Самотни пясъци

Шестнадесета глава

Небето блестеше заслепяващо синьо, не се виждаше никакво облаче. Чуваше се чуруликането на птица, която сякаш държеше да завърши песента си, преди да е свършил дългият ден.

Чувстваше се нервна като абитуриентка преди бала. Тази мисъл накара Грейс да се засмее. Никоя тийнейджърка никога не е била така напрегната.

Пооправи косите си и с лека завист си представи лъскавите къдрици на Анна.

Но тя ги няма. И никога няма да ги притежава. Нейните къси коси поне дават възможност да се виждат хубавите златни обици като капчици — Джули й ги зае.

Джули бе така развълнувана за „голямата среща“, както се изрази. Зае се с тоалета на Грейс и естествено обяви съдържанието на гардероба й за катастрофално.

Разбира се, чиста глупост бе, че допусна момичето да я замъкне в търговския център. Всъщност не се наложи дълго да я убеждава, призна си Грейс. Толкова отдавна не бе купувала нещо просто заради удоволствието. През няколкото часа из магазините се чувстваше млада и безгрижна. Сякаш нищо не бе по-важно от намирането на подходящ тоалет.

Въпреки това не биваше да купува нова рокля, нищо че я взе от разпродажба. Но не успя да се въздържи. Само това малко удоволствие. Отчаяно искаше нещо ново и различно за тази специална вечер.

Хареса й сексапилната черна рокля с изящни, тънки презрамки и тясна пола. Или смелото червено с дръзкото деколте. Но не й отиваха, защото няма никакъв бюст.

Ни най-малко не се изненада защо синята ленена рокля е намалена. Висеше обикновена и незабележима на закачалката. Но Джули я извади, а тя имаше око за тези неща.

И се оказа права, прецени сега Грейс. Роклята, наистина много семпла, й стоеше добре, а цветът й отиваше.

Младата жена прокара пръст по четвъртитото деколте и се сепна за пореден път — сутиенът, който Джули я накара да купи, наистина повдига бюста й и малко го уголемява. Истинско чудо, помисли си усмихната.

Съсредоточи се и се наведе по-близо до огледалото. Гримира се според строгите инструкции на Джули. Очите й изглеждаха по-големи и по-дълбоки, прецени тя. Постара се да заличи всякакви белези на умора и й се стори, че го е постигнала. Вярно, предишната нощ почти не мигна, но не се чувстваше уморена.

Беше изпълнена с енергия.

Посегна към мострите парфюм, които им дадоха на щанда за козметика. Ала се сети, че предишния път Анна я посъветва да си сложи от своя парфюм за Етан. Ще му напомня за нещо.

Взе флакончето и се напръска. Представяше си как би я целунал, как би я докоснал с устни тук и там.

Все още замечтана, взе малката чантичка с цвят на слонова кост — също на заем — и провери съдържанието й. Не бе носила такава малка чанта от… Откакто се роди Обри, припомни си тя. Толкова странно бе да погледне вътре и да не види нищо от десетките неща, които една майка винаги носи. Сега вътре имаше единствено женски дреболии: малката пудриера, червилото, което рядко използваше, ключа от къщата, няколко внимателно сгънати банкноти, тънките хартиени кърпички, които не са раздърпани от изтриване на изцапаното детско личице.

Чувстваше се така женствена и то само от вида на тези неща, от непрактичните сандали с висок ток, от собствения си образ в огледалото.

Чу пикапа да спира отпред и понечи да хукне към вратата. Спря се. Не, няма да се завтече като нетърпеливо кутре. Ще изчака вътре, докато той почука. И така ще даде възможност на сърцето си отново да затупти нормално.

Той почука, а сърцето й продължаваше да бие лудо. Пристъпи напред и му се усмихна през мрежестата врата.

Той си спомни как я бе наблюдавал да върви към същата тази врата в нощта, когато се любиха за пръв път. Беше прекрасна, но и самотна, обляна от светлината на свещите.

А тази вечер изглеждаше… Нямаше думи да я опише. Всичко у нея сякаш сияеше: косите, кожата, очите. Накара го да се почувства неловко, нищожен, незначителен. Искаше да я целуне, за да се увери, че е истинска, а се страхуваше да я докосне.

