Ще те открия някой ден

Втора глава

1827 г.

Веднага щом наетият детектив напусна стаята, Деймън изостави престореното си спокойствие. Макар че никога не допускаше да изгуби самообладание, този път разочарованието бе непоносимо. Изпита желание да вика, да удари някого, да счупи нещо. Не съзнаваше, че държи в ръката си стъклена чаша, докато не я чу да се разбива в огнището на камината в библиотеката с експлозивна сила.

— По дяволите, къде ли е тя?

Няколко мига по-късно вратата се отвори и брат му, лорд Уилям, надникна предпазливо от прага.

— Очевидно детективът не е имал късмет да намери нашата тайнствена херцогиня.

Деймън мълчеше, но нехарактерната руменина на лицето му издаваше чувствата, които го владеят. Въпреки че двамата братя си приличаха поразително по външен вид, по темперамент те бяха доста различни. И двамата бяха с черни коси и поразителни, резки черти, присъщи на клана Савидж. Но сивите очи на Деймън, съчетание на дим и сенки, рядко разкриваха мислите му, докато погледът на Уилям обикновено вещаеше нещо лошо. Уилям притежаваше чар и беше безгрижен, докато Деймън, по-старият, никога не бе имал време нито наклонност да култивира тези качества на брат си.

Досега в краткия си двайсетгодишен живот Уилям успя да се замеси в много разправии и затруднения. Той премина през тях с младежкото убеждение, че нищо не му се е случило. Деймън обаче рядко го упрекваше, защото знаеше, че дълбоко в душата си Уилям е добро момче. Какво вредно има в това, ако брат му даде воля за малко на доброто си настроение? Деймън смяташе, че по-малкият му брат трябва да има всичката свобода и предимства, които той никога не си е позволявал — и да закриля Уил от грубите реалности, които не бяха спестени на самия него.

— Какво каза той? — подсказа му Уилям.

— Не искам да говоря сега.

Уилям бавно влезе в стаята и се отправи към шкафа от махагон с полици, който стоеше в ъгъла на поставка и съдържаше редици разкошни гарафи от кристал.

— Ти знаеш — забеляза той непреднамерено, че не е необходимо да намериш Джулия Харгейт, за да се отървеш от нея. Търсиш я вече три години, но от Джулия няма следа нито тук, нито в чужбина. Ясно е, че Харгейтови не желаят тя да бъде намерена. Роднините и приятелите й или не искат, или не могат да открият информация за нея. Бих казал, че ти трябва да постигнеш анулиране на брака.

— Не мога да го направя без знанието на Джулия.

— Защо? Бог знае, че ти не й дължиш нищо.

— Дължа й състояние — изрече мрачно Деймън — Или по-точно семейството ми й го дължи.

Уилям поклати глава, подавайки друга чаша бренди на брат си.

— Ти с твоето проклето чувство за отговорност! Всеки друг на твое място ще се отърве от Джулия Харгейт като от нежелан товар. Та ти дори не я познаваш!

Като отпи голяма глътка бренди, Деймън стана от бюрото си и закрачи из стаята.

— Трябва да я намеря. Тя е жертва, както и аз. Договорът е изготвен без нашето съгласие, но поне анулирането му трябва да извършим заедно. Освен това не желая да предприемам стъпки без някакъв вид споразумение с нея.

— Със семейното богатство зад гърба си Джулия няма нужда от никакво споразумение.

— Съществува възможност тя да е скъсала с Харгейтови. Няма да знам това, преди да я намеря.

— Не ми се вярва Джулия да бедства, братко. По-вероятно е тя да се забавлява на морския бряг във Франция или Италия и да си живее безгрижно с паричките на баща си.

— Ако това беше вярно, досега щях да я открия.

Уилям проследи как брат му отива и застава до прозореца.

Гледката оттам беше внушителна, каквато беше от почти всяка стая на преустроения средновековен замък. Той бе построен върху езеро, с големи каменни сводове, издигащи се от водата и крепящи древната сграда, стигнала сякаш до небето. Много от предишните непроницаеми стени, боядисани в меден цвят, бяха заменени с ефектни прозорци с ромбовидни стъкла. Зад замъка се простираше безкрайната равнина на Уорикшир със сочни пасища и градини. Преди години замъкът беше твърда опора на защитата срещу нашественици в Англия, а сега се беше превърнал в мека и блага старина.

Фамилията Савидж почти бе изгубила собствеността на наследствения си дом — заедно с всичко друго, което тя притежаваше — поради лошите вложения на бащата, сегашния херцог, да не говорим за вкуса му към комара. Единствено бракът на Деймън с Джулия Харгейт и зестрата, която баща й бе дал, спаси семейството от разорение. И сега то й дължеше титлата на херцогиня, което щеше да стане скоро, като се има предвид увреденото здраве на бащата Фредерик.

