Само за мъже

ОСМА ГЛАВА

Посрещам декември в провинцията. Едно късо гостуване на завод „Ударник“ за обмяна на опит. Историята с тия тръби става все по-забъркана и документацията по въпроса все повече набъбва. Ръководството на „Ударник“ също добавя лептата си и додето слушам обясненията на директора, гледам разсеяно заводския двор с редицата черни дървета край зида, очертани като странни йероглифи на фона на онова белезникаво небе, определяно от синоптиците като висока облачност.

Работниците в сини комбинезони и ватенки тъкмо излизат в обедна почивка. Те вървят към стола в нестройни групи с изцапани, лъснати от пот лица и с твърди изражения — работата с метала винаги придава някаква твърдост на израза, защото металът не е шега. Нямат вид на хора, отегчени да си клатят краката. Тия тук, в кабинета на директора — също.

Резултатът от проверката е полезен, макар и доста по-различен от очаквания. А сега отново съм в столицата. И понеже минава два, излизам от къщи и взимам курс към редакцията.

По-скоро — едно добро намерение. Защото не съм направил и пет крачки, когато изтрещява джам. Едно хлапе тича с пълна пара към улицата в прохода между двете сгради. То ме забелязва и понечва да даде заден ход, но аз вече бащински съм го сграбчил. От другата страна на прохода и по-точно в нашия двор група по-малки хлапета наблюдава с интерес развоя па събитията.

Това гаменче със сплъстена сламена коса и нагло лице ми е добре познато, откакто в часовете на скука съм почнал да хвърлям по някой поглед към двора. Тоя утъпкан като селски мегдан двор, подобен на дълбок трап между околиите сгради, се е облещил в цялата си грозота, откак листата на моя орех са окапали. Една усойна арена, върху която се подвизават гладиаторите на кварталната гаменария, додето родителите са на работа, понеже гаменарията, освен че вдига шум и чупи джамове, но иска и да яде.

Повечето, разбира се, не са лоши деца, но нека не се отчайваме, налице са всички изгледи да станат лоши, тъй като, веднаж попаднали в гладиаторския състав, те попадат неизбежно и под командата на две-три полуидиотчета от типа на това, със сламените коси, особено открояващо се с дивите си крясъци и склонността към побои.

Първата ми реакция, разбира се, е да го издъня с два ритника, та да му отнема за цял живот възможността да върши зло. Но аз съм ленив човек и рядко се поддавам на първите реакции. И не защото са наказуеми, а защото обикновено са и най-глупавите.

— Защо счупи джама? — питам за справка, като държа здраво хлапака през кръста.

Той не отговаря, а прави отчаян опит да се изтръгне и дори ме халосва с юмрук по гърдите. Един доста здрав юмрук, ако се вземе под внимание, че притежателят му едва ли е надхвърлил дванайсет години.

— И не удряй — предупреждавам, като стягам малко повече хватката. — Почнем ли да удряме…

И отново се връщам на изходния въпрос:

— Защо счупи джама?

Гаменът мълчи и само ме пронизва със светлите си зли очи.

— Добре — отстъпвам. — Тогава да вървим при кварталния. На него ще кажеш.

— Чичо, не ме води при кварталния — проговаря хлапакът с дрезгав глас.

— Защото сте стари познати с него, а?

Онзи мълчи.

— Кажи, защо счупи джама? — питам за трети път.

— Ами… другите ме накараха…

— И шегобиец си… — произнасям не без респект. — Ами че тия другите нали ти ги командваш? Нали от толкова време те следя и от толкова време съм ти хвърлил мерак, защото ти си най-големият пакостник в тоя двор? От тебе идват всички бели. Само че сега ще си платиш.

— Чичо, не ме води при кварталния — повтаря гаменът, сякаш друго не знае.

Гласът е груб, прегракнал от крясъци и неспособен да изрази молба.

— Какво ви е направил старият човек? — повишавам леко тон. — Тебе питам!

— Вика по нас…

— А, и вие рекохте да го накажете. И то, така — серийно… Сега, виж какво: ако още веднаж бъде счупен джам, веднага ще те измъкна, където и да се завреш, и ще те накарам да ми платиш за всичките джамове, и то така, че да ме запомниш за цял живот. Отсега нататък ти отговаряш, разбрано ли е? Само ти!

Светлият зъл поглед потъмнява. Не знам дали гаменът скърби, че вече няма да чупи прозорци, или че не е по силите му да ми светне един, та да падна. Той наново опитва да се изтръгне, решил вероятно, че въпросът е приключен.

— Чакай, къде така? Така не дават. Най-първо ще оправиш прозореца, а после ще видим.

И като го хващам здраво за горната част на ръката с риск да я счупя, помъквам го към къщи.

Когато влизам в стаята, Лиза тъкмо смита пръснатите по пода стъкла, а Димов, легнал в кревата и въоръжен с очилата, се е вдълбочил в някакво писмо.

Рицаря е болен. Може би това е само невинен грип, но за тая хилава и изтощена физика невинни болести няма. И все пак той е неспособен да стои бездейно. Напоследък особено усърдно се занимава с писане и четене на писма.

— Дойдохме да поправим прозореца — обяснявам.

— Това момченце ли ми чупи стъклата? — запитва старецът с глас, който не изразява нищо освен отпадналост.

И понеже хлапакът мълчи, налага се да стисна по-силно ръката му:

— Говори де! Тебе питат…

— Аз…

Подозирам, че признанието ще постави начало на дълга назидателна лекция, изпълнена с може ли така и бива ли така, но за моя изненада Димов наново скрива поглед под очилата и потъва в четене.

Счупените стъкла се оказват две — външно и вътрешно, така че пада доста работа и, разбира се, половината е за мене. Бих могъл да я свърша и цялата, но с педагогическа цел оставям на гамена най-досадното — смъкването на стария маджун, докато Лиза, недоволна от грубия ми подход, се опитва да обясни меко на момчето грозотата на действията спрямо този възрастен болен човек и осъдителната реакция на кварталната общественост, защото нали ти тепърва ще живееш в тоя квартал и с тия хора и бива ли отсега те да решат, че си бандит, и пр., и пр. Все в тоя дух.

Най-после подрастващият хлапак бива отпратен и аз също се готвя да потегля за редакцията, когато чувам Димов да произнася:

— Странна работа…

— Странна ли? Най-банална гаменщина — отвръщам пренебрежително.

— Но защо е направил това? — пита наивно старикът.

— От лошотия.

— От лошотия? Вие за кого говорите?

— Ами за тоя хлапак, за кой друг?

— Значи говорим за различни неща — установя-ва Рицаря с отпаднал глас. — Аз имам предвид Несторов.

— Какво общо има тук Несторов? — обажда се учудено Лиза.

— Ами оказва се, че той не е водил следствието. Нито е наредил арестуването ми.

— Това вие не може да знаете — забелязвам скептично.

— Аз — не. Но други го знаят.

— Сигурно е така — обажда се отново Лиза, която е приключила с разтребването. — Другарят Несторов не е лош човек и вие напразно…

Погълнат от разсъжденията си, Димов изобщо не я чува.

— Фактите изглеждат неоспорими — бърбори той.

— А именно? — позволявам си да запитам, просто за да го изтръгна от бълнуването.

— А именно, че Несторов през цялото това време изобщо не е бил в България.

— Положително не е бил — потвърждава Лиза. — Другарят Несторов не е лош човек.

Не знам дали другарят Несторов е лош човек, или не, обаче един друг човек отново се е появил на следния ден на отсрещния тротоар. Млад мъж, светла коса, ръце, мушнати в джобовете на черното яке.

