Ще те открия някой ден

Пета глава

Беше му трудно да се въздържа да гледа рубинената брошка. Беше я купил за Джесика Уентуърт и се беше радвал на идеята, че тя може да носи нещо, подарено от него. Толкова много неща бяха започнали да придобиват смисъл… нейната неуловимост, нейният тайнствено отсъстващ съпруг, нейното внезапно разпознаване на редките рози, подарени от майка й на неговите родители преди толкова години.

Хиляди въпроси го изгаряха, следвани от заключения, от които устата му се свиваше горчиво. Защо не му беше казала коя е тя? Каква игра играеше? Беше помислил, че тя изпитва същото влечение към него, каквото и той към нея, но навярно е било само една илюзия. Тя е артистка, при това опитна. Мислела е да го накара да се влюби в нея, а вътрешно му се е присмивала, защото той не знаеше, че тя му е съпруга.

Кръвта му пулсираше гневно, достойнството му беше накърнено. Искаше му се веднага да я сграбчи в ръце и да я удуши, задето се беше подиграла така с него. Три години я търси безплодно, а тя се е крила в театъра. Беше си представял Джулия Харгейт като кротка гълъбица, търсеща убежище от непоносимите обстоятелства на нейния брак, а вместо това тя се оказа преуспяваща актриса с талант на измамница.

Нищо чудно, че семейството й не пожела да признае какво е станало с нея. Беше нечувано за млада жена с нейното богатство и произход да завие към живот на сцената. Повечето от благородниците, роднини на лорд Харгейт, ще се присмиват и ще наричат Джулия срам за рода. Същевременно обаче Деймън чувстваше и прокрадващо се възхищение от нейната смелост. Иска се кураж да осъществиш това, което е направила тя, да оцелее — не! Да преуспее — само със собствения си талант. Беше направила огромни жертви и предприела сериозни рискове, за да постигне целта си. Презрението й към уредения брак и стремежът й да осуети желанията на баща си, трябва да са били страхотни.

Той се бе борил със същите чувства през всичките тези години, но по различен начин. Джулия се бе отказала от всичко — от репутацията си, от сигурността, дори от името си. Той, от друга страна, бе заел позицията на баща си като глава на семейството, решил да контролира не само своя живот, а и живота на всички около него.

Докато гледаше лицето на лейди Харгейт, Деймън изпита неволно съжаление към нея. Тя, изглежда, беше мила жена, но неподготвена да се справи с тираничния съпруг и своенравната си дъщеря. Лейди Харгейт го следеше недоумяващо, забелязала, че нещо се е променило в изражението му.

— Разбирам, че Джулия не желае да бъде открита — произнесе Деймън с насилено спокойствие — но това продължи твърде дълго. Имам задължения, за които вие не подозирате. Трябва да взема важни решения, и то скоро. Чакам я с години да се появи. Така не може да продължава повече.

Лейди Харгейт изглеждаше смутена от погледа му.

— Да, разбирам. Лорд Савидж… ако успея да пратя съобщение на Джулия, ще се опитам в него да я убедя да дойде при вас.

Преди Деймън да успее да отговори, един нов глас се намеси в разговора:

— Няма да позволя това!

И двамата обърнаха едновременно погледи към мъжа, който влезе в стаята… и Деймън стана и се изправи лице в лице с тъста си, лорд Харгейт.

— Едуард! — възкликна Ива с бяло като тебешир лице. — Не те очаквах да се върнеш толкова скоро.

— Щастлив съм, че стана така — отвърна мъжът й и на лицето му се появи хаплива, надменна усмивка. — Трябваше да откажеш да приемеш лорд Савидж, скъпа, докато имам възможност да го приема аз.

— Не можех да откажа на съпруга на Джулия…

Едуард Харгейт пренебрегна слабите протести на жена си и размени продължителен поглед с Деймън. През последните две години беше доста остарял, косата му с цвят на желязо се бе превърнала в явно прошарена грива, фините черти не смекчаваха израза на слабото лице, а придаваха на физиономията му вид на потъмнял от времето гранит. Очите му бяха малки и черни като маслини, засенчени от гъсти, рошави вежди. Той беше висок мъж, без нито една унция излишна тлъстина, мъж, който положително предявяваше строги изисквания към себе си, както и към другите.

