Ще бъдеш ли тук?

6

1976 год.

Елиът е на 30 години

С кучето под мишница Елиът се втурна към колата си. Трябваше да разкаже на Мат за всичко, което му се случваше. Първият му рефлекс бе да се обади на Илена, но затвори, преди тя да вдигне слушалката. Как да й изложи преживяното, без да мине за пълна откачалка? Не, по-добре да почака, за да научи повече, и чак тогава да я безпокои с тази налудничава история.

Отвори вратата на Костенурката и настани своя нов приятел на задната седалка. Започваше да се привързва към малкия лабрадор, който изглеждаше угнетен не по-малко от него след странното приключение, което му се бе наложило да преживее.

Елиът напусна крайбрежния булевард и се отправи към италианския квартал. Нощта бе доста напреднала и движението бе сравнително слабо. Пое по „Ломбард стрийт“ и взе осемте завоя, остри като ухото на фиба, които й бяха спечелили славата на най-криволичещата улица в света. Тя наистина беше великолепна и напълно заслужаваше своята знаменитост, ала тази вечер Елиът бе прекалено угрижен, за да се любува на цветните туфи и илюминациите по нея.

Бързайки да пристигне, той прекоси североизточния квартал „Норт Бийч“, профучавайки край кулите близнаци на Италианската катедрала — където преди няколко години Мерилин Монро се бе омъжила за Джо ди Маджо, — за да пристигне на върха на Телеграф хил. Мястото бе прелестно, почти сюрреалистично, човек имаше усещането, че част от полския простор се бе приютила в центъра на метрополията. Оттук градът се виждаше като на длан, а на заден план се извисяваше Коит Тауър9 — кулата в стил „ар деко“, която блестеше с бяла светлина. Растителността, многобагрена и изобилна, представляваше оазис за орляци от птички: врабчета, диви папагали, дроздове, косове…

Елиът взе на един дъх дървената стълба, която се виеше сред рододендрони, олеандри и бугенвилеи, обслужвайки малките къщички в стил „ар деко“, накацали по хълма. Достигнал до средата, той се спря пред вратата на една доста разхвърляна и неподредена градина. Както всеки път, когато идваше тук, той прескочи оградата и се затича към верандата на дървената къщичка, откъм която се носеше прочувственият припев на Марвин Гей. Понечи да почука на вратата, но тъй като тя се оказа отворена, влезе вътре, без да даде какъвто и да било знак за своето присъствие, изгаряйки от нетърпение да доведе своите грижи и тревоги до знанието на своя приятел.

— Мат, тука ли си? — извика той, прониквайки в хола. — Не можеш да си представиш какво ми се случи…

И тук Елиът застина на място. Върху ниската маса до прозореца той забеляза две чаши шампанско, стърчащи до плато с различни видове макарони. Из помещенията се носеше приятният аромат на индийски тамян. Елиът сбърчи вежди и обходи с поглед помещението, откривайки чифт дамски обувки на високи токчета до камината, сутиен в пастелни тонове, захвърлен върху канапето, и дантелени дамски гащички, покриващи главата на една статуетка. По всичко личеше, Мат не беше сам. Естествено, това бе за предпочитане, защото ако самият той носеше подобно бельо, между тях едва ли би могло да има нещо общо! Елиът тъкмо се канеше да се измъкне, стъпвайки на пръсти, когато…

— Хей, здрасти!

Той се обърна като крадец, хванат на местопрестъплението. Пред него, в Евино облекло, стоеше младата жена, която бяха срещнали по-рано на плажа…

— Мммм… Добър вечер — заекна той, отклонявайки погледа си. — Страшно съжалявам, че…

Положила с фалшива срамежливост едната си ръка върху гърдите, а другата — върху долната част на корема, тя пристъпи с люлееща се походка, пръскайки около себе си съблазън и чувственост.

— Мат не ми беше казал, че и ти ще се включиш в увеселението — каза тя с дяволити нотки в гласа.

— Не, моля Ви… Не искам дори да зная за какво намеквате. Аз просто дойдох за…

— Какво търсиш тук по това време, мога ли да знам? — прекъсна го Мат, който междувременно бе изникнал отнякъде. Цялото му облекло се състоеше в един чаршаф, увит около талията му.

— Аз очевидно преча — констатира Елиът.

— И прозорлив, поне на пръв поглед! Позволи ми все пак да ти представя Тифани, тя е в града, за да участва в конкурса за момиче на Джеймс Бонд.

— Много ми е приятно. Хм… Не Ви подавам ръка, защото виждам, че Вашите са заети.

Тифани му отговори с блестяща усмивка без дори и следа от зъбен камък.

Елиът се обърна към своя приятел:

— Слушай, Мат, имам нужда от помощ…

— Сега, веднага? В този момент? Не може ли да свършим тази работа утре? — разтревожи се младият французин, виждайки как му се изплъзва възможността да прекара нощта с едно прелестно създание.

— Добре, няма проблем, ще ти се обадя утре — съгласи се разочарованият Елиът. — Извинявай, че те обезпокоих.

Той вече бе направил няколко крачки към вратата, когато Мат, разбирайки изведнъж, че за безпокойствието на неговия приятел би трябвало да има важна причина, го хвана за рамото.

— Чакай, старче, разкажи ми какво ти се е случило.

В другия край на хола Тифани бе събрала вещите си и чувствайки се излишна, бе преценила, че е време да си ходи.

— Добре, момчета, оставям ви да се оправите помежду си — заяви тя, приключвайки да се облича. — Щом предпочитате момчешките игрички…

— Не, не, не, не, не! — разтревожи се Мат, опитвайки се да я задържи. — Това изобщо, АМА ИЗОБЩО не е това, което си мислиш! Елиът е мой ПРИЯТЕЛ!

