Самотни пясъци

Седемнадесета глава

Щеше да е идеално. Беше толкова очевидно, че Грейс се зачуди как не й е хрумнало досега. Някога често излизаха с лодката по залез: водата е спокойна, а небето — розово-златно. Заливът беше част от живота им.

Знаеше, че не е само място, където Етан работи. То беше и място, което обичаше.

Лесно го уреди. Щом му спомена, той я изгледа изненадан, а после се усмихна:

— Бях забравил колко обичаш да плаваш.

Трогна се, когато разбра, че е очаквал и Обри да е с тях. Но ще има и следващи разходки, помисли си тя. Цял живот заедно за тях тримата. Но в днешната топла вечер с лек бриз ще бъдат само двамата.

Щом си представяше реакцията му, когато ще му направи предложението да се оженят, не можеше да сдържи усмивката си. Виждаше го как спира и я поглежда изненадано с великолепните си сини очи. Тя ще се усмихне, ще протегне ръка към него, докато лекият ветрец ги носи по тъмните води. И ще сподели всичко, което й е на сърцето.

„Толкова много те обичам, Етан. Винаги съм те обичала и винаги ще те обичам. Ще се ожениш ли за мен? Искам да сме семейство. Искам да прекарам живота си с теб. Да те даря с деца. Да те направя щастлив. Не чакахме ли достатъчно дълго?“

Тогава, знаеше тя, ще се появи усмивката му. Плавната красива усмивка, която пробягва по лицето му, настанява се в очите. Вероятно ще промърмори нещо в смисъл, че е възнамерявал да й направи предложение.

И двамата ще се засмеят, ще се прегърнат, а слънцето ще продължи да потъва във водата. И съвместният им живот ще започне.

— Къде отплава, Грейс?

Тя примигна и видя Етан, застанал при кормилото, да й се усмихва.

— Размечтах се — призна тя и се позасмя. — Залезът е най-доброто време за мечти. Толкова е спокойно. — Изправи се и се сгуши под ръката му. — Толкова се радвам, че успя да се откъснеш за няколко часа, за да направим тази разходка.

— Яхтата ще е готова до месец. — Зарови лице в косите й. — Съкратихме графика с две седмици.

— Всички работите толкова усилено.

— Заслужава си. Днес дойде собственикът.

— О? — И това, помисли си тя, е част от общото помежду им: така непринудено разговарят за всекидневието си. — Какво каза?

— Не спря да говори, та ми е трудно да предам думите му. Разказа всичко, което е чел в спортните списания напоследък, зададе толкова въпроси, че главата ми се замая.

— Но хареса ли яхтата?

— Сигурно, защото цяла сутрин и цял следобед се хилеше като хлапе на Коледа. След като си тръгна, Кам предложи да се обзаложим, че ще я пусне на вода още тук, в залива.

— Прие ли облога?

— Не, разбира се. Положително ще постъпи точно така.

— Спомням си, когато ти и семейството ти построихте тази лодка. — Прокара пръст по кормилото. — Помагах, когато за пръв път я пуснахте на вода. Професор Куин стоеше на кормилото, а ти се занимаваше с въжетата. Махна ми. — Засмя се и го погледна. — Бях смаяна, че въобще ме забелязваш.

— Винаги съм те забелязвал.

Надигна се на пръсти и го целуна по брадичката.

— Но внимаваше да не го забележа. До неотдавна.

— Изглежда, изгубих умението си да го правя. — Извърна глава, за да докосне устните й със своите. — И то напоследък.

— Слава Богу — отвърна тя засмяна и отпусна глава на рамото му. — Защото ми е приятно да ме забелязваш.

Не бяха сами в залива, но той умело избягваше пътя на моторниците, излезли за вечерна лятна разходка. Гларуси се спускаха стремглаво към водата, където от една лодка момиче хвърляше хляб. Звучният му смях се чуваше надалеч и се примесваше с алчните крясъци на птиците.

Вятърът се усили, изду платната и прогони горещината от деня. Краищата на облачетата, устремили се на запад, порозовяха.

Почти е време.

Странно, мина й през ума, но не е нервна. Може би малко смутена, но това е, защото усеща главата си замаяна, а сърцето — свободно. Надеждата, толкова отдавна заровена, бе на път да разцъфне.

