Само за мъже

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Нощта е тъмна и безпределна, а видимият свят е ограничен в лъча на флуоресцента: отляво — митницата, отдясно — будката на граничния контрол, а в средата — моят стар москвич.

Картината се откроява в спомена ми ясна и автентична като документална снимка. Също както и следващите кадри: движението по шосето между двете гранични бариери, внезапно изникналият непознат град, призрачно бял в светлината на неона, банката, барът и жълтият блясък на граничните надписи.

А после идва другото, вече по-смътно и размазано, сякаш лентата е малко захабена от дълга употреба: стремглаво летящото порше, тримата непознати, бягащи в прохода, тъмният предмет, захвърлен в декоративните храсти.

Различни снимки с различна яснота.

Защото тази гранична история всъщност е съставена от две съвсем отделни истории. Две напълно реални случки, които, съединени помежду си, правят една небивалица.

Първата случка е моето някогашно и единствено пътуване „отвъд“, когато главният реши да иде на някаква конференция във Виена не другояче, а с кола и великодушно склони да ме вземе със себе си като шофьор и момче за всичко.

Изобщо визуалните ми впечатления са напълно достоверни и единственото, което съм задраскал от тях, е присъствието на шефа, мъдрещ се на предната седалка вдясно от мене. Съвсем безинтересен човек, за да не го задраскам, и съвсем неуместен при новото развитие на събитията, възникнало в главата ми.

Втората случка не е станала пред очите ми, но тя също е достоверна, доколкото може да се вярва на вестниците. Съобщението, което ми попадна, бе съвсем късо: бандити обрали някаква австрийска банка, обаче били спрени пред самата граница. Спрели ги не защото обрали банката, а защото документите на колата се оказали нередовни. Гангстерите се опитали да побягнат, завързала се престрелка и прочее подробности. А парите едва на следния ден били намерени в една чанта, захвърлена в крайпътните храсти. Четиво без значение, което прегледах бегло и забравих.

Мислех, че съм го забравил, но се оказа, че е останало нейде под шапката ми заедно със спомена за онова отдавнашно пътуване. И ето че между тия две непотребни неща, затрупани в килера на мозъка, се бе породило взаимно влечение и те бяха се слели в едно. Без никакво усилие от моя страна. Бих казал дори, без никакво участие. И така от двете реални случки се бе родила една небивалица, един душевен аспирин, както би казал инженерът, един безобиден белергамин, към който прибягвах винаги, когато ме обхванеше поривът да изчезна, да потъна в неизвестността, да отида на майната си.

Това не бе мечта или бе само далечно подобие на мечтата. Защото истинската мечта е нещо силно, в нея се крие напрежението на копнежа, докато в моята мечта-заместител нямаше нищо повече от едно летаргично желание. Тя не означаваше „искам“ или „жадувам“, а само някакво лениво „не би било зле“.

В продължение на известно време обработвах доста прилежно и доста често своето задгранично видение. Достатъчно бе Бистра прекалено да ме отегчи с паричните си въпроси или главният да ме нахока нещо, за да се видя как препускам с колата по австрийските шосета, додето в нозете ми се въргаля чантата с долари. Обогатявах историята с нови подробности, измислях детайли, които я правеха да изглежда по-реална. Изобщо работех.

Но колкото по работех, толкова по-ясно усещах, че небивалицата, вместо да се уплътнява, постепенно става все по-смътна и размазана, особено във втората си част. Тая втора част още от началото не бе много в ред. Всичко ми се представяше доста живо до момента, в който се снабдявах с чужд паспорт, но оттам нататък тъкмо когато би трябвало да се насладя на успеха, картините ставаха съвсем вяли и непривлекателни.

Защото всъщност това не бе никаква мечта. Това бе само визуално преображение на порива да избягаш. От кого? От себе си, разбира се. В последна сметка ние винаги бягаме от себе си. И ако стремежът ми бе да избягам от Бистра или от останалите досадници, едва ли бе нужно да ходя чак до Алпите. Можеше да се забия в буренака на някой селски двор, да втренча поглед в синята бездна над мене и да си мисля какво ли би станало, ако в този момент земното притегляне бъде отменено и аз започна да падам, да падам, да падам безкрай в лазурната необятност.

Някога в хаотичното време на пубертета се плашех от мечтите си — струваше ми се, че съм на път да откача. После взех да гледам на тях с леко презрение, понеже разбрах, че и последният глупак мечтае. Додето накрая съвсем престанаха да ме занимават. Бях спрял да мечтая, дори просто така, за да убивам времето, за да спя с отворени очи. И само понякога, както бившият пушач сънува, че пуши, така и аз се виждам да летя в моя стар, отдавна продаден москвич, да летя по австрийските пътища с една тежка чанта долари и с една облекчителна мисъл — че съм се отървал, че съм се изличил, че вече ме няма.

— Много мило, че се сети — чувам гласа на Беба в телефонната слушалка, — само че днес и утре не мога. Не е възпитано да разтурям две уговорени карета зарад лични капризи. Какво ще кажеш за други ден вечерта?

— Други ден е отлично — отвръщам.

— Само че не като първия път. Ще вземеш билети за концерт.

— Не е ли по-добре да идем на ресторант?

Беба обаче ме уведомява, че едното не изключвало другото и че тя много държала на тоя концерт — щели да свирят не знам коя си симфония от Моцарт в сол минор, — и аз отстъпвам, понеже в края на краищата, на концерт или другаде, досадата е горе-долу еднаква.

Други ден е петък и аз вече съм се снабдил с билети и нейде към пет се обаждам от редакцията на Беба, както сме се уговорили. Обаче, вместо да бъда награден с одобрително възклицание, чувам само:

— Не вярвах, че ще вземеш билети. И по-добре да не беше взел…

— Какво има? Какви те прихващат? — запитвам с известно раздразнение, защото в тоя момент на вратата се е появил Янков, а зад гърба му се вижда и някаква жена и той ми прави настойчиви знаци, сякаш не вижда, че говоря по телефона.

— Само за момент, Антоне… — произнася Янков.

Докато в слушалката гласът на Беба каканиже:

— Ами изтърсиха ми се гости и не мога да ги разкарам, така че…

— … Така че сам да вървя на концерт — скъсявам вместо нея.

И запитвам Янков:

— Какво има?

— С кого говориш? — чувам гласа на Беба.

— Ами не съм сам, в редакция съм… — отвръщам, като отново поглеждам към Янков.

— Кажи поне кой беше номерът? — пита той. — Кой номер бе?

— Абе адресът ти! Номерът на къщата!

— Трийсет и шест, не помниш ли…

— Такава игра не знам — обажда се Беба. — Трийсет и едно, това и децата го знаят, но трийсет и шест…

— Значи преметна ме? — запитвам, понеже Янков се е измел.

— Напротив: облекчих те. Ела към десет направо вкъщи.

— Ще дойда — отвръщам късо и затварям.

В края на краищата не ми е съпруга, та да й държа сметка. Положително има гости. И непременно трима на брой. Неизбежното каре. А когато Беба трябва да избира между такъв квартет и някаква си симфония… Бедният Моцарт.

И бедният Тони. Защото на мене концертът няма да ми се размине. Свикна ли с мисълта, че ще нравя нещо, правя го, колкото и да ми е неприятно. И по-добре. Едно късо нарушаване на изолацията-и тя става още по-желана.

Обстановката в зала „България“ ми е добре позната, за да събужда любопитството ми. Не е възможно да си бил съпруг на Бистра и да не са ти познати всички тия места, където хората се стичат да се наслаждават на изкуството или да се каляват в скуката му. Противно на очакваното, салонът здраво се напълва с любители на контрапункта и аз изпитвам оная усетена още в детинството тягост пред навалицата, атавистичния рефлекс да стана, да си разчистя път с нозе и лакти и да се втурна към спасителния изход.

За щастие взел съм по стар навик места до пътеката, а столът от другата ми страна е празен, тъй като това е столът на Беба. Така се диша по-леко. Седя прочее и дишам, доколкото мога, и също доколкото мога, се старая да не мърдам, да не кашлям и да не слушам гърма на оркестъра, а само лениво да следя откъслечните мисли, минаващи повече или по-малко транзит през сънната мъгла в главата ми.

С две думи, изпитанието не е чак толкова тежко, поне до почивката. Но когато отново се връщам в залата след укрепителната доза тютюнев дим, мястото до мене се оказва заето от някаква жена, и тази жена не е Беба.

Това е една по-висока и по-едра Беба, облечена значително по-безвкусно, а също и значително по-безцеремонна в държането, защото не само е поставила снажната си ръка върху облегалката, но и когато се заема да разглежда програмата, непринудено забива лакът в слабините ми.

— Ако искате да ме изтърбушите, трябва да натиснете малко по-силно — съветвам я полугласно.

Жената ме поглежда най-първо с нещо като усмивка, въобразявайки се, че се шегувам. Обаче изразът на лицето ми не е твърде шеговит и тя също сменя израза.

— Прощавайте.

Непознатата, макар и съвсем частично е поотдръпнала пълната си ръка. Но за да придаде все пак известно достойнство на отстъплението си, пояснява:

— И аз съм платила също като вас.

