Само за мъже

ПЕТА ГЛАВА

— Но тя е ваша дъщеря! — казвам.

— В известен смисъл — да — отвръща някак сподавено Димов.

Сподавено — не от душевен смут, а от физическо напрежение, понеже се напъва да свали с ножа стария маджун от рамката на прозореца.

Това не е стъклото, счупено по време на предишната ми визита, а друго — в долната част на съседния прозорец.

Бях сварил Рицаря зает с тая джамджийска операция и бях предложил да му помогна, но той бе отвърнал: не, не се безпокойте, свикнал съм, нали всеки два-три дни слагам нови стъкла.

Очаквах да попита защо го търся, обаче Димов бе твърде погълнат от работата, така че наложи се сам да го уведомя. Лиза все още бе тук и това отдавна не бе тайна за съседите и крайно време беше да легализирам по някакъв начин присъствието й.

Съседът в момента е зает с най-отегчителната част на процедурата — смъкването на стария маджун, вече порядъчно втвърден. Превил високата си мършава снага и обърнал ми гръб, старикът стърже с нож рамката и напрегнато пъхти.

— Казах, че тя е ваша дъщеря — напомням.

— В известен смисъл — да — повтаря Димов.

— Мисля, че това понятие има само един смисъл.

— И грешите — отвръща домакинът.

Той се откъсва за малко от рамката, изправя се и се протяга, за да разкърши гръбнак, сваля очилата и най-сетне ме поглежда:

— Би трябвало да знаете, че и най-простите неща понякога могат да се окажат доста сложни…

И за да мине от абстрактния закон към конкретното проявление, прибавя:

— Жена ми се отрече от мене още на третия месец след арестуването ми.

— Но дъщеря ви не се е отрекла от вас.

— Това не е голям подвиг от нейна страна, ако вземем под внимание, че още не беше родена. Роди се съвсем на края на очертания от природата граничен срок, тъй че може да е моя дъщеря, а може и да не е.

— Но тя прилича на вас! — казвам с тая категоричност, която е толкова по-необходима, колкото по-малко сме убедени в думите си.

— Вие пръв откривате такава прилика. Физическите белези едва ли я подсказват. А колкото до душевните, може би там вие сте по-сведущ от мене по въпроса.

Рицаря поставя очилата върху тънкия хрущял на носа си, но достатъчно ниско, за да отправи над тях един многозначителен поглед:

— Щом искате да ме обявите за неин баща, вероятно ще ми разрешите да запитам: какви са причините тя да разделя квартирата с един самотен мъж?

— Дъщеря ви не дели квартирата с мене. Не знам доколко сте в течение, но горе има малка стаичка, нещо като килер, и там е жилището й.

— Всъщност това са ваши проблеми — кима небрежно Димов. — Единственото, което ме интересува, е: какво искате лично от мене?

— Да я регистрираме като ваша дъщеря, живееща при вас.

— Но тя не живее при мене … — упорства опърничавият старик.

— Обаче носи вашето име.

Той наново ме поглежда над очилата, сетне ги сваля и известно време съсредоточено ги разглежда. Вероятно обстоятелството, че Лиза носи неговото име, за пръв път влиза в обсега на мислите му.

— Е, добре! Щом по милиционерските закони се пада моя дъщеря, зарегистрирайте я като такава — отстъпва най-сетне той.

— Тя е ваша дъщеря по човешките закони — позволявам си да го подразня на изпроводяк.

— А защо да е моя дъщеря? — кипна неочаквано Рицаря. — Затуй ли, че майка й междувременно е имала не един и двама приятели? Или за това, че тази така наречена дъщеря от раждането си до днес, тоест близо трийсет години, не се е сетила изобщо за мене и идва да се хвърли на врата ми едва сега, вероятно по чисто квартирни и финансови съображения?

— Като ви гледа човек как се палите, би могъл да реши, че подобни съображения вълнуват главно вас — забелязвам добродушно.

Димов трепва и прави неволен жест, сякаш се готви да хвърли по мене очилата. Затуй добавям:

— Аз, разбира се, извънредно ви уважавам, за да помисля подобно нещо. Искам само да знаете, че в момента Елисавета няма никакви затруднения.

Той оставя без внимание втората част на репликата ми и проявява известно недоверие към първата:

— Вижте, Павлов! Ако аз се ръководех от материални съображения, днес нямаше да съм тук в тая хралупа и целият ми живот би протекъл другояче. Лз съм воювал за принципи, приятелю!

— И вие сте като баща ми — избъбрям примирително. — Принципи, позиции, възгледи …

— За вас вероятно това са неща без значение?

— Е, може би някога, когато сте се борили за тях, да са имали известно значение. Но сега, след като тия неща ги има и в учебниците …

Той слага очилата си, поглежда ме над тях, сетне пак ги сваля. Тия очила не му дават спокойствие.

— Значи има ги в учебниците, а у вас ги няма? — запитва със зле престорена невинност Рицаря.

— Защо не? Намират се.

— И какви именно? — продължава той невинната си игра.

— Ами същите тия, текущите. Нищо оригинално. Както съм ги получил от баща ми, така си и седят.

— Ако сте възприели възгледите на баща си, това не е толкова зле.

— Не е ставало нужда да ги възприемам. Той просто ми ги натрапи. Изобщо усилията са били само от негова страна, не от моя.

Димов прави две крачки към близкия стол и някак уморено се отпуска на него. Сетне произнася, сякаш на себе си:

— Така си и мислех. Вие нямате възгледи.

— Как да нямам? Даже изпити съм държал по тях. Ако се не лъжа, писаха ми петица.

— Мъртви възгледи — промърморва все тъй на себе си старецът.

— Ако бях си дал малко зор, можеше да получа и шестица.

— Мъртви възгледи! — повтаря Рицаря.

— Че какви други могат да бъдат, щом ти се втълпяват като всички останали житейски мъдрости: научи си уроците, после излизай! Вземи вилицата, не яж с ръце! Измий си зъбите, преди да лягаш!

И в очакване да получа отговор, също сядам. Но Димов не мисли да отговаря, а предпочита да пита:

— Вие какво смятате? Че тия мъдрости са излишни? И че по-добре е да бъркате в чинията с ръце, за да изявите своята оригиналност?

— Не Не държа да бъда оригинален. Особено откакто разбрах, че това е доста трудно и страшно уморително.

— Но и не държите на принципите, които вашият баща ви е завещал.

— Защо „завещал“? Звучи прекалено тържествено. Той просто ми ги набиваше в главата като клинци при всеки подходящ случай. И как искате да държа на нещо, което не е мое. Човек никога не държи на неща, които са му чужди.

— Но ако всеки сам трябва да открива всички истини, за да бъдат „негови“, докъде, смятате, ще я докараме? До старокаменния век или малко по-нататък?

— Не съм разсъждавал по въпроса — признавам.

И смирено запитвам:

— Мога ли да запаля?

Той не си дава труд да отговори, потънал в старчески размисъл. Тъй че запалвам, решил да използувам за пепелник собствената си шепа. Всъщност бих си тръгнал, обаче има още една подробност за уточняване.

— Вашият баща не ви е набивал клинци в главата, а ви е отварял очите за неща, които сам той с труд е постигнал — произнася не без известна тържественост Димов. — Спестил ви е десетилетия на лутане и търсене. Предал ви е съвсем безвъзмездно поуките на целия си живот.

— Мъртви поуки…

— Така ли?

— Вие сам го казахте.

— Но ако са мъртви, вината за тоза не е в поуките, нито в баща ви, а в самия вас. Вие сте ги умъртвили с безразличието си.

— Излишно е да се дразните — подхвърлям примирително. — Не взимайте толкова навътре тия дреболии.

— Дреболии? — вдига Рицаря ъгловатите си вежди.

— Погрешно се изразих — отвръщам сконфузено. — Може би трябваше да кажа „тия глупости“.

Той скача от стола, сякаш задникът му е попаднал на някое кабарче.

— Вие се гаврите с мене.

Сетне по-спокойно и някак горчиво добавя:

— И дори не разбирате, че се гаврите със себе си. Щом най-сериозните неща в живота ви се струват глупости…

— А по-добре ли ще бъде, ако взема тия сериозни неща на сериозно? — запитвам, като му хвърлям бегъл поглед от долна гледна точка.

— Отговорете си сам — отвръща сухо Димов.

— Това е една от малкото работи, които вече съм успял да свърша. И знаете ли до какъв извод се добрах?

Той не отговаря, като чака с примирението на стоик следващата ми гавра.

— Стана ми ясно, че тъкмо това ще бъде катастрофата: да повярвам в тия принципи и норми, в които всички гласно се кълнем, за да можем тихомълком да ги нарушаваме. Или смятате, че двойното счетоводство също влиза в житейската мъдрост?

— Ако един човек нарушава добрия принцип, това говори зле не за принципа, а за човека — отвръща все тъй сухо домакинът.

— Да, но ако става дума не за отделен човек, а за цял легион, мисля, че нещата се променят.

— Защо да се променят? — запитва неохотно Димов.

— Защото това ще означава, че вашият добър принцип е само един книжен принцип.

— Ами постъпвайте така, че да не бъде книжен. Потвърдете го с личното си поведение… вместо да стоите със скръстени ръце и да чакате други да го потвърждават.

„Постъпвайте като мен“, може би се готви да каже, но само добавя:

— Ако всички престанем да си измиваме ръцете с другите, тогава тия другите просто ще изчезнат.

— Хубава програма — кимам. — Обаче на думи. Изобщо, книжна. Също като добрите принципи.

До тоя момент той е избягвал да ме гледа, сякаш самото ми лице му разваля настроението, но сега кафявите блестящи очи най-сетне откриват присъствието ми.

— Нима не сте срещнали дори един човек, който поне отчасти да съблюдава тия принципи?

„Никой освен вас“, мисля да кажа, само че в момента не е желателно да го ядосвам.

— Нима баща ви не ги е съблюдавал? — настоява Димов.

