Ще те открия някой ден

Трета глава

Савидж продължаваше да я гледа и Джулия започна да недоумява дали няма нещо нередно във вида й. Смутено приглади косите си, а после рязко отпусна ръка. Нямаше значение дали всеки кичур на главата й стърчи неприбран — тя не държеше на това какво ще си помисли той.

Като погледна надолу към собственото си оскъдно облекло, Савидж пристегна колана на копринения си халат.

— Не предполагах, че ще имам посетители — извини се той.

Тя скръсти ръце пред гърдите си, жест едновременно войнствен и самозащитен.

— Няма да стоя дълго.

Той се вгледа в очите й отново. Изглежда, и той се чувстваше неудобно като нея, с тази тишина между тях… също беше безсилен да я наруши. Джулия се опита напразно да прочете мислите му — Деймън не разкриваше нищо. Какъв тип мъж беше той? Обикновено за Джулия беше лесно да разгадава нечий характер, да долавя дали човекът пред нея е добър, егоист, стеснителен или благороден. Савидж обаче не издаваше нищо от себе си.

Лицето му беше аскетично красиво, с дългия си нос, с характерните очертания на страните, с агресивно издадената челюст. Имаше привлекателни, изненадващи признаци на мекота в широката извивка на устата, в сивите очи с дълги ресници. Сигурно беше неотразима съблазън за много жени да накарат Савидж да се усмихне, да погледнат в очите му с желание, да възбудят някакво чувство в тези енигматични черти. Те дори събудиха нейното въображение, мисълта какво ли ще бъде да спечели неговото трудно за спечелване доверие, да държи тъмнокосата му глава в скута си, да гали гъстите му тъмни кичури…

— Защо сте тук, мисис Уентуърт? — попита той. Джулия усети, че смръщва чело и отговори с решителен тон:

— Мисля, че вече знаете, милорд.

— Скот е говорил с вас.

— Да, говори. Затова идвам да поправя едно ваше впечатление. Изглежда, вие смятате, че парите ви могат да купят всичко, което пожелаете.

— В повечето случаи успяват.

— Да, но не можете да купите мен. — Тя бе продадена веднъж в живота си за цената на титла, за каквато никога нито бе молила, нито желала. Това не биваше да се случи отново.

— Струва ми се, че тук има някакво недоразумение — изрече той спокойно. — Ако вие възразявате срещу идеята да имате вечеря с мен, свободна сте да откажете.

— Вие сте направили това невъзможно. Ако не приема, ще загубя избраните от мен роли в „Капитал“ този сезон… роли, които иначе щях да получа!

Той, изглежда, се смути и сбърчи вежди.

— Желаете ли да говоря с мистър Скот?

— Не! Така ще направите положението по-лошо.

Савидж повдигна рамене и я вбеси с деловия си отговор:

— Предполагам, че в такъв случай ще се примирите с това.

— А какво ще кажете за жената, с която седяхте в ъгъла тази вечер? — попита тя. — Лейди Аштън, нали? Тя изглежда доста привързана към вас.

— Лейди Аштън няма претенции към мен. Тя и аз сме се разбрали по този въпрос.

— Колко изискано от ваша страна — каза тя язвително. — Позволете да ви задам един въпрос, лорд Савидж. Ако бяхте женен, щяхте ли да пожелаете да имате вечеря насаме с мен?

— Тъй като съм ерген — отвърна невъзмутимо той, — въпросът е неуместен.

Ерген! Съзнанието, че той е решил да пренебрегне техния отдавнашен брак, да се преструва, че тя е изчезнала от лицето на земята, изпълни Джулия с обидно възмущение. Но истината налага да изтъкнем, че тя бе извършила същото… обаче ситуациите, в които се намираха двамата едва ли можеха да се сравняват. В края на краищата тя бе прекарала последните години, стремейки се да изгради нов живот за себе си, докато той се бе забавлявал, играейки ролята на господар на имение с нейната зестра на свое разположение!

— Не ви ли смущава поне малко това, че аз имам съпруг? — попита тя. — Че принадлежа на другиго?

Той се колеба дълго.

— Не.

Джулия поклати бавно глава, гледайки го с презрение.

— Зная какво си мислите за мен, милорд… същото нещо си мислят за артистките повечето мъже с вашето положение. Но нека ви уверя: аз не съм проститутка… и не мога да се продам за една вечеря и няколко обещания…

— Аз не мисля това. — Савидж я обезкуражи, като направи крачка към нея и тя почувства топлината на дъха му върху кожата си. Усети скритата мощ на тялото му, заплашителната му сила, но когато заговори, гласът му беше благ. — Аз не смятам да се възползвам от присъствието ви, мисис Уентуърт. Всичко, което искам, е една вечер с вас. Ако не харесате компанията ми, може да си отидете по всяко време… но няма да решите да го направите.

Тя се разсмя несигурно на неговата арогантност.

— Вие сте дяволски сигурен в себе си, така ли?

— Ще ви чакам пред „Капитал“ в петък след представлението.

Устните на Джулия се стегнаха. Савидж беше проницателен човек. Ако се беше опитал да я насили открито, тя щеше да се бори до последен дъх. Но той беше разбрал това и й остави възможността да откаже, ако желае.

