ТРЕТА ГЛАВА

Минаването на граници не е приятно. Дори когато минаваш легално. Тия прегледи на паспорти и подозрителни погледи ти напомнят, че си под контрол, всякъде и винаги, отсам и оттатък — без значение.

Но границата е вече зад гърба ми. И додето надувам стария москвич, в краката ми се въргаля една ненадейна находка. Тая чанта с пари, много пари, сума пачки. Един символ на свободата в рамките на възможното. Едно солидно средство да се забиеш нейде по дяволите, където няма да ходиш на работа, няма да те отегчават познати и няма да си закован на едно място с гвоздея на всекидневието.

Осигурявам си швейцарски паспорт, но не бързам да търся постоянно жилище. Живея по хотели — където и колкото ми скимне. Така не съм свързан с нищо и щом се отегча, заминавам другаде. Най-първо — Берн, после — Лозана, сетне — Монтрьо. Чакат ме още Базел, Женева, Лугано, Локарно и не знам колко други градове, а когато градовете ми омръзнат, смятам да повиша надморската височина и да се прехвърля към планинските курорти и пътешествията с финикюлер.

Засега градовете още не са ми омръзнали, може би защото не се старая да ги изучавам. Историческите забележителности, старините и музеите съвсем не ме интересуват. Движа се по улиците без посока и вкус-вам тихата наслада на това занимание. Да се движиш из един непознат град с пълната увереност, че никой не се интересува от тебе, както и ти не се интересуваш от никого. Забравил си, забравен си — край.

Зяпам насам-натам. Не от особено любопитство, а защото зяпането помага на времето да минава незабелязано. Разхождам се без цел и без посока. Стига цели и стига проекти. И най-добрият проект — ако съществува такъв — има своята лоша страна: предполага усилия, за да се превърне в реалност. А аз съм намразил усилията. Навремето, когато ме бе прихванало да правя физически упражнения, ми бяха обяснили, че мускулите се развиват само ако преодоляваш съпротивление. Не да жестикулираш волно под звуците на радиото, а да вдигаш гири, да обтягаш пружини, да блъскаш твърдия като камък кожен чувал. И затуй зарязах физическите упражнения, защото изискваха усилия. Каква полза да преодоляваш съпротивление, ако можеш да си спестиш тази умора. И какъв смисъл да вдигаш гири. Защо ти е да вдигаш. Какво ти пречат. Нека си лежат на мястото.

Докато си малък, те карат да ходиш на училище. Когато пораснеш, те карат да ходиш на работа. Защо? Ами защото всички го правят, защото така трябва. Иначе ще дойде летаргията или атрофията. Че нека дойде. Откога я чакам. Да дойде, за да потънеш в нея. Все едно че те няма. Все едно че си се самоизличил, без да заплащаш неприятната такса на болката. Едно тихо самоубийство в хладните скути на Алпите. А-ла-ла-ри-пи.

* * *

Август бе минал, отпуската — също. Отново бях тръгнал на работа, което не пречеше на заранното ми излежаване, защото в редакцията се работи следобед.

Но на човек най-много му се спи, когато трябва да става, а понеже аз не трябваше да ставам, събуждах се още в шест, поглеждах към ореха, за да проверя дали е на мястото си, вдигах леко ръка, в смисъл „здравей, приятелю“, и разсеяно се вслушвах в заглушените шумове на къщата.

Долу в кухнята вече се тракаше и това бе Несторов, най-ранобудният. Щеше да потрака, докато си приготви чая и закуската, после щеше да ги отнесе в стаята, а половин час по-късно пътната врата щеше да хлопне, което означаваше, че Несторов е поел към парка. Тогава идваше редът на Илиев, който вдигаше шум най-вече в банята, а в кухнята не се задържаше твърде, понеже и неговата закуска, също като моята, се ограничава с кафе и една филия с нещо намазано отгоре.

Димов даваше признаци на живот едва към осем. Не че спеше повече от Несторов, но страдаше от безсъние, навярно в леглото продължаваше диспута с противниците си, тия, дето му бяха плюли в душата, и другите, дето съставяха моралния кодекс според собствената си кройка. И тъй Димов започваше да дрънчи в кухнята едва към осем, доста след като пътната врата бе хлопнала след Илиев. Шетнята му не бе шумна, но беше продължителна и, бих казал, ароматна. Освен традиционния чай от мента Рицаря си вареше разни билки — предполагам за нервите — и гъстата миризма на тия настойки преминаваше през хола, изкачваше се без затруднения по стълбището и проникваше в стаята ми, за да подскаже, че идва и моят ред.

Към девет часа, след като Димов бе излязъл, за да си вземе вестника и да се отдаде на четене в кварталната градинка, аз също се заемах с кухненска работа. Докато си приготвях кафето и закусвах на крак, всичко вървеше някак си. Но когато закуската бе приключена и периметърът — както казваше Несторов — разтребен, идваше кризисният момент. Моментът, в който се питаш какво да правиш и не можеш да си отговориш, понеже нямаш ни най-малка идея по въпроса. До не много отдавна това бе времето, през което работех над романа. Обаче романът вече бе написан, а също и бракуван. Що се отнася до въргалянето из кревата, то бе траяло прекалено дълго. Можех да чета — но не ми се четеше. Или да се шляя из улиците — но не ми се шляеше. И все пак ровех напосоки в купчината книги или тръгвах напосоки по улиците, защото все нещо трябва да се прави.

Следобедът минаваше по-леко, в смисъл по-незабелязано, понеже го прекарвах в редакцията. Отделът се състоеше от трима души и половина и от две стаи и половина. Голямата стая бе за мене и за един млад репортьор, който за щастие повечето време бе вън от редакцията. Малката стая бе кабинет на шефа. А най-малката, наистина твърде малка, за да бъде наричана стая, но все пак по-голяма от телефонна кабина, се падаше, както бе редно, на половината човек — нашата секретарка. Казвам половин човек не от презрение към нежния пол, а защото тя бе и секретарка па тия от вътрешна информация, така че нямаше много време за нас и функциите й се свеждаха до това да ни предава кореспонденцията или да натрака при нужда някое писмо.

Навремето кабинетът бе моя територия, но после ми дадоха културния отдел, а когато бях наказан и се върнах, командният мостик вече бе зает от Янков. Не съжалявам. Помещението на шефа е тъй тясно, че се задимява от две цигари, подир което спокойно можеш да ловиш лисици, стига да ги има. Лисици няма. Искам да кажа, няма други освен самия Янков.

Той се държи към мене с гузна доброжелателност, понеже е виновен за наказанието ми, и със скрито недоверие, понеже се бои да не го изместя. Не бих казал, че го мразя, обаче не виждам и защо трябва да го обичам. Той е точно от тези, дето нито да ги мразиш, нито да ги обичаш. Не защото е лисица, а защото, освен че е лисица, няма други отличителни белези. Ветропоказател с една-единствена грижа: какво ще кажат хората. Хората, това са на първо място тези от по-горен ранг, но също тъй и познатите по низходяща линия, чак до портиера на пропуска.

Читателски писма. Скромна фирма, зад която се крият маса главоболия. Особено за мене. Аз проучвам писмата и ги сортирам: тия, на които трябва да се даде място, другите, дето следва да се проверят, и третите, дето са неизползваеми. После правя предложение до шефа и оттук именно почват главоболията.

Янков не е наклонен да се заангажирва с нищо и с никого. За по-важните въпроси работата е лесна — обръща се към главния. Но за останалите положението е деликатно, понеже ако се обърнеш към главния, той ще ти каже: щом ще ме занимаваш с всяка дреболия, за какъв дявол си ми тук в редакцията, а ако не се обърнеш към главния, налага се сам да решаваш, а щом сам решаваш, поемаш отговорност и отде да знаеш какво ще кажат хората и как ще се насадиш. В края на краищата въпросът се решава по единствено възможния начин, тоя същия, неизменния: отговорността се прехвърля върху мене със също тъй неизменното предупреждение „само внимавай да не ни забъркаш в някоя каша“.

Внимавам за кашата, доколкото ми стига акълът, и когато се налага, правя проверки чрез писмени и телефонни запитвания или пращам единствения си подчинен по съответните места. И за да не се стига до кашата, пращам го за щяло и нещяло, така че не може да се оплаче от липса на работа. Това пък ми дава възможност да бъда най-често сам в стаята и да се занимавам е окончателното оформяне на материалите.

Защото имате грешка, ако си въобразявате, че едно читателско писмо, както е пуснато в пощенската кутия, така се пуска и във вестника. За да го пуснеш, трябва най-първо да му изцедиш добре водата, понеже има немалко типове, които, ако искат да съобщят за нередностите в кварталната месарница, ще започнат с това, че съседката си изтупвала килима по никое време и съседът си бил купил москвич, а можете ли да обясните, другарю редактор, с какви пари купува москвич един началник-склад със сто и двайсет лева заплата и колко години са му нужни, за да спести тия пари от заплатата си, при положение че не яде камъни.

Така че изцеждането на водата твърде често е наложително, обаче това е само част от подготвителната процедура, защото има хора, дето слагат точката по средата на изречението, като не говорим за това, че забравят да поставят глагола. Трудя се прочее и единствената ми утеха е, че когато гражданинът на следния ден открие писмото си във вестника, ще има дълго да се чуди дали това е неговото писмо, или не е неговото.

„Засега ще останеш там, където си“ — бе казал главният. Това „засега“ ти дава надежда за по-добро бъдеще, ако не в близките дни, то поне в близките месеци. В случай че не познаваш главния. Но понеже го познавам, въпросното „засега“ ми звучи като другарска шега. Той отлично знае, че и да иска да ми предложи по-добро място, такова едва ли ще се оваканти в следващите десет години. А на всичко отгоре навярно и не иска.

Възможно е да иска друго: да се махна от главата му. Да не му напомням с присъствието си, че е извършил неправда. Това му трови самочувствието на строг, но справедлив началник. Още повече историята се знае с подробности от всички, включително от печатарите. И симпатиите, ако има такива, са на моя страна. Затова не бих се учудил, ако очаква да се махна. И защо да не се махна. Знае, че печеля от-тук-оттам и че не съм умрял за песента на машините. След като ме е засегнал, защо да не се махна.

Защото — така. Нямам никакво желание да се махам. Не че държа на всяка цена да бъда противен, обаче мразя да доставям леки наслади на ближния. Нека се трови.

Тъкмо преди края на работния ден Янков ме извиква. Той го има тоя навик да те вика точно в момента, когато се готвиш да си тръгваш. За да му го върна, аз пък влизам в кабинета със запалена цигара. Янков ненавижда тютюневия дим и мрази да се пуши в стаята му дори при отворен прозорец.

— Абе, Антоне, какво смяташ да правим в тая детска история?

— Каквото кажеш.

— Сега питам тебе.

— Да я пуснем. Въпросът не е маловажен.

— Но фактите са много грозни бе, брат!

— Тогава да не я пускаме.

— И аз тъй смятам. Само че писмото не идва от частно лице, а от цяла квартална организация. Утре ще запищят: така ли се отнасяте към обществените сигнали!

— Ами да я пуснем — връщам се търпеливо към първото предложение.

И като го виждам, че ще се двоуми така още два часа, добавям:

— Оня ден в „Дело“ имаше ей такава уводна статия за грижите към децата.

