Самотни пясъци

Четвърта глава

Етан нямаше нищо против радиото да свири, докато работи. В къщата им доста често бе звучала музика. Майка им свиреше добре на пиано и изпълняваше с удоволствие и творби на Шопен, и на Скот Джоплин. Талантът на баща им се проявяваше при цигулката и именно към този инструмент се насочи и Етан. Наслаждаваше се на разнообразието от настроения, които тя създава.

И въпреки това да си пуска музика, когато се съсредоточаваше в някаква работа, му се струваше загуба на звуци, защото изобщо не я чуваше. В такива моменти обичаше най-много тишината, но Сет държеше радиото в работилницата да гърми. За да има мир, Етан просто помоли единствено да не е станцията, на която непрекъснато пускат рокендрол.

След доста напрегната работа приключиха с корпуса. Момчето много им помогна, признаваше Етан. Всъщност работи почти наравно с него. Но Господ е свидетел, че можеше да се оплаква и опява не по-зле от Филип.

Младият мъж се стараеше да не мисли за това — отново в името на мира.

Надяваше се да приключи със сглобяването на палубата, преди Филип да пристигне следващия уикенд.

Ако всичко върви по план, през седмицата сигурно щеше да свърши и част от работата по кабината и салона.

Сет постоянно мърмореше, че трябва да лъска дървените плоскости, но добре се справяше със задачата. А и беше достатъчно да му се напомни, че ако не иска да търка с гласпапира, има дъски за заковаване. Етан не възразяваше и против въпросите на момчето, макар те да валяха като дъжд.

— За какво е онази дъска там?

— За кабината.

— Защо вече си я отрязал?

— За да няма прах и стърготини наоколо, когато започнем лакирането.

— А за какво са всичките тези шибани дъски?

Етан спря за миг работата си и погледна загледания в купчината грубо нарязан дървен материал Сет.

— За стените на кабината.

— Струват ми се прекалено много за някаква си глупава яхта.

— Очакваме още поръчки.

— Тоя тип защо не си купи готова яхта?

— За нас е добре, че не го прави. — Дълбоките джобове на клиента, помисли си, осигуряваха работа на тяхната фирма „Лодки от братя Куин“. — Защото е харесал онази, другата яхта за него и има възможност да се похвали на приятелите си тежкари, че притежава яхта по специално направени за него чертежи.

Сет смени парчето гласпапир и отново се залови с лъскането. Всъщност нямаше нищо против работата. И му допадаше миризмата на дърво, лак и ленено семе. Но нещо не му бе съвсем ясно.

— Адски дълго време отнема да се направи.

— Започнахме преди по-малко от три месеца. Мнозина строят яхта за година, че и повече.

Сет подсвирна:

— Година! Господи, Етан.

Реакцията на момчето накара Етан да се усмихне.

— Успокой се. Тази няма да ни отнеме толкова дълго. Когато Кам се върне и също се включи в работата, нещата ще напреднат по-бързо. А и ти, като свършиш с училището, ще участваш още по-активно.

— Аз вече приключих с училището.

— Така ли?

— Днес. — Сега дойде ред на момчето да се засмее. — Най-после мечтаната свобода.

— Днес ли? — Етан спря за момент и леко се намръщи. — Не оставаха ли още няколко дни?

— Не.

„Вероятно нещо съм объркал“ — предположи младият мъж. А и не беше в стила на Сет — поне засега — доброволно да споделя информация.

— Получи ли си бележника?

— Да, минавам.

— Дай да видя как. — Етан остави инструментите и избърса ръце в джинсите. — Къде е?

Детето сви рамене и продължи да лъска.

— В раницата ми, ей там. Нищо особено.

— Дай да видя — настоя той.

Сет реагира по начин, който Етан смяташе за обичайното му поведение: вдигна очи, сви нехайно рамене и пресилено въздъхна. Странно, но този път не завърши с ругатня, както правеше обикновено. Отиде до захвърлената раница и започна да рови из нея.

