Ще те открия някой ден

Седма глава

Премиерата на „Моята лейди измамница“, най-новата пиеса на Лоугън Скот, привлече разнородна тълпа. Аристократи бяха пратили прислужници да получат билети и запазят местата им за тях часове преди започване на представлението. Салонът просто се пукаше по шевовете, претъпкан с ревностна публика. В галерията с цена един шилинг, където бяха най-евтините места, хората се препираха и преминаваха на бой с юмруци, за да защитят територията си от решителни нашественици.

Надеждно защитени от врявата долу, Деймън и Уилям седяха в една от частните ложи на третия балкон. Певица, ангажирана да забавлява публиката, се напъваше да превъзмогне шума.

— Каква паплач — обади се Уилям.

Погледна Деймън с любопитна полуусмивка.

— Никога не си настоявал да присъстваш на премиера на пиеса.

— Аз съм патрон на „Капитал“ — отговори безпристрастно Деймън. — Искам да видя доколко разумно съм вложил парите си.

— Говори се, че тази пиеса е хубава — увери го Уилям. — Но бих желал да ми позволиш да доведа една-две жени за компания. Жалко е двете места да стоят празни в нашата ложа. Познавам най-прелестните сестри близначки, и двете с червеникави коси…

— Не ти ли стигат жените, с които си се занимавал тази седмица? — прекъсна го Деймън.

На лицето на Уилям се появи усмивка.

— Смятам, че добре ме познаваш, за да ми задаваш такъв въпрос. — Когато по-големият брат не му отговори с усмивка, изражението на Уилям стана загрижено. — Мислиш за Полин? — попита той. По време на пътуването им до Лондон Деймън му бе разказал всичко за предполагаемата бременност и желанието му да установи състоянието на Полин с лекар. — Аз не бих се тревожил — продължи Уилям прагматично. — Бас държа, че Полин лъже. Знае, че ако те накара да повярваш, че е бременна, ти си от този тип мъже, които ще се чувстват задължени да се оженят за нея.

Иронична усмивка изви устните на Деймън.

— Не съм толкова задължен, колкото си мислиш.

— Ти никога не си извършил нищо егоистично в живота си. Правил си жертви за благосъстоянието на семейството, които аз никога не бих…

— Каквото и да съм правил, е било от чисто егоистични подбуди. Всичко е било за моя собствена полза, за моя собствена сигурност, така че никога повече няма да бъда принуден да извърша нещо, което не искам да направя.

Уилям въздъхна и кимна.

— Винаги нещата се връщат към проклетия брак с Джулия Харгейт, нали? Нека се опитаме да забравим за нея поне тази вечер, братко, и се насладим на пиесата.

— Страхувам се, че това е невъзможно. Причината да настоявам да дойда тук тази вечер, е да я видя.

— Да видиш коя? — Уилям поклати глава, сякаш не беше чул добре.

Деймън не пожела да обясни, само погледна брат си с бледа усмивка на устните.

— Искаш да кажеш, че… Джулия ще бъде тук… тази вечер? — Уилям се разсмя с неверие. — Не, опитваш се да ме направиш на глупак…

— Аз я намерих — отговори спокойно Деймън, доволен от изненадания вид на брат си. — Зная къде се е крила и точно какво е правила през последните две години.

Уилям зарови лице в черната си коса и разроши гъстите кичури.

— Господи, не мога да повярвам… Как я откри? Говорил ли си с нея досега? Защо тя не…

Деймън вдигна ръка, за да накара брат си да млъкне.

— Почакай. Скоро ще разбереш.

Като пелтечеше от вълнение и клатеше глава, Уилям се взря в тълпата наоколо и под тях, сякаш очакваше Джулия Харгейт да скочи от мястото си и да се обади.

Постепенно лампите в залата, разположени странично, отслабнаха. Вълни на възбуда се понесоха от редовете за правостоящи в края на партера и от галериите.

Деймън си представи как Джулия чака на някое място зад кулисите и слуша нетърпеливото бучене на множеството, знаейки, че то изразява желание и очакване по-скоро да се появи на сцената. Това го изпълни със странна смесица на гордост и ревност, като осъзна, че близо две хилядната публика, богати и бедни, проявяваше шумно нетърпение жена му да излезе пред тях.

Запита се дали Джулия изобщо ще пожелае да смени това всеобщо обожание за по-тихите дарове на брака и семейството. Какво би я накарало да предпочете друго пред това? Богатството не значеше нищо за нея — бе доказала това, като се отказа от семейното богатство в полза на свободата си. А любовта на един човек ще бледнее в сравнение с любовта на хиляди. Обезпокоен от мислите си, Деймън седеше и се мръщеше към сцената дори когато завесата се разтвори и разкри ефектна сцена край океана.

Появи се стройна жена, която размахваше шапка и гледаше замечтано диплещата се вода. Това беше Джулия — Джесика. Беше ефирно красива в леката си синя рокля, а русата й коса се спускаше на дълги къдрици по гърба й.

— Прелестно същество — изрече разпалено Уилям. — Какво не бих дал да опитам от чаровете й!

— Не и докато съм жив — изсъска Деймън и погледна брат си многозначително. — Тя е моя.

Уилям като че се стресна от думите на брат си.

— Искаш да кажеш, че си я направил своя любовница? Не мислиш ли, че първо трябва да се отървеш от Полин?

— Не, тя не е моя любовница. Има по-големи претенции върху мен от това.

— Не те разбирам. Деймън, тя не е…

Когато Уилям се вгледа в по-големия си брат, сподавен смях на неверие се изтръгна от гърдите му.

— Господи, да не искаш да кажеш, че тя… о, не. — Поклати глава. — Не — повтори учуден, като премести очи от лицето на Деймън към жената на сцената. — Тя не би могла да бъде… Джулия Харгейт? Как е възможно това?

— Баща й я лишил от наследство, когато напуснала дома си и започнала живот на сцената. Преоткрила се като Джесика Уентуърт.

— Господи, мисля, че ти си най-щастливият негодник на земята. И освен това трябва да целуваш краката на татко, задето ти е уредил брака с нея…

— Нещата не са толкова прости — изрече Деймън сухо. — Предполагаш ли, че аз съм в положение да претендирам, че тя ми е съпруга и да я отмъкна в замъка в Уорикшир?

— Хм, трябва да обмислиш какво ще стане с Полин…

— Полин е най-малката ми грижа. Защото Джулия няма желание да се откаже от живота, който е изградила за себе си.

Уилям се озадачи.