— Вярно бе! — окуражава се Янков. — Материалът ни дори ще прозвучи актуално.

После съмненията отново го налягат:

— Само да не бяха тъй грозни фактите…

Подир което, осенен от внезапно хрумване, предлага:

— Я прескочи сам да провериш. Можеш още тая вечер да прескочиш. На две крачки ти е от къщи.

Кимам сговорчиво, въпреки че ми иде да му тегля някоя. Не че съм претоварен с ангажименти, но точно тая вечер смятах да обиколя към „София“, за да видя там ли е Беба.

Вече съм си тръгнал, когато Янков наново се обажда:

— Прегледа ли в днешния брой интервюто на Димов?

— Да, само че никъде не ми се закачи погледът.

Той ме стрелва недоволно, после безпомощно свива рамене:

— Какво да го правя! Говори ти, сякаш пише статия. Никакви впечатления, никаква живинка, само голи разсъждения. Кух човек.

— Не е кух, ами не му е прилегнала темата — възразявам. — Неговата тема е друга.

Янков ме поглежда въпросително, но аз му давам гръб и излизам. Не обичам да бъда изчерпателен.

* * *

Преди да тръгна, изваждам папката с текущите бумаги, за да си припомня подробностите. Чета по известната в нашата практика диагонална система, като прескачам разсъжденията и възмущенията от нравствено естество и се спирам на подчертаните с химикал пасажи:

„… Майката изоставила семейството и заминала с любовника си, без повече да се обади…“

„… Бащата работи в завод… Прекарва с часове в кръчмата… Прибира се късно вечер. Оставя в квартирата двете малки деца, момчето на 4, а момичето на 7 години, като ги заключва…“

„… Грижите му към децата се свеждат най-вече до побоища… Съседите често чуват плач и писъци…“

И други подобни.

Вече отдавна се е мръкнало, когато намирам съответния адрес. Звъня на първата изпречила ми се врата, колкото да науча, че интересуващият ме субект живее на тавана. Една особеност на тия проучвания — има да се изкачват стълби.

В квартирата са само децата. Отварят при първото почукване, оставят ме да вляза, но не проявяват любопитство. Все едно че са пуснали за малко котката на съседите.

Във всеки случай не ги държат заключени. Ето ти вече една неточност.

Вероятно — единствената. Видът на тавана ме убеждава, че собственото ми жилище е истински малък дворец. Светлината е съвсем слаба и снизходително оставя по-голямата част от мизерията да тъне в полумрак. Висящата от потона гола крушка осветява най-вече себе си.

Момиченцето, след като е оповестило, че татко го няма, се е върнало към домакинските си занимания. То дроби в пръстена паница залци хляб, като бърчи чело от напрежение, понеже хлябът е прекалено твърд за детските ръце. Луничавото му лице е бледо и апатично. Дълги руси коси, спускащи се в без-реда, окръжават това бледо лице с някакъв златист ореол. На котлона в алуминиево канче се топли вода. Четиригодишният малчуган, застанал до сестра си, внимателно следи действията й.

Нула внимание спрямо госта. Навярно са свикна ли с посещения и проверки.

Момичето е облечено в избеляла от пране басмена рокля на синьо райе, твърде голяма за ръста му и вероятно подарена от някоя милозлива съседка. Момченцето е в бархетна пижама, така замърсена, че детето прилича на мърляво безстопанствено коте. Обло, много бяло лице и обли, много черни очи. Под едното око неприятно синее оток, а под другото се вижда дълга драскотина.

— Какво приготвяш — запитвам сестричето, колкото да почна разговор.

— Попара — отвръща то тихо, без да прекъсва работата си.

— С какво?

— С вода.

— С водя и какво още?

— С вода! — повтаря момичето, тоя път по-високо, като че иска да каже: уж възрастен човек, а не разбира.

— А къде е татко?

— На работа.

— Той вечер ли работи?

— Не работи вечер.

— Татко е в кръчмата — прозвучава тънкото гласче на малчугана.

Момичето го поглежда с укор, обаче не казва нищо.

— А като се прибира, не носи ли за ядене!

— Носи.

— Какво ви носи?

— Ами хляб. Ако не забрави.

— Чичо, ще се върне ли мама? — звънва отново гласчето на малкия.

Той ме гледа с облите си стреснати очи, като че едва сега ме вижда.

— Е, как няма да се върне! Може ли човек да иде някъде и да не се върне — казвам.

— Мама няма да се върне! — възразява момичето.

— Тебе котката ли те одраска? — обръщам се към братчето, за да променя разговора.

— Татко ме би… — произнася то с жаловит глас.

— Постоянно го бие! — потвърждава момичето. — Целият е в синини, горкият.

— Я да те видя! — промърморвам, като притеглям детето и дръпвам нагоре нечистата пижама.

Хилавото телце е покрито с отоци и синини.

— Защо сте разгалили детето? — чувам в тоя миг зад гърба си невисок дрезгав глас.

Бащата е влязъл, без да го усетим. Затваря вратата и се обляга на нея в някак предизвикателна поза, като чака отговора ми. В сянката на каскета лицето само се отгатва.

Осведомявам го сухо, че съм дошъл за справка.

— Пак от кварталната ли?

— От по-важно място.

— Много важно, че сте от по-важно място! — промърморва презрително мъжът.

После се обръща към дъщеря си и като подава хляба, който до тоя момент е стискал под мишница, изръмжава:

— На, дръж! Остави тия комати!

Момичето покорно поема хляба и го поставя на масата. Малчуганът поглежда жадно смачканата франзела, протяга плахо ръка, после я дръпва.

— И за к’во бяхте разсъблекли детето? — връща се отново бащата на своето.

Сега той е излязъл на светло, доколкото в гоя таван има светло. Слабо навъсено лице, потъмняло ок работа на открито или от болен черен дроб. Отпуснати уморено ръце, сякаш големите китки прекомерно тежат. През широко разтворената сива риза се показват загорели гърди с черна козина. От мъжа вее враждебност и мирис на кръчма.

— Кажете де: за к’во ви е да събличате детето? Веществени доказателства, а? — настоява той.

— Гледах, просто как сте го разкрасили.

— Ами елате вие се разправяйте с тоя ревльо, че да ви видя. Ти му викаш млъкни, той по-силно надува гайдата.

Мъжът сваля каскета и сърдито го запраща в тъмния ъгъл, дето вероятно се намира леглото.

— Остави ми ги на ръцете тая стерва и се пръждоса — изръмжава той сякаш на себе си. — Съпруга Майка!

— Ако и за нея така сте се грижили…

— Басма ще й цепя! С една заплата като моята, с какво да я черпя освен е шамари.

— Тя не работеше ли?

— Работеше. По тънката част, Само че късно го разбрах.

— И кога замина?

Кога замина, с кого замина, не се ли е обаждала, защо не храните децата, нямат ли други дрехи — задавам автоматично въпросите, като карам по обичайния конспект. Онзи отговаря грубо, понякога ръмжи, но отговаря. Изглежда, почнал е да свиква с интервютата.

— Какво смятате да правите? — питам, за да свърша.

— Че к’во да правя? Правете вие, като сте учени! Приберете ги тия деца и ми се махайте от главата.

— Май така ще стане. Ще ги приберем.

— Чичо, сега ли ще ни вземеш? — запитва малкият, изтълкувал по своему отговора ми.

Детето ме е уловило за ръкава и напрегнато ме гледа с тия стреснати черни очи. Момичето също ме поглежда, но без видимо оживление. То знае, че чудеса не стават.

Лично аз нямам намерение да ги вземам нито сега, нито после. Не съм квартална организация или детска градина. Затова с известна изненада чувам собствения си глас:

— Хайде, пригответе се.

* * *

Една седмица вкъщи бе весело. Началото бе малко трудно, краят също, но една седмица бе весело.

Началото бе къпането и малкият плачеше, понеже не бе свикнал с подобна игра и сапунът го щипеше по очите и най-вече по пресните драскотини от боя. Но като изплакнах сапуна и го пуснах да пляска из ваната, престана да плаче и склони да излезе на сушата едва когато обявих, че ще вечеряме.

Вечерята бе истинско пиршество за тях, понеже извадих всичките си хранителни запаси, доста скромни, между нас казано, и свеждащи се до салам, сирене, конфитюр и домати, но децата, изглежда не бяха виждали отдавна такъв разкош и по едно време се уплаших, че както се тъпчат, може да им прилошее, та се наложи да обяснявам, че и утре е ден.

Следната заран бе използувана за покупки на дрехи, без излишен лукс и в рамките на най-необходимото, а малките се радваха на всяка дреболия и бяха на седмото небе, докато аз вкусвах скришом удоволствието на този своеобразен егоизъм, който величаем като грижа към ближния.

Следобеда възникнаха известни затруднения, понеже трябваше да вървя в редакцията, а не можех да помъкна със себе си децата като веществено доказателство за снощната мисия. Заведох ги в кварталната градина, като им оставих ключа от квартирата, стотинки за сладолед и указания за примерно държание.

— Направи ли проверка? — запита Янков. Уведомих го с няколко думи за фактите, без да казвам какво е станало с децата. Това едва ли би го интересувало.

— Грозно наистина — рече шефът. — Хич не върви да се изнася в печата. Но виж какво реших: ще изпратим писмо до съответната инстанция и ще предложим детската педагогическа стая в квартала да се занимае с въпроса. Така никой не може да ни обвини, че сме оставили сигнала без внимание.

— Щом си решил…

Привърших набързо текущата работа и поисках разрешение да изляза по-рано. Като не си се занимавал с деца, в главата ти почват да витаят всякакви бръмбари — че махленските гамени са ги набили, че са откарани в милицията или ги е прегазила кола.

Намерих двете деца там, дето ги бях оставил. Само че сега не стояха на алеята, а бяха седнали на скамейка уловени ръка за ръка, сякаш се бояха да не се загубят, и наблюдаваха хлапаците, които малко по-далеч се редуваха да карат едно колело.

— Защо не си играете? — запитах.

— Как да си играем? — запита на свой ред момичето.

— Не знаем игри — уточни малкият със звънливото си гласче.

— Тогава купете си по един геврек — рекох, като забелязах, че лавкаджията на входа на градината разпродава току-що получените гевреци.

Връчих им необходимите средства и те се втурнаха към лавката. В тоя момент забелязах, че Димов, разположен на отсрещната скамейка, ме наблюдава над очилата си. Усмихна се и кимна, сякаш ме канеше при себе си.

— Ваши ли са тия деца? — запита съседът, след като се преместих при него.

— Не се безпокойте, само временно са при мене — рекох.

— За какво да се безпокоя? — вдигна той вежди.

Сиви ъгловати вежди, изразяващи леко недоумение дори когато не бяха вдигнати.

— За шума — поясних, като си спомнях историята с гамените от двора.

— Шумът ли? Шумът е най-дребното. Други грижи има с децата, но това са родителски грижи.

— Вероятно и вие сте имали деца — подхвърлих напосоки.

— Опазил ме бог! — възрази рязко Рицаря. — Жена съм имал. Колко съм имал, колко съм нямал, това е отделен въпрос. Но деца, опазил ме бог!

