Ще те открия някой ден

Първа глава

Лондон, 1825 година

Джулия беше закъсняла. Ускори крачки, опитвайки се да запази полите си от допира с калта и същевременно да защити и лицето си от упорития ситен дъжд, студен и есенен. Ако не стигне скоро до театър „Капитал“, косата и дрехите й ще бъдат съвсем мокри.

— Моето прослушване — шепнеше си отчаяно тя, като си пробиваше път с рамо сред хората по разбития, хлъзгав тротоар. Елегантното някога жълто перо увисна надолу от периферията на шапчицата й и тя припряно го бутна нагоре.

Днес беше един от най-важните дни в живота й. Ако всичко потръгнеше добре, тя може да стане част от най-успешната актьорска трупа в Англия. Но ако не успее да впечатли Лоугън Скот със способностите си, ще трябва да се завърне в мръсния, малък театър „Дейли“ на Странд. Тамошният директор, мистър Бикърстън, гледаше на артистките като на проститутки и извличаше печалба за себе си, уреждайки те да се срещат с богати мъже. Той беше бесен на Джулия, задето отказа да се свърже с един развратен стар барон, който беше готов да заплати прекалено висока цена за привилегията да легне с нея.

— Ти ще се подчиняваш на моите правила — изсъска Бикърстън, — защото в противен случай ще изхвръкнеш от групата. Следващия път, като ти намеря мъж, ще го приемеш, иначе върви по дяволите!

Освен това Бикърстън играеше комар и често не можеше да плати на актьорите пълната сума на техните заплати.

Ако Джулия не припечелеше скоро пари, нямаше да може да плати наема за таванската стая, която бе наела. А тя не можеше да прибегне до изхода, до който прибягваха другите актриси — да продават сексуалните си прелести, за да си добавят към дохода. За нея това не беше изход.

Джулия въздъхна, мравки полазиха по гърба й при мисълта, че може да се върне на Странд. Трябва да си намери по-добро място за работа. Стисна мокрия куп листи под мишницата си, наведе глава и продължи по-бързо. Но изведнъж се натъкна на някакъв твърд предмет и залитна силно назад. Листите, които стискаше, полетяха във всички посоки. Някакъв мъж бързо я сграбчи за раменете и я задържа да не падне.

— Добре ли сте, мис? — попита мъжът.

Джулия се наведе и засъбира подгизналите листи. За нейно съжаление краищата на полите й се натопиха в една мръсна локва.

— Трябва да гледате къде вървите! — възкликна тя.

— Бих казал същото и за вас, мис. — Гласът на мъжа беше суховат и богат като чаша червено вино. Той й помогна да събере пръснатите листове, но се поспря да ги разгледа.

Джулия ги издърпа от ръцете му, преди той да успее да прочете нещо.

— Отивам на прослушване — обади се тя решително. — Много закъснях. — Тръгна да го заобиколи, но той я спря с леко докосване по рамото.

— В кой театър отивате?

Тя вдигна поглед към него и премига, когато порив на вятъра, примесен с капчици дъжд, я бръсна в лицето. Мъжът беше висок и добре сложен, широките му рамене изпълваха тежкото черно палто. През завесата от дъжд, който се стичаше от периферията на тъмната му шапка, тя можа да забележи резките, привлекателни черти и напрегнатите сини очи.

— Опитвам се да намеря „Капитал“ — отвърна тя.

— Вие сте го достигнали. — Посочи един вход наблизо. — Оттук се минава за общата стая за актьорите, където обикновено стават прослушванията.

— Откъде знаете това? — попита тя с подозрение.

Той продължи да се усмихва, докато я съзерцаваше.

— Ако желаете, аз ще ви придружа.

Джулия кимна и предпазливо мина пред него през входа, който водеше в тихо, полумрачно преддверие. Облекчена, че не е вече вън на дъжда, тя изтръска с ръка влажните си поли и се опита да ги приведе в ред. Спътникът й учтиво изчака тя да свали мократа си шапка и пелерината, след което ги взе от ръцете й.

— Ще ги оставим в гардеробната за гости да се изсушат — каза той, отвори една врата и закачи вещите на големите месингови куки, закрепени за стената. Свали шапката си и палтото, прокара пръсти през рошавата си коса, опитвайки се да приглади късата, къдрава грива.

Джулия също приглади тъмните си коси и съжали, че няма огледало, за да се пооправи.

— И така изглеждате добре — рече мъжът, сякаш прочел мислите й.

За пръв път Джулия му се усмихна предпазливо.

— Надявах се на нещо по-добро от това.

Той повдигна рамене.

— Видът ви не е от значение за актьорското умение.

— Да, разбира се. — Тя го последва в преддверието, покрай гримьорните, офисите, дърводелските работилници и костюмерните. Театър „Капитал“ заемаше голяма площ, съчетан от основна сграда и четири добавъчни постройки. Никога не беше смятан за равен с театър „Ройъл“ на Друри Лейн, когато Лоугън Скот не пое управлението му. Под блестящото му ръководство и благодарение на внушителните си спектакли „Капитал“ стана един от най-уважаваните театри в града.

