Самотни пясъци

Петнадесета глава

— Затова не знам дали пак ще изляза с него, защото започва да се държи прекалено собственически, разбираш ли? Не искам да го засягам, но нали трябва да се живее?

Джули Кътър се пресегна към фруктиерата, избра си сочна зелена ябълка и я захапа. Все едно се намираше в собствената си кухня, а не при съседката си. Настани се на плота, докато Грейс сгъваше прането и го слагаше върху масата.

— Освен това — продължи момичето — срещнах едно невероятно готино момче. Работи в магазина за компютри в търговския център. Носи очила с телена рамка и има страхотна усмивка. — Ухили се и хубавото й сърцевидно личице засия. — Когато му поисках телефонния номер, той се изчерви.

— Поискала си му телефонния номер!

На Грейс й беше приятно, когато веселото и бъбриво момиче се отбиваше при нея. Но днес я слушаше с половин ухо. Трудно се концентрираше. Мисълта й постоянно се връщаше към случката с Етан в сянката на дърветата. Какво го прихвана, та така й се нахвърли, а после някак си се отдръпна, затвори се в себе си?

— Естествено. — Джули наклони глава. Кафявите й очи блестяха. — Никога ли не си канила мъж да излезете? Хайде, Грейс, в навечерието на второто хилядолетие сме. Повечето мъже наистина очакват жената да вземе инициативата. Както и да е… — Тръсна глава и оправи дългите си прави кафяви коси. — На Джеф определено му харесва. Това е сексапилният компютърен тип. Отначало се изчерви, но ми го даде, а после, когато му позвъних, си личеше, че е доволен. Ще излезем в събота, но първо трябва да скъсам с Дон.

— Клетият Дон — промърмори Грейс и погледна към Обри, която срути току-що построената кула от кубчета и изпляска с ръце.

— О, ще го преживее — сви рамене Джули. — Мисля, че не е влюбен да кажеш, в мен. Просто е свикнал да има момиче до себе си.

Грейс се усмихна. Само преди няколко месеца Джули бе луда по Дон и постоянно идваше да й разказва подробности от срещите им. Или, както младата жена подозираше, редактирания им вариант.

— Нали твърдеше, че Дон е единственият за теб?

— Беше. — Джули се засмя. — За известно време. Още не съм готова за единствения.

Грейс отиде до хладилника да налее нещо за пиене на трите. На годините на Джули — деветнадесет — тя вече беше бременна, омъжена и се тревожеше как ще плаща сметките. Понякога трите години разлика във възрастта им и се струваха като триста.

— Имаш право да се огледаш. — Подаде и чашата и за миг се загледа в нея. — Но бъди внимателна.

— Внимателна съм, Грейс — увери я тя трогната. — Един ден искам да се омъжа. Особено ако ще имам красиво бебе като Обри. Но преди това трябва да завърша колеж, да видя свят. Да… направя разни неща — завърши, разпервайки широко ръце. — Не ми се ще да се окажа без избор, да сменям пелени и да работя в глухо забутано място, защото някакъв тип ме е навил… — Млъкна внезапно, ужасена от себе си. Очите й се разшириха и се изпълниха с молба за прошка. Смъкна се от плота. — Господи, извинявай! Толкова съм несъобразителна понякога. Нямах предвид теб…

— Всичко е наред. Аз постъпих точно така. Допуснах да ми се случи. Радвам се, че си по-умна от мен.

— Аз съм тъпанарка — пророни Джули почти разплакана. — Безчувствено влечуго. Толкова съм гадна.

— Не, не си. — Грейс леко се засмя и взе панталонките на Обри от коша с пране. — Не си ме засегнала. Няма да ми е приятно, ако не се чувстваме толкова близки приятелки, че да не казваш каквото мислиш.

— Ти си една от най-добрите ми приятелки, а аз имам голяма уста.

— Да, така е — съгласи се младата жена усмихната, но Джули трепна, — само че на мен ми харесва.

— Обичам теб и Обри, Грейс.

— Знам. Стига си се притеснявала и ми разкажи къде ще ходите с Джеф.

— Безобидна среща: на кино и да хапнем пица. — Въздъхна с облекчение. Не искаше да нарани Грейс. В желанието си да поправи своята нетактичност, тя се засмя и предложи: — Знаеш ли, с удоволствие ще стоя при Обри следващата ти свободна вечер, ако искате да отидете някъде с Етан.