Зачуди се дали той няма да отбие в някой от тесните ръкави, където сенките са дълбоки, а водата е с цвят на тютюн. Така ще са на закътано място, където дори гларусите няма да им правят компания.

Доволен, че тя е до него, остави вятърът да определи посоката. Ако се наложи, по-късно ще коригира курса, но в момента никак не искаше да я пуска. Не още.

Ухаеше на лимоновия си сапун, а меките й коси го галеха по бузата. Такъв би могъл да е животът им, помисли си той. Спокойни вечери, вечерни разходки из залива. Да бъдат един до друг, да градят заедно планове — големи и малки.

— Страшно се забавлява — промърмори Грейс.

— А?

— Онова момиченце, което храни гларусите. — Кимна по посока на лодката и се усмихна, представяйки си Обри след няколко години — смее се и вика гларусите от кърмата на лодката на Етан. — Охо! И братчето й се включва във веселбата. — Засмя се щастливо, очарована при вида на децата. — Добре изглеждат заедно — отбеляза, като ги наблюдаваше как хвърлят хляб, а птиците го сграбчват още във въздуха. — Правят си компания. Единственото дете понякога се чувства доста самотно.

Етан затвори за миг очи — блянът му се отдалечаваше. Тя ще иска още деца. Заслужава да има. Животът не е само разходки по залива.

— Трябва да оправя платната — изрече. — Ще поемеш ли кормилото?

— Аз ще ги оправя. — Засмя се. — Не съм забравила как се борави с тях, капитане.

Не, помисли си той, едва ли е забравила. Беше добър моряк и на палубата се чувстваше толкова уверена, колкото и в кухнята си. Оправяше платната и въжетата със същите сръчни движения, с които вечер поднасяше напитки в заведението.

— Не са много нещата, с които не се справяш, Грейс.

— Какво? — Вдигна глава, после се засмя: — Не е трудно да се научиш да използваш вятъра, когато израстваш с него.

— Ти си роден моряк — поправи я той. — Великолепна майка, прекрасна готвачка. Знаеш как да предразположиш хората около теб.

Пулсът й се ускори. Да не би сега да й направи предложението, преди тя да го стори?

— Изброяваш все неща, които ми доставят удоволствие. — Изпитваше блаженство от начина, по който я наблюдаваше. — Приятно ми е да изградя свой дом тук, в Сейнт Кристофър. И ти правиш същото, Етан, защото те задоволява.

— Привързан съм към това място — призна той тихо. — То ме спаси — довърши, но извърна глава и тя не го чу.

Грейс изчака няколко мига с надеждата той да заговори, да й каже, да я попита. После поклати глава и прекоси палубата.

Моментът, прецени тя с разтуптяно сърце, бе настъпил.

— Етан, толкова те обичам.

Той вдигна ръка, за да я привлече към себе си.

— И аз те обичам, Грейс.

— Винаги съм те обичала и винаги ще те обичам.

Той погледна надолу към нея и тя видя чувствата, изписани в потъмнелите в момента сини очи. Вдигна ръка и го докосна по бузата, като я задържа там, докато отново успее да си поеме дъх.

— Ще се ожениш ли за мен? — Видя изненадата, както очакваше, но не подозираше, че тялото му ще се скове така, докато тя бързо продължаваше да изрича: — Искам да сме семейство. Искам да изживея живота си с теб. Да те даря с деца. Да те направя щастлив. Не чакахме ли достатъчно дълго?

Но сега тя чакаше. Не видя обаче усмивката да се разлива по лицето му и да засиява в очите. Той само продължи да се взира в нея с нещо — поне така и се стори — като ужас. Усети, че я обзема паника.

— Знам, че вероятно си планирал да го направиш по друг начин, Етан, и предложението ми сигурно те изненадва. Но искам да сме заедно, истински заедно.

„Защо не казва нищо — трескаво се питаше. — Каквото и да е. Защо я гледа сякаш го е зашлевила?“

— Не ми е нужно ухажване. — Гласът й изтъня и тя спря, за да си го възвърне. — Не че не ми харесват цветя и вечери на свещи, но онова, от което се нуждая истински, е да си до мен. Искам да съм твоя съпруга.