— В общи линии караше по закон божи — признавам. — Мисля, че причината за това бе известна инертност и липса на въображение. И все пак и той на стари години заряза майка ми и тръгна с друга, по-млада.

— Не съм чул това.

— Сега го чухте.

— И какво, като съм го чул? — трепва отново домакинът. — Някой ще ви каже нещо подобно и за мене. Аз също съм разведен. И не смятам, че трябва да се червя за това. Човек не може да дава оценка за една постъпка, без да познава причините. Предполагам, че вие ги познавате, щом се наемате да съдите баща си.

— Да го съдя ли? Опазил ме бог — измърморвам, като ставам.

И решил, че сега е моментът, казвам без връзка:

— Значи официално Елисавета ще живее при вас…

— Какво значи официално? — наежват се ъгловатите вежди. — Не виждате ли, че дори да искам, няма къде да я приема. Все пак това не е дете, а коскоджамити жена!

— Става дума за пред милицията — обяснявам. — В случай че направят проверка.

— Не обичам да имам работа с милицията — из-бъбря старикът.

Но досетил се, че в случая се касае не за него, а за дъщеря му, маха отегчено с мършавата си ръка:

— Правете, каквото знаете.

Да съдя баща си ли? Опазил ме бог.

Във всеки случай, ако понякога ми се е случвало да го съдя мислено, това съвсем не е било заради тая глупава сърдечна злополука, каквато може да сполети само един дъртак. Злополуката по-скоро ме учудваше. Чудех се не че е кръшнал, а че щом е бил способен да кръшне, го е направил едва сега. Защото за един мъж, стигнал до откритието, че жената има някакво примамливо полово своеобразие, майка ми би трябвало да изглежда съвсем отрицателна величина.

И ако до тоя момент не допусках, че баща ми се вълнува от женския въпрос, то бе именно поради спокойствието, с което бе понасял участта си. Участта да съжителствува с едно същество, лишено от всякакъв женски чар, но затуй пък щедро надарено с излишни килограми.

Аз, разбира се, я обичах по своему, в смисъл че не ме отвращаваше. За мене това бе съвсем нормално, понеже ми беше майка. От първия си ден съм се притискал до гръдта й като до удобна възглавница. А че възглавницата бе от извънредно голям формат — какво значение. Страдаше от разстройство на метаболизма или нещо от тоя род и тлъстините бяха голямото й бреме. Като се прибави към това и изключителната развлеченост, с която се обличаше вкъщи — тя прекарваше дните си главно вкъщи, — и като се приключи с дъха на пот — тя обикновено плуваше в пот, — примесена с всички тия кухненски миризми, веещи от безформената й снага, характеристиката на нейната женственост ще бъде пълна.

За тия неща се сетих едва когато научих за грехопадението на баща си. Не че преди не бях ги забелязвал. „Ама и нашият има едно око — вижда всеки кусур“, както казваше мама. Само че по-рано те не бяха ме занимавали. А сега, след грехопадението, се опитах да си обясня причината, опитах се да огледам майка си не през моето отношение, а през бащиното и мисля, че го разбрах. Някой снажен женски крак в найлонов чорап, някоя безсрамна усмивка на щедро начервени устни, колко му трябва на един мъж в критичната възраст, за да използва, докато още е време, своя пръв и последен шанс да рухне в бездната на порока. Това тъй ужасно според пуританите и тъй опияняващо според възрастните мъже падение.

Да, мисля, че го разбрах. И дори тайно го оправдах.

Не помня как и кога точно вкъщи проникна вестта за грехопадението на стария, но трябва да бе някъде около празниците, защото мама бе казала:

— Баща ти ни поднесе хубав новогодишен подарък.

Тая реплика всъщност бе не встъпление, а епилог, обаче до този момент новината бе скривана от мене. Предполагам, че съдбата бе използувала за пощальон съседката Цеца. Отпърво майка ми бе отказала категорично да приеме гадната клюка за истина. Сетне се бе убедила, че гадната клюка и истината правят едно. Бе страдала мълчаливо ден или два, а после с присъщото си добродушие се бе приготвила да прости на грешника. Но тук ненадейно се бе обадил гласът на поруганата правда чрез устата на Цеца и на леля ми:

— Как ще простиш ма! — бе възкликнала Цеца. — Такива неща не се прощават.

— Накарай го поне да се разкае! Да пълзи за прошка в краката ти! — добавила бе леля. — Иначе утре ще повтори.

Изобщо здраво я бяха напомпали. Разбрах го, когато една вечер след прибирането на стария оттатък избухна скандал. Отначало само си говореха и аз не давах ухо. Сетне обаче тонът на майка ми непривично се повиши;.

— На тая възраст!… Женено магаре! И дърто, на всичко отгоре!

Баща ми опитваше нещо да я уговаря, но майка ми неумолимо засилваше ритъма. Пискливите тонове нарастваха:

— Няма к’во да ми обясняваш! Върви при нея! Поне детето да не бере срама ти!

Детето, сиреч аз, бе вече двайсетгодишен дангалак, който без особен срам се вслушваше в кавгата, носеща се от хола, додето тя не приключи с финалния трясък на пътната врата. И едва тогава, когато надзърнах оттатък, майка ми произнесе паметната фраза:

— Баща ти ни поднесе хубав новогодишен подарък!

— Какъв подарък? — запитах невинно.

— Ами тръгнал е с някаква…

— Не е възможно — рекох. — Ти, както винаги, го ласкаеш.

Предполагам, че грешката на майка ми бе именно този скандал. И онази, другата, веднага се възползува от погрешния ход, като прибра окончателно бездомника. И окончателно го впримчи.

Всъщност той направи един последен опит. Една истинска саможертва, защото вероятно мисълта да се върне при майка ми не го блазнеше особено. Но той бе прекарал цял живот като човек на дълга и нищо чудно, че все пак събра кураж да се покаже и тоя път верен на дълга.

Така че цъфна повторно. И то навръх Бъдни вечер. С два големи пакета под двете мишници. В единия бе завита пуйка. Пуйката я видях, защото вестникът се бе прокъсал, но в другата хартия така и не можах да разбера какво е завито. Защото майка ми дори не го пусна да влезе. Решила да съблюдава точно инструкциите на Цеца и на леля ми, тя го изгони навън заедно с пуйката и с втория мистериозен пакет. И това бе последната й грешка. Фаталната.

Както винаги, за всичко бяха виновни военните съветници. Двете душеприказчици, които дълбокомислено обсъждаха тактиката на бойните действия и внушаваха на майка ми възможно най-глупавите ходове. Тъй че старият, вместо да лази в краката й, поиска развод.

Не ме потърси нито преди, нито след развода. Вероятно бе забравил, че съществувам, или просто му бе неловко. Все пак случи се да се видим. Дори на три пъти се случи — какво чудно, когато моят път до университета и неговият — до редакцията, се падаха на една ос. Опитваше се да заеме обичайната достойна поза от миналото, но вече не се получаваше. Беше се някак посвил, като че искаше да потъне в балтона си от не-ловкост, тоя отколешен сив балтон, охлузен и безформен като болничен халат, а погледът му само крадешком се плъзгаше върху лицето ми, за да прескочи отвъд рамото ми към дъното на булеварда. Даваше вид, че не ме забелязва. Аз — също.

След развода майка ми безвъзвратно бе минала от сляпата обич към сляпата омраза. А аз точно сега и едва сега изпитвах към него нещо като симпатия. Нещо като бледо съчувствие, не повече, но което все пак беше плюс в негова полза, ако се има предвид предишната ми хладна неприязън. Улавях се вътрешно, че му прощавам, и това ме караше да се чувствувам великодушен. По-късно разбрах, че великодушието ми е било съвсем естествено. Ние често прощаваме прегрешенията на ближния, но никога — добродетелите му.

Той беше спечелил съчувствието ми, а аз бях загубил всяка увереност в устойчивостта на този свят, дето ме заобикаляше. Сега вече всичко ми изглеждаше възможно и всичко ми се струваше нетрайно, след като тоя непоклатим човек, иззидан от краката до главата от принципи и правила, този невероятен сухар, определен ми от съдбата за баща, бе загубил равновесие пред, някаква си минижупка.

Обичайният ефект иа падането. Трябва да паднеш, за да разбереш, че и това е възможно. Макар че в случая не бях паднал аз. Моето падане дойде доста по-късно. Затова пък бе нееднократно. Може би поради присъщата ми недоверчивост. Трябваше да падам не-веднаж, за да се убедя, че умея да го правя.

Винаги, когато ме срещаше, даваше вид, че не ме забелязва. И едва на третия път се сетих, че може би чака аз да се обадя, че му е толкова неловко, та чака аз да го спра.

Спрях го. Той придаде на лицето си израз на изненада и някак срамежливо се усмихна. Никак не го биваше в номерата, тъй че изненадата се получи съвсем фалшива, но усмивката бе истинска. Каза, че се радвал да ме види, и вероятно бе доволен, задето не бях го отминал. Очаквах да се заинтересува за майка ми, обаче той странеше от главната тема и късите му въпроси бяха само за мене и за следването ми.

— Няма ли да се върнеш? — запитах най-сетне с привичната си безцеремонност. — Мисля, че този път едва ли ще те изгони.

Той трепна, като че го бях шамаросал, сетне поклати глава:

— Късно е. Сега и да се прибера, вече нищо няма да се оправи.

— Ще й мине — рекох.

— Нищо няма да се оправи — повтори баща ми. — И след като съм наранил един човек, ще нараня и втори.

— Ти по-добре знаеш — отвърнах, за да не помисли, че съм натоварен с мисията да го кандърдисвам.

Само това ми липсваше — да го кандърдисвам. Така си ми беше най-добре. Даже не разбирам защо изобщо заговорих за връщането. Може би поради страстта да създавам шокови ситуации. А може би и поради тая симпатия, която смътно изпитвах, кой знае защо. Обичайна мъжка солидарност. Или съчувствие към един баща, който вече не изглеждаше тъй студен и така здраво брониран с принципи.