Отстъпи назад, когато тя отвори мрежестата врата, и пое протегнатата й ръка.

— Изглеждаш по-различна.

— Исках да е така.

Остави вратата да се затвори зад гърба й и тръгна с него към пикапа.

Начаса съжали, че не взе колата на Кам.

— Пикапът не подхожда за роклята ти — отбеляза той, докато и помагаше да се настани.

— На мен ми допада. — Прибра полите, за да не ги затисне вратата. — Може и да изглеждам по-различна, Етан, но съм си същата.

Отпусна се назад и се приготви за най-красивата вечер в живота си.

Слънцето все още ярко грееше, когато пристигнаха в Принсес Ан. Ресторантът се помещаваше в една от старите ремонтирани къщи с високи тавани и дълги, тесни прозорци. Свещите по масите с бели ленени покривки чакаха да бъдат запалени, а сервитьорите носеха сака и официални черни вратовръзки. Разговорите звучаха приглушено, сякаш се намираха в църква. Токчетата й потракваха, докато ги отвеждаха до масата.

Искаше да запомни всяка подробност: как кокетно е поставена масичката до прозореца, картината, окачена на стената зад Етан, дружелюбното пламъче в очите на сервитьора, който им поднесе менюто и попита искат ли коктейл.

Но преди всичко искаше да запомни Етан, радостта в очите му, когато я поглеждаше през масата, начина, по който галеше ръката й върху бялата покривка.

— Искаш ли малко вино? — попита я той.

Вино, свещи, цветя.

— Да, би било чудесно.

Разгърна менюто с вината и го изучи задълбочено. Знаеше, че предпочита бяло, и едно-две от имената му бяха познати. Филип постоянно държеше някоя и друга бутилка да се изстудява в хладилника. Макар господ да знаеше защо един разумен човек плаща толкова пари за някакво питие.

— Гладна ли си?

— Малко. — Чудеше се дали от вълнение ще успее да преглътне и трошица. — Толкова ми е приятно да съм тук с теб.

— Трябваше да се сетя по-рано да те изведа.

— Някак все не намираме време за такива неща.

— А е редно. — И не е чак толкова лошо, откри той, да носиш вратовръзка и да се храниш сред други хора. Особено ако тя е насреща му. — Изглеждаш отпочинала, Грейс.

— Отпочинала? — Леко се усмихна. Пръстите й внимателно стиснаха неговите. — О, Етан, толкова те обичам.

Слънцето се сниши, свещите горяха; те отпиваха от виното и се наслаждаваха на превъзходно приготвената храна, поднесена на количка. Той й разказа докъде са стигнали с яхтата и за новия договор, който Филип осигури.

— Това е чудесно. Трудно е да се повярва, че се захванахте с този бизнес едва през пролетта.

— Отдавна го обмислям — призна той.

Типично за него, прецени тя. Да премисли нещата бе задължително за Етан.

— Дори и така, напредвате успешно. Нещата наистина се разрастват. Десетки пъти съм се канила да мина да ви видя в работилницата.

— Защо не си го направила?

— Ами, преди… Ако те виждах прекалено често или на прекалено много места, се смущавах. — Доставяше й удоволствие да му говори така, да наблюдава как се променят очите му. — Опасявах се, че ще разбереш какво изпитвам към теб… Как искам да те докосна и ти да ме докоснеш.

Кръвта му кипна, усети как се сгряват пръстите, с които гали ръката й. А и очите му се промениха точно както искаше тя.

— Щях да се овладея и да не го допусна — прошепна той.

— Радвам се, че нещата не се развиха по този начин.

— И аз. — Вдигна ръката й и я поднесе към устните си. — Може би ще наминеш към работилницата тези дни, аз ще те погледна… и ще видим какво ще стане.

Тя наклони глава.

— Нищо чудно и да го направя.

— Например някой горещ следобед и… — палецът му не преставаше да гали кокалчетата й — … да донесеш пържено пиле.

Засмя се бързо и непринудено.

— Трябваше да се досетя, че това те е привлякло към мен.

— Да. То определено наклони везните в твоя полза. Хубаво лице, очи като на морска богиня, дълги крака, сърдечна усмивка — тези неща не правят особено впечатление на един мъж. Но прибави едно хубаво изпържено пиле и бъди сигурна, че вече разполагаш с нещо.

