Само за мъже

ВТОРА ГЛАВА

Не отричам, че граничните полицаи са учтиви хора. Но това е такава ледена учтивост, от която тръпки те побиват. Защото, додето те оглежда и прелиства паспорта ти, може да произнесе все с тая ледена учтивост:

— Завийте оттук и паркирайте колата там, вдясно! Едно нищо и никакво завиване вдясно от пистата означаващо само че или ще те приберат, или ще те върнат.

Разбира се, аз няма какво толкова да се боя. Не съм тръгнал на гурбет, а съм в служебна командировка. И все пак, когато виждам, че унгарският граничар, а подир него и австрийският му колега са останали зад гърба ми, това ме облекчава. И спирам в първия бар да изпия едно кафе.

Речено — сторено. Готов съм вече за път, когато в далечината проечава вой на полицейска сирена. Едно тъмно порше с блеснали фарове лети но шосето към граничната бариера. Но шосето се оказва блокирано и колата спира на две крачки от мен. От поршето изскачат трима души и побягват в тъмното. Само че преди да побягнат, единият хвърля в декоративните храсти някакъв тъмен предмет.

Както вече казах, готов съм да си тръгна и сигурно бих го сторил незабавно, ако тая история с тъмния предмет не бе почнала да занимава ума ми. Защо го хвърлиха? И какво всъщност представлява той? Законни въпроси за любознателния дух, устремен по вечния път към знанието.

Изчаквам, прочее, всичко наоколо да утихне и едва тогава напускам терасата па бара. За беда връзката на едната ми обувка се е разхлабила, така че следва да се наведа и да я затегна. А понеже и тъй и тъй съм се навел, използувам случая да измъкна загадъчния предмет от храстите и да го преместя в колата си. В колата е по-сигурно. Там не духа.

И ето ме отново на път. Летя по бялата лента на шосето, разсичаща на две мастиленочерната равнина, спазвам акуратно указанията на пътните знаци, взирам се внимателно пред себе си, изобщо правя всичко, което е по силите ми, за да се съсредоточа, но любознателният ми ум упорито отказва да изостави мисълта за чантата.

Защото характерът на предмета е вече установен: чанта. И понеже е чанта, нормално е да се отвори. И това, изглежда, е единственият начин да събера ума си и да го насоча към подробностите на правилника за движение.

Отбивам в някакъв безлюден паркинг и проверявам съдържанието на находката. Тя напълно задоволява смътните ми надежди и опровергава опасенията. Пари. Долари. В пачки по десет хиляди. Много пачки, цяла чанта.

Пристигам във Виена, късно през нощта. Освободена от наплива на уличното движение, Марияхилферщрасе немее ярко осветена и безлюдна като болничен коридор призори. Подминавам няколко хотела от средна категория, излизам на Ринга, завивам край Операта и спирам пред хотел „Захер“. Не че съм дотам суетен или че една купчина пачки ми е замаяла главата, но това си има значение.

На заранта подир бегло отбиване в първата банка сеотправям към швейцарското посолство: Попълвам съответния формуляр и заставам пред гишето на консулската служба. Българският паспорт, както съм и очаквал, затормозява малко операцията.

— По каква работа искате да влезете в Швейцария? — пита човекът зад гишето, макар че отговорът на въпроса е даден писмено във формуляра ми.

— Туризъм.

— Кой ще ви издържа?

— Пътувам на свои средства.

— На каква сума възлизат те?

Вместо отговор подавам съвсем новата си банкова книжка. Човекът хвърля бегъл поглед върху цифрата на влога. Влогът съдържа една нищожна част от находката ми, но достатъчна, за да вдъхне респект.

— Какъв е адресът ви тук?

— Хотел „Захер“.

Това също вдъхва респект. До такава степен, че вместо да промърмори очакваното „ще ви съобщим писмено“, чиновникът разтваря паспорта ми, удря щемпела на визата и се заема с попълването.

И ето ме в Швейцария. И по-точно — в Берн. Не че само в Берн има банки, но тоя град е важен по технически причини. Първата ми работа е да прехвърля цялата чанта в банката. Една част — на влог, другата — в касетка. Втората работа е по-трудна и ми отнема цял месец. Трудна и свързана с известни разноски. Накрая и тя е свършена. Няколко едри банкноти, подадени в подходящ момент на отзивчиви служители, ми осигуряват швейцарски паспорт.

И потъвам в алпийския пейзаж. Потъвам дълбоко и вероятно — завинаги.

Предполага се, че когато човек бяга, ако не знае точно „накъде?“, поне е в състояние да каже „защо?“ А ето, че аз не съм в състояние. Вероятно понеже не съм се готвел да бягам и това е станало съвсем случайно, в резултат на една подхвърлена чанта. Или понеже само смътно усещам причината за бягството, без да съм в състояние да я формулирам.

Разбира се, първото, което някои ще помислят, е, че бягам от социализма. Така е прието да се мисли. Такава е схемата. Само че аз мразя схемата. За разлика от социализма. Социализмът ми е безразличен. Не че се съмнявам в него. Готов съм с две ръце да гласувам за социалното му и морално превъзходство. Убеден съм дори в пълната му победа. Но това не събужда у мене порива да извикам ура.

Просто не ме вълнува. И ако трябва да отида докрай, ще се наложи да кажа, че изобщо нищо не ме вълнува. И вероятно това е най-простият, макар и непълен отговор на въпроса. Вдигам си чуковете, защото нищо не ме вълнува.

Може би все пак — промяната на климата. Пет пари не давам за климата. Или жизненият стандарт. Пет пари не давам за жизнения стандарт. Дори все още съм с оня, софийския си костюм. Не казвам, че непременно ще ме погребат с него, но тия неща не ме занимават.

Нищо не ме занимава и все пак усещам нейде вътре в себе си оная смътна първопричина, която съм безсилен да формулирам с трезва мотивировка. Да избягам, да потъна, да изчезна, да бъдат срутени всички мостове зад гърба ми. Тогава няма да ми остава нищо друго, освен да вървя напред, макар и без цел. Стига цели. Нека малко се разтъпчем така, без посока.

Да се движиш из един непознат град с пълната увереност, че никой не се интересува от тебе, както и ти не се интересуваш от никого — това може би не е щастие, но поне е отмора и забрава. Забравил си, забравен си — край. Все едно че те няма. Все едно че не съществуваш. Все едно че си се самоизличил, без да заплащаш неприятната такса на болката. Едно спокойно, дори приятно самоубийство в хладните скути на Алпите. Или, ако щете, един живот под упойка.

Абсурдно ли? Абсурдното е, че когато те вкарват в операционната, ти дават упойка, а когато те вкарват в живота, не ти дават нищо.

— Ти си опак човек, Тони — твърдеше жена ми. — Опак и кисел си като зелена джанка.

— Други не са ми го казвали.

— Другите са по-възпитани.

Допускам, че понякога наистина съм горчив или кисел. Какъв друг мога да бъда, когато светът ми е черен още от заранта. Не блъскам хората с лакти като Жоро, а се движа съвсем кротко към кулинарния магазин, дето ме е пратила жена ми, но денят ми се вижда сив и улиците са пълни с грозни жени. Мъжете изобщо не ги забелязвам, те не са длъжни да бъдат хубави. Още от млади години бях свикнал да гледам най-вече жените и дори имах чувството, че човечеството, това са всички тия безбройни жени, плюс един-единствен мъж, сиреч аз. Само че сега тези жени до една ми изглеждат грозни и мисълта, че съм единственият мъж между тях, съвсем не е ободряваща.

Моят някогашен съученик, доктор, е на мнение, че причината е в жлъчката. За доктора хората се отличават не по характера, а по заболяванията — язваджии и чернодробни, хипертоници и хипотоници — такива са според него разновидностите на човешкия род. Ако го слушам, бих могъл да повярвам, че достатъчно е да ми отрежат жлъчката, за да видя отново света тъй прекрасен, както съм го виждал някога, когато бях на двайсет години.

Само че сега съм почти на четирийсет. И може би това е по-съществена причина за мрачното ми настроение от жлъчката. Когато си стигнал четирийсетте и се обърнеш назад, за да видиш, че нищо не си постигнал, а сетне погледнеш напред, за да установиш, че и там пред тебе се открояват същите трици, едва ли ще почнеш да скачаш от радост. Затова не скачам. А понеже не скачам, хората смятат, че съм кисел човек.

Не съм от ония типове, дето не знаят какво искат. Готов съм да се задоволя с една саждива стая, чиито скръбни, отдавна немити прозорци навяват подозрение-то, че си попаднал в казарма или болница.