— На какво дължим удоволствието от вашата неочаквана визита? — попита той Деймън с глас, пропит от сарказъм.

— Вие вече знаете — отговори кратко Деймън.

— Не биваше да идвате. Смятам, че ви обясних съвсем ясно: няма да научите нищо за дъщеря ми от нас.

Деймън не се издаде с израза си, въпреки растящия гняв, който го обзе. Искаше му се да скочи върху по-възрастния мъж и да изтрие самодоволното превъзходство от лицето му. Очевидно Харгейт не изпитваше никакви угризения за извършеното от него, независимо кого е наранил.

— Тази ситуация не съм я измислил аз — изрече ниско Деймън. — Имам право да зная какво е станало с Джулия.

По-възрастният мъж се разсмя грубо.

— Няма нужда да знаете за срама, който тя донесе на всички нас… на себе си, на семейството си, дори на вас, нейният съпруг. Правете каквото искате по отношение на нея — само не споменавайте името й в мое присъствие.

— Едуард — обади се Ива жалостиво, гласът й беше напрегнат. — Не разбирам защо нещата трябва да стават по този начин…

— Тя си избра това, не аз — отговори рязко той, очевидно, без да се трогне от сълзата, която се стече по слабата буза на жена му.

Джулия се беше сковала в съседната стая, долепила се до стената край вратата, като слушаше разговора между лорд Савидж и родителите й. Нейният инстинкт й подсказваше да бяга, чувстваше се ужасно уязвима, сякаш една-единствена остра дума на баща й щеше да я съсипе. Ужасяваше се да се изправи пред него. Но нуждата да го види, да го принуди да признае присъствието й я накара да действа. Преди да си даде сметка какво върши, тя отвори вратата и мина в приемната.

Като видя дъщеря си, Ива ахна изумено. Лорд Савидж изобщо не реагира, само стисна внезапно челюстта си. Едуард обаче беше като поразен от гръм при нейната поява.

Джулия застана до майка си и положи ръка върху слабото й рамо. Това може би беше жест на успокоение, но всъщност той целеше да й придаде сила. Крехкостта на майчините кости под ръката й и увереността, че баща й бе допринесъл за нещастието на Ива усили гнева на Джулия.

— Как смееш да си показваш лицето тук! — възкликна баща й.

— Повярвай, нямаше да бъда тук, ако имаше друг начин да видя мама.

— Вие двете заговорничите против мен!

Джулия се вгледа в него и забеляза промените, които времето беше оставило върху външността му — новите бръчки на лицето, среброто в косата. Питаше се дали и той забелязва промените в нея: милата момичешка свежест, превърнала се в женска хубост. Защо той не можеше да прояви бащинска нежност, за която винаги бе мечтала? Няколко благи думи от него, изразена гордост от нейните постижения можеха да променят посоката на живота й. Бе си пожелала да се отърси от нуждата за бащина обич, бе се опитвала непрестанно, откак го напусна… но нещо в нея упорито отказваше да се освободи от последните остатъци надежда.

Унизителното жило на сълзите се надигна в очите й, но тя не желаеше да се разплаче.

— Никога не можех да ти угодя — каза тя, гледайки в каменното лице на баща си. — Чудно ли е тогава, че накрая престанах да се опитвам? Никой не може да удовлетвори високите ти изисквания.

— Ти твърдиш, че съм очаквал твърде много от теб — отбеляза баща й с повдигане на рошавите си вежди. — А всичкото, което исках, беше да ми се подчиняваш. Аз не смятам това за неразумно. В замяна ти дадох лукс, образование, и да ме прости Господ — съпруг с хубава титла.

— Знаеш ли защо станах артистка? Защото така можех да прекарвам цялото си време, представяйки си какво ще бъде, ако ти ме обичаш, ако поне малко се интересуваш какво мисля и чувствам. И усъвършенствах преструвките си, че не мога да живея по друг начин.

— Недей да виниш мен за своите слабости! — Едуард хвърли унищожителен поглед на Деймън. — Намирам за забавна ирония това, че вие двамата сте идеална двойка един за друг — и двамата бунтовни и неблагодарни. Е, аз няма да се меся повече в живота ви… но и вие не се месете в моя. Забранявам и на двама ви да стъпвате повече тук.