Не, той съвсем не изглеждаше брониран. Особено когато накрая промърмори без връзка:

— И аз излязох един баща…

Погледна ме някак виновно, но бързо сведе очи, сетне ме потупа неловко по рамото за прощаване и свърна по пътя.

„И аз излязох един баща…“ — навярно тази фраза неведнъж я беше повтарял на себе си, а сега просто я бе изтървал и това неволно признание за виновност изведнъж ме накара сам да се усетя виновен.

Смятал го бях за студен човек, а той просто бе искал да бъде добър баща, за да не стане синът му хаймана като някои други. И хладината може би се бе пренесла у него от самия мене, защото винаги, когато бе слагал ръка на рамото ми, бях отблъсвал ръката му. Винаги освен този единствен и последен път на булеварда.

Съчувствах и на двамата. Съчувствието е онова съвсем дребно и евтино подаяние, с което си измиваме ръцете от грижите на околните. Умиляваме се до сълзи и отминаваме доволни от добротата си, без да помисляме дали на другия му е станало по-леко от нашето съчувствие. Нека сам се отправя в батака си — това си е негова работа. Важното е, че ние му съчувстваме, без да сме задължени да го правим.

Отиде си съвсем ненадейно към края на зимата. Цеца съседката поддържаше, че това е логичният край на всеки дъртак, който се е хванал с млада развратница, нещо, с което леля бе напълно съгласна. Майка ми също бе съгласна, макар да не вземаше пряко отношение към въпроса, а само въздишаше тежко и повтаряше: „Ако си беше останал при мене, щеше още да е жив“. Тя, разбира се, бе напълно права, що се отнася до рисковете от полови излишества, които вкъщи, предполагам, са били нулеви. Само че баща ми, както скоро се изясни, бе станал жертва не на излишества, а на белодробна простуда при поредното си и предпоследно пътуване.

Колкото до последното пътуване, онова, дето не ни мърда на всички ни, проблемът около него породи доста оживена дискусия сред домашния женски триумвират. Майка ми в началото смяташе, че поне от приличие трябва да изпроводи покойника. Цеца обаче настояваше, че тъкмо приличието изключва всякакво из-провождане:

— А бе, Веске, ти акъл имаш ли ма! Как ще се наредиш там, на гробищата, до оная фльорца!

— Той ти почерни живота, а ти ще го оплакваш! — намесваше се и леля. — Достатъчно е, че ще иде Антон.

— Че защо ще ходи Антон? — хвърляше се отново в боя съседката. — Какво ще търси Антон при оная фльорца!

Съседката бе най-озлобена срещу покойника. Толкова озлобена, та подозирам, че някого се е усукала около баща ми, а той я е отрязал. За което напълно го оправдавам. Ако става въпрос за Цеца, той такава Цеца си имаше и вкъщи.

И така участието на майка ми в траурната церемония бе категорично отхвърлено, а колкото до моето — то остана висящо. Висящо — за триумвирата. Аз самият поначало не смятах въпроса за дискусионен.

Изпратих го. Стоях в залата на покойниците и стисках машинално ръцете на тия, дето ми изказваха съболезнования, хора смътно познати или съвсем непознати. Стараех се да не гледам баща си в ковчега, нито живата му съпруга, което бе крайно неудобно, защото ми се струваше, че просто няма накъде да гледам. Така че понякога, без да искам, отправях очи към съпругата.

Тя бе застанала доста далеч от мене, някак усамотена и свита, сякаш се боеше да не я обвинят, че се самоизтъква. Нямаше нищо общо с това, което си бях представял, освен че може би бе стройна, макар че както се бе свила в този момент, не изглеждаше и стройна. Не че бе грозна, но просто не беше хубава, като оставим настрана, че не бе и в първа младост. Изкусителка… Да не вярваш.

Някои от бащините ми познати се ръкуваха бегло с нея, но повечето я отминаваха, като се правеха, че не я виждат, а може би и наистина не я виждаха, понеже се бе дръпнала встрани, за да не каже някой, че се представя за главната опечалена.

Струваше ми се, че ако я наблюдавам по-дълго, бих могъл да позная дали е тръгнала с баща ми от някакви чувства, или зарад скромните му хонорари, или защото самата тя не беше в първа младост и бе намерила случай да реши тоя тежък проблем — брачния. Но аз избягвах да я наблюдавам и само понякога неволно я поглеждах, съвсем неволно и много бързо, колкото да ми дожалее за нея, както се бе свила там, потисната и смутена, забила поглед в земята, понеже навярно също като мене се чудеше накъде да гледа.

Най-после потеглихме към гроба и навън бе адски студ, макар да бе в края на зимата, и аз си мислех, че това на нищо не прилича, дето баща ми са го сложили в ковчега само по костюм. Отлично разбирах, че са го пременили в единствения му свестен костюм, за да изглежда по-официално, и че онова, сивото изтритото палто съвсем не беше за такъв тържествен случай, но когато човек го слагат да легне в тази заледена земя, него хич не го е грижа за етикецията.

А после дойде и последната церемония на заравянето и аз се стараех да не гледам към трапа и да не слушам тропота на замръзналите буци по ковчега и изобщо да се държа като мъж. Обаче колкото и да се държах като мъж, все ми беше жал и очите ми се бяха насълзили, но не прекалено, така че можеше и да се сметне, че това е от студения вятър, обаче най-глупавото е, че ми беше жал и за баща ми, и за майка ми, и за тая непозната повехнала жена, която се бе свила срещу мене от другата страна на гроба.

Това е наистина толкова глупаво, когато почне да ти става жал за всички, та си помисляш, че откачаш, също както когато седнеш насред улицата, додето другите край тебе маршируват. Затова най-хубаво е да си казваш, че не ти е жал, ама съвсем никак не ти е жал, и да задаваш идиотски въпроси на хората или да си мислиш за някакви неща без значение и изобщо да държиш ума си остър и бодър, като пропъждаш всяка тръпка на малоумие.

„Съквартирантите са само мъже. Истински дюшеш за женомразец като тебе“ — беше казала Бистра не без известно злорадство. Тя си умираше от кеф, че в тоя там хамбар, дето отивам, съквартирантите бяха само мъже, и навярно си представяше как в тоя хамбар за дърти пръчове ще почна да тъгувам по нея и да се измъчвам в еротични сънища.

Бистра дори не си даваше сметка, че ако нещо все пак ме влечеше към този хамбар, то бе именно обстоятелството, че съквартирантите са само мъже, макар още отначало да изпитвах неясното подозрение, че рано или късно ще се появи и някоя жена.

Не че сме от тия мъже, по които жените се лепят като мухи на мед. Но има жени, дето много не подбират. Както и мъже, лишени от устойчивост. По-младите — по причини от интимен характер, а възрастните — по понятни съображения: все някой трябва да ти кърпи бельото и да ти свари един чай, ако се разболееш.

Затуй още от началото подозирах, че няма да мине съвсем без жена. Но ако има нещо, което дори не ми е минавало през ума, то е, че въпросната жена ще се лепне тъкмо за мене.

Жените никога не са заемали голямо място в живота ми. Не съм успявал да разбера как една жена, каквато и да е тя, ще заеме голямо място в живота на сериозния мъж. Разбрах го чак като се ожених. Това похотливо тяло е способно да събуди у тебе някакъв интерес най-много за един час в денонощието и заради този един час трябва да го понасяш останалите двайсет и три часа. Някой, разбира се, ще каже: дружбата. Дружба ли? Някой ще припомни домакинските функции на съпругата. За домакинските функции викахме чистачка.

За оная аз си бях виновен. А тази сама ми се навлече. За оная бях се разписвал в райсъвета и можех на законно основание да я използувам един час в денонощието, пък и повече, ако оглупеех до необходимата степен. За тази нито бях слагал подписи, нито ми бе нужна за нещо, даже като тяло. Не че й липсваше физика или че бях сляп за физиката й, обаче инстинктът за самосъхранение все още не е съвсем мъртъв у мене.

Може би ако я нямаше Беба, другият инстинкт също щеше да се обади и един бог знае кой от двата инстинкта би се оказал по-гласовит. Но Беба е налице. И колкото да е заета е разните си светски и други занимания, все намира по някой час за мене. Този час, който е нужен и на двама ни. И който не сме принудени да заплащаме с по двайсет и три часа отегчение. Това е хубавото при Беба. Здрасти и доскоро виждане.

Жената. У нея въпреки известна мъжка грубост имаше жена в излишък. Но какво значение — това и Беба го имаше. Това и моята бивша го имаше. Някои търсят главно жената и само жената, обаче ако е до женски атрибути, те не са бог знае каква рядкост, при положение че половината човечество е съставено от насрещния пол.

Не знам дали беше и хубава, ако този въпрос изобщо ме е занимавал. Породиста — да. Породиста — колкото щете. Но една кобила дори когато е породиста, едва ли може да се вреди в конкурс за женска красота.

Странно, че такъв благородно-мършав тип като Димов бе станал първопричина за появата на подобен пищен женски екземпляр. Спасяваше я донейде оня белег, зарад който моето лошо настроение я бе обявило за кобила — ръстът. При такъв ръст излишъкът на плът тук и там се възприемаше като заобленост. Едно заоблено женче, само че израсло малко над нормата. Ако изобщо някъде е казано, че цифрата 1,70 трябва да се приема като норма.

Да, заоблено женче, но доста едричко и с една енергичност в походката и жестовете, която подхожда повече на мъж, отколкото на жена. Лицето й беше… Не знам какво беше лицето й. С лицата най-много се затруднявам, даже в очерците на трудова тема. Ръстът, гръдната обиколка, пък ако щете, и тазовата — това се измерва в сантиметри и никой не може да те обвини в субективизъм.

А лицето… Ще кажеш черни очи или сини или ако искаш да си по-цветист — тъмни като нощта или лазурни като небето, макар че и небето веднаж е лазурно, друг път — не. И какво? Ще кажеш голяма или малка уста, правилен или вирнат нос. И какво? Нищо. С такива определения се попълва въпросник, обаче не се рисуват лица. Лицето е за фотографа или художника, а не за писача.