Етан се наведе, за да поеме подадения от Сет бележник. Забеляза бунтарския израз върху лицето му и предположи, че резултатите не са чак толкова добри. Стомахът му се сви. Нужната лекция, помисли си с въздишка, щеше да е твърде неловка и за двамата.

Етан се загледа в тънкото, изписано на компютър листче, побутна шапката назад и се почеса по главата.

— Шестици по всичко?

Сет отново сви рамене и напъха ръце в джобовете.

— Да, защо?

— Досега никога не съм виждал бележник само с шестици. Дори Филип получаваше от време на време петици и четворки.

Притеснен и изплашен, да не го нарекат зубрач или нещо не по-малко неприятно, момчето повтори:

— А, нищо особено — и протегна ръка да получи обратно бележника, но Етан поклати глава.

— Нищо подобно. — Свъсеното изражение на Сет му подсказа какво става в главата на момчето. Винаги е трудно, когато се отличаваш от другите. — Имаш буден ум и трябва да се гордееш.

— Ами… Просто така съм се родил. То не е същото като да се научиш да караш лодка.

— Щом умееш да използваш ума си, ще се досетиш как да се справиш с почти всичко. — Внимателно сгъна листчето и го прибра в джоба. Нямаше начин да не се похвали тук-там с него. — Струва ми се, че е редно да отидем някъде да хапнем пица или друго нещо.

Озадачен, Сет присви очи.

— Нали приготви онези скапани постни сандвичи?

— Не ми се струват подходящи за случая. Когато за пръв път някой от семейство Куин изкара шестици по всичко, си струва да се отбележи най-малкото с пица.

Видя как устата на момчето се отваря и затваря и как в очите му се появи пламъче на задоволство, преди да ги сведе.

— Да, би било гот.

— Ще издържиш ли още час?

— Няма проблеми.

Сет грабна гласпапира и се хвърли да лъска усилено. Почти не виждаше. Очите му бяха като заслепени, а сърцето се качи в гърлото. Ставаше така всеки път, когато някой от тях споменеше, че е един от семейство Куин. Името му все още беше Делаутер. Не го забравяше, защото се налагаше да го пише в горния край на всеки лист за поредното глупаво контролно в училище. Но като чу Етан да го нарича един от семейство Куин, малкият лъч надежда, който Рей запали у него още преди месеци, засия по-силно.

Има изгледи да го задържат при тях. Щеше да е един от тях. Никога няма да се върне в онзи ад.

Е, и вече не се притесняваше толкова, дето го извикаха в директорския кабинет. Заместник-директорката му говори половин час, преди да го пусне. Стомахът му, както обикновено, се сви от притеснение. Но тя му каза да седне и не престана да повтаря колко се гордее от напредъка му.

Леле, колко беше унизително!

Вярно, не е удрял никого през последните два месеца. И постоянно си пишеше домашните, защото все се намираше някой да опява, че трябва да го прави. Особено Филип. Сякаш е от полицията и отговаря учениците да си пишат домашните, помисли си Сет в момента.

Но щом като някакви си глупави шестици правят човек като Етан щастлив, значи всичко е наред.

Сет смяташе младият мъж за адски готин. По цял ден работеше на открито; целите му ръце бяха с белези и мазоли. Притежаваше две лодки — сам си ги беше построил — и знаеше всичко за залива и за плаването. И въобще не се държеше сякаш това е голяма работа.

Преди няколко месеца Сет гледа някакъв филм по телевизията. Макар да беше в скапано черно-бяло и да нямаше кръв или експлозии, много му хареса. Главният герой страшно му напомняше за Етан: говореше малко и затова обикновено всички го слушаха. И правеше точно каквото трябва, без да се фука или самоизтъква.

Етан би се изправил пред всякакви гадни типове, защото така трябва. Момчето разсъждава по въпроса и стигна до заключението, че такива са истинските герои. Просто хора, които правят каквото трябва.

Младият мъж щеше да остане потресен и ужасно засрамен, ако можеше да прочете мислите на момчето. Ала то умееше да ги прикрива. В това отношение двамата си приличаха като близнаци.