— Само че не точно за това място.

— А вие откъде знаете?

Вместо отговор изваждам от джоба си неизползувания билет и небрежно го показвам.

— Добре, добре, ще ви освободя мястото… щом сте свикнали да седите на два стола.

— Не държа да го освобождавате — промърморвам, като виждам, че наистина се готви да стане.

Готви се, но подир късо колебание отново се отпуска, понеже тъкмо в този момент пътеката е задръстена с прииждащата отвън публика.

Жената е загубила своята безцеремонност, а отчасти и своята импозантност, тъй като се е свила сега изцяло в границите на креслото си. И аз със закъснение усещам известен срам за глупавото си държание и известно съжаление към това грубовато същество, което едва ли е дошло на концерта, за да показва тоалета си, защото просто няма какво да показва.

„Работата не е в това, че съм свикнал да седя на два стола, а че страдам от мания за задушаване. И когато почнах да ходя по концерти, винаги се снабдявах с по три места — средното за мене, а другите две — за манията ми. Едва по-късно се сетих, че манията може да ое смести и на един стол, стига да сядам до пътеката.“

Обяснението, естествено, го давам наум, понеже додето се реша да го произнеса гласно, концертът вече е почнал, а няма нищо по-неловко от това, да водиш разговор, когато от едната страна оркестърът те заглушава, а от другата публиката ти шътка и те приканва да напуснеш залата.

„Вие, разбира се, ще помислите: ега ти аристократа, да седи едновременно на два стола! — продължавам — безмълвния си монолог. — Но съгласете се, че подобна ситуация носи и съответните рискове. Не случайно народът казва «от два стола, та в средата!» Прочее, аз поемам риск и това вече би следвало да ви убеди, че се касае не толкова до аристократизъм, колкото до маниакалност. «Знам я аз вашата маниакалност — ще възразите вие. — Името на тая маниакалност е Беба.» Обаче дори да е така, съгласете се, че вие не сте Беба. И макар вашата фасада също да внушава респект, особено що се отнася до балкона, но между вас и Беба съществува известна дистанция.“

С помощта на подобни нелепости, навървени без особени усилия, успявам някак си да издържа до края на изпитанието. Просто изключвам за грохота на инструментите, а също и за присъствието на съседката, вече напълно забравена, макар монологът ми поне в началото да е адресиран към нея.

Опомням се едва при аплодисментите и първата ми мисъл е да побързам към гардероба за шлифера, а втората — да се отправя към Беба, понеже наближава десет.

Вече сме в края на септември и нощта освен дето е студена, но е и мокра. Дребен дъждец кръжи в ореола на лампите, носен от хладния вятър, и аз поемам с бързи стъпки към вярната посока, обаче едва стигнал до ъгъла, някаква неприятна мисъл ме кара да забавя крачки и да се отбия в първата телефонна кабина.

— Предполагам, че гостите ти още са там.

— Ами… — чувам мънкането на Беба.

— Бистра, Жорж и кой още?…

— Ей, че си мнителен… Добре, ела след един час. Ще ги разкарам.

— Не е ли по-добре да дойда утре?

— Уф, че си!… Хубаво, ела утре. Ела направо в осем.

Разбира се, че са Бистра и Жорж. Трябваше да се сетя по-рано. Не че имам нещо против бившата си жена, но след като пет години съм съзерцавал физиономията й, мисля, че имам право на известна почивка.

Краят на септември, а като че ли е зима. Капризи на времето, както гласи една наша рубрика. Вятърът разгонва редките минувачи по „Раковски“. Само пред входа на „Будапеща“, както винаги в тоя час, цари оживление. Клиентите от затворените вече кръчми напират, за да влязат и да си домият. Вечният ужас, че може да се прибереш вкъщи, преди да си се наквасил достатъчно. Неволно забавям крачки, но навалицата ме обезкуражава и наново вдигам скорост.

Тъкмо приближавам входа на къщата, когато оттам излиза някаква жена. Значи и жени вече се появиха.

Непознатата спира пред вратата, сякаш се колебае коя посока да хване. Всъщност не се колебае. Чака ме.

— Той ме изгони — оповестява тя, когато приближавам.

— Кой ви изгони? — запитвам сухо, след като установявам, че непознатата е моята съседка от концерта.

— Вашият съсед.

„Кой съсед?“ — би трябвало да кажа, обаче това съвсем не ме интересува. Затуй избъбрям:

— Съжалявам, но не нося отговорност за съседите си.

Готвя се да я подмина, когато тя произнася с друг тон, един тон, съвсем неподходящ за ниския й дрезгав глас, един тон с почти умолителна нотка:

— Бих искала да поговоря с вас…

— Ами говорете… Слушам ви…

— Тук ли?

— А защо не тук?

— Студено е…

Едва сега забелязвам, че жената е без шлифер и тоалетът й, ако този термин не е съвсем подигравателен — никак не подхожда за една дъждовна вечер.

— Вие не се страхувате да влезете в квартирата на съвсем непознат мъж? — запитвам, като вадя ключа от джоба си.

— Не съм в такова положение, че да мисля за страхове — отвръща унило жената.

А сетне добавя:

— Нито да се обиждам от подигравките ви.

— Моля! — поканвам я, като отварям вратата. — И внимавайте да не си счупите някой крак.

Сега, както е застанала в стаята под светлината на малкия бял абажур, мога по-добре да я разгледам.

Колкото до абажура, той ми е наследство от Жорж и представлява вероятно част от плювалник, задигната от някое учреждение. Би следвало отдавна да го заменя с нещо по-прилично, но Жорж е пропуснал да ми вземе пари за плювалника, значи касае се до подарък, а подаръците трябва да се уважават.

Жената е импозантна и жалка едновременно, доколкото тия две понятия биха могли да се съчетаят. Импозантна с физиката си и жалка с навлажнената лятна рокля, с неловката поза и унилото изражение на лицето.

— Седнете де.

Тя поглежда колебливо предложения стол и също тъй колебливо сяда. Столът изскърцва леко, но не се разпада. Бих й предложил другия, обаче той е още по-ненадежден. Тъй че го запазвам за себе си.

„Говорете де!“ Непознатата обаче явно е притеснена, та предпочитам да изразя поканата не с думи, а с цигари, като й предлагам пакета.

— Бях решила да не пуша — промърморва тя, като взема една цигара.

„За да не отслабнете прекалено“ — довършвам на ума си и учтиво щраквам запалката.

Не бих казал, че е дебела като майка ми, но чак пък да не пуши.

— За мене напоследък и цигарите са лукс — пояснява апатично жената, след като дръпва надълбоко порция дим. — За квартира да не говорим. А на всичко отгоре той ме изгони.

— Кой ви изгони?

— Димов.

— А какво ви е длъжен Димов?

— Нищо. Освен че ми е баща.

— Доколкото знам, той няма деца — произнасям след къса пауза.

— И това е вярно — съгласява се тя. — Искам да кажа, че историята е малко объркана…

— Само „малко“?

— Вие навярно знаете, че е бил в затвора. И аз съм се родила точно по това време. И точно по това време майка ми се е отказала от него и е получила развод. И аз изобщо не съм го виждала, нито той — мене.

— Обаче все пак е знаел за вас.

— Знаеше, но както виждате, ме изгони.

Нова пауза. Колкото да запитам наум: добре де, а какво търся аз в цялата тази история?

— Груба постъпка — признавам. — И не съвсем необяснима. След като четвърт век не сте го потърсили…

— Повече от четвърт век — поправя ме тя в пристъп на откровеност. — Но аз дори не съм подозирала, че е тук, в тоя град… Казваха ми, че бил изчезнал в провинцията, че бил умрял. Мислех си, че наистина е умрял, иначе нали все някой път щеше да ме потърси…

— Такова правило няма… — промърморвам. — А как открихте, че е жив?

— Ами по вестника. Съвсем случайно ми попадна един стар брой от вашия вестник с негова статия…

— Интервю.

— Не знам какво е, обаче прочетох името му: Радко Димов. А Радко Димов все пак не е Иван Драганов. И веднага дойдох в редакцията. Не ме ли видяхте?

— Не си спомням — признавам, като се сещам, че това трябва да е била жената, дето се мъкнеше с Янков. — Макар че що се отнася до ръста, не сте от незабележимите.

— И случайно разбрах от разговора ви, че отивате на концерт. А като дойдох тук и научих, че Димов го няма, рекох си: и тъй, и тъй се чудя какво да правя, ами да отида до „България“, може би оня журналист ще ми помогне. И понеже имам познати, вредиха ме на последния ред и щом видях, че мястото до вас е празно, рекох си: това е добър знак, и след почивката се преместих, а вие взехте, та ме наругахте.

Тя дори не си дава сметка, че тъкмо това й е късметът, дето съм я скастрил. Ако не я бях скастрил, нямаше да се чувствувам гузен. А ако не се чувствувах малко гузен, едва ли бих я пуснал тук да ми досажда.

— Виноват! — избъбрям. — Но да оставим миналото. Сега какво чакате от мене? Да говоря с Димов?

— В никакъв случай! — тя едва не подскача на стола си.

