Ще бъдеш ли тук?

14 Петата среща

Сан Франциско, 1976 год.

Елиът е на 30 години

Октомври,

ноември,

декември…

Трети месец без новини от бъдещето!

На пръв поглед всичко бе възобновило своя нормален ход. Елиът се грижеше за своите пациенти в болницата; Илена се тревожеше за своите косатки; Мат не бе видял повече Тифани, но работеше като вол за уреждането на всички проблеми около плантацията с лозови насаждения, която бяха купили заедно с Елиът.

Макар че се опитваше да се държи храбро, младият лекар живееше в постоянен смут, тревожейки се при всяко, дори и най-невинното, действие на Илена и дебнейки непрестанно за нова поява на своя двойник.

Но другият не се бе появявал напоследък…

Ето защо имаше дни, през които Елиът започваше да храни надежди, че цялата тази история е била само лош сън. Ами ако тези срещи бяха протекли единствено в неговата глава? В края на краищата подобно нещо не бе невъзможно: поради вездесъщия стрес все повече и повече хора падаха жертви на „прегаряне“, на професионална преумора, която можеше да ги доведе до тежка депресия, та дори до загуба на представа за действителността. Може пък и той да е станал жертва на подобна патология? Може би нещата отново бяха влезли в обичайния си ред и този епизод би трябвало да остане просто един лош спомен?

Толкова би искал да вярва във всичко това…

Зимата бе предявила своите права над Сан Франциско, сковавайки града в тежък студ и навъсена сивота, развеселявана единствено от коледните украси и илюминации.

През тази сутрин на 24 декември Елиът пристигна в болницата, излъчвайки добро настроение. Това бе последното му дежурство преди почивните дни. Илена трябваше да пристигне привечер, а на сутринта двамата щяха да заминат за Хонолулу, за да прекарат една безгрижна седмица под кокосовите палми и блестящото слънце.

Денят все още не бе настъпил, когато една линейка влетя с вой на сирените си в болничния паркинг. В нея се намираше носилка, а върху носилката — жена с много тежки обгаряния.

Всичко бе започнало половин час по-рано, когато пожарникарите бяха повикани, за да изгасят пожар в сграда на „Хейт-Ашбъри“. Това бе стара и порутена постройка, използвана често от наркомани и клошари. В нея някъде около пет часа, в най-лошия миг от тежък хероинен bad trip, млада жена бе изляла върху себе си туба с бензин и бе драснала клечката.

Наричаше се Емили Дънкан. Бе на двадесет години и имаше още само няколко часа живот.

Тъй като отделението за бърза помощ имаше спешна нужда от хирург, Елиът незабавно бе повикан за подкрепление. Когато се наведе, за да прегледа пациентката, той изпита потрес от ужасното състояние на раните.

Уврежданията се простираха върху цялото тяло на младата жена: изгаряния от трета степен, които деформираха краката, гърба, гръдния кош… Почти всички коси бяха изгорени и лицето й не личеше под дълбоките открити рани. Върху бюста и цялата предна част на тялото огромно констриктивно20 изгаряне стягаше гръдния й кош, сякаш могъщ звяр го бе захапал в своите челюсти и безмилостно го душеше.

За да улесни дишането Елиът избра да извърши два странични разреза, но в момента, в който приближи скалпела до нейния торс, усети как ръката му се отдръпва от тялото. Тогава затвори очи за секунда, стремейки се да прогони всякакви емоции и да възвърне концентрацията си. В крайна сметка професионализмът взе връх над чувствата и той започна операцията, без да трепне.

През по-голямата част от сутринта медицинският екип се занимаваше с Емили, правейки всичко възможно, за да осъществи най-правилното лечение и да успокои ужасните болки, които я измъчваха.

Твърде бързо обаче стана ясно, че младата жена не можеше да бъде спасена. Нейните рани бяха прекалено дълбоки и всеобхватни, дихателните й способности — твърде слаби, а бъбреците й отказаха да функционират. Ето защо се задоволиха да я стабилизират и да чакат…

В началото на следобеда, когато Елиът отвори вратата на стаята, в която Емили лежеше, той я намери покрита с бинтове и набодена с игли за вливане на серуми. Бе изненадан от странното спокойствие, което цареше в болничната стая, един вид прелюдия към предстоящото злокобно бдение над болната, смущавано единствено от ударите на сърцето, изскачащи върху екрана на монитора.

Елиът се приближи до леглото и погледна младата жена. Кръвното й налягане оставаше тревожно, въпреки че въздействието на хероина бе преминало и тя, по всичко изглежда, се бе върнала в съзнание.