Грейс продължаваше да сгъва прането. Спря, загледана в малките бели чорапки с жълт кант, и попита:

— Какво?

— Ами… Ако искате да отидете на кино, на ресторант. Някъде. — Тя многозначително размърда вежди при думата „някъде“ и направо си прехапа устните, за да не прихне, когато видя израза върху лицето на Грейс. — Нали не се каниш да отречеш, че се срещате с Етан Куин?

— Ами той… Аз…

Погледна безпомощно към Обри.

— Ако това е тайна, нека не паркира пикапа си на алеята пред къщата, когато остава за през нощта.

— Господи!

— Какъв е проблемът? Няма нищо нередно. Това не е като срещите на господин Уигинс и госпожа Лоуен всеки понеделник следобед в мотела на шосе номер 13. — Изненаданият вопъл на Грейс я накара да обясни: — Приятелката ми Робин — тази, дето учи вечерно в колежа — работи там и ми разказа, как той наема стая в десет и половина сутринта, а тя изчаква в колата. Както и да е…

— Какво ли си мисли майка ти? — прошепна Грейс.

— Мама? За господин Уигинс? Ами…

— Не, не. — Грейс не се интересуваше от седмичните похождения на закръгления господин Уигинс. — За…

— За теб и Етан ли? Е, подхвърли нещо от рода на „крайно време беше“. Мама не е глупава. А и той е толкова готин — добави Джули. — Как само опъва тениските на гърдите си — страхотно! А и усмивката му. Трябва да чакаш поне десет минути да се разлее по лицето му, но пък накрая коленете ти омекнат. Миналото лято цял месец, всеки ден, ходехме с Робин на кея да го наблюдаваме как вади улова.

— Наистина ли? — обади се Грейс тихо.

— И двете си падахме по него. — Пресегна се и затършува в кутията с бисквити. Намери две със стафиди. — Флиртувах с него при всяка възможност.

— Ти… си флиртувала с Етан?

— Ъхъ… — Кимна и преглътна бисквитата. — Поне се постарах. Но май го притеснявах. Както и да е — успях да му измъкна няколко страхотни усмивки. — Засия, забелязала смаяния поглед на младата жена. — О, вече го преодолях, не се тревожи.

— Слава Богу — въздъхна Грейс и най-после посегна към чашата.

— Но има страхотен задник.

— О, Джули! — Прехапа устни да не се разхили и хвърли многозначителен поглед към дъщеря си.

— Тя не ни слуша, спокойно. Но защо започнах да разправям всичко това? А, да. Готова съм да бавя Обри, ако искате да излезете.

— Аз… Ами, благодаря.

Тъкмо се чудеше дали иска да престанат да говорят за Етан Куин или не, когато вдигна поглед, и го видя застанал на входната врата.

— Като по поръчка — измърмори Джули. — Знаеш ли, ще заведа Обри да я види мама. Даже ще я задържа за вечеря.

— Но аз имам още цял час, преди да тръгна за работа.

Джули вдигна нагоре очи.

— Ами използвай го. — Взе Обри на ръце. — Искаш ли да дойдеш у нас, прелест? Ще видиш котенцето ми.

— О, котенце! Довиждане, мамо.

— Но…

Те вече излизаха през задната врата. Момиченцето викаше котенцето и размахваше весело ръце. Грейс погледна към Етан, застанал от другата страна на мрежестата врата, и сви рамене.

Той възприе движението й като покана и влезе.

— Джули ли изхвърча оттук?

— Да. Заведе Обри да си поиграят с котенцето и ще я нахрани.

— Хубаво е, че имаш човек да се грижи за нея.

— Без Джули съм загубена. — Озадачена, Грейс изви глава към него. Той стоеше сковано, с ръка зад гърба. — Нещо не е наред ли? Да не си си ударил ръката?

— Не. — Какъв идиот е, даде си сметка той и измъкна цветята, които криеше. — Хрумна ми, че може да ти харесат.

А и отчаяно търсеше начин да й се извини за случилото се в гората.

— Донесъл си ми цветя?

— Откраднах оттук, оттам. Нали няма да споменаваш пред Ана. А тези ги набрах по пътя. Има ги доста тази година.