— Не се притеснявай, миличък — увери го тя, напускайки къщата. — В Сан Франциско сме все пак, знам какво е в този град…

Полугол, Мат хукна подир нея през градината, заклевайки се във всички богове, че не е гей, като същевременно се опитваше и да получи номера на телефона й — нещо, което младата жена, ядосана, задето са я изоставили, отказа да му даде. Мат удвои усилията си, но един внезапен порив на вятъра откъм Тихия океан отнесе чаршафа, който му служеше за тога. Гол като червей, той грабна първата попаднала му под ръка саксия с цветя, който се оказа кактус с плоско стъбло, и реши да я използва в качеството на смокиново листо. Със завидно упорство той продължи известно време да подтичва зад Тифани, която въпреки своите остри като игла токчета се носеше по стръмната улица с бързината на млада газела. В един съседен дом светнаха лампите, някъде хлопна капак на прозорец. Събудена от врявата, възрастна дама провря глава през полуоткрехнат прозорец. Забелязвайки възмутената физиономия на своята съседка, Мат тръгна да се оттегля от полесражението, решен по най-бързия начин да се добере до своята крепост. Той почти бе достигнал до входната врата, когато се подхлъзна на последното стъпало на дървената стълба и се просна на площадката, при което бодлите на кактуса се забиха в най-чувствителното място на неговата анатомия.

Ревейки от болка като див звяр, той затвори зад себе си вратата, след което насочи обвинителен пръст към Елиът:

— Надявам се, че наистина имаш ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ВАЖНА ПРИЧИНА да ми погодиш тоя номер!

— На прага съм да полудея, това достатъчно ли е?

— Искаш ли да ми доставиш малко удоволствие: престани да ме гледаш така! И най-вече, не си отваряй устата!

— Нищо не съм казал — увери го Елиът, мъчейки се да прикрие усмивката си.

— Хайде, продължавай — изръмжа Мат, изнасяйки се към своята стая. — Първо ще се облека, а после ще обсъдим твоя проблем.

Елиът се пресели в кухнята и сложи да стопли вода, за да приготви кафе. Въпреки обещанието си той не се въздържа и извика на Мат:

— Искаш ли един съвет? Използвай пинсетката за епилиране!

В малката къщичка на Телеграф хил напрежението бе спаднало с една степен. Мат бе поработил върху своето тяло и сега бе навлякъл джинси и пуловер. Освежен и благоразположен, той се бе разположил на масата в очакване на своя приятел.

— Е, ще ми разкажеш ли какво ти се е случило? — попита го той, наливайки си чаша кафе.

— Той се върна — каза без заобикалки Елиът.

— Чакай да позная: твоя пътник във времето, нали така?

— Да, появи се у дома, на терасата.

Мат се намръщи, отпивайки от предложената му напитка, и сложи две бучки захар в чашата си.

— И все същите ли дивотии разправя?

— Продължава да твърди, че това съм аз, но тридесет години по-възрастен.

— Странно като симптоматика, нали, докторе?

— Прав си, всичко това наистина е смущаващо: той знае страшно много неща за мен. Интимни неща, много лични…

— Може би иска да те шантажира за нещо?

— Дори и това не иска. Твърди, че е тук, за да види още веднъж Илена.

— Във всеки случай, ако срещнеш още веднъж твоя приятел от бъдещето, не забравяй да му поискаш сведения за бъдещите спортни резултати или за движенията на борсовите индекси…

Мат отново направи смешна гримаса при отливането на следващата глътка кафе. Добави още три бучки захар и лъжичка мляко, разбърка ги и довърши изречението си:

— Така де, поне да изкараме някой друг долар покрай тази щуротия.

— Ти май не ми вярваш, а? — разочаровано попита Елиът.

— Напротив, вярвам, че има някакъв тип, който ти досажда, но не, не вярвам, че идва от бъдещето.

— Де да го беше видял как се изпари, просто изчезна… — промълви замислено Елиът.

— Знаеш ли какво? Започваш наистина да ме тревожиш. Припомням ти, че в нашия дует палячото съм аз…

Мат стана, за да изхвърли съдържанието на своята чаша в мивката, мърморейки недоволно:

— Бррр, знаеш ли какво представлява твоето кафе? Претоплена отвара от стара маратонка!

После отново се върна към своята аргументация:

— Редно е да ти припомня, че от двама ни аз съм тоя, дето е малко налудничав и екстравагантен, дето има право да се прави на смахнат и да ръси, където свари, файтонджийски шеги и закачки. Ти обаче си гласът на разума и мъдростта. Затова не обръщай естествения ход на нещата, не сменяй ролите.

— Говориш като източен мъдрец, това обаче не ми пречи да имам твърде лоши предчувствия по отношение на този тип. Той ме плаши и каквото и да казва, не съм сигурен дали ми иска само доброто.

— В такъв случай трябва да го открием и да му смачкаме малко гребена — каза Мат, грабвайки бейзболната бухалка, която се търкаляше на неговото канапе.

— Остави тия работи — въздъхна Елиът. — Този човек е два пъти по-възрастен от нас.

— И как според теб бихме могли да се качим при него?

Елиът се замисли за миг, след което установи:

— Приказките на тази особа са толкова екстравагантни, че са възможни само две обяснения: или е душевно болен…

— Или?

— Или казва истината.

— Ако нямаш нищо против, да се придържаме към първата възможност.

— В такъв случай ще трябва да се обадим във всички болници и психиатрични институции от областта, за да видим дали не им липсва някой пациент.