Савидж чакаше отговора й с голямо вълнение, както котка дебне малко животинче, което й харесва. По някаква причина търпението му й повлия. С проблясък на интуиция Джулия реши, че той може би тайно се страхува, но желае същите неща като нея. Бил е обвързан от същите манипулации… и по свой собствен начин, изглежда, също се бе опълчил срещу тях.

Можеше ли тя да устои на любопитството си към него?! Може ли някой да се противи на възможността да научи повече за човека, за когото бе омъжена? А и той нямаше представа коя е тя всъщност. Защо да не прекара няколко часа с него? Каква вреда може да й донесе това? Повечето вечери след представление тя се прибираше направо в малката си къща на Съмърсет Стрийт и или четеше книга, или се взираше замислено в огнището на камината. Гостуването й у лорд Савидж ще бъде поне интересно развлечение. А тя няма никога да му каже, че е Джулия Харгейт.

Иронията на ситуацията почти я накара да се усмихне. Каква голяма шега ще бъде това, въпреки че никой, освен нея няма да я долови. Ако баща й знаеше, че след всичките години на съпротива тя щеше да бъде на вечеря със собствения си съпруг! Ще получи апоплектичен удар!

— Добре — чу се тя да казва с делови тон. — Ще се видя с вас в петък.

— Благодаря ви, мисис Уентуърт — каза Савидж с пламъче на задоволство в сивите очи. — Гарантирам ви, че няма да съжалявате.

— Той ми изглежда доста ефектен — каза Арлис, подвивайки късите си крака под себе си, като сядаше в едно от износените кресла в „зелената стая“.

— Не — възрази замислено Джулия. — „Ефектен“ съдържа в себе си известно безгрижие, което Савидж не притежава. В държанието му има нещо много сдържано и напрегнато.

— Чудесно.

Двете жени пиеха чай и разговаряха, чакайки да ги извикат за репетиция. Лоугън Скот, Чарлс Хавърсли, красив рус артист на двайсет и няколко години и двама други членове на трупата междувременно заеха сцената и като че я запълниха. Репетираха „Укротяване на опърничавата“, продукция, която Джулия особено харесваше, понеже беше първата й възможност да изпълни ролята на Катерин. Арлис беше определена за по-младата сестра, Бианка.

Макар че Джулия и Арлис бяха често съпернички за едни и същи роли, през последните две години те станаха приятелки. Всяка от тях започна да признава, че другата има талант различен от нейния. Някои роли прилягаха по-добре на комедийните способности на Арлис, докато други изискваха по-разнообразния обхват на Джулия. Между репетициите и изпълненията те си говореха за личния живот, споделяха страховете и амбициите си, въпреки че Джулия внимаваше никога да не разкрива твърде много миналото си.

— Защо такива неща никога не ми се случват? — оплака се Арлис и си добави още захар в чая. С неизлечимата си слабост към сладкото тя водеше постоянна борба да запази ниската си, добре оформена фигура от напълняване. — Бих обожавала да ме преследва такъв привлекателен херцог, който при това е богат като Крез. Вместо това аз хващам дебели възрастни мъже, които искат само бърже да се изтъркаляме в леглото, а после, като ме видят на сцената, ме сочат с пръст на приятелите си и им се хвалят какво са правили с мен.

Джулия й отправи съчувствен поглед.

— Ти позволяваш на мъжете да получават предимство пред теб, Арлис — а това не е необходимо. Ти си красива, способна… една от най-известните актриси на лондонска сцена! Не е нужно да отдаваш благосклонностите си толкова лесно.

— Зная — каза Арлис с тъжна въздишка, като играеше с рошавите кичури на кестенявите си коси. Извади няколко фиби от неоформената си прическа и ги забоде обратно съвсем наслука. — Изглежда, не мога да се въздържа, когато става дума за мъже. Не съм като теб, Джулия. Едва ли е естествено за жената да бъде с такава желязна воля. Не си ли понякога самотна? Не жадуваш ли понякога за мъж в леглото си, дори и само да ти напомни, че си жена?

— Понякога — призна Джулия. Взря се в чашата си чай, спря поглед в кехлибарените й дълбини. — Но винаги успявам да възпра тези чувства и ги използвам на сцената.

— Може би и аз ще опитам това — рече Арлис. — В края на краищата всички мъже, които забавлявам, са заместители на единствения, когото истински желая.

Джулия й отправи полусъжалителен, полузабавен поглед, защото знаеше точно за кого говори Арлис.

— Известно ти е правилото на мистър Скот за артистките. Освен това не виждам причината за безумното ти влюбване в него.

— Това е повече от безумно влюбване! То е неувяхваща любов. Не мога да повярвам, че друга жена би изпитвала същото чувство към него!

— Мистър Скот е далеч от идеалния мъж — каза горчиво Джулия. — Боже милостиви, та аз току-що ти разказах за начина, по който той ме принуди да отида на вечеря с лорд Савидж! Мистър Скот може да изглежда като мъж с големи принципи, но по сърце той не е нищо друго, освен алчен за пари човек.

Арлис безгрижно отмахна с ръка коментара на приятелката си.