— Казваш ми, че Джулия няма да пожелае да бъде твоя съпруга? Всяка жена с трезва мисъл в главата ще се стреми да се омъжи за човек с твоята титла и богатство…

— По всичко личи, че тя има вече това, което желае.

— Живот в театъра? — попита скептично Уилям.

— Тя е независима жена с успешна кариера.

— Жена, която предпочита кариера пред брак? — произнесе Уилям обиден от самата идея. — Това е неестествено.

— Джулия иска сама да реши това… и то не е никак учудващо, след като е била тормозена и манипулирана от лорд. Харгейт цял живот.

— Можех да го разбера, ако тя беше някоя писателка или грозотия… но жена с нейната външност и произход… — Объркан, Уилям се съсредоточи върху сцената.

Появиха се и други герои: набит възрастен мъж, който породи много смехове, и дребна жена с къдрави коси в ролята на личната камериерка на Джулия. Скоро излезе и висок, приятен ухажор.

В ролята на Кристин Джулия излъчваше невинност и самота, явно желаеща по-широк простор от тесните предели, които й бе отредил животът. Следващата сцена я показа в търсене на приключение, дръзнала да се представи за прислужница и тръгнала из града без по-възрастна придружителка.

Залутана сред енергичните улични търговци, Кристин се суетеше на сцената и случайно се сблъска с един висок мъж с махагонов цвят на косата. Още преди Лоугън Скот да се обърне и разкрие лицето си, публиката в театъра разбра кой е той и избухна в бурни аплодисменти. Посрещането му беше пламенно като това на Джулия и одобрителните викове и ръкопляскането продължиха цяла минута.

Всяка клетка от тялото на Джулия беше напрегната от предпазливост и любопитство. Лоугън Скот се представяше за слуга на местен господар, но публиката посрещна със смях момента, в който разбра, че самоличността на двамата герои е уловка. Неотразимо привлечени един от друг, двамата изготвиха предпазливи планове да се срещнат отново, но тайно. Оттук нататък историята се разви бързо.

Уилям следеше пиесата с дълбоко внимание. Второстепенните действащи лица бяха убедителни, а Лоугън Скот талантлив както винаги, но Джулия безспорно беше душата на пиесата.

Деймън усещаше по врата си иглички на ревност, като гледаше как Джулия и Лоугън играят като двама влюбени. Скърцаше със зъби всеки път, когато се докосваха. В момента, в който се целуваха, театърът се изпълваше със закопнели и завистливи въздишки, а Деймън изпитваше желание да скочи на сцената и да ги раздели.

Настъпи временно затишие при промяната на една сцена с друга и Уилям се обърна към Деймън със замислено изражение.

— Допускаш ли, че Джулия и мистър Скот…

— Не — отвърна троснато Деймън, напълно разбрал за какво намеква брат му.

— По всичко изглежда, че има нещо между тях.

— Те са артисти, Уил. Те трябва да изглеждат като двама влюбени — това е смисълът на сюжета.

— Много добре го изпълняват — беше двусмисленият отговор на Уилям.

Забележката разпали огъня на ревността у Деймън и той се опита да я потисне. Ето какъв щеше да стане той, женен за артистка. Ще изпитва съмнения и изблици на яд, постоянни подбуди за спорове. Само светец можеше да го изтърпи — а Господ знаеше, че той съвсем не е такъв.

Джулия бе изпълнена с възбуда и съсредоточена целеустременост, докато чакаше зад кулисите да встъпи в следващото си изпълнение. Енергично попи леката пот от челото с ръката си, като внимаваше да не размаже грима.

Наближаваше една от най-любимите сцени на Джулия — сцената, която изпълниха тя и Лоугън на уикендското парти у Брандънови. „Кристин“ и „Джеймс“ щяха да открият истинската си самоличност.

Усетила, че някой стои зад нея, тя се обърна и видя наблизо Лоугън. Върху лицето му играеха сенки от слабо осветените кулиси. Тя му се усмихна и повдигна вежди в мълчалив въпрос, а той й смигна. Много рядко вършеше това.

— Мисля, че трябва да си доволен — каза сухо Джулия.

— Доволен съм, че не допусна личните ти проблеми да влияят на играта ти — измърмори той. — Тази вечер показваш чудесно изпълнение.

— Никога не съм казвала, че имам лични проблеми.

— Нямаше нужда да ми го казваш. — Лоугън я обърна с лице към просторната сцена, която започваше отвъд кулисите. — А това е единственото нещо, което има значение. Сцената никога няма да ти измени, ако й се отдаваш напълно.

— Това никога ли не ти омръзва? — попита меко Джулия, загледана в дългите дъски, изхабени от хиляди следи на стъпки и одраскани от декори. — Не си ли искал някога нещо, което не можеш да намериш тук?

— Не — веднага отговори Лоугън. — Това е за обикновените хора — нещо, което ти и аз не сме. — Чул репликата, с която влизаше, той мина край нея и прекрачи на сцената.

Джулия се намръщи, хвана гънка на меката, кадифена завеса и погали износената й повърхност. Пристъпи по-напред, за да следи по-добре развитието на действието и видя Арлис да чака при отсрещната кулиса.

Във въздуха се носеше горещ, остър, познат мирис — на боя, пот, на калциеви изпарения от осветлението на сцената. Но имаше и нещо ново, едва различима добавка към общата миризма. Като сбърчи нос любопитно, Джулия погледна зад Арлис към проспекта и кулисите. Всичко изглеждаше наред, но шестото чувство й подсказа, че нещо става. Обезпокоена, тя се обърна към групата сценични работници и дърводелци, които подготвяха следващата промяна на декорите. Питаше се дали и те имат чувството, че нещо не е както трябва, но те изглеждаха невъзмутими.

Изведнъж Джулия усети полъх на дим. Тръпка на страх премина по тялото й. Пое по-дълбоко дъх. Миризмата този път беше по-силна. Сърцето й заби панически в гърдите, мислите й се превърнаха в хаос. Пожари бяха унищожили театрите по цялата Друри Лейн и Ковънт Гардън преди осемнайсет години. Броят на загиналите беше често голям в такива ситуации, не само от огъня и дима, но и от паниката, в която изпадаха хората в претъпканата сграда. Наближаваше времето да излезе на сцената — трябва да каже на някого, — но къде беше огънят, щом тя още не го виждаше?

Сякаш в отговор на мълчаливия й въпрос декорът вдясно избухна в пламъци. Може би някоя небрежно поставена лампа се бе прегряла и гръмнала, но огънят лакомо настъпваше по боядисаната повърхност. Актьорите на сцената замръзнаха от внезапно осъзнатата опасност, а от публиката долетяха викове.