Нямам нищо против да подскача. Само се боя, че столът едва ли ще издържи.

— Тогава какво?

Жената мълчи сконфузено, сякаш се мъчи да набере кураж.

— Бих ви помолила… да ме оставите да преспя у вас.

— А! — произнасям с почти естествена изненада.

— Няма да ви преча — обяснява тя бързо, като че се бои да не я изпреваря с отказа си. — И ще остана само за ден-два.

— Но аз не ви познавам… Вие не ме познавате… И къде искате да ви сложа, на главата си ли?

— Където и да е Навънка нали има някакво антре.

— Какво антре? То е потънало в мръсотия, задръстено със стари мебели…

— Тъкмо ще почистя, за да ви се изплатя — забелязва непознатата, сякаш всичко вече е решено.

После ме поглежда бегло и навярно прочита по лицето ми, че още нищо не е решено.

— Ужасно положение и за вас, и за мене-признава тя. — Но разберете, че нямам избор. Трябва да остана на улицата, направо на улицата, в тоя дъжд…

Въздъхвам мъченически, защото почвам да долавям как се размеквам, и то тъкмо в мига, когато си повтарям: не бива да се размекваш, внимавай, не бива да се размекваш! Сетне ставам, правя няколко крачки и отварям вратата на килерчето, към която жената на няколко пъти вече поглежда.

— Вижте — казвам, — тук има нещо като килер, само не знам доколко е чист. Оттатък се въргаля една пружина. Ако тая мизерия ви устройва…

— Всичко ме устройва — обявява бързо жената.

— … И ако миризмата на рози не ви дразни…

— Рози ли? — поглежда ме тя с недоумение.

— Предишният квартирант бе убеден, че в тоя килер мирише на рози. Но това е въпрос на мнение.

Тя е станала и също се е приближила до килера, сякаш за да провери версията за розите. Едрото й тяло е на две педи от мен и аз усещам, че това е за нея невралгичният момент. Очакването да си поискам наема в натура. Не знам с какво е изпълнено това очакване — с неловкост или примирение, но усещам тая напрегнатост на очакването.

— Ще ви пренеса пружината и ще лягам — уведомявам я. — А вие вземете ония одеяла и се настанявайте. И ако утре ще ползувате банята, направете го преди девет, защото после идва моят ред.

Виждам, че прозата ми се посреща с признателност. По лицето й съвсем ясно е изписано облекчение, съпроводено с лек нюанс на недоумение, а може би и с нотка на накърнено самолюбие. Хубаво е, че този тип не ти досажда, но чак пък толкова да не ти обръща внимание…

Да се благодариш, че съм женомразец, казвам си, когато тя най-сетне се озовава в килера, а аз — в леглото. Такъв съм, какво да правя — повтарям си, докато заспивам. А сетне неусетно се унасям и, представете си, при цялото си женомразие почвам да сънувам Беба.

Вероятно малко съм подранил, защото се налага да звъня двукратно, пък дори и след туй вратата не се отваря, а се чува неприязнен женски глас:

— Кой е?

— Същият.

Вратата се открехва едва-едва, колкото да се промъкне една котка.

— Влизай и затваряй!

Изпълнявам нареждането и се озовавам в облицованото с полирани плоскости антре. Венера излиза от вълните, сиреч Беба — от банята. Даже две Бе-би, ако броим и тая в голямото огледало. Като всяка Венера и тази е гола. Гола и мокра.

— Възпитаните хора идват точно на минутата — мърмори тя недоволно. — Накара ме да изляза от ваната.

— Нищо не ти пречи да влезеш отново — забелязвам, като хвърлям шлифера на закачалката и преминавам в хола.

Жената вероятно е последвала съвета ми, защото десетина минути съм оставен сам на себе си между бледосините вносни тапети и бледосинята вносна дамаска на мебелите. За Беба точността не е въпрос на възпитание, а на удобство. Царица на удобствата. Знае отнапред работната си програма за седмицата и, по-точно часовете за покера, за фризьорката, маникюристката и шивачката. Предварително е планирала кой кога ще я посети и дори да става дума за финансови операции, не търпи нарушения в разписанието.

— Идвам по бърза работа, пари ти нося, а ти даже не благоволяваш да отваряш! — сърдеше се веднаж Жорж.

— Няма какво да ми идваш, щом не съм те викала — бе отвърнала невъзмутимо дамата, и то едва след като бе обявила, че прави блинд.

Жена с характер и с онова чувство за ред, дето тъй го обичам още от ранно детство.

— Къде ще ходим? — чувам зад гърба си гласа на Беба.

Тя е застанала на входа на спалнята. Пастел носилият пеньоар е сякаш специално подбран според колорита на обстановката и така аранжиран, че не забулва прекалено голотата.

— Никъде — отвръщам кисело. — Когато човек е виновен, излишно е да бъде взискателен.

— Питам, за да знам как да се облека — обяснява тя невъзмутимо.

— Като за среща в интимна обстановка.

— И не ми прави такива физиономии — забелязва все тъй невъзмутимо Беба. — Ако някой е виновен, това си само ти.

— Не се и съмнявам.

Казвам го на стената, тъй като дамата е изчезнала обратно в спалнята. Когато отново се появява, Беба е вече в къса ефирна туника и в тънки, добре изпънати чорапи, за да й топлят. Изобщо решила е за наказание да ми играе по нервите. Сяда насреща в креслото и високо кръстосва крака, за да ми даде възможност добре да я оценя и да си дам сметка, че с такава секс-бомба трябва да се държа по-любезно, ако не искам да остана на сухо.

— Да, Тони, ти си виновен и затова няма какво да ми правиш фасон. Бяхме се разбрали да играем до шест, но мене ми вървеше невероятна карта, ама нямаш представа каква карта, и те почнаха и тримата да протестират, че това било безобразие и че винаги съм се измъквала по най-подъл начин, и изобщо така ме притиснаха, че приех да продължим до девет, обаче твоето обаждане им подейства като допинг на ония двамата…

— … Бистра и Жорж…

— Е, да, Бистра и Жорж, и те почнаха с тия техни дебели подмятания, знаеш им репертоара, а когато свършихме играта, продължиха да ми досаждат и да се наливат и даже ме принудиха да им кажа: абе вие няма ли да си отивате, а Бистра вика: как ще си отиваме в тоя дъжд, макар че едва ръмеше, и чак след второто ти обаждане, изглежда, загряха, че няма да дойдеш, та най-сетне се наканиха да си тръгнат.

— Всичко ли изпиха? — питам просто така.

— При мене никой не може да изпие всичко — отговаря не без достойнство Беба.

— Тогава донеси една чаша, вместо да ме черпиш с еротични гледки.

— Толкова ли си чувствителен? — пита наивно жената.

Тя става, обръща се, за да ми покаже добре как в туниката се открояват задните й части, после тръгва да шета.

— Водка имаш ли? — извиквам подире й.

— Не щеш ли уиски?

— Предпочитам чаша водка. В памет на един покоен приятел.

— Само за покойници не ми говори — предупреждава Беба.

Но когато донася подноса, сама запитва:

— Какъв беше този твой приятел?

— Такъв като мене. С две капитални разлики все пак: голям туз по линия на идеите и пълна нула по гънката част. Може цял ден да наблюдава балкона ти, без да му дойде някаква конкретна мисъл.

— Значи хомо…

— Съвсем не. Просто интересът в едната посока го караше да забравя другата.

— Вие, учените, всичките сте малко така!… — забелязва Беба, като раздвижва белите си пръсти с розов маникюр край слепоочието. — Имах навремето един, който бе магистър на кръстословиците. От тях си вадеше хляба. И сам казваше, че докато ги намислял, в главата му се въртели все едни такива сексуални думи, дето хич не са за кръстословица. А като стигнехме до сексуалната част, изглежда, почваше да мисли за кръстословици, защото за нищо не го биваше.

— Много трудна си — казвам. — Щом даже Жорж не ти харесва.

— Жорж е опасен — отвръща тя.

— Като любовник?

— Жорж е опасен — повтаря Беба, без да слуша глупостите ми. — С два крака е в подземния свят.

— Иначе как ще пласира бонове.

— Боновете са нищо. Има други неща: валута, злато, бижута, знам ли още какво.

— Значи добра партия.

— Добро харакири. Ще хлътне, за да повлече и мене.

— Жорж е хитър.

— Глупав е. Само глупав човек може да работи с толкова комбинатори едновременно. Ами че нали първият, когото хванат, ще натопи и него.

— Сигурно има нещо наум.

— Може и да има. Но няма да го огрее.

С това темата бива изчерпана, понеже дамата млъква, а аз никак не се интересувам от плановете на Жорж. Минаваме на друго и изпиваме още по чаша, докато Беба се сеща:

— Гладен ли си?

— Не, но ще ти правя компания.

— Тогава ела в кухнята.

Сменяме местожителството и когато се озоваваме в екипираното с всички технически съоръжения помещение, сияещо с фаянсови плочки и пластмасов гланц, избъбрям с респект:

— Би трябвало тук да каниш гостите, ако искаш да им вземеш акъла.