Виждам го от прозореца в коридора, гледащ към улицата, и тъкмо се двоумя дали да предупредя Лиза, когато тя сама се появява на тротоара в новия ся бежов шлифер, придобит вероятно с хонорарите от Миланов.

Жената не забелязва Лазар или дава вид, че не го забелязва, изобщо опитва се да го подмине, запътена навярно да купи шише мляко на Димов. Момъкът обаче я спира, като грубо я улавя за ръка. В резултат на което тя е принудена да изтръгне ръката си и — нещо малко неочаквано — с всичка сила да зашлеви светлокосия.

Неочаквано, да. Дори и за него. Главата му от-хвръква на една страна и в следния миг той е сякаш готов да се хвърли върху дамата, но нейният войнствен вид или задалият се случаен гражданин, или една ненадейна мисъл го карат да се овладее.

Следва диалог. Реплика от страна на Лазар и отрицателно поклащане на глава от страна на Лиза. Нова реплика от страна на черното яке и ново поклащане на глава от страна на бежовия шлифер. Трета реплика от страна на мъжкия пол и сега вече нещо уклончиво като движение, а вероятно и като фраза от страна на женския. Подир което действащите лица потеглят в различни посоки.

— Тони, много ми е неловко, но помогнете ми да сложа край на тази история — казва половин час по-късно Лиза, като се качва в стаята.

— Коя история?

— Ами тази, с тия гамени…

— Че аз нямам представа дори в какво се състои тая история.

— Всичко ще ви обясня, стига да не пи отегчавам, но сега трябва да сляза при Димов.

— Слизайте.

— Обаче искам най-първо да ви помоля… Трябва да се видя с тоя тип, за да се разберем веднаж завинаги. Той сам ми предложи среща довечера в „Славия“. А не смея да ида сама.

— Отидете с Илиев.

— Какво приказвате? Не виждате ли какъв му е манталитетът на Илиев. Той само като чуе за тая история, разбрал-неразбрал, и ще припадне.

— „Славия“ ли казахте!… Мястото ми се вижда съмнително.

— Ако беше в „София“, щях да отида и без вас.

— Че защо ги оставяте те да ви определят кога и къде ще се срещате?

— Но аз трябва да свърша с тази история. Какъв смисъл да протакам повече. Не мога да протакам безкрайно.

— Добре, добре. Само не ми викайте. Отивам до редакцията и подир два часа съм тук.

Така че ето ни и на ресторант. Заведението навремето, доколкото си спомням, бе доста свястно, обаче с течение на годините и в резултат на немарата рангът му е доста спаднал. Оркестърът във всеки случай е на мястото си и с помощта на усилвателната уредба прави всичко необходимо, за да прогони чувствителната публика. Но тая публика тук не е от чувствителните, нарастването на децибелите само добавъчно я опиянява и подтиква да се върти и блъска върху тесния дансинг. Голям живот.

След кратък спор с управителя, който държи на всяка цена да ни инсталира наедно с някаква друга компания, успявам да извоювам малка самостоятелна маса, уви, в опасна близост с оркестъра и потресаващата уредба. Следва втора кратка беседа, този път със сервитьора, който ни донася внушителен лист само за да ни покаже колко много неща фигурират в менюто на заведението единствено като названия. И понеже названия, не се ядат, заръчвам да донесе каквото има.

Вечерята минава в пълно безмълвие и почти пълна липса на апетит. Безмълвието се дължи на околния неистов вой, а липсата на апетит — на вкусната кухня. Беглите ориентировъчни погледи ме водят до откритието, че в заведението няма нито една позната физиономия, ако не броя един стар състудент, с когото отдалеч си кимаме. Нямам представа за точната му работа, което ме кара да подозирам, че е от милицията.

— Не искате ли да танцувате? — запитвам дамата, за да покажа, че не съм съвсем невнимателен.

— Само това ми липсва — отвръща тя, като посяга към цигарите.

— Ритъмът на рока не ви ли влече? Не разпалва ли биотоковете ви?

— Тони, защо се подигравате с мене?

Странна жена.

— Ще цъфна там и ще почна да се кълча, за да стана център на всеобщо внимание…

Значи дресировката на Миланов.

В тоя момент изниква и Лазар. Изниква иззад навалицата на дансинга, кима любезно и сяда на един от свободните столове, но само след минута се вдига под предлог, че трябвало да телефонира.

Дали телефонира, или не — въпросът остава висящ, — но фактът е, че повече не се връща.

— Няма да се върне — казвам подир половин час. — Какъв смисъл да дремем повече тук?

— Той няма да се върне — потвърждава Лиза. — Но сигурно ще дойде Мони.

И тя отново започва да ми развива познатата мисъл, че с тая история най-после трябва да се свърши. Изобщо старае се да надвика оркестъра и неспокойно шари с очи наоколо. Това, дето най го мразя.

— Гледайте си масата — казвам. — Наблюдението е моя работа.

— Но, Тони, вие не ги познавате.

— Значи има и други?

Вместо отговор пред нас щръква някакъв левент в костюм на лилаво райе и с пембена вратовръзка. Познатият тип: здрав като бик и почти толкова умен. Фамилиарен и порядъчно пиян, той кани дамата ми на танц. „За да не шариш друг път с очи“ — скастрям я на ума си.

— Сега ям! — отрязва го тя, макар да е очевидно, че не яде.

Високият поглежда колебливо, след което вероятно решава, че поканата му е малко прибързана, защото изчезва.

— Имам чувството, че ви познава — забелязвам.

— Не е изключено.

— Както и вие — него.

— Май че беше един от приятелите на Лазар.

— Значи все пак те са тук.

— Нали ви казах, положително са тук, но вашето присъствие ги смущава.

— Нищо не пречи да си отида.

— Само това остава да направите.

Вече сме на кафето, когато високият щръква отново.

— Не ми разваляйте кафето — отблъсква го дамата.

— После ще го изпиеш — отвръща свойски левентът. — Най-първо, да се пораздвижим.

— Друг път — отвръща късо жената.

— Няма друг път — упорства оня. — И не се прави на баронеса. Имам да ти говоря.

— Говоренето става тук — обаждам се най-сетне и аз. — Сядай или — чупка.

Високият ми хвърля пренебрежителен поглед и промърморва, сякаш едва сега ме вижда:

— Тоя пък кой е?

Сетне без повече излишни приказки улавя Лиза за ръката и я дръпва към дансинга, но не успява да я вдигне. В замяна па туй успява да получи един удар от остра дамска обувка по крака, там, между стъпалото и коляното, дето най боли. Високият машинално се навежда и се улавя за пищялката, а жената повторно го светва, сега вече с ръка в лицето — това небрежно и остро перване с края на пръстите, при което небосводът над тебе се изпълва с рой звезди.

Онзи отново се хваща машинално, този път за лицето. Едното му око е разплакано от удара.

— Хайде, друм! — заповядва тя. — Ако не искаш всички да видят как те бие жена.

До тоя момент никой не е видял поради общата гюрултия и блъсканицата на дансинга. И понеже не държи да става популярен, левентът решава да се отдръпне, като преди това формулира някаква заплаха, която не успявам да чуя добре.

— Какво каза?

— Че само един жилет щял да ме оправи.

И понеже в първия момент не загрявам, Лиза пояснява:

— Едно ножче, разбирате ли. Така: хърт, хърт по лицето…

— Чудесна перспектива — признавам.

— Фукльо! — произнася невъзмутимо тя.

Аз обаче не съм тъй сигурен в последното. Заведението, разбира се, е безопасно, но отвъд заведението има улици, по които всичко може да ти се случи. Потърсвам с поглед състудента, който вероятно е от милицията, обаче не го откривам.

