Ще те открия някой ден

Девета глава

Изпълнена с жизненост и чувство на лекота, Джулия стоеше на сцената на „Нов Театър“ в Бат и наблюдаваше с удоволствие дейността, която кипеше около нея. Пожарът в Лондон като че не беше обезсърчил духа на актьорите и работниците. Те бързо сглобяваха новите декори, репетираха откъси от диалози и си разменяха шеги за трудностите на турнето.

— Много досадно градче — измърмори Арлис с ръце на бедрата. Погледна шеговито Джулия. — Не можеш да видиш свестен млад човек. Само отчайващи стари моми и инвалиди.

Джулия се усмихна кисело.

— Мисля, че сме тук да изпълним „Моята лейди измамница“, а не на лов за мъже.

— Денят, в който ще престана да търся… — започна Арлис и внезапно млъкна със странно изражение на лицето.

Като проследи погледа на приятелката си, Джулия видя, че Мери Удс, една от второстепенните артистки, открито флиртува с Майкъл Фиске. Художникът изглеждаше доста заинтригуван от хубавичката млада жена и от нейната насърчителна усмивка.

— Какво прави тя: губи времето на Фиске, а трябва да репетира ролята си? — недоумяваше Арлис.

Джулия потисна усмивката си, доловила нотка на ревност в гласа й.

— Мери има само няколко реда. Сигурна съм, че ги е научила идеално.

Арлис остана намръщена.

— Мистър Фиске има достатъчно работа, за да обръща внимание на влеченията й.

— Ти щеше да спечелиш Фиске, стига да искаше — заключи сухо Джулия. — Но доколкото си спомням, повече те вълнуваше лорд Уилям Савидж.

— О, той не е по-свестен от другите — сопна се Арлис. — Макар че е божествен в леглото, очевидно няма интерес към мен в нищо друго. Скъсах с него. И с всички мъже в момента. — Като скръсти ръце на гърдите си, тя многозначително обърна гръб на Майкъл Фиске и Мери Удс. Едва сега Джулия забеляза Фиске да хвърля потаен поглед към Арлис. Значи той се опитва да я накара да ревнува, помисли си Джулия и устните й потрепнаха от задоволство.

— По-добре да поговорим за твоя любим — предложи Арлис. — Лорд Савидж дойде да ме види в Лондон — опитваше се да те намери. Можах да му кажа само, че трупата ще почне турне в Бат. Дали е дошъл тук? Виждала ли си го?

Джулия се поколеба и кимна, а бузите й опари топла руменина.

— Е? — подкани я Арлис. — Какво се случи?

Като поклати глава, Джулия се разсмя. Въпреки че беше склонна да й каже, никакви думи не можеха да опишат миналата нощ. След като бяха излезли от водата, те отидоха в странноприемницата. Свежият вечерен въздух бе подействал ободрително на Джулия, но тя беше сигурна, че тръпки побиват Деймън в мокрите дрехи, залепнали за тялото му. Като стигнаха стаята й, Джулия разпали огън в камината и окачиха дрехите му да съхнат.

Бяха се отпуснали в малкото, но удобно легло, с притиснати голи тела, докато кожата на Деймън стана толкова топла, колкото нейната. Той я облада безмълвно, използваше нежното галене с върховете на пръстите, топлината на устните си и движенията на своето тяло да предадат чувствата му.

Спомнила си екстаза, който бе изпитала тогава в топлия мрак, Джулия усети как руменината й се засилва. Тази сутрин Деймън трудно се събуди, прозяваше се, протягаше се и мърмореше… дърпаше я до себе си, когато тя се опитваше да слезе от леглото. Облада я още веднъж, навлизайки в тялото й с бавни напъни, от които тя се забрави напълно. Джулия с труд успя да се откъсне от мислите си за Деймън.

— Не е нещо, което бих споделила с удобство — измърмори тя.

Арлис се наведе по-близо, обзета от заговорнически възторг.

— Толкова се радвам за теб, Джесика! Никога не съм те виждала преди толкова щастлива. Сигурно си влюбена. Отдавна си чакала това, нали?

— Не казвай на никого, моля те.

— О, разбира се… но те ще се досетят. Знаеш как клюката се носи. Освен това не можеш да криеш, когато си влюбен — то се проявява по сто различни начина.

Джулия бе избавена от отговор поради пристигането на Лоугън Скот. Живите му сини очи обхванаха направеното на сцената и той кимна късо, одобрително. Когато се струпаха около него с въпроси, Лоугън възпря всички, промърморвайки нещо, и закрачи към Джулия.

— Мисис Уентуърт — каза живо той, — как си?

Тя издържа погледа му и се усмихна леко.

— Изключително добре след едноседмична почивка, мистър Скот.