Всъщност стаята подир трескавата суетня на нашата чистачка — същата, на която плащах и в предишната квартира — вече е добила приличен вид. Чистачката ми бе пратена от Бистра. Жест на закъсняла грижа или обичайна разузнавателна операция. Как прекарвам, какво ми е настроението, търсят ли ме жени — Бистра умира за такава информация. Тя по-скоро ще изтърве часа пра козметичната, отколкото да изтърве някоя клюка.

Как прекарвам ли? Хоризонтално. Изтягам се на леглото и се взирам в тавана, който отдавна, много отдавна може би е бил бял. Една хипотеза, нищо повече. Понякога от прозореца нахлува, макар и заглушен, магнетофонният вой на онова копеле насреща, дето се перчи с децибелите си, както някога хората се хвалеха с бицепсите си. Воят не ме смущава. Не знам дали би ме смутил, дори да беше пет пъти по-силен. Не знам дали би ме смутил дори воят на тръбите при страшния съд.

А стаята не е чак толкова лоша. И прозорците — също. Този отдясно е добре задънен с опушен калкан. Онзи насреща е съвсем затулен от гъстата листовина на ореха. Така съм като запечатан. Изолиран — значи защитен. Идеална обстановка за творчество. Тъй че изтягам се на леглото и се взирам в тавана, който някога може би… Но това е само хипотеза. Като лежиш в тая усойна стая, без да щеш, ставаш по-човечен. Почваш да влизаш в положението на оня тип, дето е лежал тук преди тебе и дето, за да се измъкне от тази морга, се е решил дори на такъв отчаян жест — да се ожени за собствената ти съпруга.

Казват, че скуката била лошо нещо. Срещу скуката са написани хиляди обвинителни актове. Но какво е виновна тая безцветна, безплътна и безмълвна дама, че някои хора все ги сърби, дето не трябва, и нито могат да седнат спокойно на задника си, нито са овладели изкуството да се скучае.

Казват „долче фар ниенте“. Това пък го е измислил някой умилително настроен лигльо, който вкусва безделието като бонбон. Скуката, мъжката скука, не е нито сладост, нито безделие. Изкуството на скуката изисква сериозно отношение, а не сантиментално лигавене. И първото, което се налага, е да удариш докрай прекъсвача, да изключиш напълно кабела, дето те свързва с другото и с другите. Приятното и неприятното, желаното и нежеланото, радостта и болката изведнъж се озовават извън твоята територия. Много им здраве. Оставаш сам със себе си и с привилегията да съсредоточиш вниманието си върху неща, които нямат абсолютно никакво значение. Да изследваш географията па нетната от влага, там, в ъгъла под потона; да наблюдаваш движението на мухата, кръжаща около белия планински масив на буцата сирене и насочваща се внезапно към прозореца, за да се блъска с бръмчене в стъклото, без да може да проумее защо въздухът, който я отделя от външния свят, изведнъж е станал тъй плътен и непроницаем; да броиш сиво-сините цветя върху импримето на избелялата завеса, да ги броиш не с числа, а с поглед, докато забравиш откъде си почнал и накъде се движиш.

В територията на скуката всичко е еднакво важно и всичко в еднаква степен носи своето многозначително безсмислие: педантичното приготвяне на утринната филия с масло и конфитюр, дребнавата процедура на сапунисването и бръсненето, оправянето на леглото, за да можеш подир туй отново да се изтегнеш, но вече върху оправено легло. Връзката на сегашното с миналото и бъдещето е прекъсната. Няма ни минало, ни бъдеще, а един безкраен миг на настоящето, сам по себе си и сам за себе си, докато острието на самобръсначката се плъзга косо по бузата ти, като смъква надолу сапунената пяна, без това да предизвиква у тебе ненужни въпроси, като как, докога и защо.

Именно: без излишни въпроси и без наивности от рода на „какъв смисъл?“ За да се търси смисъл, трябва нещо да става, да има движение. А върху територията на скуката няма друго движение освен това на самобръсначката. Има времетраене. Един разтягащ се до безкрайност миг на празнота, който не помниш кога е почнал и за който ти пука кога ще свърши и който те обгръща така с празнотата си, че ти сам се усещаш като празнота, едно наистина облекчително усещане, освобождаващо те от всякакви мисли и пориви, та дори и от най-просташките мечти за някой хонорар или някоя мадама.

Мадамата, която ми се е паднала, е госпожа Скуката и нямам никакво намерение да я ругая по примера на хиляди неблагодарници. Тия неблагодарници по мое мнение са жалки типове, дето хем жадуват някакви такива силни преживявания, хем не им стиска да ги потърсят, защото, ако толкова държиш на силните преживявания, можеш да вземеш един трион и да си отрежеш ръката и тогава няма да скучаеш.

Аз не жадувам нищо, а най-малко силни преживявания, само това ми липсваше — силните преживявания — и съвсем спокойно съжителствам с моята мадама. Не казвам, че съм влюбен в нея — върху територията на скуката такива думи звучат смешно, — обаче а понасям безропотно. А колко и кои са в наши дни тия, дето могат да понасят безропотно една мадама, която се е отбила съвсем случайно у дома ви, а после е забравила да си иде.

Разбира се, тая дрямка без сънища з това царство на празнотата би могла да се разглежда и като болестно състояние. Което съм и правил, когато някой или нещо ме е изтръгвало от дрямката. Но болестно състояние от чия гледна точка? От гледна точка на тия, дето се смятат за здрави и дето са всъщност болните.

Да не вършиш нищо, казват тия, болните, е противоестествено. Да допуснем. А те какво вършат? Служим на обществото, твърдят някои, като имат предвид, че си вадят заплатата. Творим, заявяват други, понеже за творчеството се плаща по-скъпо, отколкото за кисне-не в канцелариите. Развиваме се духовно, поддържат трети, дето като няма с какво да се похвалят, ви тикат в носа добродетелите си. Тия, добродетелните, са най-противни. Също като пенсионера на Искров. Те са твърдо за морала, който за тях се изчерпва с това, да четат морал па другите. Изобщо залагат яко на самоусъвършенстването, към което човечеството тръгна още от началото на нашето летоброене и по-точно — тутакси щом разпънаха Христа. Разпънаха го и започнаха да се самоусъвършенстват.

И понеже в Библията бе писано: „Не кради!“, те гръмогласно ревяха: „Не кради!“, и тихичко крадяха. И понеже пак там се казваше: „Не прелюбодействай!“, те си махаха заканително с пръст един на друг и взаимно се предупреждаваха да не прелюбодействат, подир което всеки отиваше да спи с жената на другия. И понеже пак в оная дебелата книга се повеляваше: „Не убивай!“, те строго запретиха убийството като частна инициатива, за да го въздигнат в държавна политика. И понеже оня сиромах Исус имаше само една риза на гърба и бе казал, че по-скоро камила ще мине през иглени уши, отколкото богаташ да влезе в царството небесно, богаташите решиха, че най-лесно ще се преборят с това учение, като си го присвоят, и се обявиха за най-добри християни.

Да, тия, дето се смятат за здрави, твърдят, че бездействието е неморална проява. Не виждам само какъв е моралът на стремежа да задоволиш естествените си нужди. Това и животните го правят. Аз — също, но без излишна алчност и без да се соча за пример на околните. И ако сега дейността ми е сведена до минимум, то не е, защото съм рухнал нравствено, а защото вече нямам съпруга, която да ми вика постоянно „дай пари“, и защото на мене ми е напълно безразлично дали ще използвам деликатеси, или парче сирене като гориво за моя мотор на два крака, от който ползата е нулева за всички, включително и за мене.

Не държа да ме вземат за фанатик или мизантроп. Не казвам, че всички работят само за стомаха и приказките за общото благо са винаги лицемерие. Не твърдя, че няма хора, дето живеят сто на сто според параграфите на нравствения кодекс. Но не съм срещал такъв тип между познатите си. Някои са по-свестни, други — не дотам, обаче такъв точно тип не съм срещал. Срещна ля го, ще си взема думите назад и ще се самообявя за болен, ако това изобщо е нужно някому.

Не бива да се мисли, че само лежа. За да усетиш напълно насладата от лежането, трябва понякога и да ставаш. Така че ставам и правя малка разходка до коридора, колкото да видя как изглежда светът към насрещната географска посока. Изглежда розов. Или — син. Розов или син — по желание. Вратата към терасата е застъклена с цветни стъкла и цветовете са само два, а изгледът е все тази малка, усойна и почти безлюдна улица.

Малка улица с високи сгради. Жена ми особено бе настоявала на южното изложение, но тук всички посоки са северни, защото къщата е като в кладенец между околните кооперации и надали някога в някой от нейните прозорци прониква слънчев лъч.

