Самотни пясъци

Втора глава

Един от най-хубавите дни беше събота. А когато тази събота е последната преди лятната ваканция, тя се превръща в огромно сияещо златно кълбо.

Прекарваше съботите заедно с Етан и Джим като истински мъж. Това означаваше усилена работа, горещо слънце и студени напитки. С очи засенчени от козирката на шапката и наистина страхотните слънчеви очила, които си купи от базара в търговския център, Сет хвана пръта и притегли поредната шамандура, оставена като белег къде е коша. Мускулите му се напънаха под тениската, което за пореден път го увери, че истината е при водата.

Загледа се в Джим. Той наклони коша и с няколко отсечени движения изтръска раците. После махна препятствието — което този път се оказа ръждясала консервена кутия — и сложи нова стръв на дъното. Внимателно вади остатъците от старата, отбеляза Сет, и се загледа как гларусите и чайките, кряскайки в самозабрава, се спускат към тях. Момчето прецени, че би се справило с всичко това и само, ако иска. Да не би да се страхува от никакви си глупави раци само защото приличат на огромни буболечки-мутанти от Венера и имат щипки, които безмилостно захващат и щипят?

Но вместо това имаше за задача да отбележи къде е следващата шамандура, за да се насочат натам.

Знаеше как да различава мъжките от женските раци. Джим твърдеше, че женските си лакират ноктите, защото техните щипки бяха червени. Показа му и няколко съвокупляващи се раци. Наричаше ги „двойни“. Мъжкият се покатерваше върху гърба на женската и така плуваха дни наред, както му се струваше на Сет.

Хрумна му, че сигурно им харесва.

Етан заяви, че раците се женят, и когато момчето се изхили, вдигна вежди. Това заинтригува Сет достатъчно, за да посети училищната библиотека — искаше да прочете за раците. И му се стори, че отчасти разбира какво има предвид Етан. Мъжкият един вид пази женската, като се качва отгоре й, защото в този момент нейната черупка става крехка и тя е уязвима. Дори след като приключат, той остава върху гърба й и чака черупката й отново да се втвърди, а понеже тя прави това само веднъж в живота си, то е все едно да се ожениш.

Замисли се за сватбата на Кам и госпожица Спинели — напомни си, че вече ще я нарича Анна. Женорята почти без изключение се разцивриха, а мъжете се смееха и пускаха шеги. Всички май смятаха, че купищата цветя и музиката са голяма работа; е, имаше и тонове храна. Не схващаше съвсем ясно нещата. Излизаше, че се жениш, за да правиш секс, когато поискаш, и никой няма да те гледа навъсено.

Но все пак беше гот. Никога не бе прекарвал така. Нищо че Кам го завлече в магазина и го накара да пробва толкова много костюми.

Е, понякога се тревожеше, че нещата ще се променят точно когато посвикна. Сега вече в къщата щеше да има жена. Той нямаше нищо против Анна; харесваше я. Отнасяше се честно с него, нищо че е социална служителка. Но беше жена.

Като майка му.

Опита се да прогони тази мисъл. Ако се замисли за майка си, ще се сети и за съвместния им живот — за наркотиците, мръсните малки стаи, — а това ще развали деня му.

През десетгодишния му живот слънчевите и хубави дни не бяха чак толкова много, та да рискува да развали днешния.

— Готвиш се да задремеш ли там, Сет?

Спокойният глас на Етан го върна към действителността. Примигна, видя блесналото по водната повърхност слънце, поклащането на оранжевите шамандури.

— Замислих се нещо — отвърна тихо и бързо посегна към следващата шамандура.

— Виж, аз не се занимавам много-много с мислене — обади се Джим, придърпа коша и започна да вади раците. Бръчките по лицето му станаха по-дълбоки заради широката усмивка, с която продължи: — Ще ме хване мозъчна треска.

Фулиш, все още достатъчно малък, се надвеси над улова. Каците се катереха един върху друг, а щипките им щракаха зловещо. Кутрето се приближи още малко, но само след миг изквича и отскочи назад.

— Това пале — засмя се Джим — няма опасност да го хване мозъчна треска.

Дори след като закараха дневния улов до кея, изпразниха контейнера и откараха Джим, денят не беше приключил. Етан отстъпи от кормилото.

— Трябва да отидем до работилницата. Искаш ли ти да управляваш?

