Ще бъдеш ли тук?

23

Февруари 2007 год.

Три дни по-късно

Прекрасно зимно слънце огряваше зеленеещите се алеи на гробището Грийнууд, придавайки му облика на парк.

Току-що бяха положили ковчега в земята и онези, които желаеха да си вземат последно сбогом с Елиът, минаваха покрай зейналата яма, за да хвърлят в нея шепа пръст или цвете.

Анджи първа извърши този ритуал, придружена от своята майка, която бе пристигнала от Милано. Сетне се изредиха неговите колеги, както и многобройните му пациенти, които бе оперирал в продължение на последните тридесет години. Ако не бе шест стъпки под земята, Елиът би останал изненадан от това пришествие. Присъствието на един човек обаче би стоплило особено много сърцето му: това на детектив Малдън; прехвърлил вече деветдесетте, той храбро пристъпваше към гроба, подкрепян от своя бивш колега, капитан Дъглас, който днес ръководеше най-важния полицейски участък в града.

Церемонията приключи половин час по-късно, непосредствено преди падането на нощта. Дошлите да изпратят Елиът в последния му път скоропостижно се разпиляха, насочвайки се към уютното и успокояващо пространство на своите коли. Прибирайки се вкъщи, мнозина от тях си помислиха: И аз един ден ще се озова на същото място; и веднага след това: Дано да е колкото се може по-късно!

Малкото гробище бе опустяло, единствено ветровете продължаваха да се разхождат из него.

Когато се увери, че е останал сам, един мъж, който се бе държал встрани по време на церемонията, посмя най-сетне да се приближи към гроба.

Мат.

Жена му Тифани го бе убеждавала да не идва. Тя не виждаше необходимост да бъде почитана паметта на един човек, който не му е отронил и дума в продължение на тридесет години.

Но Мат все пак бе дошъл.

Със смъртта на Елиът изчезваше цял един пласт от младостта му, както и надеждата за помирение, която винаги тайно бе кътал в душата си.

Защото Мат непрестанно си мислеше, че преди тридесет години се бе разминал с нещо важно, което така и не бе разбрал. Как иначе би могъл да си обясни внезапната промяна на Елиът и грубото му отношение към него? Как би могъл да си обясни, че бе прогонил Илена, с която изживяваше съвършената любов?

Толкова много въпроси, на които вече никога нямаше да получи отговори.

— Избра да отнесеш всички тайни със себе си, приятелю — въздъхна в безсилието си той.

Докато стоеше пред прясно положената плоча, спомените занахлуваха в съзнанието му. А това бе болезнено. Някога двамата бяха толкова близки. Макар приятелството им да бе започнало преди повече от четиридесет години, на него му се струваше, че това е било едва вчера.

Мат клекна пред надгробния камък и дълго време остана така неподвижен. Мълчаливи сълзи се стичаха по бузите му и капеха на земята. С напредването на възрастта очите му понякога се разплакваха съвсем сами и той не бе в състояние да направи каквото и да било, за да ги спре.

Докато се изправяше, подхвърли една реплика — отговор, изпълнен със смесица от лукавство и горчивина, на изречена преди тридесет години шега:

— Тъй като ти си отиде пръв, в твой интерес е да ми запазиш това шибано място в рая…

Тъкмо се канеше да се отдалечи, когато усети нечие присъствие зад гърба си.

— Вие би трябвало да сте Мат…

Той се обърна, изненадан от непознатия женски глас.

Млада жена, облечена в дълго черно палто, бе застанала пред него.

— Аз съм Анджи, дъщерята на Елиът — каза тя, подавайки му ръка.

— Мат Делюка — представи се той.

— Баща ми ме бе предупредил, че на погребението му Вие ще сте този, който ще остане най-дълго до неговия гроб.

— Ние с него бяхме приятели — обясни, почти притеснен, Мат. — Много близки приятели…

Остави няколко секунди изречението си недовършено, след което уточни:

— … но това бе много отдавна, преди твоето раждане.

Оглеждайки внимателно младото момиче, Мат бе поразен от приликата й с Елиът. Анджи бе наследила хармоничните черти на баща си, но не и неговата тревожност. Тя бе красива млада жена, отворена и разцъфтяла, която въпреки голямата си мъка изглеждаше щастлива и радостна от живота.