— Чудесно.

Усетила, че присъствието й е излишно, Арлис бързо се насочи към Майкъл Фиске, който още се занимаваше с Мери Удс.

Лоугън не сваляше проницателния си поглед от лицето на Джулия.

— Чух, че Савидж е тук в Бат — отбеляза той. Макар че думите му бяха изречени равнодушно, на Джулия й се стори, че Лоугън я обвинява в нещо.

— Да — изрече тя по начин, който можеше да се възприеме и като потвърждение, и като въпрос.

— Виждала ли си го?

Джулия не отговори, но той прочете лесно изражението й.

— Пак си се тъпкала скришом с бонбони, нали? — попита той.

Джулия се изчерви при това напомняне за разговора им в къщата му в Лондон.

— Не съм виновна, че той е решил да ме следва.

Веждите му се извиха присмехулно.

— Така ли?

— Ако намекваш, че съм го поощрила…

— Пет пари не давам с какво си го поощрила. Гледай само работата ти да не страда. Първата сутрин ти дойде късно на репетиция, защото си се търкаляла в леглото с…

— Не съм закъснявала тази сутрин — пресече го Джулия с ледена нотка в гласа. — Ти закъсня, мистър Скот.

Като й отвърна със също толкова студен поглед, Лоугън се обърна и се отдалечи, раздавайки команди.

Джулия се почувства обезпокоена и леко озадачена. Това беше най-големият им спор досега, а тя не виждаше причини за това. Ако се отнасяше за други двама, тя щеше да реши, че Лоугън Скот се ръководи от ревност. Но това беше абсурдно. Той положително нямаше романтични чувства към нея… но дори да ги имаше, по-скоро щеше да умре, отколкото да наруши строгото си правило никога да не създава връзка с актриса от трупата.

Дали Лоугън не се страхува, че тя може да изостави кариерата си в името на брака? Ще бъде трудно да те заменя в „Капитал“, беше й казал миналата седмица. Може и да бе вярно, но не бе невъзможно и другото. Винаги имаше приток на нови и талантливи млади напредващи актриси, а Джулия не хранеше илюзии, че е незаменима.

Завършиха репетициите на пиесата и трупата с облекчение разбра, че с изключение на няколко дребни забележки за темпото продукцията беше почти безупречна. Лоугън обаче съвсем не изглеждаше доволен.

— Искам ви всички тук утре в девет сутринта — нареди той. Като продължаваха да мърморят полугласно, всички бързо се разотидоха.

— Трябва да си доволен колко хубаво мина всичко — осмели се да му рече Джулия. Чертите на лицето му бяха сурови. — Вместо това ти се държиш като че ли репетицията е провал.

Той й отправи убийствен поглед.

— Когато някой те назначи за директор на трупата, тогава ще решаваш как да стават нещата. А дотогава бъди добра да оставиш тази отговорност на мен.

Джулия остана изненадана и обидена от лошото му настроение.

— Бих искала всички ние да бъдем безупречни като теб, мистър Скот — каза саркастично тя и се отдалечи. Като взе от един стол в салона пелерината и шапката си, тя се упъти към изхода, забравила в бързината, че несъмнено отвън ще има тълпа. Сега, когато местните жители знаеха за пристигането на театралната трупа, те се бяха струпали да зърнат Лоугън Скот и някой друг от играещите в „Капитал“.

Още щом отвори вратата, Джулия бе изблъскана назад от тълпа любопитни, които се опитваха да нахълтат в заключената дотогава сграда.

— Това е тя! — извика някой. — Мисис Уентуърт! — Отекнаха и други възбудени гласове на мъже и жени, трескави ръце се протегнаха към нея. Стресната, Джулия натисна вратата с цялата си тежест и успя да я затвори, но двамина бяха успели да се промъкнат вътре.

Като се задъхваше от усилието, Джулия отстъпи назад и ги огледа. Единият беше набит, човек на средна възраст, а другият висок, мършав и много по-млад. Едрият свали шапката си и я огледа с явна похотливост. Върхът на червения му език се подаваше от малките, плътни устни. Докато говореше, от устата му лъхаше тежка миризма на тютюн и алкохол.

Той се представи, сякаш очакваше да я впечатли с титлата си.

— Лорд Лангейт, миличка, а това е моят приятел лорд Стратърн. Другият също свали шапка, разкривайки рядка косица, напомадена и напръскана с одеколон. — Позволете ми да кажа — продължи първият, — че сте много по-прелестна отблизо, отколкото от разстояние.

— Благодаря — отвърна предпазливо тя. Намести малката си шапка на главата и я забоде за спретнато навитите си нагоре коси. — Ще ме извините, господа, но…

Те се приближиха по-плътно до нея и я избутаха срещу вратата. Очите на Лангейт, подобни на речни камъчета, поглъщаха жадно стройната й фигура.