Деймън инстинктивно тръгна напред, за да прекрати спора. Но когато доближи Джулия, тя се дръпна стреснато и му отправи поглед, изпълнен с безпомощна молба, което го смая. Тя притежаваше същата безполезна комбинация от гордост и копнеж, която движеше целия му живот. Тя искаше да бъде обичана, но се страхуваше да отдаде сърцето си на друг.

Ръката на Деймън трепереше до тялото му. Беше готов да посегне към нея, да я отведе далече оттук. Думи витаеха на устните му, неща, които никога не беше казвал на жена. Ела с мен… Аз ще се погрижа за всичко… Мога да ти помогна. Но преди да помръдне от мястото си, Джулия се обърна и напусна стаята с изправен гръб и стиснати юмруци. След нейното излизане стаята потъна в зловеща тишина. Деймън се извърна и видя, че лорд Харгейт съвсем не се е трогнал от сцената.

— Каквито и да са грешките ми — каза Харгейт, — аз не съм заслужил такава дъщеря.

Присмехулна усмивка разтегна устните на Деймън.

— Съгласен съм. Тя е твърде добра за вас.

Харгейт изсумтя пренебрежително.

— Бъдете така любезен да освободите от присъствието си дома ми, Савидж. — Погледна жена си предупредително, с което искаше да й покаже, че въпросът съвсем не е решен, и излезе от стаята с няколко величествени крачки.

Деймън отиде при лейди Харгейт, която бе пребледняла. Приклекна до стола й.

— Да повикам ли някой прислужник? — попита той. — Искате ли нещо?

Тя поклати отрицателно глава.

— Моля ви — произнесе с неуверен глас — да се опитате да помогнете на Джулия. Тя може да изглежда много силна, но под тази сила…

— Да, зная — отговори тихо той. — Всичко ще бъде наред. Имате думата ми.

— Колко жалко, че трябваше да се стигне дотук — прошепна тя. — Винаги съм се надявала, че някой ден вие двамата ще се намерите и после…

— И после? — попита той, събрал вежди.

Тя се усмихна слабо на собствената си глупост.

— И току-виж откриете, че в края на краищата сте тъкмо един за друг.

Деймън възпря въздишката си.

— Това би било удобно решение… но се страхувам, че нещата не са толкова прости.

— Да — съгласи се тя и го погледна тъжно.

Джулия влезе в малката си къща на Съмърсет, изпълнена със страх и едновременно с облекчение. Искаше да се скрие час по-скоро в леглото под завивките и да изличи днешния ден от паметта си. Когато камериерката й Сара се приближи до нея, Джулия й каза да не допуска никакви посетители.

— Не искам да виждам никого, независимо за колко важно нещо идва.

— Да, мисис Уентуърт — отговори тъмнокосата прислужница. — Да ви помогна ли, мадам?

— Не, ще се съблека сама.

Като взе чаша и бутилка вино от кухнята, Джулия изкачи тесните стълби, които водеха към спалнята й.

— Господи, какво направих? — измърмори на себе си тя. Не биваше никога да се среща с баща си — то не й помогна с нищо, само й навреди още повече — сега лорд Савидж знаеше коя е.

Запита се дали й се сърди. Да, може би… сигурно си мисли, че тя се опитва да го прави на глупак. Ами ако реши да си отмъсти за това? Джулия отпи от виното. Трябва да минат няколко дни, преди да се изправи пред Савидж. Дотогава гневът му ще се е поуталожил и двамата може би ще обсъдят нещата разумно.

Пристъпвайки като сомнамбул, Джулия навлезе в самотата на спалнята. Стените бяха покрити с нежна материя в зелено и розово, съчетавайки се с широкото легло и полюшващия се балдахинов покров със свеж, бледозелен цвят. Единствените други мебели в стаята бяха гардероб, тоалетна масичка от атлазено дърво и един шезлонг с позлатена рамка и кадифена тапицировка в цвят на шампанско. Няколко гравюри на актьори и сцени от пиеси висяха по стените, както и една оригинална страница от пиеса на Лоугън Скот, негов подарък за нея след първия й успех в „Капитал“.