Беше й набрал цветя. Не ги бе купил от магазин, а ги бе избирал и брал със собствените си ръце. Въздъхна и зарови лице в тях.

— Прекрасни са.

— Напомнят ми за теб. Впрочем почти всичко ми напомня за теб. — Тя вдигна глава удивена. Прииска му се да може да се изразява с по-красиви и по-нежни думи. — Знам, че разполагаш само с една свободна вечер, но бих искал да те заведа на вечеря, ако нямаш други планове.

— На вечеря?

— Анна и Кам похвалиха едно заведение в Принсес Ан. Изисква се официално облекло, но твърдят, че храната си струва. Би ли искала да отидем?

Даде си сметка, че кима като малоумна.

— Да, с удоволствие.

— Ще мина да те взема. Към шест и половина става ли?

Ето, главата й пак заподскача.

— Да, би било чудесно.

— Не мога да остана повече сега, защото ме чакат в работилницата.

— Добре. — Зачуди се дали очите й са толкова огромни, колкото ги чувства. Струваше й се, че ще го погълне с тях. — Благодаря за цветята. Наистина са прекрасни.

— Няма защо. — Наведе се и нежно я целуна по устните. Забеляза как миглите й трепват, как зелените ириси потъмняват от желанието. — Тогава ще се видим утре.

— До утре. — Въздъхна дълбоко, докато той се отдалечаваше.

Донесе й цветя. Прегърна ги с две ръце и направи няколко танцови стъпки. Красиви, ухаещи нежни цветя. И ако някои от цветчетата падаха по пода, докато танцуваше, това й се стори само по-романтично.

Караха я да се чувства като принцеса, като жена. Завъртя се още веднъж, докато търсеше ваза. Сякаш е булка.

Спря изведнъж и се загледа в тях. Сякаш е булка.

Главата й олекна, кожата й гореше, ръцете трепереха.

Донесе й цветя, мина й отново през ума. Покани я на вечеря. Бавно притисна ръка към гърдите си и усети учестените удари на сърцето си.

Ще й направи предложение да се омъжи за него. Да се омъжи за него.

— О…

Краката й се подкосиха. Седна направо на пода в кухнята; продължаваше да притиска цветята, сякаш са дете. Цветя, нежна целувка и романтична вечеря за двама. Та той я ухажва.

Не, не. Прави прибързани заключения. Никога няма да предприеме толкова бързо следващата стъпка. Тръсна глава, отвори шкафа под мивката и измъкна вазата. Просто проявява внимание и грижа, защото Етан си е такъв.

Стана и напълни вазата с вода. Просто е Етан, повтори си тя и откри, че е останала без дъх.

Понеже е Етан, ще обмисли и ще подходи към нещата по свой начин. Ще иска всичко да е спокойно, логично. Започна да подрежда цветята.

Познават се от… Почти не си спомняше вече от колко години се познават. А сега са любовници. И са влюбени един в друг. И понеже е Етан, ще помисли за женитбата като за следваща стъпка. Това е почтеното, традиционното. Правилното. За него това е правилно.

Разбираше го, но смяташе, че ще минат месеци, преди той да поеме в тази посока. Защо, чудеше се тя, не изчаква, както бе правил години наред?

Но… Нали си обеща никога повече да не се омъжва? Даде тази клетва, когато подписваше документите за развода. Няма да допусне отново да се провали, нито да рискува Обри да преживее мъка или травма. Взе решение да отгледа дъщеря си сама, да я възпита добре, да я дари с много обич. Обеща си, че сама ще издържа двете, ще осигури дом, ще го поддържа, а дъщеря й ще расте щастлива и в безопасност.

Но това бе преди да повярва, че Етан би ги приел, че ще я обича, както тя него. Защото винаги е бил Етан. Винаги Етан, помисли отново и затвори очи. И в сърцето й, и в мечтите й. Ще наруши ли тържественото си обещание? Ще рискува ли отново да стане съпруга и да даде сърцето и надеждите си на мъж?

О, да, да! Ще рискува всичко, ако този мъж е Етан. Беше толкова прекрасно, толкова подходящо. Засмя се и позволи на сърцето си да се изпълни с радост, с онова щастие, за което винаги бе мечтала.