Поласкана, тя поклати глава.

— Не допусках, че си поетична душа, а ето — сгрешила съм.

Погледът му бързо обходи лицето й и за пръв път откакто се помнеше, му се прииска да притежава таланта да съчинява оди.

— Обичаш ли поезия, Грейс?

— Обичам теб, Етан. — С дълбока въздишка огледа ресторанта. — И ако прибавяш подобна вечер от време на време… — Вгледа се в очите му: — Направо разполагаш с нещо.

— Звучи ми приемливо: приятно ми е да съм навън с теб. Да съм с теб навсякъде.

Сви пръстите си върху неговите.

— Струва ми се толкова отдавна, когато мечтаех за романтика. Представях си какво ли ще е един ден. Но сега ми е по-добре, Етан. Действителността се оказа по-хубава от мечтите.

— Искам да си щастлива.

— Ако ще съм по-щастлива от сега, трябва да стана двойна, за да побера цялото щастие в себе си. — Наведе се към него, а очите й сияеха. — А ти ще трябва да измислиш какво да правиш тогава с две такива като мен.

— Една ми стига. Искаш ли да се поразходим?

Сърцето й се сви. Сега ли щеше да последва?

— Да, би било чудесно.

Слънцето почти залезе, докато се разхождаха по красивите улички с дълги дълбоки сенки. Луната започваше да се издига. Не е пълна, забеляза Грейс, но реши, че няма значение. Нали сърцето й бе пълно.

Извърна я към себе си под светлината на уличната лампа и тя усети как се разтапя от бавната дълга целувка.

По-различна е, помисли си отново Етан и си позволи да задълбочи целувката. Усещаше я някак по-нежна, мека, поддаваща се на ласката му. Усещаше как леко потреперва.

— Обичам те, Грейс.

Изрече го, за да успокои и двамата.

Сърцето й сякаш пулсираше в гърлото и гласът й бе неуверен. Над главите им започваха да се появяват звезди.

— И аз те обичам, Етан.

Затвори очи в очакване да чуе предложението му.

— Хайде да се връщаме.

Тя примигна невярващо.

— О, добре… — Неволно въздъхна. — Да, да, прав си.

Глупаво бе от нейна страна, прецени тя, докато вървяха към пикапа. Мъж като Етан, така внимателен и предпазлив, няма да й направи предложение за женитба на улицата в Принсес Ан. Ще изчака да стигнат обратно вкъщи, Джули да си тръгне и Обри да заспи.

Ще изчака да са сами, в позната обстановка. Разбира се, че така ще постъпи. Затова му се усмихна, докато той палеше двигателя.

— Вечерята беше чудесна, Етан.

Имаше лунна светлина, както очакваше, помисли си Грейс, докато прокарваше пръсти по косите на дъщеря си. Преди известно време взе решение да отгледа това дете сама, да му даде всичко необходимо. Сега всичко се променяше. Етан ще е баща на нейното момиченце. Любещ родител, който ще я пази и обича.

Един ден заедно ще сложат Обри да спи. Един ден ще стоят пред друго кошче и ще наблюдават друго бебе как спи. С Етан може да се наслади на подобна обикновена радост — спокойния момент на изпъстрената с лунна светлина тъмнина, когато наблюдаваш детето си как спи.

Той ще им дава толкова много, помисли си тя. А и тя имаше много, което да му даде.

Мъж като Етан, знаеше Грейс, ще долови първите признаци на живот на бебето със сърцето си, така както тя ще ги долови в утробата си. Ще го изживеят заедно, както и целия живот от приятни ежедневни мигове.

Отиде тихо във всекидневната и го видя застанал до мрежестата врата, загледан навън. Изпита моментна паника. Нали не си тръгваше? Не може да си тръгва! Не сега. Не преди…

— Искаш ли кафе? — попита тя напрегнато.

— Не, благодаря. — Извърна се. — Спи ли?

— Да, да. Всичко е наред.

— Толкова прилича на теб.

— Смяташ ли?

— Особено когато се усмихва. Грейс…

Забеляза как очите й се впиват в неговите, как сияят. За миг му се стори, че миналото няма значение. Възможно е да са винаги тримата заедно през тихите вечери в малката къщурка. Това би могло да е неговото бъдеще. Искаше му се да вярва, че е възможно животът му да бъде такъв.