Обиколи стаята, придобила спокойствие от познатите предмети, притежания, които си бе осигурила сама. Никаква следа от миналото, никакви неприятни спомени… само сигурността от това, че е Джесика Уентуърт. Ако можеше да върне изминалия ден! Какъв самоунищожителен импулс я бе накарал да разкрие самоличността си пред лорд Савидж?

Спомни си начина, по който я бе погледнал точно преди тя да напусне имението Харгейт. Този поглед сякаш бе разкрил за него всяка нейна мисъл и емоция. Беше се почувствала безпомощна като дете, всички нейни тайни — разкрити, защитните й сили — унищожени.

Джулия седна на тоалетката и довърши с няколко глътки виното. Няма да мисли повече за Савидж… имаше нужда от сън, за да се подготви за утрешната репетиция на новата пиеса. Няма да допусне професионалният й живот да страда заради личните й проблеми.

Свали дрехите си, пусна ги на пода и облече семпъл халат от син муселин, който се завързваше отпред с атлазени ленти. Като въздъхна облекчено, тя свали фуркетите от косите си и прокара пръсти през разпилените пепеляворуси къдрици. Взе екземпляра на „Моята лейди измамница“ и тъкмо се готвеше да се отпусне в леглото, когато някакъв шум смути тишината на дома. Джулия замръзна на място и се ослуша напрегнато. Приглушените звуци от спор нахлуха в стаята й отдолу, а после отекна далечният тревожен вик на прислужницата.

Джулия захвърли страниците и излезе бързо от стаята.

— Сара — извика развълнувано тя, като изтича към стълбите. — Какво има, Сара?…

Спря на най-горното стъпало и погледна към прислужницата, която стоеше по средата на преддверието. Външната врата зееше широко отворена. Лорд Савидж току-що бе нахлул. Джулия загуби ума и дума от уплаха, като погледна застрашителната фигура долу. Лицето на лорд Савидж беше напрегнато, а очите му светеха, смалени от гняв.

— Мисис Уентуърт — изрече, запъвайки се прислужницата, — той… той се натрапи… не можах да го спра…

— Дойдох да говоря с жена ми — отрони мрачно Савидж, като продължаваше да гледа Джулия.

— Ваша… — поде смутената прислужница. — Тогава вие трябва да сте… мистър Уентуърт?

Лицето на Савидж се намръщи.

— Не, не съм мистър Уентуърт — изрече хапливо.

Джулия успя да възприеме спокойно изражение.

— Трябва да си вървите — каза тя твърдо. — Тази вечер не съм готова да обсъждам нищо.

— Много лошо. — И Савидж тръгна по стълбите. — Аз пък съм готов от три години.

Беше ясно, че няма да й позволи никакъв избор. Джулия се подготви за битка и заговори на прислужницата, която гледаше уплашено:

— Можеш да се оттеглиш за вечерта, Сара. Аз ще бъда в безопасност.

— Да, мадам — изрече със съмнение Сара, отправила очи към решителния мъж, който се качваше по стълбите. Тя бързо се прибра в стаята си, очевидно решила, че няма да е разумно да се намесва.

Когато Савидж я достигна, Джулия повдигна брадичка и отвърна на погледа му.

— Как смеете да се вмъквате така в дома ми? — тросна се тя и прибра халата по-плътно около тялото си.

— Защо са всичките тези лъжи? Защо не ми казахте истината още първия път, когато се срещнахме?

— Вие лъгахте също колкото и аз, казахте ми, че не сте женен…

— Нямам обичай да разказвам интимни тайни на жени, за които не зная почти нищо.

— Щом минахме на темата за интимните тайни, кажете… лейди Аштън знае ли, че не сте ерген, за какъвто претендирате?

— Всъщност тя знае.

— Предполагам, че иска да се отървете от вашата жена и да се ожените за нея заради бебето й. — Джулия има удоволствието да види как чертите му се смразяват от изненада.

— Откъде знаете това? — попита рязко той.

— Лейди Аштън ми го каза, когато бяхме при една шивачка. Тя се опита да ме предупреди да ви избягвам… а аз трябваше да й кажа, че няма нужда от това. Вие сте последният мъж, с когото бих желала да се замеся.

— А кого бихте предпочели? — попита той иронично. — Лоугън Скот?

— Всеки друг, освен вас!