— Че нали децата са нашето щастие…

— Да. Ако вярвате на вестниците. Или ако разполагате с време наистина да се посветите на възпитанието им. Но, кажете, кой разполага в наши дни с такова време?

— Тогава да се върнем към рецептата на цар Ирод.

— Има и други рецепти, ако въпросът изобщо ви интересува.

— Защо не? — отвръщам, като се уверявам с поглед, че децата, застанали край насрещната скамейка, тепърва има да гризат гевреците.

— Какво е според вас това, което се нарича родителска любов? — запитва Димов, като ме поглежда над очилата си.

— Ами… родителска любов.

— Дребнособственическо чувство! — поправя ме Рицаря.

И започва да обяснява, че щом възпитанието не може да се осигури от родителите, значи то трябва да се поеме от държавата. Обяснява тия елементарни неща с такова достойнство, сякаш той ги е открил.

— Разбирам, вие сте за нивелация на индивида — позволявам си да забележа по едно време.

Той ми хвърля остър поглед над очилата, сетне промърморва:

— Няма що, добре ме разбрахте!

Съседът явно съжалява, че се е заловил с тъпак като мене, но оттук нататък идва моят ред да съжалявам, защото Димов се впуска в многословна апология на общественото възпитание, но онова, истинското, възпитанието на бъдещето, което щяло да осигурява пълен простор за индивидуалните склонности и дарования.

Изслушвам го докрай. Няма как — съсед ми е. Сетне благодаря любезно за беседата и повеждам децата към къщи.

Смятах, че вечерите ще бъдат най-тягостни, защото просто не знаех как и с какво да занимавам питомците си, но тук на помощ ми дойде телевизорът. Бях забравил съвсем за него, пък и бях почти убеден, че не работи, тъй като ми бе наследство от Жорж, обаче оказа се, че телевизорът си работи, и това бе истинско щастие за децата, а отчасти и за мене, понеже ме освобождаваше от непосилната задача да им измислям забавления.

Изобщо всичко се нареди някак си и дори по-до-бре, отколкото го бях очаквал, с изключение може би на спането, защото трябваше да спим на едно легло, а леглото, колкото и да беше широко, все пак не бе разтегателно и малкият, за разлика от сестра си, спеше доста бурно, като се въртеше, риташе и дори хленчеше насън, преживявайки вероятно все още някои епизоди на топлите бащини грижи.

А подир седмица една непозната гражданка се яви да ми съобщи, че идва от интерната, за да прибере малките. Изобщо писмото на редакцията беше дало резултат и аз нямах никакви основания да възразявам. Това бе краят. И той бе отбелязан също като началото с плач.

— Не искам да си ходя… — хленчеше малчуганът, като размазваше сълзите по кръглото си вече понапълняло личице.

— Чичо, защо ни взимат? — недоумяваше сестричето с потреперващо гласче. — Ти нали не ни пъдиш?

— Как ще ви пъдя! Но това не зависи от мене. Такъв е редът.

— Такъв е редът, деца — потвърждаваше и жената. — Ще бъдете там с други дечица, ще учите и ще играете… Хайде сега, приберете си дрешките…

Те обаче пет пари не даваха за другите дечица, нито за образователния процес, те искаха да си стоят тук, в тая усойна стая, където никой не ги закачаше и където имаше телевизор, и малкият продължаваше да хленчи, а сините очи на сестра му също почваха застрашително да овлажняват и аз се опитвах да ги успокоявам, като повтарях, че такъв е редът и че ще ми идват често на гости, без, разбира се, да го вярвам.

Така че всичко свърши с плач и с неловки прегръдки, понеже хич не ме бива в прегръдките, додето накрая тропотът на малките крачета се пренесе към стълбището, а оттам към Тъмното царство, а после вратата хлопна и всичко затихна и аз бях отново сам в опустялата стая, като си казвах, че всичко е било сантиментална глупост от моя страна и че подир веселото безредие в квартирата ми децата още по-трудно ще свикнат с реда, който ги чака. А няма как, ще трябва да свикват с мисълта, че има ред. За добро и за лошо. Ще се грижат за тях, но строго по реда и никой никога няма да ги глези. А толкова приятно е да те глезят.

* * *

Все по-рано се мръква. Когато напускам редакцията, вече е съвсем тъмно и додето пресичам градината, усещам оня лек дъх на влажна пръст и на хризантеми, който напомня за есен и за гробища. Това ме подсеща, че бих могъл да си позволя една скромна панихида в памет на покойния приятел, така че неволно поемам курс към площада с паметника.

Обичаен рефлекс — да загръщаш прозаичния порив е наметалото на нещо по-възвишено. Истината е, че ако се насочвам към „София“, то не е зарад мъртвия приятел, а зарад все още живата за щастие Беба.

Беба, да… Знаете тоя тип жени е пълни цица и мършави задници. Беба е нещо подобно, само че в обратния вариант: фино лице и обилна плът. Скроена съм по два различни журнала — както сама казваше. Физиономия на мадона и физика на кабаретна звезда, това бе една дисхармония, предизвикваща интереса на някои мъже. Защото колкото и да възпяваме хармонията, ние най-често сме убедени, че тя е доста скучно нещо.

Житейска среда, бит, интереси — по тия точки характеристиката на Беба би могла да се препише направо от досието на жена ми. С една разлика все пак, в полза на Беба. Бистра е леко и фино същество с тежък нрав, докато Беба е с малко по-тежка плът и с доста по-лек характер. Може би защото не взема нищо на сериозно, включително и загубите на покер, каквито се случват понякога допи и на нея. Не вярвам да има бог знае какви амбиции, а дори да ги е имала, отдавна се е простила с тях. Оставя живота да си тече, уверена, че и да кроиш планове и да не кроиш, каквото ти е писано, това ще стане. Затуй се опитва да надзърта в тайните на съдбата посредством гледането на кафе и пасиансите, но не й минава и през ум да бъде творец на съдбата си. Такива високи фрази звучат смешно за фаталиста, а Беба като всеки солиден играч е фаталист по призвание. Използувай доколкото можеш картите си, но не забравяй, че не ти, а съдбата ги нарежда.

Какво още? Професията. Само че Беба няма професия. Би могло да се каже рентиерство, обаче в нашенските формуляри такава графа не е предвидена. Получава някаква месечна сума от леля си, преселена в Щатите. Лелята бе извадила късмета да се омъжи за богат задокеански хапльо, който преждевременно или навреме бе починал. А Беба беше останала едничка сродница на щастливата старица.

Изобщо темата за късмета е широка тема и ако трябва да я продължим, би следвало да споменем и Жорж, който получава срещу заплащане бонове за Кореком от Беба, купува вносни стоки и ги пласира на местни завишени цени. Защото почне ли съдбата да пуска добра карта, това може да трае доста време.

Но в момента съм тръгнал да търся не Жорж, а Беба, Не защото държа кой знае колко на тази дама, а понеже не ми се прибира в оная пуста квартира и след като си прекарал доста време в ергенска самота, мисълта за някоя Беба неизбежно почва да дразни въображението ти.

И както винаги се случва, когато не държиш особено на нещо, то само ти се навира в ръцете, така че и Беба ми се навира в ръцете и по-точно сблъскваме се с нея пред кафенето също както и първия път.

— Подозирам, че мене търсиш — подхвърля дамата, без да играе на излишна скромност.

— Естествено.

— В такъв случай навярно вече си намислил и къде ще ме заведеш.

— Виж какво — казвам. — Друг път ще дразним Бистра. Тая вечер не ми се ходи по заведения.

— А къде?

— Ами у нас.

— Няма да стане — отвръща Беба. — Не обичам ергенски квартири.

— Мислех те за по-романтична.

— Не съм романтична и не обичам мръсотията, непраните чаршафи, миризмата на нечисто бельо и изобщо целия този мъжкарски бит.

— Тогава да вървим у вас.

Тя ме поглежда сурово, готова да ме прати по дявола, и произнася твърдо:

— Добре. За един път ще отстъпя само защото си ми в програмата. Но да знаеш, че това е изключение, а не правило.

Обстановката у Беба не е за мене новост, но едва когато половин час по-късно съм се настанил в нейния хол, за пръв път се сещам на какво ми напомня тази обстановка. Трябвало е да напусна апартамента си, за да си дам сметка, че той е бил нареден от Бистра точно според интериора на Беба. Една наистина героична, макар и непосилна амбиция от страна на моята бивша съпруга. Защото у Беба всичко е другоземско.

Дамата е хвърлила виолетовото сако на своя джинсов костюм и останала по също тъй виолетова риза, се е заела с неизбежните бутилки и ядки.

Пуша, отпуснат в мекото кресло, и се мъча да не надзъртам през леко разтворените виолетови кулиси на ризата. Още е рано.

— Тук е доста уютно — разсъждавам гласно. — Далеч по-уютно, отколкото в кой да е ресторант.

— Само че на мене ми е омръзнало от домашни рандевута — възразява Беба, като оставя подноса г, чашите върху ниската масичка. — Не знам какъв е тоя мой късмет, но все на женени магарета ми върви. И този, мистериозния, както ти го наричаш, именно затова го чупих. Ще развежда жена си насам и натам, а аз ще го чакам у дома и ще играя ролята на секретен харем. Писна ми вече от прелюбодейци!

Изказала тия съображения, тя отива да донесе леда. А когато и тази работа е свършена и дамата най-сетне сяда в креслото насреща ми, отново чувам нежния глас:

— Така че да знаеш: ако ти трябвам за в бъдеще хич не ми идвай по чехли.

— Но нали в края на краищата пак ще трябва да останем насаме. Защо да не скъсим процедурата.

— Абе, Тони, не се прави на глупак, аз не съм Бистра! Нали ако вземем да скъсяваме процедурата, трябва отсега да се преселим на гробищата. Ами на процедурата това й е хубавото, че трае. Настройваш се, навиваш се, въобразяваш си. А другото като мине, ще ми дадеш гръб и ще захъркаш.

— Не хъркам.

— Отначало всички така казват… Наливай де!

Наливам. Изпиваме по две чаши в продължение на два часа. Беба е по бавното пиене. Изобщо — да трае. Процедурата. Процедурата се изразява най-вече в бъбрене. А съдържанието на бъбренето са сплетните. Напоследък не съм чувал нищо за нашите общи познати, което в очите на дамата е мой дефект, но и мое качество. Защото какъв смисъл да ми разправя клюки, ако вече ги знам.

Информацията е обилна, обаче еднообразна. Кой с коя се среща и коя на кого слага рога. Вечните карамболи.

— Бистра се хвали, че доста си преживявал… — подхвърля Беба, изчерпила репертоара си.

— Напротив, щастлив съм.

— Е, чак пък щастлив!

— А защо не? Направих добро на двама души, без да броя себе си.

— Сигурен ли си?

— Човек в нищо не може да бъде сигурен. Боя се, че Жорж не е чак толкова доволен.

— Защо мислиш така? — пита тя, като ме поглежда изпитателно.

— Ами защото той към тебе напираше, а не към Бистра.

— Хитрец такъв! — замахва тя заканително с пръст. — Правиш се на разсеян, а всичко виждаш.

— Ако виждах всичко, щях да знам защо си го отрязала. Ти не си меркантилна жена.

