Само за мъже

СЕДМА ГЛАВА

Ноември. Неделен следобед.

„В един ноемврийски неделен следобед…“ — Навремето, без да се замисля, бих започнал с такава фраза някой разказ или роман. И трябваше да мине време, за да разбера, че читателят пет нари не дава дали е ноември или декември, дали е заран или следобед, дали вали дъжд, или грее слънце. Читателят се интересува от друго.

„Новодошлият кимна за поздрав, приближи до домакина и като сне учтиво ръкавицата си, му залепи два шамара.“ Това е вече друго. Първо, има действие. Второ, действието е неочаквано. Трето, информацията е достатъчно интригуваща. И четвърто — достатъчно непълна, за да предизвика по-нататъшния интерес. Що за човек е новодошлият и що за птица — домакинът? Какви са мотивите за двата шамара и какви ще бъдат последствията? Четири парещи въпроса, които ще ви позволят поне до някое време да водите читателя за носа.

Да, действието. „Той е много деен човек“, казват с адмирация за някого и само един мизантроп би се сетил да запита: „А какъв е резултатът от дейността на дейния човек?“

Докато действаш, всичко е наред, понеже не ти остава много-много време да разсъждаваш. Лошото е, когато действието приключи и ти се озовеш насаме със себе си в някой тъмен ноемврийски следобед.

Изтягам се на леглото в стаята, понеже трите безсънни нощи са ме поизморили. Нощите са прекарани не с Беба, а с химикалката. Една пиеска, която отдавна ми е поръчана, но за която съм се сетил едва напоследък, понеже авоарите ми са на изчерпване. Знам предварително, че редакторът ще каже: „Ами… не е зле. Ще влезе в работа.“ И съм достатъчно отракан, за да преценя сам, че не е зле. И че не е добре. Обичайното ниво, осигуряващо обичайния хонорар.

Понякога си мисля, че бедата ми е била тъкмо в това, в което е бил и моят успех — всичко ми се е отдавало съвсем лесно. Не особено блестящо, но затова пък съвсем лесно. Изпитите в университета ги вземах без много усилия и без много зубрене, професията ми дойде сякаш от само себе си, парите идваха по същия начин, а така ме сполетя и бракът. И макар и дипломата, и професията, и доходите, и съпругата да бяха все нещо от средно ниво, не бих могъл поне да се оплача, че съм ги придобил с мъка.

Винаги съм бил разумен, макар и без да издребня-вам. Във всяко нещо съм търсел смисъла, макар и без да задълбавам. И най-важното, непрестанно съм действал, което ме е освобождавало от излишни самоанализи.

Трябваше да минат години и да стигна до онази гнетяща празнота, която се опитвам да запълням с размисли за щяло-нещяло, и да се огледам назад от нямане какво да правя, и да се озърна наоколо, за да ме осени това просто, ама съвсем просто откритие, че аз, дето във всяко отделно нещо търся смисъла, никога не съм се запитвал за смисъла на цялата тая бохча, дето е натъпкана биографията ми.

Просто невероятно: разсъждаваш върху отделните неща, а и през ум не ти минава да теглиш чертата и да направиш сбора. До такава степен си далеч от сбора, че ако някой те запита: „Хей, приятел, накъде си тръгнал?“, единственото, което можеш да отговориш, е „към гробищата“.

Причината навярно е в това, че става дума не за механичен сбор, а за нещо много сложно. Всичко е толкова сложно, както би потвърдил навярно и мислителят Димов, който навярно и когато си обува панталона, прави това, едва след като обсъди перспективата във всичките й аспекти, като например панталон ли обува наистина или пешкир и откъде именно трябва да го обуе, дали отгоре или откъм крачолите и нужно ли е всъщност изобщо да го обува, или от гледна точка на диалектиката е по-добре да излезе на улицата по бели гащи.

Но колкото и сложно да е всичко, сега поне имам възможност да го подхващам отсам и оттам, особено напоследък, когато Лиза все по-рядко ми нарушава спокойствието, защото или трака оттатък на машината, или е нейде с Илиев. Лиза и Илиев — една все по-укрепваща връзка. Те все повече свикват един с друг, а аз все повече свиквам с тяхната връзка. Може да съм егоист — има си хас да не съм егоист, — но егоизмът ми в случая се изразява не в желанието да си запазя домашната прислужница, а в надеждата тя възможно по-скоро да се пренесе у инженера.

Нямам нищо против инженера. Общителен и симпатичен, в случай че имате симпатия към такива хора. Държането му може да се изрази с една дума: непринуденост. Непринудено ще се разположи в стаята ви, непринудено ще ви запита за нещо, което не е негова работа, непринудено ще ви разкрие някоя своя слабост, от ония, които е прието да се крият.

Тая му привичка да бърка с еднаква лекота в пакета ви цигари и в душата ви, естествена, ме дразни. Но ако трябва да определя дали се касае за нахалство или за естествена простота, би следвало да призная, че е по-скоро второто. Нахален — не. Нахалният се натрапва, а тоя все пак няма да дойде, ако не го поканите, и ще дръпне ръката си от пакета или от душата ви, щом забележи, че не ви е приятно. В случай че забележи.

Само че аз толкова обичам непринудените, колкото и маниерните. И съм доволен, че когато е вкъщи, Владо рядко напуска периметъра на стаята си, зает с изчисления и анализи. Една амбициозна творческа работа, занимаваща го не само в лабораторията, но и у дома, едно изследване, в което ме посвети още след запознанството и за което не давам пет пари. Знам, че е достатъчно общителен, за да дойде при първото повикване на чаша кафе или нещо алкохолно, обаче нямам никакво желание да го черпя с кафе. Той също вари чай само за себе си, ако не броим Лиза. Не знам какви са му другите дефекти и доколко ги има, но е доста стиснат, така че съм застрахован от отегчителни покани. Невероятно стиснат. И ако посяга към цигарите ви, то не е само от непринуденост.

Предполагам, че с тая си непринуденост е съборил и Лиза. Магнетизмът на сродните души. Сигурно още при първия разговор е казал нещо в смисъл: какви разкошни гърди имате и грехота е такива прелести да се крият, подир което със същата непринуденост е преминал към разопаковането. А може и да не се е изразил точно по тоя начин. Той не е по простащините. Влече го по-скоро научната терминология. Рожба на техническата революция. Отплеснал се е в разсъждения за демитологизацията на секса и за това, че в модерното общество половите сношения най-сетне са заели естественото си място на всекидневна необходимост, някъде между миенето на зъбите и ръкостискането. И тая патка, за да покаже, че и тя е модерна, благосклонно му е отстъпила едрите си форми за временно ползване. Още повече той не е за изхвърляне като мъж. Не е атлет, но нищо не му липсва, а откритият поглед на кафявите очи, приятното лице и особено тая непринуденост…

Всичко това са догадки. И даже не догадки, а хладнокръвни лъжи. Почти съм убеден, че засега все още Лиза го държи на разстояние. Навярно го е усетила, че пада малко сметкаджия. А сметкаджията, позволиш ли му безплатно някои работи, веднага ще си направи сметката, че няма смисъл да ходи да се разписва.

На всичко отгоре и моят единствен приятел — орехът — съвсем оплешивя. Разкошните му листа окапаха и сега през рядката мрежа на клоните се вижда тъкмо тая картина, която ми рисуваше Лиза: пранета, балкони и тук-таме някое навъсено лице, надничащо от прозореца. Добре, че моята доброволна икономка е поставила освен зелените завеси и полупрозрачни бели пердета. А когато денят е такъв навъсен като днешния, полупрозрачните пердета стават почти непрозрачни, една бяла мъглявина, зад която Можеш да си представяш, че се намира всичко, каквото си пожелаеш, включително и един разкошен орех с гъста уханна листовина.

А ако ме мързи да си представям, нищо не ми пречи да затворя очи и да вляза в съня.

Влизам в съня като в някаква гора. Отначало гората е рядка и пресечена с отблясъците на външния свят, с голи места и остра дневна светлина и отгласи на звуци и човешки говор и досадни лица и аз напразно искам да се изолирам и да потъна в гъсталака, защото тия нахални отблясъци постоянно ме сепват от забравата, но постепенно те все повече оредяват и гаснат, а гората все повече се сгъстява и това е вече истинска гора, дълбока и тъмна, с маслинена листовипа и чер-по-зелен здрач и аз неусетно потъвам в пея, потъвам напълно в тая гора на мрака, на мълчанието и забравата.