Тъмните слънчеви очила прикриваха очите на Сет, но съдейки по начина, по който увисна долната му челюст, младият мъж си представи изненадата в тях. Развесели се съвсем, когато момчето сви нехайно рамене, сякаш подобни неща се случваха всеки ден.

— Разбира се. Няма проблеми.

С влажни длани Сет пое руля.

Етан застана до него с ръце, пъхнати в задните джобове; очите му бдяха зорко. Наоколо имаше доста морски съдове. Топлият слънчев следобед бе привлякъл доста хора в залива. Но на Етан и Сет не им предстоеше да ходят далеч, а пък и момчето все някога трябваше да се научи. Не можеш да живееш в Сейнт Кристофър и да не знаеш как се управлява рибарска лодка.

— Малко към щирборта — посъветва той Сет. — Виждаш ли лодката ей там? Направо ще се забие в теб, ако следваш този курс.

Момчето присви очи и погледна към лодката и хората. После изсумтя.

— Така е, защото онзи, дето я управлява, обръща повече внимание на мацката с бикините, отколкото накъде духа вятърът.

— Е, трябва да се признае, че изглежда чудесно по бикини.

— Не разбирам какво толкова намират в женските гърди.

Етан успя да сдържи смеха си и кимна привидно сериозно.

— Една от причините е, че ние ги нямаме.

— Лично аз съм много доволен, че е така.

— Ще видим какво ще мислиш след две-три години — промърмори младият мъж.

Мисълта го сепна. Какво, по дяволите, щяха да правят, когато хлапето навлезе в пубертета? Ще се наложи някой да поговори с него за… тези неща. Знаеше, че Сет и без това вече е твърде широко осведомен за секса, но по-скоро като за нещо тъмно и неприятно. Същите познания, които самият той придоби на прекалено ранна възраст.

Доста скоро ще се наложи един от тях да му обясни какви би трябвало да са нещата и какви могат да бъдат.

Надяваше се с цялото си сърце честта за това обяснение да не се падне на него.

Зърна работилницата: старата тухлена сграда, чисто новия дървен кей, който построи с братята си. Изпълни се с гордост. Дори и не особено внушителна с небоядисаните тухли и кръпките по покрива, изглеждаше добре. Стъклата, макар и прашни, бяха нови и здрави.

— Намали малко. Сега вече — по-бавно. — Хвана разсеяно ръката на Сет върху кормилото. Усети как момчето се скова, после се отпусна. Все още имаше проблем при неочаквано докосване, отбеляза Етан. — Точно така… Само още малко надясно.

Лодката се удари леко в кея и той скочи, за да я завърже.

— Добре се справи.

Кимна на Саймън; разтреперан от възбуда, той чакаше знака, за да скочи след него. С лудо квичене тръгна и Фулиш, поколеба се и го последва.

— Подай ми хладилната чанта, Сет.

Леко пуфтейки, Сет я надигна и подхвърли:

— Някой път, когато излезем за раци, може аз да управлявам лодката.

— Може.

Етан изчака момчето да стъпи здраво на кея и едва тогава се отправи към задните врати на сградата.

Те зееха широко отворени и отвътре се чуваше гласът на Рей Чарлз. Младият мъж остави хладилната чанта до вратата и се огледа.

Корпусът вече беше завършен. Кам се труди безкрайни часове, за да отхвърли колкото може повече работа, преди да замине на сватбеното си пътешествие. Двамата с Етан внимателно наслагваха дъска след дъска и в резултат те прилепваха плътно една към друга, а повърхността, където се срещаха, оставаше гладка. Солиден корпус. Нито една яхта на братята Куин няма да има пролуки.

Етан почти изцяло я конструира; Кам внесе някоя и друга корекция. Извитият корпус струваше скъпо като работа, но гарантираше стабилност и бързина. Той познаваше клиента си; държеше на външния вид не по-малко, отколкото на здравината.

Когато се стигна до мазането на корпуса със смес от ленено семе и терпентин, включи и Сет. Работата бе изморителна и човек можеше да се изгори, независимо от предпазните ръкавици, но момчето се справи добре.

Застанал на прага, Етан продължи да оглежда елегантната линия на корпуса. Осигуриха и достатъчно голям салон, защото клиентът обичаше да кани приятели и да плава със семейството си, разполагаше с пари и не се скъпеше да ги харчи за хобито си. Младият мъж се сети как човекът настояваше да използват тиково дърво, въпреки уверенията му, че бор или кедър ще свършат същата работа. Сега трябваше да признае, че тиковото дърво изглежда чудесно.