— Аз не съм меркантилна, Тони, но си имам принцип: да не бъркам работата с удоволствието. То пък Жорж е едно удоволствие…

— Много си шик с тая виолетова блуза — забелязвам без видима връзка. — Едно само не мога да разбера…

— Пак нещо ще изтърсиш…

— … Дали балконът ти наистина е така препълнен, или това е само зрителна измама.

— Аз не съм по фокусите, момчето ми. При мене всичко е истинско — отвръща Беба с присъщата й скромност.

* * *

„Ще ми дадеш гръб и ще захъркаш“… Е, не е чак така. Даже ако трябва да бъда точен, Беба първа заспива. Още една точка в нейна полза — че не е от тия, прекалено горещите, като Бистра. Тия горещите на първо време някак се изтрайват, даже можеш да хлътнеш по тях, но после стават уморителни. Също като горещия ден. Заран си казваш „какъв хубав ден“, обаче засили ли се жегата, виждаш, че и хубавото си има лошата страна. Зноят трудно се издържа на по-дълъг път.

Антоний и Клеопатра… Тони и Беба… Не, такава опасност няма. Това й е доброто на тая жена, че не висне над тебе като заплаха. Има си достатъчно занимания, за да държи прекалено на този или онзи. И когато заранта след кафето ме изпраща, не пита кога ще се видим, а само казва: ако някой ден се сетиш, обади се пак. Изобщо здравей и довиждане, както става между възпитани хора.

Прибирам се вкъщи, за да установя, че усамотената квартира е почнала да ми действа потискащо. Не защото правя сравнение с пердетата и вносните тапети на Беба. Не бих разменил моя орех за никакви пердета и дамаски, макар да предчувствам, че тъмната му зеленина отива към есенния си заник. Потиска ме отсъствието на децата. Струва ми се да ги виждам, поставени на номерираните си места в оня там регулиран бит и се чувствам гузен. Това неопределено чувство за неустановена вина, изпитано още в годините на детството.

Когато се обръщам понякога назад към миналото и се опитвам да го сумирам, просто така за да видя какво ще излезе, оказва се, че не излиза нищо. Един миш-маш от дреболии. Една купчина от случайни мигове, изплували в безреда от спомена. Трябва да се върна по-назад, мисля си. Трябва да се върна съвсем назад към най-ранното, от което започва всичко, за щото в него е може би обяснението на всичко.

Но най-ранното не съдържа никакво обяснение, защото то е хаосът. Виждам се в някакво тъмно, ниско, тясно пространство, сгънат на четири и сякаш притиснат от всички страни, сякаш споменът ме е върнал чак в утробата на майка ми, но не съм в утробата на майка си, а в нейната прегръдка и в противовъздушното скривалище и тясното пространство наоколо се тресе, а нейде над главите ни експлодират самолетни бомби. Обладан съм от страх и от дивия порив да из бягам, обаче няма къде да избягам и всичко наоколо ме притиска тъй, че опитвам да се спася, като се гуша в майчината прегръдка. Обладан съм от страх, но не понеже над главите ни избухват бомби, а понеже у мене се е пренесъл страхът на мама, която повтаря несвързано и полугласно ту „свърши се“, ту „боже, спаси ни“, докато изведнъж чувам почти до ухото си сухия съскащ шепот на леля „недей дава акъл на господа какво да прави, ами кажи: господи, да бъде волята ти“.

Един миг, без преди и после, такъв е тоя далечен спомен за хаоса. А подир туй следва втори, по-късен хаос и аз се виждам в ръцете на баща си и сигурно сме били на мач или на някакво зрелище, а сега тълпата се е юрнала към изхода и ние се намираме в средата на тази необятна тълпа, която с такава ужасна сила ни притиска, та ми се струва да чувам дори пращенето на човешки кости, а баща ми ме е вдигнал нависоко с две ръце, за да ме спаси от премазването, но той е нисък и слабоват и навярно ръцете му вече съвсем са отмалели, защото вика безпомощно: „другари, недейте така, ще смажете детето“, обаче никой нищо не чува и никой нищо не може да направи, понеже всеки е блъскан и носен от ония отдире и аз усещам как ръцете, които ме държат, потреперват в отмала и очаквам всеки миг да ме изтърват в това ужасно човешко море, за да стана на каша, додето внезапно усещам как ме улавят едни други ръце, едни дълги и здрави ръце и някакъв млад гигант спокойно и уверено ме понася към изхода.

Един млад гигант, за когото някога и понякога, преди да заспя, се молех, защото бях още малък и леля скришно ме учеше да се моля, и който по-късно ми е идвало да проклинам, защото вече не бях малък и не се молех, а си казвах, че ако не бе ме поел на ръце, животът би свършил в един миг още тогава и всичко по-сетнешно просто не би го имало.

Скривалището е хаосът на далечното минало и навалицата е хаосът на външния свят, а вкъщи е редът. Но този ред е създаден от възрастните и не всякога ми е понятен и случва се даже в него, колкото да е строг и устойчив, да проникне нещо от хаоса. Така преди много години майка ми пусна голям корем и отпърво това не личеше, защото нейният корем никога не е бил малък и изобщо тя бе доста над нормата в килограмите, но после коремът надмина всичко обичайно и аз почнах да задавам въпроси, а леля ми викаше: ти си още малък да разбереш, но трябва да се радваш, защото щъркелът скоро ще ти донесе братче.

Новината предизвика у мене добавъчна лавина от въпроси, на които възрастните не си даваха труд да отговорят, и аз заживях с мисълта за близката поява на едно усмихнато човече, представящо ми се като хубава жива кукла, и вече виждах как водя усмихнатото човече за ръчичка и как му показвам двора и тайния проход през оградата на съседите, и дребните си съкровища.

После мама внезапно изчезна, за да дойде съобщението, че щъркелът наистина е донесъл братчето, или по-точно сестричето, защото в последния момент, вероятно поради бързината и суматохата, бяха ми пратили не братче, а сестриче. В момента това нямаше голямо значение за мене, но когато най-сетне един ден ме пуснаха в спалнята, дето мама отново се бе появила, и ми разрешиха да се приближа до панерчето, за да видя малкото хубаво човече, и аз се приближих тръпен и плах, единственото, което можах да направя, бе да заплача:

— Но то е грозно…

То бе наистина неимоверно грозно, това тъй дълго очаквано сестриче и лицето му още отсега бе сбръчкано като на старец, едно неприятно червеникаво лице с морави устни и морави клепачи. Да, детето имаше морави устни и клепачи и дишаше с труд и с някакво едва забележимо хъркане и не можа да живее дори месец и когато научих, че вече го няма, това бе още една от тия необясними прояви на хаоса сред строгия домашен ред.

— Защо умря? — запитах леля си.

— Заради тебе… Понеже не го искаше… — отвърна тя.

Така към разочарованието се прибави и чувството за вина. Това е една голяма вина — да виждаш грозното. Една вина и едно страдание.

Въпреки отделни изблици на хаоса домашният свят бе свят на реда, поддържан по различен начин от семейната света троица — мама, леля и татко. Струва ми се, че мама и леля са съществували открай време, но за баща си помня, че се появи едва по-късно, понеже, както после разбрах, бе лежал в затвора и бе излязъл чак на Девети и доста ясно си спомням появата му — как ме извикаха от двора и как в хола на люлеещия се стол седеше непознат мъж с не твърде приветливо слабо лице и как аз дори не му обърнах внимание, тъй като смятах, че е някакъв гост без значение, и сигурно до края не бих му обърнал внимание, ако мама не бе казала:

— Че иди при баща си де! Не разбра ли, че това е баща ти!

А гостът ме гледаше и леко се усмихваше, но аз се дърпах и не исках да ида при него, така че усмивката постепенно угасна върху слабото лице и вече не се появи дори когато мама успя най-сетне да ме за-тътри до люлеещия се стол.

Не ми потръгна с него още от самото начало дали защото се стеснявах, или ми се виждаше съвсем чужд и съвсем различен от оная снимка, на която ми го бяха показвали — хубав мъж в тъмен костюм, уловил подръка засмяно и хубаво момиче в булчинска рокля — майка ми. Майка ми, истинската, с пълното си лице и тежкото туловище също бе далеч от ретуширания фотографски образ, но с нея бях свикнал. А този внезапно появил се човек ми бе чужд и не виждах за какво трябва да го обичам, такъв мълчалив и хладен и с една навъсена физиономия, сякаш страдаше от зъбобол, не много силен, но постоянен.

В ранните години с мене се занимаваха майка ми и леля ми. Майка ми бе добрата фея, а леля ми — лошата. За жалост грижите на мама бяха насочени значително повече към кухненската тенджера, отколкото към мене. Дали защото си бе внушила, че дарованията й са най-вече в кулинарното изкуство, или защото държеше да убеди в това баща ми и леля ми, но мама започваше кухненската врътня още щом прислужницата се върнеше от пазара, и с охкане и пъшкане се заемаше за тенджерата, а понеже готварските й таланти бяха чиста илюзия, компенсираше ги с разгула на ароматите и блъскаше в яхнията всевъзможни подправки и най-вече бахар и дафинови листа и от техния упойващ мирис главата ти така се замайваше, че можеше да изядеш цялата порция, без да си дадеш ясна сметка какъв буламач си погълнал.

Дебелата добра фея бе с разклатено здраве, страдаше от разстройство на метаболизма или както тя твърдеше за по-деликатно — от нервно сърце, — така че вечно гълташе разни таблетки и съсредоточено отброяваше валерианови капки в чашата, а след тежката заранна операция на готвенето и не по-малко уморителната процедура на самото ядене се свиваше на кушетката в хола, неспособна за каквато и да било работа чак до следната заран.

И все пак тя си оставаше добрата фея, понеже въпреки изричната забрана на татко понякога ми пъхаше в ръката дребни пари и понеже, когато бях уязвен или огорчен, все още намирах подслон в меките й скути.

Леля ми бе също надарена жена. Имаше добри данни за истеричка — вродени или придобити, това е отделен въпрос, — но поне го съзнаваше и държеше страшно много да се крепи върху ръба на спокойствието, защото загубеше ли равновесие, рухването в бездната не й мърдаше, а навремето само при едно такова рухване бе изпочупила целия семеен сервиз от китайски порцелан, от оня стар китайски порцелан, дето го фабрикуваха във Виена и струваше сума пари.

По време на мирното детство — без сам да разбирам — аз бях главният дразнител на леля си, понеже тя главно с мене се занимаваше. Повечето време това бе само една досада от непрестанни команди: изрежи си ноктите, смени си чорапите, сядай да учиш, а в случай че се държах добре, следваше не по-приятната награда на прегръдките и милувките на една мършава нервна ръка, ухаеща на същия този противен валериан. Така че човек не знаеше кое е за предпочитане, да се държи добре или обратното. Единственото, което знаех, бе, че не бива да я изкарвам от търпение и да правя големи бели, защото направех ли голяма беля, леля ми се приближаваше с оня напрегнат израз, който всички придобиваме, когато си повтаряме наум „спокойно, спокойно“, а тя го повтаряше не само наум, но и на глас, като се обръщаше, разбира се, към майка ми: „Спокойно, Веске, защо да се дразним“, макар че майка ми, каквато си бе летаргична, едва ли мислеше да се дразни. „Не бива да се дразним, Веске“, повтаряше леля, като ме притегляше към себе си, за да ме предпази от майчиното раздразнение, и като ми се усмихваше по оня зловещ начин, напомнящ не толкова усмивка, колкото зъбене. „Какъв смисъл да се дразним“, настояваше леля и в тоя миг уж неволно ме ощипваше по някоя част на тялото — в това отношение тя нямаше предпочитания, — но така зверски, че изпищявах. Костеливите й дълги пръсти бяха като клещи и когато ме стиснеше с тях, тя ги и по-завърташе насам-натам, тъй че свитки ми излизаха от очите, изпищявах и блъскайки я с юмруци, се изтръгвах с риск да оставя част от месото си между тия безпощадни мършави пръсти.