— Всички мъже имат недостатъци. Освен това той е прав — пет хиляди лири са нищо, за да си навириш носа толкова. — Тя задъвка замислено резенче сух кейк и го последва с малко чай. — Научих, че има жена, която живее в къщата на мистър Скот точно сега — последната му любовница. Няма да се задържи повече от шест месеца… те никога не успяват да се задържат повече. Трябва да има някаква причина, поради която мистър Скот е толкова против идеята за брак! Нещо, изглежда, му се е случило в миналото… нещо тъмно и болезнено…

Джулия изсумтя при неясния израз на приятелката си.

— Наистина, Арлис, ти имаш твърде много романтични илюзии. Бих казала, че животът в театъра би те излекувал от това.

— Не, той само прави нещата по-лоши! Когато храниш романтични илюзии непрекъснато за другите, ти не можеш да не се оплетеш и сама в тях.

— Аз не мога.

— Ти си направена от желязо — отвърна Арлис. — Не зная дали да ти завиждам, или да те съжалявам. — Наведе се напред и зелените й очи заблестяха. — Кажи ми… какво ще облечеш за вечерята с Негова Светлост лорда?

— Нещо семпло и неподходящо.

— Не, не, не… облечи нещо, което да го накара очите му да изхвръкнат! Нещо, от което устата му да пресъхне, главата му да се завърти и сърцето му да забие лудо…

— Сякаш е заболял от някаква ужасна болест — изрече Джулия със смях.

— Трябва да облечеш онази рокля с черно и розово — предложи Арлис. — Няма да допусна да избереш нещо друго.

— Ще си помисля. — И Джулия вдигна очи, защото се появи един от персонала на театъра на вратата на „зелената стая“ да ги уведоми, че мистър Скот ги вика на сцената.

След дни на напрегнати репетиции петъчното изпълнение на „Укротяване на опърничавата“ мина превъзходно. Както я бе насочил Лоугън, Джулия хвърли всичката си енергия в буйната продукция. В предишните адаптации историята беше разводнена до нещо подобно на камерна комедия, а доста от неприличния й хумор изхвърлен от пиесата. Лоугън Скот възстанови всичко и добави здрави физически прояви, които стряскаха, но и допадаха на публиката. Това беше жизнена, енергична пиеса, което накара някои критици да вият от неудоволствие, а други от възторг.

С Лоугън в ролята на дръзкия Петручио и Джулия като лукавата Катерин публиката гръмко се смееше на техните вулканични битки и седеше като омагьосана по време на някои от по-тихите, по-нежни моменти. За нещастие в края на продукцията Джулия бе ударена и наранена. Пиесата предразполагаше към много физически гротески, включително една, в която Катерин се опитва да нападне Петручио, а той я вдига от земята и я захвърля като парцалена кукла. Въпреки усилията на Лоугън да бъде внимателен с нея, Джулия не се изненада, като откри петната на няколко бледи контузии по ръцете и торса си.

Пренебрегнала всички молби да й се помогне, Джулия се заключи в гримьорната си, изми потта и грима от лицето си и употреби две кани вода, за да изтрие с гъба цялото си тяло. Като напръска с парфюм гърдите си, тя обърна внимание на роклята, която бе донесла от къщи. Както настоя Арлис, Джулия реши да се спре на любимата си вечерна рокля. Тя беше скроена от смолисточерна италианска коприна, лъскава и рипсена. На всеки къс, набран ръкав имаше по една дълбоко пришита розова копринена роза. Единствените други украшения на роклята бяха отвесните разрези от коприна на подгъва, които се отваряха и затваряха ритмично на бухлати откоси при движението.

Като се облече внимателно, Джулия остави задните закопчалки отворени и се огледа в огледалото. Слаба усмивка озари лицето й. Независимо как се чувстваше отвътре, беше окуражително да види, че изглежда доста добре. Черната коприна беше в драматичен контраст с бледата й кожа и с пепеляворусите коси, а розовите гарнитури отзвучаваха цвета на страните й.

— Мисис Уентуърт — долетя от вратата гласът на прислужницата й, — може ли да вляза и да се погрижа за нещата ви?

Джулия отключи вратата и пусна вътре закръгленото тъмнокосо момиче. Бетси беше енергична прислужница, която се грижеше за костюмите й, поддържаше в ред гримьорната и помагаше за изпълнението на множество дребни услуги.

— Ще ми закопчаеш ли роклята, моля?

— Да, мисис Уентуърт. Донесох ви още цветя.

— Задръж ги за себе си, ако искаш — каза Джулия равнодушно. Гримьорната беше вече пълна с подредени цветя, които насищаха въздуха със своя аромат.

— О, но тези са толкова красиви! Погледнете ги само — увещаваше я Бетси и й поднесе големия букет.

Джулия възкликна радостно, като видя разкошните едри рози, които варираха от най-бледорозово до аленочервено, съчетани с екзотични орхидеи и високи стръкове ярки пурпурни и бели делфиниуми.

— Кой ги изпрати? — попита тя.

Бетси протече картичката.

— Тук пише „Савидж“.