— Благодаря на Бога, че не съм първородният син — изрече Уилям с искрен тон. — Това беше ужасно странна сделка, която сключи баща ни — да ожени седемгодишния си син, за да осигури пари за погасяване на комарджийските си дългове. А още по-странно е, че ти никога не си срещал Джулия оттогава.

— Аз никога не съм желал да я срещна. По-лесно беше да си представя, че тя не съществува. Не можех да призная, че тя беше… хм, всъщност е… част от моя живот. — Пръстите на Деймън стиснаха здраво чашата.

— Бракът законен ли е? — попита Уилям.

— Не… но въпросът не е в това. Баща ми е дал обещание преди толкова години, с което ме е заангажирал. Длъжен съм да го уважа или поне да възстановя парите, които семейство Харгейт е дало.

— Да уважиш баща ни… да бъдеш отговорен… — Уилям потрепери и направи игрива гримаса. — Уважавам и отговорност са двете думи, които обичам най-малко.

Деймън завъртя питието в чашата си и се вгледа унило в нея. Въпреки че Джулия нямаше вина, всяка буква от името й беше брънка от невидимата верига, която го обвързваше. Той никога нямаше да има покой, докато не реши този проблем.

— Представял съм си Джулия по сто различни начина — каза Деймън. — Не мога да престана да се удивлявам на постъпката й, на това какво я накара да изчезне по този начин. Господи, как искам да се освободя от нея!

— Когато я откриеш, Джулия може да поиска да спазиш задължението си. Мислил ли си за това? Ти утрои богатството на семейството, откак пое грижата за финансите ни. — В тъмносините очи на Уилям се появи лукаво пламъче, когато отбеляза: — Жените, изглежда, те намират привлекателен въпреки меланхоличния ти характер. Защо очакваш Джулия да бъде различна? Тя иска това, което желае всяка жена — съпруг с титла и в добавка — богатство.

— Не зная какво иска тя от мен. — Деймън се засмя горчиво. — Очевидно все още нищо, иначе не би продължила да се крие.

— Е, ти все пак направи нещо, и то скоро, за тази проклета ситуация, иначе Полин ще те направи двуженец.

— Аз няма да се оженя за Полин.

— Тя разправя на всеки в Лондон, че ще се жениш за нея. Велики Боже, Деймън, не смяташ ли, че трябва да кажеш на Полин, че слуховете са верни, че ти всъщност си женен?

Темата за Полин, лейди Аштън, накара Деймън да се намръщи още повече. Страстната млада вдовица го преследваше пламенно от една година, лепеше му се на всяко обществено събитие, на което присъстваше той. Полин беше от онзи тип жени, които знаят безпогрешно как да се харесат на един мъж. Тя беше красива и тъмнокоса, напълно без задръжки в леглото и притежаваше сухо чувство за хумор, което допадаше на Деймън.

Въпреки разумната си преценка, той започна любовна история с Полин преди около шест месеца. В края на краищата беше мъж с нужди като на другите мъже, а нямаше влечение към проститутки. Нямаше интерес и към тълпите мислещи за женитба девственици, които изникваха всеки сезон. Те му бяха забранени, макар че фактът на брака му положително не бе известен на публиката.

Напоследък обаче Полин предприе кампания, с цел да се превърне в следващата херцогиня Савидж. Досега бе проявила достатъчно ум да не му налага разни искания. Всъщност не беше още дръзнала да го пита дали мълвата е вярна, дали той вече има жена.

— Казах на Полин много пъти да не се надява на бъдеще с мен — рече Деймън с дрезгав глас. — Не я съжалявай — тя е добре компенсирана за времето, което прекарва с мен.

— О, не съжалявам Полин — увери го Уилям. — Имам вярна представа за бижутата, официалните рокли и сметките й, които си погасявал. — Усмихна се хитро. — Тя сигурно е страшно забавна в леглото, щом е заслужила такава щедрост.

— Полин е добра в много неща. Красива, чаровна, интелигентна. Като вземем под внимание всички тези неща, тя не би била лоша съпруга.

— Не разсъждаваш сериозно… — Уилям се намръщи и се вгледа в брат си изненадан. — Такива приказки ме тревожат, Деймън! Полин може да те харесва, може дори да ти е предана, но според мен тя не е способна да обича.

— Може би и аз съм такъв — измърмори Деймън с неразгадаемо лице.

Последва странна тишина. Уилям изглеждаше объркан. После се изсмя късо.

— Е, не мога да кажа, че често съм те виждал безумно влюбен… но да имаш съпруга от седемгодишна възраст, е сериозна спънка. Ти не си се отпускал да почувстваш нищо сериозно към жена поради задължението към едно момиче, което изобщо не познаваш. Моят съвет е да се отървеш от Джулия… и ще се изненадаш колко бързо сърцето ти ще се размрази.