Движа се тъй не знам колко време, додето усещам, че наоколо ми просветлява. Просветлява едва-едва, колкото здрачът да оредее до полуздрач, колкото да мога да разпознавам нещата около себе си, колкото да разбера, че зад дърветата се издига някаква сграда, боядисана в оня казионен жълт цвят — странно наистина, такава масивна сграда в самия център на една гъста гора, — и аз без особено желание, а просто защото приличието го изисква, приближавам до старомодната за-стъклена врата и понечвам да натисна звънеца, но вратата вече се е отворила и на прага е застанал прислужникът с безизразно лице.

— Те са още в спалнята — долага той, като ме въвежда.

„Кои — те? И защо — те?“ — питам се, но разбирам, че трябва да мълча, а също и че съм вече в спалнята и те наистина са там, всички по леглата си, защото това е една дълга стая с дузина легла, също като в болница, и на всяко легло има по една жена, по една от жените ми, и аз от пръв поглед виждам, че тук е и Бистра, и Беба, и Елена, и Катя, и още няколко съвсем случайни връзки — това е наистина цяло нахалство едно момиче да се представя за твоя жена само защото си бил веднаж или дваж насаме с него, — но което най-много ме дразни, то е, че там, в дъното, с цялата сн импозантност се е настанила и Лиза и аз предварително решавам, щом стигна до нея, да й направя един малък скандал и да я попитам на какво основание ще се представя за моя жена, само че преди да стигна до нея, трябва да мина по другите легла, все едно че съм дежурен лекар, макар че те съвсем не ме приемат като лекар, а ми правят фасони и всяка ме отпраща към следващата. Уморително. По-скоро уморителна, тая визита — мисля си, но знам, че трябва да вървя до края, още повече след като съм решил да потърся сметка от Лиза за невероятното й нахалство да се присламчва към жените ми.

— Тони, да ви завия ли?

„Какво ще ме завиваш, да не си въобразяваш, че ще легна при тебе“ — приготвям се да кажа, но нейде отдалеч в мозъка ми прониква догадката, че това е може би не гласът на Лиза от съня, а на истинската. Отварям очи и установявам, че догадката ми не е лишена от основание. Над леглото е застанала дамата с одеяло в ръка.

— Не, благодаря — промърморвам. — Не мисля да спя.

Облачният ден си отива и в оскъдната светлина на стаята лицето на жената ми изглежда странно и нереално с тъмните пълни устни и с тъмните си очи, едно бяло невъзмутимо лице, като тия на античните богини.

— Вие тези нощи доста работихте — забелязва тя.

— Следвам вашия пример — промърморвам, като сядам на леглото и посягам към цигарите. — Не се ли отегчавате да преписвате толкова?

— Защо да се отегчавам? — поглежда ме тя с недоумение. — Нали това, което пиша, има смисъл. Следиш смисъла и страниците сами се трупат. Все едно че четеш с десетте си пръста.

Тя току-що се е върнала от разходката с Илиев и още е в официалната си рокля. Официална, в смисъл че това не е поизносената лятна рокля, служеща вече само за домашна употреба, а другата, вълнената, купена с хонорарите от домакинската работа. Един тоалет в пепеляв сиромашки цвят, който тя добре изпълва с масивните си форми.

Все пак роклята не е чак толкова тясна, че да не осигурява известно поле за действие, и жената ми доказва това, като сяда насреща ми и високо кръстосва бедра.

— Няма ли да ви отегча, като изпуша една цигара?

— Изглежда, вас всяка работа ви увлича — подхвърлям, докато Лиза запушва.

— Всяка — не. Страшно отегчително ми е да мия прозорци. Но когато седях на щанда за плочи, бях доволна. Дори хлътнах по музиката. И когато работех в книжарницата — също. Разговаряш с хората, ще услужиш на тоя, ще се скараш с оня, но усещаш, че вършиш нещо. За две минути да се отделиш, и пред щанда става опашка, значи си необходима.

— Но това е мизерабилизъм.

— Моля?

— Философия на мизерията, примирение с нищетата. Какво щастие — да сте необходима на щанда. И то само додето друга не ви е изместила.

— Ами че то навсякъде е така. Да си търсиш място в живота, все едно да търсиш квартира в тая жилищна криза.

Тя дръпва замислено от цигарата, сетне отново се окуражава:

— Добре, че светът е разтегателен, за всеки се намира по едно кътче.

— Е, да — съгласявам се. — Все ще се завреш някъде. Но това някъде е винаги по-мърляво от мечтаното. И ето го началото на злополуката. Гадното усещане, че си ощетен, че другите имат, а ти нямаш.

— Нима вие нямате? Нима работата не ви задоволява?

— Не говоря за себе си — уточнявам. — Говоря изобщо.

— Но аз не ви питам изобщо. Каква е всъщност работата ви?

Обяснявам й за самообразование каква е работата ми.

— И през ум не ми е минавало, че вършите такива важни неща — произнася тя с цялата си наивност. — Мислех, че пишете някакви статийки… Значи помагате на хората. Може да не държите много на тях, но все пак им помагате.

— Помага инстанцията, не аз.

— Да, но работата пак вие я вършите.

— Също както и вие — на щанда.

— Толкова ли е важно мястото?

— Мене ли питате, или поставяте въпроса изобщо?

— Вас питам.

— Абсолютно без значение е. Само че трябва да мине време, докато го разбереш. Ако изобщо го разбереш. На мене лично ми стига една барака нейде сред бурените.

— Как го казахте? Ми-зе-ра-би-ли-зъм — срича Лиза.

— Именно. Важното е да преживееш някак.

— Без значение как?

— Абсолютно без значение.

— Тогава защо се морим да живеем?

— Уместно запитване — кимам. — Само че доста закъсняло. Сума самоубийци вече са дали отговора.

— И вие ли вървите натам? — вдига тя тъмните си вежди.

— Не. Не мисля. Самоубийците са дейни хора — вземат решение, изпълняват го. А аз трудно вземам решения и още по-трудно ги изпълнявам. Почвам да се питам: какъв смисъл? А вземеш ли да се питаш какъв смисъл, всичко пропада, защото смисъл няма.

Настъпва мълчание. Паузата, която й е необходима, за да ми сервира своето „има смисъл!“, съпроводено с два-три изтъркани аргумента. Бих могъл предварително да ги отгатна, като знам колко й е акълът. И все пак изчаквам с едва осъзната надежда да срещна някакво възражение, за което не съм се сетил.

Вместо това я чувам да казва:

— Вие сте болен.

— Тъй ли?

Стаята вече тъне в здрач. Само двата прозореца с бели пердета все още светлеят като две високи и строги врати към празната белота на небитието. Двата прозореца и лицето на Лиза, невъзмутимо, като лице на антична богиня от селски тип.

— Говоря съвсем сериозно — произнася богинята. — И то е съвсем просто: вие сте болен. Само че възприемате заболяването си като разбиране за живота. Мислите, че правите разкритие, Тони, а всъщност правите температура.

„Вие сте болен“ — очевидно Илиев е успял вече да й набие в главата някои ръководни мисли. Да не повярваш просто колко научни са станали хората. Всеки е готов да ти определи диагнозата, включително и тая патка. Ето, затова на човек му идва да си дигне чуковете и да се забие някъде в Алпите.

Що се отнася до другото, не е нужно да задълбавам в диагностиката, за да видя, че инженерът е лапнал здравата. По време на скромните вечерни сеанси той дори прави опит да се долепи по-плътно до дамата, което пък кара дамата леко да се отдръпва, сиреч да се доближава към мене, за да му внуши, че всяко нещо — с времето си. Работите вече са стигнали дотам, че Владо при цялата си стиснатост извежда Лиза всяка събота вечер на кино и всяка неделя следобед на кафене.

Иначе нещата си вървят, както преди, и жената в свободното от домакинство време тропа на старата, взета не знам откъде машина и аз напразно чакам да чуя фразата: „Тони, решила съм да изпълня онова обещание и да ви освободя килера“. Макар че вероятно някой ден все пак ще я чуя. Когато една жена е в положението на Лиза и когато кандидатът е от ранга на Илиев, изходът е предварително решен.

„В един неделен ноемврийски следобед…“ Само че този път още е заран. Ранна заран, което не пречи някой вече да ми звъни двукратно на вратата. Оказва се, че възпитателката отново е довела оня пумпал и сестричето му. Нослетата и на двамата са зачервени от хладния вятър.

— Не искаме да прекаляваме, но те, горките, от толкова време настояват… — оправдава се жената. — Знам, че сте чужди хора и не сте задължени, но те…

— Как „чужди“? — прекъсвам я. — Аз съм им чичо. Кажи, Гошко, чичо ли съм ти или не?

— Чичо, чичо! — потвърждава малкият със звънливото си гласче.