— Тъй като познаваме града и всички негови наслади, Стратърн и аз решихме да ви предложим нашите услуги да прекарате с нас вечерта.

— Това не е необходимо — изрече Джулия със стегнато гърло.

— Ще ви заведем на ресторант с превъзходни ястия, мадам, а после ще се разходим с моя екипаж. Ще бъде много приятно, уверявам ви.

— Имам други планове за вечерта.

— Разбира се, че имате. — Лангейт облиза дебелите си устни и се усмихна, оголвайки жълтите си от тютюна зъби. — Но сигурно ще можем да ви убедим да ги отмените в полза на двама господа, които ви се възхищават толкова много.

— Боя се, че това няма да стане. — Джулия се опита да се провре покрай тях, но отново бе притисната до вратата.

Ръката на Лангейт се насочи към рамото й, после се притисна върху гърдите й.

— Може би имате нужда от малко подбуда.

За неин ужас тя усети как той опипва корсажа й, как късите му, месести пръсти поставят малка пачка пари във вдлъбнатината между гърдите й. Разтреперана от отвращение, тя се отдръпна назад и измъкна банкнотите от дрехата си. Лицето й пламна в руменина и тя отвори уста да извика за помощ.

Но в този миг върху двамата връхлетя тъмна вихрушка. Джулия замръзна на място, когато усети бързия полъх около себе си. Двамата, които бяха я притиснали до вратата, изведнъж се оттеглиха от жертвата си. Банкнотите се изтърколиха от пръстите на Джулия и се разпиляха по пода. Тя гледаше смаяна спасителя си. Това бе Деймън, с лице като студена маска и с очи, които горяха от убийствена ярост. Беше приковал злополучните лордове до стената. Не чуваше брътвежите им, с които се извиняваха и обясняваха. И двамата млъкнаха, когато той се обърна към тях.

— Ако още веднъж я доближите, ще ви направя на парчета…

Хленчещото лице на Лангейт беше мораво.

— Не разбрахме, че… — успя да изрече той.

Деймън освободи Стратърн и насочи цялото си внимание към Лангейт. Пръстите му се стегнаха около гърлото на нещастника.

— Ако я докоснете, ако й говорите, дори ако само я погледнете… ще ви убия.

— Не бива… да го правите — изломоти мъжът с усилие през стиснатото гърло. — Моля ви… Аз ще си отида…

Деймън го пусна ненадейно и Лангейт се свлече до вратата. Стратърн отиде веднага при него, уплашен и бледен, и подаде рамото си, за да се хване за него приятелят му. Двамата се измъкнаха през вратата, смесиха се отново с тълпата почитатели отвън.

Деймън, все още гневен, обърна очи към Джулия.

— Как?… — изрече задъхано тя.

— Влязох през задния вход. Там също те очакваше тълпа.

— А другите актьори? — каза тя с леко пламъче на възвръщащ се дух.

— Повечето чакаха теб. — Усмихна се сурово. — Изглежда си станала вече обществена собственост, мисис Уентуърт.

— Не съм ничия собственост.

— Мога да ти покажа удостоверение за брак, което доказва обратното.

— Удостоверението ти струва ей толкова — отвърна тя с щракане на пръсти. — Нашият брак е със съмнителна законност и ти го знаеш добре. Всеки съд ще го отхвърли без колебание, съобразявайки се с факта, че никой от нас не е бил тогава на подходяща възраст.

След дълъг миг Джулия сведе поглед и се замисли защо двамата с Деймън така внезапно се настроиха враждебно един към друг. И се опита да прозвучи по-меко:

— Благодаря ти, задето ме отърва от тези палячовци.

Деймън не отговори, чертите му още бяха напрегнати.

— Ще трябва да изчакам тук, докато множеството се разотиде — реши Джулия.

— Не е необходимо — отговори той мрачно. — Ще те придружа с моята карета.

Тя поклати глава и се отдръпна.

— Не дойдох в Бат само за да те гоня из спалнята — макар че тази идея има предимства.

— Тогава защо си тук?

— Исках да прекараме известно време заедно. Искам да зная повече за живота, който водиш и защо той е толкова привлекателен за теб. Искам и ти да знаеш повече за мен факт е, че сме още непознати един за друг. Преди да говорим за това как да прекратим нашия брак, няма да ни навреди, ако се опознаем по-отблизо.

— Не бих желала — изрече предпазливо Джулия, вдигнала поглед към него. Направи движение да освободи черната воалетка, навита около шапката й.

— Тогава вечеряй с мен на терасата ми. После ще те откарам до странноприемницата, без да те докосна. Имаш думата ми.

Джулия обмисли предложението му.