— Винаги си бил оптимист — заключи Деймън унило и направи знак на брат си да напусне стаята. — Ще помисля върху съвета ти, Уил. Но сега ми предстои работа.

Джулия възпря прозявка на скука, когато огледа балната зала. Танцът беше изискан, музиката жива, имаше изобилни освежителни закуски и напитки и изискано общество от богати и титулувани гости. Залата беше твърде душна, въпреки че високите правоъгълни прозорци бяха широко отворени за разхлаждащия летен полъх от градината. Гостите попиваха скришом потните си лица и пиеха между танците чаши от пунша с плодов аромат.

Въпреки възраженията на Джулия, Лоугън Скот настоя тя да дойде с него на уикендското парти на лорд и лейди Брандън във вилата им в Уорикшир. Джулия добре съзнаваше, че Лоугън не желае толкова компанията й, макар че бяха създали своеобразно приятелство през последните две години. Истинската причина, поради която той желаеше тя да бъде с него, беше способността й да издейства дарения за театър „Капитал“.

Джулия стоеше с Лоугън в един ъгъл на балната зала и си говореше тихо с него, преди да се отправят поотделно към различни гости. Тя разсеяно приглади полите на бледосинята си копринена рокля със семпла кройка и широко право деколте, което разкриваше раменете й. Освен четирите сини атлазени ленти, които подчертаваха тънката й талия, единствената украса на роклята беше дискретната гарнитура от атлазено шнурче и ивиците по подгъва.

Лоугън говореше на ухото на Джулия, а острият му поглед опипваше залата.

— Лорд Хардингтън е узрял за дарението. Той има слабост към театъра, а също и към красивите жени. Най-важното е обаче, че има доход от десет хиляди годишно. Защо не отидеш да поговориш за предстоящия сезон с него и за нашата нужда от повече спонсори?

Джулия се усмихна обезсърчено, докато гледаше към внушителния, червенобузест възрастен господин. Погледна отново Лоугън, облечен в главозамайващ черен фрак, копринена жилетка в смарагден цвят и тесен кремав панталон. Косата му блестеше като лакиран махагон на светлината на полилеите. Макар че всички присъстващи тук бяха дошли по социални причини, Лоугън гледаше на събитието като на възможност за бизнес. Той щеше да използва добрия си вид и своя чар, за да измоли средства за „Капитал“ — и както винаги, щеше да има успех. Почти всички желаеха да контактуват с човек, който бе смятан за един от най-големите артисти, които познаваше лондонската сцена.

За изненада на Джулия тя бързо придоби известност в театъра, а това й даде социална позиция, смятана за значителна за една артистка. Разполагаше с висока заплата, което й даде възможност да си купи къща на Съмърсет Стрийт, само на няколко крачки от дома на бившата й учителка мисис Флорънс. Възрастната жена се гордееше с успеха на Джулия като със свой успех и я канеше с готовност у дома си, когато Джулия можеше да си го позволи: да я посети за чай и дълъг разговор.

Като съжаляваше, че не е сега с мисис Флорънс, вместо да си губи времето с хора, които се смятаха за по-високостоящи от нея, Джулия тихо въздъхна.

— Не обичам тези големи събирания — каза тя повече на себе си, отколкото на Лоугън.

— Не ти личи. Ти се движиш сред тези хора, сякаш си родена за това. — Лоугън отстрани с лениво движение топченце мъх от ръкава си. — Ще бъде добре да привлечеш лорд Лансдейл — онзи ниския, който стои до масата за закуски… и лорд Ръсел, той пък наскоро получи хубаво наследство. Една топла усмивка и малко поощрение ще го убедят да стане патрон на изкуствата.

— Надявам се това да е последното ми уикендско парти за известно време. Чувствам се неловко да лаская богати възрастни мъже с надеждата да получа техните пари за театъра. Може би следващия път ще поканиш Арлис или някоя друга актриса…

— Не желая никоя друга. Ти си ефективна на тези събирания, както си на сцената. За две години ти стана най-големият актив на театър „Капитал“ — освен мен, разбира се.

Джулия се усмихна дяволито.

— Ако ти, мистър Скот, продължиш да ме хвалиш, може да поискам по-висока заплата.

Той изпухтя.

— Няма да получиш нито шилинг повече от мен. Вече си най-високоплатената артистка, която познавам.

Смръщената му реплика я накара да се разсмее.

— Ако хората знаеха, че мъжът, който ме ухажва така страстно на сцената — и ме спечелва хиляди пъти като Ромео, Бенедикт и Марк Антоний, — когато не е на сцената се интересува само от шилинги и бизнес! Може да си романтична фигура за лондонските дами, но имаш душа на банкер, не на любовник.

