Ще бъдеш ли тук?

1 Първата среща

Летището на Маями

Септември 1976 год.

Елиът е на 30 години

Неделен септемврийски следобед е. Отгоре блести небето на Флорида…

Зад волана на един „Форд Тъндърбърд“ с вдигнат гюрук е седнала млада жена. С развети от вятъра коси, тя кара с доста висока скорост, изпреварвайки почти всички изпречили й се коли, преди да навлезе в платното, водещо към терминала на летището, и да спре за кратко пред залата за заминаване. Точно толкова, колкото е необходимо да остави мъжа, настанил се на предната седалка до нея. Той взема своя сак от багажника и се навежда към прозореца, за да дари целувка на своята шофьорка. Хлопване на вратата и ето, че вече е навлязъл в сградата от стъкло и метал.

Той е Елиът Купър. Отличава се с привлекателна физика и елегантна походка. Лекар е в Сан Франциско, но коженото яке и немирните коси му придават вид на хлапак.

Мъжът се упътва по навик към гишето за регистриране, за да си вземе бордната карта: Маями — Сан Франциско.

— Хващам се на бас, че вече ти липсвам…

Изненадан от познатия глас, Елиът стреснато се обръща.

Неговата спътница е застанала до него и му хвърля поглед с изумруден блясък, смесица от предизвикателност и крехкост. Облечена е в джинси и прилягащо по тялото й сако от еленова кожа с надпис мир и любов, под което се вижда тениска в цветовете на Бразилия, нейната родина.

— Я ми кажи колко време мина от последния път, когато те целунах? — пита я той, плъзвайки ръка по гърба й.

Най-малко една минута.

Цяла вечност…

Той я прегръща и я притиска до себе си.

Тя, това е Илена, жената на неговия живот. Познава я от десетина години и й дължи всичко добро и красиво, което носи у себе си: професията си на лекар, отвореността си към другите и известна взискателност към начина, по който води своя живот…

Елиът се учудва на нейното завръщане, защото винаги са имали съгласие по въпроса, че трябва да избягват дългите сцени на прощаване: и двамата са наясно, че тези няколко допълнителни минути в края на краищата се заплащат с повече страдание, отколкото утеха.

Така е, защото нещата при тях са доста сложни. Илена живее във Флорида, той — в Сан Франциско.

Тяхната любов от далечно разстояние протича в условията на часовата разлика, отмервана от четирите часови пояса и четирите хиляди километра, които разделят Източното от Западното крайбрежие.

Разбира се, след всички тези години те биха могли да уредят нещата така, че да заживеят заедно. Но не го бяха направили. В началото, защото се бояха от изхабяването на връзката им. Защото всекидневието — в замяна на едно по-спокойно битие — би ги лишило от тези възторзи и този луд сърдечен ритъм, които изпитват при всяка от своите срещи и които представляват кислородът на тяхното съществуване.

После, всеки от тях бе устроил живота си в своята професионална среда. Той — обърнат към Тихия океан, тя — към Атлантическия. След безкрайното следване в Медицинския факултет Елиът бе получил мястото на хирург в една от болниците на Сан Франциско. Що се отнася до Илена, тя живее в Орландо и се занимава със своите делфини и китове в „Океански свят“ — най-големият морски парк в света, където работи като ветеринарен лекар. От няколко месеца посвещава също така изключително много време на една организация, за която вече започва да се говори в обществото: „Грийнпийс“. Основано преди четири години от група пацифисти и еколози, сдружението на „воините на дъгата“ се бе прочуло благодарение на откритата си борба срещу ядрените опити. Ала Илена се бе присъединила към тях най-вече за да участва в кампанията на „Грийнпийс“ срещу изтребването на китовете и тюлените.

С две думи, и двамата водят доста напрегнат живот. Наистина нямат кой знае колко време за скучаене. Въпреки това… Всяка нова раздяла е все по-непоносима от предишната.

Моля всички пътници от полет 711 по направление Сан Франциско да се насочат към изход №18 за настаняване на борда…

— Това твоят самолет ли е? — пита го тя, разкъсвайки прегръдката му.

Той кимва в знак на потвърждение, а после, понеже добре я познава, решава да й зададе въпроса си:

— Ти като че ли искаше да ми кажеш нещо, преди да замина?

— Да. Ще те придружа до зоната за качване — казва му тя, като го хваща за ръка.

И докато върви редом с него, Илена се впуска в тирада, произнесена с онзи южноамерикански акцент, който направо го разбива.

— Знам много добре, че светът се е устремил към катастрофа, Елиът: „студената война“, комунистическата заплаха, надпреварата в ядреното въоръжаване…

Всеки път, когато се разделят, той я гледа, сякаш я вижда за последен път. Красива е като огнен пламък.

— … изтощаването на природните ресурси, да не говорим за замърсяването, за изсичането на тропическите гори или за…

— Илена?