— Защо? — Наведе глава и дъхът му опари бузата й. — Защото ви плаша?

Джулия се опита да отстъпи, но ръцете му я задържаха за раменете. Въпреки че хватката му беше здрава, тя можеше да се изтръгне, ако искаше. Нещо я задържаше в ръцете му, някаква мощна сила, която не можеше да й позволи да се отдръпне.

— Не зная за какво говорите — каза несигурно тя.

— Почувствахте го първия път, когато се видяхме… И двамата го почувствахме.

— Единственото, което искам, е да ме оставите на мира — рече Джулия и изстена, когато той я притисна до мускулестото си тяло.

В очите му гореше жар, превръщаше хладното сиво в разтопено сребърно.

— Продължавате да ме лъжете, Джулия.

Джулия потрепери смутено, застанала срещу него, усещаща силно топлината на ръцете му, твърдостта на неговата възбуда, опираща се в корема й. Дишането му съвпадаше с нейното мъчително дишане. И друг път я бяха прегръщали, но винаги в някоя сцена от пиеса, винаги в театъра. Добре репетираните думи и движения никога не бяха нейни собствени. Чувствата бяха майсторски преработени, за да се харесат на публиката. Сега за пръв път това бе реално и тя нямаше представа какво да прави.

Савидж плъзна ръце по тънките ръкави на халата й, допирът му породи топлина от раменете й до голите й китки. Заговори срещу бузата й, устните му докосваха кожата й с всяка дума, устата му бе мъчително близо до нейната.

— Нощта, когато дойдохте в стаята ми в имението на Брандънови, бих дал цяло богатство да ви докосвам както сега… всичко, само да бъда близо до вас. Обещах си, че нищо ням да ми попречи да ви имам.

— Нищо, освен една съпруга и една бременна любовница — каза Джулия, а пулсът й биеше лудо.

Той отдръпна главата си назад и гъстите му ресници прикриха яркия блясък на очите.

— Не съм сигурен, че Полин е бременна. Не зная дали лъже и какво ще направя, ако не е. — Поколеба се, а после добави дрезгаво: — Зная само, че вие сте моя.

— Аз не съм ничия. — Успя да се отдръпне назад, при което леко се препъна. — Моля, вървете си сега — каза тя отчаяно, упътила се към закрилата на своята спалня.

— Чакайте. — Деймън я улови вътре до самата врата и я обърна с лице към себе си. — Джулия… — Всички убедителни думи, които бе репетирал, бяха сякаш заключени в гърлото му. Искаше да я накара да разбере, че не е такъв, какъвто бе изглеждал досега. Как добре организираният му живот можа да се превърне в такава каша?

Посегна към един кичур от неприбраните й коси, златист флаг, отпуснат на рамото й грациозно. Прокара го леко през пръсти. Тя стоеше неподвижна и не издаваше звук, сякаш завладяна от същото чувство за неизбежност, което беше обзело и него. Невероятно бе това, че й се бе сърдил и се бе отричал от нея почти през целия си живот… а тя се беше превърнала в онова, което бе желал най-много.

Деймън пъхна ръка под спуснатите й коси и пръстите му се плъзнаха по нежния тил. Усети как мускулите й се стягат при допира. Слаб протест се изтръгна от устните й, когато я притегли по-близо, малко по малко, докато тялото й дойде съвсем близо до неговото.

— Не бива да правите това — прошепна тя.

— Не искам да зная. — Нищо извън тази стая не го интересуваше… животът, който така грижливо бе изградил за себе си, нещата, с които се бе борил с години… той изтласка всичко назад в съзнанието си. Притисна ръка към кръста й и я придърпа здраво към себе си, от което тя потрепери.

Той изчака тя да направи следващото движение. Ръцете й леко се насочиха към главата му, пръстите й закръжиха в косата му. Той се нуждаеше само от най-лекия подтик на докосването й и устата му се сля с нейната. Наслада потече по цялото му тяло, изпълни нервите и сетивата му. Джулия беше възхитителна, извивките на гърдите й деликатно опираха в стената на неговите гърди, а бедрата й, опрели в бедрата му, бяха нежни и прелестно оформени. Гладката река на косите й се спускаше по ръцете му и той прекъсна целувката, за да стисне в ръката си блестящите кичури и да ги потърка по бузата си.