— Сега вече и Мони няма да дойде — установява дамата.

— Добре, че се сетихте — промърморвам. — Толкова ли не ви беше ясно, че те искат разговор без свидетели.

— Не го допусках — признава тя. — Допусках по-скоро първия вариант.

Не питам кой е първият и кой — вторият. Сега не е време за приказки. Уреждам сметката, взимаме си палтата от гардероба и излизаме.

— Трамвайната спирка е най-близо — казвам. — И улицата е достатъчно осветена. Така че — напред!

Улицата наистина е осветена. И съвсем пуста. Пресичаме я и поемаме по тротоара към спирката. Тук е значително по-тъмно и също тъй пусто. Прочее нищо чудно, че пред нас ненадейно изникват три сенки. Изникват и застават заплашително-неподвижни, готови да ни пресрещнат или сподирят — според случая.

— Това за жилета май не е фукня — казвам.

— Ще ме зарежете ли? — пита жената с безучастния си глас.

— Би трябвало… — промърморвам.

Й добавям:

— Ще се справите ли с единия?

— С двама! — заявява бодро жената. — Ще станат на кайма. Вие дръжте оня, високия.

— По-кротко — съветвам я.

Но тя, вече обзета от героичен плам, обявява на вселослушание:

— Първият, който се доближи, ще отнесе тая пила в гръкляна.

— А вторият? — запитва онзи, левентът, като показва нещо блестящо и прави крачка напред.

Другите също правят крачка напред. После — още една. Изобщо дистанцията се скъсява.

Вниманието ми е приковано главно върху високия. Заради ръста. И заради жилета. Трябва да се опитам да го улуча в деликатната област, а ако не успея — почивай в мир, любими друже!

Те са вече на три крачки и Лиза ги очаква, стиснала пилата, леко разкрачена и героична като Жана д’Арк пред Орлеан, а аз крия в ръка ключа от пътната врата като едничко оръжие. Един ключ за оръжие и една жена за съюзник — перспективата е от възможно най-мрачните, тъй че решавам да използувам едничкото си реално предимство, а именно да ударя пръв. И както съм застанал неподвижно, сякаш парализиран от страх, аз ненадейно и стремглаво се спускам напред, спускам се с наведена глава право към тоя в средата, сякаш се каня да изтърбуша корема му, и това е една малка диверсия, защото копнежът ми е изцяло устремен към високия вдясно и тъкмо когато средният ме причаква с братската грижа да ми разбие черепа, аз се откланям и забивам юмрук в чатала на левента.

Вероятно съм улучил, защото оня се свива на кълбо върху тротоара. Вероятно — защото нямам време за обстойни наблюдения и доколкото ги имам, те са от астрономическо естество, понеже небосводът над мен изведнаж засиява с безброй звезди.

— Май зле са те ударили. — чувам над себе си неясен глас, сякаш човекът говори през кърпа.

Отварям очи. Няма звезди. Има мрак и две наведени над мене фигури — Лиза и познатият от университета.

— Нищо ми няма — промърморвам, като се хващам за темето и едва сподавям желанието си да изрева.

„Ония къде са?“ — готвя се да запитам, когато забелязвам, че вече ги товарят в джипката.

— Ще трябва да дойдеш, за да направим протокола — обяснява познатият, като ми помага да стана.

И като се обръща към Лиза, добавя сухо:

— Вие също.

Протоколът си е протокол. Една бумага не оправя нищо. Още повече показанията са доста противоречиви и ония тримата в хор твърдят, че аз съм ги нападнал, а те просто са се отбранявали, което, формално погледнато, не е далеч от истината. Добре, че моят познат има достатъчно данни за мене, а също и за ония тримата, така че историята спира дотук.

Остава другата. Но когато най-сетне се прибираме, вече е късно, а главата ми се пръска от болки и жената също не е в блестящо настроение, тъй че военният съвет може да почака.

— Не очаквах такова нещо от вас — казва все пак тя, преди да влезе в килера.

— Много мило от ваша страна, че сте ме смятали за плюнка — отвръщам.

— Съвсем не. Обаче вие сте такъв резервиран, инертен, това и в зодията ви го пише… Не допусках, че пръв ще се хвърлите.

— Човек понякога се хвърля и от страх — забелязвам. — Тоя жилет в ръцете на такъв юначага…

На следната заран въпреки транквиланта, а може би и благодарение на него състоянието на главата ми е още по-нещастно, тъй че излизам да взема въздух и крачките ми сами се насочват към учреждението, дето се намира бюрото на моя стар състудент. Подир безсънието онзи също не е в лъчезарно настроение.

— Трябваше още вътре да ми се обадиш, щом е станал инцидент — забелязва той, след като ме изслушва. — Сега нека те цепи главата.

— Не те видях. Беше изчезнал някъде.

— Там съм бил, може би в хола. Нали това ми е работата.

— Трябва да се притисне тоя Лазар — подхвърлям.

— Лазар нищо не знае — отвръща познатият. — И засега няма да го закачаме.

— И Мони ли нищо не знае?

— Мони е изчезнал — отвръща късо онзи.

— Има си хас да не можете да го намерите…

— И това ще стане… Когато му дойде времето. Всяко нещо — с времето си, нали знаеш?

И като вижда, че не споделям оптимизма му, допълва:

— Дай да се разберем, Павлов: аз няма да се занимавам с журналистика, а ти не се занимавай с хулиганите. Изобщо не ми взимай хляба.

— Но тази жена трябва да бъде защитена…

— Тази жена не е онази жена, за която я взимаш — произнася хладно той. — Нито е светица, нито — Богородица. Не си дете, за да те уча, но ако искаш един приятелски съвет, внимавай с нея.

— Какво имате срещу Димова?

— Ако имахме, щяхме да го предявим. Нищо нямаме, обаче ти казвам.

— Ами като казваш, казвай докрай.

— Ние не сме информационна агенция. Но понеже сме приятели, имай предвид, че не е Богородица. Безразборни връзки, викана по някаква история с продажба на крадени вещи, настанена на работа, напуснала… По-рано лъжеше нас, сега вероятно лъже тебе…

Такива работи — казвам си, като крача по обратния път. — Именно такива, каквито би трябвало да се очакват. Иначе, ако нямаше нищо, защо ще се завре в тоя килер. Завира се също като тебе — за да се спаси от затвора. Изобщо и двамата сте на едно дередже, макар и по различни причини.

Разликата е, че ти от никого не търсиш помощ. А тя ти се е обесила на шията, да я спасяваш. Ти да я спасяваш, не Илиев, понеже Илиев не бива да знае нищо, понеже за пред Илиев трябва да се прави на света вода ненапита. Това, че е живяла по възможно най-глупавия начин, си е нейна работа. Но това, че в бъркотиите на живота си въвлича и мене… Наистина почва да ме уморява с историите си. Всички си имаме по някоя и друга история, но тая дама е цяла енциклопедия от истории, коя от коя по-злополучни.

Откакто Лиза се появи, започнаха неприятностите. Съвсем по закон божи: има ли жена, има и инфекции. Подозирам дори, че тъкмо ударите, предназначени за нея, падат върху моята глава. Нейният квартирен проблем се превърна в мой проблем. Тя търсеше баща, но аз трябваше да й го осигуря. Хипарът, който гонеше нея, наскочи на мене. Тя бе заплашена от трима млади изверги, но на мен се падна честта да изляза насреща им. Изобщо тя вади лошата карта, а аз трябва да я разигравам, понеже лошата карта, предназначена за нея, идва безпогрешно у мене. Неприятности.