Но орехът е чудесен. Имам даже гузното усещане, че просто не заслужавам тоя разкош. Тия клонки, издигащи се ритмично една над друга, и тая гъста хладна зеленина на широките листа и цялата благородна невъзмутимост на това растително същество, сякаш несъвместима с околната градска грозота на порутени калкани и балкони с пранета.

Разходките се ограничават в горния етаж, който Жорж тъй любезно бе обявил за моя територия. Долният свят на тъмния хол и на непознатите съквартиранти не ме влече. Понякога оттам се дочуват съвсем заглушени шумове, главно заран и вечер — блъскане на врати или тракане на съдове, — и това е всичко.

Подир няколко дни лежане ме осенява героичната мисъл да извадя вещите от куфарите и да им потърся място в жилището. И додето ги вадя, налага се ад открия, че жена ми е направила благородния жест да постави в две кутии захар и кафе. Оттук до идеята да сляза долу и да си приготвя питието има само една крачка.

Преодолявам изпитанието на тъмното хлъзгаво стълбище, пресичам мрачината на хола и се озовавам в кухнята, чиято врата, изглежда, е денонощно отворена. Помещението е доста обширно, покрито с плочи и осветено от един прозорец с широка гледка към насрещния калкан, само че не моят, а срещуположният. Готварските и домакински пособия не са в изобилие и се свеждат до мивката и до четири долапчета, върху които са поставени четири електрически котлона.

— Твоят е срещу вратата — бе казал Жорж.

Верен на предписанието, се насочвам натам, като пътьом наливам в донесената съдина малко вода от чешмата. Поставям съдината върху котлона и включвам щепсела. В кухнята е все тъй тихо, но някакъв натиск в тила ми подсказва, че не съм сам.

На прага на кухнята е застанал възрастен мъж и мълчаливо следи действията ми. Широките рамене и месестото туловище го правят да изглежда по-скоро масивен, отколкото висок, макар че ръстът му е над средния. Побеляла коса, късо остригана като четина, и набраздено от бръчки лице. Старостта се опитва да се пребори с тоя човек, но не без трудности, понеже той самият има вид на борец. Един борец от тежка категория, вече навярно в пенсия и отдавна загубил лаврите си, обаче не и мускулите. И както е застанал такъв заплашителен на прага, подозирам, че е дошъл да ме бие.

— Не работи — произнася той с нисък, малко грапав глас.

Слагам ръка върху колелото на котлона, за да се уверя, че-е съвсем студено.

— Кое не работи? Контактът?

— Котлонът. И никога не е работил.

— Че защо го е държал Жорж…

— За да му пази периметъра.

Непознатият продължава да стои на прага и да ме гледа някак недоверчиво. Може би тая недоверчивост идва от очите, присвити тъй, сякаш светлината ги дразни. Свити са и тънките устни, в чиито ъгълчета сякаш се таи едва доловим присмех.

— Ще трябва да го поправя — промърморвам, като измъквам щепсела.

— Хвърлете го.

И за да не изтълкувам превратно съвета, добавя:

— Няма кой да ви вземе периметъра, не бойте се.

— За какво да се боя? Едно кафе може да се направи и върху тенекиена капачка спирт.

Той ме поглежда тъй недоверчиво, сякаш се готви да каже „лъжец“. Сетне произнася почти неохотно:

— Е, ако е за едно кафе, използувайте моя котлон. Оня там, в дъното.

Очаквам, че ще се измете. Но човекът ме наблюдава още някое време, като че иска да провери дали мога да си служа с такова сложно пособие като котлона. Имам чувството, че телесата му едва се побират в костюма, един костюм с неопределен сивобозав цвят, изобщо от този тип грозни десени, дето, когато ги видиш на витрината, се чудиш кой ли ще ги носи и дето все пак по необясними причини намират клиенти. Вероятно го е купил наготово, защото сакото е твърде тясно и двете му крила широко се разтварят, за да разкрият корема, загърнат като бебе с риза на сиви квадратчета. За тая масивна фигура коремът всъщност не е много голям — какви кореми съм виждал, — но вероятно дразни собственика си, понеже борецът душмански го е пристегнал с груб военен колан.

Едва когато поставям съдината и включвам контакта, непознатият подръпва с две ръце нагоре панталона си, който и без туй е достатъчно къс, и дава вид, че си тръгва. Обаче, преди да си тръгне, той ме удостоява с още едно разсъждение:

— Трябва да махнете от вратата името на вашия приятел и да поставите своето. Непрекъснато го търсят, а ние не сме портиери да отваряме и да даваме обяснения.

— Пропуснал съм да го направя. Извинете.

— Няма защо да се извинявате, тук няма дами. И пишете под името си да звънят два пъти, за да не звънят на мене, когато търсят вас.

Подир това последно указание борецът наново придърпва строго панталона си нагоре и изчезва в мрака на хола.

Изпивам кафето, като си мисля с горчиво примирение, че няма начин да избягаш от бита. Сетне намирам една визитна картичка, от тия, дето Бистра беше ги поръчала навремето, за да ги пращаме на близки и познати на Нова година с пожеланието да бъде мирна и честита. Това да бъде мирна и честита, естествено, бе нейно посвещение, както бе нейна и идеята да сложи под името ми прозвището журналист, понеже Антон Павлов — журналист звучало респектиращо, а само Антон Павлов не звучало никак.

Прочее, взимам един от респектиращите екземпляри, написвам отдолу „звънете два пъти“ и слизам наново в Тъмното царство.

Отстрани на вратата са закачени с кабарчета четири визитки. Най-горната гласи лаконично: Борис Несторов. Ако съдя по беглите сведения, получени от Жорж, това трябва да е борецът. Следващата поред картичка е на самия Жорж. Откачвам я и използувам ръждивото кабарче, за да прикрепя моята. Отдолу остават Владимир Илиев — инженер, и Радко Димов — без пояснения.

Тъкмо да вляза обратно в Тъмното царство, и чувам зад гърба си глас:

— Антоне!

Не е нужно да поглеждам, за да отгатна, че е Янков, прекият ми шеф.

— Едва те открих, добре, че си оставил новия си адрес. Всъщност за това те търся, зарад новия ти адрес.

— Че какво му е на адреса? — запитвам с неволното предчувствие, че и тоя се готви да ми предложи смяна на квартирите.

— Ще ти обясня. Тук ли ще говорим?

— Ами влизай. Макар че не съм дип за гости…

Напътвам го с необходимите предупредителни възгласи нагоре към покоите си и стигаме без особени премеждия до стаята с изглед към ореха. Янков дори не забелязва ореха. Това е май единственото, което не забелязва.

— Квартирата ти не е категория лукс, но за мене е истински дюшеш. Добре, че си оставил адреса.

Той е облечен с елегантна небрежност. Синя небрежност, като че го гледам през джама на вратата към терасата. Якето, дъвките, ризата, всичко е синьо, и то с интензивен цвят, а не като воднистите му очи.

По-рано само аз в редакцията ходех с джинси, което предизвикваше недоволни гримаси у Янков, защото накърнявало сериозния тон на работното място. Тия недоволни гримаси донейде осмисляха каубойския ми шик. Какъв смисъл да се обличаш по определен начин, ако това не дразни никого. Сега вече, след като джинсите се превърнаха в баналност, Янков сам ги навлече. Той е от ония типове, чиито разсъждения започват с въпроса: какво ще кажат хората? А най-сигурният начин да не кажат нищо е да бъдеш възможно най-банален.

— Решил съм, Антоне, да напиша серия къси интервюта на тема „Как дойде Девети септември“…

Шефът ми е цар на подобни оригинални идеи, които го осеняват, додето прелиства старите течения на вестника. Да не повярваш просто колко нови идеи лежат затрупани в тия стари течения и само чакат някой да ги изрови.

— Добре, ама какви ти интервюта, когато всичко живо е на почивка. Досега съм открил само трима, и то все дребни риби.

— Че к’во мога аз да ти помогна? Знаеш, че съм в отпуск.

— Няма да ти нарушавам почивката, не бой се. Но тук в тая къща имаш двама съседи, които ми трябват. Искам само да поприказваш с тях.

— А ти защо не поприказваш?

— Какво да приказвам? Пратих им писма — въобще не отговориха. Дойдох им на крака, намерих единия и той ме изгони.

— Един такъв едър…

— Именно. Несторов.

— Че той и мене ще изгони.

— Е, как ще те изгони, когато тук си живеещ. Все пак съседи сте, отношенията ви са други.

— Никакви.

— А бе опитай все пак, за мен е важно. Единият — партизанин, другият — политзатворник… Не че са от първата редица, но ще влязат в работа.

Този Янков е такава лепка, че колкото по-дълго му отказвам, толкова по-дълго ще ми виси на главата.

— Не го смятай за служебна задача. Правиш ми просто приятелска услуга.