Изплашен, че ще рухне, ако още миг остане загледан в обидените, наранени очи, той се извърна. Кокалчетата на ръцете му върху кормилото побеляха.

— Трябва да се връщаме.

— Какво? — Тя се отдръпна смаяна. Сърцето й биеше лудо, но вече не от радостно предчувствие. Сега бе изпълнено с мъка. — Нямаш ли какво друго да ми кажеш, освен че трябва да се връщаме?

— Напротив. Имам много неща да ти казвам, Грейс, и трябва да се върнем, за да го сторя.

Идеше й да изкрещи, че иска да ги чуе сега, в момента, но кимна:

— Добре, Етан. Да се връщаме.

Слънцето бе залязло, когато пристигнаха на кея. Наоколо се носеше песента на щурците. Над главите им проблясваха звездите, светеше луната.

Захладня, но не от това й бе студено. Толкова студено.

Той завърза въжетата, без да отрони думичка. Така както и плаваха към брега — мълчаливо. Качи се отново в лодката и седна срещу нея. Лунната светлина стигаше, за да вижда лицето му.

По него не се четеше никаква радост.

— Не мога да се оженя за теб, Грейс. — Изговори думите предпазливо, съзнавайки, че ще я нарани. — Съжалявам. Не съм в състояние да ти дам онова, което желаеш.

Здраво преплете ръце — поколеба се дали да не ги свие в юмруци и да го удари, или да ги отпусне като старица.

— Значи ме излъга, когато каза, че ме обичаш.

Може би ще е по-милостиво, ако й заяви, че е така. Не, това щеше да е постъпка на страхливец. Тя заслужаваше истината. Цялата истина.

— Не лъжа. Обичам те.

Има степени на любовта. Тя не бе глупачка, за да не го знае.

— Но не ме обичаш достатъчно, за да се ожениш за мен?

— Никоя не бих обичал повече от теб. Но съм…

Вдигна ръка да го спре. Хрумна й нещо. Ако това е причината да я отблъсква, никога няма да му прости.

— Да не би да е заради Обри? Защото имам дете от друг?

Толкова рядко действаше импулсивно, че я изненада, когато я стисна яростно за ръцете.

— Обичам я, Грейс, и бих бил горд да мисли за мен като за свой баща. Знаеш, че е така.

— Нищо не знам. Твърдиш, че ме обичаш, че обичаш и нея, но не ни искаш. Нараняваш ме, Етан.

— Извинявай, извинявай. — Той пусна ръцете й, сякаш изгаряха дланите му. — Знам, че те наранявам. Знаех, че ще го сторя. Нямах никакво право да позволя нещата да стигнат дотук.

— Но все пак стигнаха — отбеляза тя. — Трябва да си се досещал, че ще изпитвам чувства към теб и че ще очаквам взаимност.

— Знаех. Трябваше да съм честен с теб. Нищо не ме извинява. — „Като изключим, че се нуждаех от теб — помисли си. — Нуждаех се от теб, Грейс.“ — Женитбата не е за мен.

— О, не се отнасяй към мен като с глупачка, Етан. — Тя въздъхна, толкова съкрушена, че дори не се разгневи. — Хора като нас нямат връзки, любовни афери. Ние се женим и изграждаме семейство. Ние сме обикновени, земни хора и колкото и да сме смешни в очите на някои, сме точно такива.

Той гледаше в ръцете си. Права е, разбира се. Или поне отчасти. Но не знаеше, че той не е обикновен, не е като другите.

— Причината не е у теб, Грейс.

— Нима? — Обида и унижение се бореха в душата й. Представяше си, че същите думи изрича и Джак Кейси, ако си бе дал труда изобщо да каже нещо, преди да я напусне. — Ако причината не е у мен, у кого е тогава? Не виждам друг наоколо.

— В мен. Не мога да създам семейство заради произхода си.

— Произхода ти? Та ти си от Сейнт Кристофър, градче край източния бряг на залива. Ти си син на Реймънд и Стела Куин.

— Не. — Вдигна очи. — Идвам от бордеите на столицата, на Балтимор и от още прекалено много места, за да изброя всичките. Син съм на проститутка, която продаваше и себе си, и мен срещу бутилка алкохол или доза наркотик. Нямаш представа къде израснах и какъв бях.