Брат му Филип работеше по палубата гол до кръста заради горещината и влагата. Тъмните му коси бяха прибрани под шапката, докато завинтваше дъските. През няколко секунди острият звук на електрическата отвертка заглушаваше гласа на Рей Чарлз.

— Как върви? — извика Етан.

Филип вдигна глава. Измъченото му ангелско лице лъщеше от пот, а златистокафявите му очи гледаха раздразнено. Току-що през ума му мина, че заема важен пост в сферата на рекламата, а не е някакъв дърводелец, по дяволите.

— Тук е по-горещо отколкото в ада, а е още едва юни. Трябва да вземем няколко вентилатора. Има ли нещо студено или поне хладно в чантата? Изпих всички течности преди час.

— Завърта се кранчето в тоалетната и потича вода — отбеляза Етан, навеждайки се да извади студена безалкохолна напитка от хладилната чанта. — Технологията е съвсем нова.

— Бог знае какво има във водата от чешмата. — Филип улови подхвърлената кутия и навъсено погледна етикета. — Тези поне ти казват с какви химикали са ги напълнили.

— Съжалявам, но изпихме всичката минерална вода. Нали знаеш как я унищожава Джим?

— Да ви вземат дяволите — изруга Филип привидно ядосан.

Отпи от студеното пепси и вдигна вежди, когато брат му се приближи, за да оцени работата му.

— Добре си се справил.

— О, благодаря, шефе. Ще ми вдигнеш ли заплатата?

— Разбира се. Направо ще ти я удвоя. Сет е математическият гений. Колко е нищо по нищо, Сет?

— Двойно нищо — отговори той ухилен.

Пръстите го сърбяха да опита как работи електрическата отвертка. До този момент никой не му позволяваше да я докосне — нито нея, нито някой друг от електрическите инструменти.

— Е, при това положение вече съм в състояние да си позволя онова пътуване с кораб до Таити, дето съм замислил.

— Защо не отидеш да вземеш един душ? Или имаш нещо против и срещу миенето с вода от чешмата? Аз ще продължа тук.

Предложението беше съблазнително. Филип беше мръсен, потен и разгорещен. Но знаеше, че Етан е станал преди зазоряване и вече е изработил колкото всеки нормален човек свършва за един ден.

— Ще се потрудя още два-три часа.

— Чудесно. — Етан очакваше точно такъв отговор. Брат му често мърмореше, но никога нямаше да те подведе. — Струва ми се, че ще успеем да завършим палубата още днес.

— Може ли…

— Не — отвърнаха и двамата в един глас, досещайки се какво се готви да попита Сет.

— Защо не, по дяволите? — възропта момчето. — Не съм глупак. Никого няма да нараня с тъпата отвертка, я!

— Защото ние искаме да си играем с нея — усмихна се Филип. — А и сме по-големи от теб. Я вземи. — Бръкна в задния джоб, извади портфейла и измъкна петдоларова банкнота. — Иди до сладкарницата на Крофорд да ми купиш минерална вода. Ако мине без хленчене, с рестото си купи сладолед.

Сет не захленчи, но преди да подвикне на кучето си и да се отправи навън, промърмори, че го експлоатират като роб.

— Редно е да му покажем как се борави с инструментите — отбеляза Етан. — Доста е сръчен.

— Да, но сега исках да го разкарам. Снощи нямах възможност да ти кажа. Детективът е засякъл, че Глория Делаутер е стигнала чак в Нагшед.

— Значи се е отправила на юг. — Вдигна очи и погледна Филип. — Открил ли я е вече?

— Не, мести се често и плаща в брой. Пръска големи суми. — Устните му се свиха. — Очевидно има доста пари за харчене, след като татко й плати толкова много за Сет.

— Изглежда, не смята да се връща насам, а?

— Бих казал, че се интересува от хлапето толкова, колкото въшлива улична котка се интересува от умряло котенце. — Собствената му майка беше същата, припомни си той. Никога не бе срещал Глория Делаутер, но познаваше този тип жени. И я презираше. — Ако не я открием — продължи, докато прокарваше студената кутия по челото си, — никога няма да узнаем истината за татко. А и за Сет.

Етан кимна. Филип вероятно имаше право. Но не за пръв път се зачуди какво щяха да направят с истината, когато я узнаят.