— Да?

— Какво всъщност искаш да ми кажеш?

— Бих искала да си направим дете, Елиът…

— Тук, веднага, на летището? Пред цялата тази тълпа?

Това е всичко, което бе намерил да й отговори. Щипка хумор, за да прикрие своята изненада. Но Илена не изпитва желание да се засмее.

— Не се шегувам, Елиът. Дори те съветвам да помислиш сериозно върху това — натъртено произнася тя, след което пуска ръката му и се отправя към изхода.

— Чакай! — крещи той в желанието си да я задържи.

Последно повикване за г-н Елиът Купър, пътник от полет № 711 по направление…

— По дяволите! — изругава той, стъпвайки ядосано върху ескалатора, водещ към зоната за качване на борда.

Когато се озовава в горния му край, той се обръща, за да й махне за последен път с ръка.

Ярко септемврийско слънце залива с лъчите си залата за заминаване.

Елиът вдига ръка.

Но Илена вече е изчезнала.

Нощта вече бе паднала, когато самолетът кацна в Сан Франциско. Полетът бе продължил шест часа и в Калифорния вече минаваше девет.

Елиът се канеше да излезе от терминала и да хване някое такси, когато внезапно промени решението си. Там е работата, че умираше от глад. Объркан от думите на Илена, той не се бе докоснал до храната, поднесена в самолета, а знаеше, че хладилникът у дома е празен. На втория етаж бе забелязал рекламните светлини на закусвалнята Голдън Гейт, в която вече бе идвал с Мат, най-добрия си приятел, който го придружаваше понякога в пътуванията му до Източното крайбрежие.

Седна на бара и си поръча салата, две печени хлебчета и чаша шардоне. Уморен, с нарушен от дългия полет дневен ритъм, той си разтърка очите, след което купи няколко жетона за телефон и се упъти към кабинката в дъното на залата. Набра номера на Илена, но отговор така и не получи. Поради разликата в часовите пояси във Флорида вече минаваше полунощ. Илена сигурно вече се беше прибрала, но очевидно не държеше особено да разговаря с него.

Подобно нещо можеше да се предвиди…

И все пак Елиът не съжаляваше за начина, по който бе отвърнал на това толкова важно желание на Илена. Истината бе, че той не искаше да има дете.

И толкова.

Тук нямаше проблем или колебание в чувствата: той обожаваше Илена и, така да се каже, имаше любов в излишък. Но любовта не беше достатъчна. Защото в средата на седемдесетте години на този прословут XX век човечеството като че ли не вървеше в правилната посока и — за да бъде съвсем откровен — той не държеше да се нагърби с тежката отговорност да доведе на бял свят едно ново създание.

Доводи, които Илена изобщо не желаеше да слуша.

Елиът с неохота се върна на бара, довърши вечерята и си поръча кафе. Беше нервен и без дори да забелязва, стискаше пръстите си, карайки ставите да пукат. В джоба на сакото си напипа пакета с цигари, който със своите размери отдавна издаваше своето присъствие, и не устоя на изкушението да запали една.

Знаеше, че трябва да спре с пушенето. В неговите среди все повече се говореше за вредите от тютюна. От петнадесетина години епидемиологичните изследвания показваха, че никотинът предизвиква зависимост и пристрастяване, а в качеството си на хирург Елиът знаеше отлично, че при пушачите рисковете от рак на белите дробове, както и податливостта към сърдечно-съдови заболявания бяха доста по-високи. Ала по подобие на повечето лекари, и той далеч повече се грижеше за здравето на другите, отколкото за собственото си здраве. Трябва също така да се подчертае, че живееше в епоха, когато пушенето в ресторантите или самолетите бе нещо съвсем нормално. Епоха, когато цигарата все още бе синоним на изисканост, на културна и социална освободеност.

Скоро ще спра да пуша — помисли си той, изпускайки колелца дим, — но не и тази вечер… Чувстваше се прекалено потиснат за подобно усилие.

Разсеян и отнесен, Елиът се загледа с блуждаещ поглед през голямата витрина и именно тогава го видя за пръв път: мъж в светлосиня пижама — крайно неподходящо облекло за този час и това място, — който го наблюдаваше от другата страна на стъклото. Наложи се да присвие очи, за да го разгледа по-добре. Човекът гонеше шестдесетте, имаше все още спортен вид и къса, леко побеляла брадичка, която го правеше да прилича на един позастаряващ Шон Конъри. Елиът разтърка клепачите си. Какво правеше този тип с голи крака и пижама в толкова късен час насред аерогарата?