— Никого не пускам тук. Ти си единственото изключение. Какво да те правя, като си още в програмата ми.

Размайвам се на следния ден у Беба чак до обяд. Сетне, за да покажа, че не съм съвсем лишен от кавалерско чувство, я завеждам да хапнем в „София“ под звуците на едно пиано, което никой не си дава труда да слуша. Едва сме приключили с кафето, когато дамата поглежда финото си часовниче и обявява:

— Трябва да вървя.

Излишно е да питам „къде“. Това й е хубавото на Беба, че е прекалено заета със себе си, за да й остава време да те отегчава. Изпращам я до адреса на поредния покер и тръгвам към къщи, понеже днес е почивен ден за редакцията.

Времето наново се е оправило и небето е толкова синьо, колкото може да бъде само в една хубава есен, а когато излизам на булеварда, внезапно се сещам, че онази, непознатата, дето не й знам даже името, може още да се мотае в квартирата, така че решавам да й дам известен срок, за да се измете окончателно, и поемам към парка.

Докато се движа бавно по алеите, като гледам да не се препъна в някое от бягащите насам-натам деца, сещам се за моя покоен приятел, тъй като най-вече с него обикаляхме из тия места, не за да смаляваме коремната си обиколка като Несторов, нито за да практикуваме дишанията на йогите, а за да обмисляме подробностите на поредния сценарий.

Петко бе свикнал да ми вика снизходително „брат-че“ не защото гледаше на света отвисоко, а защото бе с три-четири години по-възрастен от мене. Колкото до горната гледна точка спрямо света, тя бе тъкмо като моята, понеже и двамата бяхме върлини към един и осемдесет.

Имаше спортна фигура, искам да кажа, щеше да има, ако не бе някак сомнамбуличен в движенията, с нещо отпуснато и машинално в походката и жестовете, като че оставяше тялото си да действа, докато самият той духом се намираше на друго място.

Едно мургаво мъжествено лице с малко мрачен нюанс поради неизменната сериозност на израза и поради тъмните очила, които рядко сваляше и които му служеха, предполагам, за да крие тактично факта, че докато вие говоритет, той мисли за нещо съвсем друго.

Обличаше се с цялото разнообразие, възможно в диапазона на неговия гардероб, който се свеждаше до чифт дънки и тъмен костюм на сивочерни капки, придружен обикновено от тъмна риза.

— Носиш все тъмни ризи — забелязах веднаж.

— Няма кой да ме пере.

Фраза на кокетство, разбира се, тъй като беше учудващо чист, ако се вземе под внимание небрежността му към битовите подробности и пълното безразличие към материалното. Когато излизахме заедно, съвсем не се интересуваше накъде ще тръгнем, къде ще спрем, какви хора ще ни заобикалят, какво ще ядем и дали ще ядем.

Мрачната му фасада предполагаше и черни очи. Видях ги, когато още първия път в кръчмата свали очилата — един тъмен поглед, странно съсредоточен, или по-скоро откачен, който проникваше през вас не за да ви изследва, а за да мине оттатък и да продължи нейде в пространството.

Не искам да кажа, че беше прекалено загадъчен или напълно слънчасал. Обикновено се държеше доста нормално, с търпима безцеремонност и поносима затвореност, а разбъбреше ли се, което също му се случваше, това бе едно спонтанно бъбрене, неприсъщо на хора, дето държат да изглеждат загадъчни.

Бъбренето му понякога добиваше тона на откровение, но едно такова откровение, сякаш надзърташ в тъмна вода, без да разбираш колко е дълбока, или проникваш в някакъв душевен хаос, без да обхванеш измеренията му. И все пак имаше нещо особено в тоя човек. Разбрах го съвсем случайно, когато веднаж подхвърли с неизменното си мрачно изражение:

— Това е наистина смешно!

Едва при тая банална фраза се сетих, че никога не бях го видял да се смее, нито дори да се усмихва. А щом даже усмивката не те спохожда, значи нещо не е в ред. Знам го по себе си.

Думите „това е наистина смешно“ той ги бе подхвърлил по повод на нещо, приемано открай време не за комизъм, а за наслада, пък ако щете, дори за красота и романтика — любовта. Но за да обясня всичко, би трябвало да почна от това, че по онуй време се мъкнех с една студентка — Катя, — а понеже тя пък бе неразделна с друга студентка — Елена, — налагаше се нерядко да развеждам и двете, едно доста обременително и за щастие не всекидневно задължение.

Между нас казано, Елена далеч повече ловеше окото от Катя, тъй че, ако трябва да избързвам, би следвало да поясня, че впоследствие интимните ми отношения се пренесоха от Катя към Елена, нещо съвсем естествено, ако си спомним, че между любимките на Афродита никога не е фигурирала никаква Катя, докато Елена е била една от първите фаворитки на капризната богиня на любовта. По времето, за което говоря обаче, героинята на „Илиада“ само ме дразнеше и аз бях още доста наивен, за да се сетя, че дразни ли те една жена, това е вече сигнал да си отваряш очите с нея. Дразнеше ме най-вече с ултрамодерните си и радикални възгледи, защото и тя като Катя бе медичка, а понеже бе медичка, беше си втълпила, че трябва да оценява всичко от строго биологична гледна точка.

Елена бе ме забелязала веднаж в „България“ в компания с Петко, а навярно бе чула и от Катя нещо за дружбата ми с Петко, тъй че от известно време бе почнала да става отегчителна с рефрена си: „Кога ще ни запознаеш с твоя Петко“, и аз се принудих една вечер да уредя някакво пиршество в „Руския клуб“, едно импровизирано събиране, свързано с доста дълга предварителна подготовка, понеже приятелят ми съвсем не бе любител на тоя род сеанси.

— Имай предвид, че Елена ти е хвърлила око — сметнах за необходимо да предупредя Петко.

— Не е опасно — отвърна нехайно онзи. — Тя не ме познава, тъй че не е опасно.

— Какво значение — познава ли те или не?

— Капитално, братче. Ако вече те познава, нямаш никакъв шанс да я разочароваш.

Вечерята почна малко спънато, както се случва при среща на непознати хора, но първоначалният тласък на водката и бъбривостта на Елена бързо създадоха някаква видимост на оживление, крайно необходима, за да не си мислят околните, като ни гледат такива мълчаливи и хладни, че сме се събрали за подялба на наследство.

Дали за да блесне с ерудиция, или за да напипа темата, с която би могла да увлече приятеля ми в разговор, но жената с модерните възгледи скачаше от последните театрални премиери на последните филми, а оттам на последните открития в сферата на гените, без да пропуска и някои феномени на сексулната революция, убедена вероятно, че щом сме в „Руския клуб“, то и беседата следва да бъде пъстра като руска салата.

Петко обаче не кълвеше. И доколкото кълвеше, за обект му служеше чинията с маринованите гъби, откъдето понякога лениво набождаше някой дребен екземпляр, колкото да не поглъща водката съвсем на голо. Едва когато Елена, забравила всяка предпазливост, спомена името на Кафка, приятелят ми й отправи тъмните си очила, за да запита:

— Всъщност чели ли сте Кафка?

Не е нужно да пояснявам, че Елена не бе чела нито ред от Кафка, обаче като хитра жена, тутакси отговори на въпроса с въпрос:

— А вие обичате ли Фелини?

— Мисля, че да — отвърна след къс размисъл Петко.

— А какво ви харесва у него?

— Нищо. Не съм гледал филмите му.

— Но вие казахте, че го обичате!

— Аз обичам всички хора, мадам. Обичам цялото човечество, включително и вашия Фелини.

Без ни най-малко да се смущава от това обяснение, Елена се впусна да разправя какво прекрасно нещо бил „Сатирикон“, който тя бе успяла да види на някаква прожекция, и колко жалко, че даже да го пуснели по екраните, щели да го обезобразят с глупави съкращения поради нашенския пуританизъм. И понеже Петко продължаваше да се занимава най-вече с чашата и цигарата си, дамата реши да го нападне фронтално:

— Вие, надявам се, не сте от партията на пуританите.

— Надеждата ви е напълно оправдана — кимна приятелят ми. — Само не знам защо е нужно да правим филми, за да показваме, че не сме пуритани.

— Как така? — удиви се Елена.

— Ами така. Аз не обичам и свинско с праз лук. Предпочитам го с кисело зеле. Но не бих седнал да правя филм на тази тема.

Този път репликата постигна целта си.

— Разбирам желанието ви да блеснете като чудак — рече дамата скандализирана. — Умирам за чудаци. Но мисля, че отивате малко далече, като поставяте вашите яхнии наред с един проблем, който открай време занимава човечеството.

— Имате предвид любовта? — осведоми се Петко.

— Любовта, сексуалният проблем — наречете го, както искате.

— А! Вие говорите за половия въпрос — сети се приятелят ми. — Но щом сте медичка, би трябвало да знаете, че той се изчерпва с книжлетата на тема как да се пазим от венерически болести.

— И само това ли? — възнегодува дамата.

— Разумно погледнато, да. Останалото е митология. Като си помислиш само каква митология е създадена около тия обрасли с косми и не особено естетични части на тялото, да те хване срам за скудоумието на човеко-животното.