— Божичко! — прошепна Джулия, артисти от трупата се промъкнаха покрай нея със залп от ругатни.

— Господи Исусе! — възкликна Уилям. — Деймън, трябва да се махаме оттук! — Ложите ехтяха. Хората се блъскаха като обезумели в бясна битка да избягнат възможния капан на смъртта. Жени пищяха ужасени, мъже се караха и удряха с юмруци, за да си проправят път през размирицата.

Деймън гледаше пламъка на сцената, проумял, че ще бъде чудо, ако го възпрат. Водните резервоари, изградени над сцената, изглежда, малко щяха да помогнат, въпреки отчаяните усилия на театралния персонал да угасят пожара. Червените езици се увиваха около боядисаните декори, отчупваха късове от тях, спаружени и пламтящи върху сцената. През дима и огнения дъжд Деймън виждаше как Джулия заедно с останалите актьори и помощен персонал се опитва да се бори с огъня.

— По дяволите, Джулия! — извика той, но звукът бе погълнат от глъчката на тълпата.

Като изтича от ложата, той се насочи към едно от двете големи стълбища, които водеха към главния салон на театъра на първия етаж. Стълбите бяха претъпкани от гърчеща се, крещяща тълпа. Уилям беше по петите му, последвал го, когато Деймън се хвърли в мелето.

— Да опитаме през страничния вход — извика задъхано Уилям. — Там има по-малко хора, отколкото през главния.

— Ти мини оттам — отговори му през рамо Деймън. — Аз ще мина отзад.

— За какво? За Джулия? Тя е заобиколена от дванайсет души, които могат идеално да се погрижат за нея. Когато достигнеш сцената, тя ще бъде вече вън… а ти ще се окажеш в капана на пожара!

— Тя няма да си отиде — извика Деймън прегракнало, застанал до парапета.

Уилям изсумтя при усилието да го следва.

— Всеки, който е достатъчно глупав да остане в тази пещ, заслужава участта си! — Изруга, разбрал, че Деймън не го слуша. — Проклет да бъда, ако дойда с теб! За разлика от теб, аз нямам героична душа.

— Искам да напуснеш театъра.

— Не — изрече обиденият Уилям. — При моя късмет ти ще загинеш в огъня… и тогава аз ще поема правата на първородния син… По дяволите, ще използвам шансовете си тук вътре.

Пренебрегнал оплакванията на брат си, Деймън продължи до края на стълбите, останаха му само още няколко фута. Уилям го последва сред множеството. Беше почти невъзможно да си пробие път през бурния поток на тълпата, но все пак успяха да се озоват в средата на хаоса. Въздухът кънтеше от лудешката паника.

Деймън зърна за момент Джулия. Тя със стръв удряше по пламъците, опитвайки се да не позволи те да се разпространят по завесите. Хора от помощния персонал работеха наблизо, те отстраняваха запалимите предмети и събаряха кулисите преди пламъците да достигнат фронтона на сцената и скелето отгоре. Жадуващ да удуши жена си, задето се е изложила на такава опасност, Деймън се изкатери от оркестрината и стъпи на сцената.

Полузаслепена от дима и изпаренията Джулия удряше в жълтите пламъци, които се прокрадваха през декорите, а по ръцете я пърлеше горяща пепел. Дъхът й пареше в сухото гърло, излизаше оттам с гневни хлипания. Театърът не бива да бъде унищожен — за нея той беше повече, отколкото съзнаваше. Тя смътно долавяше близкото присъствие на Лоугън — той се бореше отчаяно да спаси единственото нещо, което имаше значение за него. Не би могъл да преживее загубата на „Капитал“, щеше да остане тук, дори ако театърът изгори до основи.

Ръцете на Джулия трепереха от изтощение, чувстваше как тялото й се олюлява, обгърнато от пориви топлина. Чу предупредителни викове наблизо, но не прекрати битката за сподавяне на пламъците, които вече облизваха една от страничните завеси. Изведнъж усети силен удар около талията, кръстът и страните й бяха притиснати от сила, която й изкара дъха. Потрепери от болка и шок, не можеше да помръдне, за да се защити, като усети, че е повлечена. В ушите й отекна пукащ, фучащ звук, който се смесваше с тежките удари на сърцето й.

Като отмахна къдрица, напоена с пот, от очите си, Джулия разбра, че работниците са свалили дясната кулиса. А Джулия бе стояла точно на нейния път. Някой я бе дръпнал от опасното място, същият човек сега удряше по полите й, ръката му се стоварваше със силни удари по бедрата и прасците. Като кашляше и се задъхваше, тя се опита да избегне този, който я удря, преди да разбере с тръпка на ужас, че късове от горящите остатъци на проспекта са подпалили костюма й.

Когато платът на полите й бе изгасен, спасителят й се изправи над нея с мержелеещо се тъмно лице и гневни черти. Очертал се на фона на огъня и дима, той изглеждаше като демон. Бронзовото му лице блестеше от пот, широките му гърди се повдигнаха, когато пое дълбоки, жадни глътки въздух.

— Деймън — продума тя с изтръпнали устни, изговаряйки името му. Деймън изглеждаше готов да я убие. Ръцете му я сграбчиха и той започна да я дърпа от сцената въпреки нейните протести.

— Джесика? — Тя чу гласа на Лоугън Скот някъде наблизо. Той спря усилията си да прекрати огъня, очите му се стесниха като цепки, когато премести очи от нея към Деймън. — За Бога, изведи я оттук!

— С удоволствие — избъбри Деймън. Примигвайки от болезнената хватка на съпруга си, Джулия се остави той да я изведе от сцената.

— Оттук — успя да му каже, преди да я задави пристъп на кашлица. Поведе го през задната част на театъра и се спря едва когато усети, че и някой друг е с тях. Обърна се и с бърз поглед забеляза мъж, който поразително приличаше на Деймън. Това можеше да бъде само неговият брат.

— Л-лорд Уилям? — заекна тя.

— Да, това е Уилям — изрече Деймън припряно. — По-късно ще имаме време за запознанства. — Сега да вървим.

Намръщена от властния тон на съпруга си, Джулия мина през вратата, която водеше към улицата. Почти се сблъска с една дребна фигура, която беше хукнала назад към театъра. Това беше Арлис, тя заприказва с облекчение и паническа възбуда.