— Добре, задействаме се още на минутата! — възкликна французинът, грабвайки слушалката на телефона. — Ако този тип съществува, обещавам ти да го намерим.

Елиът отвори остъклените врати на библиотеката, за да потърси телефонния указател. Върху етажерките в качеството на литературни шедьоври гордо стояха няколко специализирани изследвания по лозарство и пълната колекция на Плейбой.

— Известно ли ти е, че в този свят има и други средоточия на интерес, освен жените и виното? — отбеляза Елиът.

— Така ли? — с престорено учудване отвърна Мат. — Защото, колкото и да разсъждавам, не виждам особено кои са те.

Възвърнали веднъж обичайното си състояние, двамата приятели се впуснаха да се обаждат на болниците и специализираните домове в Калифорния в желанието си да узнаят дали човекът, когото търсеха, не се намираше в списъка на лицата, напуснали ги наскоро без лекарско разрешение. Трябва да кажем, че от няколко години психиатричните болници бяха подтиквани да пускат на свобода част от своите обитатели. За да понижи данъците, губернаторът на щата — някой си Роналд Рейгън — бе решил да ореже драстично бюджетите им. Политика, която той смяташе да проведе в далеч по-голям мащаб, ако успееше да се сдобие с президентския мандат.

Елиът и Мат не жалеха труда си, но след час усилена работа се видяха принудени да признаят, че не бяха постигнали никакъв резултат. Задачата им беше прекалено трудна, а и моментът от денонощието не бе особено подходящ за подобна дейност.

— Тоя тип е човекът-невидимка — изрева Мат, затръшвайки телефонната слушалка. — Искаш ли да продължаваме?

— Мисля, че не действаме както трябва. Всъщност аз не искам нищо друго, освен едно доказателство.

— Доказателство за какво?

— Доказателство, че този индивид и аз сме различни личности.

— Приятелю, ти наистина си се чалнал. За първи път те виждам в такова състояние и позволи ми да ти кажа, че точно в този момент — не дай Боже да се наложи — не бих искал ти да си този, който ще грабне скалпела да ме оперира. Отпусни се, мой човек! Вземи си малко отпуска, отведи Илена на Хаваите за една седмица да се попечете на плажа и да се помотаете безгрижно, и ще видиш, че твоят малък свят ще възвърне своето равновесие.

Мат се тръшна на своето канапе и пусна телевизора, попадайки по средата на поредния епизод от серията „Коломбо“. От екрана, между две разсъждения относно качествата и ролята на своята съпруга, прочутият лейтенант се опитваше да подведе някакъв престъпник, тласкайки го да дава все по-объркани и противоречиви показания.

— Жалко, че този субект не е оставил нещо у вас — проломоти Мат между две прозявки.

— Какво искаш да кажеш?

— Твоят пътешественик във времето… Жалко, казвам, че не е оставил у вас някакъв предмет със своите отпечатъци. Бихме могли да ги анализираме, както във филмите.

Елиът застина в минутно колебание, припомняйки си до най-малките подробности срещата със своя „посетител“, след което стисна с всичка сила раменете на своя приятел.

— Мат, ти си гений, знаеш ли?

— Това е светата истина — потвърди французинът. — Жалко само, че ти си единственият, който е в течение на този факт. Но защо всъщност ми казваш това?

— Той остави своята запалка! Почти съм сигурен в това: той изпуши една цигара пред мен и остави своя „Зипо“ върху масичката на терасата.

Възбуден до крайност, Елиът грабна сакото и ключовете си.

— Връщам се вкъщи.

— Идвам с тебе — обяви Мат, настигайки го на вратата.

— Не бих искал да караш кола в подобно състояние.

— Благодаря за загрижеността.

— И после, да не мислиш, че ще те изоставя в момент, когато започва да става интересно.

Двамата приятели напуснаха къщата и заслизаха по дървената стълба.

— Ще вземем моята кола — предложи Мат, — никога не мога да се почувствам удобно в твоята тенджера.

Когато пристигнаха на паркинга, те установиха, че великолепният „Шевролет Корвета“ на Мат бе превърнат от Тифани в материал за писане. По цялата дължина на предното стъкло се мъдреше огромен надпис с червило:

— Много симпатична приятелка имаш — отбеляза Елиът.

— Трябва да отбележиш, драги, че тя все пак е оставила телефонния си номер — изрече тържествуващо Мат, измъквайки една визитна картичка, защипана под чистачката. — Наистина в мен би трябвало да има нещо неотразимо.

Докато приятелят му енергично търкаше огромните букви върху стъклото, Елиът отиде да прибере малкия лабрадор от Костенурката.

— Не мога да повярвам! Ти и куче ли имаш вече? — удиви се Мат, блещейки се насреща му. — Мислех, че не се спогаждаш особено много с животните.

— Да речем, че това е едно много специално куче.

Мат се настани зад волана и закопча колана си.

— Че какво му е специалното? Може би кара кола и ще ти служи като шофьор?

— Да, и освен това го научих да говори.

— Сериозно?

— Хайде, потегляй и ако си достатъчно послушен, ще ти изпее и Марсилезата.

Мат даде газ и мощната спортна кола се понесе в нощта. Елиът се чувстваше лек, сякаш бе смъкнал от гърба си тонове тревожност и безпокойство. Няколко минути се бяха оказали достатъчни самочувствието му отново да подскочи до обичайните си стойности. Бе се поуплашил наистина, този мъж бе съумял да го засегне болезнено, разкривайки две-три семейни тайни. Но сега увереността и доброто настроение се бяха възвърнали. Щеше да вземе запалката и да телефонира на един приятел от полицията. Анализът щеше да покаже, че пръстовите отпечатъци на този тип са различни от неговите, и всичко щеше да си дойде на мястото. Тогава вече можеше да звънне на Илена и да се посмеят над цялата тази шантава история. В очакване на бъдещите събития не беше зле да се позабавлява, дракайки се с Мат.