Иначе публично поддържаше мнението, че децата не трябва да се бият и че изобщо не бива да се дразним, на което аз с целия си наивитет възразявах плачливо „а ти като ме щипеш“, без да разбирам, че от нейна страна това не бе щипане, а отчаян опит да се хване за нещо, да се задържи по-здраво за нещо, за да не рухне в ненадейно разкрилата се бездна на истерията.

Би могло да се запита защо семейните тегоби не се разпределяха в обратен ред, сиреч леля ми да се заеме с готвенето, а майка ми — с мене. Но това е съвсем реторичен въпрос, понеже майка ми се нуждаеше именно от тенджерата си и понеже леля ми се нуждаеше именно от мене. За тая стара мома аз бях единствената възможност да се разпорежда с някакъв мъж, макар и още невръстен, да го командува и инквизира и по тоя начин да доказва на себе си и света, че женският й инстинкт, също както и майчинският, не е отишъл съвсем на вятъра.

По-късно на педагогическата вахта застана баща ми. Не че имаше излишно време за мене, но, изглежда, се дразнеше, задето леля тъпче главата ми с всевъзможни глупости — както сам се изразяваше — включително и религиозни. Това бе добре за мене, понеже ме отдалечаваше донейде от лелините истерии, но и зле, понеже едва оттук нататък започнах да усещам реда в цялата му неумолимост. Редът, който той бе установил, трябваше да бъде закон и за мене, привичките, които беше придобил, трябваше да станат и мои привични, идеите, принципите — всичко ми се даваше наготово, за да не си блъскам напразно главата или да кривна, не дай си боже, от правия път.

Спомням си как веднаж подир класното по литература се осмелих да кажа на учителя:

— Сложили сте ми тройка…

— Че колко да ти сложа? — погледна ме той недоволно. — Аз тук си хабя слюнката да говоря едно, а ти пишеш каквото ти дойде.

— Опитвам се да мисля с главата си…

— Не личи.

— … Да дам своя оценка…

— Ти си дал твоята, аз — моята. Ако на алгебра отговориш не според учебника, а както ти скимне, колко ще ти пишат? Решения — много, но вярното е само едно.

— Обаче това е литература, а не алгебра.

— И какво като е литература? Да не би литературата да е произвол?

Разказах вкъщи по време на обеда за случилото се.

— Ти винаги вършиш нещата наопаки, Тони — забеляза добродушно мама.

Баща ми мълчеше, от което можеше да се съди, че едва ли е съгласен с учителя. Но вместо да каже, че не е съгласен, той само рече сухо:

— Докато си в училище, ще правиш каквото ти нареждат. А като свършиш — тогава карай по своему.

Долавях, че не е съгласен с учителя, макар че той самият ми харизваше своите решения, все едно че ми даваше да износвам старите му дрехи. Удобно наистина. Но понякога ми писваше от удобство. Също като тия деца, дето намразват яденето, понеже постоянно ги тъпчат.

Улавях се, че колкото повече ми втълпяват едно нещо, толкова повече ме тегли към обратното. И не защото обратното е кой знае какъв келепир, а просто защото беше обратното. Ти винаги правиш нещата наопаки — както казваше мама. Така започнах и да чета.

Почнах не от ученолюбив. Даже както вече споменах, тъкмо обратното. Татко следобед ме затваряше в стаичката, величана от мама като „татковия ти кабинет“. Затваряше ме, за да попречи на леля да решава задачите вместо мене и изобщо за да свикна да работя сам. Скучаех адски и чаках кога най-сетне ще тръгне за редакцията. И понеже се случваше дълго да чакам, започнах да вземам тая или оная книга от етажерката, колкото за да убия времето. Тъй че не свикнах да уча сам, но свикнах да чета.

Не ми се учеше. Не ми се правеше това, което ме заставяха да правя. Нито онова, което беше прието да се прави, не за друго, а понеже всички го правят. Обичах безделието, само че не в неделя, когато то си е в реда на нещата. Обичах го в делник. За жалост делникът започваше с една принуда — будилника — и завършваше с друга принуда — „хайде да лягаш!“

Това изкушение — да върша обратното — понякога така ме завладяваше, че се питах не съм ли мръднал. Случваше се да седя в час на чина, да слушам думите на учителя и внезапно да ме овладее някакво дивашко желание, ама съвсем дивашко — да стана спокойно, да се приближа бавно към даскала и лекичко да му изтегля ухото. Съвсем лекичко, просто за назидание. И понякога това дивашко желание така нарастваше, та ми се струваше, че още малко, и наистина ще извърша някоя глупост.

Веднаж дори я извърших. Само че не с ухото на даскала. Репетирахме за манифестацията на Кирил и Методи. Марширувахме по улицата и учителят по физическо ужасно се фукаше и надаваше гласни команди като си въобразяваше навярно, че минувачите само него гледат и си падат по задниците от възторг. И додето марширувахме тъй, изведнъж усетих, че ме обзема този бесен сърбеж към обратното, а понеже всички крачеха с героична крачка, на мене обратното ми се: представи като възможност да седна на паважа и да ги оставя да удрят крак край мене. И най-лошото е, че го направих. Тъкмо бяхме излезли на „Руски“, и аз ненадейно се свлякох и седнах на жълтите павета, така че онези зад мене едва не се строполиха отгоре ми. Мисля, че го направих точно тук, защото жълтите павета ми се видяха по-чисти от асфалта.

— Какво? Какво става там? — чух като в сън острия вик на даскала.

Докато се чудех как да се измъкна, един от тези, дето едва не се строполиха отгоре ми, без да ще, ми помогна:

— Антон падна…

— Прилоша ми… — изпъшках мъченически, като се вдигнах с малко пресилена безпомощност.

Видът ми трябва да е бил такъв, че версията за прилошаването не събуди съмнения. Дори ме пуснаха да си вървя.

Във всеки случай това прилошаване ме излекува от някои дивашки пориви. Само от някои. Замених ги с удоволствието да задавам нелепи въпроси. Нелепи и внезапни, просто за да видиш как ще реагира другият. Изобщо майката му е да поставиш другия в необичайна ситуация. Необичайното го стъписва и той снема маската. Да отидеш при учителя и да му изтеглиш ухото, това е скъпо удоволствие. Затова пък съвсем безнаказано можеш да зададеш някому някой идиотски въпрос.

— Ти си индивидуалист — казваше ми Петко.

— А ти не си ли? — запитвах.

— Само привидно — отвръщаше спокойно той. — Изолирам се, за да бъда по-близо до хората и света.

Доста откачено съждение, но и съвсем нормално ако се вземе под внимание, че Петко поначало си беше малко откачен. А самият аз, естествено, не съм никакъв индивидуалист. Това е много сложно за мене. Жена ми навярно бе по-близо до истината, като ме смяташе просто за опак човек. Опак човек, това — да, това — положително, обаче индивидуалист — никога. Прилича ми, като да членувам в някакво дружество, макар и дружество на враговете на дружествата. А аз не обичам да членувам където и да било.

Вярно, че членувах в комсомола, но то стана заради баща ми. Изобщо той реши и тоя въпрос, макар да намекнах, че не ми се влиза в комсомола.

— Защо? Не си съгласен с идеите ли? — погледна ме татко, като леко примижа.

Примижаването при него означаваше изпитателен поглед.

— К’во има да не съм съгласен.

— Е, тогава?

— Абе просто не ми се влиза. И без това не ми стига времето.

— За други неща ти стига и артисва. Изобщо за всичко ти стига, освен за най-важното.

— Щом смяташ, че това е най-важното…

— А как да не е най-важното?

Не си дадох труд да възразявам. Да излезеш с него наглава бе все едно да се надяваш, че влакът, дето иде насреща, ще се отбие, за да не те блъсне. И после, какво значение? Той вече бе решил въпроса за моя сметка, значи спестил ми беше едно затруднение. Още повече аз наистина нямах нищо против комсомола. Не бях разсъждавал изобщо по тоя проблем, за да бъда против.

Някой си беше казал, че ако се движиш заедно с останалите, никога няма да ги изпревариш. Мене обаче друго ме е вълнувало: какво да направя, че да не се движа с останалите, без да се моря, да ги изпреварвам. Отговорът на пръв поглед е съвсем прост: да се тътриш назад. Да, но така е само на пръв поглед. Понеже назад също се мъкне сума народ. И още по-на-зад — също. Изобщо назад е далеч по-оживено, отколкото напред.

Мислил съм доста по въпроса. Въртял съм го и отсам, и оттатък. И единственото, което съм намислил, е, че трябва просто да кривнеш встрани от пътя. Да се забиеш в буренака. Да се изтегнеш там в тихото и безлюдното и да ги оставиш ония да се догонват, да се задминават или да тъпчат на място, колкото да се види, че и те навиват километраж.

* * *

Инженерът, последната птица в тоя стар кафез, все не се показваше. Излизаше доста преди мене от къщи и също преди мене се прибираше. Прозорците на стаята му гледаха към улицата и вечер винаги светеха. Не знам дали произвеждаше фалшиви банкноти, или решаваше кръстословици, но не си показваше носа от бърлогата или го показваше в мое отсъствие.

Додето една събота не се сблъскахме на входа.

— Другарят Павлов?

— Другарят Илиев?

Представял си бях, вероятно по аналогия, че това ще бъде трети старик, само че по-млад от ония двамата. Той бе по-млад и от мене. Облечен бе в риза и панталон от жълтозелен военен плат, макар времето да бе захладяло. Мургаво мъжествено лице, открит поглед, коса — кестенява, ръст — среден, особени белези — без особени белези.

— Понеже сте журналист, бих искал да поговорим по един въпрос — рече Илиев.

— Ами обадете се, когато ви е удобно — промърморих, с надежда че това няма да стане много скоро.

Той обаче ми се изтърси още същата вечер.

— Кафе ще пиете ли? — запитах в очакване да чуя „не, няма да мога да спя“.

— С удоволствие.

Прочее пихме кафе и пушихме, додето Илиев разправяше, че съветски учени наскоро били разработили способ за оползотворяване на дима от заводи и електроцентрали, като извличали от него азот.

— Досега искането за филтриране на дима се посрещаше с възражението, че инсталациите струват много скъпо. А сега самото прочистване ще носи печалба, разбирате ли? Азот за милиони левове.

Не беше толкова сложно, че да не разбирам. Ако имаше нещо да не разбирам, то бе защо ми надува главата с тоя негов дим. И това обаче се изясни:

— Въпросът, както виждате, е интересен от две страни: икономическа и хуманна. И понеже проблемът за замърсяването на атмосферата е днес твърде остър, бих искал да напиша нещо във вашия вестник.