Етан се сети, че пицарията се намира само на една пряка от „При Снидли“, където Грейс вероятно започваше смяната си, но не го спомена.

И без това не биваше да води момчето в бар, съобрази той, докато се насочваха към ярко осветеното и шумно заведение. А и Сет неминуемо щеше да недоволства, ако Етан го помоли да изчака в колата няколко минути, докато надникне вътре. Пък и Грейс вероятно ще се разгневи, досетила се, че я проверява.

Най-добре да остави нещата така и да се заеме с непосредствената задача. Напъха ръце в задните джобове и започна да разучава окаченото на стената зад касата меню.

— С какво да бъде?

— Само не с гъби. Те са скапани.

— Тук съм съгласен с теб — промърмори той.

— С пиперони и пикантен колбас — подметна Сет уж нехайно. — Ако не те е страх да се подлютиш.

— Ще се справя, след като ти можеш. Хей, Джъстин — усмихна се той за поздрав на момчето зад тезгяха, — ще вземем голяма, с пиперони и пикантен колбас и два пъти пепси.

— Разбрано. За тук или за вкъщи?

Етан огледа десетината масички и сепарета и отбеляза, че не е единственият, сетил се да отпразнува последния учебен ден с пица.

— Бягай да заемеш последното сепаре в дъното, Сет. За тук, Джъстин.

— Сядайте. Ей сега ще дойдат напитките.

Момчето стовари раничката на пейката и затактува с ръце по масата в унисон с шумното изпълнение от музикалния апарат. В дъното имаше и игрални апарати с видеоигри.

— Ще отида да избера нещо друго за слушане и да изиграя една игра — заяви Сет.

Етан посегна за портфейла си, но той поклати глава и възрази:

— Имам пари.

— Тази вечер не се брои. Купонът е заради теб.

Извади няколко банкноти и проследи как момчето се втурва да ги размени за жетони.

Младият мъж се настани в сепарето и се зачуди защо толкова хора смятат, че няколко часа, прекарани сред шум и глъчка, е върхът на забавлението.

Разпозна Лиз Крофорд и Младши заедно с двете им момиченца в едно от сепаретата. Едното — това вероятно беше Стейси, реши той — говореше забързано, а останалите от семейството се превиваха от смях.

„Като едно цяло са — каза си. — Като остров. Вероятно това е семейството. Да знаеш, че съществува и винаги да имаш възможност да се завърнеш там. Това е най-важното, което е от значение.“

Обзелата го лека завист го изненада и го накара да се раздвижи неловко. Още преди години взе решение за себе си относно създаване на семейство и не му беше приятно да изпитва такъв копнеж по нещо, което никога нямаше да има.

— Етан, изглеждаш страшно ядосан.

Вдигна поглед, докато сервираха напитките на масата, и засече флиртаджийския поглед на Линда Брустър.

Тя беше красавица. Тесните черни джинси и черната тениска с дълбоко деколте плътно прилепваха към тялото й. След като окончателно се разведе — преди една седмица — си бе направила удоволствието да отиде на маникюр и да си промени прическата. Прокара боядисаните в яркочервено нокти през накъдрените си руси коси и му се усмихна.

Отдавна му беше хвърлила око. В края на краищата се раздели с онзи никаквец Том Брустър преди повече от година и трябваше да помисли за бъдещето си. Етан Куин вероятно ще е страхотен в леглото. Имаше инстинкт за тези неща. Едрите му ръце ще са настойчиви — в това не се съмняваше — и грижовни. Да, да.

А и го харесваше: леко грубоват и дръпнат. И с тази лека, сексапилна усмивка… Когато успееш да я изтръгнеш от него, ти иде да си оближеш устните в очакване. Беше доста затворен, но Линда знаеше какво се говори за тихите води.

Етан добре си даваше сметка какво се върти в главата й. Постара се да не му проличи. Жени като Линда го плашеха до смърт.

— Здравей, Линда. Не знаех, че работиш тук.

Иначе кракът му нямаше да стъпи в пицарията.