— Знаеш ли какво, изобщо не си длъжен да излизаш с момичета, които имат коефициент на интелигентност колкото един охлюв.

— Защо ми казваш това?

— Защото намирам хубавицата отпреди малко за една голяма бяла птица, ако разбираш какво искам да ти кажа.

Мат пое удара с пълно спокойствие, позволявайки си само да отбележи:

— И все пак видя ли чифта…

— Размерът на гърдите не е единственият критерии, за да излизаш с една жена — прекъсна го Елиът. — Ти вече си на тридесет години, мислех, че си минал този първичен период от живота, но сега виждам, че това все още не се е случило.

Мат изобщо не се трогваше:

— Все пак и физиката е важна.

— Да, важна е за това, което си мислиш, а после?

— После какво?

— Ами да си говорите, да се интересувате един от друг, да обменяте възгледи…

Мат повдигна рамене:

— Ако искам да водя беседи, ще ти звънна на тебе. Няма нужда да излизам с Нобелова медалистка за тази работа.

— Ей! Докато си мислеше за телесата на голямата бяла птица, успя да изпуснеш отклонението.

— Изобщо не съм го изпуснал — отвърна Мат с известно притеснение, — ще мина по една пряка отбивка, която ти изобщо не познаваш.

Гореспоменатата пряка отбивка представляваше всъщност удължение на нормалния път с доста километри. Едва десетина минути по-късно те се озоваха в търсения квартал. Елиът пухтеше от нетърпение, но прояви достатъчно деликатност, за да не направи повече никаква забележка.

Едва колата бе спряла пред къщата, и той се втурна към нея, отключи светкавично вратата, качи се на горния етаж, прескачайки по няколко стъпала наведнъж, и се озова на терасата. В този миг го гонеше един-единствен страх: запалката да не е изчезнала.

За щастие това не се бе случило. Тя си беше все там, сложена в края на масичката.

— Ама какво става тук? — попита Мат, съзирайки късчетата стъкло, които покриваха пода. — Да не си се бил с Кинг Конг?

— Ще ти обясня после. А сега трябва да се обадя на един човек.

— Минутка, приятел, не бързаш ли като теле пред майка си? Сега е два през нощта. Сан Франциско не е „градът, който никога не спи“, объркал си се на кое крайбрежие се намираш! В този час повечето нормални хора отдавна са в обятията на чичо Морфей.

— Звъня на полицията, Мат.

Елиът се свърза с централния комисариат, за да попита дали детективът Малдън е на работа тази нощ. Тъй като се оказа, че е улучил, веднага го свързаха с бюрото на следователя.

— Добър вечер, господин Малдън, на телефона е Елиът Купър. Прощавайте, че Ви безпокоя, но имам спешна нужда от Вас. Ще Ви помоля за една голяма услуга.

Очаквайки пристигането на полицията, двамата приятели се върнаха на терасата.

— Не знаех, че имаш приятели сред ченгетата — отбеляза с изненада Мат. — Как се запозна с този елемент?

— Този човек водеше разследването при самоубийството на майка ми — отвърна уклончиво Елиът. — Той много ми помогна навремето и оттогава поддържаме връзка. Ще го видиш, той е много свестен.

Двамата приятели се бяха приближили до масата и внимателно разглеждаха запалката, забравена от самообявилия се за „пътешественик във времето“. Бе сребърен модел „Зипо“, инкрустирана с малки блестящи звездички и с надпис в горната си част: Millenium Edition.

— Странен надпис — отбеляза Елиът.

— Аха — съгласи се Мат, коленичейки, за да я разгледа още по-отблизо. — Изглежда ми, като че тази запалка е била произведена в ограничена серия за отбелязването на нещо…

— … преминаването в третото хилядолетие — завърши мисълта му Елиът, давайки си сметка за важността на това, което току-що бе изрекъл.

— Я остави тия глупости, говориш, каквото ти падне на езика! — реши, изправяйки се, Мат.

Няколко минути по-късно една полицейска кола спря пред къщата и Елиът изтича, за да посрещне детектив Малдън. Той беше полицай от старата школа, един позастаряващ Хъмфри Богарт, с шлифер и филцова шапка, но с телосложението на боксьор. Бе започнал от най-ниското стъпало, изучавайки своя занаят в школата на уличния живот. Откакто преди четиридесет години бе започнал да кръстосва Сан Франциско, градът вече нямаше никакви тайни от него.

Ала възрастният полицай не бе дошъл сам. Той представи на Елиът своя нов колега, детектив Дъглас, млад инспектор, завършил наскоро полицейската школа, специализирал криминология. С грижливо причесани назад коси Дъглас бе самото олицетворение на елегантността: носеше отлично ушит костюм и съвършено пристегната вратовръзка. Дори в два часа през нощта.

— Какво ти се е случило, Елиът? — попита го Малдън, излизайки на терасата и посочвайки на свой ред купчините парченца стъкло. — Да не са стреляли по прозореца ти?

— Бих искал да вземете отпечатъци от тази запалка — обясни наивно Елиът, сякаш ставаше въпрос за най-обикновена формалност.

Като старателен ученик Дъглас вече бе извадил бележник и писалка.

— Налице ли е взлом или кражба? — осведоми се той.

— Не съвсем — отвърна Мат. — Това е малко по-сложна история…

— Ако не подадете жалба, не можем да направим нищо за вас! — отбеляза младият инспектор с нотка на раздразнение.