— Предполагам, че всичко, което готвачът ти приготвя, ще бъде по-добро от храната в странноприемницата — каза тя.

Неохотното й съгласие породи усмивка на устните му.

— Имаш думата ми за всичко, което ти обещах. — И пъхна ръката й в прегъвката на своята ръка. — Да вървим, мадам, преди твоите почитатели да станат още по-необуздани.

Винаги досега Джулия трябваше да се справя сама с прекалено темпераментните си обожатели и почитатели. Приятна промяна беше да излезе от театъра под ръка със силен мъж, позволила му да поеме контрола върху ситуацията. Не възрази, когато Деймън сложи закрилническа ръка на стройния й гръб и я поведе през навалицата любопитни непознати отвън. Веднага бе обсипана с нетърпеливи въпроси, а много ръце посягаха да я дръпнат за шапката, воалетката и пелерината.

Вече в каретата, Джулия въздъхна облекчено.

Лицето на Деймън бе невъзмутимо.

— Да се къпе в ръцете на общественото обожание, преследвана от всички… Сигурно всяка артистка желае това.

Джулия помисли над думите му и отговори предпазливо:

— Мисля, че обичам да зная, че хората са доволни от това, което правя… а тяхното одобрение означава, че положението ми в „Капитал“ и заплатата ми са сигурни.

— Тяхното одобрение означава повече за теб от този цирк.

Изпитала досада от ироничния му тон, Джулия отвори уста да отговори. Но рязко я затвори пак. Той беше прав, въпреки че тя не харесваше неговата досетливост, нито желаеше някой да я разгадава с толкова явна лекота. Наистина я радваше чувството, че публиката й се възхищава, че е повече от готова да й даде всичкото си внимание и привързаност, каквито баща й винаги й бе отказвал.

— Да живееш обикновен живот, изглежда, е твърде бледо в сравнение е това — отбеляза Деймън.

— Не бих могла да кажа — отвърна тя, като дръпна разрешената си коса. — Кажи ми какво разбираш под обикновен живот… О, забравих. И ти не знаеш какво е.

— Аз водя живот, какъвто сам съм си определил.

— Също и аз — защити се тя.

Ъгълчето на устата му помръдна сардонично, но той предпочете да не спори. Наблюдаваше я с интерес как използва полирания си гребен от костенурчена коруба, за да оправи косата си и отново да я навие на тила си.

Терасовидната къща беше елегантна, което можеше да се предположи, щом се намира в елитния Лора Плейс. Блестящите дъбови подове бяха покрити с бледи английски килимчета, плетени на ръка, върху които бяха разположени чудесни мебели от лакиран палисандър и ниши, изпълнени с буйни растения. Бледожълти и зелени завеси покриваха високите прозорци, а огледалата с богато украсени рамки придаваха на стаите ефирност, усещане за простор.

Отпусната в луксозната, озарена от свещи атмосфера на малката трапезария, Джулия се зае с храната, френските ястия включваха пиле с трюфели в сос шампан, телешко в раковини, пълни с билки, и зеленчуци със съвсем малко масло. За десерт поднасяха плодове, натопени във вино, и плодови пити с бадеми, украсени с малини и препечени разбити белтъци със захар.

— След такава обилна вечеря няма да се побера в костюмите си — отбеляза Джулия, като отхапа от плодовата пита.

— В момента наистина няма да можеш.

Джулия се усмихна на нотката ревност в гласа му.

— В сравнение с другите актриси, моите костюми са изключително скромни.

Сянката на неудоволствие остана на лицето му.

— Не обичам другите мъже да виждат толкова често жена ми. Зная точно какво си мислят, когато те гледат.

Развеселена от чувството му за собственост, Джулия подпря брадичката си с лакът и се вгледа в него.

— Какво си мислят? — поинтересува се тя.

Като използва предлога да й налее още вино, Деймън стана и отиде до нея. Приседна от края на масата и сведе поглед към нея. Джулия не се помръдна, дори когато топлият му поглед се залута из нейните гърди и се върна обратно върху лицето й.

— Те си представят каква е кожата ти и дали е толкова нежна, колкото изглежда. — Показалецът му премина по извивката на бузата й, докосна леко нежния ъгъл на устните. — Питат се какъв е вкусът ти… мечтаят да освободят косите ти и да ги разпуснат върху тялото ти… да ги подредят върху гърдите ти… — Ръката му продължи в бавна милувка надолу по шията й, а после мина един-два пъти по върховете на гърдите й.

Дъхът на Джулия се ускори и пръстите й уловиха края на стола в усилие да остане спокойна. Искаше й се да стане и да се притисне, да се прилепи до бедрата му, да усети топлината на ръцете му върху кожата си. Деймън продължи да си играе свободно с нея, сребристосивите му очи се задържаха при всеки нюанс на изражението й.