Макар Лоугън Скот да беше още млад човек на двайсет и няколко години, вече бе постигнал легендарен статус в театъра. Мисълта, че явно е срещнала него, караше стомаха й ужасно да се присвива. Ако той реши, че тя няма талант, с кариерата й ще бъде свършено.

— От колко време сте в тази трупа? — попита Джулия и притеснението й нарасна, когато навлязоха по-навътре в сградата. Минаха покрай работници в коридора и завиха зад един ъгъл, където се чуваха гласове на актьори от репетиционните стаи.

— Откак тя бе създадена преди четири години — отвърна спътникът й.

— Сигурно сте много щастлив, че работите при мистър Скот.

— Така ли? — попита сухо той. — Скот е човек с доста тежък характер, знайте.

— Това може да му се прости, понеже е блестящ артист. Мистър Скот е най-големият актьор в Англия. Всички го наричат новия Дейвид Гарик.

Той изсумтя.

— Мисля, че това е преувеличение.

Джулия го погледна учудено.

— Не сте ли почитател на мистър Скот?

— Понякога да. Само че не мисля, че той може да се сравни с Гарик. Поне не засега.

Джулия повдигна рамене.

— Тъй като никога не съм го виждала на сцената, ще трябва да резервирам преценката си.

Достигнаха общата стая за актьорите, която наричаха „зелената стая“, но тя не бе зелена, и Джулия стисна здраво листовете, като пристъпи вътре. Голямата стая, боядисана в кремаво, беше изпълнена с доста износени столове и малки канапета с облегала, очукани маси и поднос, отрупан с хляб, пушени меса и сирене. Две жени седяха в ъгъла, а едно момиче и един млад мъж репетираха сцена в другия край на стаята, като спираха да се посмеят на някоя нескопосно изпълнена хореография. Внушителен възрастен господин седеше в друг ъгъл и четеше гласно някаква пиеса.

При вида на новодошлите всички повдигнаха очи. Веднага пристъпиха към придружителя на Джулия и го наобиколиха, при което тя бе изблъскана встрани. Той парира пороя от въпроси и искания с вдигнати ръце.

— По-късно — успокои ги той. — Защото сега имам да свърша малко работа — едно прослушване.

Джулия се вгледа в него с широко отворени очи. Сега, когато бяха в добре осветената „зелена стая“, тя можа да види много от подробностите около него, които й бяха убегнали преди. Бе облечен в скъпи, безупречно ушити дрехи: тъмен панталон, жилетка в наситен смарагдов цвят и черна копринена вратовръзка. Не беше виждала никога такава прекрасна коса на мъж, немирни кестеняви къдрици, които сияеха с махагонов блясък. Косата беше ниско подстригана и сресана назад, но изглеждаше разрошена и приканваше всяка жена да я приглади.

Властният му вид беше безпогрешен. Това, в добавка към чудесния дълбок тембър на гласа му и най-вече на тези приковаващи сини очи, убеди Джулия кой е той. Сърцето й отмаля, знаеше, че бузите й са съвсем пребледнели.

— Вие сте Лоугън Скот — прошепна тя. — Трябваше да ми кажете.

Очите му проблеснаха язвително и с предизвикателство.

— Трябваше да ме попитате.

Тя се съгласи с тъжно кимване, като се питаше дали вече е успяла да унищожи всичките си шансове за създаване на благоприятно впечатление.

— А вашето име е… — подсети я той.

— Мисис Джесика Уентуърт — отвърна Джулия, като се представи със сценичното име, което бе измислила за себе си. Присъстващите в стаята се вгледаха любопитно в нея. Искаше й се да изпълзи в някой тъмен ъгъл и там да се скрие.

— Много добре, мисис Уентуърт — изрече тихо Лоугън Скот. — Нека сега да видим на какво сте способна. — Протегна едрата си ръка към листите, които тя бе донесла за прослушването и небрежно прелисти влажните страници. — Виждам, че сте подготвили сцена от „Матилда“. Отлично. Миналия сезон играхме дълго тази пиеса. Чарлс я познава добре. — Направи знак на високия рус мъж на няколко фута от него.

— Ще имаш ли нещо против да поемеш ролята на лорд Авърсли, Чарлс?

Младият мъж прие с готовност.

Скот седна удобно, останалите присъстващи последваха примера му.

— Ако сте съгласна, мисис Уентуърт, нека дадем на другите членове на трупата възможност да видят вашето прослушване.

Джулия всъщност не беше съгласна. Беше много по-трудно да изпълниш сцена пред много малка група, отколкото пред голяма. А тези хора бяха артисти, най-критичната публика от всички. Те ще й се присмиват, задето желае да стане част от „Капитал“ — ще разберат веднага, че тя няма опит, липсва й достатъчно практика. Но тя бе стигнала твърде далеч, за да може сега да се откаже. Наложи си да се усмихне, подчини се на молбата и се присъедини към младия актьор в центъра на „зелената стая“.