— Джесика! — възкликна тя, благодарна на съдбата. — Когато разбрах, че не си навън, реших да се върна да те потърся… — Замълча, като видя двамата високи, тъмнокоси мъже зад гърба на Джулия. На лицето й се появи забавна усмивка. — Сега разбирам, че щях да стоя вътре в театъра и да чакам и мен да ме спасят!

Уилям пристъпи напред и галантно предложи на Арлис да го хване под ръка.

— Възхищавам ви се, задето сте имали достатъчно ум да излезете веднага навън, мис…

— Бари — подсказа му тя. Живият й поглед не пропусна нито една подробност от елегантно ушитите му дрехи и тъмния, красив вид на непознатия. — Арлис Бари — допълни тя.

— Лорд Уилям Савидж — каза той с внушително ръкомахане. — На вашите услуги, мис Бари.

Като извъртя очи, Деймън издърпа Джулия навън, на хладния свеж въздух. Подразнена от грубото му отношение, тя се дръпна от него веднага щом краката й докоснаха плочника.

— Няма нужда да ме влачиш като чувал с ечемик — тросна се тя въпреки присъствието на хората, които се въртяха наоколо в малката задна уличка.

— Бъди доволна, че не се държа по-зле с теб. Да се излагаш на опасност без никаква причина…

— Аз исках да остана! — отвърна разпалено тя. — Трябваше да предложа помощ според възможностите си. Ако театърът изгори, губя всичко!

— Ще запазиш живота си — подчерта той сурово.

Нов пристъп на кашлица попречи на отговора й, но тя успя да го погледне страшно с насълзени очи.

Вгледал се в зачервеното лице на Джулия, в бузите й, изцапани с пот и сажди, Деймън усети, че гневът му стихва. Не беше виждал никого да изглежда така храбър и в същото време така раним. Извади носна кърпа от сакото си, приближи Джулия и започна да изтрива мръсотията и грима от лицето й.

— Стой мирно — прошепна той и я прегърна с една ръка, когато тя се опита да се отдръпне. След миг Деймън усети как стегнатият й гръбнак започна да се отпуска. Тя вдигна лице.

— Уилям — избъбри Деймън, убеден, че брат му се опитва да флиртува с къдрокосата артистка недалеч, — опитай се да намериш нашия кочияш пред театъра и му кажи да докара тук каретата.

— Според мен ще е по-умно да наема файтон — каза Уилям, явно недоволен да се раздели с компанията на Арлис. — Улицата отпред вероятно е претъпкана с хора, коне, коли… ще бъде чудо да намеря…

— Просто го направи — постанови кратко Деймън.

— Добре. Добре. — И Уилям сведе поглед надолу към Арлис с усмивка на надежда. — Не отивайте никъде. Стойте на това място. Ще се върна скоро.

Като се разкиска в отговор, Арлис даде вид, че го приветства и проследи с възхищение отдалечаването му. Джулия погледна към безизразното лице на мъжа си.

— Не знаех, че ще бъдеш тук тази вечер. — Нервите й като че ли щяха да се скъсат, но след изпитанието вътре и при опасността, на която беше изложила живота си и въпреки притесняващата грижа за това, което още ставаше вътре в театъра, тя се почувства странно успокоена. Изглежда, нямаше по-сигурно място на света от прегръдките на Деймън.

Меката носна кърпа продължаваше да се движи леко по лицето й.

— Нямах време да ти изпратя съобщение — каза той. — Подбрах Уилям от Уорикшир и се върнах колкото може по-скоро в Лондон.

Тя повдигна рамене с безразличие.

— Трябваше да си стоиш в провинцията. За мен няма значение кога ще се върнеш.

— Но за мен има. Аз исках да те видя… особено на премиерата ти.

Устните й се извиха с горчивина. Пиесата пропадна, а това, което щеше да бъде значителна крачка в преуспяването й като актриса, беше унищожено от огъня. Най-лошото от всичко, театърът — и всички мечти, които храни в себе си — може да се превърне в пепел, преди да свърши нощта.

— Екстра представление, нали? — каза тя с тъга.

— Повече, отколкото съм се спазарил — призна той с бледа усмивка. Разбираше какво чувства тя, страха и болезненото усещане, че животът крие такива предателски изненади. Не беше справедливо след толкова усилия и саможертва от нейна страна всичко да бъде унищожено така лесно.

Джулия се вгледа в сребристосивите му очи, поразена от спокойствието и силата им, и от чувството, че той не се бои от нищо. Тази вечер беше й спасил живота, в последния миг я бе избавил от лошото. Защо беше рискувал себе си, за да я спаси?

— Благодаря ти — успя да му каже. — Благодаря за това, което направи.

Той прокара палеца и върха на показалеца си по трепетната извивка на челюстта й.

— Никога няма да позволя да ти се случи нещо лошо.

Пръстите му като че опариха кожата й. Опита се да сниши лицето си, но той не й даде тази възможност. Душата й се разтвори за чувства и усещания, тялото й с готовност отговаряше на неговото докосване. Ей сега щеше да я целуне. Мисълта за това я порази, като си представи колко много желае тази целувка, колко примамливо беше да се отпусне и да се остави в ръцете му. Тя винаги се беше пазила от волевите мъже, но в този миг изпитваше блажено желание да му позволи да се грижи за нея.

— Ти имаш чувство за дълг — прошепна тя. — Но не е необходимо…

— Това няма нищо общо с дълга.

Ново лице се появи на вратата на театъра.

— Мис Бари! Слава Богу! Търсих ви навсякъде. Добре ли сте? Не сте ли пострадала?

Джулия се обърна и видя Майкъл Фиске, художника на театъра, да се втурва към Арлис и бурно да я хваща за раменете. Беше мръсен и опушен, ризата на рамото му — скъсана.

— Нищо ми няма — отговори Арлис, погледна изненадано и леко поласкана, задето ставаше обект на такова пламенно внимание. — Не бива да се тревожите, мистър Фиске…

— Мистър Фиске — обади се Джулия в невъзможност да се възпре, — какво стана с театъра? Какво е положението вътре?

Фиске задържа ръката си, прегърнала Арлис, а тя изглеждаше доволна от разрешението на проблема.

— Огънят сега е под контрол. Изглежда, някои хора са ранени при бягството от сградата, но не съм чул да се говори за смъртни случаи.

— Слава Богу. — Джулия въздъхна с облекчение. — В такъв случай след кратък ремонт, „Капитал“ ще бъде отворен отново, така ли?

— Ремонтите ще бъдат сериозни — отговори печално художникът. Предстоят месеци работа, дори повече… и дявол знае откъде ще вземем пари за това. Според мен сме приключили със средствата за по-голямата част от сезона.