— Спокойно, Дъглас! — намеси се Малдън.

Елиът бе започнал да разбира, че ще срещне немалки трудности при даването на каквото и да било обяснение. Под претекст, че иска да им направи кафе, той отведе стария полицай в кухнята, за да си поговори на четири очи с него.

— Сега, Елиът, обясни ми какво се е случило — настоя Малдън, палейки пурета и издишвайки облак дим.

Тъй като младият лекар запази мълчание, Малдън си припомни първата им среща. Въпреки че оттогава бяха минали почти двадесет години, споменът за нея бе толкова свеж, сякаш се бе случила вчера.

Една дъждовна вечер той бе повикан, за да установи самоубийството на жена, хвърлила се от високите етажи на жилищен блок в централната част на града. Според документите, които бе намерил в трупа й, тя се казваше Роуз Купър. Изпълнявайки задълженията си, той трябваше да съобщи ужасната новина на нейния съпруг и на невръстния й син.

По това време Елиът бе навършил едва дванадесет години. Малдън си спомняше за него като за привлекателно, интелигентно и чувствително момче. Не бе забравил и срещата си с баща му: делови мъж, който като че ли не се бе трогнал особено от известието за смъртта на жена му. Но това, което Малдън помнеше най-добре, бяха белезите и синините, които бе забелязал по ръцете на детето.

Още по-точно казано: стигматите. Които той по-скоро бе отгатнал, отколкото видял. Може би именно тази му изострена интуиция го правеше добро ченге: Малдън „подушваше“ нещата. А в конкретния случай ги усещаше още по-силно, защото той също бе имал баща, който редовно го бе „възпитавал“ с помощта на колана си, връщайки се у дома след края на работното време в завода.

Разбира се, би могъл и да си затвори очите: по онова време никой не обръщаше особено внимание на подобни неща. Но той се бе върнал да види Елиът на другия ден. Бе се възползвал от това, за да подхвърли на баща му няколко кратки изречения, да му покаже, че „знае“ и че ще го държи занапред под око. Така неусетно Малдън бе продължил да наглежда Елиът и да се интересува от успеха му в училище. Такъв бе неговият малко утопичен възглед за занаята му: една полиция, близка до хората, която да не се ограничава само с преследването и залавянето на престъпниците.

Полицаят пое чашата с кафе, която му бе протегнал лекарят, и си потри очите, за да прогони нахлуващите спомени. Трябваше да се съсредоточи върху сегашните проблеми.

— Ако не ми кажеш нищо — настоя Малдън, — няма да мога да ти помогна.

— Това ми е пределно ясно — потвърди Елиът, — но…

— Но какво?

— Когато майка ми си отиде, Вие настояхте да Ви имам доверие и ми обещахте, че когато имам нужда от помощ, Вие ще бъдете край мен…

— Това продължава да е в сила, синко.

— Е добре, днес аз имам нужда от Вас. Имам нужда не само от полицая, но и от приятеля Малдън: от полицая — за да направи този анализ на отпечатъците, и от приятеля — за да ми се довери дори ако засега не мога да му дам никакво свястно обяснение.

— Мда — въздъхна Малдън, — търкаляш красиви фрази, но аз не мога да предприема изследване на пръстови отпечатъци просто ей така! Необходими са разрешения, трябва да се пишат доклади. Когато се вземат отпечатъци, се вика бригада от техническата лаборатория. На всичко отгоре подобно нещо може да се проточи няколко дни, дори няколко седмици…

— Но резултатът ми трябва много бързо!

За минута Малдън потъна в размишления, чешейки се усилено по главата. От известно време неговата звезда в комисариата бе помръкнала. Официално го упрекваха, че пет пари не дава за официалната йерархия и често използва не съвсем праволинейни методи, за да постигне целта си. Всъщност не можеха да му простят праволинейността, че бе тласнал прекалено далеч едно разследване за корупция, засегнало редица важни клечки в градската община.

Малдън знаеше, че го държат на мушка и че новият му помощник бе прикрепен към него най-вече за да го следи в изчакване да направи погрешната стъпка. Достатъчно много причини, които би трябвало да го подтикват към предпазливост и благоразумие, но, от друга страна, той бе длъжен да изпълни даденото обещание. Обещание, което бе дал преди двадесет години на едно дете, което току-що бе загубило своята майка.

— Върти ми се една идея как да вземем отпечатъци, без да минаваме през обичайната процедура — заяви той внезапно.

— И как ще стане?

— Ще видиш — отвърна му той с тайнствен вид. — Това е толкова според правилника, колкото да теглиш един шут по задника на шефа, но ще се опитам да мине.

Върнал се веднъж в хола, той изпрати Дъглас да купи две тубички от много рекламираното ново лепило Super Glue, появило се съвсем наскоро на пазара.

— И къде, по дяволите, ще намеря подобно нещо в два през нощта? — ядоса се Дъглас.

Малдън даде на своя помощник точния адрес на един магазин за фотоапарати, който бе отворен през цялата нощ и който продаваше това лепило, защото бе производство на Кодак.

Докато Дъглас бе навън, за да изпълни поставената му задача, полицаят коленичи, за да разгледа на свой ред странния надпис, гравиран върху запалката.

— Millenium Edition? Какво ще рече това? — попита той, обръщайки се към Мат.

— По този въпрос знаем не повече от Вас — призна Мат, отваряйки кутия с Кока-Кола.

— Надявам се поне, че не сте си оставили пръстите върху нея? Ако не, край с отпечатъците…

— Вие за какви, за селяндури ли ни вземате? — възмути се Мат. — И ние сме гледали Старски и Хъч.