По външен вид Чарлс не беше идеалният лорд Авърсли — изглеждаше прекалено приятен и красив за ролята на изпечен злодей. От друга страна обаче, той притежаваше самоувереност, която впечатли Джулия. Тя несъмнено разчиташе на неговата способност, за да изиграе убедително всяка роля, която той избере.

— Матилда е трудна за изпълнение роля — отбеляза Лоугън Скот. Не беше ясно дали той го казва на Джулия или на другите в стаята. — Ролята на дълго страдаща героиня е обикновено досадна.

Джулия кимна сериозно, вперила очи в невъзмутимото му лице. Ще се опитам да не бъда досадна, мистър Скот.

Ъгълчетата на устните му потрепнаха от весело чувство.

— Започнете, когато сте готова, мисис Уентуърт.

Джулия отново кимна и отправи поглед към пода, за да се съсредоточи. Историята на Матилда бе донесла слава на автора й, С. Р. Фийлдинг само преди две години, първо под формата на роман, а после има потресаващ успех на сцената. Публиката беше очарована от историята на едно амбициозно селско момиче, станало проститутка, но после изкупило вината си. Сцената, която бе избрала Джулия, беше централна, в която Матилда, все още девствена, бива съблазнена от демоничния развратник лорд Авърсли.

Джулия вдигна очи към Чарлс и заговори на груб селски диалект. То беше в контраст с чистите, аристократични фрази на Авърсли. С всеки ред Джулия чувстваше, че потъва все по-дълбоко в ролята на героинята. Тя ставаше ту кокетка, ту боязлива, напредваше и отстъпваше, бавно преследвана от Авърсли из стаята.

Лоугън съсредоточи вниманието си върху играта на момичето, всичките му възприятия бяха съсредоточени там. Въпреки че Джулия беше дребна, малко под обичайния ръст за жена, стройното й тяло създаваше впечатление, че е по-висока. С пепеляворусите си коси, с блестящите си синьо-зелени очи и деликатния профил на лицето тя наистина беше много хубава. Рядко можеше да се намери жена с такава безспорна красота, която да е същевременно изкусна артистка. Истински красивите жени, изглежда, никога нямаха емоционална дълбочина или влечение да играят нещо друго, освен наивно момиче.

След по-малко от минута Лоугън разбра, че Джесика Уентуърт има забележително присъствие, такова, което караше косъмчетата на врата му да настръхват. Тя имаше дар да се превъплъщава в ролята, която изпълнява. Той знаеше без чувство на суетност, че притежава същата способност и че при случай един-двама актьори от трупата могат също да го постигнат. Но такъв талант беше рядкост за жена на не повече от двайсет години.

Джесика Уентуърт изпълняваше ролята на Матилда без всякакво усилие. Тя необикновено затрогваше, с детско любопитство и горестно очарование в отношението си към мъжа, който щеше да разруши живота й. В поведението й имаше и нишка пресметливост, хитро и тънко разбиране на лъжовната й амбиция да подчини богатия мъж. Лоугън леко поклащаше глава, оценил гладката линия на нейното изпълнение. Погледна към другите актьори и видя, че те следят задълбочено новодошлата.

Джулия взе да се отпуска и да изпитва удоволствие от играта на Чарлс. Той правеше учудващо леко за нея да повярва, че е наистина Авърсли, когато й се надсмиваше и я дебнеше от единия край на стаята до другия. Затова се запъна и спря изумена, чула гласа на Скот да спира диалога между двамата.

— Аз ще довърша сцената с нея, Чарлс.

Той махна на Чарлс да си седне и зае неговото място. Веднага Джулия бе омаяна от промяната, която се извърши с Лоугън Скот, от мигновената тишина в стаята, от блясъка на синия огън в неговите очи. Той леко й се усмихна и започна да говори като Авърсли. Това беше вълнуващо. Джулия искаше да седне и просто да слуша сдържаната мощ на гласа му. Скот придаваше на образа на Авърсли нещо котешко, абсурдна самомнителност и неочакван елемент на горчивина.

Нагодила играта си към него, Джулия отговаряше като Матилда и само след няколко мига вече бе лесно да се потопи в ролята, да забрави коя е всъщност. Авърсли си играеше с Матилда, хвърляше се към нея, обещаваше, вещаеше наслада и болка с кадифения си глас и с жарките си сини очи. Хвана я за ръцете и Джулия се стресна от искреното чувство, че е уловена в капан. Опита се да се изтръгне, но той я държеше здраво до себе си и й говореше толкова отблизо, че топлият му дъх облъхваше устните й.

Достигнаха онази част от пиесата, когато Авърсли целува Матилда, отвежда я зад сцената и оставя по-нататъшното действие на въображението на публиката. Джулия се отпусна в ръцете на Лоугън Скот, напълно покорена от силата му. За момент си помисли, че ще я целуне и изпита облекчение, когато на лицето му падна маска и той внимателно я освободи. Сцената бе приключена.