Колкото до данните по въпросника — обло, донейде широко лице с бяла кожа — това лято очевидно не е помирисвала море, — черна коса, но разчорлена по хипарски така, че добавъчно да подчертава облостта на лицето, понеже някои жени, ако фризьорката не им каже какво да правят и какво — не, нямат акъл дори да си изберат прическа, а Лиза но причини от техническо естество очевидно отдавна не се бе срещала с представителки на фризьорската професия…

Носът… „Правилен или вирнат нос“… Нейният бе леко вирнат, както се и полага на един нос, който се пъха, дето не му е работа. Колкото до неголемите, но пълни устни, те в името на светата традиция биха могли да се нарекат чувствени, ако не беше тая твърдост, лъхаща от цялото лице, лишено от оня разгул на красноречиви погледи, усмивки, полуусмивки, капризни и бегли изражения, приемани като синдром на женско очарование. Не че физиономията й бе съвсем без израз, само че рядко се сещаше да го сменя. Изобщо една застиналост, зад която не знаете какво се крие, в случай че все пак се крие нещо.

Не знам защо тази застиналост понякога ми напомняше смътно за моя покоен приятел, само тази застиналост, нищо друго, тъй като онзи, освен че си беше мъж, но бе и мрачен, а също и с признаци на леко слънчасване в погледа, докато Лиза може да беше всякаква друга, обаче не и мрачна, а големите й тъмнокафяви очи доста внимателно се вглеждаха в тоя земен свят.

Отличителни белези? Обиците. Имам чувството, че никога не ги сваляше. Едни едри топчести обици, като че лицето й не бе достатъчно топчесто, едни такива обици от матов зелен джам, които звънко се обаждаха като две зелени череши сред черния гъсталак на косите. Евтини обици, призвани да завършат репертоара на тая евтина хубост.

Изобщо имаше слабост към бижутата, както скоро разбрах. Обаче й липсваше възможност да си ги набавя. Не само истинските, каквито едва ли бе и сънувала, по дори и тия евтините, изглежда, не бяха по възможностите й. Едно пиринчено синджирче, изпълняващо почетната роля на колие, две гривни от фолклорния тип, дето оставят върху ръката зеленикавочерен отпечатък, и някакъв пръстен с някаква сребърна монета, до това се свеждаха съкровищата й. Плюс обиците. Обиците бяха в постоянна употреба.

— Ще ви чистя стаята и ще ви пазарувам — бе казала тя още в първите дни. — Нямам друг начин да ви се отплатя.

— Ако ми трябва чистачка, ще извикам жената, която вие тъй любезно сте отпратили — възразих.

— Но тази ваша чистачка просто премества боклука от средата на стаята към кьошетата.

— Не знам, не се завирам из кьошетата. Обаче не желая да ви превръщам в слугиня.

— За да се чувствате като благодетел? Но аз как ще се чувствам?

Би следвало да й кажа, че щом е толкова чувствителна, може да върви където си ще, обаче когато човек е в такова положение като нейното, не изпитваш удоволствие да му удряш шамари.

— Добре — отстъпих. — Тогава, за да бъдат отношенията съвсем делови, ще ви плащам.

— Много сложно ще стане — опря се отново Лиза. — В такъв случай ще трябва и аз да плащам за храна и за наем.

— Ще ви плащам! — произнесох този път по-грубо, за да разбере, че в тая къща все пак аз съм хазяинът. — Какво вирите нос, като нямате даже два ката бельо?

— Приемам, само не се сърдете — рече тя. — А колкото до бельото и всичко останало, надявам се, че нещата скоро ще се оправят. Ще видите какви пари ще потекат в чантата ми.

Добре, че поне оптимизъм не й липсваше.

Оптимизъм, а също — общителност. Понеже постоянно слизаше долу в кухнята, тя по два пъти дневно се срещаше с моите съседи, които аз самият я виждах веднаж седмично, я — не, и то колкото да си изръмжим по едно късо „здравейте“. Най-първо се сближи с най-дръпнатия — Несторов, сетне — с Илиев и едва накрая — с баща си.

— Днес Димов най-после отговори на поздрава ми — оповести тя веднаж на обед.

Викаше му Димов. Очевидно съвсем не бе свикнала с думата татко.

— Значи ще почнете и на него да слугувате — забелязах сухо. — Вие с вашата самоотверженост станахте не само моя слугиня, а и на целия дом.

— Защо да не им направя по някоя дребна услуга? Възрастни хора… И какво ми коства…

Би следвало да й обърна внимание, че Илиев не е възрастен, нито сакат, за да не може сам да си донесе хляб от фурната. Но това си беше нейна работа. Купуваше им това-онова, помагаше им в миенето на съдовете или наглеждаше тенджерата на Несторов, който единствен понякога се одързостяваше да готви.

Естествено, аз бях най-глезеният и вече даже кафе не си правех сам, а мрачната ми бърлога постепенно така се бе преобразила, та почвах да си мисля дали не съм взел да се уеснафявам. Невесели мисли, ако обърнем внимание, че всичко това бе свързано и с разходи.

— Видях много хубав зелен плат за пердета — обявяваше Лиза уж просто за информация.

— За к’во ми са зелени пердета при този разкошен зелен орех.

— И при тоя калкан? — сбърчваше вежди тя.

Забравих да кажа: черни вежди, в плавни дъги, но съвсем не от тия деликатните, дето отпърво се избръснат, а после се рисуват.

— А орехът вече вехне — продължаваше жената. — И листата скоро ще окапят. И ще виждате само балкони и пранета…

Така че купихме и пердета, и розов полилей — въпреки цялото ми уважение към плювалника на Жорж, — и малка масичка, на мястото на оная голямата, дето задръстваше половината стая, и не помня още какво, а Лиза с някакво тесто така почисти стените, че от могъщите кафяви сталактити на влагата остана само сянка и те вече не бяха сталактити, а ефирни и бледи дантели.

— Това някаква гръцка богиня ли е? — питаше жената, като поглеждаше към гипсовата хубавица, стояща в ъгъла с шапка на темето.

— Вероятно.

— Богинята на любовта?

— На любовта, естествено. Освен ако е на мъдростта. Не са й сложили етикетче с титлата.

— Красива е — преценяваше Лиза.

— По-скоро — кирлива.

— Ще я измия, ако разрешите. А шапката ваша ли е?

— Не. На бившия наемател.

— Бих ли могла да я изхвърля?

— Питайте богинята.

Така че шапката изчезна. След което възникна проблемът за другата красавица.

— Тая мацка наистина ли не е ваша? — питаше жената, като сочеше секс-бомбата от „Плейбой“.

— Казах ви, че не е моя. Аз съвсем отскоро съм тук.

— А къде бяхте по-рано?

Налагаше се да обясня и това.

— А защо се натикахте в тоя мавзолей? — Защото се разведох. Само не ме питайте и защо съм се развел.

— Щом не искате… — отстъпи Лиза с видимо разочарование.

После запита:

— А мацката да остане, нали?

— Престанете с тая ваша мацка. Ако щете — оставете я, ако не щете — махайте я.

Жената погледна снимката с леко примижали очи, сякаш се двоуми над съдбата й. Сетне обяви:

— Ако питате мене, нека остане. Може да не е много прилична, но нали тук влизаме само ние с вас двамата.

Изобщо освен дарбата да създава интимност тя имаше и известна склонност към интимничене, която аз още от самото начало се стараех да парирам. Опитала се бе например бързо да мине на „ти“, обаче аз упорствах на своето „вие“.

— Нямате ли малко английска кръв в жилите? — рече тя веднаж ни в клин, ни в ръкав.

— Защо тоя въпрос?

— Ами говорите ми все на „вие“. Казват, че това било английски обичай.

— Не съм по обичаите — английски или други.

— Но ми говорите все на „вие“…

— Вероятно защото тук с всички съм на „вие“ — пояснявам неохотно.

— Само тук ли? Не ви познавам достатъчно, но ми се струва, че изобщо сте па „вие“ с хората.

— Може и така да е — отвърнах.

И това сложи край на разговора. И продължихме да бъдем на „вие“.

Накъсо казано, постоянно поставях прегради, които Лиза постоянно се опитваше да прекрачи. За щастие не беше нахална, във всеки случай — не прекалено. Тъй че както лесно се приближаваше, така бързо се и отдръпваше. И все пак, понеже вечер винаги прекарваше вкъщи, както обикновено правех и аз, и понеже не беше удобно да й кажа „хайде, прибирай се в оня килер“, след вечеря й оставаше достатъчно време, за да поставя на изпитание привичната ми не-общителност.

Тя сядаше уж съвсем за малко на креслото, същото онова кресло на Жорж, което по-рано бях изхвърлил в коридора и което, съответно почистено, отново се бе появило в стаята, понеже крехките столове съвсем не представляваха надежден постамент за това снажно тяло.

— От коя зодия сте?

— Де да знам. Жена ми твърдеше, че съм Козирог.

— Кога сте роден?

— Навръх Нова година, представете си. Малък новогодишен подарък за семейството. На нашето семейство му върви па новогодишни подаръци.

— Какво имате предвид? — любопитстваше Лиза.

— Нищо. Приказвам си.

— Потаен сте — установяваше тя. — Такава ви е зодията.

И за да бъде съвсем наясно, питаше:

— В кой час сте роден?

— Е, това не съм го запомнил. Толкова съм бързал да се явя на бял свят, че не съм обърнал внимание на часа.

— Всички сме така — въздъхва жената. — Бързаме, като че на този свят само нас чакат.

Подир което се сеща:

— Обаче майка ви сигурно е запомнила. Болките се помпят…

— Изпитала ли сте ги? — решавам и аз да бъда нетактичен.

— Може и да съм ги изпитала. Та какво казва майка ви?

— Не сме разговаряли по въпроса.

Тя обаче не мирясва:

— Знакът ви не е много блестящ.

— Отдавна съм го разбрал.