Той й бе лепнал една гальовна плесница, колкото да й внуши да не се занимава с него, обаче я бе и ядосал.

— Но ако у вас липсва влечение към другия пол — произнесе жената, решила да си го върне, — защо вземате себе си за единица мярка? Вашата лична… — тя може би се готвеше да каже „импотентност“ — вашата лична резервираност не изключва факта, че милиарди хора изпитват такова влечение.

— Влечение ли? — учуди се Петко. — Уловка на природата, нищо повече: човек не се чеше, ако не го сърби. Биологически сърбеж, за осигуряване на онова чесане, без което е немислимо продължаването на рода.

— Добре, че не всички оценяват сексуалните отношения единствено като средство за продължаване на рода — рече тя този път с неприкрита враждебност.

— Перверзия, нищо повече — сви рамене приятелят ми. — Едно от многото човешки израждания. Почнеш ли прекалено да се чешеш, сърбежът, вместо да изчезне, нараства. Спомням си някаква кинокомедия от епохата на немия филм, където едно светско общество бива нападнато от бълхи. Отначало гостите се чешат инцидентно и крадешком, но колкото повече сърбежът се засилва, толкова по-откровено почват да се чешат тия елегантни дами и господа, докато накрая всичко се превръща в някаква бясна вакханалия на чесането. Това е и вашата сексуална революция.

И като замълча за миг, той произнесе с мрачно лице паметната фраза:

— Но, съгласете се, това е смешно. Това е наистина смешно.

За жалост никой от нас не се засмя и вечерята заплашваше да завърши с катастрофа, тъй че се наложи да се намеся:

— Елена, не мога да разбера защо се впрягаш. Не виждаш ли, че те дразни.

Петко ме погледна неодобрително, доколкото успях да разчета погледа му през тъмните очила, обаче не възрази, а дамата съвсем по детински забеляза:

— Но какво съм му направила, за да ме дразни?

И преди приятелят ми да отговори, аз минах към нашумялата пикантна случка с една наша артистична звезда от средна величина, а оттам — към втора тема, а подир туй — към трета и така от тема на тема успяхме да стигнем до края на вечерта, все едно че скачахме от камък на камък, за да прекосим водите на някакъв заплашително необуздан поток.

— Можеше и по-тактично да й подскажеш, че не ти харесва — подхвърлих следния ден на Петко.

— Не съм подсказвал. Казах, каквото мисля — възрази той с безразличния си тон.

— Ама ти, сериозно ли?…

— Както винаги.

— И наистина живееш като аскет?

— Не твърдя, че съм аскет. Между идеала и реалността винаги съществува някаква ножица. Но не приемам механиката на лакомията. Прекомерното ядене води до разширение на стомаха, а разширеният стомах те тласка към още по-прекомерно ядене.

— Добре де, остави лакомията. Обаче човек има и нужди, съвсем нормални…

Забравих да кажа, че разговорът се водеше на площада при паметника. Няколко кротки гълъба лениво се суетяха по плочите в търсене на хипотетична храна, без да подозират, че могат да бъдат използувани като пример от нашия философ.

— Нужди? — повтори Петко. — Виж ми обувките, братче: те имат належаща нужда да бъдат изтрити. Но какво би казал, ако сграбча един гълъб и си отрия с него обувката? А жената, мисля, стои малко по-високо от птицата. Стигнали сме дотам, и жените, и мъжете, че използуваме партньора от противния пол просто като предмет, като пачавра, само защото имаме нужди. И така взаимно се преобразяваме в пачаври.

— Ти си сектант — позволих си да кажа.

— Съвсем не. Просто не приемам механиката на лакомията. И не виждам защо трябва да обявявам всеки лакомник за новатор и за герой. Казват — полов атлет. Но той не е даже атлет. Той е полов черноработник, като ония през ранното натрупване на капитала, дето затъпяваха от прекомерна работа. Предпочитам механиката на летаргията. Летаргия не значи атрофия, а сънливост. И ако някоя все пак те събуди, туй вече е признак, че си струва трудът да се събудиш. Всичко зависи от жената и от сезона — зимата е най-добра за летаргия, това го знаят и мечките. А тая, твоята, се захванала да ме буди баш пред зимата.

— Да й предложа ли да чака до пролетта?

— Искаш да кажеш — до Великден? И по-точно — до Конски великден? Не я обричай на самота. Тя не е от тия, дето чакат.

Че Елена не беше от тия, дето чакат, го разбрах само два месеца по-късно, и то на собствения си гръб. Но туй е отделна история.

По време на горния разговор изпитвах свойственото на всеки скептик подозрение, че Петко малко се докарва. По-късно обаче съм си мислил, че нямам основания за подобно недоверие, тъй като никога не ми се случи да го видя в дамска компания. Компаниите изобщо не го привличаха — женски, мъжки или смесени. Не беше от общителните, пък и не виждах с кого може да общува. Нямаше приятели, ако не броя себе си, а не знам трябва ли да се броя. Дружбата ни бе не толкова дружба, колкото стечение на обстоятелствата. След филма против тютюна шефът на студията реши, че ние с Петко сме добър екип — поотделно не ви бива за нищо, но заедно сте екстра, — така че възложи ни един подир друг няколко сценария и съвместната работа трая доста дълго.

Петко не беше от тия, дето можеш да го затвориш за цели часове в една стая, затуй творческият процес се осъществяваше главно по кафенетата и градините, и неговата задача беше да ми подхвърля купища идеи, някои находчиви, други съвсем щури, а моята мисия беше да подбирам наум това, дето можеше да се използува, и да добавям тук-таме нещичко, в случай че успея да го изровя от главата си.

Най-трудното бе да се организира целият този миш-маш в някаква последователност, да се изчука на машината и да се представи на редактора, което също бе моя тегоба, понеже Петко ненавиждаше тази втора страна на творческия процес и я третираше като канцеларщина.

— Аз, братче, имам алергия към порядъка на книжниците, учебникарите и бюрократите, защото е противоестествен.

Такива думи ми доставяха удоволствие, но пазех удоволствието си в тайна.

— Мисля, че навсякъде има ред, включително и в природата — забелязах просто за да налея малко масло в огъня.

— Мислиш неправилно. Къде ти остава диалектиката, щом не виждаш, че тоя твой ред непрекъснато експлодира в хаос… Хаос, да, който също може да е някакъв непознат за нас ред, обаче съвсем не тоя, учебникарският. В космоса засияват свръхнови само за да се разпаднат в гигантски експлозии, черни дупки зловещо всмукват звезди, за да ги превърнат в небитие, около нас вилнеят магнитни бури, живото гние, дори камъкът се руши, без да говорим за гробищата. Ред ли? А вторият закон на термодинамиката?

— Какъв беше той?

— Законът за увеличаване на ентропията.

— Ясно — кимам.

Проблемът не ме вълнува особено.

— Нищо не ти е ясно. Смисълът на втория закон е, че всяка една промяна представлява нарушение на установения ред. Изобщо удар по реда и точка в полза на хаоса. Целият Космос върви все повече към хаоса.

— Значи вървим по дявола…

— Да, според аршина на учебникарите. Само че в този хаос има някаква непонятна за нас закономерност и всеки хаос, когато стигне крайното си развитие, прераства в нов ред. Изобщо — от хаоса към нова организация на материята и обратното. Вечната пулсация. Великата пулсация.

— Ясно — повтарям. — А какъв беше първият закон?

— Първият в случая не е важен.

— Питам за самообразование.

— Бакалски закон. Топлината се превръща в работа или работата се превръща в топлина — както предпочиташ. Даваш работа в машинописна форма и стопляш джоба си с някой стотак. После използуваш потенциалната енергия на стотака, за да изчукаш следващата продукция, и можеш да караш така чак додето вторият закон реши да влезе в действие.

Той нагазваше в тресавището на философията или астрофизиката в най-различни моменти и съвсем ненадейно, което значително удължаваше работата по поредния сценарий, шляенето из парка и висенето в „България“. Но към тоя вид отклонения най-много го предразполагаше пиенето, което за щастие не бе всекидневно явление. Пиеше рядко, не толкова за да се изприказва, колкото за да разгони прилепите, както сам обичаше да се изразява.

Някои от странните му идеи си показаха рогата още когато умувахме над втория ни сценарий — оня за околната среда. Седяхме в „България“, понеже вече бе зима и времето съвсем не бе за градини и паркове, а острият вятър метеше по заледения булевард ситен снежец. Петко седеше срещу мене, пушеше съсредоточено и изхвърляше заедно със струите дим откъслечни хрумвания за визуални решения. Беше свалил тъмните очила, но тъмните му очи си бяха на мястото и както обикновено, гледаха през мене нейде към дъното на залата, сякаш самият аз бях стъклен.

После, изглежда, се умори от хрумванията, погледът дойде на фокус, угарката бе смачкана на пода при пълно пренебрежение към пепелника и приятелят ми произнесе:

— Трябваше да превърнем планетата в помийна яма, та да се сетим: брей, абе какво става с околната среда! Не знам само кога ще забележим до каква степен сме замърсили пространството с мислите си.