Как щеше да направи предложението си? Притисна пръсти към потреперващите си устни. Тихичко, реши тя, със сериозен поглед. Ще вземе ръката й по своя внимателен начин. Ще са навън, облени от лунна светлина, а наоколо ще се носят ароматите на нощта и музиката на водата.

Простичко, помисли си тя, без излишни думи. Ще я погледне и известно време ще остане смълчан. Накрая, без да бърза, ще заговори: „Обичам те, Грейс. Винаги ще те обичам. Ще се омъжиш ли за мен?“

Да, да, да! Завъртя се на пети. Ще бъде неговата булка, неговата съпруга, партньор. Сега. И завинаги. Ще го дари с дете, без да се колебае; той ще обича и ще пази това дете. Ще има още деца от него.

Господи, да усети как детето на Етан расте в утробата й! Очарована, обгърна корема си с ръце. И този път животът, който расте в нея, ще е чакан и желан и от двамата.

Ще изградят съвместен живот. Чудесен, вълнуващ, простичък живот.

Нямаше търпение да започнат.

Утре вечер, напомни си тя и внезапно паникьосана, прокара ръце през косата си. После ги отпусна и ги погледна. Божичко, колко са занемарени! На нищо не приличат. Трябва да изглежда красива. Какво ще облече?

Усети, че се смее на глас, и този смях я изпълни с радост. За пръв път забрави за работата, за графиците и отговорностите. Втурна се към дрешника.

Анна забеляза, че някой е откраднал от цветята й едва на следващия ден. И веднага нададе вик:

— Сет! Сет, веднага ела тук.

Стоеше с ръцете на кръста, сламената й шапка беше килната на една страна, а очите й се присвиваха сърдито.

— К’во има?

Отчупваше от гевречето, макар вечерята да вреше вече на печката.

— Да си пипал цветята ми?

— И за к’во са ми някакви си смотани цветя? — изсумтя той, хвърляйки небрежен поглед към цветните лехи, като сви рамене.

Все още с ръце на кръста тя тропна с крак.

— Точно това искам да разбера.

— Не съм ги пипал. Та ти дори не ни позволяваш да скубем плевелите там.

— Защото не правите разлика между плевел и маргарита — сряза го тя. — Е, някой е посетил лехите ми.

— Не съм аз — увери я той и очите му засияха злорадо, когато тя мина край него и влезе в къщата.

„Някой — каза си — ще си изпати здравата.“

— Камерън! — Решително изкачи стълбите и отвори вратата на банята, където той се миеше след работа. Вода се стичаше от лицето му. За миг го изгледа със свъсени вежди и поклати глава. — Нищо, нищо — промърмори и затвори вратата.

Кам, подобно на Сет, няма да се рови в цветята й, прецени тя. А ако бере цветя за някого, по-добре е да са за съпругата му, защото иначе ще го убие и с това ще се свърши.

С присвити очи застана пред стаята на Етан. От гърлото й се чу тихо изръмжаване.

Почука, но без да изчака отговор, нахълта.

— Господи, Анна.

Притеснен, грабна панталона и се прикри. Беше само по гащета.

— Спести си неудобството. Не представляваш интерес за мен. Да си късал от цветята ми?

— Цветята ти?

О, знаеше, че рано или късно ще го хванат. Тази жена имаше очи на котка и не пропускаше нищо, ставаше ли въпрос за цветята й. Но не очакваше да дава обяснения полугол, помисли си той и стисна още по-здраво панталона.

— Някой е брал от тях.

Пристъпи напред — търсеше доказателство в очите му.

— Ами…

— Някакъв проблем ли има?

Кам стоеше на прага. Наистина забавна сценка след измерителния ден: да види как съпругата му кръстосва напред-назад пред почти голия му брат.

— Някой е бил в градината и е откраднал от цветята ми.

— Сериозно? Да се обадя ли в полицията?

— О, я млъкни. — Извърна се към Етан, който предпазливо отстъпи назад. Тя приличаше на човек, готов на убийство. — Е?

— Ами аз… — Възнамеряваше да си признае и да се остави на милостта й. Ала жената пред него не приличаше на човек, в когото има и капчица милост. — Зайците… — смутолеви. — Предполагам, че са те.

— Зайците?