Другите в стаята бяха потънали в мълчание. Джулия почувства погледите им върху себе си, когато пристъпи назад и започна да разтрива местата по ръцете си, където Скот я бе държал.

Забелязал какво прави, Скот се обърна към нея, повдигнал вежди.

— Нараних ли ви? — попита той с лека изненада.

Джулия веднага поклати глава и отпусна ръце. Те не я боляха ни най-малко, но докосването продължаваше да се чувства дори след като я беше пуснал.

Настъпи дълга пауза, през която членовете на трупата продължаваха да гледат Джулия, а Скот я фиксираше с неподвижен поглед. Беше ли той доволен, разочарован, несигурен? Дали мислеше, че тя има някакъв талант на актриса? Джулия бе принудена да наруши тишината.

— Да опитам ли друга сцена? — прошепна тя. — Нещо от друга пиеса?

— Не е необходимо. — Изведнъж Скот като че ли взе да проявява нетърпение, оглеждаше стаята, сякаш бе леопард в клетка. Даде знак на Джулия да го придружи.

— Елате, мисис Уентуърт. Искам да ви покажа театъра.

Изглежда, никой от присъстващите не сметна това за изненада. Внушителният възрастен мъж в ъгъла дари Джулия с окуражителна усмивка, когато тя мина покрай него. Хубаво младо момиче с къдрава кестенява коса и живи морскосини очи я доближи на прага.

— Това беше най-добрата Матилда, която съм виждала — каза момичето.

Джулия се усмихна с благодарност, окуражена от тези думи. Но мнението на Лоугън Скот беше това, което означаваше живот или смърт, а засега той не беше благоволил да изрече и една-единствена дума.

— Имали сте малка, ако не и никаква практика — отбеляза той, като я водеше през лабиринта от административни офиси.

— Да — тихо потвърди Джулия.

— И опитът ви също не е голям.

— Обикалях провинцията с пътуваща трупа. Съвсем отскоро започнах работа в театър „Дейли“ на Странд.

— „Дейли“ — повтори той, и гласът му съвсем не звучеше впечатляващо. — Вие заслужавате нещо по-добро.

— Надявам се да е така, сър.

Скот замълча и й показа библиотеката на театъра, изпълнена от рафтове с книги по облеклото, декора и актьорска техника, както и безброй копия от различни пиеси. Спрял пред една купчина листи, той избра едно опърпано издание на „Много шум за нищо“ и й го подаде. Джулия стисна здраво копието и последва Скот вън от библиотеката.

— Това, което изисквам от актьорите в моята трупа, е те да се стремят към по-реалистично изпълнение — отбеляза Скот. — Не понасям позирането и заучените маниери, които съм виждал по сцените на повечето лондонски театри. Техните актьори са, общо взето, претренирани глупци, заместващи истинската игра с екстравагантни жестове и пози.

Изпълнена с възхищение, което граничеше с преклонение, Джулия кимна в съгласие.

— Говори се, че вие сте революционизирали сцената в Англия и Европа — започна тя, но той я прекъсна:

— Не желая да ме ласкаят, мисис Уентуърт. То само надува самомнението ми, а това е опасно. Аз съм вече достатъчно арогантен.

Усмивка на изненада се изтръгна от нея.

— Сигурна съм, че това не е вярно.

— Ще се уверите по-късно.

Искрица съмнение се породи в гърдите й.

— Наистина ли? — осмели се да попита и той се усмихна. Странно как един мъж може да се усмихва, да изглежда толкова топъл и въпреки това да запазва нещо недостижимо в себе си.

— Може би — отвърна той — вие имате голям потенциал на актриса, мисис Уентуърт. И няма да бъдете лоша добавка към трупата.

Минаха покрай задната падаща завеса и кулисите. Джулия придружи Скот до светлините на рампата и огледа салона. Той тънеше в полумрак, беше хубав, навярно с над хиляда и петстотин места, с редица странични ложи, които се издигаха до шеметна височина. Джулия за пръв път посещаваше това място. Театърът беше внушителен, боядисан в бяло, червеникавооранжево и горско зелено. Покрай стените се издигаха колони в златист цвят, инкрустирани със зелено стъкло, а вътрешността на ложите бе облепена с разкошни книжни тапети на цветчета.

Самата сцена беше построена под наклон, така че актьорите в дъното й бяха издигнати с няколко инча по-високо от тези напред. Застанала върху изтъркания под, Джулия се опита да си представи какво е да играеш пред хиляда души публика.

— Има въпроси, които трябва да обсъдим — подзе изведнъж Скот. — Вашата заплата, броят представления, в които ще участвате, изискванията, които имам към артистите… например за репетициите. Настоявам всички актьори и актриси да присъстват на всяка репетиция, независимо доколко добре са усвоили ролите си. Можете да разполагате с личния си живот както желаете, но всеки, който пропусне репетиция или представление, поема риска да бъде глобен или дори освободен. Същото се отнася и за пиенето, закъснението, бременността, любовни истории с другите актьори и всичко останало, което нарушава графика на театъра.