— И мозъчните мотори ли изпускат изгорели газове?

— Не знам дали са изгорели газове, или друга смрад, обаче опитай да си представиш какво излъчват милиони хора в тоя момент, с какви мисли насищат пространството. Мисли на ненавист, на злоба, на жестокост, на завист, на алчност, в най-добрия случай на страх, отчаяние и похот. Какви еманации, а?

— Има ли апарати за улавянето им? — продължавах с тъпите си въпроси.

— Апарати! Някой ден вероятно ще има и апарати, какво значение? Древните са разбирали силата на мълнията, без да имат нужда от лайденска стъкленица.

Той посегна машинално към смачкания пакет, извади цигара и запали, сякаш ми даваше време да смеля смисъла па елементарния пример.

— В мълнията невидимото става видимо — казах. — А мисълта, за да добие значение, трябва да породи действие. Иначе тя е някакъв паразит, който пъпли в главите на хората, без риск да проникне в околната среда.

— Грешка, братче — възрази спокойно Петко, като ми изпрати за назидание гъста струя дим. — Електричеството съществува, действа и убива дори когато е невидимо. Видимо или невидимо, това е въпрос на подробности. Също както и мисълта. Всяка веднаж произнесена дума продължава да се движи в пространството като звукова вълна дълго след като е била произнесена. Също като светлината от ония звезди, дето все още идва до нас, макар звездите да са изчезнали преди милион години. Но думата е само бледа сянка на мисълта. Толкова по-зле за нас, ако признаваме съществуването на сянката, а не виждаме онова, което я хвърля, ако трябва да ни тресне мълнията, за да се убедим, че има електричество.

Това беше неговата идея фикс — идеята, че мислите на хората се излъчват в пространството, витаят из пространството, обгръщат планетата като отровен газ, и този газ все по-заплашително се сгъстява, задавя ни, души ни…

— А хубавите мисли? — запитах. — Щом лошите замърсяват, тогава хубавите би трябвало да прочистват.

— Точно така — издиша той нова струя дим.

— Значи всичко е наред. Едните неутрализират другите — и всичко е наред.

— Наред е като в ония предприятия с пречиствателни инсталации, за които говорехме одеве. Ще намали с десет процента отровите, дето ги хвърля в реката, и ще каже също като тебе: всичко е наред — замърсяваме, но и прочистваме. А защо не направиш сметка какво е количеството на добрите мисли и какво — на лошите?

— Нямам данни.

— Какви данни бе? Подслушвателна апаратура ли ти е нужна, за да знаеш какви разговори се водят ей там, на съседните маси? — Той направи широк жест, който, макар и за късо време, привлече вниманието на двама пенсионери и на група младежи, седящи наблизо. — Не можеш ли без данни да се сетиш, че тия разговори са най-вече злословия по адрес на близки и познати, ругатни срещу тоя и оня, критики на шефа или на заместника му, мръсни вицове…

— Може и да не са мръсни.

— А пък ако чак толкова не можеш без данни, потърси ги в собствената си глава. Провери какво излъчва тази глава всеки божи ден: колко светли мисли, колко — сиви и колко — черни.

— Има и по-добри от мене.

— Обаче има и по-лоши! Не се обиждай, братче, но ти ми се струваш от средния тип, най-подходящия за статистика. По тебе спокойно може да се съди какво се пада като мисловна продукция на глава от населението.

Какво се пада ли? Ако е за тогава, в дните на младостта, не знам. Но ако е засега, май нищо не се пада, в случай че не броим сивото. Нямам черни мисли, А още по-малко — бели. И понеже съвсем без мисли не може, остават сивите. Без омраза и без обич. Без надежда и без отчаяние. Сиви. Сивички. Като мишленца. И почти толкова привлекателни.

С това съждение за „средния тип“ моят приятел май ме е засегнал, защото два дни по-късно казвам:

— Ти също не е зле да си направиш известна проверка на главата.

— Правя си я. Станало ми е дори мания — отвръща Петко.

— Не това. Имам предвид другата ти мания, тая за летящите мисли, дето се мотаят около нас като прилепи.

— Е, и?…

— Ами да си устроиш една малка психоанализа. Хващаш нишката на манията и почваш по нея да се връщаш назад, додето стигнеш до първопричината, която я е породила. Оттук нататък всичко е съвсем просто: де-мистифицираш причината — и манията изчезва.

— Няма мания — обявява той спокойно. — Има факти. Ти казваш „прилепи“, понеже думата ти е дошла случайно. И даже не съзнаваш колко си точен. Аз ги виждам тия прилепи, усещам ги, те ме връхлитат от всички страни и ако понякога изчезват, то е само за да отворят път на други. Обсебват ме мисли, дошли изневиделица, без да съм ги викал, без да съм ги търсил, без да съм ги подозирал.

— Внезапни хрумвания. Всички ги имаме.

— Колко ги имаш ти в денонощието?

— Не съм правил сметки.

— Хрумванията също не идват отникъде. Само че идват от дъжд на вятър. А моите прилепи непрестанно ме връхлитат, все нови и нови.

— И какво? Седиш и чакаш да ти се пръсне главата?

— Понякога наистина усещам, че ще се пръсне. Но само понякога. Мислите може да са ненадейни, обаче не са безразборни. Идват според нагласата ти. Закономерност. Сродното привлича сродно.

— Ясно — кимам.

— Виждам, че нищо не разбираш. А то е толкова просто. Като радиоприемника. Не можеш да го нагласиш на София, а да се обади Монте Карло. И с прилепите е същото: на каквато дължина си настроен, такива мисли улавяш.

— Аз не улавям никакви.

— Изключено. Улавяш ги едва-едва, без да си даваш сметка. Толкова ти струва приемателят. И по-добре за тебе. Защото на мене наистина понякога главата ми се пръска. В такива моменти се напивам. Идиотско е, обаче засега не съм намерил друга терапия. Алкохолът е грубо средство. Нещо като бученето, с което заглушават черните радиостанции.

— Спиртът е бил отдушник за много мислители — успокоявам го.

— Аз не съм мислител. Аз съм радиоприемник.

— Приемаш от прочетеното. Като всички ни.

— Едва ли. Казах ти вече, че малко чета. Приемам от пространството.

— Поне записвай го.

— А защо да го записвам? Достатъчно е да го пре-мислям. Толкова хора пишат, без да мислят, и това не учудва никого. А когато такъв като мене мисли, без да пише, чудят се.

Той ме поглежда по обичайния си маниер да те гледа, без да те вижда, и добавя:

— Бедата е, че имам твърде много мисли, а само две ръце. Как искаш да записвам толкова мисли. Додето започна да изразявам една, тя вече се е изменила или е преминала в друга, или е избягала толкова напред, че е изключено да я догоня с химикалката.

Да, това беше неговата идея фикс, не само философска, но и творческа.

— Спохождат ме най-различни идеи, без да съм ги викал, а главната, дето от толкова време я търся, все не идва. Как да обединя всички тези мисли в едно? Как да кажа главното и то да проникне като мълния в главите на хората, за да очистят пространството, да очистят себе си, да се изтръгнат от тая ужасна мигрена, дето им притиска главите… Ако ми дойде такава идея, може и да пропиша.

Забравих да те предупредя, че твоя. Петко Пеев както е златна мина за идеи, така може да бъде и източник на сума бели — каза ми Гаврилов един зимен следобед, по времето, когато завършвахме филма за околната среда.

Мълчах и изчаквах да мине от обобщението към конкретните факти.

— В този филм например е нанизал няколко обекта като образец на скандални замърсители. А половината от тия обекти са е висока продукция и в момента е направо абсурд да забавяме производството им. Което значи, че съответният заснет материал трябва да бъде бракуван.

— Но това не е вина на Петко — възразих.

— Остави! — махна отегчено с ръка Гаврилов. — Благородно е да го браниш, само че той вече си призна.

— Лъже. Аз лично подбрах всички обекти според документацията, която ни предоставиха.

Гаврилов ме погледна недоверчиво, обаче не прояви желание за излишни спорове.

— Добре де, оправяйте се двамата. И вече да не ми създавате подобни неприятности.

Когато по-късно запитах Петко защо е излъгал шефа, той промърмори:

— Трябва да пазя реномето ти, братче. Ти си още в началото на пътя. А за мене — пътища много.

— Не бъди толкова великодушен — отвърнах докачело. — И остави тия бащински грижи.

— Знам, че не се нуждаеш от прекалени грижи — кимна приятелят ми. — Уверен съм даже, че при тебе всичко ще върви леко. Леко и гладко, чак до кръстопътя.

— До кой кръстопът?

— Ами онзи, същият, дето само слепците са застраховани от него. Онзи, дето като го стигнеш, няма начин да не се запиташ: а сега накъде?

Тогава не обърнах внимание на думите му — взех ги за петковска фантазия. И трябваше да стигна до кръстопътя, за да си спомня за тях.

Срещите ни в продължение на една година бяха твърде чести, а разговорите — все на едни теми, тъй че възможно е вече да ги бъркам всички тия срещи и разговори. Но последната разходка с Петко я виждам ясно, защото беше последна и защото беседата ми напомни за една съвсем друга и съвсем отдавнашна беседа, водена някога с баща ми.