— Чичо… — произнася тихо и Румяна, като докосва с ръчичка ръкава ми, сякаш за да се увери, че съм налице.

— А, ето ги и нашите дечица! — обажда се Лиза, като се показва от кухнята. — Знаех си, че точно днес ще дойдете. Друг път купувам две кифли за закуска, а днес купих четири.

Съмнявам се, че е знаела, понеже се е уговорила с Илиев да вървят следобед на кино. И една малка подробност, която доста ме обезкуражава: жената отменя киното, за да излезем с децата. Горкият инженер. Ще трябва сега да виси на студа, за да продава билетите. И горкият аз. Ще има, изглежда, още да чакам, докато чуя оная фраза за килера.

Изобщо неделният ден минава доста патриархално, а също и вечерта. Дори старците почти не се сдърпват пред телевизора, ако не смятаме отделни бележки, про-звучаващи като звън на лениви шпаги.

Затуй пък вечерта на понеделника е значително по-драматична. Още когато влизаме в хола и сядаме всеки на мястото си, и почваме да се поглеждаме с недоумение, става ясно, че нещо не е в ред. Владо очевидно го сърби пръв да вземе думата, обаче му е неловко. Тъй че все пак думата я взема Димов в правото си на баща:

— Елисавета днес не слезе долу… А май не чух и машината да тропа…

— Елисавета я няма — оповестявам, за да разпръсна недоумението.

Но вместо да го разпръсна, то още повече се сгъстява.

— Как я няма? — възкликва инженерът.

— Да не е заминала? — изръмжава Неси.

— Какво става всъщност? — поглежда ме подозрително Рицаря.

Ако трябва да бъда точен, те и тримата ме гледат подозрително, сякаш казват: „Какви си ги забъркал?“

— Не знам какво става, но тази заран е излязла съвсем рано и целия ден не се е прибирала.

Издаденото от мене комюнике се посреща с очевидна враждебност, чийто говорител съгласно бащиното право става Димов:

— Да не сте се скарали нещо?

— Я не говорете глупости — промърморвам небрежно. — За какво ще се караме…

— Трябва да се съобщи в милицията — изръмжава ненадейно Допотопния.

— Нямаме работа с милицията — възразява сухо Димов. — Ако се наложи да я търсим, ще я търсим сами.

В тая минута се обажда и гласът на разума. Естествено, чрез устата на инженера:

— Мисля, че не трябва да избързваме. Може да е имала работа… Може всеки миг да се прибере…

— Ще се прибере на върба… — забелязвам с присъщия ми скептицизъм.

— Значи сте се скарали? — пламва Димов.

— Нали ви казах да не говорите глупости — напомням. — Само че каква работа ще има тя навън? Работата й е тук — при машината. Значи щом я няма досега, няма и да се прибере.

— Трябва да съобщим в милицията — изръмжава отново Неси.

Но сега той вече е станал и войнствено придърпва нагоре каиша, като подготвя корема си за път.

— Никаква милиция! — изправя се и Димов. — Ако трябва, аз ще я търся. В края на краищата тя е моя дъщеря, не ваша.

— Сетихте се… — промърморва презрително Допотопния.

Обаче в тоя миг разумът отново се намесва и негов пратеник се оказва пак рожбата на техническия прогрес:

— Но, другари, моля ви, недейте така. Нека седнем да обсъдим спокойно положението като разумни хора. В края на краищата, ако е за милиция, винаги имаме време.

— Никаква милиция! — възразява наново Димов, обаче все пак сяда.

Сяда и Неси, като придържа с две ръце корема си, сякаш му казва: „Спокойствие, спокойствие“.

— Ако трябва да правим издирване, би следвало да почнем с майката — позволявам си да предложа.

— Това е смислено — признава Допотопния. — Но къде живее майката?

— Вероятно другарят Димов знае.

— Аз не мога да ходя при майката — дръпва се Рицаря.

— Не е нужно вие да ходите — забелязвам. — Ще ида аз… или Илиев.

— Вие по-добре недейте — спира ме с ръка Димов, като че вече съм хукнал. — Не съм ви го казвал, Павлов, но вие имате особен маниер да се шегувате с хората, като ги дразните…

— Не съм го забелязал — отвръщам.

— Аз обаче го забелязвам. И си представям отсега какво ще излезе от срещата ви с оная истерична жена.

— Тогава аз да отида — предлага услугите си Илиев.

Предлага ги, но не без уговорката да изчакаме. Изобщо пренията продължават още известно време, докато се решава все пак да изчакаме до следния ден, понеже заранта е по-мъдра от вечерта. Подир което всички се пръскат в траурно настроение, без дори да видят пиесата, чийто сгъстен драматизъм се лее пълноводно по първи канал.

Да не повярваш просто, че толкова емоции ще възникват заради една жена.

А жената не се прибира нито през нощта, нито на следния ден. Налага се Владо да отиде при майката, откъдето се връща с две оскъдни сведения — че майката припаднала и че едничката сродница, при която Лиза би могла да замине, била братовчедка й, в еди-кой си град.

— Отлично — казвам, — тъкмо се канех да ходя там по една редакционна проверка.

А Илиев обявява, че е готов да ме закара с колата си. Да закара мене — като че аз напирам да търся дамата, а не той.

Колкото до проверката, по закона на вероятностите наистина ми предстои пътуване точно в тоя град. Една дълга и заплетена история от производствен характер, с която едва ли бих имал куража да се захвана, ако върху съответното писмо не бе нанесена собственоръчната резолюция на главния: „Да се провери и да ми се докладва“.

Тръгваме рано на следната заран в едно време, което пак по закона на вероятностите е възможно най-неподходящо за пътуване, Голям дъжд и нищожна видимост. Обилни водни струи се стичат по стъклата на москвича и чистачките едва успяват да ги омитат, колкото да дадат възможност на шофьора да види малко по-далеч от носа си. Водата шумно трака по каросерията, а двата светли снопа на фаровете потъват в струите на дъжда, сякаш асфалтът ненадейно е обрасъл в буйни сребристи стебла.

Според данните на часовника ми би трябвало вече да е съмнало, но навън е почти тъмно и Владо шофира тъй напрегнато, че ми напомня за Беба. Най-после, подир един час каране, през който едва ли сме изминали повече, от четирийсет километра, дъждът като че поотслабна и пред нас се развиделява.

— Оправя се — избъбря Илиев.

Той е от хората, които обичат да формулират нещата дори когато са очевидни. По-голямата яснота никога не пречи.

— Тъкмо си мислех, че ще трябва да се върнем — подхвърлям просто за опит.

— Да се върнем? Ония старци ще ни разкъсат.

— Забавни дядки…

— Не виждам с какво са ви забавни — възразява той. — Дърлят се непрестанно като ония маниаци, дето подир края на мача цяла вечер ще спорят дали реферът е свирил правилно.

— Само че тия двамата са били участници в мача, а не зяпачи.

— И какво, като са били участници? Мачът е свършил.

— Този мач не е свършил.

— За тях е свършил — настоява Илиев.

Той забавя съвсем и превключва на втора, понеже пред нас едва се тътри някакъв потънал в кал камион.

— А нима вие не се дразните от някои неща? — запитвам.

— Разбира се, че се дразня, но в технически смисъл. Не емоционално.

— Само техническата страна ви вълнува…

— Защо трябва да ме вълнува другата?

В момента пълзим едва-едва и това дава възможност на Владо да ме погледне и да запита:

— Помните ли, когато тия дядки се скараха за ония злоупотреби?

— Е, и?

— И когато веднаж насмалко не се счепкаха по ония стопански въпроси и по вечната тема: чия е вината?

— Е, и?

— Тия неща ги дразнят. И не само тях. А мене ме успокояват.

— А! Вие сте привърженик на тезата: колкото по-зле, толкова по-добре!

— Съвсем не! Как можахте да го кажете! Успокоява ме тъкмо фактът, че въпреки всички безобразия продължаваме да се движим напред.

— Само че ние почти не се движим — забелязвам. — Защо не я задминете тая костенурка?

— Нямам видимост. Нали знаете, че така стават катастрофите…

И мисълта му наново се връща към другото:

— Точно там е работата, че въпреки невежите, некадърниците, а понякога и липсата на опит целта ще бъде постигната. Защото системата е силна. Системата е нещо много важно, Павлов. Така че не, виждам защо при всеки гаф трябва да викаме пожарната.

— Вие по-добре знаете — промърморвам. — Аз не съм по системите. Но щом е толкова силна, защо търпи негодното? Силният организъм изхвърля негодното.