Малдън метна унищожителен поглед към младия човек, а после се обърна към Елиът.

— Ще ми трябва една картонена кутия.

— Колко голяма.

— Кутия за обувки ще ми свърши работа.

Елиът се зарови из вградения шкаф в своята стая, където намери картонена кутия за обувки с надпис Стан Смит.

През това време Малдън се бе снабдил с малката лампа, красяща ниската масичка на терасата. Той махна абажура и сложи ръката си върху все още запалената крушка, за да провери топлината й.

Няколко минути по-късно Дъглас вече се бе върнал, носейки гордо двете тубички Super Glue. С идването си в участъка той бе решил, че Малдън вече е изпята песен, но с течение на времето бе принуден да признае невероятната изобретателност на стария полицай, който с всеки изминал ден го удивляваше все повече и повече и от когото само за няколко седмици бе научил далеч повече за полицейското майсторство, отколкото през трите години обучение в академията.

— Всичко е готово — обяви Малдън, — представлението може да започне.

— Ще вземете пръстови отпечатъци с помощта на картонена кутия и две тубички лепило, така ли? — попита недоверчивият Мат.

— Точно така. И това, момчето ми, не можеш да го видиш по телевизията дори в Старски и Хън.

Малдън помоли Мат да му даде кутията от Кока-Кола, която той току-що бе пресушил. После извади от джоба си ножче и сряза с него горната й част. Именно в тази малка, пригодена с подръчни средства купичка той изстиска двете тубички лепило и я постави редом със запалката.

Сетне взе нощната лампа и използва топлината на електрическата крушка, за да стопли лепилото. Не след дълго зловонни изпарения започнаха да изпълват пространството. Малдън покри запалката и алуминиевото съдче с картонената кутия, след което се обърна с тържествуващ вид към своята публика.

— До дегустацията остават само няколко минути — обяви той с доволна усмивка на устните.

— И какво точно означаваха всички тези фокуси? — попита го Мат, който се отнасяше с все по-голямо недоверие към действията на полицая.

Без да сваля очи от кутията, Малдън възприе професорски тон, за да обясни на неверника:

— Химическото название на това лепило е цианоакрилат…

— Очарован съм да го науча — подметна Мат.

Малдън му хвърли гневен поглед, който означаваше, че не ще позволи повече на никого да прекъсва обясненията, и Мат прекрасно схвана това послание.

— Под въздействието на топлината парите на цианоакрилата ще бъдат привлечени от аминокиселините и липидите, които са основните съставки на човешката пот, съдържаща се в отпечатъците.

— И ще се получи полимеризация — каза Елиът, който вече бе започнал да разбира какво става.

— Поли-какво? — попита Дъглас, който се чувстваше все по-свойски в компанията на останалите трима.

— Полимеризация — обясни Малдън. — Това ще рече, че парите на лепилото ще се насложат върху невидимия с просто око пръстов отпечатък и ще образуват отгоре му нещо като защитна обвивка, която хем ще го прояви и ще го направи видим, хем ще позволи доброто му съхраняване.

Мат и Дъглас изгледаха възрастния полицаи с известна недоверчивост. При все това те присъстваха на новаторски експеримент, който само след няколко години щеше да революционизира работата на следователите в целия свят.

Елиът пък не изпускаше от погледа си картонената кутия, тръпнейки в очакване да узнае какво щеше да му разкрие тя.

Малдън почака още малко, след което реши, че опитът бе продължил достатъчно време, и повдигна кутията: бял еластичен налеп се бе образувал на три места върху запалката, разкривайки съвсем ясно следите от три отпечатъка.

— Прекрасна работа — възкликна Малдън, навеждайки се към малкия предмет. — На пръв поглед имаме великолепен отпечатък от палец върху едната страна, и бих казал… от края на показалец и от среден пръст върху другата.

Той внимателна опакова вещественото доказателство в носната си кърпа и го пъхна в джоба на шлифера.

— Ако правилно съм те разбрал — каза той, обръщайки се към Елиът, — ти искаш да сравня тези отпечатъци с това, което притежаваме в нашите архиви.

— Не точно това — уточни лекарят: — искам да ги сравните с моите.

Допълвайки думите с действия, той извади от вътрешния джоб на сакото си една писалка и капна няколко капки мастило върху масата, след което натопи един по един своите пръсти и положи отпечатъците от тях върху чист лист от своя бележник.

Малдън прибра листа и погледна Елиът право в очите.

— Макар да не разбирам логиката на всичко това, ще направя каквото е необходимо, защото аз също имам доверие в теб.

Лекарят кимна мълчаливо, което в случая бе начин да благодари на полицая. Що се отнася до Мат, той се реши най-сетне да зададе още един въпрос:

— А много ли време ще Ви отнеме да сравните двете серии отпечатъци?

— Ще се заема с тях още щом пристигна в участъка — увери го Малдън. — Тъй като са много добри, надявам се да получа резултатите доста бързо.

Елиът придружи двамата полицаи до тротоара. Докато Дъглас отиваше да докара колата, Малдън му обеща:

— Ще ти се обадя веднага щом свърша.

После, след миг на колебание, попита:

— Апропо, още ли сте заедно с твоята бразилка, хубавата Илена?

— Още — отвърна Елиът, изненадан донякъде от подобен въпрос. — Между нея и мен има…

Леко позасрамен, той не завърши изречението си, но Малдън бе схванал същината.

— Разбирам — каза той, навеждайки глава. — Когато някой влезе в твоето сърце, той остава там завинаги…

Елиът погледна с вълнение стария полицай, който бавно се отдалечаваше. Той знаеше, че вече няколко години той бе опората на жена си в непосилната и предварително загубена битка срещу болестта на Алцхаймер.