— Знам, че детството ти е било ужасно, Етан. — Говореше нежно, за да омекоти поне част от жестоката болка в очите му. — Знам, че майка ти — биологичната ти майка — е проститутка. — Предпазливо, защото сега в очите му се долавяше и гняв, продължи: — Преживял си нещо, което никое дете не бива да преживява. Но това е преди да пристигнеш тук, преди семейство Куин да те заобиколи с обич, да ти даде дом. И ти стана техен. Ти стана Етан Куин.

— Това не променя кръвта ми.

— Не разбирам за какво говориш.

— Как можеш да го разбереш!

Изстреля думите като куршум: остро и опасно. Откъде може тя да знае, питаше се той гневно. Израсла е, като е познавала родителите си, техните родители, без никога да си задава въпроса какво са й предали, какво е наследила от тях.

Но ще узнае. И с това ще приключи всичко помежду им.

— Беше едра жена. От нея съм наследил ръцете. И големите крака. — Погледна към тези ръце и забеляза, че несъзнателно ги е свил в юмруци. — Представа нямам от кого съм наследил останалата част от себе си, защото подозирам, че дори тя не знае кой е баща ми. Не се е отървала от мен, защото вече имала три аборта и се е страхувала от следващия. Така ми каза.

— Постъпила е жестоко с теб.

Не го сдържаше на едно място. Стана, скочи на кея и закрачи напред-назад.

Грейс го последва. Прав бе по отношение на едно, даде си сметка тя. Не познаваше мъжа, който се движи с резки, припрени движения и стиснати пестници, готов да размаже всичко, което се изпречи на пътя му.

— Беше чудовище. Шибано чудовище! Биеше ме до припадък за щяло и нещяло.

— О, Етан…

Неволно посегна да го погали.

— Не ме докосвай сега. — Не беше сигурен какво ще направи, ако го пипне в момента. И това го плашеше. Затова повтори: — Не ме докосвай сега.

Тя отпусна ръце и преглътна сълзите.

— Веднъж се наложи да ме отведе в болница — продължи той. — Явно се изплаши да не умра и да не я обвинят после. Именно тогава се преместихме от столицата в Балтимор. Лекарят прекалено дълго разпитва как точно съм паднал по стълбите, та съм получил мозъчно сътресение и съм спукал няколко ребра. Чудел съм се защо просто не ме изостави. Но тя получаваше социални помощи за мен и вероятно това е причината. Така беше, докато станах на осем.

Спря да крачи и застана с лице към нея. Кръвта му продължава да кипи от гняв. Този необуздан гняв стягаше гърлото му.

— Тогава реши, че е време да си изкарвам прехраната. Прекалено дълго бе водила такъв живот и знаеше къде да намери мъже, които не налитат особено на жени, а плащат, за да получат малки деца.

Тя не бе в състояние да издаде и звук. Стоеше с пребледняло лице, а очите й бяха огромни и ужасени.

— Първият път се бориш. Бориш се на живот и смърт; част от теб вярва, че няма да се случи. Просто не може да ти се случи. Няма значение, че знаеш какво е секс, защото цял живот си го виждал от отвратителната му страна. Въпреки това не вярваш, че е възможно. Докато не ти се случи. Докато не се окаже, че не можеш да го предотвратиш.

— О, Етан… Господи!

Тя се разплака заради него, заради малкото момче от света, където съществуват подобни ужаси.

— Даде ми два долара. И ме превърна в проститутка.

— Не… — хлипаше Грейс. — Не…

— Изгорих парите, но нищо не се промени. Остави ме на мира няколко седмици, после пак ме продаде. И втория път се съпротивляваш. Дори по-силно от първия, защото — въпреки надеждите ти — вече знаеш какво ще последва. Продължаваш да се бориш, но всеки следващ път преминаваш през същия кошмар, докато накрая се предаваш. Приемаш парите и ги криеш, защото един ден ще събереш достатъчно. Тогава ще я убиеш и ще избягаш. Господ е свидетел, че желанието да я убиеш е по-силно от мисълта за бягство.

Тя затвори очи и едва чуто попита:

— Направи ли го?

Той усети трепването в гласа й, но го възприе като отвращение, а не реакция от слепия гняв.