Може би достатъчно, за да разбере, че е осъдена…

Той взе една табуретка и седна мълчаливо до това момиче, което не познаваше и за което не можеше повече нищо да направи. Не бяха открили никакви нейни близки и никой не бе тук, за да я съпровожда в последната й битка. Елиът би предпочел да бъде някъде другаде, но не избягна този отчаян поглед, който се бе вкопчил в неговия. В него се четеше ужас, но също и въпроси, на които той нямаше отговор…

В един момент тя се опита да промълви нещо и думите и бяха отправени към него. Елиът се наведе към нея, повдигна кислородната маска и му се стори, че чува: „Боли ме“. За да успокои болките й, реши да увеличи дозата морфин. Тъкмо щеше да го изпише върху болничния лист, когато изведнъж разбра, че Емили не му бе казала: „Боли ме“, а:

— Страх ме е…

Какво можеше да й отговори? Че и него самия го бе страх, че изпитваше угризения, задето не бе в състояние да я спаси, че в ден като днешния в главата му се прокрадваше мисълта, че животът няма смисъл?

Би предпочел да я грабне на ръце и същевременно да й изкрещи в лицето напиращото в душата му възмущение. Защо бе този жест на лудост? Благодарение на какъв низ от обстоятелства човек се озовава във воняща изоставена сграда, дрогиран до неузнаваемост? Каква болка оправдава решението да се полееш с бензин, за да изгориш като факла, когато не си навършил дори двадесет години?

Би предпочел да й изкрещи всички тези думи. Ала не това са призвани да вършат лекарите в болниците…

Тогава той се задоволи да остане с нея, обгръщайки я с цялото си съчувствие, на което бе способен. Защото нямаше никой друг, който да го направи. Наближаваше Бъдни вечер, болницата работеше в намален състав и най-вече системата не предвиждаше подобно нещо: системата бе предвидена да лекува, не и да съпровожда в последния път.

Емили дишаше все по-трудно и непрекъснато бе разтърсвана от силни тръпки.

Елиът знаеше, че въпреки морфина тя жестоко страда. Знаеше също, че никога няма да забрави нейните очи, които отчаяно се вкопчваха в неговите.

Човек вярва, че е видял всичко в своя занаят, но това не е вярно. Човек вярва, че знае кое е най-лошото, но най-лошото винаги предстои. И винаги се намира нещо по-лошо от най-лошото.

Така измина един час, после два. В петнадесет часа, когато приключваше работното му време, Елиът стана полека.

— Ще се върна — обеща той на Емили.

Излезе в коридора и повика асансьора. Трябваше да предупреди Илена, да й обясни, че не ще му бъде възможно да я посрещне на летището и че ще се върне най-вероятно някъде около полунощ.

В залата за прием намери празна телефонна кабина и набра номера на „Океански свят“, надявайки се тя все още да не е тръгнала оттам. Попадна на телефониста и помоли да го свърже с офиса на ветеринарния лекар.

— Ало? — дочу се гласът на Илена.

— Здравей… — започна той, но веднага си даде сметка, че говори с празно пространство.

Извърна глава: някой бе сложил ръка върху телефонната вилка и бе прекъснал разговора.

Неговият двойник.

— Днес е денят… — предупреди го възрастният мъж.

— Какъв ден?

— Днес Илена трябва да умре.

В мълчаливо съгласие двамата лекари се качиха на терасата, заемаща голяма част от покрива на болницата. На различни свои възрасти те бяха идвали тук, за да изпушат по някоя друга цигара, без да се подлагат на укорителните и често пъти обвинителни погледи на своите колеги. Знаеха, че на това място могат да намерят малко спокойствие.

Елиът кипеше от притеснение, нетърпелив да научи всички подробности, но неговият двойник сложи ръка на рамото му и леко го стисна, за да го възпре.

— В никакъв случай не бива да провеждаш този разговор.

— Защо?

— Защото Илена няма да разбере.

— Какво няма да разбере?

— Че я пренебрегваш, за да останеш с една пациентка след края на дежурството. Не си я виждал от три седмици: тя очаква да я посрещнеш на летището и да прекарате заедно вечерта.

Елиът се опита да се оправдае:

— Тази млада жена… толкова е ужасно всичко това, което преживява. Тя си няма никого и…

— Знам — промълви съчувствено възрастният мъж. — Преди тридесет години проседях цялата нощ до нея и никога не можах да я забравя.