— Баща ми остави това за Вас — съобщи тя, подавайки му торбичка от противоударна хартия.

— А? — произнесе удивено той, приемайки пакета.

Анджи се поколеба за миг, а после добави:

— Няколко седмици преди смъртта си той ми каза, че ако някой ден ми се случи нещо лошо…

— Да? — изрече той, за да подтикне младата жена да довърши започнатото изречение.

— Ако имам някакви неприятности, да не се колебая и да Ви потърся.

Трогнат и разчувстван от този знак за доверие, Мат преглътна вълнението си и я увери:

— Разбира се, ще направя всичко по силите си, за да ти помогна.

— До скоро, може би — добави тя и се отдалечи като сянка.

Мат изчака, докато се изгуби от погледа му, след което се обърна към гроба на Елиът.

— Можеш да разчиташ на мен — увери го той. — Аз ще бдя над нея.

После излезе от гробището. Чувстваше, че на душата му бе далеч по-леко, отколкото бе на идване.

С блеснали очи Мат караше по магистрала №29 по посока на Калистога, малкото градче в Напа Вали, край което се простираше лозовата му плантация. Тифани бе на обиколка в Европа за промоцията на техните вина, а той не държеше да се прибере сам в Сан Франциско в една студена и празна къща.

Премина през Оуквил и Санта Хелена, за да се добере до стопанството, което представляваше голямата му гордост. Мат бе богат човек. Цели тридесет години не бе жалил усилия и труд, за да превърне своето имение в едно от най-представителните в цялата област.

Едно натискане на копчето на дистанционното, и автоматичната бариера му даде път към вътрешността на винарната. Прекоси градините, съчетани с прелестни езерца, след което паркира колата си в края на изискана алея, покрита с отбран чакъл. Старата дървена къща, съборена много отдавна, бе отстъпила своето място на красива постройка с класически форми в модерно изпълнение.

Мат поздрави пазача и слезе направо в мазето за дегустация. То представляваше просторна зала, украсена с картини и скулптури на известни художници: Фернан Леже, Дюбюфе, Сезар, както и един баснословно скъп Баскиа, който бе подарил на Тифани за последния й рожден ден.

Осветлението грееше меко, придавайки на паркета приятен златист отблясък. Мат седна на една дъбова пейка и с вълнение отвори хартиената опаковка, любопитен да види какво е могъл „да му завещае“ неговият приятел. В торбата откри кутия от светло дърво, съдържаща две бутилки вина, които той огледа с голямо внимание: Шато Латур, 1959 год.; Шато Мутон Ротшилд 1982 год. Най-добрите години за две от най-реномираните изби в Медок28: едно от малкото съвършенства в нашия не особено качествен свят…

Трогнат от това намигване на Елиът, Мат извади една бутилка от леглото й и с изненада откри голям бележник с корици от изкуствена кожа, лежащ на дъното на кутията.

За по-малко от секунда настроението му премина от веселост към изненада, после към възбуда. С разтуптяно сърце и треперещи ръце посегна към кутията и отвори бележника. Той съдържаше стотина страници, изпълнени с грижлив почерк, в който Мат веднага разпозна този на своя приятел.

Зачитайки се в първата страница, той усети как настръхва кожата по цялото му тяло.

Бе два часа сутринта.

Със зачервени очи Мат приключваше четенето на смайващия разказ, който неговият приятел му бе оставил. Срещата на Елиът със своя двойник, пътешествията във времето, странният договор за спасяването на Илена… Тази история, на която той не бе пожелал да повярва преди тридесет години, се връщаше днес при него, но вече в нова светлина.

Мат затвори тетрадката и се изправи с мъка. Виеше му се свят, бутилката „Шато Латур“ бе преполовена, но и цялата не бе достатъчна, за да уталожи безкрайната болка на угризенията и съжаленията.

Какво да прави сега? Да изпразни бутилката, за да удави мъката в алкохола? Прецени за миг тази възможност, но бързо се отказа от нея. Мина зад бара за дегустации и си наплиска лицето със студена вода. Сетне облече палтото си и излезе в нощта. Леден вятър го връхлетя на няколко порива. Елиът бе мъртъв и той не можеше нищо да промени. За разлика от това имаше едно нещо, което все още можеше да направи.