— Искат да те любят — прошепна той, — да те заключат някъде далеч за лично удоволствие. — Пръстите му се плъзнаха под ръба на корсажа й, гмурнаха се към изтръпналата пъпка на зърното й.

Джулия улови ръката му.

— Ти каза, че ще ме прибереш в странноприемницата недокосната.

— Точно така ще направя. — Пръстите му леко се отдръпнаха от роклята й. Устните му закръжиха над нейните устни, дъхът им беше топъл и изгаряше кожата й.

— Имаш късче целувка в ъгъла на устата.

Джулия достигна с езика си мястото и усети лепкавото парченце, след което го разтопи в уста. Погледът на Деймън не пропусна лекото движение. Ръката му, твърда като стомана, още стискаше нейната ръка.

Джулия бавно го освободи и погледът й случайно спря върху блестящия диамант на пръста й. Камъкът беше изключително красив на светлината на свещите, искреше в постоянно променящи се форми. Почувства се виновна, задето прие бижуто от него, задето носи нещо, което не смята за свое.

— Трябва да си го вземеш обратно — каза тя, извади пръстена и му го подаде.

— Не мога да го използвам.

— Той не е мой.

— Твой е — тихо възрази Деймън. — Ти си моя съпруга.

— Символ на брак, който никога не е съществувал… и няма да съществува.

— Искам да го задържиш. Каквото и да се случи в бъдеще, ти ще поглеждаш пръстена и ще знаеш, че някога си била моя.

Джулия не беше допускала, че той смята пръстена за белег на притежание. Постави го на масата, наложила си да се лиши от красивия диамант. Пръстенът имаше цена, която тя не бе сигурна, че желае да плати.

— Съжалявам — прошепна тя, без да може да го погледне.

Въпреки че не можеше да види лицето му, усети промяна в атмосферата… буйната воля на воина, поривът да побеждава, да доминира. Уверена, че насилието му едва ли ще бъде обуздано, Джулия остана неподвижна. Държеше лицето си извърнато встрани и слушаше дишането му, докато дълбоките движения на гърдите му отново се успокоиха.

— Ще го поискаш пак някой ден.

Стресната, Джулия направи грешката да го погледне. Лицето му беше съвсем близо, очите му блестяха като остриета на добре наточени ножове. Разтрепери се тревожно, изгубила всичкото си самообладание. В този момент лесно можеше да се разбере как сам-самичък той е избавил семейството си от бедност, благодарение на силната си воля.

— Не — отрече тя тихо. — Дори да се влюбя в теб, няма да приема пръстена и няма да стана твоя собственост.

— Собственост — повтори той и думата изплющя като камшик. — Така ли си представяш, че ще се отнасям с теб?

— Ако стана твоя жена, ще ми разрешаваш ли да ходя, където си искам, да върша каквото ми харесва, без излишни въпроси и без взаимни обвинения? Ще можеш ли да не протестираш, че съм запазила професията си и посещавам репетиции сутрин и се връщам от представления в полунощ? А какво ще кажат твоите приятели, благородниците?… Присмехулните усмивки и мръсните коментари по мой адрес, намеците, че съм малко повече от обикновена проститутка? Ще смогнеш ли да приемеш всичко това?

Лицето му стана още по-тъмно, с което потвърди подозренията й.

— Защо театърът означава толкова много за теб? — попита късо той. — Толкова ли е голяма проклетата жертва да се откажеш от живота на циганка?

— Това е единственото нещо, в което съм сигурна. Не искам титла и безкраен низ от фалшиви усмивки, нито имение в провинцията — живота, който баща ми беше предопределил за мен.

Деймън я придърпа и я задържа между бедрата си.

— Част от теб желае този живот.

Като се извиваше и го отблъскваше, Джулия се опитваше да се освободи, но хватката му стана още по-здрава. Той я притегли по-близо. Изведнъж тя замръзна, усетила въздействието, което създава върху него. Твърдото доказателство за възбудата му я притискаше здраво в корема, предизвикваше незабавен отклик на тялото й.

— Искам да си отида — каза задъхана тя.

Деймън я освободи, но при настойчивия му поглед, прикован в нея, тя като че не можеше да се помръдне.

— Няма да улесня живота ти. Ти няма да ме изоставиш… да се отървеш от мен… без борба.

Джулия го гледаше със смесица от гняв и копнеж. Беше много трудно да се откаже от това, което желаеше толкова страстно. Имаше мечти, които още пазеше дълбоко в себе си, желание да има свое семейство и дом, да заспива всяка нощ в прегръдките на своя съпруг, да прекарва волни часове в игри със своите деца. Сега тези безлики образи бяха придобили ясни очертания в съзнанието й… тя искаше да бъде съпруга на Деймън и да роди тъмнокосо като баща си дете. Мечтите добиваха реалност и да се откаже от тях бе най-трудното нещо, което някога е правила.