— Бих искал да остана, да бъде с теб тази вечер.

— Искам. — Струваше й се, че го разбира. Желае първо да й засвидетелства любовта си. Тя протегна ръка: — Ела да си легнем, Етан.

Постара се да е изключително нежен, бавно да я отведе до горната площадка. Задържа я там и изпълни тялото й със сладостни усещания.

Чувстваше се заобиколена от любов. Отвърна му със същото.

Нежността му я трогна до сълзи. Знаеше, че потребностите му могат да са диви, бързи, безумни. И това я изпълваше с тръпка. Но съществуваше и другият Етан — тази част от него — грижовен, внимателен, чувствителен, който караше сърцето й да ликува.

Когато проникна в нея, когато се сляха в едно, устните му се впиха в нейните, за да поемат всеки неин дъх. Тя го усети как потреперва от наслада и после бавно се отпуска върху нея.

Извъртя я така, че да се настани удобно върху рамото му и да се сгуши в него. Не преставаше да я милва и гали. Клепачите й натежаха. Сега, помисли си тя, унасяйки се. Ще й предложи сега. Докато чакаше, заспа.

Беше на десет и последният път, когато го би, насини здравата гърба му. Никога не го удряше по лицето. Бързо схвана, че повечето клиенти не обичат да виждат насинени очи и разкървавени устни по стоката.

Почти престана да използва юмруците си. Откри, че колан или четка за коса вършат по-добра работа. Обичаше четките с острите твърди зъбци. Първия път, когато го наложи с четка, обезумял от шок и болка, той се съпротивлява като луд и разкървави устните й. Тогава юмруците пак влязоха в действие и той намери спасение като загуби съзнание.

Беше много по-силна от него; добре го съзнаваше. Беше едра жена. А напиеше ли се, ставаше още по-силна и жестока. Не помагаха нито молбите, нито сълзите, затова се отказа и от двете. А и побоищата не бяха чак толкова лоши, колкото другото. Нищо не беше толкова лошо.

Първия път го продаде за двадесет долара. Знаеше, защото тя му каза и обеща да му даде два, ако не се съпротивлява много. Не схващаше за какво става дума. Не и тогава. Не разбра, докато не го остави насаме в тъмната спалня с мъжа.

Дори не подозираше какво ще последва. Но когато едрите влажни ръце започнаха да го опипват, страхът и унижението го заслепиха, а ужасът му съперничеше на виковете.

Крещя, докато от гърлото му вече не излизаше нищо, освен жално стенание. Дори болката от изнасилването не изтръгна по-силен звук от него.

Даде му обещаните два долара. Той ги изгори в отвратителната баня — в мръсната мивка, която вонеше на повърнатото от него. Наблюдаваше как банкнотата почернява и се сгърчва. Точно толкова черна бе и омразата му към нея.

Загледан в пустите си очи в издрасканото огледало, си обеща да я убие, ако пак го продаде.

— Етан.

Със свито сърце Грейс се надигна на колене и го разтърси за раменете. Кожата му бе леденостудена. Стегнатото като скала тяло трепереше.

Събуди се от звуците, които издаваше. Сякаш виждаше хванато в капан животно.

Очите му внезапно се отвориха. Проблеснаха в тъмнината — гледаше като подивял. За миг се изплаши от него.

— Сънуваше кошмар — изрече тя бавно, но настойчиво, убедена, че така ще му помогне да се върне към действителността. — Всичко вече е наред. Това бе просто сън.

Чуваше учестеното й дишане. Нещо повече от сън, пробяга в съзнанието на Етан. Беше смразяващ кръвта спомен; не го беше връхлитал от години. Усещаше, че му се повдига, а в главата му кънтеше писъкът на малко момче. Потрепери под нежните й ръце.

— Вече съм добре.

Но гласът му прозвуча прегракнал, суров. Усети, че я лъже.

— Ще ти донеса вода.

— Не, не. Добре съм. — Нямаше да успее да преглътне дори вода. — Хайде, заспи.

— Етан, та ти трепериш.

Ще го спре. Може да го спре. Нужно му е просто малко време и концентрация. Забеляза широко разтворените й, изплашени очи.

Господи, как така си позволи дори за миг да си представи, че някога ще се промени, че всичко помежду им ще бъде наред.