Би следвало да отговоря, че вестникът не е мой и че проблемът при цялата си острота не ме засяга, тъй като работя в друг отдел, обаче вместо туй казах: но, да, разбира се, защо не, това е много интересно и пр. от тоя род. Изобщо гледах да го окуража достатъчно, за да се сети да си върви, само че той не бързаше. Наложи се пак да прибягна до идиотски въпроси.

— Тия нови способи, изглежда, са ви създали неприятности. Чух, че сте имали неприятности.

Той ме погледна смутено. Страните му леко се изчервиха под загара.

— Свалиха ме от поста. Но съвсем не във връзка с тези неща.

Сетне посегна към цигарите ми, запуши и рече някак по-свободно:

— Всъщност мярката бе съвсем уместна.

— Искате да кажете — наказанието ви?

— Ами да. Издигането ми, изглежда, е било прекалено стремително; инженер, главен инженер, директор на комбинат. Само че когато станах директор, на гърба ми се струпа такъв куп от въпроси, та просто не знаех кое по-напред. Навярно така съм устроен — не мога да мисля за много неща наведнъж. Взема ли да мисля за едно нещо, трябва да свърша с него и тогава да почна друго.

— Имали сте помощници…

— Че те помощниците ме закопаха. И най-вече тоя по икономическите въпроси.

— Обаче снеха вас…

— С основание. Може да имам достатъчно знания като специалист, но колкото до организацията и управлението… Така че още при първата ревизия нещата си дойдоха на мястото.

— Вие, изглежда, не сте по драмите — установих с леко разочарование.

— Драми ли? Драмите идват от излишък на въображение, ако не са болестно състояние.

— Изобщо вятър и мъгла.

Той ми хвърли бегъл поглед, сякаш проверяваше не го ли будалкам. И този — също.

— Не твърдя това. Но понеже казахте „вятър“, вятърът отнася една вейка, а други оцеляват. Отнася гнилите, оцеляват здравите — защо трябва да говорим за фаталности и драми.

— Вятърът не кърши само гнилото — забелязвам просто така. — Което е на течение, става зян, което е на завет — оцелява.

— Вие говорите за обективната страна.

— Защо да не говоря?

— Защото винаги за нея се хващаме и там ни е грешката. Така възниква версията за драмата: били сме на течение, значи сме жертва. Така започна фатализмът, сантименталното отношение към битието, манията за преследване.

— Изглежда, доста сте мислили по въпроса.

— Както вероятно и вие.

— Вероятно. Но не с вашия научен подход.

— Научният подход не бива да ви дразни. Без него не може. Цялата гама, наричана драматични преживявания — душевна болка, скръб, апатия, страх, отчаяние, — не е нищо повече от прозаични нередности във физологическите процеси. Нали знаете за невро-медиаторите?

— Не знам.

— Проста работа. Малко излишък или малко недостиг на адреналин, на норадреналин, дофамин, серотонин и вие си оправяте самочувствието или обратното — стигате до стрес и депресия.

— Песимизмът, третиран като биологично разстройство…

— Ами, да. Колкото и да ви изглежда смешно.

— Все пак разстройствата не възникват от нищо, а се пораждат от някакъв обективен фактор.

Той ме гледа с едва забележима усмивка, сякаш се забавлява с невежеството ми.

— Простудата също се поражда от обективен фактор, но вие няма да я обявите за душевна драма, а ще вземете аспирин.

— А съществува ли аспирин за страха, апатията, скръбта и какво беше там?…

— Нещичко съществува, друго се експериментира… Ще измислят. Нали знаете, на учените това им е работата, да измислят.

— Сигурно и вие се готвите да ни зарадвате с нещо. Излизате рано, седите до късно.

Вероятно, без да искам, съм познал, защото той отново става свенлив, като девица.

— Ако смятате, че правя душевни аспирини, ще ви разочаровам. Но наистина работя над нещо. Една задача, която бях изоставил. Добре, че ме свалиха, та да се върна към нея.

И той почва да ми обяснява, че се занимавал с оползотворяване на рудите, че го вълнувало по-пълното извличане на компонентите и най-вече на тия, които сега-засега не се извличали, като барита. Да му се не види и баритът. Заради тоя барит ще има да ми виси над главата още един час.

— Вие май нямате много приятели… — подхвърлям съвсем ни в клин, ни в ръкав.

— Защо? — усмихва се Илиев, — Имам.

И добавя:

— Най-вече — бивши.

— От предишното предприятие?

— Да. И от предишния пост…

— И самотата не ви тежи.

Той сякаш се колебае дали да отговаря на такъв въпрос. После произнася безучастно:

— Има моменти, когато самотата е здравословна.

— Помага ви да се ожесточавате в работата — сещам се. — Или може би работата ви помага да забравяте самотата.

— Не знам — отвръща сухо инженерът. — Умуването по тия неща не ми е в привичките.

Изглежда, успял съм да му разваля настроението. Във всеки случай избъбря нещо, в смисъл че ще приготви материала за дима, и сам издимява.

Ако бях завистлив, би трябвало да му завиждам за всичко на тоя тип освен за самотата, понеже нея и аз я имам. Да си обичаш работата, да си уверен в себе си… Добре, че не съм завистлив.

* * *

Строго погледнато, аз също нямам основание да се оплаквам от работата си. Във всеки случай едва ли съм способен да върша нещо друго освен тая работа.

Професията също я получих по родителска линия. Не казвам, че татко ми я натрапи насила. Имах пълна възможност, какъвто си бях опак, да се насоча към нещо съвсем различно. Обаче инатът ми се прояви в друга форма. Заканих се тайно да стана нещо противоположно на баща си, макар и в рамките на същата професия.

Той беше журналист. Голям журналист, по мнението на майка ми, а всъщност, както по-късно разбрах — нищо особено. Можеше да стане писател — говореше майка ми, — можеше да натрие носа на доста драскачи, обаче предпочете да служи на хората, вместо да измисля врели-некипели. В случая тя перифразираше тезата на баща ми, който веднаж бе казал уж на шега, че писателят измислял истории, а журналистът, като по-скромен, само служел на историята.

Служеше на историята най-вече по линия на стопанската информация. Съгласно тримесечните, шестмесечните и годишните планове на вестника трябваше да приготвя определен брой уводни статии по определен брой проблеми, а също и дадено число очерци за дадено число обекти. Темите бяха дежурни, но не и за него, обикаляше добросъвестно насам-натам из страната, вълнуваше се от успехите и безобразията и когато по време на обеда разказваше как се бил спречкал с този ръководител на онова предприятие, така се разпалваше, че майка ми бързаше да го прекъсне:

— Добре де, нали веднаж си се карал с него! Защо сега трябва да се караш втори път и да ги изстива супата.

Когато говореше на масата, макар да се дразнеше, думите му звучаха по-човешки, отколкото в очерците. В очерците всичко се превръщаше в наниз от изтъркани фрази за порочна практика и блестящи победи, всичко застиваше в някакво студено и съвсем безвкусно желе от баналности. Тия очерци винаги започваха с общите встъпителни постановки и завършваха с лозунгите за историческата перспектива и макар да бяха посветени на различни обекти, човек не можеше да си представи как изглеждат тия обекти, нито да види хората, които работят там.

Разговорите бяха далеч по-интересни и те по правило се водеха по време на обеда или вечерята и мама прилежно си даваше вид, че слуша, но всъщност само изчакваше удобна пауза, за да каже и тя своето:

— Цеца днеска се върна от Австрия. Една издокарана, издокарана…

Баща ми кимваше механично. Проблемите на Цеца едва ли го вълнуваха. Той оставяше мама да оповестява новините от квартала, които съвсем не го интересуваха, в замяна на което получаваше правото да говори по своите вестникарски работи, които пък не интересуваха майка ми. И ако някой все пак слушаше, това бях аз. Слушах и дори се обаждах:

— Издокарана… А вкъщи ходи с един пеньоар, целият леке до леке.

— Ама и нашият има едно око! Вижда всеки кусур — промърморваше мама.

— Чуждите кусури всички ги виждаме — отвръщаше хладно баща ми.

Към мене той бе винаги хладен. Не казвам, че не ме обичаше. По-скоро това бе свързано с принципите му. Той целият бе изтъкан от принципи.

— Синовете на толкова добри другари станаха хаймани само от глезене — чух го веднаж да казва, когато мама се бе застъпила нещо за мене. — Някога моят баща с плесници ме възпитаваше.

— Е, хубаво! Почни и ти с плесници!

— С плесници няма да почна. Но и глезене няма да търпя.

Той бе хладен, обаче и аз не му оставах длъжен. Имаше мигове, поне докато бях още малък, когато баща ми се опитваше да се шегува с мене — шегуването никак не му се удаваше — или понечваше да ме потупа по рамото и да ме погали по косата, което също рядко му се удаваше, защото винаги намирах начин да се изплъзна и въпреки че не го правех грубо, все пак с течение на времето той разбра, че интимничене-то не ми е приятно, и постепенно на свой ред се затвори.

Не съм го мразел никога. Това — не. Чувствата ми към него се движеха между леката неприязън и хладната симпатия. При това симпатията дойде много по-късно и за съвсем кратко време. Защото едва тя дойде и той си отиде.

Не му оставаше много време за мене, понеже бе зает да служи на историята, видимо доволен от призванието и поста си. Успя да се изкатери едва до стъпалото на заведущ отдел и това му бе напълно достатъчно, макар майка ми да поддържаше, че имал акъл за главен редактор. Беше скромен човек, а също и човек на реда. Не свикна никога да ходи с вратовръзка и когато все пак се налагаше да я слага, връзваше я по такъв невъзможен начин, че тя увисваше безформена и жалка като сиджимка между двете крила на яката, винаги засукани нагоре. Навиците за ред вероятно ги бе получил още на младини от добре разграфения затворнически бит и ги бе затвърдил по-късно като журналист, поради необходимостта да се съобразява с разписанието на редакцията, а също и с това на влаковете при постоянните си пътувания.

Тази монотонност на влаковите разписания бе сложила своя отпечатък и върху целия ни семеен живот, където всичко, от закуската до вечерята, се движеше като по часовник. Редът остана да властва дори и след смъртта му. Почина малко преждевременно, искам да кажа малко преди аз да пожъна първите си успехи, които, предполагам, би посрещнал с хладно одобрение. Умря съвсем ненадейно от простуда на дробовете, получена при последната командировка.

По-късно, когато се случеше да си спомням за него, а това, трябва да призная, не ставаше всеки ден, изпитвах лекото угризение, че съм го съдел малко отвисоко, и то най-вече с оглед на противната му страст към реда и на тривиалния му стил.

Някой бе казал, че стилът правел човека, и това може да е тъй, но с течение на годините почваш да се питаш какво всъщност трябва да се разбира под стил. Във всеки случай едва ли само начинът да се изразяваш в писмена форма. Вярно е, че на баща ми не му достигаше въображение — на всеки от нас по нещо не достига, — но затова пък имаше в излишък съзнание за дълг. Бяха го сложили на едно място, за да работи, и той бе работил според силите си чак до умирачката. Това също бе стил.

Иначе, ако е за стила на фразите, там наистина не страдаше от излишък на оригиналност. Той обаче не го забелязваше, пък и не вярвам някой да му го е казал. В ония години оригиналността не се рентираше. Един-единствен път си позволи да бъде оригинален, като изнесе някакви безобразия без обичайния ретуш, и го наказаха.