— Не ви липсва дълбочина… но сте амбициозен и склонен да мерите всичко според твърде висок идеал…

— Дотук допуснахте само три грешки… — установявам.

— Не сте особено самостоятелен… обаче сте самоуверен — продължава тя невъзмутимо.

— Станаха пет.

— Склонен сте към прекалена затвореност… Работлив сте…

— Мързелив съм.

— Остава да кажете, че не сте и затворен…

Не виждам защо трябва да отговарям.

— Може би не сте мързелив, а ви липсва амбиция — следва тя догадките си.

— Нали казахте, че съм амбициозен?

— Какво, като съм казала? В една зодия съществуват поне дванайсет разновидности. Чакайте да ви обясня…

— Оставете! — казвам. — По-добре да играем шах.

Защото на всичко отгоре тя играе шах. Играе го на най-посредствено ниво и все пак това не е толкова лошо, понеже й отнема възможността да ме тормози с въпросите си. Трябва някой ден да й обясня, че играта на въпроси е моя професия, а не нейна, особено що се отнася до шокиращите въпроси.

Бих могъл да й поставя няколко такива въпроса, че да й хвръкне шапката и да се откаже до края на живота си от тая игра на аз питам, ти отговаряш, но миналото й съвсем не ме интересува, а настоящето й го знам и единственото, което отчасти ме вълнува, е нейното бъдеще, и то главно по тоя пункт: кога най-после ще ме освободи от присъствието си.

Не че ми досажда прекалено. Една жена трябва да я пуснеш в леглото си, за да почне да ти досажда прекалено. Понякога мисълта, че като се прибереш, ще има с кого да вечеряш, дори ми е приятна. Обаче това е само понякога, в острата фаза на съклета, а иначе, ако е до женска компания, предпочитам оная мадама Скуката, понеже тя не задава въпроси. Една безплътна мадама наистина, но ако става дума за плът, телефонът па Беба ми е известен.

— Имам усещането, че сте преживели нещо… — подхвърля Лиза една вечер, докато пуши, кръстосала крака, и наблюдава как лениво нареждам фигурите на шаха.

Тя го има тоя навик да кръстосва безцеремонно бедра, сякаш държи непременно да ви покаже колко са импозантни, и в същото време го прави тъй, сякаш не си дава сметка какво върши, а в случай че си дава сметка, сякаш не разчита на особен успех. По последната точка всъщност жената има пълно право, особено що се отнася до мене. И все пак — невинна без-церемонност или добре изиграна невинност, при обичайния си скептицизъм бих се обзаложил на второто, ако изобщо бих взел да се обзалагам за неща, които слабо ме интересуват.

— Какво съм преживял? — измърморвам.

— Ами преживели сте нещо…

— Че кой не е преживявал.

— Искам да кажа, нещо тежко.

— Нали вече ви казах: разведох се.

— Това в наше време не е тежко преживяване.

— Вие сте арогантна — забелязвам безучастно.

— Говорете по български, ако искате да ви разбера.

Тя отлично ме разбира, но в момента туй не и отърва, а на всичко отгоре обича да кокетира с простотата си, без да прави винаги необходимата разлика между простота и простотия.

— Вие сте нахална — превеждам. — Непрестанно подпитвате за мене, вместо да говорите за себе си.

— За себе си не ми е интересно, достатъчно се познавам, за да ми е интересно — отвръща тя не без известна логика.

На такава постановка няма как да възразиш.

— И после, вие не се интересувате от мене. Показахте го още оная вечер… Боже, как ме засегнахте!… Аз се готвя да му разкрия душата си, а той вика: не ме интересува.

— Готвели сте се да лъжете.

— Е, този път прекалявате. Нямате никакво основание да ме подозирате в такова нещо.

Наредил съм акуратно всички фигури до последната пионка, което ми позволява да ги смета от дъската с небрежен жест. След което поглеждам бегло жената и запитвам:

— Вие сериозно ли ме убеждавате, че сте готова да разкажете биографията си от игла до конец пред някакъв непознат?

— Е, сега пък „от игла до конец“. Може да не е от игла до конец и пак да е истина.

— Затова съм ви казал „не ме интересува“. От половинчати истини никой не се интересува.

И тъкмо в тоя момент, когато тя наново е убедена, че пет пари не давам за биографията й, запитвам неочаквано:

— Впрочем защо избягахте от майка си?

— Че това не ми е за пръв път — отвръща непринудено Лиза. — Да знаете само колко пъти съм бягала…

— Изглежда, не обичате майка си?

— За какво трябва да я обичам? Задето се отказа навремето от баща ми ли?

— Сега пък баща ви се отказа от вас.

Фразата ми се е изплъзнала неволно, обаче за щастие жената не разбира точния й смисъл.

— Защо да се е отказал? Не ме прие с отворени обятия, вярно е… Но човек може да го разбере… Трябва му време, за да свикне. А това, което майка ми е направила, никой няма да го одобри.

— Ами ако е била подложена на натиск?

— Натиск!… Е, да, натиск, само че от страна на Костов.

— Кой е пък тоя?

— Любовникът. Подозирам, че го е имала още преди баща ми да влезе в затвора. Защото тя се е омъжила за баща ми само от чист интерес. Свикнала с преди Девети да живее добре. Само че добре преди Девети това значи лошо след Девети и ето я, че на-барва един нов големец, за да си оправи положението.

— Струва ми се, че прекалено строго я съдите — забелязвам. — Брак по сметка — обичайна история. Даже пиеси има на тая тема.

— А това, че се отказа от него, щом го арестуваха? И не само се отказа, ами го намрази. Вместо да се озлоби на късмета си, озлоби се на него. Един вид: гледай го ти, мошеника, представя ми се за голям човек, а едва сме се оженили, и го натикват в затвора. Така го беше намразила, че го обяви за мъртъв. И цял живот ме е лъгала, че е мъртъв.

— За нея си е бил мъртъв…

— А тя пък за мене е мъртва. И не от вчера. Тя е само една еснафка, една егоистка…

— Не ви ли обича?

— Е, да, обича ме. Както може да обича една егоистка. И за какво ми е нейната любов, когато не съм зачената с любов, нито родена с любов? Тя ме е носила в утробата си и е ненавиждала баща ми. Тя ме е раждала и е проклинала баща ми.

— А вие сте копнеели по него… Без дори да знаете какво представлява.

— И така да е! — поглежда ме Лиза предизвикателно. — Обикнах баща си, понеже не обичах майка си. Той беше обратното на нея…

— Естествено. Ако имате предвид пола…

— Имам предвид всичко. Той беше идеалист…

— Може и сега да е. Но това нищо не значи. Моят баща също беше идеалист. И какво от туй! Един жив идеалист никога не е идеален. Особено ако живеете с него. Късметът ви е, че не сте живели с вашия.

— И вие наричате тая трагедия късмет?

— Е, чак пък „трагедия“. Случва се и в най-добрите семейства.

— Няма нищо да ви разказвам — намусва се тя като сърдито дете. — Вие ми се подигравате.

Този ден е неделя и двукратният звън, раздаващ се отдолу, донейде ме озадачава. Това не е ден за инкасатори, а освен инкасатори няма кой друг да ме търси.

Лиза, която тъкмо нарежда закуската върху новата малка масичка, ме поглежда озадачено.

— Кой ли може да е?

Макар жителството й отдавна да е легализирано, мисълта за внезапни проверки все още я безпокои.

Слизам в Тъмното царство и отварям. Пред входа е застанала възпитателната от интерната с двете деца. Възгласите им „чичо!“, „чичо!“ се смесват с думите на жената:

— Ще прощавате, че ги доведох… но само за вас говорят…

— Добре сте направили — измърморвам, като улавям децата за ръце.

— При другите идват родители, близки, извеждат ги… А за тези, горките, никой не се сеща… — продължава възпитателката.

Прекъсвам излиянията й, за да уточним кога ще дойде да ги прибере. Сетне я отпращам и повеждам децата към покоите си.

— А! Чии са тези дечица? — възкликва Лиза, когато въвеждам гостите си.

— Мои.

— Ние сме на чичо — потвърждава малкият.

— Кажете чии са де! — подканя ме Лиза.

— Ничии.

— Я ела да те видя… какъв си ми шишко… — говори тя, като притегля мъника в прегръдките си. — Как ти викат?

— Викат ми Гошко… Но аз съм Георги.

— Има време да станеш и Георги — уверява го Лиза. — А сега си бъди Гошко.

— Само да не ми станеш някой Жорж… — мърморя на себе си, като настанявам сестричето до масичката.

— А на тебе как ти казват? — пита Лиза момичето.

— Румяна.

— Много хубаво име.

Името може да е хубаво, но детето е все още някак безкръвно и апатично. Една бледа Румяна с луничаво лице и възрастни очи и която навярно ще си остане такава, с нещо счупено нейде вътре у себе си, докато малчуганът може би ще се оправи и само в сърчицето му ще остане някаква неясна боязън, колкото да го спохожда в сънищата и да му вика бау-бау.

Подир закуската излизам с децата, докато Лиза приготви нещо за обед, и ги завеждам до кварталната градина, понеже други увеселителни места не са ми известни. Денят е слънчев и хладен, октомврийски ден, и зеленината вече бие на жълтозелено, където още не е съвсем ръждива, а през нощта е валяло и по алеите се носи дъх на мокри мъртви листа, този дъх на есен и на гробища.

В градината е тихо и безлюдно, тук-там някой пенсионер и някоя майка с количка, плюс нашите двама пенсионери. Те са седнали недалеч един от друг, обаче на различни скамейки, всеки погълнат от неделния вестник. Минавам и кимам на Димов, понеже Несторов изобщо не вдига глава.

Обикаляме алеите, но и това занимание се изчерпва, защото градината не е безкрайна, и аз в прилив на находчивост пращам децата да си купят бонбони от лавката при входа. После поглеждам часовника си, за да установя, че времето едва се влачи, и тръгвам по обратния път.

