Ще бъдеш ли тук?

4

Сан Франциско

Септември 2006 год.

Елиът е на 60 години

Нощта бе паднала отдавна, когато Елиът се озова на крайбрежния булевард. Паркира на своята алея и влезе в красивия средиземноморски дом, който обитаваше от тридесет години. Още с влизането му датчикът автоматично задейства вътрешното осветление: помещението се изпълни с преливащи синкави отблясъци, които създаваха впечатлението, че къщата се къпе в сиянието на морските вълни.

Елиът прекоси всекидневната и библиотеката, преди да достигне до кухнята. Откакто дъщеря му бе заминала за Ню Йорк, домът бе празен и спокоен. Нехранимайко, старият бежов лабрадор, бе умрял преди дванадесет години, без да бъде заместен от друго животно. Елиът извади бутилка бяло вино от хладилника и си наля една чаша. Измъчван от болката, впила се в гръдния му кош, той с мъка изкачи металната стълбичка, която водеше към горния етаж. Спря се за няколко секунди в стаята и отвори чекмеджето на нощното шкафче, откъдето извади флакончето с хапчетата, за което не бе спрял да мисли през целия ден.

Сетне излезе на терасата, която предлагаше изумителна гледка към яхтеното пристанище и залива. Изпита удоволствие да чуе привичното подсвиркване на Морския орган — забавна конструкция в най-предната част на дигата, която издаваше разнородни звуци в ритъма на вълните, връхлитащи върху нейните тръби.

Такова чудо може да съществува само в Сан Франциско — помисли си той, настанявайки се в стария плетен стол.

Бръснещият вятър го накара да потръпне. Както сутринта, така и сега той се загледа в деветте хапчета от флакончето със смесица от вълнение и недоверчивост.

Нямаше ни най-малка представа какво съдържат в себе си, но изпитваше силно желание да повтори снощния експеримент. Всъщност не хранеше никакви илюзии: тези хапчета нямаха отношение към съновидението му от предишната вечер.

И въпреки това колко примамливо бе да опита отново…

С бавно движение той тръсна едно от тях върху дланта си, но застина в кратко колебание.

Ами ако това беше отрова или някоя от онези екзотични гадости, които водеха до разстройство на съзнанието?

И това бе възможно, но пък, от друга страна, какво чак толкова рискуваше? Така или иначе ракът съвсем скоро щеше да се пребори за кожата му.

Малко по-рано или по-късно… — помисли той, глътвайки хапчето с помощта на глътка вино.

Отначало не се случи нищо. Елиът се сви още по-дълбоко в своя фотьойл и зачака. Болестта го караше да се чувства стар и износен.

Прокара наум лентата на събитията от последните часове, разсъждавайки върху своето внезапно и болезнено решение да не оперира повече след края на месеца.

Гаден, отвратителен ден — помисли си той, преди да затвори очи.

И да заспи…