— Не разбирам — говореше баща ми по време на обеда. — Всичко написано е вярно до последния факт. Наистина не разбирам…

Най-после и той нещо да не разбира. Той, дето всичко му е ясно.

Това че всичко му бе ясно, беше също една от причините на хладната ми неприязън. Изпитвах желание да го уловя, че си противоречи, че греши. И главно това желание ме караше да следя приказките му, които иначе съвсем не бяха интересни.

Бях вече в горните класове на гимназията. А баща ми, след като не бе успял да създаде помежду ни връзка на обич, сега се стремеше да я замени с циментовата спойка на интелектуално общуване. Изобщо не пропускаше случая да ми обяснява как стоят нещата тук, на нашата планета или по-далече — в Космоса. Додето един ден…

Споменът за този ден се е запазил съвсем отчетливо и солидно вмирисан на бахар и дафинови листа, понеже мама бе готвила телешко задушено.

— Ти си противоречиш — казах, като едва сподавях тръпката на ликуване в гласа си. — Постоянно си противоречиш.

— Защо да си противореча? — погледна ме той смаян.

Допускам, че бе смаян не толкова от думите ми, колкото от победоносния ми тон.

— Ами нали преди малко разправяше, че човек бил разумът на природата, върхът на еволюцията. Че ако беше чак такъв връх, нали ти щеше да останеш без работа. Тия безобразия, дето пишеш за тях, нали хората ги вършат? И миналата година, като те наказаха, нали пак хората те наказаха?

Баща ми продължаваше да ме гледа, но смайването бе отстъпило място на някаква оскъдна усмивка, той не бе по усмивките, само десният ъгъл на устните му понякога се спускаше с половин сантиметър надолу, което, ако сте в течение на нещата, ви подсказваше, че се усмихва.

— Добре — кимна татко. — Щом човекът не е връх, ти какво си? Онзи ден си се скарал с леля си за нищо и никакво. Завчера си получил двойка по алгебра. С парите, дето ти ги дадохме за шлифер, си купил транзистор. Но няма ли да запротестираш, ако аз въз основа на такива факти те обявя за скандалджия, ленивец, лъжец и изобщо за отрицателна величина? Тогава защо зарад едни или други безобразия да обявяваме цялото човечество за безобразно?

Възразих, разбира се. Но той също възрази. После — пак аз. А сетне — пак той. Известно е, че котките и бащите не падат по гърбовете си.

Вече бях завършил гимназия, когато втори път го хванах в непоследователност. Един също твърде ясен спомен, свързан вече не с дъха на дафинови листа, а с аромата на ванилия.

— Вие толкова вярвате в оптимизма си, че даже не се опитвате да го мотивирате — забелязах, като загребвах с лъжичка лимоненозеления крем.

Разговорът бе стигнал до оптимизма тъкмо когато обедът бе стигнал до десерта, с други думи, наслаждавах се на два десерта — интелектуален и готварски. Надявах се все пак, че първият ще се окаже по-вкусен от втория, защото майка ми и тоя път бе изсипала в крема толкова ванилия, та човек трудно можеше да си даде сметка дали консумира десерт, или поглъща аптечен препарат.

— На тебе какви мотиви са ти нужни? — запита добродушно баща ми с онова хищно добродушие, с което котката разиграва мишката.

— Всякакви. Нашият светоглед в последна сметка не е оптимистичен, а песимистичен.

— Така ли? — запита все тъй добродушно баща ми. — И как откри това?

— Защо трябва да го откривам! То си е налице: всичко, което има начало, си има и край. Хората, Земята, Слънчевата система — всичко е обречено на гибел…

— В разстояние на милиони години…

— Сроковете са въпрос на подробности.

— Милиони и милиарди… Ама че подробности!…

— Философски погледнато, са подробности — настоях аз. — Нали говориш за еволюцията на Космоса, а не за годишните си планове.

Той ме погледна малко учудено, също както и две години по-рано, удивен от остървението, с което се хвърлях в двубоя. После рече невъзмутимо:

— Представи си, че влизаш в неудобна, мръсна, запусната квартира и си казваш: „Взел съм я под наем. Какъв смисъл да чистя, да боядисвам, да създавам уют, когато след десет-двайсет години ще трябва да си вървя. Ще си живея така в тоя свинарник, и толкова!“ Нашият оптимизъм е в убеждението, че човек може да живее по-добре на тая планета, която е неговата квартира в Космоса. Какво несъстоятелно има тук?

— Пак се разминахме — рекох с едва сподавено раздразнение. — Ти разсъждаваш от практична гледна точка, а аз имам предвид философията. Материализмът като философия звучи песимистично.

— Тогава защо си го приел? — запита баща ми.

— Де да знам защо… Може би именно защото е песимистичен. Когато ти казват нещо песимистично, по-малко си склонен да мислиш, че те лъжат.

* * *

Не знам до каква степен го съзнавах тогава, но амбицията ми бе да надмина баща си. И даже не да го надмина — той бе твърде дребна величина, за да се меря с него, а да бъда нещо съвсем различно от тоя скучен очеркист. Исках да покажа, че да измисляш истории, това не значи да пишеш врели-некипели, както се изразяваше мама, че историите могат да бъдат истински или да звучат като истински, особено ако не се разказват с речника на баща ми.

В началото, разбира се, бях решил да напиша роман. Само че романите са обемиста работа. Не си завършил още първата глава, и куражът ти пресъхва. Така че отлагах. Додето не открих в библиотеката на редакцията някакъв съветски сборник сценарии.

Библиотеката бе здравата окрадена, в нея фигурираха главно такива книги, които никой никога не бе пожелал да задигне, и между тях изрових тоя сборник. Зачетох го просто колкото да видя какво представлява тая велика тайна — сценарият. И открих нещо доста интересно. Да не повярваш просто, че цял един филм се създава върху някакъв текст от 50–60 странички. Ако при това положение все още се намираха чудаци, готови да човъркат с години един роман, аз не мислех да бъда от тях.

Посветих моя сценарий на строителството. Използувах една командировка, за да събера впечатления за фона. Израстването на голям язовир в дивата клисура. Основата, естествено, беше борбата между новото и старото. Дълбоките преобразования в бита и морала. Свличаха се и се къртеха стари наслоения, както се свличаха и къртеха земните пластове от взривовете. Изобщо строителните процеси щяха да бъдат една внушителна илюстрация на душевните процеси.

А самата драма я бях намислил още преди командировката. Младият инженер, който се влюбва в девойката от стола. Само че в нея е влюбен и бригадирът. Тя отначало като че ли предпочита бригадира, но постепенно бива очарована от инженера. Той говори с такива особени думи и разказва за такива непознати неща и в обноските му няма нищо от работническата грубост. Така или иначе, отношенията й за известно време са неопределени и в тая атмосфера на неопределеност между двамата съперници възниква неприязън, която стига в даден момент и до юмручен бой.

А накрая девойката изчезна, за да се появи два дни по-късно с малкото си момченце. Защото се оказва, че била женена, разведена и има дете от нещастния си брак.

Хубавица, но разведена и с дете. Кому е притрябвало такова съкровище. Теренът около хубавицата опустява. Всеки от двамата съперници се бори с предразсъдъците си. Предразсъдъците на старото.

Аз също се борех. Не с предразсъдъци, а с евентуалните варианти. Можеше историята да свърши просто така — теренът е опустял, а съдбата на героинята лежи в бъдещето. Само че това означаваше да победи старото. Можеше и двамата да преодолеят колебанията си, обаче девойката, разочарована от еснафщината им, да обърне гръб и на двамата. А можеше и само единият да се върне към нея. Но кой?

Лично аз бих предпочел това да бъде инженерът. Усещах го някак си по-близък, понеже ми беше по-ясен като тип. Но щеше да се получи, че поставям интелигента пред работническата класа. Пък и в живота обикновените хора по-лесно плюят на предразсъдъците от интелигентите.

Така че работникът все пак победи и тази победа щастливо съвпадаше със завършването на обекта и всичко бе наред. Толкова наред, та още тогава изпитах съмнението, че става съвсем шаблонно, но си казах, че оттук нататък вече работа на режисьора е да го направи по-оригинално с визуалните решения, багерите и всичко останало.

Занесох творбата в сценарната комисия, като се надявах, че редакторът ше ми предложи кресло, ще запита: кафе ли ще пиете или чай, и ще потъне в четене на ръкописа, който би могъл да бъде прегледан за по-малко от два часа.

Вместо това секретарката, която ме посрещна, погледна безразлично акуратно надписаната канцеларска папка, нареди да отбележа отгоре адреса и телефона си и ме уведоми, че при нужда ще се обадят.

Разбира се, не се обадиха. Обадих се аз. Обаждах се неведнъж, но отговорът беше, че още няма отговор и че трябва да чакам реда си. Много месеци по-късно, когато в някакъв разговор с нашия зам.-главен споменах за историята със сценария, той ми се изсмя:

— Ще има да чакаш. Че те наистина са затрупани с ръкописи. Трябва да си измътил шедьовър, за да те потърсят. А кой започва с шедьоври?

— Тогава изобщо не може да се пробие…

— Всичко може, само че си има начин.

Той пое слушалката и набра някакъв номер. Последваха дружески възклицания от рода на къде изчезна бе, адаш, и защо не се обаждаш, а по-късно бе споменато и моето име, както и името на сценария, за което зам.-главният ме запита с изразителна мимика.

— „Нови хоризонти“… — подсказах.

— „Нови хоризонти“. Изобщо провери къде са го затурили и виж да помогнат на човека… най-надеждният ни очеркист…

При тия думи той хитро ми смигна, което би могло да означава: „виж как го премятам само за да стане работата“.

Когато два дни по-късно редакторът ме прие в малката си стаичка, трябваше да установя, че там няма кресла, нито поднасят кафе. На мене поне не поднесоха.

Редакторът, седнал зад олющеното бюро, имаше добродушен вид, но това навярно бе само последица от пълнотата. Тия, пълните, ако сте забелязали, изглеждат добродушни, вероятно защото не им личат бръчките. Личеше му само, че току-що се е подстригал, за което свидетелствуваше и тежкият дъх на бръснар-ски одеколон, витаещ в помещението.

— Сценарият ви е доста сносно написан — говореше редакторът, като потупваше с пълните си пръсти моята папка, поставена върху бюрото. — Искам да кажа, доста сносно за един дебютант.

Подир което веднага мина към критичните бележки. Те бяха много и всяка от тях бе достатъчно силна, за да изиграе ролята на финален сатър:

— … И целият ви конфликт е така шаблонен, ама така шаблонен, че просто да те хване съклет.

Седях омърлушен на разклатения от стотици други дебютанти стол, като се питах защо всъщност седя и слушам тия неприятни оценки, вместо да си взема шапката и да си тръгна. И вероятно най-сетне бих си тръгнал, ако редакторът не бе сменил плочата:

— Грешката ви е, че сте почнали веднага от една голяма задача, вместо да си премерите силите с някоя по-малка. Вие имате чувство за конкретните неща. Обстановката, фонът са предадени добре, подсказвате визуални решения. Защо не опитате най-първо в документалистиката. Там са им нужни някои млади автори, даже одеве в един разговор споменах за вас и смятам, че ще ви предложат нещо.