Именно неприятности, казвам си. Не колосални драми и критични ситуации, а дреболии, като тия камъчета, дето ти влизат в обувката, щом тръгнеш по къра. Главоболия от рода на обичайните, дето те връхлитат, щом влезеш в живота. Има си хас да се връщам наново в живота.

Само това ми липсва — да се връщам в живота, и то заради някаква Лиза. Беба е друго. При Беба отиваш като в реномиран ресторант, уверен предварително в качествата на скарата. Може да не те чакат райски блаженства, но скарата е добра и най-вече няма риск от неприятни изненади. Няма истории. И доколкото ги има, те са добре известни.

Вече е обед, а есенната мъгла по улиците още не се е вдигнала. Синкавата мъгла, която прави всичко да изглежда приблизително. Само да не дращеше така гърлото с мириса си на каменни въглища. А иначе това не е лошо, дето всичко изглежда приблизително, защото ти дава възможност да си представяш, че съвсем не е това, което е всъщност. Лошото е, когато мъглата се вдигне и разбереш, че си в грешка.

Ти се отвращаваш от реда, казвам си, като влизам в една телефонна кабина, но от време на време редът действа отморяващо. Набирам номера на Беба и както очаквам, в пълно съгласие с принципите на реда, тя тутакси се обажда. Времето около обеда е нейното време за телефонна връзка със света.

— Много мило, че се сети — приветства ме тя хладно.

Умирам за хладни жени.

— Как ти е разписанието? — питам.

— След осем съм свободна. Мини да ме вземеш от Венчето.

Естествено, редът при Беба предполага преди будоарните интимности — ресторант. И понеже тази вечер тя е с колата, изборът ни пада на „Парк-хотел“. И понеже имаме късмет, настаняват ни в зимната градина.

Но ние не сме единствената двойка с късмет. Има и други. И между тях — Владо и Лиза. Още един минус у тая жена — мене ме мъкне там, дето се очертава бой, а с инженера ходи по светски места. Всеки със службата си.

Лиза веднага ни забелязва, но от приличие се прави на разсеяна. Само че любопитството се оказва по-силно от приличието и тя от време на време хвърля крадливи погледи насам, като, разбира се, гледа не мене, а Беба. Ако аз бях на мястото на Илиев, бих й обърнал внимание да си гледа масата, но инженерът няма никакво намерение да й прави бележки, той е на седмото небе, че му се е отдало да излезе с дамата си и че одобряването вече е свършен факт.

— Онази какво ни е зяпнала? — запитва Беба някъде между филето и десерта. — Да не е някоя от бившите ти?

Опасна жена. Нищо не й убягва от погледа.

— Ти да не си въобразяваш, че съм имал цял харем? — отвръщам уклончиво, като се сещам за съня си.

Една спалня, колкото болнична стая, с не повече от дузина легла, и то заети най-вече от случайни натрапници, дето почти не ги помниш, без да говорим за Лиза, която изобщо няма никакво основание да се завира тук. Бедна работа. Като си помислиш какви вчерашни хлапета всеки ден ги сменят по една, по две, без даже да го правят на въпрос. Такива, ако ги спохождат сънища като моите, няма да им стигне нощта, за да обходят харема си.

— Ти си много ленив, Тони, за да имаш цял харем — чувам да казва Беба. — И много разглезен. Чакаш да те похищават. Бистра те похити, после аз те похитих, вероятно и оная, домашната, те е похитила…

— Ако ме беше похитила, нямаше да те търся, будала такава.

— Отде да те знам — отвръща Беба скептично. — Може да си го ударил на многоженство.

И подир къса пауза добавя:

— Само да не ми донесеш някоя болест…

Прибирам се едва на следната вечер. Бих могъл да се прибера още на обяд, но нарочно се размайвам у Беба чак додето дойде време за редакцията. Оная стая с оголеното орехово дърво не ме влече. Не заради дървото, а заради разговора. Защото няма как да мине без разговор.

Лиза, дочула, че съм се прибрал, излиза от килера и застава до вратата като наказана. Тъмната й фигура с черния пуловер, черната пола и черната разчорлена коса, в която светят двете зелени обици, се изрязва остро върху светлата стена. Една тъмна фигура и едно бяло лице с отсъстващ израз.

— Чаках ви още снощи — произнася тя тихо.

— Не съм ви казвал да чакате.

— Знам. Но все пак чаках.

Произнася го не като упрек, а като информация. И забелязва без връзка:

— Момичето ви е хубаво. Имам предвид лицето. Иначе е малко нестандартно… като мене.

„Не чак колкото тебе“, понечвам да кажа. Вместо туй промърморвам:

— Да оставим това.

— Разбира се… Щом ви е неприятно…

— И не стърчете там, а седнете. И ако смятате, че имате нещо да ми разправяте — разправяйте. А ако не, да изпушим по една цигара и да лягаме.

— Дали ще разправям или не, това зависи само от вас, Тони — произнася жената равнодушно, като прави две крачки към обичайното си място. — Готова съм да ви кажа всичко, което би ви интересувало.

— А защо лъгахте?

— Не съм лъгала. Премълчах някои работи. Не съм била длъжна да ви се изповядвам като на поп и да разказвам всичко от игла до конец.

— Нещо премълчахте, друго украсихте, трето добавихте.

— И така да е. Не съм го направила за лошо. Вие все истината ли говорите?

Тя се отпуска на стола, кръстосва бедра и ме поглежда, сякаш аз съм длъжен да отговарям, а не тя.

— Аз не ви забърквам в историите си — уточнявам студено. — А вие ме забърквате във вашите. И когато ме забърквате в нещо, би следвало поне да знам в какво точно ме забърквате.

— Прав сте — кима тя безучастно.

Това безучастие понякога почва да ми драще по нервите.

— Само че аз не искам да съм прав като вашия Миланов, разбирате ли? — подхвърлям с нотка на раздразнение.

— Не разбирам — признава тя.

— Искам да кажа, че не желая да говорите гласно, че съм прав, а в себе си да ме ругаете, задето съм прав.

— Сега разбрах.

— В такъв случай трябва да ви е ясно, че съвсем не се интересувам от любовните ви истории, както си въобразявате. Бих ви казал дори, че от нищо не се интересувам, ако не се боях, че ще ви засегна, и че нямам никакво желание да мачкам самочувствието ви, макар че не съм Илиев и няма какво толкова да се докарвате пред мене. Но все пак вие не можете да ме баламосва-те и в същото време да разчитате, че ще ви помогна. Защото, за да ви помогна, трябва да разполагам поне с някаква информация. И това е единственото, което искам от вас: дайте ми тоя минимум информация, свързана с тия там хулигани. И, разберете веднаж завинаги, че нямам никакво желание да надничам между краката ви.

— Как се изразихте! — забелязва тя, като недоволно сбърчва нос. — Мога ли да получа обещаната цигара?

Поставям на масичката пакета и запалката, после с известно облекчение се излягам напреки на леглото. Моята партия е приключена. Сега е ред на Лиза.

Жената запалва, смуква една обилна порция дим, сетне втора, а сетне отърсва цигарата в пепелника без всякаква нужда, понеже още не се е образувала чак толкова пепел.

— Ще ви кажа всичко, Тони. Това е много шик от ваша страна, че не искате да ви кажа всичко, но аз знам, че всъщност чакате да ви кажа именно всичко, и не защото то много ви интересува, а защото искате да се убедите в разкаянието на една лъжкиня. Може и да съм лъжкиня. В края на краищата има неща, от които човек се срамува, не защото са чак толкова страшни, но човек се срамува понякога и от дреболии и щом съм тръгнала да разказвам, ще разкажа всичко, макар предварително да съм убедена, че когато го разкажа, вие ще си помислите: я, това ли било то, и непременно ще решите, че крия още нещо, още маса неща…

Тя наново отърсва цигарата в пепелника, този път с известно основание, но забравя да поеме поредната порция дим.