Ние вече доста рядко се събирахме на творчески сеанси. Приятелят ми бе загубил интерес към документалистиката и ако все още понякога приемаше ролята на съавтор, то бе само защото паричните грижи го притискаха. Колкото до мене, аз бях излязъл от периода на чиракуването и можех да мина без съавтор.

Така че срещахме се от дъжд на вятър, както стана и в тая последна вечер, когато случаят ни сблъска на булеварда пред университета. Предложих да пием по едно, обаче Петко поклати отрицателно глава и ние тръгнахме машинално надолу, а тръгнеш ли надолу и не се ли отбиеш в някоя кръчма, автоматично се озоваващ в парка.

Бе късна лятна вечер и в парка бе тихо — ако не броим съскането на една забравена пръскачка — и от лехите се носеше мирис на повехнали цветя и мокра трева. Петко бе в период на бъбривост, навярно отдавна не бе имал възможност да разсъждава гласно, тъй че през цялото време говореше за най-различни неща, а аз почти не го слушах, додето не чух нещо, което ми напомни за оня отдавнашен разговор с баща ми:

— Човекът, казват, е чудо на природата. Само че в природата няма чудеса. Има закони и аномалии, конто потвърждават законите. И човешката бактерия се е появила на земята по същия принцип на причинността, по който възниква и другата бактериална флора.

— Е, все пак: венец на еволюцията — възразих, за да го поразгрея.

— Въпросът засега е висящ — отвърна Петко. — Може да е венецът, а може да е туморът. Може да е висша възможност на закона, а може да е аномалия.

— И какво, ако е аномалия?

— Нищо. Вторият закон на термодинамиката. Ентропията. Еволюцията дава заден ход и преминава в инволюция. Разпадане, възвръщане към първоначалния хаос. Туморът, братче, убива живия организъм, но понеже е тумор, сиреч тъпащина, а не венец, не съзнава, че с това автоматически убива и себе си. Имало го е — няма го. Край. А галактиките продължават пътя си.

— Ти си голям оптимист.

— Оптимизмът се отнася до субективните възможности, до човешката алтернатива. На тоя терен можем да се препираме. А колкото до космическата безпределност, там няма нито оптимизъм, нито песимизъм. Има закон. И безкрайно многообразие на проявлението му. Абсолютна нула и милиони градуси. Експлозии и имплозии. Непрогледен мрак и ослепителни сияния.

И той вдигна ръка към нощното небе, това задънено от мръсотия градско небе, по което оскъдно блещукат тук-там няколко слаби звезди.

— Тръпки да те побият — промърморих.

— Зависи какви са тръпките — на ужас или на възхищение — забеляза Петко, като отново пое по алеята. — За нас именно това би трябвало да бъде красотата: вечното движение, вечното сътворение, музиката на сферите. Но понеже човек я крои красотата според боя си, истинската грандиозна красота го изпълва с ужас. Хората еднакво се боят от бездните и от височините. А в тая необятност само това ни заобикаля — безкрайна бездна и безкрайна висота.

— Остава да разберем и смисъла, ако има такъв.

Приятелят, без да ме поглежда, се отправи към близката скамейка, отпусна се върху нея и рече:

— Смисълът не е чорба, да го изгребеш до дъното. Но да усетиш, че има смисъл, това е важно. Макар че не всекиму е дадено. Или го усещаш, или не го усещаш.

— Тия, дето го усещат, му викат бог — подхвърлих, като седнах на края на скамейката. — Също като леля ми.

— Леля ти, баба ми, това не са капацитети. Като говориш за бог, чел ли си Библията?

— Ако знаеш колко неща не съм чел…

— Аз също не съм я чел от кора до кора. Но поне съм надзърнал, за да видя как хората открай време са търсили смисъла. „В начало бог сътвори небето и земята“ — така започва Библията. И всеки е в правото си да запита: а кой сътвори бога?

— Съвсем логично.

— Чакай! Затова Йоан започва другояче: „В началото бе Слово“. А едва по-късно добавя: „… и Словото бе Бог“. Кое е Словото, а де? В това е цялата загадка и целият смисъл: кое е Словото?

— Нали ти казва човекът: бог.

— Не мислиш, като приказваш. Бог не е Словото, а само негова изява. И точно това ни внушава Йоан: това, вика, дето го наричаме бог, е всъщност Словото. Хората са измислили бога поради неспособност да определят по друг начин неопределяемото. И с цялата си простотия са го сътворили по свой образ и подобие. Един старец с бяла брада, понеже как няма да е старец, щом и вселената му е стара, и който обитава рая, понеже ако не обитава рая, ще остане без местожителство.

— А словото?

— Словото, братче, е Логосът. Същността на вселенския закон, който не може да бъде изведен от нищо преди него, понеже е безначален и който не може да бъде обяснен с нищо след него, понеже не можеш с частта да обгърнеш цялото. Една безначална и безкрайна целесъобразност, но целесъобразност не от гледна точка на леля ти и на баба ми, а от гледна точка на самия Логос.

Глобусът на флуоресцента над нас осветяваше алеята с хладна зеленикава светлина и правеше небето да изглежда съвсем тъмно. Дърветата насреща приличаха на театрален декор, върху който художникът от мързел бе изписал само най-близките клони, докато всичко останало бе замазано с мрак.

От дъното на алеята се разнасяха неясни викове и смях. Глъчката постепенно приближаваше, долавяха се откъслечни думи, между които и оная, означаваща женски полов орган. Някакви смътни тъмни фигури се тътреха насам, додето влязоха в светлия проявител на флоуоресцента и се конкретизираха като трима здравеняци в спортни ризи и джинси, мъкнещи със себе си две бутилки и една жена.

Нашата скамейка, изглежда, се представи па здравеняците като неочаквана находка, защото те с халтави стъпки се насочиха насам.

— Заета е — промърмори жената, като че трябваше да дойде до нас, за да го установи.

— Приятелчетата ще се посместят — отвърна единият от тримата.

Посместихме се. Двама от кавалерите седнаха, като инсталираха помежду си мадамата.

— Посместете се още де! Що за гостоприемство! — рече с разпасала фамилиарност третият, макар да бе очевидно, че няма как да се посместим, освен да се покатерим един върху друг.

И понеже не се покатерихме, здравенякът просто се тръсна между Петко и съседа му, но повече към Петко, с явното намерение да го прогони.

Приятелят ми, който до тоя момент наблюдаваше развитието на събитията с обичайния си занесен поглед, сякаш те не се отнасяха до него, улови ненадейно десницата на натрапника и така рязко я изви зад гърба му, че онзи с изкривено от болка лице се свлече на пътеката. Следващият съсед вдигна бутилката, за да накаже Петко, но трябваше миг по-късно да я изтърве, защото се оказа, че приятелят ми владее и лявата си ръка. Той пусна този, дето се въргаляше, и замахна с юмрук към оня, дето бе изтървал бутилката. Замахна без видимо усилие и му премаза лицето.

При вида на бликналата кръв мадамата закрещя.

— Без паника — промърмори Петко и все тъй небрежно заби юмрук в корема на третия, спуснал се да помогне на другарите си. Третият се треви, но първите двама понечиха отново да влязат в действие. Това принуди приятеля ми да се развърти по-здраво. Малко по-късно юначагите се затътриха вече с напълно завалящи се крачки нагоре по алеята, съпроводени от жената.

— Значи и ти се вбесяваш — рекох не без задоволство.

Винаги е приятно да видиш как една хубава теория се превръща в прах, опровергана от собствения си създател.

— Не се вбесявам. Напротив, съчувствам им. Тръгнали са да се повеселят, скимнало им е да покажат малко бабаитлък, а сега трябва да си лекуват контузиите. Тъжно.

Каза го без ирония. Изобщо каза го не тъй, както бих го казал аз. И малко по-късно додаде:

— В такива моменти даже имам чувството, че не участвам в действието, а го наблюдавам отстрани, следя го просто тъй, за да видя колко жалки сме. Ето ти го чудото на природата. Човек, това звучи гордо. Ама кой човек бе, човек? Ти, аз, човекомаймуната или Айнщайн?

— Ако бяха ни изхвърлили, по-гордо ли щяхме да звучим? — запитах.

— Аз не съм толстоист. На злото трябва да се реагира. Но без да му обръщаш излишно внимание. Минаваш през него и заминаваш.

— А ако се разбиеш в него?

— Може и да се разбиеш. По-добре да се разбиеш, отколкото да избягаш. Да се вбесиш е лошо, Да избягаш е съвсем лошо.

— Хубаво правило. Обаче само за човек с добра физика.

— Ти пак не разбираш, че въпросът не е до физиката. Ако беше до физиката, най-умно е да си я пазиш, добра или лоша. Въпросът е до психиката. Могат да те набият пет пъти, десет пъти, но няма да те бият дял живот. А достатъчно е веднаж да се покажеш пъзльо, и това ти остава за цял живот. Като травма. Като унижение. Като страх.

Тръгнахме надолу. Преди да стигнем изхода на парка, той вдигна ръка за сбогом:

— Ще те оставя.