И че гонгът на последния рунд с нея щеше съвсем скоро да прозвучи.

Бе станало три часът призори, но на Елиът не му се спеше. Той бе откарал Мат у дома и бе прибрал своята Костенурка. На връщане отби до една бензиностанция на „Маркет стрийт“. Потънал в своите мисли, той механично пълнеше своя резервоар, когато една беззъба жена започна да вика по него. Тя тикаше пред себе си количка, пълна с всевъзможни партакеши, и изглеждаше пияна или дрогирана. Без никакъв повод това човешко подобие изля върху него порой псувни, но той не й обърна внимание. Два дни месечно работеше като доброволец в Свободна клиника — общинска болница за лечение на хора в тежко социално положение — и знаеше, че през нощта градът променя своя лик. В туристическите пътеводители и във филмите Сан Франциско бе винаги представян откъм своята най-привлекателна страна с живописните си квартали, с човешките си размери и с многобройните си зелени пространства. Непрекъснато се напомняше, че градът бе символът на революцията на хипитата. И наистина „Фриско“ бе преживял своя звезден час преди десет години, когато, следвайки проправената от Джанис Джоплин и Джими Хендрикс пъртина, хиляди „деца на цветята“ бяха дошли да се настанят във викторианските къщи на „Хейт-Ашбъри“10.

Но Лятото на Любовта11 отдавна бе отминало. Движението на хипитата малко по малко бе угаснало, подкопано от своите крайности. Джоплин и Хендрикс бяха мъртви, успели да поживеят на този свят едва по двадесет и седем години: Джими — натъпкан със сънотворни и задавил се при опита да повърне съдържанието на стомаха си; Перлата — взривена от страховита свръхдоза хероин.

В края на тази 1976 г, свободната любов и животът в комуна вече не интересуваше почти никого. Много неща, но най-вече дрогата бе предизвикала невероятни опустошения. Набедени, че отварят духа и освобождават личността от нейните задръжки, ЛСД, метедринът и хероинът предизвикваха тежка зависимост, преди да убият морално и физически. В клиниката Елиът бе свидетел на страшните последствия: свръхдози, хепатити, предизвикани от мръсни игли, пневмонии, „лоши пътувания“12, завършващи трагично със скачане през прозореца.

Към това се прибавяше и проблемът на ветераните от Виетнам, някои от които се вливаха във все по-многобройните редици на бездомниците. Американските войски се бяха оттеглили от Сайгон преди около една година и множество бивши войници, травматизирани от преживяното „там“, се лашкаха между мизерния живот в крайните квартали и пълното изключване от обществото.

Елиът плати за налетия бензин и прекоси града с отворени прозорци, преосмисляйки за пореден път тази невероятна среща, която се бе състояла по-рано вечерта. Откакто се бяха разделили с Мат, той отново се бе почувствал самотен и обезоръжен. Защото нямаше как да не признае: всичко, което този човек бе казал, отразяваше самата истина — от побоищата, които му бе устройвал неговият баща, до чувството за вина, което бе изпитал при самоубийството на майка му.

Защо никога не бе обсъждал всичко това с Илена? Защо никога не бе понечвал да разкрие своите слабости пред жената, която обичаше?

Ами Мат? И на него не бе казал абсолютно нищо. Дали поради най-обикновена мъжка срамежливост? Не, истината бе малко по-различна: просто така му бе по-удобно. С Мат всичко бе леко и фриволно. Общуването с него бе приятно и забавно, прекрасен начин да се предпазва от тежките реалности на този свят и същевременно да се зарежда със сили, когато отговорностите на професията започваха прекалено много да му тежат.

В крайна сметка, въпреки че никой никога не бе измислил по-добро средство от любовта и приятелството, за да направи живота си поносим, несъмнено имаше ситуации, от които човек можеше да се измъкне единствено със собствени сили.

На няколко километра от Елиът детектив Малдън бе влязъл в своя кабинет на третия етаж в централния комисариат и се приготвяше да действа. Бяха изминали едва няколко минути, откакто се бяха разделили след доста тежко пререкание със своя помощник, който го бе упрекнал, че в работно време се е занимавал със случай от частен характер. Малдън знаеше, че Дъглас има силни връзки и че открито се надява да го отстрани с надеждата да постигне бърза кариера. Когато този глупак го бе заплашил с рапорт до началството, Малдън му бе казал всичко, каквото мисли за него, преди да го изпроводи в най-далечния кабинет. Колко жалко: Дъглас би могъл да стане добро ченге, той притежаваше всички качества, но не бе избрал добрия начин, за да стигне дотам. По негово време като че ли хората не се мъчеха да успеят на всяка цена, отстранявайки другите от своя път. А може би Малдън вече бе остарял. Може би младото поколение беше носител на нови ценности: по-голяма амбиция, повече индивидуална инициатива, както понякога призоваваше губернаторът Рейгън по телевизията.

Малдън допи чашата с кафе. Този път не се съмняваше, че Дъглас ще изпълни своите заплахи. Толкова по-зле. Ако важните клечки от ръководството на полицията в града вземеха главата му, той чисто и просто щеше да напусне работата си, за да прекарва повече време в болницата с Лиза. Така или иначе, пенсионирането му наближаваше. В очакване на събитията поне щеше да помогне за последен път на Елиът, извършвайки работата, за която той го бе помолил.