От силната емоция гласът му се бе променил. Той продължи:

— Ала на сутринта, когато напусках болницата, ме очакваше най-страшната новина на света: жената, която обичах, бе мъртва.

Елиът разпери ръце в знак на неразбиране.

— Нима може да има някаква връзка между тази пациентка и смъртта на Илена?

— Ще ти разкажа всичко — обеща възрастният мъж. — Само искам да знам, че нашият договор все още е в сила.

— Разбира се, че е в сила — потвърди Елиът.

— Тогава слушай: ето какво ще се случи, ако проведеш този телефонен разговор.

Възрастният лекар започна своя разказ. Той говори дълго, с трескав приглушен глас, в който прозираше дълбоко съжаление.

За да го слуша по-добре, Елиът бе затворил очи. В съзнанието му картините на събитията се нижеха като кадри на игрален филм…

Илена: Ало?

Елиът: Здравей, аз съм.

Илена: Няма нужда да настояваш, няма да разбереш какъв ти е подаръкът, преди да настъпи вечерта!

Елиът: Слушай, миличка, имам един проблем…

Илена: Какво се е случило?

Елиът: Не мога да те посрещна на летището…

Илена: Мислех, че приключваш в три часа.

Елиът: Така е, приключих дежурството…

Илена: Но?

Елиът: Но трябва да остана с една пациентка. Млада жена, която се е опитала да се самоубие тази сутрин в някакъв изоставен бордей…

Илена: Дрогирана, предполагам?

Елиът: Какво значение има това?

Илена: Ако добре те разбирам, искаш да ми кажеш, че ще прекараш Бъдни вечер в болницата с някаква наркоманка, която познаваш едва от няколко часа?

Елиът: Само върша моята работа.

Илена: Твоята работа! Да не би да мислиш, че на този свят само ти имаш работа?

Елиът: Слушай…

Илена: Уморих се да те чакам, Елиът.

Елиът: Но защо реагираш по този начин?

Илена: Защото изминаха десет години, откакто те очаквам, а ти дори не забелязваш това.

Елиът: Ще говорим за тези работи утре сутринта…

Илена: Не, Елиът. Няма да дойда в Сан Франциско. Обади ми се в деня, когато ще си сигурен, че искаш да свържеш живота си с мен.

Елиът остана стъписан няколко минути в телефонната кабина. На три пъти грабваше слушалката, готов да позвъни на Илена, за да й се извини и да уреди нещата. Въпреки това не го стори, защото бе неспособен да изостави младата жена, агонизираща два етажа по-нагоре в болничната сграда.

Илена изчака половин час пред телефона, а после, разбирайки, че Елиът няма да й позвъни отново, накъса гневно самолетния си билет на малки парченца и го захвърли в кошчето за смет. Пак там полетя и подаръкът, който той никога нямаше да види: часовник с гравирани нейни инициали.

Излезе от кабинета си напълно смазана и се усамоти в частните градини на парка, където изплака всичките си сълзи пред розовите фламинго и алигаторите, които пет пари не даваха за нейните мъки.

После реши да отмени отпуската си и да поднови своята работа. Посвети остатъка от следобеда на обичайната си обиколка, като че ли нищо не се бе случило. Нощта отдавна вече бе паднала, когато приключи проверките с посещение при своята любима косатка.

— Здравей, Анушка. И на теб май не ти върви напоследък, милинка!

От няколко дни най-възрастната косатка в „Океански свят“ бе изпаднала в тежка депресия, отказвайки да се храни и да участва в представленията. Гръбната й перка бе увиснала, а кротостта й бе отстъпила място на необичайна агресивност както към хората, които се грижеха за нея, така и към животните, с които споделяше басейна. Причината за подобно поведение бе очевидна: нейната дъщеря, едва осемгодишната Ерика, и бе безцеремонно отнета и откарана в Европа, за да вземе участие в научна програма за възпроизводството на китообразните. Едно пътуване в самолет, продължаващо повече от двадесет часа, в желязна клетка, без дори присъствието на специалист, който да я успокоява!

Истинска лудост…

Докъдето й стигаха силите, Илена бе сторила всичко, за да се противопостави на това решение. Изтъквала бе най-вече травматизиращите последствия от подобно откъсване на животното от неговата общност, обяснявала бе, че членовете на стадата косатки, които живеят и се придвижват заедно, не се разделят никога в естествената си природна среда. Но напразно. Загрижено преди всичко за финансите, ръководството не се бе вслушало в нейните препоръки. Имаше и още нещо. Водните паркове се стремяха да изпреварят възможна бъдеща забрана за улов на китообразни и затварянето им в изкуствена среда, опитвайки се да развиват условията за възпроизвеждане на вече пленените екземпляри.