— Добре — промърморвам. — Ще опитам. В името на приятелството.

Той ме поглежда бегло, за да провери дали го будалкам. Сетне отдръпва погледа си, като че съм го опарил, и обхожда с него квартирата.

— Що не й теглиш една боя на тази стая?

— Сега почивам.

— Мислех, че пишеш роман.

— Какъв роман бе! Само почивам.

Пишеш роман, вика. В тоя град нищо не можеш да скриеш и никъде не можеш да се скриеш. Заври се, ако щеш, на майната си, в една стая, задънена от орехови дървета и мърляви калкани, пак някой нахалник ще те налапа.

Роман, вика, пишеш. Няма роман. Има пълен батак. И даже не батак. Батакът е драматичен — нещо се мъти, нещо става, най-малкото — давиш се. А при мене дори напрежението на давенето е минало. Какво напрежение, като си се удавил.

И за какъв бяс ми беше тоя роман? За да взема пари? За пари не съм мислил. Особено след като Бистра благоволи да ми слезе от врата, за пари съвсем не съм мислил. Тогава може би за да бъда полезен? Не ми е минавало и през ум. По-скоро търсех да се заловя за нещо, да изплувам, да докажа на себе си и на другите: даже да съм катастрофирал, това не значи, че съм загинал. Жертви няма.

Няма, ама има. Не допусках, че толкова съм залагал на тоя жалък ръкопис. Навярно все пак съм искал да кажа нещо с него. Да се мотивирам, чрез грозотата. Оня беше заявил: мисля, следователно съществувам. А аз бях решил да добавя: задъхвам се, значи живея. Ами задъхвай се, кой ти пречи? Но защо трябва да даваш изявления.

Запитайте сто души какво искат от живота, няма да ви дадат сто различни отговора. Различните ще бъдат колкото пръстите на едната ви ръка. Запитайте милион души — вариантите ще се окажат пак толкова. Успех, слава, пари, богатство, брак, любов, удоволствия — много приказки за три-четири понятия, към които някой хапльо ще прибави и последното, алтруистичното — да бъдеш полезен или нещо от тоя род.

Значи до това се свеждат разновидностите на човешките лакомства. И по всички точки аз съм пълен мат. Любов, пари, успехи, творчество — мат! И какво значение коя именно е любимата ми точка, моята точка, щом по всички съм мат. Разбира се, някой ще се обади: почвай нова игра. Само че тая игра не е като оная. И когато разбереш, че всичко е вятър, както е казал пророкът, тогава настъпва най-гадното. Нова игра ли? Готово. Но без мене.

Интересно, че докато произвеждах обичайните си литературни дреболийки, всичко бе наред: приемаха ги. Не че бях обсипвам с похвали, обаче плащаха. В културното меню на обществото има нужда и от дреболийки, а моите бяха сиви в рамките на допустимото. Сивото най-лесно се приема. Може да не е бог знае колко привлекателно, но поне не крие заплахи. Тихият монотонен ден е винаги за предпочитане пред ветровития, дето го не знаеш дали ще докара слънце или буря.

Изобщо до някое време всичко се развиваше нормално. И дори не се сещах, че нещата не могат до безкрайност да текат нормално, по простата причина, че всичко си има край. Така че ударът ме завари съвсем неподготвен. И додето се опитвах да се окопитя, светна ме вторият удар. Подир което, за разнообразие, ме връхлетя и третият.

Е, може би „удари“ е прекалено силно казано. Дребни шамари. Обичайни инфекции. Ако се усещах малко замаян, причината бе вероятно в липсата па закалка. Всичко бе вървяло твърде леко и твърде спокойно до този момент. Ако животът ме бе шамаросвал по-често и по-отрано, може би дори не бих обърнал внимание. Достатъчно е да затънееш в необходимата степен и преставаш да обръщаш внимание.

— А иначе не съм по трагедиите. И ако мразя нещо, то е да прибягвам до скубане на коси. Така че коси не хвърчаха. Изобщо нищо не стана, освен дето изключих. Също като на автомобилните надпреварвания в съботен ден по шосето. Като се хакнеш с колата в крайпътното дърво, може да оцелееш, но загубваш интерес към състезанието. Нека другите да се изпреварват и да гонят вятъра. Тяхна си работа. За тебе надбягването е свършило.

Така че изключих. Това не ми беше за пръв път да изключвам. Само че сега изключих генерално. Направих го, без да съобразявам и без да вземам специални решения, и може би затова стигнах до най-доброто решение.

— Аз май че се позаседях — казва моята мадама Скуката.

— Не се притеснявайте — отвръщам. — Чувствайте се като у дома си.

Три удара, да. Какво чудно, ударите идват винаги на серии, което не всякога важи за успехите. Между първия и втория, а също между втория и третия главата ми не можа да роди свястна мисъл — просто време нямаше, понеже съм малко бавен в мислите. И едва след третия се сетих за моя стар приятел Петко, който нейде към третата водка обичаше да казва:

— Не знам колко книги са написани от разни мъдреци на тема „Как да успеем в живота“. Щом са толкова мъдри, защо никой нищо не е написал на следващата тема: „Какво да правим, след като не сме успели“. За такова четиво вероятно ще има повече читатели.

— Тая тема са я оставили на тебе.

— Е, да, понеже не ми стига акълът. А такова-съчинение наистина може да напише само такъв като мене. Дето има достатъчно опит в неуспеха и достатъчно идеи в главата.

— Ами напиши!

— Ще напиша. Стига да набарам ръководната нишка.

Само че, вместо да напише, взе, че изчезна и отнесе тайната със себе си. А темата и до днес лежи неизползвана. Все едно че ми е оставена в наследство.

Началото бе навярно оная история. Една редакционна история, глупава до немайкъде. Бях дежурен по брой и се наложи да падне някаква статия, та трябваше да я заменим с друга и понеже главния го нямаше, обадих се по телефона на заместника и той запита какви материали имаме в резерва, а аз му ги изброих, на което пък той отговори „пусни това или онова, изобщо пусни, което пасва по размер“, и понеже „това“ не пасваше, пуснах „онова“.

Туй беше историята или поне първата й част. Защото се оказа, че „онова“, дето го бях пуснал, бе някакъв материал, спрян седмица по-рано от главния за по-основна проверка, един от тия неверни сигнали за нередности, от които произтичат сума главоболия. Така че на следния ден едва влязох в редакцията — и ме извикаха при шефа.

Беше бесен. Когато бе най-бесен, полагаше най-големи усилия да се сдържа. Фучеше ли, нямаше нищо опасно, но видиш ли го такъв леден, значи бесен е. Разбирам ги тия спокойно-бесните още от времето на леля си.

— Ти ли пусна тази дописка „За безотговорността“?

Потвърдих, че съм аз.

— Значи двойна безотговорност — кимна мрачно той. — Едната — на дописника, другата — твоя.

Мълчах. В такива случаи най-добре да си мълчиш.

— Този материал аз лично го бях спрял — поясни главният, като натърти свирепо на думата „лично“.

— Не са ми казали. Материалът беше набран.

— Долу в печатницата има сума набрани материали — и наши, и чужди — готварски рецепти, съвети за пръскане на лозята… То да беше пуснал някоя готварска рецепта май щеше да е по-добре. В готварството поне няма клевети.

Пак мълчах.

— А не ти ли е известно, че не можеш да поместваш такъв материал без мое разрешение?

— Вие бяхте на пленум…

— И какво, като съм бил на пленум? Ти от вчера ли си в тая редакция, та не знаеш кои материали могат да се пускат с лека ръка и с кои трябва да се внимава? Как пък точно за тази дописка се хвана?

Сега бе моментът да му кажа, че съм се хванал по препоръка на заместник-главния. Но защо да му казвам. За да излезе, че доноснича и се оправдавам. Да му каже заместникът.

— Наистина, как точно за тази дописка се хвана? — повтори с едва сдържано ожесточение шефът.

И понеже продължавах да мълча, добави:

— Да ти кажа ли? По същия принцип, по който шило в торба не стои. Ти имаш вкус към скандалите, към сензацията… Само че нашият печат не е сензационен печат. И такива, дето обичат сензациите, не им е мястото тук.

Пауза. Колкото да се успокои. Лекарят навярно му е внушил: не бива да пушите, не бива да се вълнувате. Пушенето го бе оставил наскоро, но с вълненията нещо не му вървеше.

— Свободен си.

Или ще ме уволни, или ще ми се размине — рекох си и за всеки случай се отбих при заместника. Нямаше го. Може и наистина да бе болен, както твърдеше секретарката, а може и да се бе направил на болен, додето шефът се успокои.