— О! — възкликна Джулия, странно неориентирана, откъсната от всяко чувство за сигурност. Какво ще стане сега? Дали Лоугън ще реши да спре заплатите на актьорите за останалата част от театралния сезон? Тя имаше известни спестявания, но те нямаше да й бъдат достатъчно. Веселият глас на Уилям прекъсна мислите й.

— Кочияшът ще докара каретата тук, братко. Колкото до мен, аз няма да чакам. Настроен съм за силно питие и хубаво момиче. — Погледна Арлис замислено и прочете нерешителност на лицето й, а младият човек, който я бе прегърнал, го гледаше със сдържано предизвикателство.

— Мис Бари не е момиче за една вечер — изрече твърдо Майкъл Фиске, задържал ръката си около Арлис.

Какво мислеше Арлис се отрази ясно на лицето й, когато погледна от единия към другия мъж… Фиске, сериозен и надежден, и лорд Уилям Савидж дяволски красив и безотговорен. Тя бавно се измъкна от прегръдката на Фиске.

Джулия изпита потресаваща почуда, като разбра какво ще направи Арлис. Дребничката артистка никога не можеше да устои на един красив лорд, дори когато той ясно показва, че иска да се забавлява една нощ с нея. На Джулия й се искаше приятелката й да не прави погрешния избор.

Уилям изви вежди, впил поглед в Арлис, а сините му очи блестяха с безмилостна покана.

— Ще желаете ли да ме придружите на вечерно веселие, хубавице моя?

Арлис не се нуждаеше от по-нататъшно окуражаване. Погледна съжалително Майкъл Фиске и се приближи до Уилям. Усмихна се дръзко и хвана Уилям под ръка.

— Къде ще отидем първо? — попита тя и Уилям се разсмя. Измърмори няколко думи към Деймън, взе безчувствената ръка на Джулия и се поклони над нея галантно.

— Приемете моите най-дълбоки почитания, мисис… Уентуърт. — Произнесе името й по такъв начин, че Джулия разбра: добре е запознат с истинската й самоличност. Изпитала досада от нахалството му, тя не отговори на неговата усмивка.

Майкъл Фиске стоеше с безизразно лице и гледаше след Арлис, а тя се отдалечаваше с Уилям.

— Съжалявам — продума тихо Джулия.

Фиске кимна и се усмихна кратко, безнадеждно. Смръщване сбърчи челото на Джулия, като видя, че Фиске поема обратно и влиза в театъра. Погледна Деймън с упрек.

— Защо не каза, нищо на брат си? Трябваше да остави Арлис в компанията на един достоен мъж, който очевидно държи на нея!

— Момичето имаше свободата да избере само.

— Е, тя направи погрешния избор. Много се съмнявам, че брат ти има почтени намерения към нея!

— Бих казал, че брат ми е доста самонадеян — изрече сухо Деймън. — В ума му е винаги само едно… а малката ти приятелка показа ясно, че е съгласна, че е готова да го придружи. — Зърнал каретата да ги приближава, кимна решително към нея. — Кочияшът е тук. Ела с мен.

Тя поклати глава, че не желае.

— Трябва да се върна вътре и да видя…

— Няма нищо, което можеш да направиш там тази вечер. Ела… няма да си тръгна без теб.

— Ако си решил да повториш онова, което стана предишната нощ…

— Такава мисъл наистина ми хрумна — каза Деймън и очите му проблеснаха доволно. — Но няма да настоявам за това. Ако предпочиташ, само ще пийнем нещо и ще поговорим. Ще отворя бутилка двайсет и пет годишен френски арманяк — най-хубавият коняк, който си вкусвала някога.

— Не бива.

— Страхуваш ли се да оставаш насаме с мен? — попита тихо той.

Сега това беше повече от покана, то беше задължение. Джулия задържа погледа му в очите си и усети как в нея се надига поривът на безумието. Всичко бе опустошено тази нощ и тя утре ще провери какво е останало от театъра. Но сега укрепващото питие и компанията на лорд Савидж бяха точно това, което желаеше.

Бавно го приближи.

— Сигурна съм, че ще съжалявам по-късно.

Той се усмихна и я взе в колата, помогна й да се настани вътре. След кратък шепот с кочияша, той се качи в каретата, зае мястото до нея. Колата потегли с леко полюляване и Джулия въздъхна, като се отпусна на кадифените възглавнички на седалката.

Затвори веднага очи, но ресниците й скоро се отвориха, защото усети напрегнатия поглед на Деймън върху себе си. Той гледаше сбърчените, овъглени остатъци от костюма й, бледозелената рокля, привързана отпред със златисти шнурове. Като видя как той задържа погледа си върху стегнатия й корсаж, тя се намръщи и каза:

— Трябва ли да ме гледаш така?

Той неохотно отмести погледа си върху лицето й.

— Как?

— Сякаш си седнал да вечеряш, а аз съм сервираното ти предястие. — Той се разсмя, а Джулия скръсти ръце да запази гърдите си. — Всеки би помислил, че си задоволен след онази нощ!

— Това само изостря апетита за още. — Когато Деймън я огледа и разбра неудобството й, леката му закачливост изчезна. Отпусна се на седалката с измамно безразличие. — Зная, че те нараних тогава — рече тихо той. — Винаги е така първият път.

Жарка руменина се разля по лицето й. Веднага си спомни голите им тела, виещи се заедно, болката от свързването им, парещото удоволствие да бъде обладана от него. Тя знаеше какво може да очаква, но никога не можеше да повярва, че тази интимност ще ги свърже толкова тясно. Необяснимо беше как някои хора гледат на това преживяване като на нещо съвсем обикновено… преживяване, което я промени по сто неопределими начини.

— Няма нищо — прошепна тя, но не можеше да го погледне.

— Ще бъде по-добре следващият път.

Руменината сега сякаш беше покрила цялото й тяло. Тя знаеше, че той може да види топлия цвят, който пълзеше по меката кожа на гърдите и шията й.

— Няма да има следващ път — каза задъхано тя. — Ще бъде погрешно.

— Погрешно? — повтори той смаян.

— Да! Да не би да си забравил за лейди Аштън и за детето, което очаква?

Изражението му стана потайно. Но дори сега Джулия усети разочарованието, което бликаше в него.

— Аз още не съм убеден, че има дете — каза той. — Опитвам се да установя истината. Но дори ако Полин е бременна, не мога да се оженя за нея. Ако го направя, сигурно ще се наложи да я убия.