Етан възнамеряваше да завърши четиринадесетчасовия работен ден, като вземе дълъг душ и изпие една студена бира. Направи и двете едновременно. За вечеря решиха да стоплят готова храна и той изнесе своята порция на задната веранда — искаше да я изяде на спокойствие. Вътре Сет и Филип се караха кой видеофилм да гледат първо. Арнолд Шварценегер се биеше срещу Кевин Костнър.

Етан вече бе заложил на Арнолд.

Приеха негласно правилото Филип да се грижи за Сет в събота вечер. Така Етан имаше възможност да избира: или да се присъедини към тях и заедно да гледат филми, както ставаше понякога, или — което се случваше по-често — да се усамотява с някоя книга. Или, разбира се, да излезе, но рядко го правеше.

Преди баща им да почине така внезапно и животът на всички да се промени, той живееше сам в малката си къщурка. Сега тя му липсваше, но се постара да не намрази младата двойка, която пусна да живее там под наем. Те обожаваха уюта на дома му и често му го повтаряха. Малките стаи имаха високи прозорци, дърветата хвърляха сянка върху къщата и й осигуряваха уединение, а нощем се чуваше плискането на вълните.

И той обичаше дома си. След като Кам вече бе женен и Анна щеше да живее при тях, можеше да помисли дали да не се върне. Но парите от наема сега бяха необходими. И което бе по-важно, той обеща. Щеше да живее тук, докато не приключат успешно цялата правна битка и Сет не стане техен завинаги.

Залюля се на стола и се заслуша в нощните шумове. Вероятно дори се унесе, защото сънят изплува, и то съвсем ясно.

— Винаги си бил по-голям самотник от останалите — отбеляза Рей. Стоеше облегнат върху перилата на верандата, леко извърнат, за да вижда водата. Косите му лъщяха като сребърна монета, а лекият бриз ги разпиляваше. — Обичаш да се усамотяваш, да премислиш или да решаваш някой свой проблем.

— Знаех, че мога да разчитам на теб или на мама. Просто обичах първо да премисля нещата, за да съм сигурен, че ги контролирам.

— А сега? — попита Рей и се обърна изцяло към него.

— Не знам. Вероятно все още не ги контролирам достатъчно добре. Сет започва да свиква с нас, държи се по-свободно. Първите няколко седмици все се опасявах да не избяга. Когато те загубихме, той тъгуваше почти колкото и ние. Или колкото нас, защото тъкмо бе започнал да вярва, че нещата се уреждат добре за него.

— Лошо е живял преди да го доведа тук. И въпреки това не чак толкова, колкото онова, което ти си преживял, Етан.

— За малко да не оцелея. — Той извади пура и бавно я запали. — Понякога още се сещам за онова време. Боли ме и ме е срам. Изпитвам ужас, защото знам какво ще стане. — Сви рамене. — Сет е малко по-малък, отколкото бях аз тогава. Струва ми се, вече започва да се отърсва от преживяното. Всичко ще е наред, стига да не му се наложи да се справя отново с майка си.

— Все някога ще има работа с нея, но няма да е сам. Това е разликата. Вие и тримата ще го подкрепите. Винаги сте се подкрепяли. — Рей широко се усмихна и цялото му лице се покри с бръчки. — Как така седиш тук сам в събота вечер, Етан? Честна дума, момче, тревожиш ме.

— Имах дълъг ден.

— На твоите години съм имал и по-дълги дни, но не забравях и нощите. Ти току-що навърши тридесет, по дяволите! Само старците седят на верандата в топла юнска вечер. Хайде, иди някъде. Виж какво ще ти се случи. — Намигна му. — Бас държа, че и двамата се досещаме какво точно би могло да стане.

Внезапни картечни изстрели и писъци сепнаха Етан. Той примигна и се вторачи в перилата на верандата. Там нямаше никого. Разбира се, че няма да има, помисли си и поклати глава. Задрямал е за минутка, това е всичко, а шумът от филма във всекидневната го събуди.

Погледна надолу и забеляза запалената пура в ръката си. Озадачен, продължи да я гледа. Значеше ли това, че я е извадил от джоба и я е запалил в съня си? Изглеждаше абсурдно. Вероятно го е сторил, преди да се унесе: просто не си е дал сметка кога го е направил.

И все пак — защо се унесе, след като не изпитваше умора? Напротив — чувстваше се неспокоен, напрегнат и нащрек.

Надигна се, разтърка врата си и се раздвижи напред-назад по верандата. Дали не е по-добре да влезе вътре, да хапне пуканки и да изпие още една бира? Стигна до мрежестата врата и изруга. Нямаше никакво настроение да гледа филм. По-добре да се поразходи с колата и да види какво ще му се случи?