— И нашият организъм го изхвърля при първа възможност. Но това е именно въпрос на възможности. Помните ли какво повтаряше оная вечер Димов: защо, вика, на Запад да има образцова организация, а у нас да няма…

— Мисля, че дъртакът беше прав.

— Мислите, но не знаете. А аз зная, че не беше прав. И въпросът не е само в това, че тяхната организация е една, а нашата — друга. Въпросът опира до по-дълбоки неща, Павлов! Ако искате, чак до гените.

— Е, чак пък до гените!

— Ами вижте бе, Павлов: ония народи са се учили на организирано производство още преди осем века, още от периода на средновековния град. Еснафи, гилдии, манифактура, да не говорим за по-късното въвеждане на машините и за капиталистическата индустрия. Ами че въпросите на колективните процеси и на организацията са им влезли в кръвта бе! Станали са унаследен опит, ако щете, биологическа наследственост. Докато нашенският байно, селяк или занаятчия, през същото това време е работил сам или най-много с по някой чирак, а потомството на тоя байно едва преди няколко десетилетия за първи път е видяло фабрична машина и ние вече искаме по всички показатели да бъде равно на оня потомствен пролетарий и дори нещо повече — на оня потомствен организатор и ръководител на производството.

— Боя се, че изпадате в биологизъм — произнасям не без известна строгост.

Илиев не отговаря, понеже тъкмо в този момент е издебнал подходящата възможност да надуе малко мотора и да префучи край костенурката. Пред костенурката обаче се тътри друга костенурка, също такава окаляна и ленива, така че ще има още да пълзим.

Операцията, изглежда, е накарала инженера да забрави темата, но аз му я напомням:

— И колко века ще са нужни според вас, за да настигнем ония, потомствените?

— Не ме разбрахте — възразява търпеливо Илиев. — Съвсем не се касае за векове. Процесите днес протичат много бързо.

— Те протичат бързо не само за нас, а и за тях — позволявам си да напомня. — Което значи, че дистанцията се запазва.

— Точно така — кима инженерът. — Дистанцията без друго се запазва, ако системите са еднакви. Обаче те не са еднакви. Затова ви казвам, че системата е нещо много важно. Системата ни спасява, Павлов, там е работата!

Когато опонентът се хване за една дума, най-добре е да прекратите дискусията, понеже той до края ще ви тика под носа все тая дума. Така че минавам на другото.

— Интересно за к’во ли се е завряла Лиза при братовчедка си.

— Още не е известно дали е там — напомня педантично Илиев. — А в случай че е там, вие по-добре би трябвало да знаете защо е там.

— Значи и вие смятате като ония старци, че съм я прогонил?

— Съвсем не. Но имате възможност да бъдете по-дълго с нея, а следователно и да научавате повече неща.

„Имате възможност“. Един вид — имате привилегията. Голямото щастие.

— Не ревнувате ли, че тя живее при мене? — решавам да го почерпя с един шоков въпрос.

Той само леко се усмихва, сякаш въпросът повече го забавлява, отколкото дразни:

— Толкова глупав ли изглеждам?

— Не съм и помислял подобно нещо.

Самата истина. Може да изглежда всякак, но не и глупав.

— Лиза не е жена, която би живяла с двама мъже едновременно — пояснява инженерът. — И в случай че живееше с вас, това би означавало, че шансовете ми са никакви. В такъв случай, защо да ревнувам напразно? А понеже усещам, че все пак имам шансове, това пък значи, че тя не живее с вас. Тогава за какво да ревнувам?

Приключил с тия разсъждения, Илиев отново се вкопчва в кормилото, завърта го и подминава втората костенурка. За да се залости зад трета. Навярно на тая третата ще има да й гледаме номера чак до местоназначението.

— Може пак да ме обвините в биологизъм, но при хората, Павлов, е също като при животните: женските си избират партньора, а не обратното. И в това е силата на тия слаби същества.

— Гените — подсказвам.

— Инстинктът — поправя той.

— И все пак туй, че живеете на различни етажи…

— Не отричам, че бих предпочел да сме заедно. Но Лиза няма да го приеме преди съответните формалности. Пък и аз не бързам. Когато си се решил на нещо сериозно, излишно е да бързаш.

— Значи?…

— А вие как мислите? Решил съм го, да. Аз не съм женкар, Павлов, но без жени не може. А тази страшно ми действа. Дори нямате представа до каква степен ми действа. И само ако дойде при мене, ще мирясам. И това ще бъде за мен идеалното решение. Вместо да губя време и да звъня на стари връзки, не защото чак толкова съм закопнял по тях, а понеже все пак без жени не може.

— Завиждам на трезвата ви мисъл — произнасям с известен респект.

— Може да се подигравате, но нещата стоят точно така. Ще призная, че и аз съм ви се подигравал, макар и наум: „Да дойде при него такава жена и да не я оцени“. Оная седмица ви видях пред „София“ с някаква красавица… Не се сърдете, но аз бих казал, че тя е нищо пред Лиза.

— Имате основание — кимам. — Тя е почти два пъти по-малка от Лиза.

Но този път инженерът не отговаря. Какво ще отговаря на такъв глупак.

Когато пристигаме, дъждът е спрял и вятърът омита тъмните като фабричен дим облаци, за да разкрие тук и там звучно синьо небе.

Владо паркира колата в една уличка до пешеходната зона, определяме си среща в пет и се разделяме. Неговата е по-лесна, понеже знае какво търси. А аз и това не знам.

Добре, че поне адресът ми е известен и че управлението се оказва на две крачки. Прочитам с уважение златните букви върху черната табелка до входа и поемам по старата каменна стълба към горния етаж. Секретарката е осведомена за пристигането ми, тъй че съм застрахован от вероятните „шефа го няма“ и „не знам кога ще се върне“.

Шефът е тук, облечен като шеф, добре избръснат и с румени бузи, странно контрастиращи с мъртвешката бледост на плешивото му теме.

— Заповядайте — обръща се той към мене, като прави широк гостоприемен жест към кожената гарнитура. — Как пътувахте в тая буря?

И преди да чуе отговора ми, нарежда на секретарката:

— Повикайте другарите!

— Какво не върви при вас? — минавам на въпроса, като оставям настрана темата за бурята.

— Нищо не върви! — отвръща шефът, като напуска стола зад бюрото, за да седне по-близо до мене. — Пълен провал.

Явен холерик, изобщо типа на „много деен другар“, особено деен в бързите остра ръкомахания и постоянното движение на главата.

— Става дума за национален обект… — започва той.

Подир което предлага:

— Запознайте се с помощниците ми.

Защото те са вече тук, единият — дребен и свит, с посивяла коса, а другият — малко по-млад, висок и мършав като върлина, но и двамата еднакво дребни пред шефа си.

Помощниците са въоръжени с папки и са дошла очевидно за да разяснят някои подробности, обаче единственият им принос по време на разговора се свежда до еднообразните възклицания „да, другарю Стаменов“ и „точно така, другарю Стаменов“. Колкото до мене, моята роля се изчерпва с това, да слушам, да сърбам донесеното от секретарката кафе, сладко като меласа и почти толкова ароматно, и понякога да задавам отделни проверовъчни въпроси.

Работата е съвършено ясна още от писмото, което управлението ни е изпратило, но все пак известни детайли трябва да се уточнят. А ако оставим настрана детайлите, всичко се свежда до следното:

Управлението отговаря за строежа на голям хидровъзел в окръга. А строежът на хидровъзела включва панцеровката на водовземен тунел. А панцеровката предполага метални тръби с определен диаметър. Но ето че тръбите ги няма, макар че предприятието, което се е нагърбило с производството и доставката им, си е налице: заводът „Ударник“ в съседния окръг.

Оттук — и провалът, за който говори Стаменов: Не може да започне изграждането на язовирната стена на изравнителя, не може да се извърши строителството на водонапорния тунел за ВЕЦ, не могат да се осъществят ред други довършителни работи на каскадата, а на всичко отгоре и колективът се разстройва, лишен не но своя вина от премиални.

Работата изглежда от ясна по-ясна: въпреки сключените черно на бяло договори, въпреки последвалите осъждания за неспазването им, въпреки десетките съвещания и планините от протоколи завод „Ударник“ проваля завършването на един национален обект.

„Да се разстрелят!“ — както би казал Допотопния. Но преди да минем към подобни строги мерки, би следвало все пак да проучим някои подробности. Дали тия от „Ударник“ нямат някакви валидни оправдания. И дали тия от управлението са чак толкова невинни като жертви. Така че формулирам някои реплики.

— Оправдания — колкото щеш! — разперва красноречиво ръце шефът. — Но ако оправданията им имаха стойност, нямаше да ги осъдят. Ето, вижте тук!…

И той нетърпеливо издърпва папката от ръцете на сивокосия, за да ми покаже заключението на арбитражната комисия.