— Нещата при мене никога не са вървели по мед и масло, обаче при кого ли пък са вървели по-добре и още когато се готвех за ВИТИЗ, трябваше да направя първия компромис, защото Лили, една моя приятелка, ми каза, че конкурс не се взимал току-така и че само Васко можел да ми помогне, така че запозна ме с тоя Васко и той същата вечер ме заведе в някаква вмирисана кръчма, за да сме обсъдели нещата, но, разбира се, нищо не обсъдихме, а само се наливахме, главно той, но и аз донякъде, за кураж, а после, едва излязохме от тоя лисичарник и Васко запита къде ще идем, у нас или у вас, а аз му викам, защо трябва да ходим ма такива скришни места, а той: ти к’во смяташ, казва, че ще ти уреждам следването за черните ти очи? Аз, вика, не съм нито по очите, нито по чувствата, а по бързите сделки: пиеш, плащаш и заминаваш. И понеже ме ядоса с простащината си, рекох му: връщай се в кръчмата — там са бързите сделки — пиеш, плащаш и заминаваш, — и свих зад първия ъгъл. А на другия ден Лили ми вика: е к’ва я свърши? Намерих човек, а ти се държиш като последна глупачка. И к’во, вика, си въобразяваш? Че той такива като тебе може с лопата да ги рине! Ами нека си ги рине, казвам, защо се е хванал за мене? Че той ли се е хванал за тебе ма, нали аз го пратих? Намерила си и ти какво да ми пратиш, викам, такъв простак не съм виждала. Ще има тепърва да ги виждаш и по-големи, казва Лили, и к’во толкова му придиряш, като че ще се разписваш с него. Не ти ли харесва, не го гледай. Ще примижиш, и толкова.

Тя смачква цигарата в пепелника, сетне добавя:

— И примижах. А той на всичко отгоре ми вика: защо не ми каза, че ти е за пръв път? Да знаех, че ти е за пръв път, хич и нямаше да се залавям. Все пак обеща да помогне и даже излъга, че бил се обадил тук и там, но сигурна съм, че никъде не се бе обадил, във всеки случай нищо не излезе, и Васко, за да си измие ръцете, взе, че ме прати при Миланов, понеже нещата трябвало да се подготвят отдалеч, а не в последния момент и понеже Миланов бил важна птица.

— За Миланов вече ми казахте — позволявам си да напомня, уплашен, че както е почнала, ще кара до заранта.

— Ама да, казах ви. После пък дойде връзката с Чавдар, когато оная усойница ме изгони. Чавдар работеше в същия институт и понякога ми ги плещеше разни по коридора, но аз се правех на важна, изобщо следвах инструкциите на Миланов. Само че сега, след като оная змия ме беше изгонила и след като Миланов ми каза сбогом, Чавдар единствен се зае да помогне и даже известно време живях в тавана му, той имаше някакъв таван-ателие, а иначе живееше при родителите си, и в тоя таван се събираха още двама-трима маниаци като него, дето все за оратории и контрапункта говореха и слушаха плочи, и аз прекарах известно време там, колкото да ми писне от маниащината им, и щом Чавдар успя да ме назначи в магазина за плочи, побързах да си намеря квартира — една обща стая с друго момиче от щанда, Надето, мисля вече ви казах за нея, и тя тъкмо се бе сдърпала със своите, така че наехме си обща стая и Чавдар повече не го видях.

Тя млъква и се замисля, сякаш съобразява има ли нещо, което да не е казала и какво точно, като разсеяно си играе с халките на синджирчето-колие. Сетне вдига очи да провери слушам ли още, или само се правя, че слушам. Слушам, да. Еднотипни истории от познатия десен; дай, за да ти се даде, услуга за услуга. Странно, по, изглежда, че във века на техническия прогрес породата на мъжа-любовник все повече върви към израждане. Относителният дял на расовия самец, на изкусителя, събарящ жените с външността си или интелекта, все повече намалява, за да отстъпи място на прелъстителя-чиновник, на мъжа-плюнка, който при обикновени обстоятелства би трябвало до края на живота да се задоволява с оскъдните прелести на собствената си съпруга, но веднаж въоръжен с мъничко власт и надарен с повечко цинизъм, успешно мърсува под лозунга „дай, за да ти се даде“.

— Какво проклятие да си жена, а? — подхвърлям.

Лиза ми отправя изпитателен поглед, за да провери подигравам ли се и до каква степен, сетне забелязва:

— Същото го казах оная вечер пред кръчмата на Васко. Трябва да съм била още много наивна, но го казах, а той се изсмя. Това ли ви е проклятието на вас, жените, вика, дето хем давате, хем не давате. Че мъжът, за да получи нещо, трябва да похарчи пари, връзки, време, да напира с нокти и зъби, а жената, какво? Прави алъш-вериш с нещо, което не се изтърква от употреба и си остава при нея, готово за следващия сеанс. Изобщо наговори ми такива простащини, та аз с цялата си наивност му викам, а не мислиш ли, че този твой кодекс важи за минало време, а Васко направо ми се смее в очите и, вика, слушай, мойто момиче, само в тая област няма минало и сегашно и доколкото разбирам от медицина, не знам да са настъпили някакви изменения от доста време насам.

— Ясно — кимам, за да й подскажа да не се връща назад, а да кара напред.

— Щом тръгнах на работа, нещата се пооправиха, почнах дори да се готвя за приемните в университета. Ще му покажа на гоя Миланов, мислех си, че и без петли съмва. Само че нищо не можах да му покажа, защото не успях да се класирам зарад някакви си мизерни стотни, но тоя път го преглътнах по-леко, понеже това, да следвам славянска, не ми говореше нещо особено и знаех, че не е като да четеш романи. Щом няма да стана артистка, викам си, какво значение дали ще стана учителка, или ще продавам плочи на щанда. С На-дето се разбирахме, понеже тя пък бе изтървала Музикалната академия. Така че тя ме мъкнеше по концерти, а аз нея — но театри, и на първо време бях спокойна, защото школовката на Миланов вършеше работа, а На-дето, горката, бе тъй анемична, че около квартирата ни нямаше никаква навалица… Навалица нямаше, но един ден в магазина влезе майка ми. Майка ми и Бах, представяте ли си! Както скоро се изясни, тя не бе дошла точно за Бах, а за някакви религиозни песни, тя е от тия, религиозните, и някой й казал за тия песни, а понеже грамофонът вкъщи бездействаше, решила да му намери работа. Огледа се като попаднала в небрано лозе и като се огледа, ме видя и като ме видя… то бяха прегръдки, то беше плач, то беше подсмърчане, на резил ме направи. Нямаше как, върнах се вкъщи. И пак почнаха нервите и кавгите, добре, че сега само вечерни, понеже през деня работех. Работих ден до пладне, кажи-речи, шест месеца, а после трябваше да си вървя, защото тая, дето я замествах, се върна, но понеже бяха доволни от мене, не ме изгониха на улицата, а ме преместиха в една книжарница, дето пак трябваше да замествам. А там пък цъфна Лазар…

Лиза млъква и взема една цигара, но не я запалва, а я върти между пръстите си, сякаш я разглежда, сякаш нещо във формата, големината или цвета на тая цигара я озадачава.