Значи те бяха от лорд Савидж. Джулия протегна ръка и взе една от розовите рози от букета. Попипа венчелистчетата на цвета и го остави на тоалетната си маса. Когато Бетси закопча гърба на роклята й, Джулия опитно изви и закрепи косите си в хлабава, широка спирала на темето, оставяйки няколко къдрици свободни на слепоочията и шията. След миг колебание Джулия откъсна цвета, уви края му в малко хартия и го забоде в косите си с един фуркет.

— Изглежда чудесно — каза Бетси, отчупи друг цвят и го закачи на малката черна копринена чантичка на Джулия. — Той трябва да е специален мъж за вас, мисис Уентуърт, щом употребявате такива усилия за вида си.

Джулия си сложи чифт гладки черни ръкавици, които покриваха лактите й.

— Човек ще каже, че съм го чакала цял живот.

— Колко внушително… — започна Бетси. Но спря и кръглото й лице се смръщи, като видя смътните следи от пръсти върху ръцете на Джулия над лактите и още една такава следа отгоре на голото й рамо.

— О Боже, това никак не подхожда!

Джулия погледна синините с тъга.

— Боя се, че не могат да се изличат. След буйствата с мистър Скот на сцената, аз се учудвам, че белезите не са повече.

Като се пресегна за грим с цвят, наподобяващ цвета на кожата, Бетси намокри върховете на пръстите си с вода и разтри с тях ударените места, а после наложи обилен пласт грим върху тях. Джулия стоеше неподвижна и наблюдаваше работата на прислужницата с доволна усмивка.

— Сега почти не личат. Благодаря ти, Бетси.

— Ще има ли още нещо, преди да прибера костюмите ви?

— Да… Би ли открила къде е спряна колата за мен отвън?

Бетси се върна скоро с новината, че зад театъра действително има карета, фина черна кола, украсена със сребро, край нея двама съпровождащи ездачи и двама лакеи, облечени в тъмночервени ливреи.

Джулия усети как сърцето й заби трескаво с болезнена сила. Сложи ръка на гърдите си, сякаш с това можеше да успокои лудото пулсиране, и задиша дълбоко.

— Мисис Уентуърт? Изглежда, не се чувствате добре.

Джулия не отговори. Какво ли я очаква, като се съгласи да прекара няколко часа насаме с лорд Савидж? Какво ли ще си кажат един на друг… кой лудешки импулс я накара да приеме поканата? Събрала смелост, тя раздвижи рамене и се освободи от напрежението. Бетси й помогна да натъкми коприненото манто с качулка на главата и раменете и да затвори гранатовата закопчалка на шията си. Като измърмори „лека нощ“ на момичето, Джулия напусна гримьорната и пое по лабиринта от театрални приспособления.

Когато премина през задния вход, малка група посетители на театъра се изпречи пред нея да я приветства и неколцина се осмелиха да докоснат пелерината и дори облечените в ръкавици ръце. Един висок лакей й помогна да мине през тълпата до чакащата карета. Той сръчно изтегли допълнително стъпало, за да се качи по-лесно в луксозното превозно средство, и затвори вратата след нея. Всичко бе извършено така бързо, че Джулия нямаше време дори да мигне, когато бе настанена на меката седалка, покрита с кадифе и кожа.

Тя се вгледа в лорд Савидж, седнал срещу нея. Едната половина на красивото му лице бе осветена от един фенер на колата, рязко очертана като с нож, а другата половина оставаше в сянка. Той се усмихна и Джулия бързо сведе поглед към скута си.

Лорд Савидж принадлежеше на свят, от който Джулия бягаше от години. То бе нейно право — някои дори биха го нарекли неин дълг — да придобие титла и позиция, която родителите й бяха осигурили за нея. Но тя се съпротивляваше с всички сили на тази родителска намеса, като проявяваше упоритост и възмущение, и най-много се боеше да открие какъв характер има мъжът, на когото е била обречена. Не желаеше да престане да се бои от Савидж, не искаше да отслаби съпротивата си в никакъв случай. Но любопитството й я доведе до това… както и тревожещото влечение, което изпитваха един към друг.

— Тази вечер сте изключителна — промълви Савидж.

Джулия примига от изненада.

— Значи сте гледали пиесата? Не ви забелязах сред публиката.

— Това представление изискваше много от вас.

— Да, твърде е изтощаващо. — Набързо си помисли как е преценил той дръзкото взаимодействие между нея и Лоугън Скот — дали се е забавлявал заедно с публиката, или е проявил неодобрение. Вероятно нещо се отрази върху лицето й, защото той се наведе напред и я прикова със смущаващия си сребрист поглед.

— Какво има? — попита той.

Решила, че няма какво да губи, Джулия му каза какво е мислила.

Савидж отговори бавно, подбирайки грижливо думите си.

— Не е мое право да не одобрявам играта ви на сцената. Актьорството сама сте си избрала.

— А вие нямате ли лично отношение? — попита тя непредубедено. — По време на изпълнението на ролята, когато мистър Скот ме целуна, или когато ме преследваше по сцената и…

— Това не ми хареса. — Думите, изглежда, му се изплъзнаха, преди да успее да ги възпре. Устата му се изкриви в присмех към самия себе си. — Вие и Скот сте твърде убедителни в ролите си.