— Не. След време се превръща в начина ти на живот. Това е. Нищо повече. Просто продължаваш да живееш.

Извърна се и се загледа към светлините на къщата, откъдето долиташе музика. Кам свиреше на китара и вятърът разнасяше мелодията.

— Живях така, докато станах на дванадесет. Един от мъжете, на когото ме продаде, превъртя. Преби ме жестоко, но не беше нещо необичайно. Не му стигна обаче и се нахвърли и върху нея. Изпочупиха всичко и вдигнаха такава врява, че разбудиха съседите. Те обикновено не обръщаха внимание, но този път затропаха на вратата. Онзи я стискаше за гърлото — припомни си Етан. — Аз лежах, проснат на пода, и гледах как очите й ще изхвръкнат. Дали пък — помислих си тогава — гаднярът няма да свърши онова, което бях намислил. Тя обаче напипа нож и го заби в него. Продължаваше да го забива, когато хората нахълтаха. Последваха писъци и крясъци. Измъкна портфейла на копелето и побягна, а в това време от онзи на пода шуртеше кръв. Дори не погледна към мен.

Сви рамене, извърна се. После продължи:

— Някой извика ченгетата и ме отведоха в болница. Не помня точно как, но се озовах там. Бях заобиколен от лекари, полицаи и социални служители. Задаваха безброй въпроси. Предполагам, че са се опитали да я издирят, но така и никога не успяха.

Замълча. Чуваше се само плисъкът на водата, песента на щурчетата и китарата. Тя не каза нищо — знаеше, че още не е свършил.

— Стела Куин била на някаква медицинска конференция в Балтимор и като гост посетила болницата. Спря до леглото ми. Допускам, че е била запозната с моя случай, но не съм сигурен. Стоеше там и ме гледаше. Имаше добри очи. Заговори ме. Не думите й имаха значение за мен, а тонът й. Постоянно идваше при мен. Понякога и Рей я придружаваше. Един ден ми каза, че ако искам, мога да отида при тях, в техния дом.

Отново замълча. Грейс си представи как предложението на Куин да му осигурят дом е било само началото.

— Етан, толкова съжалявам. Вече знам, че колкото и да съм обичала и да съм се възхищавала през годините от Рей и Стела Куин, не е било достатъчно. Те са те спасили.

— Спасиха ме — съгласи се той. — И след като реших да живея, направих всичко възможно, за да живея почтено и те да се гордеят с мен.

— Ти винаги си бил най-почтеният човек, когото познавам. — Пристъпи към него и обви врата му с ръце. Не се огорчи, че той не я притегли към себе си. — Нека да ти помогна — прошепна тя. — Дай ми възможност да съм с теб, Етан. — Вдигна глава и го целуна. — Остави ме да те обичам, Етан.

Той потрепери. Ръцете му грубо я стиснаха. Устните му поеха утехата, която му предлагаше. Остана вкопчен в нея, сякаш беше спасителен пояс в разбушувало се море.

— Не мога да го допусна, Грейс. Не е подходящо за теб.

— Ти си подходящ за мен. — Тя го прегърна още по-здраво, защото усети, че се кани да я отблъсне. — Нищо от казаното не променя отношението ми към теб. Нищо не е в състояние да го стори. Заради станалото започвам да те обичам още по-силно.

— Чуй ме. — Ръцете му не трепереха, но бяха напрегнати, когато се озоваха върху раменете й и я побутнаха назад. — Не съм в състояние да ти дам онова, което искаш, от което имаш нужда, което би трябвало да получиш: брак, деца, семейство.

— Аз…

— Не ми казвай, че не са ти нужни. Знам, че не е така.

Тя си пое дълбоко дъх и издиша.

— Имам нужда от тях заедно с теб. Имам нужда от съвместен живот с теб.

— Не мога да се оженя за теб. Не мога да ти дам деца. Обещах си никога да не предавам на дете нищо от нея, което нося у себе си.

— У теб няма нищо от нея.

— Има. — Пръстите му за миг се стегнаха. — Видя го онзи ден в гората, когато те обладах като животно. Видя го, когато ти се разкрещях, че работиш в заведението. Понякога наистина успявам да го овладея, но не означава, че то не съществува. Не мога да ти дам обет или деца. Обичам те прекалено силно, за да постъпя така.