Или ще ме уволни, или ще ми се размине, казвах си, като вярвах повече на второто. Не се смятах за Богородица, обаче вината беше поделена, и моята бе най-малка. По-голямата бе на оня мухльо Янков, който беше оставил шпалтите да се въргалят между готовите за печат материали. А най-голямата бе на заместника, понеже бе дал нареждането. Пусни „това“ или „онова“. И аз бях пуснал „онова“. Точно по предписанието и без умисъл за сензации. Макар че сензацията винаги е за предпочитане пред отегчението.

Не ме уволни, но не ми се и размина. Още същия ден издаде заповед за понижение. Деградацията стана скромно и тихо, без бой на барабани и късане на пагони. Опразних самостоятелния кабинет, който заемах като шеф на културния отдел, и се пренесох при читателските писма, дето бях почнал кариерата си. Само че тук вече не бях шеф на отдел. Шефът бе Янков.

Пренесох се без коментарии. Заместникът продължаваше да боледува. Този страхливец така и ще си премълчи. Нека мълчи. Аз също не мисля да говоря. Главният закриля ония двамата, а те при случай пазят него. И като са тръгнали да вършат мерзост, от-къде-накъде аз трябва да ги спирам. Нека мерзостта си остане, щом са я изфабрикували. Така и на тебе ще ти остане една илюзия по-малко. Една от тия илюзии, дето ти ги натрапваше баща ти. Без илюзии се кара по-лесно.

Тъй свърши тая. Ако не броим едно малко продължение, което нищо не промени.

Няколко дни по-късно отново ме извикаха при главния. Сега не беше бесен. В кръглото му пълно лице дори прозираше сянка на неловкост.

Между нас казано, тази неловкост съвсем не му приличаше. Един римски император не може да изпитва неловкост. А главният с пълните си бръснати бузи, торбичките под очите и двойната брадичка напомняше донейде на тия дебели римски императори от учебника по история.

— Ти не ми каза оня ден, че си пуснал материала с разрешение на Калев…

Не „с разрешение“, а „по нареждане“, поправих го на ума си.

— Мислех, че той сам ще ви каже — смънках.

— Е, да, каза ми, но едва днес. Болен беше човекът.

— Всекиму се случва — смънках отново с нотка на участие.

— Сам дойде да ми каже! — поясни шефът, раздразнен от мънкането ми.

Кимнах с разбиране.

— Това, естествено, намалява вината ти — оповести малко неохотно главният. За да добави веднага:

— Но не я отменя. Калев не е могъл по едно изброяване на заглавия, така, по телефона, да прецени кой материал трябва да се пусне и кой — не.

„За безотговорността“ — напомних му, само че наум. Ама че безобидно заглавие!

— Въобще излиза, че контрата е у Янков от „Читателски писма“ — заговори отново шефът.

Добре, че се сети — поощрих го все тъй, наум.

— Но ето че и Янков няма вина! Оказа се, че той е наредил да се изтеглят шпалтите, обаче онова момче, помощникът му, забравило да изпълни нареждането.

За к’во ми ги разправяш тия неща? — питам все тъй наум. Разправя, защото все трябва нещо да разправя. Нещо без значение, колкото да отложи същественото. Понеже, нали, щом е допуснал грешка, следва да я поправи.

Не съм познал.

— Мисля, че е излишно да говоря за отношението си към тебе. С покойния ти баща бяхме близки още от затвора. И никак не ми беше лесно да те наказвам. Но станалото, засега поне, няма как да се измени. На мястото ти вече има нов човек, не можем да си играем с хората. Тъй че временно трябва да поработиш там, където си. Мисля, че няма да ти навреди. По-близо до читателя, това значи по-близо до земята. Като древния Антей.

— Вие най-добре знаете — рекох без излишен възторг, но и без горчивина.

— Знам, знам. Всичко знам. И че ме псуваш вътрешно, и това знам. Но ако ти пък знаеше колко ругатни съм изял тези дни за тоя ваш проклет материал… Нейсе!…

Така че накрая пак той излезе мъченикът, не аз. Всъщност и аз не бях мъченик. Изпитвах дори известна радост, искам да кажа, злорадство, като гледах колко е жалък в старанието да замаже случката. По най-простия начин: увиваш несправедливостта в малко наглост и — готово. Приятел на баща ми. И мой, разбира се.

Така бях упоен от злорадство, та дори не си давах сметка, че в края на краищата причината си е у мене. Не защото бях пуснал материала, а защото бях мълчал, когато трябваше да говоря.

По-късно, като поизтрезнях, наложи се да призная, че справедлив или не, полученият шамар не бе от най-леките. Да забравим поста, който, макар че уж не държиш на него, винаги ти дава известно самочувствие. Да забравим и тая подробност, че като шеф на културен отдел получавах престиж пред инстанциите, дето пласирах амбулантната си литературна стока. Оставаше обаче Бистра. Бистра положително ще изпадне в криза.

Тя не изпадна в криза. Даже благоволи да каже:

— Чудя ти се, защо изобщо си трепеш времето в тая редакция. Че ти тази заплата, дето я получаваш там, за три дни ще я изчукаш на машината, ако си седнеш на задника.

— Човек не работи само за пари…

Фаталната реплика, която жена ми тутакси дешифрира по своему.

— Вярно! Ами сега?… Значи край на всички покани за премиери, за филми, за изложби…

В гласа й се долавяше униние, но само в началото, колкото да се разпее. Минута по-късно в арията прозвучаха нотки на дълбок трагизъм:

— И това все на мен ще ми се случи! Все аз съм жертвата!

Неучтиво беше да й напомням, че тия думи биха звучали по-естествено в моята уста, отколкото в нейната.

— Ти и без това никъде не ме водиш. Държиш ме вкъщи като монахиня. А сега — кръст и на тия мизерни покани…

Гласът продължаваше да набира сила. Време беше да се изпарявам. Добре, че и Бистра е като шефа ми. Тия двамата, прихване ли ги, трябва просто да изчакаш. Да изчакаш търпеливо. И възможно по-далече.

Тя обаче навреме отгатна намерението ми да издимя:

— Така ли ще ме оставиш? И точно сега?…

— Добре, кажи, къде искаш да отидем? В клуба? У Беба?

Бистра избра обичайния рейс, който — макар че никъде не я извеждах — се повтаряше поне веднаж седмично. Бяхме в клуба, сетне в нощния ресторант на „София“, а когато късно през нощта се прибрахме, с нас се мъкнеха още три двойки, плюс неизбежния Жорж, който, както обикновено, беше без дама. Дамите той ги приемаше през деня у дома си, а вечер предпочиташе да се движи сам, защото това, както казваше, му давало по-голяма свобода на действие.

Повечето членове на тайфата бяха доста пияни, а които не бяха, получиха възможност да се напият у дома и това важеше най-вече за мене. Нямах никакво намерение да го правя, просто тоя род лигавене не ми е по вкуса. Но когато случайно забелязах, че Жорж е уловил под масата бедрото на Бистра на пределна височина, а тя го гледа с помътнял поглед, сякаш му се отдава, почнах да се наливам. Те и двамата бяха пияни над нормата и дори не си даваха сметка, че мога да ги видя, и навярно би било по-естествено, вместо да се наливам, да ударя два шамара на Бистра и да изхвърля Жорж на стълбището, но аз се въздържах точно тъй, както се бях въздържал и при оная жалка редакционна история.

Може би е глупаво от практична гледна точка да се въздържаш в такива моменти. Но от друга гледна точка още по-глупаво е да действаш. Това нищо не изменя. Това ти създава самочувствието, че си оправил нещата, но нищо не изменя, защото хората си остават същите. Ако сега си им попречил да извършат мръсотията, значи отложил си я за утре, нищо повече. Бистра ще изпадне в нервна криза, после ще изиграе една сцена на разкаяние с малко сълзи и с някое „не бях на себе си“ или „не знаех какво върша“, подир което ще се помирите в леглото. А един или два дни по-късно ще последва нова среща в леглото, само че не с тебе, а с нещастния Жорж, изхвърлен така вулгарно на стълбището от един болезнено ревнив съпруг.

Така че въздържах се от действие, или по-точно — сведох действието до самоналиване. А месец по-късно се сблъсках някъде с обичайния познат — тоя, дето винаги ще се намери, за да те информира. Ти да не си се развел, вика. А бе не съм, но натам отива, отвръщам, понеже подозирам какво ще ми каже. И аз така си помислих, вика. Вече два пъти я виждам да излиза от къщата на Жорж, вика, нали и аз там наблизо живея.

Съвсем не бях мислил за развод, нито пък се заех да мисля. Не се правех съвсем на балама, дори давах възможност на Бистра да разбере, че не съм балама, а също и да проумее, че не съм умрял за нея. Предполагам, че това, второто, тя отдавна го бе проумяла, и може би оттук тръгваше наклонената плоскост, водеща към Жорж, понеже Бистра никога нищо не прави без едно наум.