Сподавен стон се изтръгна от нея.

— Искам да ви мразя — рече тя с приглушен глас.

Деймън се вгледа в лицето й, прокара палци по кадифената кожа.

— Аз не съм светец, Джулия. Лъжех всички, дори себе си, но то не е различно от това, което си правила и ти. Изгради за себе си най-добрия живот, който бе възможен. Същото сторих и аз.

Джулия усети сълзите, които затекоха от очите му.

— Не знаех, че сте се опитвали да ме намерите през всичките тези години.

— Защо не ми казахте коя сте онзи уикенд в имението на Брандънови?

— Опитвах се да запазя себе си.

— Искахте да имате предимство пред мен.

— Не — отрече веднага тя, макар че усети издайнически прилив на топлина по бузите си.

Ледена усмивка скова устните му.

— Никога нямаше да поискате да ми кажете истината за това коя сте всъщност, нали? — Прочете отговора по гъстата й руменина. — Ръцете му се задвижиха надолу по тялото й в собственическа милувка. — Няма да се отървете толкова лесно от мен, Джулия.

Тя се опита да се отдръпне, но ръката му, легнала върху гърба й, и другата, обвила се около тила, не позволяваха това. В същото време целувката му беше сексуална, дръзка, търсеща. Джулия не можеше да не реагира, стон на наслада се надигна в гърлото й и тя изви рязко лице, притисна бузата си до рамото му. Беше напълно наясно, както и той, за белята, която можеше да последва.

— Нищо няма да излезе от това — прошепна тя в яката му. — Никога няма да бъда жената, която желаете да притежавате. А имате и отговорности…

— Винаги съм имал отговорности — отговори той, а гласът му трептеше от неудовлетвореност. — Винаги съм пристъпвал към всяка връзка с разбирането, че тя е обречена на провал, че не бих могъл да дам на жената своето име или дори да й даря временна привързаност. Сега, след като ви намерих, не ми казвайте, че не сте това, което искам.

— Какво говорите? — попита Джулия с отчаяна усмивка. — Че няма да поискате анулиране на нашия брак? Какво ще излезе от евентуална връзка между нас? Аз не съм повече Джулия Харгейт. Превърнах се в друга жена, съвсем неподходяща за вас.

— Това е без значение.

— Ще има значение — настоя тя и се опита да пъхне ръце между двамата. Вие ще искате да се откажа от всичко, което съм постигнала, от всичко, което ми е нужно, за да бъда щастлива. Вие не сте мъжът, който ще търпи да гледа жена си на сцената да я ухажват, целуват и прегръщат други мъже, дори ако това е само актьорска игра.

— По дяволите — изруга тихо той, — не мога да търпя и сега! — Целуна я съкрушително, като настойчиво искаше да проникне в устата й, жадно стремейки се да постигне желанието си, докато тя вече нямаше дъх, нямаше воля, нямаше мисъл, освен лудешкия порив да го приеме в себе си.

Пръстите му дръпнаха грубо атлазените ленти на халата й и муселинът увисна на раменете й, откривайки високата, бледа извивка на едната гърда. Той премина с върховете на пръстите си по заоблената форма на гърдата и разпали огън, който накара зърното да я заболи. Джулия се изви по-близо, отпусна гърдата си в ръката му и застена, когато палецът му заигра с твърдото зърно.

Джулия се изпълни с безумие. Какво ще стане, ако му позволи да я люби? Тя не дължеше нищо на никого, само на себе си. Сега вече положително бе извоювала правото си да направи своя избор, особено този. Винаги се бе преобразявала в една или в друга роля, като Джулия Харгейт, като мисис Уентуърт, като хиляди различни образи на сцената. Но в този миг тези образи бяха изличени и тя стоеше пред него без преструвка.

— Никога не се отдавам на съблазни — каза тя, а треперещите й ръце притиснаха страните на слабото й лице. — Това е нещо, което не мога да си позволя. Работа, дисциплина, самоувереност… Това са единствените неща, на които мога да разчитам. Не искам да се влюбвам. Не искам да принадлежа на никого. Но в същото време…

— Да? — наруши той мълчанието.

— Не желая да бъда сама.

— Тази нощ няма да бъдете сама.