Разтревожена и поласкана, тя се отдръпна назад, докато раменете й опряха плътно в плюшената тапицерия.

— Такава е пиесата — отбеляза тя.

— Гледал съм пиеси и преди. Вие двамата изглеждате… различни.

Джулия се смръщи, спряла замислено поглед върху чантичката си. Знаеше за мнението на мнозина, че тя и Лоугън Скот са любовници и й беше ясно защо. Тя и Лоугън бяха завладени от така наречената „сценична химия“, благодарение на която можеха да играят заедно така убедително, че илюзията и реалността временно се срастваха в безшевово съвършенство.

И все пак тази рядка хармония в тяхната игра не би могла и никога нямаше да премине границите на сцената. Тази мисъл неведнъж сериозно бе занимавала ума на Джулия. Тя се обръщаше към Лоугън като всички други за напътствия, ръководство, възхвали и критика… но не и за нещо, което не е свързано с нейната кариера. Нямаше нищо утешително във връзка с Лоугън, нищо, което будеше доверие, дори най-слаб намек за сигурност и топлота. Беше ясно, че той никога няма да обича жена, както обича своя театър.

Вероятно това беше причината, поради която той и Джулия прилагаха „химията“ на сцената, понеже всеки от тях чувстваше неспособността на другия да се подчини на друго лице. В това имаше сигурност, особено като знаеха, че няма риск да се влюбят, да страдат или да се разочароват един от друг… че докато емоциите им на сцената текат дълбоко, нищо няма да остане от тях, когато завесата падне.

Откак навлезе в зряла възраст, Джулия се опитваше да изпита доволство от съдбата си в независимостта, която ценеше толкова високо. Ако можеше някак да се възпре от това да желае повече! Жадуваше за човек, който ще я разбира и цени, мъж, на когото да се отдаде всецяло, без страх от съмнение.

Осъзнала, че мълчи от доста дълго време, Джулия погледна внимателно лорд Савидж, опасявайки се, че може да е издала мислите си.

— Ние почти пристигнахме — беше всичко, което каза той шепнешком, и то донякъде я успокои.

Каретата пътуваше по Ъпър Брук Стрийт и зави, за да навлезе в дългата алея, водеща към масивна къща, боядисана в бяло и кремаво. Постройката беше хладна, красива и напълно симетрична, с високи гръцки колони и широк портик, който украсяваше фасадата. Двете изящни бели крила с редица блестящи паладийски прозорци се редяха от средната част на сградата. Това беше напълно различна сграда от мрачното готическо имение, в което бе израсла Джулия.

Савидж слезе преди нея от каретата и подаде ръка да й помогне. Пръстите им в ръкавици се вкопчиха здраво, докато тя стъпи на земята и той й предложи да я хване под ръка. Като вървеше с него по широките мраморни стъпала и оттам в къщата, Джулия усети твърдите мускули на ръката му и начина, по който бе свил дългата си крачка, за да върви наравно с по-ситната й крачка.

Иконом с тясно лице ги приветства, щом влязоха вътре, и взе мантото с качулката на Джулия и шапката и ръкавиците на лорд Савидж. Джулия бе изумена от това, което видя от преддверието и стаите отвъд, от високите четирийсет фута тавани и антични колони, от изисканите подове, покрити със зелени, сини и кехлибарени плочки.

— Колко красиво! — възкликна тя.

— Да. — Но Савидж гледаше в нея, вместо в заобикалящата ги обстановка.

— Разведете ме наоколо — пожела тя, жадна да види още. Савидж любезно я придружи в няколко стаи, като се спираше, за да описва историята на някои боядисани панели или украшенията. Личеше, че фамилията Савидж цени изкуството. Имаше стени, украсени в златисто и бяло, за да покажат портрети от Ван Дайк и Рембранд, както и пейзажи на Гейнсбъро, Марлоу и Ламбърт.

— Бих ги гледала с часове — каза Джулия, възхитена от вида на една стена с картини.

— Аз нямам достатъчно време да им се наслаждавам.

— Какво ви прави толкова зает, милорд? Надзорът над всичките ви инвестиции и бизнес интереси, така ли?

— Има много неща, за които трябва да се грижа — призна той, загледан замислено в картината на Ван Дайк, която беше пред тях.

Изведнъж Джулия се смути от недискретните протести на стомаха й. Постави ръка на диафрагмата си.

— Колко неизискано за една дама. Май не съм се хранила от сутринта.

Ъгълчетата на устните му потрепнаха в усмивка.

— Да отидем ли да вечеряме?

— Да, умирам от глад. — Като го хвана отново под ръка, Джулия го придружи през нови блестящи стаи, отрупани с предмети на изкуството. Макар че беше най-добре да се намери неутрална тема, тя не можеше да устои на изкушението да не надникне в тези стаи.

— Сигурно трябва да наемате агенти за недвижими имоти и мениджъри да се грижат за вашия бизнес, милорд.

— Предпочитам да се занимавам с повечето неща сам.

— Не се доверявате лесно на други хора — забеляза тя.

— Да — изрече спокойно той. — Особено когато семейните финанси са поставени на карта.