Младият лекар не би трябвало да се притеснява особено от всичко това, но някаква непозната сила го накара да стане от стола си и да излезе от заведението. Човекът изглеждаше съвършено неориентиран, сякаш бе пристигнал от нищото. Колкото повече Елиът се приближаваше към него, толкова повече чувстваше как го завладява нарастващото чувство на дискомфорт, което не смееше да признае дори пред самия себе си. Кой беше този човек? Може би пациент, избягал от някоя болница или дом за душевноболни… В такъв случай, в качеството си на лекар, не беше ли негов дълг да му помогне?

Когато се озова на не повече от три метра от него, Елиът най-сетне разбра какво го бе смутило толкова много: този човек много му напомняше за неговия баща, починал преди пет години от рак на панкреаса.

Смутен, той се приближи още повече. Отблизо приликата бе наистина поразителна: същата форма на лицето, същата трапчинка на бузата, която и той самият бе наследил…

Ами ако това е той…

Не, трябваше да се стегне и да дойде на себе си! Баща му бе мъртъв, и то съвсем мъртъв. Елиът лично бе присъствал на полагането на тялото му в ковчега и на последвалата кремация.

— Мога ли да Ви помогна с нещо, господине?

Мъжът отстъпи няколко крачки назад. Изглеждаше също толкова смаян, колкото бе и самият Елиът, и излъчваше противоречивото впечатление на сила и безпомощност.

— Мога ли да Ви помогна с нещо? — повтори той.

Човекът насреща се задоволи да промълви:

— Елиът…

Но как така този мъж знаеше неговото име? И този глас…

Да кажеш, че Елиът и баща му никога не са били близки, би било чист евфемизъм. Но откакто си бе отишъл, Елиът понякога съжаляваше, че не бе положил в миналото далеч повече усилия, за да го разбере по-добре.

Зашеметен и с пълното съзнание за абсурдността на своя въпрос, той не можа да се сдържи и го попита с прегракнал от вълнение глас:

— Татко?

— Не, Елиът, аз не съм твоят баща.

Странно, но този смислен отговор не го успокои ни най-малко, сякаш някакво предчувствие му нашепваше, че най-удивителното тепърва предстои.

— Кой сте Вие тогава?

Мъжът сложи ръката си на рамото му. Някаква позната искрица проблесна в неговите очи и той се поколеба няколко секунди, преди да отвърне:

— Такъв, какъвто ме гледаш, това си ти, Елиът…

Лекарят отстъпи крачка назад, после се сви като ударен от гръм; мъжът завърши своето изречение:

— … това си самият ти, Елиът, тридесет години по-възрастен.

Аз, тридесет години по-възрастен?

Елиът разпери ръце в знак на недоумение.

— Какво искате да кажете с това?

Мъжът отвори уста, но нямаше време да му даде други обяснения: от неговия нос внезапно бликна струйка кръв, която се разля на едри капки върху горнището на пижамата му.

— Дръжте си главата назад! — нареди му Елиът и посегна да извади от джоба си книжна салфетка, която бе взел на излизане от заведението. С нейна помощ той се опита да спре кръвта, течаща от носа на човека, когото сега вече разглеждаше като свой пациент.

— Няма нищо, ще мине — каза му той с успокоителен тон.

За миг съжали, че не носи със себе си медицинската чантичка, но за щастие кръвоизливът бързо се успокои.

— Елате с мен, трябва да Ви наплискам лицето с малко вода.

Мъжът го последва, без да оказва съпротива. Но когато наближиха тоалетните, той внезапно бе разтърсен от краткотрайни пристъпи на треперене, сякаш бе изпаднал в епилептична криза.

Елиът понечи да му помогне, но другият рязко го отблъсна.

— Остави ме! — настоя той, отваряйки вратата на една от тоалетните клетки.

Възпрян в своя порив, Елиът предпочете да го изчака навън. Чувстваше се отговорен за този човек и съвсем не беше спокоен за неговото състояние.

Каква смешна история! Най-напред тази физическа прилика, после тази съвършено налудничава фраза — аз съм ти, Елиът, тридесет години по-възрастен, — а сега и това кръвотечение от носа и тези пристъпи на тремор.

Ах, по дяволите, какъв ден!

Но този ден изобщо не се канеше да свършва, защото след известно време, преценявайки, че е изчакал достатъчно, той реши да влезе в тоалетните.

— Господине?

Тоалетните представляваха тясно и много дълго помещение. Елиът огледа най-напред редицата мивки. Никой. Не се забелязваше нито прозорец, нито авариен изход. Следователно мъжът би трябвало да е в някоя от кабинките.

— Тук ли сте, господине?

Никакъв отговор. Боейки се, че може да е припаднал, лекарят припряно отвори първата врата: никой.

Втората врата: никой.

Третата, четвъртата… десетата врата: празно.

В объркаността и отчаянието си Елиът вдигна очи към тавана: нито една плоскост не изглеждаше да е била отмествана.

Това бе невъзможно и въпреки всичко трябваше да приеме очевидното: мъжът бе изчезнал.