— Ще приемете ли само една нощ с мен? И после да изчезнете, когато ви помоля за това?

— Не зная — смотолеви той, нежелаещ да признае истината. Отчайващ смях се изтръгна от нея, когато призна пред себе си, че не ще да знае как ще постъпи. Изведнъж нищо вече не бе толкова важно, колкото нуждата да бъде с него, да узнае всички интимни тайни, от които се бе отричала толкова дълго.

Прочел израза в очите й, Деймън дръпна халата от раменете й. Дрехата падна на пода в шумоляща купчина. Джулия не помръдна, когато трескавият му поглед я огледа. Никога не бе очаквала, че гледката на нейното тяло може да му подейства така силно, лицето му да почервенее и ръцете му да треперят, когато посегна към нея.

С върховете на пръстите той погали нежната кожа под гърдите и крехките линии на ребрата, а после дланта му премина върху корема. Дъхът й замря, когато усети да докосва къдравите косъмчета между бедрата й, пръстите му леко търсеха нагоре, докато тя се дръпна назад, прошепна нещо и поклати глава.

Разбра я мигновено, ръцете му се плъзнаха около гърба й и тя чу звука на ниския му глас сред бученето в ушите си. Устата му потърси нейната и тя я разтвори за него, подчинила трудно изработения си контрол за пръв път в живота си. Отнесе я върху леглото, отпусна я по гръб върху хладната зелена коприна, а тя дръпна пластовете бельо и сукното, които го покриваха.

— Джулия — изрече той с глас, който по-скоро приличаше на скърцане, отколкото на човешка реч, — ако смяташ да ме спреш… за Бога, направи го сега.

Тя притисна трескаво устни до шията му.

— Искам да те почувствам — прошепна. — Искам да почувствам кожата ти до моята.

Деймън въздъхна и внимателно, но смутено свали сакото си, връзката и ризата. Посегна да разкопчае панталона си, но малките й ръце отместиха неговите настрана. Той си наложи да чака търпеливо и желанието му пламна буйно при дърпането и тегленето на пръстите й по дрехите му. Тя сериозно се бе заела със задачата и освободи копчетата от стегнато ушитите илици.

Най-накрая Деймън приседна на края на леглото, за да свали обувките си, панталона и бельото. Извърши това мълчаливо, а после усети влажното докосване на устните на Джулия в горната част на гърба си. Това усещане го стегна, всеки мускул се включи в дълга верига целувки, последвали първата, от врата му до средата на гърба.

Ръцете й се плъзнаха около раменете му, когато тя го прихвана изотзад, и притисна голите си гърди в топлия му гръб. Копринена къдрица от косите й падна на рамото му. Тя приличаше на любопитна морска сирена, която открива мъж за първи път, тялото й се стремеше към неговото, ръцете й нежно галеха изтръпналата му кожа. Докосна контурите на гърдите му и спря, за да усети тежкото бумтене на сърцето върху дланта си. Дръзнала да продължи надолу, пръстите й леко докоснаха здраво стегнатите мускули на корема. Деймън затвори очи, когато усети плахото стискане на ръката й върху члена си. Треперещите му пръсти се сплетоха с нейните и стегнаха хватката й, докато насладата нарасна толкова, че заплашваше да го победи.

Като се обърна, той я повали на леглото, сведе тяло над нея. Тя нетърпеливо придърпа главата му надолу, сплела пръсти в косата му, докато го целуваше. Почувствал ръцете си на гърдите й, покри с уста върховете й, превърна с езика си възбудените й зърна в още по-твърди топчета.

Джулия се повдигна срещу него, забравила се във връзката на техните тела. През последните няколко мълчаливи минути тя бе станала неузнаваема за самата себе си, безсрамно предлагаше тялото и душата си на нечия чужда воля. Искаше още, да се притиска по-силно в него, да забрави, че съществува във всепоглъщащата вълна на екстаза.

Ръцете и устните му умело шареха по тялото й, пораждаха потоци усещане, където се докоснеха. Коляното му се вмъкна между нейните и тя почувства пръстите му между бедрата си да откриват слабата влажност след леко издадените къдрици. Очите й се разтвориха широко при тази интимност и тя потръпна от светлината на лампата край леглото. Искаше да бъде скрита в мрак.