— Разбирам — отговори Джулия и на бузите й изби лека руменина.

— Аз имам своя система за ръководене на трупата — продължи Скот. — Ако имате някакво оплакване, ще намерим подходящо време и място за разрешението на въпроса — ще бъдете информирана допълнително за пътя, по който става това. Не допускам да ми се съобщава вкъщи нищо във връзка с театралните проблеми. Държа особено много личното ми време да не се ангажира със служебни въпроси.

— Естествено — отвърна Джулия и сърцето й се разтуптя от вълнение. Начинът, по който Скот говореше, я караше да мисли, че той се готви да я назначи.

— Има и едно друго нещо, което трябва да си изясним — продължи Лоугън. — Освен артистичните качества, които трябва да притежават хората от „Капитал“, този театър е и делово предприятие. Аз изготвям решенията си според нуждата да се придобие печалба — и няма да скрия, че ако реша да ви наема, то е защото ще донесе пари на театъра. Всички актьори, в това число и аз знаем добре, че сме тук заради нашата рентабилност.

Джулия се скова, всичките й надежди мигом се изпариха. Дали той не намекваше, че иска тя да стане проститутка, за да увеличи благосъстоянието на театъра?

— Нямам желание да своднича за когото и да било — избъбри Скот развеселен, очевидно прочел мислите й. — Аз само подчертавам една от вашите отговорности — както и моя, а така също и на всеки друг — да привлича спонсори за всеки нов сезон. Използвайте вашия талант и чар за осъществяването на това. Няма нужда да спите с никого… освен ако го желаете, разбира се.

— Не го желая — отвърна разпалено Джулия.

— Това си е напълно ваша грижа — увери я той. Бръчка проряза широкото му чело, докато я наблюдаваше. — Струва ми се, че… не бях насрочил прослушване за никого за днес.

Въпросът я свари неподготвена и тя отговори набързо:

— Мисля, че то бе осъществено с помощта на един от вашите администратори…

— Никой тук не върши нищо без мое разрешение.

Джулия кимна и лицето й почервеня.

— Излъгах ви — призна тя. — Иначе нямаше да мога да ви видя.

В смеха му прозвуча нотка на досада.

— Мисля, че ще бъдете полезна за нас. Кажете ми, мисис Уентуърт… наистина ли сте омъжена?

Макар да беше готова за този въпрос, Джулия поруменя от неудобство. Тя не можеше да му каже истината, но знаеше, че той е много талантлив артист, за да приеме лесно лъжата й. Направи безцелно няколко крачки по сцената и скръсти ръце на гърди.

— Не съвсем — отговори тя, без да го погледне. — Мисля, че ако се представя за „мисис“, то ще ми осигури закрила срещу нежелателни аванси.

— Много добре.

Когато, изглежда, нямаше да има повече въпроси, Джулия го погледна изненадана.

— Няма ли да ме попитате за моето семейство? За моя произход?

Той поклати глава, подръпвайки разсеяно един кичур от махагоново червеникавата си коса.

— Предполагам, че то съвпада с това на повечето хора в театъра, те имат минало, което биха желали да забравят.

— Дори и вие?

Скот кимна.

— В живота ми има събития, от които отдавна съм избягал. И никога няма да отида по-далеч оттук. — Огледа празната сцена и като че се успокои. — Никога не се чувствам напълно удобно, където и да съм, с изключение на „Капитал“. Той е роден дом за мен… Надявам се да стане и за вас, мисис Уентуърт.

На лицето й изгря усмивка.

— Да — прошепна тя, доловила част от причините, поради които обичаше мястото. Тя можеше лесно да си представи хилядите истории и личности, изпълнили тази сцена, въздуха, който кънти от музика и гласове, публиката, наелектризирана от емоциите на изпълнителите, страха, надеждата, любовта…

В театъра всеки можеше да забрави кой е той или коя е тя поне за известно време. Актьорите можеха да се превъплъщават, в когото пожелаят. Това искаше и Джулия за себе си. Ще живее като Джесика Уентуърт и ще заличи всички следи на Джулия Харгейт — заедно с тайната, която я преследваше цял живот.

— Аз ти го казах — рече Нел Флорънс и сбръчканото й лице се озари от красива усмивка. — Правилно беше да се спреш на Лоугън Скот. Възхищавам се от работата на „Капитал“. Въпреки младостта на Скот, той е способен ръководител. Ще спечелиш много повече, като влезеш в актьорската трупа на Скот, отколкото ако си останеше в „Друри Лейн“. — Крехките рамене на Нел потрепнаха и тя направи гримаса на пренебрежение. — „Друри Лейн“ се съсипва от този американски импресарио Стивън Прайс и неговия странен вкус за спектакли. Ти трябваше да се родиш половин век по-рано и да работиш с Дейвид Гарик — той щеше да знае точно как да постъпи с момиче с твоите способности. Представи си как щеше да играеш с него в „Чудото“…

— Значи вие одобряване мистър Скот? — попита Джулия, с което деликатно подтикна мисис Флорънс да се върне към този въпрос, преди да се отплесне в един от дългите й спомени.