— Тя е наранила не само тялото ти — пророни Грейс. — По-дълбоко е наранила сърцето ти. Ще ти помогна да го излекуваме.

Той леко я разтърси.

— Ти не ме слушаш! Не ме чуваш! Ако не можеш да приемеш отношенията ни такива каквито са, ще те разбера. Никога няма да те обвиня, че отстъпваш и търсиш в друг онова, което искаш. За теб е най-добре, ако ми позволиш да те пусна. И точно това възнамерявам да направя.

— Да ме пуснеш?

— Искам да се прибереш вкъщи. — Пусна я и отстъпи назад. Изпита чувството, че пропада в огромна бездна. — Премисли всичко и ще разбереш колко съм прав. Тогава ще решиш дали да продължим да се виждаме както досега, или искаш да се разделим.

— Искам…

— Не — прекъсна я той. — В момента не си наясно какво искаш. И на двамата ни е нужно време. Предпочитам сега да си тръгнеш, Грейс.

Тя вдигна ръка и докосна слепоочието си.

— Не ме искаш?

— Не и в момента. — Стисна зъби, когато видя болката в очите й. За нейно добро е, напомни си. — Иди си вкъщи и ме остави за известно време.

Тя отстъпи крачка, после още една. Извърна се и побягна. Изтича край къщата, а не през нея. Не би понесла някой да я види със сълзите по лицето и болката в сърцето. Той не я иска — повтаряше си. Не искаше тя да е онова, от което той се нуждае.

— Ей, Грейс! Хей! — Сет изостави преследването на светулките и хукна след нея. — Събрах най-малкото милион от тези гадинки — обяви и вдигна буркана.

Тогава забеляза сълзите, чу накъсаното й дишане, видя как с треперещи ръце посяга към дръжката на колата.

— Какво има? Защо плачеш? Наранила ли си се?

Тя изхлипа и сложи ръка на сърцето си. Да, беше наранена.

— Не, не… Всичко е наред. Нищо ми няма. Трябва да си вървя.

Отвори вратата със замах и влезе в колата.

Озадаченият поглед на Сет постепенно стана сериозен, докато я наблюдаваше как се отдалечава. Бесен, заобиколи къщата, като пътьом остави буркана със светулките върху перваза на верандата. Зърна тъмната фигура на кея и пое натам, готов за битка.

— Копеле такова! Мръсно, долно копеле! — Изчака Етан да се извърне към него и с все сили го удари в корема. — Разплакал си я.

— Знам. — Новата — физическа — болка премина през тялото му и се присъедини към другата. — Не е твоя работа, Сет. Прибирай се вътре.

— Скапаняк шибан! Наранил си я. Хайде, опитай се да нараниш мен. — Сет се нахвърли отгоре му.

Етан го хвана за яката и дъното на панталоните и го задържа над водата.

— Успокой се. Или ще те хвърля вътре да се охладиш. — Придружи думите със силно разтърсване, но умът му витаеше другаде. — Какво си мислиш? Че съм искал да я нараня? Да не си въобразяваш, че ми доставя удоволствие?

— Тогава защо го правиш? — изсумтя момчето, мятайки се като риба на сухо.

— Нямам друг избор. — Изведнъж се почувства невероятно изморен и пусна Сет да стъпи на земята. — Остави ме сам — промърмори и седна на кея. Склони глава и разтърка очи. — Просто ме остави сам.

Сет се раздвижи неспокойно. Не само Грейс бе наранена. Досега не вярваше, че по същия начин може да е наранен и зрял мъж. А ето, че Етан беше наранен. Предпазливо пристъпи напред. Пъхна ръце в джобовете, после ги извади. Раздвижи крака. Въздъхна. Едва тогава седна.

— Жени — подхвърли уж с безразличие. — Карат те да ти се прииска да си теглиш куршума, та да сложиш край на всичко.

Преди време чу Филип да казва на Кам тези думи и прецени, че в момента ще свършат работа. Почувства се възнаграден, когато Етан се засмя, макар и горчиво.

— Да, предполагам, че е възможно и така да се постъпи.

Прегърна Сет през раменете и го придърпа към себе си. И това му даде известна утеха.