Грейс не усещаше краката си. Проклетите високи токчета, част от сервитьорската униформа, бяха истински убийци. В делничните вечери се издържаше — от време на време успяваше да ги изхлузи за малко и дори да приседне. Но в събота „При Снидли“ винаги беше препълнено.

Отнесе подноса с празни чаши и пълни пепелници до барплота и започна сръчно да ги оставя за миене, докато даваше поръчките на бармана.

— Две светли наливни, две тъмни, джин с тоник и сода с лимон.

Налагаше се да надвиква шума и онова, което се наричаше музикално изпълнение на оркестъра от трима изпълнители, наети от Снидли. Музиката в заведението винаги бе кофти, защото Снидли не даваше пари за свестни музиканти.

Но очевидно никой не се впечатляваше.

Дансингът бе препълнен с двойки и оркестърът прие това като знак да засвири още по-високо.

В главата на Грейс сякаш кънтяха хиляди камбани, а гърбът й започваше да пулсира в такт с оркестъра.

Приготвиха поръчката й и тя пое през тясното пространство между масите. Очакваше групата туристи с изискани дрехи да прояви щедрост при бакшишите.

Обслужи ги с усмивка, даде знак, че е разбрала поръчката за още една наливна бира, и се отправи към шумната компания на съседната маса.

До почивката й оставаха десет минути. Струваха й се като десет години.

— Здравей, Грейси.

— Как сте Къртис, Боби? — В далечното, както й се струваше в момента минало, бяха съученици. Сега двамата работеха за баща й, като опаковаха морски деликатеси. — Както обикновено ли?

— Да, две бири. — Къртис я дари с обичайното си потупване отзад. Тя не се притесняваше — приемаше жеста му за съвършено невинен, просто начин да я увери в доброто си отношение и готовност да я подкрепи. Някои от посетителите имаха далеч не толкова безобидни ръце.

— Как е прекрасното ти момиченце?

Грейс се усмихна, осъзнавайки, че това е една от причините да приема грубата му ласка: винаги я питаше за Обри.

— С всеки изминат ден става все по-хубава. — Видя, че от съседната маса й правят знак. — Ей сега ще ви донеса бирите.

Носеше поднос, отрупан с халби, чаши и купички с ядки, когато Етан влезе. Едва не изпусна таблата. Той никога не идваше в заведението в събота. Понякога се отбиваше за по една бира през делничните дни, но никога не идваше, когато е претъпкано и шумно.

Външно уж приличаше на всички останали мъже в заведението: избелели, но чисти джинси, обикновена бяла тениска, стари, но здрави ботуши. Ала за Грейс той никога не изглеждаше като другите мъже.

Вероятно заради стройното жилаво тяло, което се движеше с гъвкавостта на танцьор между масите. Притежава вродена грация, прецени тя, от онази, която не се учи, а същевременно е така мъжествена. Винаги имаше вид на моряк, стъпил здраво на корабната палуба.

Или може би заради лицето му: скулесто, обветрено и почти красиво. Или заради очите — винаги ясни и замислени; така сериозни.

Разнесе поръчките, прибра парите, взе нови поръчки. И с крайчеца на окото си го наблюдаваше как сяда при барплота, точно до мястото, където се даваха поръчките.

Напълно забрави за мечтаната почивка.

— Три бири, едно уиски, бутилка минерална вода. — Обърна се към него и се усмихна. — Здравей, Етан.

— Доста работа имате тази вечер.

— Лятна събота. Да ти потърся ли маса?

— Не, добре съм тук.

Барманът бе зает с изпълнението на друга поръчка и тя разполагаше с няколко секунди.

— Стийв е зает в другия край на бара, но ей сега ще се появи и тук.

— Не бързам.

Като правило той се стараеше да не мисли как изглежда тя в тясната къса пола, с дългите крака и обувките с високи токчета. Но тази вечер си даде сметка, че му се мисли точно за това.

В момента имаше чувството, че е напълно в състояние да обясни на Сет защо мъжете толкова се прехласват по женските гърди. Тези на Грейс бяха малки и високи и част от извивката им се виждаше над деколтираното бюстие.

Внезапно отчаяно му се допи бира.

— Остава ли ти време да седнеш поне за минутка?

За миг тя не му отговори. Сякаш умът й престана да функционира, докато спокойните му замислени очи я изучаваха.