— За Лазар вече ви казах, но истината е, че след ония продажби в оказионния един ден ме викнаха в милицията и нещата съвсем не се разиграха така леко, както си ги представяше Лазар с неговия Незнаен воин. Добре, че стана въпрос само за някакъв транзистор. Откъде го имате? — пита човекът, дето това му е работата. Мой си е — викам. Как така — ваш си е, с него ли се родихте? Изтърсвам му версията за Кореком, а той: само че този транзистор е краден! Откъде, викам, е краден? Това, вика, вие ще кажете. Казах ви всичко, какво повече? Повечето беше, че ми направиха обиск. Майка ми едва не припадна, но, разбира се, нищо не намериха. Накараха ме да изпиша една химикалка показания и ме пуснаха. Мислех да ида веднага при Лазар, обаче се сетих, че може да ме броят, и се прибрах вкъщи. На следния ден той сам ме намери в книжарницата. Разказах му с две думи къде съм била, а той: язък, вика, тъкмо мислех да им пробутам един „Грундиг“ за два бона. Домъкна се късно вечерта у нас за повече подробности, и тоя път, като му разказах всичко, стана по-сериозен. Седеше умърлушен, когато седеше така умърлушен, приличаше съвсем на малолетен хлапак, какъвто си беше по акъл, а аз му викам: няма какво да мислиш, защото пак ще измислиш някаква идиотщина, ама кажи откъде си крал тия неща. Ти за какъв ме вземаш, пита. Че за какъв мога да те вземам, след като ми пробутваш крадени вещи. Само че, вика, те не са мои, а на Мони. А Мони откъде ги е крал? Отде да знам, казва — от коли или от квартири, какво значение. Трябва веднага да прекъснеш всякакви комбини с тоя твой Мони, викам, ако не искаш да те спипат. А той: отдавна да съм го направил, ама няма как. Дължа му сума пари, и не само на него, изобщо дотук съм затънал в дългове, а свободата, Лизи, е скъпо нещо и не е за бедна фирма като моята. После почна да фантазира, както си му бе обичаят, какво би станало, ако можел да се откупи от ония, защото сега вече приказваше не само за Мони, а за ония, и как бил намерил в Лозенец някаква си гарсониера на някакво таванче, и как щял най-после да се насили и да си вземе изпитите, а баща му за награда щял да му купи кола, и как сме щели хубаво да си заживеем и всякакви такива неща, дето могат да ти размекнат сърцето. И понеже успя да ми размекне сърцето, аз му викам, имам към триста лева в книжката, а ще потърся и нещо за преписване, ще почна вечер да преписвам след работа, а той се смее с глас: ти к’во си въобразяваш, вика, че става въпрос за някакви си пет-шестстотин лева? Че да не става дума за милиони? — питам. Може да не е за милиони, но за четиричислени числа, и то не с единица отпред, а с тройка. Четиричислено число с тройка, на мене през целия живот не ми е попадала такава сума в ръцете, така че замълчах попарена, додето той сам не запита, а майка ти няма ли някое бижу, нали е от буржоазен сой, все трябва да има някое бижу.

Лиза отново взема цигарата, която е оставила на масичката, и запалва. Сетне изхвърля от устата си малко дим и повече думи:

— Интересно, че до тоя момент въобще не се сещах за това. Вярно, викам, въобще не бях се сетила за това, но какво, като има, да не си въобразяваш, че ще ни го хариже. А защо да ни харизва, ти, вика, малка ли си сама да го вземеш. Имаш предвид да го открадна? Не казах да го откраднеш, а да го вземеш, ти с тоя твой речник можеш да качиш човека на бесилото — да го вземеш назаем. Ще го дам, вика, на ония за залог, да ме оставят на мира, а после ще го откупим. С какви пари ще го откупиш? Това е най-лесно, вика, но да видим най-първо дали семейното ти бижу въобще влиза в работа. Майка ми наистина имаше няколко пръстена, от които половината ги носеше на ръцете си, обаче най-скъпия не го носеше, а си го държеше завит в копринена хартия и скрит в една голяма кутия, под разни писма и стари снимки. И тоя най-скъпият бе с един изумруд, за който майка ми казваше, че струвал цяло състояние, понеже баща й така бил казал, да го пазиш, вика, че струва цяло състояние, макар че, ако питате мене, беше пръстен като пръстен, само че с един много красив и голям зелен камък. Обясних на Лазар какво е бижуто и че положително е по-скъпо от три хилядарки, а той вика: добре, донеси да го видя. Ти акъл имаш ли, казвам, ами че това нещо е в стаята на майка ми, пък и да беше в кухнята в кутията с чер пипер, пак не бих го донесла, докато не разбера как смяташ, че можеш да го откупиш. Проста работа, вика, нали ти казах, че старият ми е обещал пари за москвич, ако си взема изпитите. Тогава вземай си изпитите — и толкова. Но за това е нужно време, казва, нужни са ми три месеца, а ония ме държат и аз съм длъжен да скачам по свирката им и да служа за пласьор, а както нещата се сгъстяват, хлътването ми е сигурно, и то не след три месеца, а може би след три дни. Е, мисля си, до три месеца майка ми едва ли ще открие нещо, понеже тоя пръстен тя изобщо не го слага, нали струва цяло състояние. А защо не кажеш за Мони в милицията? — питам го, без да си правя много илюзии. Аз, вика, не съм предател. И после, хлътне ли Мони, значи хлътвам и аз, да не мислиш, че за пласьорството ще получа премия. А каква е гаранцията, викам, че след като върнеш парите, ония ще върнат пръстена? За това, казва, не се грижи, работата ще бъде опечена по табиет, ти само донеси бижуто, за да видя струва ли си изобщо тоя куп приказки, дето ги изприказвахме. Така че измъкнах на другия ден пръстена и му го показах, а Лазар вече навярно беше се информирал за цената на изумрудите, защото ококори очи и реши, че това бижу май щяло да свърши работа, но трябвало специалист да си каже думата и всичко щяло да стане по табиет и при пълна гаранция. Ще те свържем, вика, с човек и ти сама ще го занесеш, за да знаеш, че отива в сигурни ръце и че ще можем да го вземем обратно.

Тя поглежда цигарата, която е изгоряла на пълен зян между белите й заоблени пръсти, бели и заоблени, по малко занемарени от къщната работа. После хвърля угарката в пепелника и ми отправя за справка тъмните си очи, колкото да провери дали следя нишката. Няма начин да не я следя. Ако има нещо да ме интересува между различните й истории, то е най-вече тази.

— Срещата стана на другия ден заранта в Докторската градина. Бях сама и в градината в тоя час имаше малко хора и човекът, както ми го бяха описали, дойде и седна до мене на скамейката, възрастен мъж с прилична външност и сиви мустачки, от тия, демодираните, и с кафяв шлифер, преметнат през ръката. Хубав ден, каза, макар времето да отиваше на дъжд, но това бе паролата и аз отговорих хубав наистина и той рече: дайте да видим какво носите и не го демонстрирайте много, а така леко ми го подайте, и аз му го подадох, а той го разгледа, като го закриваше с шлифера и, изглежда, го одобри, защото каза, мисля, че ще мога да ви бъда полезен, а такава беше уговорката, ако каже, че може да ми бъде полезен, да му оставя пръстена и да заминавам. Така че заминах и за известно време нещата вървяха добре, а после Лазар отново тръгна с ония и отново се разхайти, а изпитите, дето уж щеше да ги взема, ги остави за наесен и най-важното дума не отваряше за пръстена, а аз само треперех и чаках кога майка ми ще открие липсата. Беше ме изиграл тоя хлапак, но н аз реших да го изиграя и един ден му викам: май че глупаво постъпихме с тоя пръстен, майка ми, като тръгне след седмица на бани, ще открие липсата и всичко ще иде по дявола, а ако всичко трябва да иде по дявола, по-добре да бяхме взели огърлицата. Каква огърлица? — пита ме Лазар. Ами тая, дето е в комплект с пръстена, казвам. Дванайсет камъка, също такива, но каква полза, като е заключена. Ами ще я отключиш, вика, голяма работа. Като не е голяма работа казвам, отключи я ти и защо се правиш на идиот, на ли за да я отключа, майка ми трябва да замине на ба ни, а преди да замине, тя, както си е свикнала, ще из покрие другите бижута и, естествено, ще види, че пръстенът липсва, така че най-първо ще ме изгони, а после ще замине. Права си, вика, тази работа не е шега и трябва да се обмисли добре. И май че същата вечер я обмисли, с помощта на ония, разбира се, защото на другия ден се срещаме в онази сладкарница при шапките и нашия се мъкне с Мони и едва седнаха, вика, виж Мони к’во ти е донесъл, мисля, че ще свърши работа като камуфлаж. А Мони носеше един пръстен, един боклук, по-точно казано, и съвсем различен от оня, но донейде подобен по форма, тъй че, като го завиех в книжката, майка ми едва ли щеше да надуши нещо. Аз, разбира се, очаквах да върне оня пръстен, истинския, и в това бе смисълът на целия ми план, обаче Лазар каза, че това било изключено, откъде у тях толкова пари, за да върнат борча, и че изобщо в момента това няма значение, понеже с огърлицата се откриват нови възможности и ти само я набарай, Лиза, пък ще видиш как ще си заживеем.