— Хайде, миличка!

Илена се бе навела над водата, за да привлече косатката към ръба на басейна, но Анушка не отговори на нейните призиви. Тя кръжеше бясно в средата на съоръжението, надавайки жални звуци и тревожно свистене.

Илена се боеше от рязък спад на имунната й защита: противно на видимостта тези мастодонти бяха много раними, силно зависими от нападенията на всевъзможни микроби. Бъбречните и белодробните им инфекции бяха нещо съвсем обичайно. Джоаким, господстващият в басейна мъжкар, имаше горчив опит в това отношение, тъй като преди около шест месеца едва се бе оправил от тежък сепсис. Такава понякога е съдбата на гигантите: да бъдат побеждавани от възможно най-малките организми.

Все по-често Илена чувстваше вътрешен дискомфорт, когато ставаше въпрос за живота на китообразните в подобни съоръжения. Пленници между четири стени, шляпащи в морска вода, пълна с всевъзможни химикали, хранени с витамини и антибиотици, делфините и косатките от аквапарковете съвсем не водеха идеалния за тях живот, за какъвто ръководствата им искаха да го представят на посетителите. Що се отнася до представленията, те наистина бяха впечатляващи, но не бяха ли и те по своята същност подигравка спрямо този животински вид, чиито когнитивни възможности не бяха чак толкова далеч от тези на човешките същества?

Изведнъж без видима причина Анушка започна да се носи с огромна скорост, нанасяйки страховити удари с глава по металната преграда на басейна.

— Не прави това! — извика й Илена и побърза да грабне един дълъг прът, с който се помъчи да отклони животното.

Вече бе виждала косатки със самоубийствени наклонности и й бе ясно, че Анушка се стреми да си нанесе тежки рани. Разтревожена, тя й хвърли няколко риби, за да осуети зловещите й намерения.

— Полека! Полека, хубавице!

Постепенно движенията на животното загубиха своята мощ и изглеждаше, като че ли Анушка е възвърнала своето спокойствие.

— Много добре, Ануш! — похвали я Илена, видимо успокоена и тя.

… додето не забеляза дългата ивица кръв, обагряща повърхността на водата.

— О, не!

Нанасяйки си тези тежки удари, косатката силно се бе наранила.

Младата ветеринарна лекарка се наведе над водата. На пръв поглед раната бе някъде около челюстта на животното.

Илена би трябвало да спази златното правило на укротителите: никога да не извършва никакви действия спрямо косатка, когато последната е агресивна, и да я придружава във водата само когато е абсолютно сигурно, че тя е настроена дружелюбно и ще съдейства на човека.

Би трябвало да задейства алармения сигнал.

Би трябвало да предупреди своите колеги.

Би трябвало…

Но намирайки се все още под впечатлението от спречкването с Елиът, Илена бе свалила гарда.

И тя се хвърли в басейна, където Анушка бе възобновила френетичното си рондо.

Когато усети приближаването на Илена, косатката се нахвърли върху нея, отваряйки огромната си паст, сякаш за да я захапе и да я отвлече към дъното.

Илена се измъкна, но косатката бе по-силна. Всеки път, когато младата жена се опитваше да излезе на повърхността, животното й преграждаше пътя и я задържаше под водата, без да й дава никаква възможност да си поеме дъх.

Илена бе забележителна плувкиня, способна да остане много минути в апнея.

Но човек не може да се бори дълго време срещу животно, дълго шест метра и тежащо четири тона…

И все пак в един миг, когато тя вече почти се бе отчаяла, Илена успя да излезе на повърхността и да възобнови дишането си. В отчаян порив тя заплува към ръба на басейна. И почти го бе достигнала, когато…

Тя се обърна назад.

За миг, по-кратък и от секунда, успя да забележи огромния опашен плавник на косатката да се стоварва отгоре й с феноменална скорост.

Ударът бе страшен и последвалата болка — толкова силна, че тя почти изгуби съзнание. Потъна, без да се бори, оставяйки се да бъде завлечена към дъното. В един сюблимен миг на просветление, когато дробовете й се изпълваха със солена вода, младата жена се запита защо Анушка, за която години наред бе полагала толкова много грижи, бе постъпила така жестоко с нея. Несъмнено на този въпрос едва ли съществуваше отговор. Несъмнено с течение на времето животът в един басейн може да накара всяко същество да полудее…

Последната й мисъл бе за мъжа, когото обичаше. Винаги бе живяла с убеждението, че двамата ще остареят заедно, а ето че тя си отиваше първа, без да е навършила дори тридесет години.

