Ще бъдеш ли тук?

16

Сан Франциско, 1976 год.

Елиът е на 30 години

Елиът излезе от тоалетните бесен и накипял.

Какво бе направил, за да заслужи подобна участ?

Откакто бе напуснал Илена, в съзнанието му изникваше една и съща картина: начинът, по който тя го бе погледнала, когато бе заявил, че не я обича вече. Почувствал бе колосалната й покруса и въпреки това се бе ожесточил дотам, че да продължи да я унижава.

Разбира се, бе направил всичко това заради нея, за да й спаси живота, само че тя никога нищо нямаше да узнае! И през цялата останала част от живота си неизменно щеше да го презира…

Впрочем същото, което и той изпитваше в този момент: презираше се до такава степен, че изобщо не искаше да бъде самият той.

Мрачен и потиснат, Елиът се настани на бара и поръча чаша оризов алкохол, която изгълта на един дъх. Би искал тутакси да умре. Запали цигара, поръча втора чаша, после — трета.

Обикновено не пиеше повече от чаша по един или друг повод и най-вече за да достави удоволствие на Мат, който бе изтънчен познавач на вината. Като син на алкохолик Елиът бе видял отблизо опустошенията на алкохола и в съзнанието му той винаги се асоциираше с побоищата, които бе претърпял от своя баща, когато последният губеше контрол над себе си.

Но днес той търсеше точно това: да изгуби контрол, да унищожи своята личност, да се превърне в някой друг. Когато поиска поредната чаша, китайският барман за миг се поколеба дали да му сервира, разбирайки отлично, че този клиент не бе в нормално състояние.

— Я ми дай това! — изкрещя Елиът, изтръгвайки бутилката от ръцете му и подхвърляйки банкнота от десет долара върху бара.

Сетне излезе на улицата, притискайки бутилката към гърдите си. Стигна до колата си, седна зад волана и отпи няколко големи глътки.

— Гледай, татко, аз съм като теб! — изрева той, преди да тръгне. — Аз съм като теб, татко!

И това бе само началото.

Да намериш дрога в Сан Франциско не представляваше никаква трудност. Тъй като неведнъж бе приемал наркомани в болницата или в Свободна клиника, Елиът в крайна сметка се бе запознал с техните навици и с местата, които те посещаваха.

Ето защо пое към „Тендърлойн“ — квартал, който трудно би могъл да бъде препоръчан за каквото и да било, но в който лесно щеше да си набави каквото търсеше. В продължение на десет минути кръстосваше улиците на този зловещ район, истинска човешка клоака, преди да забележи един разпространител, когото познаваше: негър от Ямайка, който казваше, че се нарича Ямда.

Елиът вече бе подал две жалби срещу него, защото често имаше нахалството да продава своята стока направо на територията на Свободна клиника, търгувайки с болните в процес на дезинтоксикация. На няколко пъти двамата бяха влизали в ожесточени разпри, а последния път дори бяха стигнали до бой.

Наистина Елиът би могъл да си намери друг дилър — такива съвсем не липсваха в това прекрасно кътче, — но когато човек е решил да падне възможно най-ниско, унижението също се превръща в част от играта.

Като го забеляза, Ямда придоби най-напред разтревожен вид, ала не след дълго разбра, че Елиът е дошъл в качеството на клиент.

— Какво, докторе, търсим голямата тръпка, а? — произнесе той, придружавайки думите си с ехидно хихикане.

— Какво можеш да ми предложиш?

— Колко кинти имате?

Елиът отвори портфейла си: в него имаше седемдесет долара — достатъчно, за да си плати голямо количество от която и да било гадост.

— Изберете своята отрова — предложи Ямда с тържество в гласа: хашиш, метедрин, ЛСД, хероин…

В периоди на умиротворение човек винаги си мисли, че ги е победил.

Представя си, че с течение на времето е успял да им стъпи на шията.

Че ги е отдалечил за добро.

Завинаги и за вечни времена.

Но това рядко е така.

В повечето случаи нашите Демони са винаги край нас, сгушени някъде в сянка.

Дебнейки неуморимо мига, в който ще свалим гарда.

И когато любовта си отива…

С пристигането си у дома, Елиът изтича по стълбите и се устреми към банята. Доволен, че вижда отново своя господар, малкият лабрадор изтича, за да изрази своята радост, но…

— Разкарай се! — изкрещя лекарят, замахвайки с крак по посока на кученцето, но успявайки под влиянието на алкохола само леко да го засегне.

Нехранимайко нададе остър писък и въпреки враждебното отношение направи повторен опит да се приближи, последвайки Елиът в банята. Това обаче не бе в негова полза, защото последният го хвана за кожата на врата и най-безцеремонно го изхвърли по стълбите.

Останал сам, Елиът се затвори в малкото помещение и отвори аптечката, за да извади от нея спринцовка и игла. Треперейки, той извади от джоба си топчетата хероин, които Ямда му бе продал.

Бързо, да си инжектира каквото и да било, за да си пръсне главата. Той не искаше да лети, нито да освободи духа си като онези диванета хипитата. Това, което търсеше, бе истинско пропадане, тотален мозъчен нокаут. Каквото и да е, само да забрави. Каквото и да е, само да изчезне оттук. Да се озове другаде, където нито ще бъде тревожен от своя двойник, нито от спомена за Илена.

Някакво място, където не ще бъде самият той.

Сложи топчето в стъклена чинийка, в която добави малко вода. После с помощта на запалката загря белия прах, след което го прецеди през парче марля. Заби иглата в подгизналия тампон и засмука субстанцията, която си инжектира в една вена, изпъкваща в свивката на лакътя.