Ала имаше ли право на това?

Достигайки до паркинга, той се отказа от лимузината в полза на служебния джип. Преди да напусне плантацията, включи системата GPS-и вкара в нея данните на адрес в Северна Калифорния.

После пое към планините.

Пътува цялата нощ, навлизайки в заснежени области. Все още бе зима и пътищата бяха хлъзгави, плътна мъгла обгръщаше всичко и намаляваше видимостта.

След Уилоу Крийк насмалко да остане без гориво: спасението му дойде в лицето на дебелия собственик на местната бакалия, който се съгласи да му продаде туба гориво на цената на златото. Когато пристигна в Уивървил, мъглата най-сетне се бе вдигнала и на пресекулки се показваше слънцето, което осветяваше със своите лъчи заснежените върхове на Тринити Алпс.

Мат пое по един горски път и не след дълго пристигна пред малка дървена къща, в която вече бе идвал заедно с Тифани.

При шума от двигателя на джипа Илена бе излязла на верандата.

— Мати! — провикна се тя с разтревожен глас.

Той й помаха с ръка и побърза да стигне до преддверието, за да я притисне в прегръдките си.

Всеки път, когато я поглеждаше, изпитваше особено чувство, смесица от състрадание и респект. Илена се бе борила през целия си живот: отначало — за да преодолее тежките поражения по своето тяло, а после — за да защитава каузи, които му бяха скъпи.

— Изглеждаш в прекрасна форма — установи той.

— А ти, точно обратното, в главата си като някакво митично чудовище! Какво се е случило, Мат?

— Ще ти обясня, но първо ми направи едно кафе.

Двамата влязоха в къщата. Вътрешността й бе подредена с вкус, представляваше сполучлива смесица от традиционна дървения и изискани дизайнерски решения. Панорамни прозорци, камина, приятни пространства, последно поколение информационни технологии: налице бе всичко, което превръщаше това място в уютна и удобна извънградска вила.

— Е? — попита Илена, натискайки копчето на машината за еспресо. — Да не би жена ти да те е изгонила?

— Още не — отвърна Мат, изобразявайки нещо като усмивка.

Погледна я с цялата нежност, на която бе способен. Въпреки изпитанията, през които бе преминала, Илена продължаваше да излъчва изумителен чар. В Станфорд, където продължаваше да ръководи няколко курса, тя бе разглеждана като една от „звездите“ на университетския комплекс. В тази люпилня на интелектуалци и Нобелови медалисти съвсем не бяха малцина оптимистите, които бяха опитвали какви ли не стратегии за съблазняването й, но в крайна сметка винаги бяха се оттегляли от полесражението с подвити опашки. Мат знаеше, че след ужасния инцидент Илена се бе отказала от всякакъв любовен живот. В болницата се бе борила, за да оцелее след многобройните хирургически операции. В лоното на „Грийнпийс“ бе работила настървено срещу лобита и правителства. Но никога не бе срещнала отново любовта…

— Ето ти твоето кафе — каза тя, поставяйки на масата поднос с две димящи чаши и чиния с подбрани видове бисквити.

Една котка с дълга копринена козина важно влезе в стаята, за да поиска и тя своята закуска.

Илена я взе в скута си и я дари с няколко ласки. Тъкмо се бе насочила обратно към кухнята, когато Мат рязко й съобщи причината за своето посещение:

— Елиът почина.

Дълбока тишина за миг завладя къщата. Илена пусна персийката, която се оттегли с недоволно мяукане.

— Цигарите ли? — попита тя, обръщайки се към Мат.

— Да, рак на белите дробове.

Тя поклати глава. Лицето й оставаше невъзмутимо, но Мат забеляза, че очите й блестяха.

После излезе от хола, насочвайки се към кухнята заедно с котката, която я последва по петите й.

Останал сам, Мат въздъхна. Погледът му се зарея по посока на ледниците, които се спускаха от върховете на планините подобно на потоци обезцветена лава.

Внезапно трясък от счупени съдове накара цялата къща да потрепери. Мат се втурна към кухнята, където намери Илена, сринала се върху един стол. Обхванала с ръце главата си, тя даваше воля на своята мъка. Мат коленичи до своята приятелка и я прегърна с цялата си обич, на която бе способен.