— Тъй че задигнахте и огърлицата? — решавам да й помогна, когато жената млъква.

— Може би и тази глупост щях да направя… ако беше възможно.

— Майка ви взе да си отваря очите на четири…

— Не, но тази огърлица чисто и просто не съществуваше.

— Ясно.

— Ами да. Откъде у майка ми такива съкровища? Извадих я тази лъжа само за да накарам Лазар да върне пръстена. Но вместо да получа пръстена, още повече се натопих, понеже той почна всеки ден да настоява, че трябва час по-скоро да задигна огърлицата. Изобщо напираше, а аз отлагах, под предлог че чакам да замине майка ми, само че в това време и тя напря, понеже внезапно беше открила липсата. Не знам как я беше открила, но каквато си е припряна, веднага бе съобщила в милицията, понеже била сигурна, че жената, дето идваше да пере, била свършила тая работа. Нямаше как, трябваше да спасявам жената. Излъгах, че съм взела веднаж пръстена да го понося, но съм го загубила, а майка ми, разбира се, изпадна в истерия и взе да се хваща за сърцето и се свлече на дивана, вечните й номера, а аз донесох чаша вода и валериан и тръгнах, където ми видят очите, тъй както си бях по лятна рокля. Върнах се подир няколко дни, за да си взема поне малко бельо, но майка ми вместо бельо ми даде една призовка. Върви сега, вика, сама се оправяй, да видим ще ти повярват ли, че си загубила пръстена, както аз се преструвам, че вярвам. Нямаше как, отидох и много-много не ме разпитваха за пръстена, само че извадиха и предишната история и почнаха пак с ония въпроси, къде работя и защо не работя и откога и как смятам да я карам. Ама че, викам, намерете ми работа и ще работя. И те ми намериха, но на другия край на света — нали вече ви казах — и аз не можах дълго да издържа и напуснах и майка ми отново взе да припада, тъй че донесох й валериана и си тръгнах.

— Тоя номер, изглежда, често сте го правили…

— Доста често — признава Лиза.

— И каква беше ползата от тия бягства?

— Не съм мислила за полза. Защо непременно трябва да има полза.

— Ами ако от едно нещо няма полза, какъв смисъл да го повтаряте постоянно.

— Все имаше някаква полза — промърморва тя, като свива нехайно облите си рамене. — Ако не друго, поне това, че подир всяко мое бягство тя съвсем се размекваше. Детето ми… Скъпото ми дете… От ден до пладне, разбира се, но все пак се размекваше.

Да се отърве по най-лекия и най-несигурния начин. Да избяга. Това вероятно е станало нейна привичка още от детинство, още от първите домашни конфликти. Примитивен рефлекс, който може би е от полза за подгонения заек, но не върши много работа в едно общество дето съществуват документи за самоличност и адресна регистрация. Бягаш само до известен момент, и по точно, докато те налапа.

— Това ли е всичко? — питам.

— Почти. Имах още едно приятелство, но за него в момента не ми се разказва То е съвсем друга история.

— Не ви питам за приятелствата. Знаете какво имам предвид.

— Ами това е всичко.

— И какво искат в момента от вас?

— В момента искат пръстена, оня, дето ми го бе дал Мони. Но сигурна съм че искат да ме впримчат за огърлицата.

— Ами кажете, че няма огърлица.

— Казах го, но не вярват. Убедени са, че искам само да се измъкна.

— Изглежда, че лъжите ви са по-убедителни от признанията.

— Това вие ще решите — произнася тя равнодушно.

— Тогава предложете замяна: да върнат вашия пръстен и да си получат техния.

— Предложих, но не са толкова балами. Тяхната версия е, че нямат нищо общо с моя пръстен. Въобще нямат представа кому съм го дала и срещу какво. И най-лошото е, че наистина е така, защото те нарочно я бяха скроили така тая комбинация от самото начало.

— В такъв случай ще им платим пръстена и — точка.

— И това не щат. Семейно бижу било, не знам какво било… Нали ви казвам, искат да стигнат до огърлицата.

— А не се ли боят, че ще стигнат до милицията?

— Точно от това не се боят. Знаят, че няма да се оплача. Тоя, дето е минал през стъргата, не се оплаква. И ако бях от тия, дето се оплакват, сигурно нямаше да мина през стъргата.

— И държите на всяка цена да ви смятат за глупачка?

Тя ме поглежда, но премълчава, сякаш преглъща комплимента. И едва след минута забелязва с уморен глас:

— Ако тук-там нямаше глупави хора, Тони, на тоя свят не би останала и капка почтеност.

— Сетне отново замълчава, за да заключи малко по-късно с нотка на оптимизъм.

— Ще се оправя някак си.

Има нещо все пак симпатично у тая патка. Не толкова в глупавите й истории, колкото в начина, по който се отнася към тях. Може би защото се отнася към тях именно като патка. Излиза от блатото, отърсва си перушината и казва, сякаш нищо не е било: а сега да продължим.

Ти също не обичаш да вземаш нещата много навътре, нито имаш навика да се смяташ за мъченик. Ако не друго, поне това си разбрал, че никой за нищо не ти е виновен, защото никой нищо не ти е обещавал и ако ти не си длъжник на тоя свят, то и той не ти е длъжник, изобщо пълен квит в това отношение.

И все пак някъде ей там, в самото дъно на дълбинната ти психика, мъждее смътното усещане, че си жертва. Неизвестно кому и защо, но жертва. Макар че драмите ти, взети накуп, едва ли могат да се сравняват с туй, което е изживяла за пет години тая патка. И това съвсем не я кара да се смята за жертва. Нито да се муси на живота. Напротив. С невъзмутимостта на истинска патка тя изпълнява поредното си излизане от блатото, отърсва си перушината и произнася бодро: а сега да продължим пътя си. И може би дори не се пита — накъде. Вероятно — до следващото блато.

Няма как, трябва да се намеся в тази изумрудена афера. Всъщност има как. Бих могъл да кажа: не ме забърквайте в тия ваши истории, не съм настроен за глупости. Но няма да го кажа. Навярно защото съм почнал да се събуждам. Не може да те светнат с дърво по главата и да не се събудиш, освен ако си вече мъртъв.