— Просто помагам на татко за няколко седмици. — Беше останала без пукната пара, а баща й — собственик на пицарията — заяви, че няма да допусне да цеди него или майка си за пари, ако не се хване за работа. — Не съм те виждала напоследък.

— Ами тук съм.

Искаше му се да се отдалечи. Парфюмът й го караше да настръхне.

— Чувам, че с братята ти сте наели онази стара барака и строите яхти. Все се каня да намина да видя.

— Няма много за гледане.

Къде, по дяволите, беше Сет в момент, когато се нуждае от него? Колко време може да изкара с няколко проклети жетона?

— Независимо от това ми се ще да видя. — Прокара тънките си пръсти по ръката му, усети стегнатите мускули и с мъркащ глас прошепна: — Мога да се измъкна оттук за малко. Защо не отидем да ми покажеш какво представлява работилницата?

За миг престана да разсъждава. В края на краищата беше човешко същество. А тя прокарваше език по горната си устна с явното намерение да привлече вниманието му и да накара кръвта на всеки мъж да закипи. Не че се интересуваше; ни най-малко. Но отдавна жена не бе стенала под него. А имаше чувството, че Линда ще е шампион по стенене.

— Постигнах най-високия резултат. — Сет се настани в сепарето възбуден от победата и грабна пепси колата.

— Що се бави лицата? Умирам от глад.

Етан въздъхна облекчено.

— Ей сега ще дойде.

Независимо че прекъсването я ядоса, Линда се усмихна широко на Сет.

— Този трябва да е нова добавка. Как се казваш, момчето ми?

— Аз съм Сет. — Прецени я светкавично. Мацка. Беше ги виждал много през краткия си живот. — А ти коя си?

— Аз съм Линда. Стара приятелка на Етан. Баща ми е собственик на пицарията.

— Тогава защо не кажеш да донесат пицата по-бързо, преди да си умрем от старост тук?

— Сет! — Тази думичка и погледът на Етан накараха момчето да млъкне. — Баща ти продължава да прави най-хубавите пици в залива — продължи той с усмивка. — Непременно да му кажеш.

— Ще му кажа. А ти ми се обади, Етан. Вече съм свободна жена.

Тя се отдалечи, а бедрата й се поклащаха като метроном.

— Мирише като онзи щанд в търговския център, където продават всички ония щуротии за момичета. — Сет свъси вежди. Не я хареса, защото по нещо му напомняше на майка му. — Просто иска да се навре в панталоните ти.

— Млъквай, Сет.

— Вярно е — настоя той и сви рамене, но за щастие изостави темата, когато Линда се появи с пицата.

— Заповядайте — поднесе им я тя и се наведе малко повече от необходимото, в случай че Етан е пропуснал да види достатъчно от прелестите й първия път.

Сет грабна парче и го захапа, макар да знаеше, че пицата беше гореща.

— Хубава е — отсъди той с пълна уста, — но и тези, дето Грейс ги прави — и то почти от нищо — си ги бива. Дори са някак по-вкусни.

Етан само изсумтя. Самата мисъл за Грейс, след като в главата му се мярна — макар и неохотно — краткотрайна сексуална фантазия с Линда Брустър, го притесни.

— Да. Трябва да видим дали ще ни направи някой ден, когато дойде да изчисти и пооправи къщата — завърши момчето. — Тя идва утре, нали?

— Да. — Той взе парче, но установи, че вече няма апетит. — Предполагам.

— Дали ще се навие да ни направи една?

— Нали днес ядем пица?

— И к’во от това? — Сет за секунди изгълта първото парче. — Така ще имаме възможност за сравнение. Добре е Грейс да си отвори заведение или нещо такова, та да не се налага да работи на толкова много места. Тя постоянно работи. Иска да купи къща.

— Така ли?

— Да. — Сет близна соса от пръста си. — Мъничка, но да е с градинка, за да има къде да си играе Обри, да си има кученце или други неща.

— Тя ли ти каза всичко това?