— О, да. Неговите продукции имат прекрасен стил, а предаността към актьорското изкуство е безспорна.

Те седяха и пиеха чай в гостната на мисис Флорънс, с миришещата на плесен мебелировка, тапицирана с розова коприна, и стените, осеяни с някогашни театрални спомени. Джулия бе срещнала възрастната жена само преди няколко месеца, когато мисис Флорънс бе получила малка роля в една продукция на театър „Дейли“. Нормално появата в „Дейли“ би била под нивото на такава голяма артистка, играла на „Друри Лейн“ повече от трийсет години. Но мистър Бикърстън плати на мисис Флорънс щедро, знаейки, че името й ще изпълни всяко място в театъра.

След успешно едномесечно участие в пиесата мисис Флорънс напусна Бикърстън и „Дейли“ — но не преди да дръпне настрана Джулия и да й даде добронамерен съвет:

— Способностите ти се похабяват тук — беше казала тя на Джулия. — Ти трябва да намериш друг театър, достоен за уважение и да получиш по-добра подготовка.

Джулия се почувства толкова поласкана, че почти не можеше да говори. Тя уважаваше възрастната жена и успеха, който беше постигнала в живота си. Родена в голямо и обедняло семейство в източния край на Лондон, Нел Флорънс сполучи благодарение на значителния си талант на сцената и на няколко потайни любовни връзки с богати мъже. Въпреки че легендарната й хубост побледня с възрастта, а гъстата й червеникава коса се прошари със сребърни нишки, тя си оставаше привлекателна жена.

Преди няколко години мисис Флорънс се оттегли в къща в самия Лондон с малка прислуга, която да се грижи за нея. Ако някой стремящ се да се издигне актьор или актриса й грабнеше сърцето, тя от време на време даваше на такива хора уроци по актьорско майсторство. Макар че Джулия не можеше да си позволи да плаща високите тарифи на Нел, мисис Флорънс реши да я вземе под крилото си, независимо от това.

— Мога да си позволя да преподавам и за удоволствие, ако го желая — бе казала тя. — Вярвам, че отношенията ми с теб ще донесат и на двете ни полза. Ще ти помогна да постигнеш успеха, който заслужаваш, а ти ще оживяваш с яркото си присъствие дните ми, когато ме посещаваш. Възрастните трябва винаги да имат около себе си млади хора… а ти много приличаш на мен, когато бях на твоите години.

Един път седмично Джулия посещаваше мисис Флорънс в разхвърляната й гостна, пиеха чай от оцветени порцеланови чаши и слушаше със захлас наставленията на достолепната жена. Сега, когато Джулия бе приета за член на трупата от театър „Капитал“, мисис Флорънс се радваше на успеха й, като да беше неин собствен.

— Знаех, че Скот няма да се поколебае да те вземе, щом те види как играеш — отбеляза тя. — Ти имаш качества, скъпа моя, които той не може да не забележи. Даваш всичко от себе си, когато си на сцената… Но се въздържай да ги караш да искат повече. Никога не давай всичко, Джесика, иначе те ще си позволят твърде много. — Облегнала се на един стол с прекалено дебел пълнеж на облегалото, възрастната жена гледаше Джулия с будните си очи. — Сега ми разкажи… какво е да играеш сцена с актьор от неговия калибър.

— Много вълнуващо — подзе Джулия. — Той почти ме накара да повярвам, че това става в действителност. Никога не съм срещала човек, който може да претвори сцена от пиеса по-истински от самия живот.

— Така е с големите имена — отвърна замислено мисис Флорънс. — Но ти бъди нащрек, Джесика… след като достигнеш възможните висоти в театъра, истинският живот може да започне да ти се струва разочароващ. И някоя сутрин ще се събудиш и ще си кажеш, че твоята професия ти е ограбила скъпоценни години от живота. И ще изпаднеш в същото положение като мен, заобиколена от избелели предмети и портрети и нищо за подкрепа, освен спомените.

— Ще се радвам, ако мога да бъда точно като вас — изрече Джулия пламенно. — Вие оставихте ярка следа в театъра, вие сте уважавана, спокойна и независима… не бих желала нищо повече от това.

За миг очите на мисис Флорънс се изпълниха с тъга.

— Не съм правила винаги най-добрия избор, дете. Трябва доста дълго да изживявам последствията.

— Искате да кажете… — Джулия се вгледа в мисис Флорънс изумена. — Съжалявали сте, че не сте се омъжили?