Едничката диря, до която съм се добрал чрез Лиза, е адресът на Лазар. Но за какво ми е този адрес? Да, за какъв дявол ми е този адрес — повтарям си на следния ден, додето обмислям насаме предстоящото. Хората си живеят, като че са болни от рак. Ти пък си живееш, като че си вече умрял. Всеки — с номера си. Защо трябва да им пречиш?

Труден въпрос. Пречиш на тях, понеже искаш да помогнеш на нея. Но това не е отговор. Понеже веднага възниква следващият въпрос: а защо трябва да помагащ? Къде е казано, че трябва да помагаш? В Библията? И ако веднаж са те ударили, това причина ли е да се навираш за нови удари?

Изобщо — въпроси. От тия, дето вяло и по инерция се мотаят в главата, без да ти пречат особено, понеже решението вече си го взел. Взел съм го още преди да се запитам по навик: какъв смисъл? И понеже съм го взел, вечерта потеглям направо от редакцията към тавана на Лазар в Лозенец.

Къщата се оказва двуетажна сграда без особени белези. Два осветени прозореца в партера. Останалото — мрак. Външната врата е отворена по стар софийски обичай, а стълбището — мръсно и занемарено, по силата на същия обичай. На тавана се озовавам в някакво тясно коридорче с три врати. Джобната запалка ми позволява да различа върху една от тях дискретна картичка: Лазар Симов, студент. Студентът не е налице.

Другите две врати вероятно водят до тавански килери. От долния етаж долитат пукотевици — по телевизията дават филм и както би въздъхнал Илиев — пак военен. Това е досадно. Нямам нищо против тематиката, но грохотът ми пречи да следя за евентуалните стъпки по стълбите.

Приютявам се в най-далечния ъгъл на коридорчето и примирено зачаквам в мрака. Баща ми казваше, че ако не съм надарен с воля, то поне имам инат.

Едва съм се подготвил психически за продължително бдение, когато вратата към стълбището се отваря и върху циментовия под на коридорчето се изписва дълъг светъл правоъгълник. Един шанс, че правоъгълникът не стига до краката ми. Миг по-късно се очертава и тънка дълга сянка. Сянката се раздвижва, чува се превъртането на ключ.

— Ще влезем заедно — пояснявам на стопанина, като се озовавам зад гърба му. — И без излишен шум. Хората слушат телевизия.

Лицето на светлокосия е контражур, тъй че не успявам да разчета израза му, но допускам, че не е много приветлив.

— Запалете и затворете вратата — нареждам.

Онзи автоматично изпълнява указанието и в момента, в който се готви да формулира въпрос, аз грубо го сграбчвам за врата.

— Без въпроси! Въпросите аз ще ги задавам. Нямам никакво намерение да го душа, само това ми липсваше — да душа хората, — но оскъдната практика ме е научила, че не можеш да разговаряш човешки с подобни лекета, преди да си им взел страха. Така че взимам му страха и минавам към разпита. Резултатът е мизерен. Лазар не знае нищо за нападателите край „Славия“, нито дори за нападението.

— А на кого отидохте да телефонирате?

— На Мони. Бяхме се разбрали, ако Лизи дойде, да му телефонирам.

— И какво ви каза Мони?

— Щом е с онзи, казва, изпарявай се. За другото, вика, аз ще имам грижата.

— А къде телефонирахте на Мони? — питам.

— У дома му.

— Значи лъжете.

Подир известен добавъчен натиск върху психиката и ларинкса на събеседника успявам да установя, че Мони е чакал в една уличка, недалеч от „Славия“, и че от известно време насам обитава един гараж.

— Само не се опитвайте да се свързвате с него — предупреждавам. — Изобщо от този момент нататък всяко своеволие ще ви струва много скъпо, ако разбирате какво имам предвид.

Безхарактерно момче. По челото и горната устна са избили дребни капчици пот, очите са загубили безочливия си поглед, а ниският хъркащ глас леко потреперва. От целия му героичен изглед не е останало нищо героично освен коженото яке.

Гаражът е само през две улици — ниска пристройка в двора на някаква също ниска къща. В задната част на пристройката свети малко прозорче, затулено с пергаментова хартия. Потропвам леко с пръсти по прозорчето, сякаш бия дайре — точно според инструкцията на Лазар, — и заставам край вратата на гаража. В мига, когато вратата предпазливо се отваря, протягам ръка и улавям домакина за гушата.

— Връщам ти номера — казвам вместо обяснение.

— Е, колко пъти? — запитва не без основание Мони. — Веднаж вече ми разби носа.

Подир което разговорът се пренася в стаичката зад гаража, не много по-голяма от клозет, по все пак достатъчна за един служебен диалог. Мони, макар и по-хилав от Лазар, е далеч по-хладнокръвен от него, а вероятно и по-разумен.

— Знам достатъчно неща за тебе, а съм на път да науча и някои добавъчни, така че пет години не ти мърдат — обяснявам. — Но понеже не съм от милицията, всичко би могло да си остане и съвсем домашна работа. При едно условие. Искам веднаж завинаги да оставите на спокойствие тази жена.

— Това е най-лесното — успокоява ме чорлавият.

— Обаче не зависи само от тебе.

— Е, колкото зависи…

— Половинчати неща не ме устройват — обяснявам. — Искам разговор с другите.

Мони от началото се опитва да ме убеждава, че „другите“, това нищо не му говорело, че не знаел за никакви „други“, но като разбира, че с подобни увъртания няма да спечели нищо освен известни телесни повреди, признава, че всичко зависело от Киро.

— Къде е тоя Киро?

Мрачният израз на рошавия се смекчава от някаква доброжелателна полуусмивка:

— Абе, Павлов, ти си уж културен човек… Защо се тикаш баш между шамарите? Че аз ако исках да ти се реванширам за тия номера, сам бих те пратил при Киро да ти вземе мярката. Но ти си приятел на Жорж, имаме общи познати, затова казвам ти арабийски: седи мирен бе, човек, не си търси белята!

— Трогнат съм — кимам, — обаче все пак дай адреса. И по възможност — истинския.

Мони неохотно съобщава адреса.

— Кой от ония тримата е Киро? — питам за всеки случай.

Полуусмивката на рошавия добива подигравателен оттенък:

— Ти си културен човек бе, Павлов… Как не загряваш, че ония тримата са фигуранти…

— А сега сядай и пиши! — нареждам.

Той ме поглежда сепнато.

— Какво да пиша?

— Разписка. В смисъл че другарката Елисавета Димова ти се е издължила за пръстена.

Лицето му отново добива обичайния си израз.

— За к’во да пиша разписка? Прощавам й го.

— Прощаваш… намерили сте глупачка… Сядай и пиши, казах!

Прибирам парчето хартия с надрасканата върху него декларация, сетне предупреждавам Мони да не прави опити за контакт с Киро и потеглям към посочения адрес.

Уличката е малка и тъмна, с една-единствена лампа на ъгъла. По-нататък — мрак. Поемам бавно в мрака, като се опасявам не толкова от засада, колкото от изкълчване на крака. По стара софийска традиция тротоарът е доста разбит. Търсеният номер е закачен върху ниска тараба. Паянтовата къща е вътре в двора — едноетажна постройка с два тъмни прозореца. Входът вероятно е нейде отзад.

Отварям безшумно дървената вратичка и поемам по неравната калдъръмена пътека. Задминавам фасадата и продължавам край къщурката. Още два прозореца — също тъмни. Входът наистина е нейде отзад. Само че не успявам да го открия. Едва съм стигнал до ъгъла на постройката, когато главата ми експлодира. Обзема ме странно чувство на безтегловност и пред погледа ми на звездоброец ненадейно се разкриват неизброимите разкошни сияния на нашата родна галактика.