— Аз толкова го обичах… — промълви тя, облягайки се на рамото му.

— Аз също…

Илена вдигна към него очи, пълни със сълзи:

— Въпреки всичко, което ни стори, аз продължавах да го обичам.

— Трябва да знаеш едно нещо… — измърмори Мат.

Изправи се и извади големия бележник от джоба на палтото си.

— Елиът ми е оставил това, преди да умре — обясни той, подавайки го на Илена.

Тя пое тетрадката с трепереща ръка.

— Какво е това?

— Истината — отвърна убедено Мат.

После излезе от къщата и се качи в колата.

Смаяна, Илена излезе на верандата, опитвайки се да го задържи.

Но Мат вече бе отпътувал.

Сутрешният въздух бе мразовит въпреки хубавото време. Илена взе голям шал и покри раменете си, преди да се настани в люлеещия се стол.

Отвори покрития с изкуствена кожа бележник, тутакси разпозна почерка на Елиът и почувства как някакво желязно острие се заби в сърцето и разкъса душата й.

След като прочете първите редове, разбра, че щеше да получи отговор на въпроса, който тридесет години не й даваше покой.

Защо ме изостави, Елиът?

Мат караше като автомат по посока на Сан Франциско.

Тъжен и угнетен.

Посмъртната изповед на Елиът отначало му бе донесла известна утеха, която бързо бе отстъпила място на меланхолията, а после — на унинието.

Честно казано, това помирение post mortem придаваше на цялата история някакъв недовършен привкус. А Мат бе по-скоро поклонник на епикурейството. Той вярваше, както обичаше да казва, в живота. „Да умреш красиво“, да си отидеш в мир, да оставиш положителна равносметка за своето съществуване — всичко това бяха за него празни приказки.

Това, което би искал, бе да бяха си казали с Елиът каквото имаше да си казват, и да се бяха сдобрили. Да бяха се качвали от време на време на яхтата за обичайната си обиколка на залива, да бяха пили аперитиви в кафенетата на старото пристанище, да бяха похапвали пъстърва При Френсис, да бяха се разхождали из горите на Сиера Невада…

Да бяха живели.

Ала не трябваше да мечтае. Елиът бе мъртъв, а и на него не му оставаше кой знае колко.

В наивността си винаги бе смятал, че всичко в крайна сметка ще се оправи. Но животът не бе пожелал да стане така и годините бяха изтекли…

Бе станало три следобед. Колкото повече се приближаваше към града, толкова по-усилено ставаше движението около него. Спря за малко на една бензиностанция, за да зареди и да похапне нещо.

В тоалетните си наплиска няколко пъти лицето, сякаш очакваше, че този жест ще прогони умората и старостта му. Огледалото отрази една доста смачкана физиономия. Стомахът му къркореше, а съзнанието му бе угнетено от умората и тъгата.

Откъде обаче идваше това впечатление, че се бе разминал с много съществена подробност? Още от предишната вечер имаше нещо, което го измъчваше. Кръгът не му се струваше напълно затворен, но така и нямаше отговор защо.

Поръча си сандвич и седна на една маса до прозореца, откъдето се загледа с отсъстващ поглед в прелитащите по магистрала №101 автомобили.

Сетне с виновна наслада заби зъби в сандвича с бекон. Откакто изследванията бяха показали притеснителни равнища на холестерола в кръвта, жена му, сиреч Тифани, бе издала категорична забрана за подобен род храни.

Но днес тя не бе тук, за да се погрижи за него.

Между две хапки той все пак си направи труда да извади кутийката с антихолестеролно лекарство, което винаги носеше в джоба си. Блистерчето бе почти празно. Извади последната капсула и я погълна, съпровождайки я с няколко глътки кафе.

Това машинално действие накара някаква ключалка в съзнанието му да се превърти и да се отвори.

Заряза сандвича и кафето, и хукна като луд към джипа в студа.

Защото току-що бе разбрал онова, което го бе човъркало в продължение на толкова много часове!

Бе чел и препрочитал разказа на Елиът. Той ясно бе обяснил, че старият камбоджанец му бе дал десет хапчета. А Елиът бе осъществил само девет пътешествия във времето!

Десет хапчета; девет пътешествия.

Къде бе останало последното хапче?