Но човек не избира своята съдба. Животът бе решил вместо нея. Всъщност нима винаги не става точно така?

Обзета от паника и ужас, заобиколена от тъмнина, тя се почувства грабната и понесена от смъртоносно течение. Докато се насочваше окончателно към отвъдното, тя само изпита съжаление, че се бяха разделили с разправия и че последният образ, който Елиът ще запази от нея, ще бъде опетнен от тягост и горчивина.

Вятърът разнасяше своя леден дъх върху покрива на болницата.

Сякаш събуждайки се от кошмарен сън, Елиът отвори очи, докато неговият двойник привършваше ужасяващия си разказ.

Двамата мъже останаха, без да проронят нито дума, единият — потресен от чутото, другият — все още под емоцията на собствените си думи.

После Елиът тръсна глава и отвори уста, ала застина в колебание. Изпреварвайки неговите съмнения, възрастният лекар извади от джоба си пожълтяло парче хартия.

— Ако не ми вярваш… — започна той.

Елиът почти изтръгна хартията от ръцете му. Бе стара дописка, изрязана от Маями Хералд.

Въпреки пожълтелия си вид вестникът носеше датата на утрешния ден: 25 декември 1976 год.!

С треперещи ръце Елиът прочете набързо текста, илюстриран с голяма снимка на Илена.

Когато вдигна очи от вестника, той само видя как възрастният лекар се отдалечава в мъглата.

— Сега ти си на ход! — извика му неговият двойник, след което отвори металната врата и изчезна зад нея.

Сякаш изоставен сам на себе си, Елиът остана още няколко секунди на покрива, объркан, скован от студа, неверието и нерешителността. После обаче престана да си задава въпроси: нямаше време за колебания, настъпил бе часът за действия.

На свой ред и той напусна терасата и се втурна по стълбището, за да спре пред телефонните кабини.

Много важно какво щеше да се случи утре!

Много важно каква бе цената, която щеше да заплати!

Той трябваше да спаси жената, която обичаше.

И нищо друго нямаше абсолютно никакво значение.

Втурна се със скоростта на снаряд в приемната зала, разблъска неколцина свои колеги, додето най-сетне се докопа до един от телефоните, сне слушалката и трескаво занабира номера на Илена.

Сигнал, че линията работи… Първите позвънявания… Секундите, които изглеждат минути, после най-сетне нейният глас:

Илена: Ало?

Елиът: Здравей, аз съм.

Илена: Няма нужда да настояваш, няма да разбереш какъв ти е подаръкът, преди да настъпи вечерта!

Елиът: Слушай, миличка…

Илена: Какво има?

Елиът: Нищо… Ще дойда да те взема на летището, както се бяхме уговорили.

Илена: Нямам търпение да те видя…

Елиът: И аз също.

Илена: Но гласът ти звучи доста странно, сигурен ли си, че всичко е наред?

Елиът: Сега всичко е наред.

След като постави слушалката на мястото й, Елиът се почувства неспособен да се върне в стаята и да издържи погледа на Емили — младата жена с тежките изгаряния, която продължаваше да агонизира. Само помоли една от дежурните сестри да минава редовно и да я наглежда. После облече палтото си и излезе на паркинга.

Имаше ли и най-малкият смисъл в това, което се канеше да направи? Беше ли наистина променил своето бъдеще, както и това на Илена? Достатъчно ли е понякога да произнесеш едно изречение вместо друго, за да преобърнеш из основи своята съдба?

Всички тези въпроси се блъскаха със страшна сила в главата му, докато вървеше към колата. Запали машинално цигара и сложи ръце в джобовете, за да се постопли. В него почувства вестникарската статия, пъхната в джоба на връхната му дреха. Тогава го осени някакво вдъхновение. Ако бе променил бъдещето, ако Илена нямаше да бъде сполетяна от смъртоносния инцидент, то никакъв журналист не би трябвало да е написал тази дописка. Следователно дописката не би трябвало да съществува!

Изпълнен с любопитство, той извади от джоба си пожълтелия лист, разгъна го, обърна го и от едната, и от другата страна. Колкото и невероятно да изглеждаше, съдържанието на вестника не бе същото. Като под въздействието на някаква магия снимката на Илена бе изчезнала и вместо дописката, отразяваща смъртта на младата ветеринарна лекарка, на същото място се открояваше съобщението за друго произшествие.