Той ми отправи въпросителен поглед, но аз не бях готов с отговора, тъй като При стремглавото падане от върховете на игралното кино бях загубил временно ориентация.

Като не прочете нищо определено върху лицето ми, редакторът насочи поглед към ръчния си часовник и вероятно съзря там нещо значително по-определено, напомнящо му, че си губи следобеда с някакъв човек без значение.

— „Нови хоризонти“… — промърмори той с едва потискана досада. — Самото това заглавие ми звучи познато. И всичко останало е също тъй познато. Конфликти-схеми… хора-схеми… вариации върху четено и чуто… И оставете, че е четено и чуто, но каква е тая избирателна особеност на тия ваши мозъци, че запаметявате точно най-безличното и най-баналното…

Сега той видимо се обръщаше не само към мене, а към цялата тая тълпа от бездарници, които го обсаждаха и усложняваха живота му, без да говорим за това, че му осигуряваха и препитанието, защото, ако в редакцията постъпваха само шедьоври, работата би могла да мине и без редактори.

— Обърнете се към живота, тръгнете от конкретното — подхвана той ръководната си идея. — Изобщо почнете от документалистиката.

Той отново ме погледна и аз едва сега си дадох сметка, че още не съм казал нито дума и че възпитанието все пак изисква да кажа нещо.

— Може и да почна… — промърморих неуверено.

— А! Това вече е друго — кимна редакторът, доволен, че му поднасям възможността да се отърве от мене.

Той стана, прекоси с три крачки цялото помещение и отвори вратата към килера, дето седеше секретарката:

— Мария, провери, моля те, дали Гаврилов е в студията.

Тъй че пет минути по-късно вече крачех към Студията за документални филми и към споменатия Гаврилов. Пътят до студията бе дълъг и ако времето бе много горещо или много студено, вероятно бих се отказал да го измина. Но не беше нито горещо, нито студено, а прохладно и есенният ветрец ми действаше като ободрително питие подир оная стая с тютюневия дим и с дъха на бръснарски одеколон и аз си казах защо пък да не се разходя и поех към документалистиката, от която всъщност не очаквах нищо.

Тя също не ме очакваше.

— Вие сте вторият, който ми праща днес нашият общ приятел — въздъхна с досада Гаврилов, когато му обясних откъде идвам. — А той знае отлично, че не сме готови с плана.

Не бях успял дори да седна и понечих да си тръгна, тъй както бях дошъл, но човекът зад бюрото със същия този израз на досада ми направи знак да остана:

— Седнете де… Щом сте дошли…

Защо пък да не седна. Тук поне не вонеше да бръснарски салон.

— Ние имаме доста теми. Значи трябват ни автори. Само че, както ви казах, планът още не е уточнен. Вие май сте по строителната тематика?

Кимнах, макар да не бях много уверен, че съм по строителната тематика.

— Ще ви намеря нещо. Но не сега. Най-първо трябва да се одобри планът.

Кимнах повторно и понечих да стана. Той отново ми отправи своя отегчен жест: чакайте.

— Преди да ви възложа нещо самостоятелно, налага се да проверим възможностите ви. Предлагам за начало една колективна работа. Съавторът ви, ако не се лъжа, е нейде оттатък по стаите.

И преди да кажа да или не, Гаврилов нареди на секретарката да ме свърже с въпросния съавтор. Намерихме го в една празна канцелария, захапал цигара и втренчен навъсено в следобедния вестник.

— Ще получа ли аванс? — запита той секретарката.

— Аванс няма да ви дадат, преди да представите ръкописа — отвърна тя. И добави: — Дават ви подкрепление.

Едва при тия думи той ме погледна разсеяно, после отмести очи към тазовия корпус на отдалечаващата се жена и промърмори:

— И ти си една…

— Каква съм? — обърна се секретарката.

— Чела ли си Кафка?

— Не чета Кафка.

— Обратното би ме учудило — кимна той почти доволно. — И защо трябва да го четеш, когато у вас е също като у Кафка. Можеш да се блъскаш от инстанция на инстанция, докато ти побелее косата…

Но жената, изглежда, бе свикнала с реакциите му, защото без повече да слуша, продължи към изхода.

— Имате ли някакви идеи? — запита непознатият, когато останахме сами.

— Не знам изобщо за какво се касае.

Той не обърна внимание на отговора ми, а рече сякаш на себе си:

— Свикнал съм да карам с малко… Обаче тия бюрократи слагат знак на равенство между малко и нищо. Все пак за стаята трябва да се плаща, дори когато я делиш с друг човек. И чорбата в закусвалнята, колкото да е безвкусна, струва пари.

После отново се сети за присъствието ми:

— А вие чели ли сте Кафка?

— Боя се, че не съм.

— К’во има да се боите! Аз също не съм го чел. Бедата ми, знаете, е, че не мога да чета. Ако е боклук, к’во да го чета? А ако е нещо умно, още първия пасаж ме кара да се замисля. Замислям се и забравям книгата.

Аз също се бях замислил, колкото да стигна до убеждението, че с тоя откачалник нищо няма да излезе. Той обаче веднага улови мисълта ми. По-късно разбрах, че това е просто негова дарба да улавя мисълта ти, в случай че изобщо ти обръща внимание.

— Значи не знаете дори за какво се касае?

— Нямам понятие.

— Е, добре: касае за никотина. За вредата от никотина. Изобщо трябва да се направи филм срещу пушенето, за да изкараме някой лев за цигари.

При тия думи той пусна угарката на пода и небрежно я стъпка. Сетне отново вдигна очи:

— Е?… Сега родиха ли ви се идеи?

— Нямам никакви познания по въздържателното дело.

— Аз също. Нещо повече: въздържателното дело и аз не се траем взаимно. Но това не ми пречи да имам идеи. Милион идеи.

Подир което непознатият си позволи да запита дали след като ми липсват идеи, разполагам поне отчасти с онова нещо, което липсваше на самия него. Осведомих го, че имам двайсет лева, сума, която той прецени като напълно достатъчна, за да пренесем разговора на друг терен.

Бе започнало да се мръква, когато се озовахме в кръчмата на „Дондуков“. В заведението бе шумно ч най-вече здравата задимено и това даде повод на моя съавтор още след първите две водки да мине на темата:

— Виждате ли, всичко живо пуши. Някои дърпат по два пъти едно след друго, за да хване двоен дикиш. Други път тъй го поемат, че да стигне чак до петите им. Пушат и тук, и по улиците, и в градините, дето са излезли да подишат чист въздух. Хора, които пушат — един, втори, трети, жени и мъже, момичета и момчета, даже деца из дворовете — ето ви серия от кадри, които трябва да залеят зрителя.

Съавторът ми вдигна ръка към сервитьора, в смисъл на „още две от същото“, смукна от цигарата и поясни:

— В киното всичко трябва да се казва с картини. Така, с картини, вие внушавате на човека от залата, че много хора пушат. А по колко цигари пушат? Също много. Страшно много. Само че и това трябва да се покаже в картини. Как?

Той ме погледна, като даваше вид, че чака отговор.

Сервитьорът донесе водките. Преди да посегне към своята, съавторът ми пое от пакетчето една цигара и ми я показа:

— Колко е дълга?

— Вероятно към шест сантиметра…

— Точно седем. Мерил съм я. А каква е дневната порция на един пушач?

— Аз пуша към трийсет.

— Добре. Трийсет по седем сантиметра, умножено по трийсет дена, а после по дванайсет месеца, а после по трийсет години… Давате ли си сметка какво представлява това в линейни метри? Направете тая проста сметка на зрителя. Нека тя става в движение, нека се движи влак, нека летят срещу нас релсите, додето вие пресмятате метрите и километрите на тая фантастично дълга цигара, която пушачът изпушва за трийсет години…

При тия думи той запали своята от догарящия фас, смачка го на пода и отпи с мрачно изражение едра глътка водка.

— А количеството като обем? Дайте машината как изхвърля цигарите пакетче след пакетче. Дайте пакетчетата как се опаковат в кашони, дайте кашоните как се трупат един върху друг, все по-високо и по-високо — цяла планина от кашони, един милион цигари — дажбата на средния пушач за трийсет години.

Той ме погледна все тъй мрачен и пусна следващия си въпрос:

— А цената на това удоволствие? Един москвич плюс цяло домашно обзавеждане. Покажете я тази цена в предмети. Това влияе на еснафа. Нека се видят всички тия хубави неща, които пушачът превръща в дим. А другата цена? Запитайте за нея лекаря специалист. Едно малко интервю за белодробния рак…

Той отпи още глътка и ненадейно запита:

— Вие лично защо пушите?

— Ами… — запънах се.

— Не знаете, нали? Не сте мислили по въпроса. Не сте готови с отговора. Покажете, че същото е положението и с всеки един от тия глупаци, дето пушат наоколо. Едно импровизирано интервю по улиците, на гарата, където и да е. Защо пушите? — Откъде да знам… Защото и другите пушат — казва един. Доставя ли ви удоволствие пушенето? — Не, обаче непушенето ме измъчва — отвръща друг. Какво ви донесе тютюнът? — Бронхиална астма — признава трети.

Съавторът ми продължи да излива идеите си чак до четвъртата водка:

— Хората са свикнали да маркират акуратно опасностите: Двоен завой… Високо напрежение… Огнеопасно… А цигарите се рекламират. Покажете поток от пъстри западни реклами с хубавици, които, примижали от наслада, са захапали своята пал-мал и с мъжаги в каубойски дрехи, пушещи своите уинстън. А сетне покажете как трябва да бъде всъщност: един пакет цигари и върху него надпис „Внимание, отрова!“

— Вашият сценарий е готов — рекох. — Не виждам с какво мога да ви бъда полезен.

— Как с какво? Че нали трябва да се напише? И без да ми даде време да отговоря, продължи:

— Не че съвсем не мога да се изразявам в писмена форма… Правил съм го, но не излиза блестящо. Набор от идеи. Когато е набор от думи, това не дразни никого. Но когато видят идеи, пулят се. Защо толкова много идеи? И къде е ръководната нишка? Идеи! За к’во са им идеи! Дай им текст, възможно по-ясен и непременно в стандартни страници: толкова реда на страница и толкова знака на ред.

Тъй че все пак аз написах сценария, макар ч върху неговите хрумвания. А когато го написах, че пожела дори да го прочете.

— Не ме интересува. Сега мисля за друго.

И когато получих парите и му отброих половината, той поклати глава:

— Не, толкова много няма да взема.

— Заслужаваш и повече — рекох.

— Глупости. На тоя свят не се плаща за идем. Плаща се за машинописен текст, и то в стандартни страници: толкова реда на страница и толкова знака на ред.

— Ако идеята не се изрази в писмена форма, каква полза от нея?

— Точно така. Затуй задръж трите четвърти.

Накрая подир дълги увещания склони да приеме една трета. Сетне каза:

— А колкото до писмената форма, ти чел ли си книгите на Диоген и Антистен?

— Не съм.

— И не можеш. Защото не съществуват. А идеите им се помнят и днес.

Тогава реших, че мислителят Петко Пеев принадлежи към древната школа на циниците. Трябваше да мине време, за да разбера, че нещата при него са доста по-объркани.

Загрузка...