— Защо? Къде отиваш?

— Ще се разходя още малко. Имам да мисля. Много имам да мисля, братче.

И ме остави. Завинаги. Просто се изпари или потъна в земята. Два дни след боя в градината секретарката на студията ми позвъни по телефона да пита за него.

— Не съм го виждал. Търсете го вкъщи.

— Не знам къде живее.

След няколко дни пък аз се обадих в студията да го търся. Нямало го никакъв.

И изчезна от хоризонта.

Отпърво реших, че ония с джинсите са му видели сметката. Дебнали са го отдалече и като се е върнал в парка, са го претрепали. После си казах, че ако е имало нещо такова, щеше да се разбере я от болницата, я от милицията. А после за някое време го забравих. Бях се понесъл по вълните на любовта.

Разхождам се в парка, а също и в миналото по-дълго от предвиденото. Вероятно защото ми е безразлично дали ще бъда в парка или другаде. А може би и защото съм нагазил вече в оная възраст, когато все по-често се обръщаш към миналото, понеже от бъдещето няма какво да очакваш. От миналото — още по-малко, но там поне има някакъв шанс да стигнеш до обяснението. Само че за да се добереш до него, трябва много да копаеш. И ти копаеш. В морето — дупка.

Здрачаването ме връща към реалността и по-специално към съображението, че утре е неделя, а вкъщи няма нищо за ядене. Напускам скръбното царство на жълтеещата вече листовина, на влагата и аромата на гнили листа, за да се върна към живия живот, вмирисаните на изгорял бензин улици и навалицата по магазините. Купувам каквото намирам и колкото мога да нося, като си мисля, че ако вкъщи ме чакаше някой, например децата, пазаруването би било по-малко тягостно.

Ще остана само за ден-два, бе казала тя. Като излизате, пуснете ключа в пощенската кутия — бях казал аз.

Прозорците на Илиев светят и това ме навежда на мисълта да обезпокоя него, макар да е по-уморително — за него се налага да звъниш четири пъти. Той не ме принуждава да го чакам и приема с добродушие обяснението ми — извинявайте, забравих си ключа. Отварям кутията, монтирана от вътрешната страна на вратата, и намирам в дъното й споменатия ключ.

Горе в моето преддверие се сблъсквам с очебийна промяна: старите мебели на Жорж са наредени в дъното на помещението, а коридорът е чист до неузнаваемост. Това отново ми напомня кой ден сме днес. Денят, когато идва чистачката. Дошла е, звъняла е, а непознатата й е отворила, така че в понеделник жена ми ще разполага с неочаквана и богата информация за промените в живота ми. Той го е ударил на разврат, тоя не-прокопсаник. Освен Беба си има и още една за домашно ползване.

Стаята ми също е изрядно почистена. Но преди да завъртя електрическия ключ и преди да стигна до това откритие, забелязвам една друга подробност: под вратата на килера мъждее тънка ивица светлина. Може би е забравила лампата. По-добре да е забравила да загаси лампата, отколкото да е забравила да изнесе себе си.

Почуквам, за да установя, че второто е вярно. Тя казва влезте, а понеже не влизам, сама излиза. Усещам напрежението й, също както онази вечер. Само че сега то не е от сексуален характер.

— Както виждате, още съм тук — произнася тихо жената и се усмихва неловко.

— Но ключът беше оставен долу…

— Е, да, оставих го. Реших, че е грехота да ви притеснявам повече, особено след като снощи не се прибрахте, за да ми кажете: ето виждаш ли, зарад тебе не се и прибирам вкъщи… Изобщо тръгнах си и потърсих някакво друго решение, но навсякъде ударих на камък и отново се върнах и звънях, обаче никой не се обади и точно в тоя момент един ваш съсед се прибираше…

— Кой съсед?

— Възрастен един… и доста едър…

— А чистачката не идва ли?

— Идва.

— Е, и?…

— Ами попита ме каква съм ви. Аз й обясних, че съм новата чистачка. И тя си отиде.

Премълчавам. Туй, което бих казал, се отгатва и без да го казвам.

— Друго не ми дойде наум — произнася стеснено жената. — Мислех, че това е единственият начин да не ви злепоставя.

— Единственият начин е друг.

— Знам… Но разберете, че съм в пълна безпътица. Ще си тръгна при първа възможност, обещавам ви.

И понеже като единствен отговор й поднасям навъсената си физиономия, жената запитва:

— Толкова ли ви е нужен този килер?

— Вижте — казвам. — Този килер съвсем не ми е нужен. И ако бе възможно да го демонтирам, бих ви го дал да си го носите на гърба, където щете, за вечно ползуване. Само че, както виждате, няма начин да го демонтирам и той е част от квартирата ми, а вие, поставена в него, се превръщате в част от грижите ми и кашите почват да се забъркват една подир друга… Изобщо как да ви обясня, че килер не ми е нужен, обаче ми е нужно спокойствие?

Непознатата ме слуша с леко полуотворена уста, сякаш изненадана, че съм благоволил да изрека толкова много фрази на един път.

— Разбирам — произнася апатично тя, извръща се, влиза в килера, колкото да вземе чантата си, и бавно поема към изхода.

Аз също разбирам. В тия бавни, много бавни стъпки наред с искреното униние има и мъничко преиграване. Един етюд па безнадеждността, един последен опит да се предизвика съчувствие. Отправям се към пълната безпътица — говори жената. Върви където щеш — отвръщам аз.

— Чакайте — промърморвам в мига, когато тя поставя ръка на бравата. — И оставете тоя етюд.

— Какъв етюд?

— Тоя същия, дето го разигравате: етюда на отчаянието.

— Лесно ви е да се подигравате — казва тя, като пуска бравата.

— Не стойте така. Седнете някъде.

Жената избира от двата налични стола тоя, който изглежда по-издръжлив, докато аз се настанявам на леглото. Запалвам цигара и едва подир туй се сещам, че би следвало да предложа и на нея.

— Бях решила да не пуша — произнася колебливо тя, но запалва.

— Да допуснем, че останете тук още някой и друг ден. Обаче аз имам съседи… Може да дойде милиция… Все пак трябва да знам коя сте, каква сте…

— Не съм обрала, нито убила. По тази точка можете да бъдете съвсем спокоен.

Тя ме гледа прямо с едрите си черни очи, сякаш за да ме убеди в своята искреност.

— И все пак имам чувството, че се криете от някого или от нещо. Чак пък толкова да няма къде да се приютите… Нали досега все пак сте живели нейде…

— Живях при майка си.

Тя наново ми е отправила откровения си поглед.

— И какво? Майка ви да не е умряла?

— За мене — да. Иначе си е жива и здрава. Не мога да се върна повече там. И няма къде другаде да отида. Но това е само за момента. Сигурна съм, че в най-близко време ще намеря някакъв изход.

— Да се надяваме — промърморвам.

После се сещам:

— Аз не знам даже името ви…

— Викат ми Лиза. Цялото ми име е доста дълго и ужасно старомодно: Елисавета.

— Това е добре — кимам.

— Кое е добре?

— Че името ви е дълго. Ако майка ви е ядосана, докато изкрещи Е-ли-са-ве-та, и ще й мине ядът.

— Съвсем не! Ядоса ли се, тя се улавя за сърцето, изпищява „умирам“ и припада. Няма да се върна там.

Не възразявам. Жената леко е отклонила поглед към стената над леглото, където — може би съм пропуснал да кажа — е закачена цветна снимка от „Плейбой“, мършава самка с огромни гърди. Още едно наследство от Жорж, което не съм се сетил да изхвърля.

— Още като видях тая мацка, разбрах, че сте по фините мадами — забелязва Лиза.

— Тя е на предишния наемател — осведомявам я. — Аз не съм по мацките.

Жената не казва нищо, но продължава да гледа встрани. Абажурът-плювалник осветява само едната половина на лицето й, бяло и безизразно, докато другата страна едва се отгатва, затъмнена и загадъчна.

— Готова съм да ви кажа цялото си житие-битие — съобщава ненадейно тя с безучастен глас, — но не знам как да започна.

— Най-добре не започвайте.

— Вие сам питахте… — избъбря Лиза, леко до-качена от безразличието ми.

— Мислех, че криете нещо. Но щом нищо не криете, защо е нужно да ми разправяте.

И за да покажа, че разговорът е приключен, ставам от леглото, вземам оставения до вратата найлонов плик с провизиите и се отправям към масата.

— Благодаря ви. Вие сте добър човек — чувам зад гърба си.

— Нека не преувеличаваме — измърморвам.

Лиза вече се е прибрала в килера, когато се сещам. Общо взето, бавно загрявам, но накрая винаги се сещам. Потропвам на вратата и след тихо „да, моля“ подавам глава. Жената тъкмо е извадила от чантата си парче кифла, едно доста неугледно парче, което външно прилича на кифла, а вероятно има твърдостта на слоновата кост.

— Това ли ще вечеряте? — любопитствам.

— При моята физика много ядене не се препоръчва — обяснява сконфузено жената.

— Оставете тоя кокал — казвам. — И елате да се нахраним като хората.