Савидж продължи, без да промени интонацията си:

— Баща ми настоя да ръководи семейните работи лично и това продължи до преди няколко години. Когато аз поех контрола над всичко, открих, че семейството е много задлъжняло и всичките ни финансови сделки са в лошо състояние. Херцогът обичаше хазарта.

— Баща ви трябва да е доволен, че сте оправили положението.

Савидж повдигна рамене.

— Херцогът никога не признава, че е виновен за нещо. Не смята, че е направил грешки.

— Разбирам. — Тя почти прошепна думите. Но Савидж не би могъл да знае точно колко добре Джулия е разбрала това. Като лорд Харгейт и херцогът на Лийдс се опитваше да контролира семейството си с желязна ръка. Когато стана ясно, че лошо управлява собствеността и хората, той пожертва бъдещето на сина си срещу голямо парично обезщетение от страна на Харгейт.

Джулия подозираше, че доста отдавна лорд Савидж е решил да не допуска други да го ръководят отново. Изпита нотка на симпатия към него, но подозираше и друго: че и като съпруг той ще бъде твърд, недоверчив и далечен. Твърде нежелателен партньор в живота, поне за нея.

Великолепните ястия, поднесени на вечерята, биха заситили и дванайсет души. Джулия седеше от дясната страна на Савидж на дълга маса, украсена със сребърни вази във формата на фунии, пълни с орхидеи и пълзящи латинки. Първото блюдо се състоеше от зеленчуци консоме, последвано от пържена кълцана сьомга, гарнирана със сметана и копър. След това прислужниците донесоха димящи подноси с фазани, пълнени с трюфели и лешници, и телешко, печено в раковина, залято със сос бордо.

Джулия протестира, когато пристигнаха нови ястия: пудинги, плодови пити, момици, зеленчуци.

— Това е твърде много за мен. Не мога да опитам от всичко!

Савидж се усмихна и я убеди да опита яйце от пъдпъдък, пълно с крем и омари. Като се извини, че не разполага с много време, Джулия вкуси няколко френски вина и се отдаде на пиршеството с удоволствие.

— Защо станахте артистка? — попита той към края на бавната вечеря, облегнал се назад, когато чиниите им бяха отстранени и заменени с различни сладкиши и пресни плодове. Джулия си играеше с една аленочервена ягода в чинията си.

— Това беше моето желание още от детските години. Напуснах дома на родителите ми, когато бях на осемнайсет, работих в трупа пътуващи артисти, а по-късно играх в театър на Странд, докато ми се усмихна щастието да бъда наета от мистър Скот.

— Семейството ви одобрява ли избора на кариерата?

Джулия изсумтя при тази мисъл.

— Решително не. Те искаха да си остана вкъщи… но само при условие, че спазя известни условия, които намирах за неприемливи.

— А кога се омъжихте? — попита той. — Докато играехте на Странд?

Тя се намръщи.

— Никога не обсъждам женитбата си.

На устните му заигра полуусмивка.

— Не съм убеден, че съпругът ви изобщо съществува.

— Съществува — увери го тя и отпи глътка вино. Той съществува, както и вашата жена, дощя й се да каже, но замълча.

— Пожелал ли е да напуснете театъра?

— Ще бъде отвратителен лицемер, ако го направи — бе дръзкият й отговор. — Той самият е артист. — Потисна усмивка, като видя искрата на интерес в израза му, знаейки, че е възприел значението, вложено от нея, буквално. То обаче бе истина. Лорд Савидж беше несъмнено умел артист в криенето на истината и в създаването на фалшива фасада. Той беше съвършен актьор като всеки изпълнител от „Капитал“.

Савидж, изглежда, се готвеше да я попита нещо друго, когато изведнъж очите му се стесниха и той се взря в голата й ръка над лакътя.

— Милорд? — попита Джулия, изненадана от изражението му.

Преди тя да реагира, Савидж грабна ръката й в своята топла, едра ръка и я обърна към светлината. Петното грим върху синината личеше ясно. Джулия се опита да се извие настрана.

— О, нищо… Аз съм съвсем добре… Представлението, както знаете…

— Тихо. — Той се обърна към един приближаващ се прислужник и рязко му заповяда да донесе кутийка мехлем от запасите.

Джулия наблюдаваше смаяна как Савидж потопи крайчеца на една салфетка в чаша хладка вода. Тя се скова от изненада, когато влажната кърпа мина внимателно по удареното място. Савидж намери и друг тъмен белег от пръсти и едно по-бледо петно нагоре на рамото й. С изключителна грижовност изтри грима, който го прикриваше.

Топъл изблик на руменина се разля по кожата на Джулия, премина от гърлото към лицето й. Никой мъж не беше я докосвал досега така. Лицето му беше толкова близо…

Приятен мирис я облъхна, ароматът на одеколон и топла кожа, смесен с уханието на колосан ленен плат. Сърцето на Джулия се разтуптя, когато си помисли, че може да приглади с върховете на пръстите си черните му коси, нежната извивка на ухото му, смелите очертания на веждите. Май бе пила твърде много. Сигурно е от виното. Искаше да се откъсне от него и все пак…

Прислужникът се върна с малка кутийка мехлем и я подаде на лорд Савидж. Когато си тръгна, затвори вратата и ги остави сами.