Димов е изчезнал и това е леко разочарование за мене. Бих могъл да му предложа за разглеждане някой и друг въпрос, колкото да дочакам обеда. Но Рицаря си има разписание и аз виждам отдалеч сухата му висока фигура в тъмно широко пардесю да пресича булеварда и да се насочва към клуба на бойците, където се пие кафе с мирис на бакалница и се играе шах.

Сядам до Несторов подир късо колебание. Той все така е погълнат от вестника и отвръща на поздрава ми с нещо нечленоразделно. Децата са все още при лавката, дребни и някак свити в сивите си палтенца.

— Чии са тия деца? — запитва по някое време Бореца.

Той вероятно има дарбата да гледа с ухото си, защото изобщо не е вдигнал очи от вестника.

— Не са мои — отвръщам уклончиво.

— На Елисавета ли са?

— Не са и нейни.

И за да не задава повече въпроси, разказвам с няколко думи историята. Несторов продължава да седи все така, забил поглед в някаква рубрика, сетне оставя настрани вестника и промърморва сърдито:

— Всичко иде от тая безотговорност!

— Какво да се прави, прости хора. — отвръщам нехайно.

— А учените да не са по-добри? — изръмжава Бореца. — Цял живот да не види дъщеря си и пет пари да не дава за нея.

— Ако човекът е бил репресиран…

— Оставете, не обичам сплетни! — срязва ме Несторов. — И не се занимавайте с истории, които не знаете.

Мълча и се взирам в големите дървета, затулящи насрещната улица. Една хубава изолация от кварталния бит. Затуй пък дръвчетата към булеварда са съвсем хилави и редицата високи монотонни сгради се разтяга в цялата си неприветливост.

— Разхайтеност… — чувам до себе си ръмженето на Бореца.

Думата обаче, изглежда, му се струва слаба, затуй повтаря:

— Безотговорност…

— На кого се сърдите? — любопитствам.

— Какво има да се сърдя? Установявам.

— Защото, ако трябва да се сърдим, най-добре е да се сърдим на себе си — забелязвам от нямане какво да направя. Нали ние дотам сме я докарали?

— Кои „ние“? Аз или вие? — запитва Несторов.

Той е извил късия си врат и ме гледа презрително с присвитите си очи. Изпитвам подозрението, че ще ме бие.

— Страхувам се, че по-скоро вие — отвръщам. Ако ще има бой, поне да е заслужен.

И понеже той продължава да ме фиксира, допълвам:

— Аз съм дребна риба и пиша дребни неща. А вие, доколкото знам, сте се занимавали с по-едри работи.

— Когато съм се занимавал, тогава съм отговарял — изръмжава Бореца. — После дойдоха други…

— Изхвърлиха ви…

Изразът не му харесва.

— Станах неудобен.

— Уволниха ви — намирам по-прилична формула.

— За какво да ме уволняват? — отправя ми отново Несторов неприязнен поглед. — Задето съм изпълнявал нареждания? Пратиха ме на друго място.

— Но пак високо.

— Нито високо, нито ниско. Бях директор на едно предприятие. Трябваше да ме пратят там, за да видя какво е разхайтеност. Само че аз съм военен човек и не търпя разхайтеност. Поех ги изкъсо. И заваляха уволненията.

Той замълчава и разкопчава зеленикавото си пардесю, понеже му е станало горещо от приказките или му е хрумнало да понагледа корема си. Коремът е на мястото си. Несторов поглежда надолу, подръпва машинално широкия каиш и казва, сякаш разговаря с корема си:

— Така че, когато е трябвало да отговарям, отговарял съм.

— И оправихте работата…

— Щях да я оправя, ако не бяха почнали да ми се бъркат: не можело така, това били работници… Ами като са работници — да работят! Де да има и у нас барем пет процента безработица, та да видите как ще си треперят за мястото…

— Значи и там станахте неудобен?

— Удобен, неудобен, пратиха ме в пенсия.

Той отново подръпва някак недоволно каиша си и произнася сърдито:

— Разпуснали сме се, разпасали сме се… Забравили сме кои сме и какво ни заобикаля…

— Сега е мирно време. Не може навсякъде като в казармата.

— Мирно време ли? — изръмжава подигравателно Бореца. — Де го това мирно време?

— Все пак — разведряване…

— Разведряване ли? — разнася се отново ръмженето.

Той хваща с два пръста вестника като някакъв не много чист парцал и го вдига нагоре.

— Тия вестници нали вие ги пишете? Тогава за какво разведряване ми говорите? Хората непрекъснато се бият ту тук, ту там, а вие ще ми приказвате за разведряване…

— Важното е да се избегне голямата. Да оцелеем.

— За вас може да е важно — процежда пренебрежително Несторов.

— За всички ни е важно, нали…

— Ти говори от свое име, млади момко, не от мое! — прекъсва ме грубо той, преминал внезапно на „ти“. — Ако за мене това беше толкова важно, щях някога да остана да лежа на миндера, вместо да тръгна да си търся куршума по чукарите.

И сякаш за да даде знак, че разговорът е свършил, Бореца с рязко движение се загръща в пардесюто. Но понеже е рано за обяд, позволявам си да пусна още една реплика:

— Става дума не за вас и за мене, а за човечеството. Нали човечеството трябва да оцелее?

Той мълчи няколко секунди, сякаш размисля струва ли си да отговаря на такъв глупак или не. Сетне произнася:

— Задачата, млади момко, не е да оцелеем. Задачата е да победим.

— Но как можем да победим, ако не оцелеем?

— Именно — кима Несторов, като че е очаквал тъкмо това възражение. — Всички опортюнисти открай време все така са поставяли въпроса: дайте и този път да се запазим. Иначе как ще продължим борбата. Но аз ви питам: какъв смисъл да се пазим, щом няма да водим борба?

Разбира се, той не пита. Той само ми натрива носа. И сметнал, че с последната фраза достатъчно го е натрил, става бавно и с някак тържествени стъпки потегля към алеята, без да си прави труд да се сбогува.

Проследявам го с поглед, колкото да се уверя, че и Бореца се е запътил към клуба. Изглежда, те двамата с Димов се мъкнат все по едни и същи места, но спазвайки някаква определена дистанция помежду си в минутите и разстоянията.

Слънцето вече се е вдигнало високо в бялата мъглявина на небето. Едно оранжево слънце, като нажежен метален диск, започнал да изстива. То е толкова изстинало, че можеш да го гледаш без тъмни очила, сякаш вече не е нашето дневно светило, а огромна портокалова луна.

— Е, какво, наиграхте ли се? — питам децата, като ги улавям за ръце.

Въпросът е съвсем глупав, понеже те през цялото време са били пред очите ми, самотни и сякаш забравени от някого тук, до входа на градината. Но нали трябва да се говори нещо.

— Няма на какво да играем — казва малкият със звънкото си гласче.

— А в интерната има ли?

— Има — отвръща Гошко без ентусиазъм.

Обедът все пак създава известно оживление благодарение на Лиза, а също и на кюфтетата.

— Чичо, защо не пуснеш телевизора? — запитва по едно време съвсем нетактично Румяна.

Как да го пусна, след като съм излъгал съквартирантката си, че телевизорът не работи. Излъгал я бях още в началото, от страх, че ще ми виси в стаята да гледа програмата, и за по-сигурно го бях изнесъл в коридора.

— Мисля, че е развален — избъбрям.

— Чичо, опитай, може пък да не е развален — обажда се на всичко отгоре и малкият.

Няма как, налага се да го донеса и да го инсталирам на старото място върху шкафчето в ъгъла. Оказва се за всеобща изненада, че апаратът работи. Дори и аз съм учуден:

— Я виж ти! А Жорж казваше, че бил развален — мрънкам полугласно, но тъй, че Лиза да чуе.

Малките имат късмет — скоро почва някакъв детски филм, а после Лиза тръгва с тях да ги води на сладкарница, а после, уви, идва неизбежното в образа на възпитателката и ние отпращаме децата с обещанието, че пак ще се видим, и с малко гузното чувство, че не сме ги развеселили особено.

— Тъжни деца — забелязва жената, след като сме се върнали в покоите на горния етаж.

— По-добре за тях. Ще влязат в живота без илюзии.

— Значи — да влезем в живота смачкани, понеже тепърва ще има да ни мачка?

— Ами, горе-долу…

Тя се настанява на обичайното си място в креслото и заема обичайната си поза, тая с експозицията на едрите бедра.

— Не разбирам логиката ви.

— Има време да я разберете. Не твърдя, че сте цъфнали, но навярно животът още не ви е понатъртил достатъчно.

И понеже знам, че след като се е инсталирала насреща, няма бързо да се оттегли, аз също заемам обичайното си място на леглото.

Лиза взема разсеяно една цигара от пакетчето, приготвя се да запали, обаче не запалва, а ми отправя тъмния си поглед с някаква нотка на предизвикателство:

— Трябва да ви кажа, че животът доста ме е мачкал, но без голям успех.

— Например?

— Ами още от самото начало. Пък и по-късно, когато реших да следвам. Исках да постъпя във ВИТИЗ, а майка ми настояваше да съм свършела курсове за стенография и машинопис, понеже, вика, курсовете траят само шест месеца и веднага след туй секретарското място ти е в кърпа вързано и ще почнеш да печелиш, вместо да се тътриш с години из тоя ВИТИЗ…

— Умна идея — кимам одобрително.

— Практична! — поправя ме жената.

Тя отново се готви да запали, но пак оставя цигарата, за да запита:

— Ако човек на млади години не посмее да си опита късмета в любимата професия, кога ще посмее?

— И вие си рекохте: напред към ВИТИЗ?