— Моля те — каза с колеблив глас, — лампата…

— Не — измърмори той срещу нея. — Искам да те виждам.

Джулия се опита да протестира, но думите й бяха задушени в гърлото, когато главата му се придвижи по-долу. Тя усети устата му да се плъзга все по-ниско и по-ниско в меката окосменост на корема. Езикът му пареше плътта й, караше я да се извива и стене сякаш от болка… но това, което чувстваше тя, не беше болка, беше прехласване, твърде разтърсващо, за да го разбере. Ръцете й слязоха до косата му, опитвайки се първо да го отблъснат, а после се заизвиваха около главата му с молба. Бе обхваната от внезапен трепет на наслада, сетивата й разнищени в нажежен до бяло блясък. Деймън повдигна глава и легна върху нея. Джулия се извиваше и стенеше, позволила му да прави каквото иска. Сега тя беше далеч от девствената си скромност, податлива и отворена за всички негови желания. Усети тежко наблягане между бедрата си, предупреждение за болка. Прехапа устна при навлизането и обхвана с ръце гърба му, искайки да я вземе с първобитна припряност, която щеше да я разтърси в по-сетнешните мигове на размисъл. Но Деймън спря и се отдръпна, загледан в нея с пробуждащо се неверие.

— Ти си девствена — прошепна той.

Ръцете на Джулия се стегнаха около него, малките й длани продължиха да шарят по кръста му, галеха и мачкаха в несъзнателно поощрение.

— Защо? — Това беше като че ли единствената дума, която той можа да произнесе.

Очите й блестяха, когато тя погледна нагоре към него.

— Не съм пожелавала никого преди теб.

Деймън целуна стегнатата й шия, бузата й, трепетните устни. Сякаш цялото му същество бе изпълнено с всичкия сляп копнеж, който бе чувствал през зрелия си живот. С решително движение натисна напред силно, за да разкъса нейната невинност. Тя се обтегна в ръцете му, пое бързо дъх. Деймън мразеше болката, която й причинява, но откри в себе си и бясно задоволство, че я обладава пръв, преди всеки друг мъж. Джулия беше невероятно стегната, нежните й дълбини го приеха, обгърнаха го със силна топлина. Бавно я зацелува по лицето, смесвайки думи на възхвала и желание в опита си да я успокои.

Постепенно Джулия започна да се отпуска при упоритото проникване. Той беше нежен с нея, ръцете му играеха по тялото й, бавно я изследваха. Тя потръпна, когато го усети да се плъзга по-надълбоко, напъвайки с бавен ритъм, който породи вълни на удоволствие по тялото й. Началната болка като че бе прогонена, заменена от порив да се издигне високо срещу него и да го приеме още по-дълбоко в себе си. Деймън прие безмълвното желание, право и сигурно навлезе още по-навътре и тя изпита нов прилив на наслада. Усети го, че хваща хълбоците й, пръстите му стиснаха закръглената плът и издаде нисък, страдалчески звук в момента на своето облекчаване. Деймън потръпна и натисна силно в нея, докато и на двамата се стори, че телата им са се слели без остатък едно в друго.

Сетне Джулия за дълго беше сънлива, облегната на извивката на ръката му. Деймън угаси лампата и останаха сред отморяваща тъмнина. Джулия изглеждаше полузамечтана, сетивата й се опиваха от топлината и тялото на мъжа до нея.

Тя не беше вече тайнствена фигура, която дразнеше общественото любопитство, или артистката, изричаща добре отрепетирани реплики в някоя пиеса… беше решително откъсната от миналото, което я бе обвързало. Като обърна глава, тя съзря резкия профил на мъжа до нея. Лорд Савидж, съпругът й. Той ще поеме живота й в свои ръце, ако тя му позволи това. Ще има сигурност, подслон, ще я отрупа с толкова луксозни неща, че тя едва ли ще има нещо против да я държат в златната й клетка. Но тя няма да позволи на никого да господства над нея. Беше прекарала по-голямата част от живота си под властта на баща си и това й стигаше.

Няма да се изгуби в сянката на своя съпруг, както бе постъпила майка й. Грижливо ще пази онази част от себе си, за която бе се борила и успяла да защити — а това означаваше, че всяка връзка с Деймън е невъзможна.