— Разбира се. Попитах я защо си съдира задника да чисти толкова много къщи и да работи в заведението на Снидли и тя ми каза, че го прави предимно заради това. И ако не изкара достатъчно, двете с Обри няма да си имат свое местенце, докато момиченцето не тръгне на детска градина. Сигурно и мъничка къща струва доста мангизи, а?

— Струва — отвърна Етан тихо. Припомни си колко доволен и горд се почувства, когато си купи своята къщурка на брега; какво бе означавало за него да види, че е успял. — А е нужно време, за да спестиш пари.

— Грейс иска да изплати къщата, преди Обри да тръгне на училище. А после щяла да започне да събира за колеж, така разправя. — Изсумтя и прецени, че ще се справи и с трето парче. — А Обри е още бебе. Има милион години, докато постъпи в колеж. Казах й го — добави, защото изпитваше задоволство да съобщи, че двамата с Грейс разговарят. — Тя се засмя и каза, че само преди пет минути на Обри й е поникнало първото зъбче. Не разбрах какво общо има.

— Имала е предвид, че децата растат бързо. — Тъй като апетитът му очевидно нямаше да се върне, Етан затвори капака на кутията и извади няколко банкноти. — Хайде да занесем останалото в работилницата. Утре сутрин не си на училище, да поработим още час-два.

Поработи повече от два часа. Веднъж захванал се, сякаш не можеше да спре. Така не си позволяваше да блуждае, да се чуди, да се притеснява.

Яхтата представляваше конкретна задача с определен срок. Тук знаеше точно какво трябва да прави, така както знаеше какво следва при лова на раци. В тази работа нямаше „може би“ или „ако“.

Етан продължи да работи дори след като Сет се сви върху старото одеяло и заспа. Шумът от инструментите очевидно не му пречеше, макар той да се чудеше как е възможно човек да спи, след като е погълнал почти цяла голяма пица.

Нощният хладен бриз мързеливо нахлуваше през отворените врати. Беше загасил радиото и сега се чуваше единствено плясъкът на водата.

Работеше бавно, внимателно, въпреки че съвсем ясно си представяше крайния резултат. Кам, разсъждаваше той, ще се справи с интериора. Него най го биваше по довършителните дърводелски работи. Филип беше най-добър в грубата работа и къде-къде по-умел във физическия труд, отколкото си признаваше.

Етан пресметна, че при това темпо лодката ще е готова и пусната във водата до два месеца. Ще остави сметките на Филип: да пресметне процентите и да изчисли печалбата. Парите щяха да отидат за адвокати, за работилницата и за храна.

Защо Грейс никога не му бе споменавала, че иска да купи къща?

Намръщи се замислено и посегна да вземе един болт. Въпросът не беше ли прекалено сериозен, за да го обсъжда с десетгодишно момче? Но пък, трябваше да признае, Сет я беше попитал. А самият той само й заяви, че не бива да работи толкова много, но не попита защо го прави.

Редно беше тя да си оправи отношенията с баща си, мина му през ума. Ако за пет минути двамата забравят за упоритата си гордост, характерна за семейство Мънроу, сигурно ще се разберат. Добре, забременяла е — Етан не се съмняваше, че Джак Кейси се е възползвал от младото, наивно момиче, и би трябвало да го разстрелят, — но с това вече бе свършено.

В неговото семейство никой никога не се сърдеше на другите. Караха се, естествено, а той и братята му дори често се бяха били помежду си, но след това всичко приключваше.

Вярно, неприятно му беше, когато Кам запраши за Европа, а Филип се премести в Балтимор. Стана толкова скоро след смъртта на майка им, че още се чувстваше уязвим. Всичко се промени, преди да успее да мигне. Направо го беше яд.

Но дори и след това никога нямаше да обърне гръб на единия или другия, ако имаха нужда от него. Както не се съмняваше, че и те няма да му обърнат гръб.

Струваше му се най-глупавото и загубено нещо Грейс да не потърси помощ, а баща й да не й я предложи.

Хвърли поглед към големия кръгъл часовник на стената над входните врати. Идея на Филип, сети се усмихнат. Настояваше да отбелязват колко време са работили, но доколкото Етан знаеше, само Филип записваше изработените часове.