Работата бе там, че още много по-рано бях престанал малко по малко да играя по свирката на жена си, защото нейната свирка имаше само един мотив: „дай пари“, а парите тя не ги изразходваше, но просто ги опустошаваше за тоалети и други от тоя род, и в началото й уйдисвах на акъла, понеже парите лесно ги печелех с радиопиески, разказчета и книжки за деца. Постепенно обаче тая игра на „дай пари“ взе да ме уморява и колкото повече в главата ми назряваше идеята за романа, толкова по-тягостна ми се струваше доходната занаятчийска продукция и толкова по-вяло натисках на педала, додето от дойна крава се превърнах в ялова. Това не стана изведнъж, но стана. Въпреки протестите и сръдните на Бистра.

— И за к’во ти е тоя роман? — задаваше тя гласно въпроса, който сам си бях задавал наум. — Всеки прави това, дето не му е работа. Ти си бачкатор, а не писател. И защо да не бъдеш бачкатор? Толкова ли е срамно да се печелят пари?

Тя бе права, разбира се, както винаги. И ако бях си позволил да отговоря:

— Не е срамно, но какъв смисъл?

Тя на свой ред щеше да възрази както винаги:

— Ти във всяко нещо търсиш смисъла. Не можеш да изпиеш една чаша или да направиш две крачки, ако преди това не си им открил смисъла.

Аз обаче си замълчах и тя също млъкна. Напоследък мълчанията помежду ни ставаха все по-чести и по-дълги. А подир оная заран още по-здраво се настаниха в отношенията ни.

Оная заран мисля, че спях. Щастливец, спиш като мъртвец — казваше жена ми. Но, изглежда, мъртвецът се бе внезапно събудил, и то съвсем не навреме. Едва бях отворил очи и видях там до прозореца Бистра. Тя бе извадила портфейла от джоба на сакото ми и ровеше, вероятно за пари. И както ровеше, вдигна очи и срещна моя поглед. Дощя ми се да замижа от срам, от срам за нея, но щеше да излезе съвсем глупаво. Тъй че продължих да гледам към прозореца с неподвижен поглед, сякаш не виждах нищо или сякаш това, което виждах, не ме засягаше.

Има жени, които бъркат безцеремонно из джобовете на мъжете си, но Бистра никога не го правеше. Такива бяха отношенията ни. Бяхме се разбрали негласно, че никой от двамата не може да рови вещите на другия. А тя направо бе почнала да краде.

Естествено, това беше дреболия. Дреболията, която идва, за да прелее чашата и да изключиш. Неволно свиваш блендата, когато светлината стане прекалено остра. Казваш си, нищо не виждам. Казваш си, какво ме засяга туй, минавам и заминавам.

И когато към всичко останало се присъедини и Жорж, това вече нямаше особено значение. Една илюзия по-малко. Без илюзии по-лесно се живее.

Може би нещата не биха стигнали толкова бързо до развод, ако сам не бях ги подтикнал. В началото по навик се правех, че нищо не забелязвам. Ама съвсем нищо, дори и самия Жорж, въпреки че той не бе чак толкова незабележим, особено при широтата, с която пресушаваше алкохолните ми запаси.

— Ти май нещо се сърдиш… — рече ми веднаж с обичайното си безочие.

— Смяташ ли, че има причина?

— Предполагам, че си я намерил.

— А! Ти за онова… — смънках апатично.

И поклатих глава.

— Не. Онова не е причина.

Той мълчеше и чакаше, вероятно не съвсем уверен какво точно подразбирам под „онова“. Трябваше да се доизясня:

— Вярно, че съм опак човек и не съм стигнал до тая възраст съвсем без кавги, но ще ти призная, че никога не съм правил кавги за жена.

— Ама съвсем никога? — удиви се Жорж.

Ако нещо ме дразнеше у него, то бе, че и той също като мене си умираше по наивните роли. И понеже предпочетох да замълча, сам подхвърли:

— Че едно време хората за една жена са отивали на дуел бе, Тони!

— Етикеция, какво да правиш — свих рамене. — Народни обичаи. Хора и ръченици. Само че това е било едно време. А днес трябва хептен да си без самочувствие, за да вдигаш пушилка за една жена.

— Дори собствената?

— Е, собствената е по-друго. Все едно някой да използува собствената ти четка за зъби. И все пак няма да пропищиш орталъка за една четка.

— А какво ще правиш?

— Ще я хвърля.

И понеже този път не последва въпрос, позволих си сам да поясня:

— Аз вече я хвърлих, Жорж. Тя е изцяло на твое разположение.

Той мълчеше леко озадачен.

— Не се ли радваш? — запитах.

— За какво има да се радвам, щом четката вече не е твоя.

Да, тя вече не беше моя, ако изобщо някога е била. Тя беше изцяло на Жорж и той бе постигнал целта си. Макар че целта му, откровено казано, бе не четката, а апартаментът.

Какъв цинизъм: да сравняваш жена си с четка за зъби — казах си. Само че го казах много по-късно. А по онова време ми идеше да я сравнявам не с четка за зъби, а за дъски и дори с онова неизбежно допълнение към четката, наречено пачавра.

Тя си бе наистина една пачавричка, но едва по-късно си помислих какво съм направил, за да не бъде такава, и ако не съм могъл да направя нищо, тогава защо съм тръгнал с нея да се разписвам. Чисто и просто, защото, както винаги, си бях казал: „Какъв смисъл“. Само че не „какъв смисъл да се разписвам“, а „какъв смисъл да офейкам“. Понеже тя така се бе лепнала за мене, че единственият изход бе да избера една възможно по-тъмна нощ и един възможно по-невинен предлог, например оня, класическия, че си останал без цигари, а после да се измъкна по сако, да взема първия влак и да се преселя в провинцията. Да, но какъв смисъл?

Само недей да се гевезиш — казвам си. — Изтягай се на леглото, щом те мързи, но не се прави на мъченик. Всичките ти големи конфликти са лъжеконфликти, и всичките ти тежки драми са фарсове. Ако са ти взели мястото, то е, понеже си го похарчил заради удоволствието да видиш как твоят голям шеф ще извърши една малка мръсотия. И ако са ти отмъкнали Бистра, то е, понеже пет пари не си давал за Бистра. И ако не са ти приели романа, то е, понеже не си седнал на машината да го поправиш. Можеше спокойно да го доизкусуриш според изискванията, не си вчерашен, и да иде за печат и познатите, като те срещат, да ти казват браво бе, ти си написал цял роман и можеше да си я водиш Бистра под ръка и да си ходите на премиери с поканите, полагащи ти се като на заведущ културния отдел. И ако има все пак някаква драма, това е, че всички тия дреболии са псевдодрами и ти не държиш нито на поста, нито на съпругата, нито на романа, защото всичко е безвкусно и все от второ качество и ако ти се повдига, то не е, защото си Сократ, дето изпива отровата, а защото и сега, за кой ли път, си се налокал с тая противна чорба, която е всекидневната ти дажба. Вярно е, че на човек може да му се повдига и от буламача, но все пак буламачът не е отровата на Сократ.

Слизам в Тъмното царство и потропвам на най-близката врата, тая, дето е отляво на стълбището. Отвътре се чува някакво заглушено ръмжене, което при известна фантазия би могло да се изтълкува като „влез“.

Стаята е обширна, по-обширна от моята, но не по-приветлива. Стената срещу вратата е с два прозореца, гледащи към двора. Стопанинът се е разположил на твърд кухненски стол точно между двата прозореца и когато влизам, вдига очи от вестника, за да ми отправи въпросителния си или недоверчив поглед.

Въпросителен или недоверчив, това не е тъй лесно да се установи при тези очи, присвити тъй, сякаш светлината ги дразни.

— Ще ви отнема само две минути.

Той не отговаря, а прави нехаен жест с глава към насрещния стол, поставен до вратата. Един също тъй неудобен кухненски стол и поставен точно до вратата, за да бъде задържан посетителят до самия вход и да бъде при нужда по-бързо изгонен или да му се попречи да проникне по-навътре в битовите тайни на домакина. Не знам как е с тайните, обаче мебелите са съвсем оскъдни. Един стандартен гардероб в десния ъгъл, а до него една също тъй стандартна маса, изпълняваща ролята не само на маса, а на етажерка и библиотека, защото върху нея са натрупани съдове, книги и не знам още какво. Вляво, чак в другия край на стаята — обемисто двойно легло, заметнато с войнишки одеяла. Това е всичко, ако не броим портрета, поставен в старомодна бронзирана рамка и окачен над леглото. Голяма снимка от периода на 30-те години, в която Сталин е с още тъмни коси и мустаци.