Джулия изпита за пръв път болка на съчувствие към него. Той беше горд човек — не понасяше да бъде манипулиран от когото и да било, особено от жена като лейди Аштън. Възпротивила се на порива да го докосне утешително, тя остана на мястото си и се сви в ъгъла на седалката.

— Сигурно е трудно да се оправиш в такава ситуация…

— Не искам да говоря тази вечер за Полин — каза рязко той. — За миг суровото изражение напусна лицето му и в ъгълчето на устните му се появи самоиронизиращо потрепване. Започна да бърка в джоба на сакото си за нещо и извади малка кадифена торбичка. — Вземи… за теб е.

Джулия се вгледа в подаръка, но не помръдна да го приеме.

— Благодаря, но не мога да го приема — изрече с неудобство тя. — Не искам подаръци…

— Той е твой по право. Трябваше да го получиш много отдавна.

Тя пое колебливо торбичката и развърза шнурчето. Посегна с два пръста и извади отвътре твърдо и хладно блокче. Дъхът й спря, когато видя в ръката си великолепен пръстен с изрязан във формата на роза диамант, инкрустиран в тежка златна лента. Камъкът беше най-малко четири карата, почти син и плоскостите му искряха с неземен пламък.

— Ти никога не си имала венчален пръстен — каза Деймън.

— Не бих носила…

— Опитай този.

Джулия копнееше да види как диамантът изглежда на пръста й, но не посмя да го пробва. Пръстенът — и всичко, каквото символизираше — беше забранен за нея. Техният брак няма да продължава. Техните обети бяха безсмислени, изговорени послушно от две деца, които нямаха представа какво изричат. Тя погледна Деймън безпомощно, едновременно трогната и изплашена от жеста му.

— Прибери си го обратно — произнесе тя с мека молба.

Устата й направи кисела гримаса, той посегна за пръстена. Но преди да може да го спре, той хвана китката й и пъхна диаманта на безименния пръст на лявата й ръка. Беше леко хлабав.

Джулия загледа блестящото бижу с хипнотично очарование.

— Той принадлежеше на майка ми — поясни Деймън. — Тя би искала ти да го носиш.

— Опитваш се да ме подкупиш? — попита Джулия и повдигна ръката си да разгледа едрия камък.

— Опитвам се да те съблазня.

— И какво ще поискаш в замяна?

Той внезапно придоби вид на абсолютна невинност, като на свой ред я погледна.

— Смятай го като компенсация за всичко, което е трябвало да изтърпиш заради нашия брак.

— Не съм толкова наивна — отвърна тя и изхлузи тежката лента от пръста си. — Ти не си от мъжете, които дават нещо за нищо. Благодаря ти, но не мога да приема пръстена.

— Ако ми го върнеш, ще го изхвърля през прозореца.

Тя отговори с откровено невярващ поглед.

— Няма да го направиш.

Очите на Деймън бяха изпълнени със сатанински блясък — той наистина смяташе да хвърли безценния камък на улицата.

— Той е вече твой. Прави с него каквото искаш. — Протегна ръка с дланта нагоре, за да получи пръстена. — Ти ли ще го изхвърлиш, или аз?

Разтревожена, тя затвори пръсти.

— Няма да ти позволя да изхвърлиш нещо толкова красиво!

Доволен, той сниши ръката си.

— Тогава задръж проклетото нещо. Само не го давай на майка си. — Разсмя се, видял виновното й изражение и проследи как тя постави отново скъпото бижу на пръста си.

— Ти ще искаш нещо в замяна — каза дръзко тя. — Добре те познавам, за да съм съвсем сигурна.

— Искам само това, което ще пожелаеш да ми дадеш. — Приближи се и погледът му заискри над нея. — Сега… кажи ми какъв вид отношения предвиждаш за нас, мисис Уентуърт.

Тя прокле внезапното пробуждане на сетивата си, начина, по който тялото й се разтърси от силното осъзнаване на неговото присъствие. Той беше толкова решителен и уверен, качества, от които винаги се бе възхищавала в мъжете, фактът, че той не беше част от театралния свят, го правеше още по-интригуващ. Нямаше нищо постоянно в живота на актьорите. Като циганите те също имаха повърхностен живот, в който винаги една продукция свършваше, друга започваше. Досега тя беше имала малко опит с мъж като Деймън.

— Предполагам… можем да опитаме някакъв вид… приятелство — каза предпазливо Джулия. — В края на краищата и двамата искаме едно и също нещо.

— И какво е то?

— Да бъдем свободни един от друг. Така ще мога да продължа работата си в театъра, а ти да изпълниш задълженията си към лейди Аштън.

— Продължаваш да споменаваш името й… Защо така?

— Защото съм загрижена, разбира се…

— Не мисля, че трябва да го правиш. Виждам, че се опитваш да издигнеш стена между нас.

— И какво, ако е така? — парира Джулия, но гласът й беше неуверен. Той беше доста близо до нея, твърдото му бедро допираше нейното, а ръката му беше облегната на тапицерията над главата й. Ще бъде толкова лесно да се наведе към скута си и да положи глава до нейната, да се подчини на удоволствието на ръцете и устата си. Тя пое дълбоко дъх и се опита да успокои нервните си тръпки. — Грешно ли е да искам да запазя себе си?

— Няма нужда да се пазиш от мен. Насилвал ли съм те някога да вършиш нещо, което не искаш?

Тя се разсмя несигурно.

— Откак се срещнахме, аз бях заставена да бъда на вечеря с теб, дадох ти девствеността си, дори приех този пръстен, въпреки желанието си…

— Не мога да ти попреча, щом имаш слабост към скъпоценности. — Усмихна се, като видя смущението на лицето й и понижи глас: — Колкото до това, че съм отнел невинността ти — то беше подарък, който не съм очаквал. Ценя го повече, отколкото предполагаш.

Джулия затвори очи, като усети устните му да обхождат челото й, задържайки се върху крехката основа на носа. Имаше докосвания леки като перце на клепачите и страните й, докосна и ъгълчето на устните й. Устата й изтръпна и трябваше да вложи всичката си сила, за да не отвърне на лекия натиск, който я приканваше към пълната, дълбока целувка, за която жадуваше.

— Ти беше толкова сладка тази вечер — прошепна Деймън. — И толкова красива. Никога не съм срещал такава красота преди. Не мога да престана да си спомням това и да не те желая отново.

Джулия навлажни сухите си устни, преди да отговори:

— Точно защото желаеш това, то не значи, че е правилно.