Сега беше почти един; значи Грейс ще приключи работа след около час. Няма да е зле да натовари Сет в камиона и да се отбие да пийне едно „При Снидли“. Колкото… да провери как са нещата.

Тъкмо се накани да се надигне и чу момчето да простенва насън.

Значи пицата най-после си казва думата, реши Етан и поклати глава. Но същевременно му хрумна, че детството няма да е пълноценно, ако поне няколко пъти не те заболи стомахът от преяждане. Разкърши рамене и се приближи към спящото момче.

Наведе се, сложи ръка върху рамото на Сет и леко го разтърси.

Момчето скочи, замахвайки с юмрук.

Ударът се стовари в устата на Етан. Той изруга по-скоро от изненада, отколкото от внезапната силна болка. Парира втория удар и хвана Сет здраво за рамото.

— Задръж малко.

— Разкарай си ръцете от мен — извика той, озверял, отчаян и все още в лапите на съня. — Разкарай си шибаните ръце от мен!

Внезапно Етан проумя какво става. Досети се от израза в очите на Сет — истински ужас и необуздан гняв. Някога самият той изпитваше и двете едновременно, заедно с чувството за безпомощност. Пусна раменете на момчето и прошепна:

— Сънуваше.

Сет продължаваше да стои със стиснати юмруци. Неусетно беше заспал. Спомняше си само как се сгушва и слуша как Етан работи. И в следващия миг се озова в една от онези тъмни стаи, където вони на застояло, на мръсотия и на човешка плът, а от съседната стая долитат прекалено силни и животински звуци.

И един от безликите мъже, доскоро обитавал леглото на майка му, е пропълзял и е поставил ръцете си върху него.

Но се оказа, че го наблюдава Етан; търпеливо, с толкова мъдрост в сериозните очи. Стомахът на момчето се сви не само заради онова, което се бе случило досега, но и заради онова, което предстоеше Етан да узнае.

И понеже не намери думи, за да се извини, просто отново затвори очи.

Именно това наклони везните за младия мъж — предаването в ръцете на безпомощността, плъзгането към срама. Остави тази рана отворена, но сега явно все пак се налага да се занимае с нея.

— Не бива да се страхуваш от случилото се преди.

— Не се страхувам от нищо. — Сет рязко отвори очи. Гневът и горчивината в тях бе като на възрастен, но гласчето му потреперваше като на дете, каквото всъщност беше. — Не се страхувам от някакъв си глупав сън.

— Няма защо и да се срамуваш от миналото.

Именно защото ужасно се срамуваше, той скочи на крака. Ръцете отново бяха свити в юмруци, готови да удрят.

— От нищо не ме е срам. А и ти нищо не знаеш.

— Знам точно какво изпитваш. — Именно защото отговаряше на истината, мразеше необходимостта да говори по този въпрос. Но независимо от решителната стойка момчето трепереше и Етан осъзнаваше колко самотно се чувства. Оставаше му единствено да поговори. Така бе правилно да се постъпи. — Знам какви кошмари ме преследваха дълго след като тази част от живота ми приключи. — И продължават да се явяват от време на време, призна си, но прецени, че не е нужно да съобщава на момчето за вероятността цял живот да го спохождат и да се налага да се бори с тях. — Знам какво става с човек.

— Дрън-дрън. — Сълзите напираха в очите на Сет, което го унизяваше още повече. — Нищо ми няма. Измъкнах се, не е ли така? Отървах се от нея, нали? И никога няма да се върна, каквото и да стане.

— Не, няма да се върнеш — увери го той. — Каквото и да стане.

— Не ми пука какво мислиш ти или някой друг за случилото се преди. И като се преструваш, че си наясно, няма да ме излъжеш да ти кажа неща за тогава.