— Нямаше нужда… — започна Джулия несигурно. Гласът й стихна, когато Савидж отвори восъчно розовия мехлем, който миришеше силно на билки.

Савидж вдигна сивите си очи към нея. Тя забеляза едва сега меките нюанси на синьо и зелено в техните дълбини. Когато той заговори, гласът му бе малко по-плътен, отколкото обикновено.

— Скот трябва да бъде по-внимателен с вас.

— Внимателен е прошепна тя. — Причината е в това, че много лесно се контузвам.

Погледът му остана прикован в нейния, когато докосна с пръсти мехлема и се наведе напред. Изглежда, беше очаквал тя да възрази. На устните й потрепери несъгласие, но тя, кой знае защо, не го изрази гласно. Усети пръстите му върху ръката си. Той я докосваше, сякаш беше от порцелан, допирът на неговата кожа едва се усещаше. Джулия никога не беше предполагала, че един мъж може да бъде толкова нежен.

Диви импулси я завладяха… искаше да се наведе към него, да почувства цялата му ръка върху кожата си, да поведе дългите му пръсти по извивката на гърдите си. Задържа дъха си, пожелала чувството да си отиде, но страстното желание вместо това нарасна и зърната на гърдите й станаха твърди под гладката коприна на роклята. Безпомощно изчака той да свърши, спряла очи в наведената му глава.

— Има ли и други? — попита лорд Савидж.

— Никакви, които бих пожелала да видите — успя да продума тя.

Усмивка изгря на лицето му. Затвори кутийката и й я подаде.

— Подарък за вас, мисис Уентуърт. Очевидно ще се нуждаете от още мехлем, преди да завършат всички представления на „Укротяване на опърничавата“.

— Благодаря. — Джулия взе черните си ръкавици, свалени, когато започна вечерята, и започна да си вее с тях, за да разхлади парещото си лице. — Тук е много топло — рече тя неубедително.

— Да се разходим ли в градината?

Тя кимна благодарно. Прекосиха един вестибюл, после минаха през две широки двойни врати и поеха по настлана градинска пътека. Навън беше тъмно и хладно, лек ветрец шумолеше в листата на плодните дръвчета и шушнеше из живите плетове.

Вървяха мълчаливо край гъсти плетове от тис и редица цъфнали растения. Към средата на градината имаше голям фонтан с множество изваяни ангели. Джулия спря, за да се възхити на гледката, и забеляза един розов храст, който ограждаше пътеката. Цветовете й бяха познати — те бяха едри, бледорозови, с неописуемо сладък аромат.

— Рози „лятна слава“ — прошепна тя. — Любимите рози на майка ми. Тя прекарваше с часове в нейната градина да ги отглежда. Каза ми, че това е най-красивата от всички рози, но и най-бодливата.

Савидж видя как тя се наведе ниско над един розов цвят и вдъхна упоителния му аромат.

— Този вид е твърде рядък, особено в Англия. Беше дадена на семейството ми преди много време от… — Замълча, защото странна предпазливост не му позволи да довърши израза си. — Един приятел — добави той. Двете изречени думи сякаш се разстлаха между тях, запълвайки въздуха с въпроси.

Неочаквано дробовете на Джулия като че ли останаха без въздух и тя се помъчи да поеме дъх. „Лятна слава“ бяха наистина изключителен вид. Мина й през ума, че майка й Ива беше тази, която би могла да даде пръчките за засаждане на Савиджови толкова отдавна. Преди да се превърне в инвалид, Ива се гордееше с умението си да отглежда екзотични рози. Често подаряваше растения на приятели и познати.

Джулия се опита да прикрие грубата грешка и реши да промени темата колкото може по-бързо. Заобиколи храста с престорено безразличие.

— Лейди Аштън наясно ли е, че съм тук с вас тази вечер? — попита изведнъж тя.

— Лейди Аштън — повтори Савидж, изумен от неочаквания въпрос. Последва я по пътеката. — Не, не съм й казал.

— Ако тя научи, дали това ще създаде проблем между вас?

— Тя няма претенции към мен.

— О, да… разбрали сте се с нея… — Джулия трепна, когато камъче от настилката се пъхна в копринената й обувка. Тя спря и свали обувката, разтърсвайки я, за да отстрани нежеланото камъче. — Лейди Аштън храни ли надежди да се омъжи за вас, милорд?

— Задавате ми много интимен въпрос, мисис Уентуърт.

— Сигурна съм, че го желае, — каза Джулия в отговор на собствения си въпрос. — Вие сте добра партия за женитба… нали?

Савидж взе обувката от ръцете й и се наведе да я постави на крака й.

— Нямам намерение да се женя за лейди Аштън.

Като подскочи на един крак една-две крачки, Джулия се хвана за рамото му да се задържи и откри, че сакото му няма подплата. Мускулите му се усещаха здрави като дъб под дланта й.

— Защо не? — попита тя, загледала се в тюленовия отблясък на косите му на лунната светлина. — Нима не подхожда на високите ви стандарти? — Дъхът й спря, когато усети пръстите му върху глезена си, които леко наместваха стъпалото й в обувката.

Гласът на Савидж прозвуча леко приглушено.

— Възнамерявам да се оженя по любов.