— А вие какво сте правили оттогава насам?

— Във всеки случай не сме стояли със скръстени ръце — отвръща Стаменов. — Ето, вижте тук!…

И той издърпва този път папката на върлинестия, за да ми покаже колекцията от оплаквания и сигнали към съответните инстанции.

— Съвестта ни е чиста! — декларира шефът, като красноречиво поставя ръка на гърдите си. — Ако не беше чиста, нямаше да се обръщаме към печата.

— А защо не се обърнахте по-рано? — любопитствам. — Загубили сте близо година време.

— Ами вярвахме, че нещата все пак ще се оправят… Освен това от някои места ни съветваха да не правим тия неща обществено достояние… Провалът е от голям мащаб, нали ме разбирате? Неудобно е…

— Работата наистина е дебела — признавам. — Затова трудно мога да дам ход на писмото ви, без подробна документация.

— Документацията е налице — успокоява ме холерикът, който явно е предвидил всичко. — Костов, вземи папката от Ваня.

Чиста работа. Вместо да изпълвам цял бележник с гарванаци, шефът ми връчва въпросната папка, съдържаща извадки от всички по-важни документи. В замяна на което аз пък му връчвам ръката си, понеже няма какво повече да правя тук.

Навън хладният вятър напълно е очистил небосвода и мокрите плочи на пешеходната зона са ведро сини, с отраженията на синьото небе. Светли нови сгради, широки витрини, кафенета с експресо — живеят си тия в провинцията.

Влизам в един ресторант, за да опитам местната кухня и да убия времето. Но в един ресторант, ако не се запиеш, трудно можеш да убиеш повече от час въпреки мудността на обслужването. Така че премествам се в близкото кафене, където убивам още един час. Остават ми само два — до пет. Трябваше да поискам поне ключа от колата, можех да подремна в москвича.

И по силата на правилото „който няма акъл, има крака“, тръгвам да се шляя из търговския център. И ето я точно насреща ми блудницата, то се знае, в компанията на инженера. Само че има и трети.

— Ей, шишко! Я да те видя, можеш ли да скочиш до небето — промърморвам, като вдигам детето на главата си.

— Аз не съм шишко, аз съм Петьо — поправя ме малчуганът, като с удоволствие оглежда света отвисоко.

С такова удоволствие, че едва съм го приземил, когато казва:

— Хайде пак!

Повтарям три-четири пъти номера, докато Лиза не се скарва на хлапето:

— Е, стига де! Вече прекаляваш.

Послушно хлапе. Аз на негово място бих продължил с това „хайде пак“, колкото да проверя докъде стига търпението на майка ми. Предполагам, че му е майка. Освен ако и тук има интернат с безстопанствени деца.

— Случаен сблъсък — обяснявам по адрес на възрастните. — Не мисля да ви нарушавам разходката.

— Защо, моля ви… — избъбря Илиев.

— Отиваме до сладкарницата, елате с нас — обажда се и Лиза.

Гласът е безучастен, но в беглия поглед има нотка на молба. В края на краищата защо да не дойда, вместо да мръзна на тоя вятър, който става все по-хладен.

В сладкарницата общувам най-вече с малчугана, като му обяснявам, че произвеждам детски автомобилчета. Той, разбира се, пита вярно ли е, а аз съм принуден да му докажа, че е вярно, затуй излизам за малко от заведението — колкото да дам време на ония двамата да довършат беседата си — и прескачам до един магазин, където още одеве зоркият ми поглед на журналист е открил няколко миниатюрни моделчета на леки коли.

— Ааа, ти си ги купил — пропява недоверчиво малкият.

Което не му пречи да оцени играчките по достойнство.

— Как ще съм ги купил! Изпратиха ми ги току-що от завода.

— Как ти ги изпратиха?

— Със самолет, разбира се.

Малкият, естествено, не е вчерашен, обаче тази игра на въпроси и отговори му харесва и ние продължаваме известно време легендата за чудодейния самолет, с изясняването на такива подробности като „а как извика самолета“ и „как пристигна толкова бързо“.

Оживлението откъм нашия край на масата, уви, рязко контрастира с хладната атмосфера в другия край. Ония двамата почти не говорят, а ако говорят, това са фрази без значение от рода па „да вземем ли още по една торта?“ и „не, не, благодаря!“

— Май че трябва да потегляме — избъбря по едно време Илиев.

Съвсем колебливо предложение, с което всички бързаме да се съгласим, включително и Петьо, който копнее да отнесе час по-скоро придобивките си вкъщи.

— Нещо сте се опуйчили… — позволявам си да забележа, когато малко по-късно вече летим с москвича по обратния път.

— Вие понякога употребявате едни изрази, които съвсем не вървят за културен човек — отвръща кисело Владо.

— Прощавайте, исках просто да кажа, че нещо май не е в ред.

— Ами и на вас ако ви сервират едно дете…

— Значи детето е нейно… — подхвърлям.

И понеже не получавам отговор, продължавам:

— Стар проблем. Помня, че още навремето го използвах за първия си сценарий.

— Сценарият е едно, животът — друго — произнася с меланхолия инженерът.

— Мислех, че тия предразсъдъци отдавна не са на мода — казвам сякаш на себе си.

Той не отговаря. Значи — сбогом, скорошно избавление!

— Но вие, надявам се, не сте си въобразявали, че ще бъдете първият й мъж?

— Естествено — отвръща неохотно инженерът, като пуска дългите фарове, тъй като вече сме излезли на шосето.

— А какво повече е детето освен последица на една минала връзка? Тая жена не е знаела предварително, че ще ви срещне, та да се пази за вас.

Илиев рязко сменя дългите с къси, тъй като насреща се е задала някаква кола. Сетне, изчакал разминаването, отново пуска дългите и едва тогава казва:

— Вижте, Павлов, не ми дръжте лекция като на някакъв еснаф. Аз не съм еснаф и нямам предразсъдъци. И още сега ще ви кажа, че това дете с нищо няма да измени решението ми…

Слава богу!

— … Но това не пречи сюрпризът да бъде неприятен. Не че мразя децата, обаче ценя спокойствието си. Такава ми е работата — цифри, анализи, изчисления, — имам нужда от спокойствие. А хлапето или ще чупи, каквото му падне, или ще задава въпроси. Я си спомнете само в сладкарницата колко въпроса ви зададе.

— Не съм ги броил. Но нали някога ще имате и ваше дете?

— Моето ще го възпитавам от първия ден. Детето трябва да се възпитава от първия ден. На втория е вече късно…

— Все пак това е шик от ваша страна, че държите на думата си — решавам да го поизчеткам.

— Шик ли? Тая жена просто ми е влязла в кожа-та, какъв шик… И въпросът е за мене решен. А обещания не сме си давали.

Той млъква. Аз също съм загубил желание да бъбря. Любовта винаги респектира, дори когато е сведена до сексуално удобство. Дори когато е глупава. Като моята първа любов.

Навън е съвсем тъмно. Разораните стърнища и осланените пасбища са вече само една неясна мрачина. Една неясна мрачина, прорязана на две от светлата лента на шосето, по което лети москвичът. Но долу под таблото в краката ти не се въргаля чанта долари. Вместо долари има още едни крака. Тези на Илиев.

Първата любов. И първото страдание. Ти тъкмо бе завършил университета, а тя тъкмо бе завършила гимназия. Видя я в началото на лятото на някакъв рожден ден, съвсем случайно, защото съдбоносните неща стават винаги случайно, макар зад тази случайност да стои законът за вероятностите. Рожденият ден бе всъщност вечер, шумна и дива, като повечето подобни сборища, а тя бе седнала далеч от масата с бутилките и от хола с танцуващите идиотчета и ти дори се учуди, че такова красиво момиче може да седи съвсем само, без никой да се закачи за него, и накара домакина да те представи, за да излезе всичко по-сериозно, а не като някаква паешка история и хубавицата се усмихна едва-едва, но все пак влезе в разговор и ти се напрягаше да изцедиш някоя по-интересна тема от мозъка си, но не можеше нищо да изцедиш, понеже беше съвсем гипсиран от стеснение, не защото беше чак толкова стеснителен, а защото видът на това неземно същество ти бе подействувал като удар с манивела по темето.

Едно неземно същество, що се отнася до финото леко удължено лице и синьозелените очи с дълги меланхолични мигли, но иначе съвсем земно с тия източени и някак похотливи бедра, които се открояваха през лятната рокля, и със седефената кожа на деколтето, разкриващо ти увлекателното начало на един може би не твърде едър, но страшно съблазнителен бюст.