Внезапно си спомни за хладния, присмехулен глас на Лоугън Скот, който й каза: Можеш да решиш, че ще обичаш Савидж достатъчно, за да му отдадеш тялото и душата си… но не бих те посъветвал да постъпиш така.

Джулия се извърна встрани и задържа ръце върху разтуптяното си сърце. Пое дълбоко въздух на няколко глътки в стремежа си да се успокои. Деймън беше близо, но не я докосна. Гласът му прозвуча равно, когато заговори някъде над главата й:

— Ще те придружа до странноприемницата.

— Няма нужда… — започна тя, но той не й обърна внимание и отиде да позвъни за каретата.

Мълчаха по пътя за странноприемницата, атмосферата между тях бе напрегната. Бедрата им бяха близо едно до друго, докосваха се от време на време, когато колелата на колата отскачаха по неравните павета. Джулия се опита да се отдръпне, плъзгаше се непрекъснато към него. По-скоро би умряла, отколкото да се премести на отсрещната седалка, където щеше да е във фокуса на хладния му, пронизващ поглед. Най-сетне мъчителното пътуване свърши и той й помогна да слезе от колата.

— Ще отида до стаята си сама — каза Джулия, усетила, че той възнамерява да я придружи.

Деймън поклати глава.

— Опасно е. Ще те изпратя до вратата.

— Стояла съм тук сама повече от седмица и се чувствах добре и без твоята закрила — изтъкна Джулия.

— За Бога, нямам намерение да те докосвам. Ако бях намислил да те прелъстя тази нощ, ти щеше да бъдеш вече с мен в леглото. Искам единствено да те видя прибрала се благополучно в стаята си.

— Нямам нужда…

— Направи ми това удоволствие — рече той през зъби и я погледна така, сякаш в следния миг щеше да я удуши.

Вдигнала ръце вбесена, Джулия тръгна пред него в странноприемницата, мина покрай масата на собственика и през празната трапезария и се упъти към стълбите, които водеха за горния етаж. Деймън я следваше бавно, черните му вежди бяха смръщени недоволно. Изминаха дълъг, слабо осветен коридор и достигнаха стаята й. Джулия извади от чантичката си малък ключ и насочи вниманието си към бравата. Ключът се извъртя съвсем леко.

Досетила се, че може да е забравила да заключи, когато сутринта излизаше, Джулия разтърси ключа в металната захватка на бравата. Имаше достатъчно грижи за тази нощ и не можеше да прояви небрежност. Като завъртя топката, тя спря и погледна назад към Деймън.

— Ти изпълни джентълменското си задължение — уведоми го тя. — Бях доставена благополучно до вратата си. Лека нощ.

След грубия намек да си върви, Деймън се вгледа в нея, после се обърна и се отдалечи.

Джулия влезе с въздишка в стаята и зарови за кутия кибрит. Внимателно запали клечката и доближи жълтото пламъче до газената лампа на скрина. Слаба светлина освети стаята. Съзнанието на младата жена бе погълнато от мисли, които й причиняваха главоболие. Не обръщаше внимание на нищо около себе си. Но като погледна в овалното огледало, забеляза някакво движение в ъгъла на отразената повърхност. В същия момент се дочу странно стържене по пода.

Тя не беше сама. Обзе я уплаха. Преди да успее да извика, тежка ръка запуши устата й здраво. После някой я притегни назад към мършаво, но силно тяло. С разширени ноздри и изцъклени очи тя съзря, че я приближава набитата фигура на лорд Лангейт. Държеше я приятелят му, Стратърн. Двамата наглеци, които по-рано същия ден й досаждаха в „Нов театър“. Подкрепили дързостта си с голямо количество алкохол, те се държаха самоуверено.

— Не ни очакваше отново, нали? — измърка Лангейт и прокара месестата си ръка по мазните кичури на оплешивяващата си глава. Плъзна оценяващ поглед по гърчещото се тяло на Джулия. — Каква сладка женичка си ти — най-апетитното парче, което някога сме виждали. Прав ли съм, Стратърн?

Високият кимна и се разкикоти доволно.

Малката уста на Лангейт се разтегна в усмивка.