Изненада и съчувствие се смесиха у Джулия. Значи под практичната му, хладнокръвна външност той лелееше своя мечта, същата мечта, която му бе отнета, както и на нея.

— Не очаквах такова романтично чувство у човек като вас, милорд.

— А какво очаквахте от мен?

— Че ще се ожените за удобство, а ще търсите любовта другаде.

— Точно това правеше баща ми. Сигурен съм, че майка ми, разумна жена, не се е и надявала на нищо друго, но вярвам, че е страдала. Дадох си клетва да бъда малко по-различен.

— Това невинаги е възможно.

— За мен ще бъде.

Изправи се и я погледна. Главата му стърчеше над нейната, лицето му тънеше в сянка. Джулия трябваше да пусне раменете му, но странно защо чувстваше, че ще изгуби равновесие, ако освободи единствената здрава опора на света.

— Ние сме се срещали преди, знаете ли? — каза той тихо.

Думите породиха тревожни тръпки по тялото й.

— Грешите.

— Никога няма да забравя онази нощ. — Ръцете му бяха на кръста й, държаха я здраво, а очите му бяха впити в обърнатото към него лице. — Беше преди три години в Уорикшир. Бях излязъл, за да погледам Първомайските веселби в селото. Видях ви да танцувате. — Като изрече това, той млъкна, наблюдавайки как изражението й се променя от объркване към признаване.

— О — възкликна слабо Джулия, — не предполагах… — Отпърво беше помислила, че той говори за тяхната сватба. Велики Боже, значи той е бил непознатият, който я целуна онази нощ! Тя свали поглед и се сети как често си спомняше тази целувка месеци наред. Беше невероятно как съдбата ги събра отново. — Аз ви попитах тогава да не сте един от Савиджови, но вие отрекохте. Защо не ми казахте кой сте?

— Не знаех как ще реагирате. Можехте да решите, че искам да се възползвам от това.

— Вие се възползвахте — целунахте ме насила.

Неохотна усмивка се появи на лицето му.

— Не можех да се въздържа. Вие бяхте най-красивата жена, която съм виждал. И още сте такава.

Джулия се опита да се освободи, но той я бе приковал в ръцете си.

— Какво искате от мен? — попита колебливо тя.

— Искам да ви видя отново.

Джулия решително поклати глава.

— Не можете да си осигурите друга вечер с мен, дори ако подкупите целия театър „Капитал“.

— Защо отказвате? Защото вашият съпруг ще възрази?

— Казах ви, че не желая да говорим за него.

— Няма да допусна да ми откажете, без да обясните защо не желаете да се видите с мен.

— Защото не искам да се влюбвам във вас… и като имам предвид ситуациите, в които се намираме, това е единственото нещо, което можете да ми предложите. — Кръвта на Джулия бумтеше в неравен ритъм. Тялото му беше толкова близо до нейното, тя чуваше дишането, усещаше топлината му, бе привлечена от него като нощна пеперуда, която се блъска в пламък. Искаше да отметне назад глава и да почувства устните му върху своите, да се притисне в него. Никога не бе изпитвала съблазън като тази, обещание за нещо изключително, което чака съвсем наблизо. Но тя няма да се поддаде на такъв самоунищожителен порив. Този порив ще бъде гибелен.

— Не желая да ви видя отново — каза тя и се изви встрани, ръцете му я пуснаха и тя беше свободна. — Трябва да си вървя. — Изтича назад към фонтана, но спря там, където се сливаха две пътеки.

Гласът на Савидж прозвуча току зад нея.

— Вървете по тази. — Тръгнаха към къщата мълчаливи, обзети от напрежение, което никой от тях не можеше да наруши.

Когато каретата потегли с очарователната си пътничка, закътана сигурно във вътрешността й, Деймън тръгна унило по мраморния под на преддверието. Чувстваше се по-неспокоен, отколкото всеки друг път в живота си. Мисълта му бе изпълнена с нея; той преживяваше отново всеки момент от изминалите няколко часа и жадуваше за нови.

Желаеше я. Желаеше я с всичкото безразсъдство, сляпа настойчивост, завладяла нервите му. И негодуваше срещу нея за това.

Бавно пое по дългото стълбище, което водеше към двата горни етажа на къщата. Спря на първата площадка и седна на стъпалата. Прегъна колене и впери невиждащи очи в лъчистите средновековни гоблени, които покриваха стената.

Джесика Уентуърт бе обречена да живее в друг свят. Различен от неговия. Тя беше права — той можеше да й предложи твърде малко, освен една любовна връзка. А трябваше да се съобрази и с Полин. Полин не заслужаваше да бъде предадена и изоставена. Това, което съществуваше между тях, бе удобно и леко, бе достатъчно за него… докато не се появи Джесика Уентуърт.

Сега трябва да изхвърли Джесика от ума си. Това бе единственият разумен избор. Но нещо в него се бунтуваше срещу тази мисъл. Никога не беше се чувствал така ограничен, изборът му сведен до минало, което му тежеше като желязна верига, дълга цяла миля. Беше женен за жена, която дори не познаваше.

Да можеше да намери Джулия Харгейт, да я вземат дяволите, да я отреже от живота си един път завинаги!