Обяснявам на Несторов за какво се касае, като си мисля, че неговите прозорци, макар и по-светли, са далеч по-грозни от моя. Те си нямат орех, защото дървото се пада вляво от тях.

— Интервю ли? Не съм по интервютата — отвръща домакинът.

— Е, по-скоро нещо като спомен…

— Не съм по спомените.

Взирам се в унилата гледка, откриваща се през насрещния прозорец, и съобразявам откъде да го подхвана тоя възрастен борец. Неугледен двор, почти лишен от растителност, ако не смятаме бурените по кьошетата и добре трамбован от краката на кварталните хлапетии. Отвъд двора се извисява в цялата си тягост задницата на насрещната кооперация с балконите, пранетата и кухненските прозорци.

— Нали тия неща трябва да останат за историята… — подхващам.

— Историята едни я правят, други я пишат — прекъсва ме Несторов. — Ние сме я правили, вие ще я пишете. Който за каквото е учил.

Домакинът е поставил вестника върху корема си, сякаш за да даде възможност и на корема да попрочете нещо, и погледът му е отправен не към мене, а към вратата, сякаш за да ми внуши, че е време да отворя най-сетне тая врата и да изчезна.

— Нещо мирише на изгоряло — забелязвам, за да придам по-интимен тон на беседата.

— Отсреща някъде пекат чушки — обяснява борецът, но без да отмества поглед от вратата.

— Не може ли поне някои факти да споменете…

— Фактите са известни — отвръща Несторов.

И сякаш удивен от нахалството ми, най-сетне ме поглежда в лицето.

— Фактите са известни — повтаря стопанинът, този път малко по-високо. — А колкото до приказките, аз не съм по приказките. Вървете при Димов. Той е от сладкодумните професии — адвокат.

— Но доколкото знам, Димов срещу Девети е бил в затвора.

— Ако е там въпросът, той и след Девети е бил в затвора. Но щом е на свобода, значи може да дава интервюта.

И домакинът отново ми показва с поглед къде точно се намира вратата.

Не го знам колко пъти е лежал в затвора и за какво, обаче се държи по-човешки от оня дърт борец.

Едва съм влязъл, и Димов става от кушетката, дето се е поизлегнал, и ми протяга ръка.

— Павлов, нали? Прочетох картичката ви на вратата.

И като ми подава стол, добавя:

— Познавах навремето един друг Павлов, Рашко Павлов, също журналист. Но той бе много по-възрастен от вас.

— Как няма да е по-възрастен — отвръщам. — Той ми е баща.

Откритието, че съм син на негов стар познат, съвсем разтапя стопанина, така че той тутакси се натиква в насрещния ъгъл и се заема да вади от старинния бюфет някакви лакомства за почерпка. За късо време в стаята настъпва тишина, нарушена внезапно от звъна на счупено стъкло. Нещо изтрополява в нозете ми. Оказва се, че е камък от средна величина.

— Вината е моя — избъбря Димов, като извръща глава и поглежда строшеното стъкло на прозореца. — Забравих да ви кажа да не сядате там. Преместете стола си, ако обичате.

Изпълнявам нареждането. Двата прозореца, и счупеният и здравият, са с изглед към калкана, същия този, дето пази сянка и в моята стая.

— Откъде може да е долетял този камък? — позволявам си да запитам.

— От ония терористи.

— Терористи ли?

— Да — потвърждава домакинът. — При мене, знаете, това е почти всекидневно явление. Ето, вижте!

Проследявам с поглед движението на ръката му и забелязвам в единия край на стаята цяла дузина стъкла, облегнати до стената.

— Както виждате, запасил съм се. Постоянно слагам стъкла и меся маджун.

Той донася лакомствата и ги нарежда на ниската масичка до кушетката. Отпърво — две чинийки конфитюр от ягоди, а подир това и две шишета тоник, които, опасявам се, са добре затоплени.

— Заповядайте, черпете се.

Додето се черпя, домакинът ме запознава с механиката на тероризма. Оказва се, че Димов е имал неблагоразумието да влезе в конфликт с махаленските гамени, върлуващи в двора.

— Излязох просто два-три пъти, за да им кажа да не вдигат толкова врява и да не употребяват тия отвратителни мръсни думи. И виждате резултата: минаха към наказателни акции. През ден, през два ми чупят джамовете.

Гласът е ясен, дори някак младежки, макар че Димов отдавна е надхвърлил шейсетте. Той стои изправен до кушетката, подпрял гръб на стената, сякаш се са-кълдисва да седи закован на стола. Висок, слаб, с побеляла, но неопадала коса, той ми напомня с нещо Рицаря на печалния образ от илюстрациите на Доре. Може би приликата е не толкова в сухата фигура, колкото в тоя остър профил и в тоя остър поглед на кафявите очи, добиващи понякога особен екзалтиран блясък въпреки външното спокойствие на лицето.

— Можете да се оплачете на кварталния — забелязвам.

— Не мога — поклаща глава стопанинът.

— Как „не можете“?

— Така, не мога. Когато човек е имал сам работа с милицията…

Той замълчава, сетне произнася тихо, но рязко:

— Аз, знаете, по време на култа бях задържан. И не ден или два, а цяла година.

— Е, да, но онова време беше по-друго.

— Съгласен съм. Обаче какво да се прави: алергия.

— Е, все пак ви пуснаха… — промърморвам успокоително.

Невинната ми бележка произвежда такъв ефект, че ако беше седнал, вероятно Димов би скочил. Но понеже е прав — сяда.

— Как така „все пак ви пуснаха“? — повишава той леко звънкия си глас. — Бих искал вие да полежите една година, а после аз да ви кажа: „Я, браво бе! Вас са ви пуснали!“

— Навярно погрешно съм се изразил. Мисълта ми беше, че са ви реабилитирали.

— И какво от това? — продължава да се дразня стопанинът. — Ще ти прекършат гръбнака, а после ще рекат прощавай, грешка. И на туй отгоре трябва да им благодариш, че са се извинили, да се разтопиш от умиление, че са се извинили: какви мили хора! Извиниха ми се!

— Те ви счупиха гръбнака?

— Не го вземайте в буквалния смисъл. Никой не ми е чупил гръбнака. Но ми плюха в душата, ако този израз повече ви харесва.

— Значи не са ви инквизирали? — продължавам все тъй наивно.

— Естествено, че не, ако имате предвид физическите изтезания… Но, млади човече, физическите изтезания не са най-мъчителното. Да те обявят за предател, да те принуждават сам да повярваш, че си предател… И така дни, седмици, месеци…

И тръгва тя. Интересът ми се е изпарил, ако изобщо е съществувал. Наивните въпроси са дали резултат, но той е възможно най-баналният. Всичко това вече сме го чели по книгите.

Младежкото е само в гласа му. Останалото е доста амортизирано и все пак нелишено от известно достойнство. Димов говори, като ту сключва ръце пред себе си, ту ги разперва, ту вдига десница, сякаш ми поднася нещо, ту сочи изобличително с пръст. Погледът му миньорно погасва или наново светва екзалтирано, а от мършавата, загърната в тъмносин халат фигура се носи лек дъх на мъжки одеколон. Одеколон, не розово масло.

— И все пак истината е възтържествувала — произнасям философски по някое време, за да прекратя монолога.

— Истината не е абстрактна величина — отвръща сухо домакинът. — Тя е в хората. Казват, че истината била упорито нещо, но това е само когато хората, дето я носят, са достатъчно упорити. Трябваше да издържам на натиска цяла година, ден подир ден, месец след месец…

И отново тръгва.

Слушам търпеливо, а сетне, издебнал удобната пауза, подхвърлям:

— А не е ли неприятно да имаме за съсед човек от МВР?

Димов ме стрелва с острия си поглед. И тоя си мисли, че го будалкам.

— Бивш! — уточнява късо той.

Подир което добавя:

— В наше време малко хора имат привилегията да си избират съседите.

Дошъл е моментът да мина към конкретната задача. Рицарят на печалния образ търпеливо ме изслушва, сетне произнася някак уморено:

— Аз не съм човекът, който ви е нужен бе, Павлов!

— Как „не сте“?

— Ами не съм. Намерете си по-образцов комунист.

— Кой например? Несторов?

— Ами дори и Несторов. За него и за тия като него е съвсем лесно да бъдат образцови. Защото те са образцови според кройката, която сами са измислили. Обявили са себе си за еталон и всички свои черти са ги включили като добродетели в моралния кодекс.

— Нима вие не отговаряте на моралния кодекс?