В погледа на неземното същество имаше нещо мечтателно и загадъчно, а от изкусителното тяло вееше някакъв горчив люляков дъх. Младата богиня се парфюмираше с люляков одеколон, един слаб одеколон и все пак достатъчно силен, за да остане докрай в спомена ти като ухание на първата любов.

Жена-картина, от тия в киносписанията, одухотворена и плътска до такава степен, че просто не ти идваше наум поне една свястна тема, защото се бе съвсем гипсирал от смущение, така че накрая темата дойде пак от нейна страна и това за твое щастие бе филмовата тема, защото, ако бе музикалната или театралната, щеше веднага да разбере, че си пълен простак.

Да, хубавицата бе решила да се посвети на филма и това ти се видя съвсем естествено, а не комично като Лиза с нейния ВИТИЗ, защото какво по-естествено от туй, момиче с външност на кинозвезда да се готви за киното.

Тя бе гледала доста филми, почти толкова, колкото и ти и почти същите, така че базата за духовно сближение бе налице и след като напразно се опитахте да танцувате сред ужасната навалица в хола, ти тръгна да я изпратиш и това бе началото на тая мъчителна връзка, която трая цели два месеца.

Връзка, да — ако могат да се смятат за връзка няколко разходки в парка и няколко срещи по кафенетата и две вечери в лятната градина на „България“. Връзка, да — ако поясним, че тя само веднъж ти позволи да я прегърнеш и само веднъж — да я целунеш и че дори не изтърпя докрай целувката ти, тъй като твоята бе твърде далеч от високия стил на целувките по екрана. Връзка, да — но главно насън, когато тя ту бягаше от тебе, а ти се мъчеше да я догониш със спънати нозе, ту ненадейно ти се отдаваше, за да се дръпне внезапно и да се разтопи в пространството, оставяйки ти като единствен знак, че все пак те е навестила, дразнещия спомен за едни похотливи голи бедра и за едни розови устни, леко разтворени в любовен екстаз.

Затова пък разговорите бяха изобилни, по-скоро монолози, отколкото разговори и по-скоро от нейна страна, отколкото от твоя. Естествено — на филмова тема. Тя бе съгласна да играе във филми. И не виждаше никакви причини другата страна да не бъде съгласна. Ти също не виждаше, но поради обичайния си скептицизъм не изключваше известни трудности. По тая точка възникваха и различията помежду ви. Тя вече имаше уверенията на някои хора, пряко свързани с кинопроизводството — засега тия хора се свеждаха до един организатор и един техник по осветлението, но те бяха на „ти“ с всички известни режисьори. Обещаваха й твърдо да кажат където трябва каквото трябва, за да стане ясно, че тя не възразява. А после се появи и някакъв значително по-солиден съюзник, един директор или почти директор на продукция, който я отведе на Черноморието за пробни снимки или нещо от тоя род. И това бе епилогът на твоята горчива любов.

Ти повече нито я видя, нито я потърси, понеже си бе казал, че няма да я търсиш, и най-вече понеже не знаеше дори адреса и, тъй като тя никога не ти позволяваше да я изпращаш по-далеч от известен ъгъл, което ти вдъхваше съмнението, че колкото и да изглежда елегантна в абитуриентската си рокля, но едва ли живее в някой дворец.

Разбира се, ти бе сигурен, че отново ще я видиш, само че на екрана, додето седиш в полутъмния салон с предателски овлажнели очи, но макар да не про-пускаше български филм и макар търпеливо да изчакваше края и на най-скучните, не успя да я видиш дори в някоя съвсем дребна роля, тъй че по някое време си бе втълпил, че тя вероятно е потънала нейде в морето по време на тия проклети пробни снимки.

Тая скръбна хипотеза правеше любовта ти още по-горчива на вкус и ти навяваше приятната меланхолия на трагичен герой, защото твоята голяма любов бе една голяма поза. Раздразнение пред непостигнато, накърнено самолюбие и малко злобица, измъчваща те в късите мигове, преди да заспиш. Също като разглезено хлапе, което плаче и тропа ожесточено с крака, когато откажат да му купят балон. С тая разлика, че твоят каприз освен един балон отзад имаше и два по-малки отпред, нещо, което правеше още по-трудно обяснима версията за потъването.

Може и да беше потънала, но важното е, че накрая все пак изплува. Изплува пред погледа ти няколко години по-късно и това стана в една топла есенна вечер по „Руски“ и ти я видя, сега вече съвсем разцъфнала, понеже бе ярко гримирана и доста наддала на бюст и на таз. Ти понечи да я отминеш, защото до нея вървеше някаква си приятелка, но тя ти каза: какво, не се ли познаваме, и ти каза: има си хас да не се познаваме и как върви киното, а тя каза: не се подигравай, и от късия разговор, завързал се на тротоара, стана ясно, че тази вечер тя е заета, но за сметка на туй утре ще бъде свободна.

Между днеска и утре, естествено, се простираше цяла една нощ и цяла една нощ тя бе в съня ти, като приемаше всички възможни превъплъщения, обичайни за една кинозвезда, в широката гама между богинята и хетерата.

А на следната вечер се наложи да установиш, че ако трябва да издребняваме, тя бе значително по-близо до хетерата и възвишената част на нейното аз доста се бе изпарила, затова пък всичко стана много по-лесно и тя просто ти каза: я да видя дали най-после си се научил да целуваш, а ти показа на какво си способен, доколкото беше способен, тъй като всеки успех подир дълъг копнеж е свързан с известно гипсиране, но тя бе склонна да приема всичко с разбиране, така че нещата протекоха далеч по-различно от оная нещастна първа целувка.

Вярно е — казваше си ти по-късно, след като я беше вече изпратил от квартирата на незнайния отзивчив приятел, дето се бе разиграло действието, — вярно е, че това не е някогашната Бистра, обаче нима ти си някогашният Тони? Защото по силата на някаква магнитна аномалия, както би се изразил Петко, твоята първа и бивша любов се бе оказала чисто и просто твоята бъдеща, първа и да се надяваме, последна съпруга, същата тази божествена Бистра, от която скоро щеше да се стремиш да бъдеш възможно по-далече.

Потънала ли? Де да беше така. Отначало, разбира се, ти бе повече от щастлив, че не е станала жертва на зловещата морска стихия. Отначало бе на седмото небе, че можеш да държиш в прегръдките си това тяло, тоя сластен смутител на сънищата ти. Вярно е, че преди да стигне до тебе, тя навярно бе минала като щафета през поредицата на доста други прегръдки и бе твърде изловчена, за да си въобразяваш, че си първият или петият. Но какво да се прави, когато сега времената са други и една жена не може да стои девствена като леля ти.

Тя бе донейде променена наистина и не само по гънката част и заговореше ли се за кинокамера, езикът й ставаше доста остър, меко казано, и тя не пропускаше да подхвърли, че за да бъдеш звезда, са нужни не артистични, а някакви добавъчни таланти, каквито впрочем и на самата нея не липсваха. Изкуството вече не я интересуваше, затова пък изцяло бе запазила страстта си към средищата на изкуството, премиери и прочее, а също и към известни форми на човешкото общуване, стимулирани с помощта на една) колода.

Тя бе загубила наивността си, но затуй пък бе спечелила жизнен опит и вече не бе глупаво момиче, а зряла жена. За какво ти е момиче, когато можеш да имаш цъфтяща жена, чиито щедри форми издъхваха възбуждащ аромат на шанел.

— Ти вече не използуваш оня люляков одеколон…

— Защо трябва да използувам такъв сиромашки одеколон. Хубавият одеколон никога не мирише само на едно цвете, глупчо. Той е богат, неопределим…

Потънала ли? Потъна ти. Най-вече поради без-характерност. Понеже си казваше, също като тоя мухльо до тебе, че дето ще търсиш наслуки жена, по-добре да си я имаш постоянно в леглото. И понеже си мислеше, че в последна сметка всички са от един дол дренки. И понеже тя така се бе вкопчила в тебе, та ставаше прекалено измерително да се дърпаш.

Твоята любов. Само че любовта не се поръчва по желание като костюма. Пък и да се поръчваше, разликата едва ли би била колосална, ако се има предвид просташкият ти вкус. Ти никога никого не си обичал истински. Не си обичал майка си. Нито баща си. Нито дори Бистра, макар че някога я бе обявил за голямата си нещастна любов. Защото твоята голяма любов бе само една голяма поза.

От някое време един човек се е появил на отсрещния тротоар. Едип млад мъж с буйна светла коса, нехайна походка н ръце, мушнати в джобовете на черното яке. Под якето се вижда черен пуловер с висока яка — времето не предразполага към разгърдени ризи.