Насили се да се усмихне.

— Нещо се стреснах, това е всичко. Извинявай, че те събудих.

Поуспокоена, защото отново видя мъжа, когото обичаше, тя погали косата му.

— Кошмарът ти трябва да е бил ужасен. Изплаши и двама ни.

— Сигурно. Не си спомням. — Поредната лъжа, помисли си той отчаяно. — Хайде, легни си. Сега вече всичко е наред.

Тя отново се сгуши в него, като сложи глава върху гърдите му с надеждата да го успокои. Сърцето му още биеше лудо.

— Затвори очи — прошепна тя, както би казала на Обри. — Затвори очи и се отпусни. Дръж се за мен, Етан. Сънувай мен.

Като се молеше за мир и спокойствие, той изпълни и двете.

Грейс се събуди и откри, че си е тръгнал, но си каза, че разочарованието й е безпричинно. Не е искал да я безпокои толкова рано.

Слънцето вече грееше, значи той вероятно е във водата.

Стана, облече робата и отиде да свари кафе, и да се наслади на минутите самота, преди Обри да се събуди.

Въздъхна и излезе на задната веранда. Не защото си бе тръгнал, когато се събуди, се разочарова — не, знаеше го със сигурност. Но беше уверена — направо убедена, — че ще и направи предложение за женитба. Толкова много знаци го подсказваха и атмосферата бе подходяща, и моментът — идеален. Но той така и не изрече думите.

Бе написала целия сценарий, помисли си тя с гримаса, а той не го изпълни. Тази сутрин трябваше да започне нова страница от живота им. Представи си как изтичва при Джули да й съобщи радостната новина; как се обажда на Анна и говори несвързано, докато й иска съвети около сватбата.

И как казва на майка си.

И как обяснява на Обри.

А вместо това бе толкова тиха утрин.

След прекрасна нощ, смъмри се тя. Изумителна нощ. Нямаше право да се оплаква. Раздразнена от себе си, тя влезе да си налее първата чашка току-що сварено кафе.

И се разсмя. Какво си въобразяваше? Ставаше въпрос за Етан Куин. Не е ли той мъжът, който изчака — според собствените му признания — кажи-речи едно десетилетие, преди дори да я целуне? С това темпо вероятно ще мине още толкова време, преди да повдигне въпроса за женитба.

Придвижиха се от първата целувка до там, където се намираха в момента, само защото тя… беше поела инициативата, призна Грейс. Просто и ясно. Ала нямаше да й стигне смелостта да го стори, ако Анна не я бе подтикнала.

Цветята, сети се и се извърна към плота, където стояха подредени и красиви. Вечеря на свещи, разходка на луна, нежно любене. Да, той определено я ухажва и вероятно ще продължи, докато не я подлуди в очакване на следващата му стъпка.

Но Етан си е такъв, въздъхна тя, и това е едно от нещата, които харесва у него.

Отпи от кафето и прехапа устни. Защо да го оставя той да прави следващата крачка? Защо не я предприеме тя? Джули й каза, че мъжете обичат жените да поемат инициативата. Не се ли оказа вярно и по отношение на Етан — нали тя го насърчи да се любят?

Защо и тя да не го поухажва малко? И ще наложи по-бързо темпо. Господ е свидетел, че е специалист да работи по график.

Нужен й е само кураж, за да направи предложението. Въздъхна. Трябва да го събере.

Температурата и влажността се увеличиха. Това не правеше Кам особено щастлив. Работеше по каютата на яхтата, но накрая горещината го принуди да излезе за глътка въздух и да пийне нещо.

Макар рядко да се оплакваше от условията, Етан — също като него — работеше гол до кръста. Пот се лееше от него, докато търпеливо нанасяше лака.

— Ще мине поне седмица, преди това да изсъхне. Толкова е влажно.

— Ако се разрази буря, вятърът ще ускори процеса.

— Тогава се моля на Господ да се извие буря.

Кам надигна каната и пи направо от нея.

— Топлината изнервя някои хора.

— Не съм нервен. Просто ми е горещо. Къде е хлапето?

— Изпратих го за лед.

— Хубава идея. Иде ми да се гмурна във водата. Там долу няма почти никакъв въздух.