— Да. — Раздвижи се неспокойно. — Зайците създават големи неприятности в градините. Просто пристигат и се нахвърлят върху каквото видят.

— Зайците — повтори тя.

— Може и да са сърните — добави той малко забързано.

— Понякога пасат каквото им падне. — Разчитайки на съчувствие, се обърна към брат си: — Нали?

Кам прецени ситуацията. Анна е градско чедо, пред нея номерът ще мине. Етан обаче ще му се издължи за това. Усмихна се широко:

— Да, да. Зайците и сърните наистина са голям проблем.

Което не се връзва с наличието на две кучета, но го премълча.

— Защо никой не ми каза? — Тя свали шапката си и я удари в бедрото си. — Какво ще правим? Как ще се опазим?

— Има няколко начина. — Все още с чувството за известна вина, Етан си каза, че зайците и сърните биха могли да са проблем и се налага да вземе известни мерки. — С изсушена кръв.

— Изсушена кръв ли? Чия?

— Купува се от магазина и се разпръсква наоколо. Държи ги настрана.

— Изсушена кръв — повтори тя и си отбеляза мислено да купи.

— Или урина.

— Изсушена урина?

— Не. — Той се прокашля. — Просто излизаш и… нали разбираш — миризмата им подсказва, че в околността се навърта месоядно същество.

— Разбирам. — Кимна доволна и се извърна към съпруга си. — Хайде, какво чакаш. Иди и се изпикай върху цветята ми.

— Една бира преди това ще ми помогне — отбеляза Кам и намигна на брат си. — Не се притеснявай, скъпа. Ще се погрижим за това.

— Добре. — Вече поуспокоена, тя се обърна към Етан:

— Извинявай.

— Ами… — Изчака я да изчезне и седне на леглото. Хвърли поглед към Кам, който продължаваше да стои на прага. — Жена ти си я бива.

— Да. Страшно ми допада. Защо открадна цветята?

— Трябваха ми няколко стръка — промърмори Етан и нахлузи панталоните. — За какво са там, ако не можеш да си откъснеш две-три?

— Зайци и сърни — разсмя се брат му.

— Ами могат да са напаст за градините.

— Доста смели зайци трябва да са, щом успяват да минат край две кучета и да си изберат цветята.

— Не е нужно да й го казваш. Благодаря ти за подкрепата. За миг имах чувството, че ще ме фрасне.

— Нищо чудно. Но понеже ти спасих красивата физиономия, си ми длъжник.

— Нищо не е даром — въздъхна Етан и отиде до дрешника за риза.

— Абсолютно си прав. Сет трябва да се подстриже, а и обувките вече му омаляха.

Етан се извърна смаян.

— Искаш да го заведа до търговския център?

— Отново си абсолютно прав.

— По-добре да се бях оставил да ме фрасне.

— Вече е прекалено късно. — Кам натика ръце в джобовете и се ухили. — Та за какво ти бяха нужни цветята?

— Мислех си, че на Грейс ще й харесат — обясни той тихо, докато навличаше ризата.

— Етан Куин краде цветя и доброволно отива на ресторант със сако и вратовръзка. — Брат му се ухили още по-широко, а веждите му се стрелнаха нагоре. — Сериозна работа.

— Все пак е съвсем нормално за един мъж да изведе жена на вечеря, да й поднесе цветя от време на време.

— Но не и за теб. — Кам се потупа по плоския корем. — Е, да отида да взема онази бира и да стана герой.

— Човек няма никакво спокойствие тук — оплака се Етан, когато той изчезна. — Жени нахлуват в спалнята ти и дори не си дават труда да излязат, като видят, че си без панталони. — Намръщен, измъкна една-две вратовръзки от дрешника. — Готови са жив да те одерат заради няколко цветчета. И в следващия миг се оказва, че трябва да замъкнеш опърничаво хлапе в търговския център, за да му купиш обувки. — Прокара вратовръзката под яката и започна да се бори с възела. — Никога нямах подобни тревоги в моята къща. Можех да си се разхождам гол, ако искам. — Изсумтя, защото възелът му се изплъзваше. — Мразя тези дрехи.

— Така е, защото си по-щастлив, когато връзваш морски възел.

— Че кой не е?