Докато гореща вълна заливаше тялото му, той нададе вик на облекчение и почувства как потегля в кошмарно пътешествие към дълбините на своето същество, готов да се срещне с най-мрачните и най-отвратителните страни на своето „аз“.

Сан Франциско, 1976 год.

Няколко часа по-късно…

Мат е на 30 години

През този коледен ден Мат бе изпаднал в мрачно униние.

През последните седмици бе работил като вол за подновяването на насажденията в лозовата плантация и добрата основа за бъдещото развитие вече бе поставена. Ала когато се събуди на сутринта, животът му се бе сторил безкрайно празен без близък човек, с когото да го споделяш. Пренебрегвайки своята гордост, той бе вдигнал телефона, за да извърши това, което все отлагаше за по-късно: да се обади на Тифани и да й се извини за своето поведение. За нещастие номерът, който му бе дала, вече не бе валиден. Младата жена очевидно бе напуснала града, без да му се обади или да изрази желание да го види.

Ето какво се случваше, когато човек отлагаше нещата за утре…

В ранния следобед Мат скочи в колата си, за да намине към квартал „Марина“. Елиът би трябвало вече да е отлетял за Хаваите, но щеше да нахрани Нехранимайко и да се поразходи с него по плажа.

Завивайки по крайбрежния булевард, французинът тутакси забеляза Костенурката на Елиът, паркирана напряко на тротоара.

Странно…

Мат слезе от своята кола и изкачи няколкото стъпала на верандата. Позвъня на вратата и зачака.

Никакъв отговор.

Бе взел със себе си връзката ключове, която Елиът му оставяше, когато заминаваше за по-дълго. Реши да превърти ключа, но забеляза, че вратата не бе заключена.

— Ехо! — извика той, за да обяви присъствието си. — Има ли някой тук?

Прониквайки навътре в стаята и забелязвайки изплашения до смърт лабрадор, Мат веднага разбра, че нещо не бе наред.

— Сам ли си, Нехранимайко?

Докато кучето лаеше по посока на горния етаж, Елиът се появи в горната част на стълбището с вид на надрусан клошар.

— Какво правиш тук? — попита го Мат, ококорил в изненада очи. — Защо не си заминал за Хаваите?

— По-скоро аз трябва да те попитам какво правиш тук в моята къща?

— Опа, ти май нещо не си наред — констатира Мат, без да преминава в контранастъпление. — Какво се е случило?

— Не можеш да го разбереш — проломоти Елиът, слизайки няколко стъпала.

— Защо, прекалено глупав ли съм?

— Може би.

Този път Мат сериозно се разтревожи. Подобно агресивно поведение изобщо не подхождаше на Елиът, който, по всичко личеше, съвсем не беше в нормално състояние.

— Къде е Илена?

— Няма вече Илена! Свърши се!

— Що за глупости търкаляш?

— Аз я напуснах.

Мат застина изумен. Това бе последното нещо, което би могъл да очаква.

Елиът се строполи върху дивана. Въздействието на дрогата все още не бе преминало окончателно. Виеше му се свят и страшно му се гадеше. Ужасна болка стягаше черепа му и безмилостно го инквизираше: имаше чувството, че отвсякъде невидими свредели му пробиваха мозъка.

— Почакай, Елиът, ти не можеш да напуснеш Илена.

— Аз пък смятам, че мога.

— Тази жена, та тя е целият ти живот… Тя е твоят хоризонт, най-доброто нещо, което ти се е случвало, откакто си се родил!

— Престани с твоите помпозни фрази!

— Тези фрази съм ги чувал от твоята уста. Освен това казваше, че благодарение на нея си намерил своето място в живота.

И това бе вярно.

— Ако я оставиш да си тръгне, ще прекараш целия си останал живот в разкаяние и съжаление.

— Остави ме за малко, ако обичаш!

— Скарахте ли се?

— Това не ти влиза в работата.

— Това ми влиза в работата, защото съм твой приятел и защото няма да те оставя да си провалиш живота!

— Слушай, бягай да чукаш твоите курвички и ме остави на мира!

Елиът затвори очи, стреснат от това, което бе произнесъл. Не можеше да продължава по този начин. Не биваше да ругае своя приятел. Трябваше да му разкаже това, което му се бе случило, и угнетението, в което се намираше.

Само че нямаше право на подобно нещо. Това бе част от цената, която трябваше да плати: да не разказва никому какво се бе случило.

Въпреки че ругатните на Елиът бяха го засегнали дълбоко, младият французин опита още веднъж да възприеме помирителен тон:

— Не разбирам какво става с теб, Елиът, но знам, че сигурно се чувстваш много нещастен, за да ми наговориш подобни неща. И смятам, че сам няма да се справиш със своите проблеми.

Елиът усети как сърцето му направо ще се пръсне. Наред с обичта на Илена приятелството, което Мат му засвидетелстваше, бе най-ценното нещо в живота му. Вече цели десет години двамата се допълваха, подкрепяха, разбираха…

Но днес Елиът се бе оказал в положение, от което можеше да излезе единствено сам. Неспособен да играе повече това представление пред своя приятел, той изведнъж взе възможно най-болезненото решение: да скъса с него, както вече бе скъсал с Илена.

— Искаш ли да ми доставиш поне малко удоволствие, Мат?

— Да, разбира се.

— Бъди така добър да ми се изметеш от живота…

Младият французин се поколеба за миг, сякаш не бе сигурен, че добре го е чул. Сетне кръвта му се вледени и произнесе почти без глас:

— Както искаш.

После наведе глава и се отправи към вратата. Достигайки до прага, той се обърна към Елиът с безумната надежда, че може би не всичко бе загубено. Ала всичко, което Елиът намери да му каже, бе:

— Оставям ти моя дял в плантацията, но това не е причина да идваш отново тук. Никога.