— Исках да се омъжа за един човек — довери й възрастната жена с горчива гримаса на устните. — За нещастие той не беше свързан с театъра. Искаше да се откажа напълно от сцената, тъй че… — Простря ръце в безпомощен жест. — Разделих се с него. Как завиждах на другите жени, които не бяха принудени да правят такъв избор! — Вгледа се в Джулия с леко съчувствен поглед, сякаш беше сигурна, че някой ден Джулия ще се изправи пред същата болезнена дилема. Джулия искаше да разкаже на мисис Флорънс истината… че никога няма да й се наложи да избира между любовта и професията… че всъщност вече е омъжена и съпругът й изобщо не й пречи.

Джулия тихо се промъкна до спалнята на майка си, която се намираше в затъмненото източно крило на Харгейт Хол. Богатото готическо имение беше тъмно и солидно, с високи комини и дълги, тесни прозорци. Построено сред варовиковите хълмове на Бъкингамшир то беше свързано с търговския град, разположен на миля от него, със стари, изровени пътища, които не бяха поправяни от десетилетия. Харгейт Хол беше мрачен и тих, с тежка махагонова мебелировка и потънали в паяжини ветрилообразни сводове.

Озовала се в дома, който бе напуснала преди две години, Джулия се изпълни с неприятно, всеобгръщащо чувство. Изкачи решително едно от дългите странични стълбища, полу потиснала страха си да не чуе в някой миг отново острия като нож глас на баща си, заповядвайки й да си върви.

Освен сдържаните поздрави на няколкото прислужници, които познаваше от дете, никой друг не се осмели да размени дума с нея. Всеки в Харгейт Хол знаеше, че тя не е желана посетителка — баща й бе забранил кракът й да стъпва в имението — но и никой не се реши да я спре да посети болната си майка, Ива.

Сбърчила нос от застоялия въздух в спалнята на Ива, Джулия отиде до завесите, отдръпна ги и отвори един прозорец, за да влезе свеж полъх отвън. Извод завивките на леглото се чу размърдване, последвано от слаб глас.

— Кой е тук?

— Твоята блудна дъщеря — отвърна тихо Джулия и се отправи към леглото, наведе се и целуна майка си по бледото чело.

Ива замига бързо-бързо и се опита да приседне, а лицето й беше сковано от страх. Тя беше дребна, слабичка жена с пепеляворуса коса, прошарена със сребърни нишки, и големи кафяви очи. За последните две години беше много остаряла, бледата й кожа се бе покрила с тънки бръчици, костите на лицето й бяха изпъкнали по-силно.

— Джулия, ти не трябва да идваш тук. Опасно е!

— Няма нищо — отвърна тихо дъщерята. — Ти ми писа и ме уверяваше, че баща ми днес няма да е тук. Не си ли спомняш?

— О, да. — Майка й потърка нервно челото си. — Напоследък нещата лесно се изпаряват от паметта ми. Въздъхна и отпусна рамене на възглавницата. — Бях болна, Джулия…

— Да, зная. — Джулия стисна устни, като се вгледа в майка си, която сега изглеждаше крехка като птиче. — Не бива да се затваряш в тази тъмна стая, мамо. Имаш нужда от светлина и чист въздух, от разходки навън…

— Не трябва да стоиш дълго — изрече немощно майка й. — Ако баща ти се върне неочаквано…

— Няма да ме изхвърли — довърши Джулия вместо майка си, извила саркастично устни. — Не се безпокой, мамо. Аз не се боя от него. Сега няма значение какво ще ми каже или ще направи той. — Тя смекчи изражението си, като видя страданието, изписано на лицето на майка си, и седна внимателно на края на дюшека. Взе тънката, студена ръка на Ива в своята и я стисна леко.

— Изградих си нов живот. Артистка съм, и то доста добра. — Не можа да не се усмихне, като видя реакцията на майка си. — Артистка, не проститутка… макар да трябва да призная, че повечето хора не разбират разликата. Този сезон ще работя в театър „Капитал“ под ръководството на самия Лоугън Скот. Ще имам хубава заплата, собствена карета, къща… избрах си и ново име. Джесика Уентуърт. Харесва ли ти името ми?

Ива поклати глава.

— Не е това, за което си родена — изрече тя със сухите си устни. — Не отговаря на твоята същност.

— Коя е моята същност, мамо? — попита тихо Джулия, въпреки че знаеше отговора. Гърдите й се стегнаха от обзелата я внезапно мъка.

— Ти си херцогиня Савидж.

Джулия се откъсна от леглото, не понесе звука на името.

— Само защото нямах избор в този случай. Омъжена съм за човек, когото не познавам, единствено за да задоволя социалните амбиции на баща си. Това е абсурдна ситуация. Нито зная как изглежда лорд Савидж, нито дори съм си писала с него. Понякога се питам дали той изобщо съществува!

— Изглежда и лорд Савидж няма желание да признае брака — каза майка й. — И баща ти, и старият херцог на Лийдс не са очаквали, че и двете им деца ще негодуват толкова срещу брака.