— Ами да. И се приготвих за приемния. А когато отидох на приемния, в коридора беше такава навалица, че да ти призлее, но аз си казах кураж, щом толкова всякакви се явяват, защото пък и ти да не се явиш? Най-после успях някак си да се вредя и да вляза и като видях всички тия хора, дето се бяха наострили да ме изпитват, за малко да си глътна езика, но аз си рекох, кураж, не си дошла тук да си гълташ езика и когато един ме запита кое от трите стихотворения искам да кажа, аз му заявих, че ще кажа и трите, а той — за трите, вика, няма да ни стигне време, но кажете това на Дебелянов — и аз им го казах, без да ми мигне окото и при пълно самообладание, макар че те не толкова слушаха, колкото ме оглеждаха и даже някои нещо си шушукаха и аз знаех, че си шушукат за фигурата ми, но продължавах, без да мигна, и го издекламирах без грешка. Така че успях да се вредя за втория тур, а после за третия и там отново си казах урока като по ноти, макар че те пак си шушукаха, след което ми дадоха да прочета нещо от „Ана Каренина“, но едва бях прочела няколко реда и председателят рече достатъчно и аз разбрах, че нещо не е в ред, и му рекох, май че няма да стигна до последния тур, а той вика, така е, а аз го запитах защо, задето съм дебела ли, а той се усмихна едва-едва — габаритите, вика, не са най-важното, — а тогава какво, питам, нали си казах всичко без грешка, а той пак се подхилва и почва да ми обяснява, че грешки се нравели не само в думите и че зад думите имало преживяване, един вид изкара ме безчувствена и доста ме сърбеше да му кажа, че преживяванията не се състоят в блещене на очи и въздишки, но си замълчах и си тръгнах, защото къде ще излезеш наглава с цялата тая тайфа, все учени и все специалисти.

„Значи стигнахме и до биографията“, мисля си, докато я слушам разсеяно. Ако вчера се бях обадил на Беба, може би щях да бъда тая вечер при нея, но сега вече е късно, тъй като Беба отрано си уточнява програмата, особено за неделните дни.

— И какво? — питам, за да не излезе, че съвсем не я слушам. — Опитахте си късмета, извадихте празно и свихте знамената…

Тя наново е взела цигарата с намерение да запали, обаче при моя въпрос пак я оставя, за да възрази:

— Не беше точно така. Даже реших да упорствам, макар че всички бяха си плюли в устата да ме обезкуражават, и Вера, приятелката ми, викаше: къде си тръгнала с тоя задник да ми играеш Офелия? А ти, викам, откъде знаеш какъв е бил задникът на Офелия или смяташ, че героините трябва бездруго да бъдат кльощави само защото и ти си кльощава?

— Добре сте й го казали — промърморвам, за да не помисли, че съвсем не я слушам, като в същото време неволно си представям бледосиния хол на Беба и сред него самата Беба в ефирната туника и дългите найлонови чорапи.

— Решила бях да упорствам — продължава Лиза, — но тъкмо тогава един мой познат ми каза, че тия работи с упорство само не ставали, ами трябвало и акъл, а за него акъл означаваше да имаш някоя връзка, защото, вика, тук деветстотин будали се състезават за някакви си трийсет места и как, вика, си представяш при това положение, че можеш да се вредиш, ако нямаш връзка. Така че прати ме при някой си Миланов, който бил важна птица по културните въпроси и много сериозен човек. Оказа се наистина сериозен човек, толкова сериозен и строг, че още щом го видях, рекох си, тоя положително ще ме изгони, но той не ме изгони и дори ме изслуша, а после ме запита това-онова, в смисъл какво чета и каква ми е театралната култура, за да ми пусне накрая един студен душ. Ако държите, вика, да бъда искрен, ще ви кажа, че не сте за ВИТИЗ. Но аз искам! — рекох му. Ваше право, вика, но противно на поговорката, да искаш съвсем не значи да можеш. А защо да не съм за ВИТИЗ, питам го, заради фигурата ли? И заради фигурата, вика, и за още много други неща и така взе да ги нанизва, та съвсем ме обезкуражи. Значи, викам, Васко напразно ме е пратил при вас. Вие, вика, сте третата, дето ми я праща, другите две ги изгоних, тъй че мога да изгоня и вас. Във всеки случай, вика, по-скоро ще ви изгоня, отколкото да ви лъжа. Но ако искате действително да ви помогна…

Тук тя млъква, сякаш изтървала нишката, и взема от масичката захвърлената цигара.

„Запали я най-после тази цигара де — подканям я наум, — че почваш вече да ми играеш по нервите.“

Запалва. Вдишва два пъти дълбоко дима, сетне ме поглежда, сякаш да провери дали още съм тук.

— И какво, мислите, ми предложи тоя тип?

— Секретарство — отвръщам, без да мисля.

— Сетихте се. След като толкова време се бях въртяла насам-натам, трябваше да се върна пак там, дето ме пращаше майка ми. Е, разбира се, той не ми го предложи секретарството като нещо окончателно. Ще влезете, вика, в тия курсове на „Всестранни услуги“, ще получите професия, а ако искате да следвате в университета, трябва да се види какви са ви интересите и всичко да се обмисли добре. Той беше по доброто обмисляне и по бавните решения, затова пък вземеше ли решение, то ставаше закон. Във всичко ме командваше, като че му бях дъщеря. Съгласна съм, че имах нужда някой да ме командва, но той прекаляваше. Защо ти е този маникюр? Какво искаш да докажеш с него? Каква е тая пола? — беше времето на минижупа. — Или ще имаш пола, или няма да имаш. Ами и другите, викам, носят такива поли. А той: ти не си другите. На някое момиченце това може да върви, но ти, като се разгалиш с тая физика, все едно че се предлагаш. Както и с тоя грим и тая фризура. Какво искаш да докажеш с тоя грим и с тая фризура? Че си на разположение? Още на втората седмица ми оформи цялата външност. Както и маниерите, макар че с тях беше по-трудно. Както и езика — всеки по-такъв израз го дразнеше…

Тя млъква и смачква недопушената цигара в пепелника.

— Минали сте значи през стъргата на реда и дисциплината — забелязвам с известно злорадство.

— Какво да правя… Надявах се, че поне, като свърша курсовете, ще ме вземе при себе си за секретарка, а той, представете си, ме прати при една своя позната. Не мога, вика, отведнъж да те взема при мене, хората на втория ден ще разберат, че сме близки, трябва да си пазя авторитета. И ме прати при оная. А оная на всичко отгоре май че бе влюбена в Миланов, защото още от самото начало ме прие с дълбока вкиснатост. Първото, с което ме заяде и с което ме яде докрай, бе стенографията, защото тая проклета стенография въпреки курсовете не можах да я науча като хората. Сънувах ги и нощем тия сигли, пъплеха до мене като насекоми, но така и не успях да се преборя с тях. Стенографирах по някакъв си свой начин, къде със сигли, къде с мои си съкращения, а оная, понеже от всичко разбираше, все ме ядеше. Ако не й давах повод да ме яде, тя сама си го набавяше от склерозата: какво сте писали тук? Аз не съм ви диктувала такова нещо! Мисля, че така беше, викам. А тя: вие сте тук не да мислите, а да стенографирате.

— А следването? — питам.

— Ами че аз именно затова търпях, зарад следването. Миланов подир дълго обмисляне реши, че трябвало да запиша българска литература или история. Защо са ми? — питам го. Ами ще станеш учителка, вика. Това, вика, е възможно най-добрата професия за човек без определени наклонности. Въздържаше се да ми каже направо, че съм тъпа. Ти четеш, вика. Това е все пак качество. По липса на друго ще използваме него. Ще четеш и ще разказваш на учениците това, което си прочела, толкова ли е трудно? Само че не стигнах до университета. Оная на кръв се заяде с мене, и пак за стенографията. Нося й веднаж едно писмо, дето ми го беше продиктувала, а тя: какво сте писали тук, аз не съм казала подобна глупост! Записала съм точно, викам. А тя: значи искате да кажете, че диктувам глупости? Аз, викам, не съм тук, за да ви давам оценка на мислите. А тя: защо ли изобщо сте тук… И ми нареди да повикам другата секретарка. Реших да напусна и го казах на Миланов. А Миланов казва: в никакъв случай. Даже се разфуча, нещо, което не му беше в привичките. Разбери, вика, дебела главо, че това е в твой интерес, да останеш, защо сега накрая трябва да си разваляш атестацията, да си навреждаш на трудовия стаж, да си проваляш влизането в университета? Имаше право, както винаги. Беше от тия, които постоянно ви доказват, че имат право, те, а не вие, дето сте родени само за да грешите.

Ставам, колкото да взема цигара.

— Май че прекалих — сеща се Лиза. — Отегчих ви.

— Съвсем не — успокоявам я. — Мислите ли, че шахът е по-интересен…

„Особено както вие го играете“ — добавям на ума си, додето запалвам.

Това сравнение с шаха е съвсем просташко. Съзнавам го, когато забелязвам, че тя мълчи сконфузено, забила поглед в пълните си бедра.

— Вие май се засегнахте — промърморвам. — Не виждате ли, че ви слушам? Тогава защо тия пози: прекалих… отегчих ви…

— Ами защото вие наистина се отегчавате.

— Сега какво — ще се препираме ли?

Тя обаче все така мълчи, свела поглед.

— Толкова ли не разбирате, че единственото интересно, което можеш да чуеш от един човек, това е собствената му история! — обаждам се отново. — Та какво стана с тая ваша история?

— Ами отстъпих… — произнася тя неохотно. — Само че нещата се развиха възможно най-зле. На следния ден оная ме извика в кабинета си, нервна, настръхнала… Едва влязох и почна да диктува. Диктуваше като в скоропоговорка, дали защото бе нервна, или защото бе решила да ме мъчи, после нареди веднага да натракам писмото на машината и да го донеса за подпис. Натраках го, донесох го, но тя едва го погледна и като ме почна: не, това е вече нетърпимо, вика, вие сте неспособна за нищо, това, дето сте го написали, е истинска галиматия, опитайте се да напишете поне по-грамотно молбата си за уволнение, така ще ме освободите от задължението сама да ви уволнявам… Та-та-та-та-та-та и — край! Подадох си молбата и отидох при Миланов. Той побесня. Доколкото може да побеснее един хладилник. Бучеше отвътре и издъхваше мраз. Нали, вика, ти казах да не напускаш? Ако не бях напуснала, казвам, щеше да ме уволни. Нямаше да те уволни, вика, аз снощи говорих с нея. Значи, казвам си, затова е била толкова нервна. А Миланов: ти всичко срина, вика, сърди се на себе си. И така свърши.