В следващия миг спря, а пръстите му замръзнаха върху вратовръзката. Очите му останаха приковани в огледалото, където се виждаше баща му, застанал зад него.

— Просто си малко нервен, това е всичко. — Рей се усмихна и му намигна. — Любовна среща.

Етан внимателно си пое дъх и се извърна. Рей стоеше до леглото, а в сините му очи играеха закачливи пламъчета, както винаги, когато нещо го развеселяваше.

Носеше жълта тениска с картинка на платноходка, избелели джинси и сандали на бос крак. Косата му бе дълга. Спускаше се до раменете като сребърен водопад. Етан виждаше как слънцето проблесна в нея.

Изглеждаше точно какъвто беше… някога: едър, привлекателен мъж, който се радва на удобни дрехи и забавни неща.

— Не сънувам — прошепна Етан.

— Беше ти по-лесно да смяташ така отначало. Здравей, Етан.

— Татко.

— Помня кога за пръв път ме нарече така. Трябваше ти известно време, преди да го изречеш. Беше с нас близо от година. Господи, какво дете беше, Етан! Тихо като сянка, дълбоко като езеро. Една вечер проверявах контролни. Ти почука на вратата и застана замислен на прага. Господи, беше истинско чудо да те наблюдавам. После каза: „Татко, търсят те по телефона.“ — Усмивката на Рей стана сияйна като слънчева светлина. — Веднага след това се измъкна. Ако беше останал, щеше да видиш на какъв глупак ме направи. Разхлипах се като дете и се наложи да излъжа онзи дето се обаждаше, че имам алергичен пристъп.

— Така и не разбрах защо ме взехте.

— Ти имаше нужда от нас. Ти беше наш, Етан, още преди да те намерим. Съдбата следва своя ход, но винаги намира правилния път. Ти бе толкова… крехък — завърши Рей и го накара да примигне от изненада. — Ние със Стела непрекъснато се тревожехме, че ще направим нещо погрешно и ще те счупим.

— Не съм крехък.

— О, Етан, напротив. Сърцето ти е деликатно като стъкло. Тялото ти е силно. Никога не се тревожехме, когато се биехте с Кам през онези първи месеци. Смятахме, че и за двама ви е добре.

— Обикновено той започваше — усмихна се младият мъж.

— Но ти никога не отстъпваше, защото и твоята кръв кипваше. Просто ти трябваше известно време — допълни Рей. — И още ти е нужно. Наблюдавахме те как спираш, изчакваш, премисляш, решаваш.

— Вие ми давахте… време. Време да наблюдавам и да се наместя, да премисля и да преценя. Всичко хубаво, което нося у себе си, е от вас.

— Не, Етан. Ние ти дадохме единствено обич. И време и място, където да се чувстваш добре. — Отиде до прозореца и се загледа към водата и лодките на кея. Видя гларус да се рее в небето. — Ти бе предопределен да си наш, да си тук. Прие водата, сякаш си роден в нея. Кам постоянно бързаше, а Филип се настаняваше удобно и се наслаждаваше на живота. Но ти… — Извърна се отново със замислен израз. — Изучаваше всеки сантиметър от лодките, всяка вълна. Часове наред се занимаваше с морските възли и не се налагаше никой да ти напомня да почистиш палубите.

— Удаваше ми се. От самото начало. Вие искахте да завърша колеж.

— Заради мен, Етан. — Рей поклати глава. — Заради мен. Бащите — и те са хора. Имаше период, през който смятах, че синовете ми трябва да обичат науката не по-малко от мен. Но ти взе правилното решение за себе си. Гордея се с теб. Трябваше да ти го казвам по-често.

— Винаги си ми давал да разбера, че е така.

— Но думите са важни. Знам го добре; нали посветих целия си живот да науча младите да ги обичат? А ти запомни следното: двамата с Грейс имате да си кажете още много неща.

— Не ми се ще да я нараня.

— Ще го направиш — обади се тихо Рей, — ако се опиташ да премълчиш. Ех, ако можеше да се видиш с моите очи, с нейните очи. — Поклати глава. — Е, на съдбата й е нужно време. Помисли си за това, Етан, момчето ми. Помисли и за Сет, за онова, по което си приличате.

— Майка му… — подхвана Етан.

— Засега мисли за момчето — каза Рей простичко и изчезна.