— Във всеки случай — не на техния. Отде знаете, че туй, дето е за тях качество, не е за мене недостатък? Те искат да бъдем сурови, разбирай безсърдечни, непоколебими, сиреч свободни от съмнения, устойчиви, тоест неподлежащи на развитие и прочее. А аз не съм нито суров, нито непоколебим, нито устойчив… Така че с какво бих могъл да ви бъда полезен?

Подобно свенливо отдръпване от негова страна предполага съответно настъпателно ухажване — от моя. Тъй че налага се да го поухажвам, додето най-сетне изтръгна едно колебливо съгласие.

Както често става с нас, хората, отпуската ми е вече към края си, когато установявам, че не съм я използувал. Дори не съм излизал от къщи, ако не се смятат краткотрайните прескачания до фурната и бакалницата в дните, когато чистачката идва да ми досажда.

Не че съвсем не спортувам, но се ограничавам главно с туризма, като правя обичайната си екскурзия от стена до стена и обратно. От стена до стена — точно дванайсет крачки, стаята е достатъчно голяма, а екскурзията може да трае по желание цели часове.

Един глух полумрак е това огледало, монтирано върху саждивата стена, като прозорец към онзи отвъден свят, смътен и сив, в който се случва да надзърнеш насън. Съвсем безлюден свят. Само понякога, додето обхождам безсмислено стаята, забелязвам, че там се е появил някакъв висок мъж, който ми е така познат и в същото време тъй неприятен, та изпитвам неясното подозрение, че това съм аз. Но аз или не, в момента не ми е нужен компаньон, тъй че му обръщам гръб и продължавам към другата стена на стаята.

Тази амалгама, разядена вече от киселината на времето, сякаш киселината е започнала да разяжда и собствената ти фигура, сякаш пълзи все по-навътре в тебе, за да те изличи завинаги. Времето, което яде образите, което поглъща образите, както поглъща всичко.

Тая черна дупка — времето.

В началото ми минаваше мисълта да замина някъде — не на морски или планински курорт, пази боже — а да се забия нанейде без посока, малко ли има запустели села, и да прекарам в лежане из буренака в някой двор. После реших, че ако е за лежане, по-удобно място от леглото си едва ли ще намериш, а ако е за природа, каква по-разкошна природа от този орех, който почти влиза в стаята ти.

Но сега в края на отпуската отегчението, изглежда, почва да си показва рогата и ето че в тоя късен следобед изведнъж ме осенява идеята да се разтъпча до булеварда и да изпия една чаша концентрат, колкото да си припомня вкуса му.

Обличам бялата риза и новия сив костюм и дори слагам тъмночервената плетена вратовръзка, въпреки че августовската температура не предразполага към вратовръзки. Обаче когато дори хапльовците като Янков почват да се мъкнат в джинси, това неизбежно създава отвращение към развлеченото облекло.

На терасата пред „София“ има една-две свободни маси, но аз ги подминавам, защото нямам вкус към тия светски пилета, накацали тук, сякаш казват, вижте кои сме и какви сме ние, дето сме свикнали да ходим в „София“. Тъй че подминавам птичарника и спирам на ъгъла пред онова заведение, което толкова пъти сменяше фирмата си, та вече и управителят му не знае как се казва. Чистият разум ми внушава, че в това време най-добре е човек да седне навън, обаче аз от уважение към Кант решавам да направя известна критика на чистия разум, влизам в заведението и се настанявам до витрината.

Днес, изглежда, съм настроен почитателно, защото си поръчвам сто грама водка от уважение и към един друг мислител, моя приятел Петко. Външно поне Петко беше цар на безразличието и в редките мигове, когато нарушаваше безразличието, за да се насочи към алкохола, пиеше само водка, което също бе своеобразен израз на безразличие. Когато веднаж поисках да разбера на какво се дължи привързаността му към водката, той вдигна с два пръста чашата, сякаш правеше нагледен експеримент, и обясни:

— Няма отличителни белези. Без вкус, без цвят, без миризма.

— Е, не е без вкус и миризма.

— Спирт. Като се наливаш със спирт, поне да знаеш, че е спирт. Че взимаш упойка, а не вкусваш деликатес.

А после Петко изчезна. Беше доста загадъчен екземпляр, затуй естествено бе и изчезването му да е загадъчно. Потъна сякаш под земята. Подозирам, че ония хулигани са го пребили в някой тъмен ъгъл, но може и да е още жив. Макар че ако беше жив, все трябвайте да се чуе нещо за него.

Привикнал съм да изпивам стоте грама на четири глътки. Четири глътки и три равни паузи, без да смятам чакането на сервитьорката преди и след сеанса — това ти дава достатъчно време да позяпаш през витрината на заведението, колкото да възстановиш контакта със света.

Светът е летен и ваканционен. На площада около паметника се въртят групички туристи, пръскат се, за да разгледат историческата забележителност, или се скупчват, за да бъдат увековечени от снимката на фотографа. Колкото до минувачите край витрината, те са главно две категории — младежта, която едва се тътри, понеже е тръгнала да се разхожда, и сериозните граждани, които бързат, понеже ги чакат последните покупки, последният автобус и прибирането в някоя първа или втора „Младост“.

Скучен свят. Гледам го разсеяно и с известна носталгия си спомням времето, когато годините ми бяха двойно по-малко, а улицата беше изпълнена с жени. Цяло едно човечество от жени и сред тях един-единствен мъж — сиреч аз. Понякога жените бяха до една грозни, а друг път предлагаха изобилие от изкушения — всичко зависеше от туй, дали заранта съм станал със задника напред, или по нормалния начин.

Скучен свят наистина, но поносим, при условие че го наблюдаваш през невидимата преграда на витрината. Едно разсъждение, което ще бъде сметнато за възмутително от привържениците на човешкото общуване. Да, общуването, какво неоценимо съкровище. Блъскаме се и се разминаваме по улицата, разменяме си грубости по опашките и едва се търпим на работните места. Е, остава, разбира се, семейният кръг и ходенето по гости. В случай че имаш семеен кръг и че обичаш сплетни.

Уреждам сметката, изпивам последната глътка и с това приключвам скромната панихида в памет на изчезналия приятел. Единственият ми приятел. После ставам и излизам на площада. Една необмислена привързаност, в резултат на която се сблъсквам с Беба.

— А, Тони! — възкликва тя. — От оня свят ли се връщаш?

Възкликва без прекалени емоции. Беба не е по сантименталните прекалености, тя е по деловите връзки.

Измънквам някакъв глупав отговор, напълно в тон на глупавия въпрос.

— Говорят, че си станал истински отшелник — подхвърля тя, като оглежда околността с едно око, колкото да провери какво впечатление предизвиква летният й костюм, обсипан с пищни цикламени цветове на зелен фон.

— Отшелниците не ходят по заведения — забелязвам.

— Да, но ходиш сам.

— К’во да правя, като няма с кого — произнасям, без да си давам сметка за опасния смисъл на фразата.

А може би смътно си давам сметка и също тъй смътно изпитвам някакво бегло влечение към бюста на Беба, един добре откроен балкон върху тая дамска фасада.

— Ти май гледаш съвсем през пръсти на заканите ми? — подхвърля дамата, като този път ме фиксира в упор.

— Какви бяха те?

— Не се прави на толкова разсеян.

— Не ходя никъде без покана — произнасям с необходимата скромност. — И после, твоят мистериозен приятел…

— Няма го вече.

— Тогава има някой друг.

— Никой. Ако не броя един хапльо, дето ме преследва от разстояние. Но аз не съм по малолетните.

— Бих могъл да ти направя една жилищна проверка. Днес или утре…

— Днес или утре няма да стане — поклаща глава Беба. — Нито в близките десет дни. Отивам на море. Не за морето, на Слънчев бряг се очертава едно доста сериозно каре. Ако искаш — тръгвай с мен.

— Изключено. Отпуската ми свършва.

— Значи след морето. Ако минаваш по тоя час тук, в „София“, рискът да не ме намериш е нищожен.

Тръгвам си с онова смесено чувство, което се получава, когато от една страна си викаш ядец, а от друга — толкова по-добре. Всъщност обективно погледнато — толкова по-добре. Другото е само резултат на отегчението, но каква е гаранцията, че подир визитата у Беба отегчението няма да бъде двойно по-голямо.

Станал си отшелник, вика. Ако не си станал, време е да станеш, мисля си, като поемам бавно по „Цар Шишман“. Макар че какво толкова се е случило? Ами там е, че нищо особено не се е случило. Земята не се е разтворила под краката ти. Не си рухнал в бездна. Не те е отнесла лавина. Ако се давеше, бе могъл да извикаш: помощ, давя се. Но ти не се давиш, а просто се носиш по течението. Всичко е съвсем невинно, като банален грип, за който не си струва да тревожиш лекаря.

Един може би дълъг, но иначе безобиден грип, след който отиваш на кино.