— Няма нужда да казваш нищо. А на мен не ми се налага да се преструвам. — Вдигна шапката, паднала от удара на момчето, и разсеяно я нахлупи. Ала небрежното движение с нищо не намали напрежението, което изпитваше, нито отпусна стегнатия му на възел стомах. — Майка ми беше проститутка… Биологичната ми майка. И наркоманка с предпочитание към хероина. — Не откъсваше очи от Сет и се стараеше да говори безизразно. — Бях по-малък от теб, когато за пръв път ме продаде на мъж, който имаше слабост към момченца.

Дишането на Сет се учести и той отстъпи. „Не! — бе единственото, което му мина през ума. — Етан Куин е олицетворение на всичко силно, солидно и… нормално.“

— Лъжеш!

— Хората лъжат главно, за да се фукат или за да се измъкнат от някоя каша. Не става въпрос нито за едното, нито за другото. Какъв смисъл има да лъжа в момента?

Отново свали шапката — пак започна да го стяга. Един-два пъти прокара ръка през косата си.

— Продаваше ме на мъже, за да плаща за дозата си. Първия път се борих. Нищо не постигнах, но се борих. И втория път оказах съпротива, както и няколко пъти след това. После престанах, защото ако не се подчинявах, ставаше по-лошо.

Продължаваше да гледа момчето в очите. На яркото осветление те бяха тъмни и не така спокойни, както когато започна да му говори. Сет изпита болка в гърдите, преди да се сети отново да поеме въздух.

— Как издържаше?

— Престана да ми пука. — Етан сви рамене. — Престанах някак да съществувам, ако ме разбираш какво искам да кажа. Нямаше към кого да се обърна за помощ… Или по-скоро нямах представа, че има такива хора. Тя доста често се местеше от място на място, за да не я издирят социалните работници.

Сет стискаше побелелите си устни. Прокара ръка по тях яростно и изрече:

— Никога не знаеш къде ще се събудиш сутрин.

— Точно така: никога не знаех.

Всички места обаче си приличаха. И всичките миришеха еднакво.

— Но си се измъкнал. Спасил си се.

— Да, измъкнах се. Една вечер, след като поредният мъж свърши и с двама ни, настъпи… известна бъркотия. — Писъци, кръв, псувни. Болка. — Не си спомням всичко съвсем ясно, но пристигнаха ченгетата. Вероятно съм бил доста зле, защото ме отведоха в болница и бързо се досетиха какво е станало. Попаднах в системата, но лекарката, която отговаряше за мен, се оказа Стела Куин.

— Те са те прибрали…

— Прибраха ме. — И като изрече това, напрежението на Етан изчезна. — Не само промениха живота ми, а и го спасиха. После дълго време сънувах кошмари; от онези, от които те облива пот и едва дишаш, убеден, че пак си в ада. А и дори след като осъзнаеш, че не е така, още продължаваш да трепериш.

Сет избърса с юмрук сълзите, но вече не се срамуваше от тях.

— Аз винаги успявах да се спася. Понякога за малко да ме хванат, но винаги се измъквах. Никой от тях…

— Браво на теб.

— Но независимо от това исках да ги убия. Както и нея. Исках.

— Знам.

— Не ми се щеше да го казвам на никого. Рей май се досещаше и имам чувството, че и Кам знае. Не искам никой да си мисли, че… да ме погледне и да реши… — Не намираше думи да се изрази поради чувството за срам и стеснение, че някой ще го погледне и ще се досети какво е ставало или какво е могло да стане в онези мрачни смрадливи стаи. — Защо ми го разказа?

— Защото е важно да разбереш, че от това не си по-малко мъж.

Етан млъкна, знаейки, че Сет ще прецени дали да приеме истината, или не.

Срещу себе си Сет видя мъж: висок, силен, самоуверен, с мазоли по ръцете и спокойни очи. Една от тежестите, които смазваха душата му, се вдигна.

— Май си прав. — Усмихна се леко. — Имаш кръв на устните.

Етан прокара опакото на ръката си по устата; разбра, че са прекосили тънка граница.

— Добро кроше вадиш. Изненада ме. — Протегна ръка и разроши косите на Сет. Момчето продължи да му се усмихва. — Хайде да почистим — предложи Етан — и да се прибираме вкъщи.