С изключение на пуловера другото ми е познато. Младият мъж се разхожда напред-назад, обляга се до входа на насрещната кооперация или стърчи до бордюра на тротоара, отправил поглед към нашата хъша, сякаш чака някого. Ще има да чака.

На следния ден отново забелязвам през прозореца към терасата часовоя в тъмната униформа. Този път обаче той не разполага с голям запас от търпение и свободно време, защото един час по-късно изчезва. Изчезва или застава по-близо до вратата. Отдолу долита двукратният призив на звънеца.

Отварям, за да открия пред себе си познато лице. Но това не е Лазар.

— Мисля, че сме се виждали някъде — промърморвам.

— Ами да. Оная вечер у Слави.

Това е един от квинтета — онзи рошавият с мрачното лице. Мони също е в яке и тесен панталон, плюс кафяво-червени ботуши, скрити под панталона, но и достатъчно показващи се, за да знаем, че са ботуши, а не банални патъци.

— С какво мога да бъда полезен? — питам.

— Аз искам да бъда полезен, не вие — уточнява рошавият. — Трябва просто да оправим едно недоразумение.

И като ме поглежда с известен укор, добавя:

— Тук ли ще говорим?

— Вътре няма как — дошли са хора.

— В края на краищата може и тук — вдига тесните си рамене Мони. — Става дума за Лиза.

Той ме поглежда, за да прецени реакцията ми, но реакция няма.

— Може би сте останал с впечатлението, че Лазар е дошъл да ви я отмъкне. Няма такова нещо. Ако е за мадами, мога да ви ги доставям по две на ден, и то по-готини от Лиза, стига това да ви говори нещо.

Кимам вежливо, в знак че разбирам.

— Търсим я само за да поговорим човешки, нищо повече. И додето още сме на кеф да говорим човешки. Защото, нали знаете: и търпението си има граници.

— Нещо тайно ли? — запитвам.

— Тайни няма. Какви тайни бе, Павлов? Работата е чисто финансова. Дължи нещо и трябва да го върне.

— Трябва, ама я няма.

— Къде е изфирясала?

— Отде да знам.

— И да е изфирясала, пак ще дойде — решава Мони. — Не се сърдете, но тя няма да намери друг баламурник като вас.

— Защо „баламурник“? — питам като истински баламурник.

— Тя не е за мъж като вас бе, Павлов. Кална жена. Перачка. Ако ви трябват жени…

— Значи ограбила ви е?

— Е, да речем, че дължи нещо…

Поглеждам неволно ярките ботуши, събуждащи у мене някакъв неясен спомен, сетне вдигам очи към навъсеното безочливо лице.

— Ясно — кимам. — Само че и вие ми дължите нещо…

И при тия думи непринудено отправям юмрук в носа му.

— За оня ден… — пояснявам.

Рошавият се е дръпнал назад, но е успял да се задържи на крака. Той придържа с една ръка разкървавения си нос и ме фиксира без сянка на топлота.

— Юмрука — казва — ви го прощавам. Но за тая перачка ще има да берете ядове. Нямате даже представа какви.

Лиза се прибира същия ден привечер. Виждам я едва по-късно, когато се връщам от редакцията. В холната обстановка и в компанията на тримата кавалери. Старците са видимо доволни. Те обаче не са по излиянията и доволството им се изразява най-вече с това, че кротуват в креслата си и се въздържат от кавга.

По-трудно е да се разбере доколко е доволен Илиев. Във всеки случай преборил се е с лошото си настроение и търси с очи погледа на Лиза. Търси без особен успех. Лиза все пак се отзовава на репликите му и е съвсем учтива. Хладно учтива.

— Имахте ново посещение — казвам й по-късно, когато се прибираме горе.

И съобщавам за визитата на рошавия, без да предавам подробно оценките му.

— А откъде разбрахте, че това е Мони? — пита тя.

— Познавам го смътно от по-рано. А сега разбрах, че е идвал и оня ден с Лазар. Не видях лицето му, додето бягаше, но го познах по ботушите.

— И му се издължихте?

— В известен смисъл — да.

— Не е трябвало да го правите. Той е опасен човек.

— Не ми се струва чак толкова опасен.

— Защото не знаете, че зад гърба му има други.

Тя не казва нищо относно дълга, споменат от Мони, а и аз не я питам. Какъв смисъл да я принуждавам да лъже.

— Не знаех, че имате дете — сменям темата. — Хубаво хлапе.

— Нямам дете — отвръща Лиза.

— Но Илиев твърди, че е ваше.

— А, той вече ви е излял мъката си. Не казвам ни „да“, ни „не“.

— Детето всъщност е на братовчедка ми.

— Искали сте да проверите възгледите на инженера по въпроса.

— Донякъде. Даже подшушнах на Петьо да ми вика „мамо“, но детето изобщо забрави обръщенията, откак вие взехте да го залисвате.

— Хитра операция — признавам.

— Каква операция? Пошегувах се.

— Това не е шега. Това се нарича тест.

— Говорете по български.

— Недоверчива и взискателна — произнасям сякаш на себе си. — И какво толкова важничите?

— Защо да важнича?

— Защото важничите. И даже още му правите фасони. Като че бог знае в какво се е провинил. И на мене да ми поднесат чуждо дете, няма да заридая от радост.

— На вас ще ви бъде все едно. На вас всичко ви е все едно.

— Сега не говорим за мене. И позволете да ви кажа, тоя ваш номер с детето беше съвсем тъп.

— Защо пък да не го проверя? — пита тя, като обляга ръце на кръста си. — Нямам ли право да го проверя, преди да определя отношенията си?

— Не по тоя просташки начин.

— Не можах да измисля друг.

— Човекът ви приема, без да пита откъде идвате, нито с колко мъже сте спали, нито какъв процент истина има в историята ви — защото, позволете да ви кажа, че ако и на него сте поднесли същата история, тя не е съвсем убедителна, — изобщо отказва се да ви проверява, макар да има основания за съмнения, а вие не стига това, ами се запретвате да го изпитвате. Какво толкова си въобразявате? Че сте неотразима? Незаменима? Единствена?

Ето че и аз започвам с цицероновските градации.

Тя ме следи с известен интерес, обаче не отговаря. Което ми дава възможност да допълня:

— Не виждате ли, че всички сме една стока и ако този има плюс в едно отношение, то сигурно има минус в друго, а салдото е, общо взето, едно и също, така че смешно е да проверявате и да вирите нос.

— Ама вие какво толкова се разфучахте? — вдига тя вежди.

— Не съм се разфучал. Спокоен съм.

— Сигурно с нетърпение сте чакали да ви освободя килера и сега се чувствате излъган.

— Килерът не ми е затрябвал.

— И онзи празен стол в „България“ не беше ви затрябвал, но ми направихте сцена — припомня жената.

— Добре. Давам ви го отсега този килер за сватбен подарък. Приемайте в него гости.

— Мерси — произнася сухо Лиза. — И все пак излишно е да се палите. Ще помисля. Може и наистина да съм сбъркала.

Тя тръгва бавно към покоите си, сякаш вече се е заела да мисли, но преди да влезе в легендарния килер, забелязва:

— За онова обаче не сте прав.

— Кое точно?

— Ами за стоката. Всички не са една стока, Тони. Даже в една и съща зодия стоката е различна, ако разбирате нещо от астрология.

Човекът, който позвънява на следния ден, не е Мони. Нито Лазар. Лиза не е вкъщи, а аз тъкмо се стягам за редакцията, когато чувам двукратния звън. Слизам, като си мисля, че тази навалица пред вратата почва да става отегчителна.

На входа е застанал гражданин в изрядно тъмносиво пардесю и с тъмносива шапка. Гражданинът е над петдесетте, но все още стегнат, с тънки прошарени банкенбарди. Отличителни белези: ужасно нисък. Какво значение. И Наполеон е бил нисък.

— Бих искал да видя другарката Димова.

— А защо не я търсите при другаря Димов? — запитвам, като соча редицата картички, пригвоздени върху рамката на вратата. — Тук пише: „Радко Димов, звънете три пъти“.

— Не съм чел какво пише тук — произнася с леко отегчение непознатият. — Прочетох бележката, която Димова ми е оставила и където е отбелязано да звъня два пъти на тази именно врата.

— В такъв случай грешката е моя — бързам да се извиня. — Димова я няма. Ако трябва нещо да й предам…

— Много сте любезен, обаче трябва да я видя лично.

— Съжалявам, обаче не е възможно. Тя умря.

— Какви ги приказвате? — сменя внезапно непознатият възпитания си тон.