— Последното, което чух, е, че не е грях един мъж да спи със собствената си съпруга. — Прокара върховете на пръстите си по откритата кожа на гърдите й и кожата й настръхна. Дишането й стана бързо и повърхностно. Като че всичко, което можеше да направи, беше да чака в напрегнатата тишина, тялото й обтегнато в очакване какво ще направи той.

— И тъй — отбеляза Деймън тихо — ти ще искаш да опиташ приятелство с мен. Нямам нищо против това. — Дръпна златистия шнур, който поддържаше заедно двете части на корсажа й и дрехата се поддаде, разтвори се на няколко инча отпред. — Всъщност аз мисля — продължи той, — че можем да станем много близки… приятели. — Топлата му уста слезе към нейното гърло, а ръката му се плъзна покрай корсажа и под тънката бяла риза, която покриваше голата й плът.

Джулия затвори очи и ахна, като усети дългите му пръсти върху гърдите си да я галят, да я дразнят, докато зърната я заболяха и се втвърдиха. Обля я топлина и слабост от желанието. Замърмори протестиращо, когато усети, че я повдигат, притеглят я в неговия скут, но всички слаби възражения бяха бързо заглушени от устните му. Тя се разтвори жадно за неговата целувка, забравила срама си, искаща повече от удоволствието, което й предлагаше той.

Люлеенето на каретата раздели устните им и Джулия потърси друга целувка, но той се възпротиви. Устата му потърси нови места — по нежната кожа на шията й надолу по лудо разтуптяната вдлъбнатинка на шията. Той намери долинката между гърдите й, а пръстите му дръпнаха плата, който ги покриваше. Слаб вик се изтръгна от устните на Джулия, когато го усети да захапва леко върха на гърдите й. Ръцете й се насочиха към главата му, задържаха се там, пръстите й зашариха в гъстата му черна коса. Езикът му галеше и се въртеше по чувствителната точка на зърното й, отново и отново, докато тя се изви към него и изстена. Като премина на другата гърда, той заигра бавно с нея, като изпитваше наслада от тихите, безпомощни звуци, които издаваше тя.

Когато и двамата задишаха бързо и тежко, а желанието бумтеше в телата им, Деймън я дръпна и я изправи.

— Кажи ми, че не желаеш това — прошепна бясно той. — Кажи ми, че можеш да ме виждаш, да говориш с мен, без да мислиш за това… без да се нуждаеш от мен, както аз от теб. А после ми кажи, че не искаш нищо повече от приятелство.

Разтреперана, Джулия се притисна в него, голите й гърди се долепиха до финия лен и вълна на облеклото му. Умът й беше странно муден, за да оформя мисли.

— Искам те — промълви тя с леко изхлипване, уплашена от собствените си нужди и жестокото разочарование, което я очакваше, ако им се поддадеше. Тя не бива да си позволява да го обича, нито да зависи от него. Това ще му даде възможността да я лиши от всичката й сила и самоувереност. Ще бъде по-лошо от всичките години, когато живееше при тираничния си баща. Този човек щеше да притежава и самата й дума.

Деймън отмести настрани дългата й коса, целуна голото й рамо и я притисна силно към себе си, за да усети коравината на възбудата му. Като потрепери, тя се притисна в твърдата дължина, нагаждайки мекотата си срещу него, докато той стенеше в косите й.

— Недей… иначе ще те взема още тук. — Целуна я грубо, а тя му отговори със също толкова силна страст.

Каретата спря и Джулия разбра, че са пристигнали в имението. Откъсна се от Деймън, оттегли се на отсрещната седалка и се зае да оправя корсажа си. Пръстите й бяха непохватни, като издърпа двете половини една до друга, а също и златистия шнур, за да затегне корсажа и го завърже. Успяла да възстанови донякъде приличния си вид, тя вдигна глава и видя, че Деймън я наблюдава втренчено.

— Ела вътре с мен — каза той. Лицето му беше напрегнато, а блясъкът в очите му говореше ясно какво ще се случи, ако тя го придружи в замъка.

Не, извика вътрешно тя, но думата не излезе от устата й. Тя искаше да бъде с него, искаше той да успокои физическата болка на нейното тяло, да й даде същия мир и удовлетворение както миналия път. Още една нощ с него… Тя можеше ли да причини по-голяма вреда, отколкото извършената вече? Засрамена от слабостта си, предала се на съблазънта, тя се бореше с чувствата си.

Деймън взе решението вместо нея, отвори вратата на каретата и посегна вътре. Ръката й улови неговата и тя му позволи да я издърпа от колата. Лакеят изтича пред тях да отвори предната врата на имението, те пресякоха прага и влязоха в тихото преддверие. Изглежда, прислугата имаше свободна вечер, защото никой не се виждаше пред очите им и замъкът беше слабо осветен.

Веднага щом вратата се затвори, Деймън взе Джулия в обятията си и я целуна с нетърпелива уста. Джулия потръпна от удоволствие и застана на пръсти, за да се нагоди към ръста му, обвила ръце около широките му рамене. Деймън раздвижи устни, зашепна в ухото й нещо нежно и еротично… но Джулия се скова, усетила някакво движение зад него. Стресната, тя се отдръпна от гърдите му и се вгледа с широко отворени очи в натрапника. Деймън също погледна натам.

Някаква жена слизаше по стълбите бавно и спокойно, като полюляваше красиво бедрата си. Гънките на тънката й рокля, скроена от прозрачни пластове прасковен цвят, се движеше около ханша и глезените й свободно като течност. Това беше съблазнителна дреха, предназначена да привлече вниманието на всеки мъж. Беше боса, сякаш току-що бе станала от леглото и дошла да приветства неочакваните гости.

— Полин — избъбри Деймън слисано.

Джулия се освободи от него, несъзнателно приглади полите си. Дори със строгия поглед в очите си Полин бе изключително красива, с черните си, лъскави като коприна коси, спуснати по гърба, с очи, които гледаха косо, като на котка.

— Намислих да те изненадам, скъпи — каза тихо Полин, чувствайки се пълен господар на положението. — Но никак не предполагах, че и аз ще бъда изненадана. Не очаквах, че при всичките нерешени въпроси между нас, ти ще се забавляваш с друга жена тази нощ. — Достигна края на стълбите и скръсти ръце, при което гърдите й се издуха примамливо. Хладният й самодоволен поглед попадна на Джулия. — Какво ти е, миличка? Изглеждаш ужасно оплескана… И двамата воните на дим.

— Злополука в театъра — отвърна късо Джулия.

— О! — Полин погледна назад към Деймън, извила хубавите си вежди. — Станал си напоследък много предан почитател на театъра, така ли?