— Не бива да се плашиш. Ще те оправим спокойничко и после ще ти платим добре. Ще можеш да си купиш всякакви дрънкулки, които искаш. Не гледай така обидено, миличка, обзалагам се, че досега си забавлявала не един страстен господин между тези гладки бедра. — Дойде по-близо и стисна ръката на Джулия, после я постави върху издутия си чатал. Похотлива усмивка озари облото му лице. — Така… — затананика монотонно той. — Това няма да е толкова лошо, нали? Мисля, че ще харесаш…

Но не успя да довърши фразата си. Джулия чу как вратата се разтвори и тя бързо бе освободена. В невъзможност да запази равновесие политна напред и се строполи върху твърдия под. Изпълзя до ъгъла и притисна гръб в стената. Една къдрица падна на лицето й, попречи й да види какво точно става. Чу тъпите удари, стоварвани многократно върху човешка плът и след миг болезнени стенания изпълниха стаята.

Джулия разбра, че Деймън се е върнал, и, явно бе решил да пребие нападателите. След като запрати Стратърн на пода, той се зае с Лангейт. В своя потрес и страх Джулия осъзна, че Деймън наистина е готов да извърши убийство.

— Моля те, спри — простена тя. — Аз съм добре. Ако не спреш, ще го убиеш… Деймън…

Чул името си, той погледна към нея с почернели от гняв очи. Нежното й лице сякаш възвърна разсъдъка му. Погледна надолу към треперещия човек в краката си и разтърси глава, за да се отърси от гнева си. Изтри окървавените си юмруци в сакото на Лангейт, изправи се и прекоси стаята.

Лангейт и Стратърн използваха възможността да се отместят начаса.

Джулия протегна ръце да се хване за съпруга си, дланите й трепереха. Деймън се наведе и я вдигна от земята като малко дете.

— Благодаря ти — успя да каже задъхано. — Благодаря… Деймън се отпусна на леглото и я взе в скута си, заоправя косите й. Тя усети как той изтрива с пръсти сълзите по бузите й. Като отдалеч чуваше гласа му, който я успокояваше, че е в безопасност, че никой няма да й стори нищо лошо.

Остана така, със затворени очи, насочила цялата си воля навътре, мъчеше се да не избухне отново в сълзи. Ако Деймън не беше се върнал, Лангейт и приятелят му щяха да я изнасилят. Мисълта, че без малко щеше да бъде подложена на такава бруталност, беше ужасяваща.

— Защо… защо се върна? — едва успя да каже тя.

— Вече слизах надолу, когато ми се стори, че чувам подозрителни шумове. С риск да приличам на глупак, реших да проверя още веднъж какво става с теб.

Ръката й се плъзна по неговата и тя стисна силно пръстите му.

— Ти винаги ме спасяваш.

Деймън повдигна брадичка, с което не й позволи да извърне глава, когато погледна в очите й.

— Слушай какво ще ти кажа, Джулия… Няма да мога винаги да стигам до теб навреме. Беше шанс, че се намирах наблизо тази нощ…

— Всичко приключи вече — прекъсна го тя, доловила внезапно отлетялата нежност, новата нотка на укор в гласа му.

— Не е приключило — изрече твърдо той. — От днес нататък ще става все по-лошо. Ще има още лангейтовци, желаещи късче от теб, и те ще измислят какво ли не, за да се докопат до теб. Ако искаш да продължиш кариерата си на артистка, ще трябва да имаш закрила ден и нощ, а това задължение не бих желал да изпълнявам аз.

Пусна я безцеремонно на леглото и се изправи.

— Ако това е животът, който искаш, така да бъде. Ще ми е противно да те лиша от такова удоволствие. Но послушай съвета ми и наеми някого да те пази от твоя легион поклонници. И заключи проклетата врата, когато си тръгна.

Джулия остана на леглото. Мълчаливо наблюдаваше как той излиза от стаята. Искаше да го помоли да остане. Не ме оставяй… Нуждая се от теб… Но думите останаха заключени в нея и тя не отвори здраво стиснатата си уста. Вратата се хлопна рязко зад него. Юмрукът на Джулия се изви по ръба на възглавницата, след което тя я грабна и захвърли с всичка сила. Но не изпита удоволствие, като чу глухото тупване, когато възглавницата се удари в касата на вратата.

Как смее той да я обвинява! Сякаш е искала да й се случи това фактът, че си изкарва прехраната на сцената, не му дава право да я обижда. Защо непременно трябва жената да живее под закрилата на мъжа?

Скочи от леглото, отиде до вратата и я заключи. От Деймън и останалия свят, затвори се сама в малката стая. Разтри грубо с длани лицето си и усети, че бузите й са още влажни от сълзите.

Досега не бе разбрала до каква степен Деймън не одобрява кариерата й. Бяха стигнали до задънена улица. Оставил я беше да избира — не беше склонен никога да търпи компромис. Актьорската професия излагаше жената на порицание и риск, а това изключваше съпруг и семейство.