— Аз… ъ… Почти е време за почивката ми. — Усещаше, че ръцете й несръчно подреждат подноса. — Бих искала да изляза навън, да глътна малко въздух, да се спася от шума.

Стараейки се да се държи естествено, тя погледна към оркестъра и многозначително завъртя очи. Етан я възнагради с усмивка.

— Могат ли да свирят по-лошо?

— О, да. Тези страшно ги бива именно за това.

Почти се успокои. Взе подноса и тръгна да разнесе поръчките.

Отпиваше от бирата, която Стийв постави пред него, и я наблюдаваше: как се движи, как се полюляват бедрата; как леко прикляква, взема чаша или халба от таблата и я поставя на масата.

Наблюдаваше я и очите му се присвиха, когато Къртис отново я шляпна приятелски.

Очите му се присвиха още повече, когато някакъв непознат с избеляла тениска я грабна за ръката и я придърпа към себе си. Видя Грейс да се усмихва и да поклаща глава. Етан вече бе скочил от мястото си до бара и не бе напълно сигурен какво точно възнамерява да направи, когато мъжът я пусне.

Най-после Грейс се върна с подноса и този път той я сграбчи за ръката.

— Вземаш си почивката сега.

— Какво? Аз… — За неин ужас той я дърпаше навън. — Етан, трябва…

— Вземаш си почивката — повтори и отвори вратата.

Въздухът навън беше свеж и приятен, а нощта — топла. Щом вратата зад тях се хлопна, заглъхна и врявата.

— Според мен не бива да работиш тук.

Тя го зяпна. Самото изказване прозвуча странно, а изречено така, направо я смая.

— Моля?

— Чу ме, Грейс. — Напъха ръцете си в джобовете, защото не знаеше какво да прави с тях. Ако не внимава, може отново да я сграбчи. — Не бива.

— Не бива? — повтори тя невярващо.

— Ти си майка, за Бога! Какво си седнала да разнасяш питиета, облечена по този начин и всеки да те опипва. Онзи тип само дето не си навря лицето в деколтето ти.

— Нищо подобно. — Едновременно развеселена и раздразнена, тя поклати глава. — За Бога, Етан, той просто се държеше по типичен за мъжете начин. И беше съвършено безобиден.

— И на Къртис ръцете бяха по теб.

Раздразнението взе връх.

— Много добре знам къде бяха ръцете му и ако не бяха безобидни, щях да ги отблъсна.

Етан си пое дълбоко въздух. Разумно или не, той подхвана темата, и възнамеряваше да я довърши:

— Не бива да работиш полугола в някакъв бар, където през повечето време трябва да отблъскваш ръцете на мъжете от задника си. Редно е да си си вкъщи при Обри.

Раздразнението в очите й прерасна в гняв.

— О, това ли е мнението ти? Е, благодаря ти, че го сподели с мен. И за твоя информация, ако не работех — и далеч не съм полугола — нямаше да имам дом.

— Имаш си работа — заяви той упорито. — Нали чистиш къщи?

— Точно така — чистя къщи, но освен това разнасям питиета, а от време на време ловя раци. Ето колко шеметно талантлива съм и какви умения притежавам. Също така плащам наем, застраховки, медицински осигуровки, режийни и на детегледачката. Купувам храна и дрехи. Грижа се за себе си и за дъщеря си. Нямам нужда да пристигаш тук и да ми обясняваш, че не съм права.

— Просто исках да кажа…

— Чух какво имаше да кажеш. — Сърцето й биеше лудо и цялото й тяло я болеше. Но още повече я болеше, че той я презира за начина, по който си изкарва прехраната. — Поднасям коктейли и оставям мъжете да зяпат краката ми. Очаквам да ми дадат по-добър бакшиш, ако ги харесат. И ако ми дадат по-голям бакшиш, ще купя нещо на дъщеря си, което ще я накара да се засмее. Затова нека да си гледат колкото си искат. И ми се ще Господ да ме беше дарил с тяло, което да кара тези глупави дрехи да пращят, защото тогава щях да изкарвам повече пари!

Налагаше му се да направи пауза, преди да заговори; да събере мислите си. Лицето й се зачерви от гняв, но очите й бяха така изморени, че сърцето му се късаше.

— Подценяваш се, Грейс — пророни той тихо.

— Знам точно колко струвам, Етан. — Вирна брадичка. — До последния цент. А сега вече почивката ми свърши.

Тя се завъртя на изтръпналите си от умора крака и тръгна към шумното, задимено заведение.