— Да не недоволстваме, когато бъдещето ни е ограбено? — Джулия закрачи из стаята и продължи разпалено: — Бях продадена за цената на едно име, а лорд Савидж — за едно богатство. Татко осигури титла за дъщеря си, а семейство Савидж бяха спасени от финансов крах. И единственото, което решиха да направят, бе да пожертват първородните си деца.

— Защо си толкова зле настроена срещу баща си? — попита тъжно майката. — Това, което той направи, не е по-различно от постъпките на другите родители с нашето положение. Браковете продължават да се уреждат така.

— Нашият случай е по-различен. Аз бях само на четири години, а моят така наречен съпруг не беше много по-голям. — Джулия отиде до прозореца и погледна през раздалечените завеси, прокарала пръсти по копринените им ресни. — Установих, че съм омъжена, когато станах на дванайсет години и смятах, че съм влюбена в едно момче от село… но баща ми ме отведе настрана и ми каза, че никога няма да имам правото да обичам някого, защото съм вече омъжена. — Тя поклати глава и се разсмя невесело. — Не можех да повярвам. И още не мога. Години наред ме преследваха мисли за моя съпруг, питах се какъв ли човек е станал…

— По това, което сме чули за него, репутацията на лорд Савидж е на тих и почтен човек.

— Не ме интересува какъв е той — каза Джулия, понеже знаеше, че майка й ще сметне думите й за чиста упоритост, и може би то беше отчасти вярно. Но то се дължеше и на увереност, че ако приеме живота, който баща й е избрал за нея, ще се превърне в също такова покорно, нещастно същество като майка си. — Няма значение дали лорд Савидж е светец. Нямам намерение да ставам херцогиня на Лийдс. Няма да приема плановете на баща ми за мен. Той контролираше всеки ден, час и минута от живота ми, докато накрая събрах смелост да избягам оттук.

— Той искаше да те устрои и защити…

— Баща ми ме държеше в това имение като в манастир, никога не ми позволяваше да отида, където и да било, нито да се срещна с някого тук. Още като съм се родила е решил, че трябва да се омъжа за човек с голяма титла. Чудя се дали изобщо му е хрумнала мисълта, че един ден мога да попадна и сама на някой херцог или граф без негова намеса. Помислил ли си е поне веднъж, че аз може да не искам това за себе си? Предполагам, че е твърде много да очаквам той да желае щастието ми…

Джулия не довърши фразата си, осъзнала, че пръстите й стискат кадифените гънки. Пусна завесата и пое въздух, за да се успокои. Заболя я при мисълта, че дори сега, когато бе избягнала господството на баща си, Ива е още под негов контрол. Единственото прибежище за майка й беше закрилата на болестта.

Едуард, лорд Харгейт, презираше всякаква болест. Той всъщност доста се боеше от болести, защото те бяха напълно чужди на здравата му природа. Беше силен мъж, чиито непреклонни стремежи го водеха към отрицание на всички чувства, освен неговите. На моменти проявяваше жестокост, отказвайки на хората нещата, които желаеха най-много, за да подчертае своето богатство и власт. Останалите членове на фамилията Харгейт — братовчеди, братя, чичовци и лели — всички го избягваха, доколкото бе възможно. Но дори когато той бе най-лош, жена му го защитаваше и го поддържаше, защото смяташе това за свой дълг.

— Трябва да се захванеш с нещо друго — промърмори Ива, — вместо да завиваш към живот в театъра. Като си представя, че дъщеря ми ще живее сред такива хора, които работят на сцената… ми става много тъжно.

— Аз ще бъда напълно в безопасност в „Капитал“ — отвърна Джулия твърдо. — Трупата е достойна за уважение. А играта в театъра е най-добрата професия за мен. След като бях толкова изолирана по времето, когато бях дете, аз развих доста въображението си.

— Помня как се измъчвах от това — прошепна Ива. — Ти сякаш живееше във фантастичен свят през повечето време, винаги твърдеше, че си някоя друга.

Джулия се върна до леглото и се усмихна на майка си.

— Сега аз получавам много добра заплата за тази моя способност.

— А какво ще стане с лорд Савидж?

Джулия повдигна рамене.

— Засега той не изглежда да иска да приеме брака. Не виждам никаква друга възможност, освен да живея собствения си живот. — Направи неволна гримаса. — Колко странно е да зная, че принадлежа на непознат човек… че по закон той има повече права от мен, отколкото аз над самата себе си. Тази ми мисъл ме кара да искам да избягам накрай света. Признавам, че не смея да установя какъв е той всъщност. Не съм готова за това — и изглежда никога няма да бъда.

— Няма да можеш да криеш истината безкрайно — избъбри Ива. — Някой ден лорд Савидж ще научи, че жена му работи на сцената. Как мислиш ще се почувства той?

— Несъмнено ще поиска анулиране на брака. — Внезапно на лицето на Джулия се появи дяволита усмивка. — И аз на драго сърце ще приема това негово решение. Сигурна съм, че ще бъда много по-добра артистка, отколкото херцогиня.