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита на свой ред Деймън с твърд глас.

Тя, изглежда, се засегна от тона му. Едната й ръка се долепи до корема, напомняйки му за деликатното положение.

— Смятах, че трябва да си поговорим… и тъй като ти не пожела да ме посетиш, остана ми само този избор. — Погледна пак Джулия. — А ти беж оттук, чуваш ли? Деймън и аз трябва да останем насаме. Сигурна съм, че можеш да си намериш някой друг мъж да задоволи нуждите ти тази нощ.

Кръвта на Джулия се смрази от гняв и унижение. Лицето й остана безизразно.

— Права сте — отвърна тя със сдържан глас. — Искам да бъда колкото може по-далеч и от двама ви.

— Чакай — изрече Деймън и посегна да я хване за ръката, но тя се отскубна.

Доволна усмивка се плъзна по лицето на Полин. Като че не можеше да се въздържи да не изрече на раздяла някоя хаплива забележка.

— Мисис Уентуърт… може би си мислите, че сте станали доста близка с лорд Савидж, но за него има много неща, които не знаете. Подозирам, че сред нещата, които е пропуснал да ви каже, има един доста уместен факт — той е вече женен.

Джулия се спря край входната врата.

— Да, зная това — изрече спокойно.

Полин, изглежда, се изненада, но после лицето й се сбърчи от презрително чувство.

— Господи, вие имате морала на разгонена котка. Да се хвърлите на един човек, женен за една и чакаш дете от друга… Вие сте най-безсрамното същество, което съм срещала.

— Полин… — изрече Деймън с убийствен тон, но Джулия го прекъсна невъзмутимо.

— Безсрамна? Вие се разхождате из дома на женен мъж, облечена с пеньоар. — Гореше от нетърпение да каже на другата истината, че тя е въпросната съпруга и че Полин няма право да осъжда, когото и да било.

Успяла някак да възпре езика си, Джулия отиде до входната врата и я отвори. Спря за миг да отправи на Деймън прощален поглед, но той като че я беше пренебрегнал и цялото му внимание бе насочено към Полин. Обзе я ревност. Не знаеше дали е повече ядосана на него, или на самата себе си.

Бързо излезе навън и извика лакея.

— Кажете на кочияша да докара каретата веднага. Искам да си тръгна. — Когато той изтича да изпълни желанието й, тя разтри голите си ръце — беше започнала да трепери на хладния въздух. Мислеше да си отиде вкъщи, но веднага отхвърли идеята. Имаше един човек, когото искаше да види още сега, единственият на света, който можеше да я успокои и да я върне в реалността.

Деймън дълго мълча и гледаше сурово Полин, докато победоносната й усмивка изчезна и тя започна да гледа притеснено. Заговори гладко, положила усилия да изглежда спокойна.

— Предполагам, че не мога да те виня за флирта ти с нея, скъпи. Тя е привлекателна, макар и по евтин, очевиден начин…

— Не трябваше да идваш тук. — До този момент той никога не бе изпитвал неприязън към Полин. Бе проявявал подозрителност, ожесточение и гняв към нея, но никога не бе изпитвал нещо, което граничи с омраза. Сега тя беше като воденичен камък на врата му, хванала се за него с безмилостна решителност, и го влечеше надолу към мрачно, студено място. Възбуди най-лошото в него. Скова се, когато тя го приближи и притисна парфюмираното си тяло в него.

— Не можех да стоя далеч от теб — измърка Полин. — Много ми липсваше.

— Говори ли с доктор Чеймбърс?

Погледът й избяга от очите му.

— Не още, но смятам да го направя много скоро. — Лукавите й ръце — започнаха да се увиват около раменете му. — Същевременно…

— Тогава аз ще направя необходимото. — Избута я на една-две крачки от себе си, изтръгвайки се от ръцете й. Постъпката му не беше груба, но не можеше да се окачестви като деликатна.

Полин изглеждаше отегчена и разтревожена.

— Не можеш да направиш това!

— Защо не?

— Доктор Чеймбърс е много зает… Освен това той няма да обсъжда състоянието ми с теб, ако не му дам моето съгласие.

— Ти ми играеш игри — изрече Деймън със застрашително спокойствие. — Няма да търпя това.

Тя се отдръпна с вид на обидена.

— Няма нужда да бъдеш толкова заплашителен. Никога не си бил такъв преди и аз го намирам за много неприятно.

— Неприятно? — повтори той с дрезгав глас. — Няма думи, с които да ти опиша какво ще направя с теб, ако открия, че ме лъжеш.

Полин срещна решително погледа му.

— Казах ти самата истина.

— Тогава бързо ми намери лекар, Полин — такъв, който ще заложи репутацията си, че ти ще ставаш майка. Това е единствената ти възможност да ме възпреш да не ти извия врата.

— Ти си в ужасно настроение, защото провалих плановете ти да легнеш тази нощ с онази малка театрална курва…

— Не смей да изричаш нито една дума против нея! — Гласът му трепереше от ярост.

Макар също ядосана, Полин схвана искреността на неизречената му заплаха. Няколко мига тя се бори да овладее чувствата си.

— Разбирам, че я желаеш — каза накрая тя. — Може би така, както желаеше някога мен. Но аз няма да се отстраня, за да направя нещата по-леки за теб. Ще постигна каквото желая, каквото ти дължа. Тя погледна гранитно твърдото му лице и смекчи гласа си, а изразът й се промени — от враждебен стана ласкателен. — Преди ти харесваше компанията ми… това не бива да се промени. Ако нашите игри в леглото са започнали да ти омръзват, аз ще измисля нови. Ще те задоволявам така, както няма да се решат повечето жени…

— Всичко е свършило — каза студено той.

Тъмните й очи се разшириха.

— По-точно какво е свършило?

— Нашата връзка… поне това, в което тя се състоеше.

— А какво ще правим с детето?

— Ако родиш бебе през следващите девет месеца, ще реша как да постъпя според отговорностите си. Ако ли не, няма да има никакво съмнение, че аз не съм бащата — защото повече няма да легна с теб, няма да те докосна и ако е рекъл Господ, няма да ми се наложи дори да те виждам.

— Бебе има — каза тя и думите й прокънтяха като камшици. — Ти ще си вземеш думите назад, Деймън. Ще съжаляваш, че си се отнесъл така с мен.

— Може би. — Хвана я за ръката силно, болезнено и започна да я тласка нагоре по стълбите. — Междувременно ще трябва да се облечеш и да се пръждосаш от дома ми.