— Исках да кажа, че е мъртва за общежитието. Напусна.

— Но преди малко казахте друго. „Да й предам“ казахте.

— Грешка на езика. Имах предвид връзка по пощата.

— Е, добре, кажете ми я на мене тая връзка!

— Изключено.

— Вие, какво, подигравате ли се с мене? — кипва нисичкият. — Аз идвам тук по делова работа, нося й пари, а вие ме разигравате!

— Парите винаги се приемат.

— Имате много здраве! — отвръща ядосано мъжът.

И бързо се отдалечава.

Когато същата вечер осведомявам Лиза за поредното посещение, тя въздиша мъченически. Значи може и да въздиша.

— Втасахме я.

— Действах според инструкциите ви.

— Но това е бил Миланов!

— И к’во, като е бил Миланов?

— Ами че той ми дава тия ръкописи за преписване. И даже машината е негова.

— Съжалявам. Изглежда, не ме бива за портиер.

— Прощавайте — произнася тя с друг тон. — Вярно е, че взех прекалено да ви досаждам. Но преписването е засега единствената ми работа.

И понеже мълча, продължава:

— Вината е моя… Не — на Миланов: бях оставила у съседите му готовите ръкописи с вашия адрес, за да прати парите по пощата или по човек.

— Както виждате, той не ще по пощата. Иска личен контакт. Дотрябвало му е вашето преписване.

— Защо? — пита докачено Лиза. — Аз преписвам добре. Почти не правя грешки. Миланов не може да търпи грешки. Затова ми даде ръкописите.

— Оставете тоя наивитет — казвам. — Не ви подхожда на ръста.

— Но вие какво си мислите? Няма нищо такова, което… Бях го срещнала още преди месеци съвсем случайно и както бях притеснена, бях го запитала няма ли за преписване нещо свое или на свой колега, а той ми рече: ще се намери, и ми даде телефона си и аз му се обадих по-късно, след като вече се бях настанила тук, и това е. Казвам ви, няма нищо такова…

— И вашият контакт с него се ограничи с предаването на няколко ръкописа и една машина…

— Естествено. Вие какво си мислите?

— Съвсем ясно ви е какво мисля аз. А също и какво мисли Миланов — забелязвам, като я поглеждам без особена симпатия.

Тя е застанала, облегната на стената на входа на килера. Гърдите нахално издуват вълнения пуловер, а големите бедра — полата. Един череп пуловер и една черна пола, вероятно провинциални придобивки, които смекчават грубата чувственост на фигурата и й придават някаква строгост. Лицето също е строго, някак недружелюбно, доколкото изобщо може да се прочете нещо по тона бяло безучастно лице. Даже двете зелени череши на обиците в момента звучат строго.

Какво съм се захванал с тая жена, казвам си, додето я гледам без особена симпатия. Тя е това, което е, и ти нито можеш да промениш нещо, нито е нужно да променяш нещо. Нека върви по пътя си. Ти не си даде труд навремето да промениш нещо дори у Бистра, защото това ти се виждаше толкова уморително — да се бориш с кусурите на друг човек, и защото в дъното на душата си навярно пет пари не даваше за Бистра. Тогава какво си се захванал с тая жена, която ти е съвсем чужда, която нито е била, нито ще бъде твоя жена.

— Толкова ли не разбирате, че Миланов, ако му е нужна машинописка, винаги ще си я намери и че ако се е хванал за вас, то е, защото сте му нужна за друго. Нужна му е безплатна жена за вкъщи, а също и за в кревата, особено ако си пада по вашия тип, а тия дребните понякога си умират за големи жени. Разбирам, че не ви стигат парите… Това е въпрос, по който може да се помисли… Но не смятате ли, че не тъкмо този е начинът да печелите пари.

Тя ме гледа известно време с големите си очи, сетне произнася:

— Не ви е срам.

— Защо? Какво съм направил?

— Не ви е срам — повтаря жената. — Ами че аз, ако исках да печеля по този начин нари, нямаше да седя над машината по цели нощи, докато ми отмалее кръстът, и нямаше да оставям ръкописите у съседите, а щях да ги нося лично на Миланов, за да си ги получа парите веднага и в брой. Не ви е срам, Тони.

— Чакайте — казвам. — Все пак не сте толкова наивна, за да не знаете какво търси от вас Миланов.

— И какво, като знам? Нека си търси. Досега не ми е поставял направо въпроса, а ако го постави, ще получи и отговора. Не разбирате ли, че след като веднъж съм го отписала, той е вече отписан и — толкова!

— Добре — отстъпвам. — Ваша работа. Не сте малка.

А тя, сякаш нищо не е станало, казва с обичайния си безизразен тон:

— Не мислите ли, че е добре да слезем долу. Не е красиво да оставяме старците сами.

Старците не са сами, с тях е и Владо, обаче за тях Владо не е нищо повече от тяло, заемащо място в пространството, и едва появата на Лиза ги съживява.

Жената сяда до инженера, а аз до нея. Да се надяваме, че отношенията на двамата вървят към оправяне, макар за момента да липсват обнадеждаващи признаци. По малкия екран текат информациите. Старците, потънали в креслата си, кротуват. Само понякога Допотопния изръмжава нещо, но той ръмжи на себе си. Сетне започва предаване за някакъв злосторник, заловен при опит да премине границата. Виждаме го седнал пред камерата върху мъртвия фон на една бяла стена, с грубо апатично лице и стрига-на глава.

— С такива предатели навремето не се церемоняха — обажда се неприязнено Несторов.

— Той не е предател — обяснява Димов, на Лиза, естествено. — Предател е оня, който е имал идеи и ги е предал. А този е обикновен нарушител.

— Нас тоя финес ще ни закопае — отзовава се подигравателно Неси. — Едно време знаехме две категории — патриоти и предатели. Сега станаха много.

Той наистина трудно би могъл да бъде обвинен в излишък на финес. Не вярвам някога в речника му да са фигурирали изрази като „струва ми се“, „предполагам“, „съмнявам се“. Какво ще му се струва? — или знае, или не знае. Той не е по колебанията, нито по хипотезите. Не бих се учудил, ако вижда заобикалящия го свят само в два цвята. В два цвята — така е по-ясно. Нюансите са измама и привидност.

— Доброто старо време… — произнася със зла ирония Димов, пак към дъщеря си, разбира се. — Кой те гледа честен ли си, или не. Влизай в кауша!

— Честни предатели няма — възразява сприхаво Неси.

— Затова пък имаше честни хора, които биваха обявявани за предатели — не мирясва Димов.

И като изпъчва с достойнство хилавите си гърди, той за пръв път се обръща към насрещното кресло:

— Смея да твърдя, че съм бил честен! И това се доказа.

— И какво, като сте били честен? — запитва презрително Допотопния. — Орден ли да ви окачат, задето сте били честен? Голяма заслуга, че бил честен! Просто да се разплачеш.

— Аз не говоря за заслуги… — опитва се да каже нещо Рицаря, обаче Допотопния не му позволява.

— И какво значи да си честен? Някои честно се лъжат. Някои честно лъжат другите. Да, да, съвсем честно, понеже толкова им стига акълът, понеже не могат да разделят на две магарета сено, а, виж, да обсъждат световните проблеми ги бива…

— И такива, естествено, според вас трябва да се разстрелват? — изкрещява Димов.

Неси не благоволява да отговори.

— Такива, дето не повтаряха дума по дума собствените ви глупости, вие навремето ги изтиквахте в затвора! И даже никой никога не ви потърси сметка… Оставиха ви да си дремете на доизживяване с греховете и да си зобате пенсиите… Аз цяла година без съд и присъда съм гнил в затвора и още не знам кому трябва да благодаря за това благодеяние…

— Толкова ли държите да знаете? — обажда се подигравателно Допотопния.

— Да, държа, представете си! Само да знаех кой е този мръсник…

— Ама наистина ли искате да знаете? — продължава да се учудва Неси.

— Само да знаех… — повтаря Димов, който, както винаги става при голямо вълнение, буксува на последната фраза.

— И като знаете, какво ще направите? — ръмжи все тъй саркастично Несторов.

— Само да знаех името на тоя мръсник…

— Проста работа, Димов — произнася вече сериозно Допотопния, като става бавно от креслото.

Сега, както се е изправил така, той изглежда масивен и заплашителен с огромната сянка, която хвърля върху стената отдире си. Подръпва дебелия каиш, поставя ръце на хълбоците и казва натъртено:

— Аз съм тоя мръсник, Димов. Аз наредих задържането ви. Аз водих следствието. И аз нося цялата отговорност.

Сетне бавно се извръща и като борец, излизащ от ринга, бавно поема към стаята си.