Започна с проявяването на отпечатъците върху запалката, намазвайки ги с флуоресцентен оцветител. После с помощта на фотоапарат направи серия от снимки, които трябваше първо да се проявят, а после — да се увеличат. Чак след това щеше да започне истинският анализ. Погледна часовника си с безпокойство. Чакаше го къртовска работа. Нощта едва ли щеше да му стигне.

Преди да се върне в своя квартал, Елиът мина през един денонощен супермаркет. Купи си цигари, както и пакет кучешка храна.

— Здравей, Нехранимайко — извика той, отваряйки външната врата.

Едва бе стъпил на терасата, и лабрадорът дотича и започна да ближе върховете на пръстите му, както бе постъпил два часа по-рано с непознатия посетител.

— Няма нужда да се престараваш — предупреди го той, изсипвайки гранулите в импровизирана купичка.

Остана за миг да погледа кученцето, изненадан от приятното усещане, което получаваше от неговото присъствие. Сетне помете купчините стъкла и изпуши няколко цигари, зареял поглед в празното пространство и преселил се в спомените от детството. На всеки пет минути поглеждаше тревожно към телефона в очакване на присъдата, която анализът на отпечатъците щеше да определи. Въпреки че цялата тази история бе доста смехотворна, така и не успяваше да се освободи от напрежението, сякаш очакваше резултата от медицински анализи, които можеха да разкрият развитието на смъртоносна болест в организма му.

Помощник-детективът Дъглас скъса рапорта, който току-що бе натракал на пишещата машина. Стана и слезе до партера, за да се озове в стаята, служеща за почивка на полицаите. Тази вечер участъкът бе удивително спокоен. Дъглас приготви две чаши кафе, след което се върна на третия етаж и почука на вратата, зад която се намираше кабинетът на Малдън.

Вместо отговор Малдън нададе кратко ръмжене, което Дъглас реши да изтълкува като покана да влезе.

— Нещо да помогна? — попита той, подавайки глава през леко открехнатата врата.

— Става… — отвърна възрастният полицай със сърдит тон.

Дъглас подаде на своя колега една от чашите кафе и огледа внимателно обстановката.

Закачени на една от стените, дузина силно увеличени снимки позволяваха проникването на чуждия поглед в лабиринта на пръстовите отпечатъци. Ченгетата обичаха отпечатъците: Единствените свидетели, които никога не заблуждават и не лъжат — обичаха да казват хората от занаята. Разположени една до друга, снимките образуваха забавно пано, наподобяващо огромна топографска карта: меки очертания, разклонения, хребети, малки островчета, способни да влизат в безкрайно количество съчетания. Пръстовият отпечатък е уникално произведение на изкуството, притежание на всеки индивид, което се оформя през утробния период на човешкия живот. В корема на майка си зародишът претърпява множество по-малки или по-големи стресови напрежения, които, редувайки се в произволен порядък, скулптират меките тъкани на бъдещите пръстчета. Всичко се случва преди шестия месец на бременността. След това малките фигурки се втвърдяват и не променят очертанията си чак до смъртта.

В полицейската школа Дъглас бе научил, че всеки пръст притежава около сто и петдесет характерни точки. За да се реши дали два отпечатъка са идентични, достатъчно бе да се установят съвпаденията между тези малки характерни белези. За да придобие правна стойност, заключението от подобно изследване би трябвало да се основава върху съвпадението на поне дузина общи точки.

— Да се залавяме с работата — предложи той на своя началник.

От погледа на Дъглас се излъчваше доброта.

От фигурата на Малдън се излъчваше търпение.

Те двамата образуваха един добър екип.

Когато денят влезе в своите права, Елиът реши да си вземе душ. Облече чисти дрехи и излезе от къщи, за да поеме своята смяна в болницата. По пътя му се наложи да запали фаровете и да пусне в действие чистачките. За няколко часа времето изцяло се бе променило. Небето, тъй чисто в началото на нощта, бе покрито с тежки облаци, вещаещи една от онези дъждовни сутрини, които бележат настъпването на зимата.

Включи радиото, за да чуе новините. Всички до една бяха тревожни: опустошително земетресение в Китай, военни репресии в Аржентина, петролен разлив край бреговете на Франция, клане в предградието на Йоханесбург Совето, а в Хюстън някакъв обезумял мъж се бе барикадирал в дома си и стреляше по минувачите на улицата.

През това време в Америка на скандала Уотъргейт президентската кампания достигаше своята кулминация, за да се види кой, Картър или Форд, щеше да направлява съдбините на страната през следващите четири години.

В нежеланието си да слуша повече тази черна статистика, Елиът смени станцията и завърши своето пътуване с бийтълсите и Let It Be.

Тъкмо бе влязъл във входното фоайе на болницата, и един от охранителите го повика.

— Има обаждане за Вас, докторе!

Елиът пое подадената му слушалка.

— Резултатите вече са готови — разнесе се в ухото му гласът на Малдън.

Лекарят пое дълбока глътка въздух, преди да се реши да попита:

— И какво излиза?

— Отпечатъците са идентични.

На Елиът му бяха потребни доста секунди, за да възприеме информацията.

— Сигурен ли сте за резултатите?

— Абсолютно сигурен. Проверихме всичко няколко пъти.

И все пак Елиът все още не бе готов да допусне очевидното.

— Погледнато в най-общ аспект — заинати се той, — какви са шансовете две различни личности да имат идентични отпечатъци?

— Един на няколко десетки милиарда. Дори еднояйчните близнаци имат различни отпечатъци.

Тъй като не последва никаква реакция от страна на Елиът, Малдън потвърди още по-ясно своето заключение.

— Не знам какъв ти е проблемът, Елиът, но и двете серии отпечатъци произхождат от една и съща личност. Няма и не може да има никакво съмнение. И тази личност си ти.