— Кое? Връзката ви с Миланов?

— Аз не съм ви говорила за връзка… — произнася сухо Лиза.

— Нито аз съм ви питал. Но в края на краищата Миланов не се е грижил за вас от бащински чувства.

— Бащинските чувства не се срещат често — признава жената. — Щом даже бащите ги нямат…

Сетне добавя:

— Исках да кажа, че ако съм живяла с Миланов, то не е било зарад някаква връзка.

— Значи имате твърд характер. Да живееш с един човек, който ти е безразличен…

— Защо да ми е безразличен? Той единствен можеше да ми помогне. И сигурно щеше да ми помогне, ако бях останала.

— Тогава защо не останахте?

— Ами нали вече ви обясних, че просто ме изгони. Какво, да лазя в краката му ли? И после, такъв като него не е лесно да го понасяш. Не казвам, че не мога да живея по команда, но поне да разбирам смисъла на командите. А той даже не ти обяснява. Какво ще обяснява: щом сам го е решил, значи правилно е.

Тя замълчава, взима цигара и тоя път отведнъж запалва. После казва, вперила поглед в пространството:

— Особен тип: хем ти заповядва, хем не му стига самочувствие. Беше много нисък. За мене това нямаше значение, но него ужасно го потискаше и просто не смееше да ме изведе от страх да не го подиграват. А на всичко отгоре и ревнивец… Все пак съм му благодарна…

— За какво? За възпитанието?

— Ами и за възпитанието. Навремето учех някои хватки на джудо, да се пазя от гамени, ако ме нападнат. А Миланов ме въоръжи с по-сигурни средства: махаш грима и слагаш едни тъмни очила…

— Защо тъмни очила? — питам, като се сещам за Петко.

— Ами, вика, ти така шариш с очи нагоре-надолу, като че си търсиш мъж. Не мога, викам, да гледам в една точка като хипнотизирана. А той: щом не можеш, сложи поне едни тъмни очила, та да не виждат хората накъде гледаш. Спусни по-ниско полата… Вдигни по-високо деколтето… Не казвай майната им и пука ми…

— Само така — кимам одобрително. — Ред и дисциплина. А после?

— После работих в един магазин на щанда за грамофонни плочи, но понеже само замествах, по-късно ме прехвърлиха в една книжарница, където също замествах. Управителят ми обещаваше щатна бройка, стига, разбира се, да бъда сговорчива, обаче аз не се оказах сговорчива, понеже беше такъв отвратителен, че само като му усетех дъха, и ми призляваше… Така че изхвърли ме при първа възможност и за да плащам наема на стаята, дето я делях с една приятелка, трябваше да постъпя в завод, а това бе истинска съсипия, не че работата бе тежка, а понеже заводът бе на…

— … На майната си…

— Именно, чак зад гара Искър и само пътят до там бе час и половина, така че накрая се сдобрих с майка си и се прибрах, но това не трая дълго и се разделихме с такъв грандиозен скандал, че сигурно вече никога няма да се върна…

Тя смачква с известна нервност цигарата в пепелника и продължава:

— Оттогава съм без работа и без квартира… Надявах се, че ще ми дадат половин стая там, на предишния адрес, обаче лятото бе минало и квартирата бе вече заета… Имам няколко приятелки, какви приятелки, но така се казва, и при всяка преспах една-две вечери, за повече не те пускат и даже бързат да те предупредят, че това е за пръв и последен път и хич да не си правиш илюзии за нещо повече, така че изчерпах връзките и останах на улицата. Ужасно нещо, да нямаш повече връзки в такива моменти. Обикалях насам-натам, киснех по сладкарниците и четях вестници, дано попадна на някое обявление за работа, дето да се казва нещо и за общежитие. А една вечер дойде и краят. Седях в някаква Здрава храна, додето затвориха. Тръгнах да обикалям по-евтините хотели — вятър. Взех трамвая и отидох на гарата — там поне има чакалня. Само че аз какво чаках? Киснех и се чудех какво чакам и размислях дали да се завра в храсталака на някой парк, или да стигна до последното унижение, като потропам на вратата на Миланов, искам да кажа, до предпоследното, защото последното ще бъде, когато ми хлопне вратата под носа. И точно в тоя момент гледам — Надето, една моя колежка от щанда за плочи, пристига от не знам къде си. Убедих я да ме прибере у тях в кухнята, разбира се, пак само за една вечер, и това като че ли бе просто съдба, защото, докато лежах в кухнята и прелиствах някакъв стар вестник, изведнъж съгледах името па баща си. Е, наистина съдба, казах си, трябвало е да стигнеш до края, за да намериш изхода, трябвало е да останеш без нито един близък човек, за да откриеш баща си.

Лиза млъква, очевидно приключила с биографията, но за да бъде съвсем ясно, че е приключила, промърморва:

— Такива работи…

Тя седи замислена, като се взира пред себе си и разсеяно си играе с халките на колието-синджирче, сякаш пипнешком ги брои. Имам впечатлението, че евтините бижута й служат най-вече за тази цел — да намират работа на ръцете й, когато е замислена, Играе си със синджирчето или машинално опипва гривната на ръката си, или разглежда монетата на пръстена, сякаш едва сега открива съществуването й.

— Наистина не ви е потръгнало бог знае колко — признавам.

— Не се оплаквам — отвръща тя примирено.

— Макар че сте се трудили. Труд, труд и труд — такова е житието ви. И никакви любовни истории, ако не смятаме Миланов и оня мръсник, дето сте му отрязали квитанцията.

— Вие от любовни истории ли се интересувате? — поглежда ме тя с лека насмешка.

— Не специално. Просто ви давам да разберете защо не обичам да слушам автобиографии. Половинчатите истини не са истини.

— Казвам всичко това…

— Оставете! — спирам я. — Не сте задължена да ми казвате каквото и да било. И повярвайте, че нямам никакво намерение да ровя в душата ви.

— Напълно ви вярвам — кима тя. — Вие просто умирахте от скука, додето ви се изповядвах. И все пак слушахте. Вие сте човек с домашно възпитание, Тони.

— Не ме надценявайте — избъбрям.

И за да променя темата, подхвърлям:

— Да пусна ли телевизора?

— Предпочитам да си легна. Тия дечица май ме поразстроиха.

Следния ден Лиза ми се вижда по-мълчалива от обичайното. Нищо чудно, след като снощи се е изприказвала до насита. А когато вечерта се прибирам, оказва се, че я няма — необичайно произшествие, по това време винаги си е вкъщи.

Слизам долу, за да взема от долапа нещо за ядене, и когато прекосявам Тъмното царство, ненадейно чувам от стаята на Илиев да се разнася смях. Женски смях, но не бих могъл да твърдя, че това е непременно смехът на Лиза, понеже тя никога не се е смяла на глас пред мене. Отнасям горе последния остатък от неделния обед и пускам телевизора, за да съчетая кюфтетата с „По света и у нас“.

— Прощавайте, съвсем ви изоставих — раздава се в тоя момент зад гърба ми гласът на Лиза. — Другарят Илиев ме покани на чашка чай и просто нямаше как да изгълтам чая и веднага да хукна.

— Оправдавате се, като че сте виновна в нещо — отвръщам. — Нали вече ви казах да не се чувствате като на служба при мене.

— Защо „на служба“? Не ви ли е приятно поне малко да се грижат за вас?

— Кому не е приятно. Значи Илиев е по чая?

— Е, имаше и коняк… А също сухи сладки…

Тя е видимо оживена от първите си светски успехи в тоя дом.

— Разказа ли ви за невромедиаторите?

— Кажете го по български, за да ви разбера.

— Значи не ви е разказал.

— Тогава вие ми разкажете — предлага жената, като сяда от другата страна на масичката.

— Не мога, това е негов патент. Според него чувствата на хората са просто като болестите и също като болестите могат да се лекуват с хапове.

— Не, такива глупости не ми е говорил — признава Лиза.

— Има време.

— Вие сте пуснали телевизора — установява тя.

— Само като второ осветително тяло.

— Не се и съмнявам. Щом толкова време го държите неизползуван. И знаете ли, точно днес ми хрумна една мисъл.

— Имах един приятел, комуто хрумваха хиляди мисли на ден, без да прави от това капитал.

— Знаете ли какво представляват ония бракувани мебели, оттатък в коридора?

— Бракувани мебели.

— Това са креслата, които някога са седели в хола, а също и масата, изобщо цялата гарнитура…

— … В окаяно състояние.

— Съвсем не. Трябва само да се почистят и закърпят тук-там. Ако ги свалим долу, ако прибавим към тях телевизора и две-три лампи, представяте ли си?

— Край на тъмното царство… — известявам скръбно.

— Другарят Илиев обеща да помогне за електрическата инсталация и за свалянето на мебелите. Останалото мога да го свърша и сама.

Стара история. Ако искаш някъде нещо да се обърка, изпрати на мястото една жена.

— Но за какво ви е всичко това? — питам.

— На мене не ми е нужно за нищо — отвръща Лиза, разочарована от хладината, с която посрещам идеята. — Мисля, че то е нужно на вас. Живеете като съвсем чужди хора. Вие и Илиев само си викате здрасти, а старците и здрасти не си викат. А пък и двамата са толкова самотни. Странно как не разбирате…

— Боя се, че по-скоро вие не разбирате. Ами нали ако в тая къща може да се живее спокойно, то е именно защото никой пет пари не дава за другите и всеки се е затворил в стаята си? И нали ако ги извадите от стаите им и ги съберете, първата им работа ще бъде да се скарат? Тогава за какво трябва да се мъкнат мебели и да се слагат крушки?

— Вие сте мизантроп — казва Лиза.

— Говорете по български, ако искате да ви разбера — отвръщам.