знам колко десетки години е бил едно нищо, една грозота. А днес две дузини хора се хванаха на работа и само след месец тук ще има градина и цветя, и алеи, и децата ще седят по скамейките, ще играят на кукли или на шах и даже вашият орех ще стане по-хубав…

— С тия разсъждения вие ми напомняте разсъжденията на Петко — забелязвам.

— Какви са те? — пита Лиза без особен интерес.

— Ами веднаж, като му казах: „Боя се, че ми липсва талант“, той знаете ли какво отговори? „Това е добре — вика. — Талантът, братче, е главоболна работа. Талантът дразни и оскърбява посредствеността, около него се вият отровните изпарения на завистта, кръжат лешоядите на озлобението, неуютно е. Талантът не е лавров венец, както си мислят говедата, а изкупителен кръст.“

— Казал го е, за да ви успокои — отсъжда дамата.

— Не. Мисля, че е казал точно каквото е мислел знаете, че той не е от тия, дето утешават. И талантът наистина е главоболна работа. Но всички мечтаят за него, а не за дребната роля на дребните хорица.

— И там е грешката — кима Лиза. — Желание и за нещо, което не ти е дадено. Като вие с вашия роман.

Последната фраза тя я изтърсва с обичайната си безцеремонност и очевидно, без да си дава сметка, че ме засяга. Нейният вечен копнеж — да ти каже някоя дреболия така, между другото, също както оная вечер бе пернала небрежно по лицето левента от „Славия“ Да те перне небрежно, без дори да подозира, че може да боли.

И когато късно вечерта се въртя в леглото в очакване пред мене да се разкрие гората, и когато, за да я видя по-бързо, се старая да се измъкна от лабиринта на паразитните мисли, това неволно перване още ми пари и аз си казвам, че може би тук е цялата моя прословута и глупава драма, драмата на малкия, дето се е надявал да стане голям. И не защото е бил убеден в таланта си, а защото е вярвал в късмета си. Знаел си, че не те бива за голямото, но си отглеждал една тайна надежда, че все пак ще го постигнеш, че щом всичко друго тъй лесно ти се е отдавало, защо да не ти се отдаде и голямото. Законът на вероятностите, действащ изцяло в твоя полза. Голямата печалба за малкия Тони.