Отчаяна, Джулия закрачи из стаята, скръстила ръце пред гърдите. Ще се влюби в друг, може би след няколко години… мъж без благородническите, високомерни изисквания на лорд Савидж. Той ще бъде с по-мек характер, по-склонен да приеме нейната независимост и няма да има нищо общо със странното, невероятно минало, което споделяха тя и Деймън.

Но то винаги щеше да ги свързва, това минало, независимо колко се опитват да го пренебрегват. Тя и Деймън бяха създавани от едни и същи сили, щеше да бъде грешка, ако изостави съпруга си, да се надява против всяко основание, че той чудотворно ще изчезне, че тя ще промени името и живота си, за да осуети възможността някога да се срещнат. Тя нямаше да избяга… но трябваше да го срещне доста по-рано.

За нещастие сега беше твърде късно за това. Тя знаеше, че огънят на страстта между двамата, кипящата наслада, която изпитваха, когато бяха заедно, няма да изпитат с никой друг. Но да жертва професията си беше все едно да загуби част от тялото си и тя ще негодува срещу него, задето не е могъл да запълни празнината от замяната.

Като се наведе към прозореца, Джулия притисна чело в малкото, хладно стъкло и очите й се замъглиха. Лейди Аштън ще бъде по-подходяща за Деймън, помисли си тя. Полин не искаше нищо повече от това да бъде негова съпруга и да ражда неговите деца… а и няма да иска от него компромиси, които той не е в състояние да направи.

След безсънно прекараната нощ Джулия се облече унило, спусна воалетката пред лицето си и се запъти към „Нов Театър“. В този ранен утринен час не се виждаше нито един любопитен зяпач. Тя влезе в театъра. Лоугън Скот стоеше сам на сцената. Беше обърнал лице към ново боядисания проспект и го разглеждаше внимателно. Нещо в позата му издаваше, че го занимаваха други мисли, които никой друг нямаше привилегията да узнае.

Като чу Джулия да приближава, Лоугън обърна лице към нея, явно не се изненада от ранното й пристигане. Помогна й да се качи на дървената сцена. Ръката му стисна здраво ръката й.

— Изглеждаш ужасно — каза той.

— Не можах да спя. — Джулия едва успя да се усмихне. — Съвестта ми беше неспокойна.

— Ще направиш добре, ако се отърсиш напълно от съвестта си — посъветва я Лоугън. — Аз направих това преди години и оттогава спя като бебче всяка нощ.

— Трябва да ми кажеш как си го постигнал — каза тя усмихнато.

— Някой друг път. Имам новина. — Изразът на лицето му не издаваше нищо. — В „Капитал“ се е получило за теб съобщение и оттам е препратено тук. Изглежда, имате болен в твоето семейство.

— Майка ми — произнесе автоматично Джулия и сърцето й затуптя тревожно.

— Струва ми се, че е баща ти. Не съм сигурен за подробностите.

— Баща ми… — Джулия поклати смутено глава. — Това не може да бъде вярно. Той никога не е боледувал, той… — Замлъкна, гледайки блуждаещо пред себе си. Трябва да е допусната някаква ужасна грешка. Ива никога не би изпратила такова съобщение. Джулия не можеше да си представи баща си болен, прикован на легло. През цялото си детство никога не го беше виждала да боледува от нещо повече от хрема.

— Смяташ ли да отидеш да го видиш? — попита Лоугън, без да влага особен смисъл в интонацията си.

— Не мога… нямам време… премиерата е утре вечер…

— Ще отложа представлението. Премиерата ще се състои идущия вторник вечерта.

Смаяна, Джулия се вгледа в живите сини очи. Лоугън никога не отлагаше представление — това беше едно от най-строгите му правила.

— Защо? — попита тихо тя.

Той пренебрегна въпроса й.

— Ще можеш ли да се върнеш до вторник?

— Мисля, че да. — Тя беше трогната от неочакваната му доброта. — Повечето директори на твое място не биха ме пуснали да отсъствам. Никога не съм очаквала такова нещо.

Лоугън повдигна небрежно рамене.

— Ако ти се наложи да останеш, ти няма да си в състояние да изиграеш ролята добре.

— Можеш да дадеш ролята на Арлис — предложи Джулия. — Тя знае целия текст. Няма нужда да отлагаш представлението, насрочено за утре вечер.

— Ролята е твоя. Никой друг не може да я изиграе като теб.

— Благодаря ти, но…

— Върви при баща си. Опитай се да се помириш с него. И се върни скоро… Иначе ще ти удържа от заплатата.

— Да, сър — каза послушно Джулия, макар че не се подведе от престорената му строгост. Отправи му кратка благодарствена усмивка. — Току-що разбрах, че зад ледената фасада, ти всъщност си добросърдечен човек. Но не съжалявай — няма да проваля репутацията ти, защото няма да го споделя с никого.