Етан кимна. Само по себе си лакирането бе тежка работа, но да работиш в каютата, сигурно е все едно да си в ада. Затова предложи:

— Да се сменим за малко.

— Мога да се справям със задълженията си.

Етан само сви потните си рамене.

— Както искаш.

Кам стисна зъби:

— Добре де, нервен съм. Топлината размеква мозъка ми и постоянно се чудя дали онази уличница е получила вече писмото на Анна.

— Вероятно. Пусна го във вторник, а днес е петък.

— Знам кой ден е, Етан. — Избърса потта от лицето си и навъсено погледна брат си. — Не се ли притесняваш?

— Нищо няма да се промени, независимо дали се притеснявам или не. Тя ще постъпи както си е наумила. — Погледът му, остър като бръснач, се стрелна към брат му. — И тогава ние сме на ход.

Кам крачеше по палубата, спря пред вентилатора, а после се върна при Етан.

— Не разбирам как може да си толкова спокоен, когато всичко отива по дяволите!

— Научих се да го постигам — отвърна той, продължавайки да нанася лака.

Кам разкърши изтръпналите си рамене, забарабани с пръсти по бедрото си. Трябва да измисли друга тема, иначе ще полудее.

— Как мина срещата ти онази вечер?

— Прилично.

— Господи, Етан, да отида ли да взема клещите?

Брат му се усмихна.

— Вечерята беше хубава. Пихме от онова френско вино, по което Филип е луд. Приятно е на вкус, но не разбирам защо толкова го превъзнасят.

— Е, а легнахте ли заедно?

Етан погледна брат си, видя широката му усмивка и отвърна в същия дух:

— Да, а вие?

Развеселен, ако не поуспокоен, Кам отметна глава и се засмя.

— Господи, това е най-хубавото нещо, което ти се е случило. Не говоря за секса, макар и той определено да ти се отразява добре. Тази жена ти пасва като ръкавица.

— Защо? — попита Етан.

— Защото е стабилна като скала, красива като картина, търпелива като светица и с достатъчно жажда за живот, за да раздвижи и теб. Предполагам, скоро пак ще стягаме градината за сватба.

Пръстите на брат му стиснаха четката.

— Няма да се оженя за нея, Кам.

Не само думите, но и тонът му накараха Кам да присвие очи. Долови отчаянието.

— Вероятно не съм преценил нещата правилно — обади се бавно Кам, — но мислех, че имаш сериозни намерения към нея.

— Напълно съм сериозен относно Грейс. Както и за много други неща. — Потопи четката в лака. — Но не възнамерявам да се женя.

При други обстоятелства Кам щеше да изостави темата. Щеше да сви рамене и да се отдалечи. Обаче познаваше Етан прекалено добре, обичаше го и не желаеше да го остави сам с болката му. Клекна при перилата така, че лицата им бяха съвсем близо.

— И аз не възнамерявах да се женя — подхвана. — Плашех се до смърт. Но когато в живота ти се появи жена — жената, — е много по-страшно да я изпуснеш.

— Знам какво правя.

Упоритият израз не спря Кам.

— Все така смяташ. Надявам се този път да си прав. Надявам се да не са някакви глупости от миналото ти, от времето на момчето с вид на призрак, което един ден мама и татко доведоха вкъщи. Онова момче, дето се будеше и пищеше посред нощ.

— Не засягай този въпрос, Кам.

— И ти не го засягай. Мама и татко не биха искали това от нас.

— Няма нищо общо с тях.

— Всичко има общо с тях. Слушай…

Преглътна ругатнята, защото видя, че Сет пристига тичешком.

— Хей, шибаният лед вече се разтапя.

Кам се изправи и се намръщи на момчето по-скоро по навик, отколкото от яд.

— Не се ли разбрахме да не чувам думата „шибан“?

— И ти я използваш — напомни му Сет и остави торбата с лед.

— Не измествай въпроса.

Сет изсипа леда в хладилната чанта и попита:

— Защо?

— Защото Анна ще ми съдере задника, ако я караш така. А ако тя съдере моя, приятелче, аз ще съдера твоя.

— Леле, колко ме изплаши.

— Точно така трябва да бъде.

Продължиха да се заяждат, а Етан продължи с лакирането. Не ги чуваше, а се съсредоточаваше върху работата си и така не мислеше колко е нещастен.