— Благодаря на Бога за това. А сега върви и очаровай господата, които ти посочих — о, не забравяй и ей този. — Лоугън кимна към един тъмнокос мъж, който стоеше сред малка група само на няколко ярда от тях. — Той управлява семейните имоти и инвестиции през последните няколко години. При темпото, което отбелязва, след време ще стане един от най-богатите хора в Англия. Ще бъде добре, ако успееш да го убедиш да прояви интерес към „Капитал“.

— Кой е той?

— Лорд Савидж, херцог Савидж. — Лоугън й отправи кратка усмивка и тръгна към някои свои познати.

Лорд Савидж, херцог Савидж.

Джулия продължаваше да стои неподвижна, занемяла от смущение. Мозъкът й изведнъж започна да работи мудно. Питаше се дали е чула правилно името. Странно беше, че чу името и титлата от устата на Лоугън Скот, странно й беше да научи, че след толкова нейни страшни и обидни представи обектът на нейното възмущение се оказа жив, дишащ човек. Накрая миналото й се бе разрушило стремително в нейното настояще. Ако можеше да измисли начин да избяга оттук… но вместо това тя трябваше да остане в тази зала, уловена в капан пред очите на всички. Боеше се, че ако помръдне, няма да устои на изкушението да побегне като преследвана лисица.

Кой знае защо тя не беше очаквала съпругът й да е красив, толкова привлекателно мургав и елегантен като чуждестранен принц. Беше висок, с ненатрапваща се властност на присъствието. Под черното сако, жилетка на кехлибарено сиво райе и въглено чер панталон широките му, леко сведени рамене чудесно се съчетаваха с тънкия му кръст и бедра. Чертите му бяха сурови и безупречни, погледът — лишен от чувство. Той беше в рязък контраст с мъжете, с които тя обикновено контактуваше, мъжете като Лоугън и другите актьори в трупата, които си изкарваха хляба благодарение на изразителните си лица. Този мъж изглеждаше напълно недостъпен.

Сякаш доловил нейното присъствие, той погледна към нея. Недоумяващо сбърчи чело, а главата леко се наклони при съсредоточаването му. Джулия се опита да отмести очи, но той не й позволи това, погледът му се закова здраво върху лицето й. Изпълнена с внезапна паника тя се извърна и се отдалечи със сдържани крачки. Но беше много късно. Той пресече пътя й и я достигна, с което я принуди да спре.

Сърцето на Джулия заби болезнено в гърдите. Тя вдигна поглед и се взря в най-необикновените очи, които бе виждала досега, хладно сиви и безмилостно схватливи, оградени от черни ресници, така дълги, че се заплитаха във външните си ъгли.

— Изглеждате ми позната. — Макар в гласа му да липсваше богатата, бистра като вино яснота на гласа на Лоугън Скот, този глас съдържаше приятен, дрезгав полутон.

— Така ли? — Джулия едва изрече думите с изтръпналите си устни. — Може би сте ме виждали на сцената.

Той продължи да я гледа, докато всичко, което можеше да помисли тя, беше: Ти си моят съпруг… моят съпруг…

Деймън бе удивен от младата жена, която стоеше пред него. Музиката и изобилието от цветове на бала, изглежда, се отдръпна на заден план, когато той заразглежда лицето й. Беше сигурен, че никога не са били запознати — Бог знае, че нямаше никога да забрави жена като нея — но все пак имаше нещо смущаващо познато в нея. Тя беше стройна и хладна в бледосинята си рокля, държеше се царствено, което не позволяваше никакъв намек за несигурност. Лицето й приличаше повече на създание на художник, отколкото на лице на реална жена, завладяващо хубава, със скули, които изпъкваха над нежните извивки на страните и челюстта. Най-впечатляващи от всичко бяха синьо-зелените й очи… те можеха да принадлежат на паднал от небето ангел — девствени, меки и същевременно познали тъгата в жестокия свят.

Може би сте ме виждали на сцената, бе казала тя.

— О! — възкликна тихо той. — Вие трябва да сте мисис Уентуърт. — Тя беше много по-млада, отколкото бе очаквал за такава известна артистка, чийто образ бе разпространяван в цяла Англия с рисунки, щампи и гравюри. Публиката беше луда по нея, също и критиците, които възхваляваха нейната привлекателност и умение. Тя имаше безспорен талант, но успехът й се дължеше повече на топлотата, с която грабваше сърцата на публиката и я правеше в миг позната и желана.

Шията й беше твърде крехка да поддържа тежестта на тежките руси плитки, завити и прикрепени за темето. Не беше сигурен дали й е подал ръка, нито дали тя я е приела, но изведнъж облечените в ръкавица пръсти се озоваха в неговите. Когато той ги повдигна до устните си, разбра, че тя трепери.

В главата му нахлуха въпроси. Боеше ли се тя от него? Защо стоеше тук сама? Несъзнателно направи гласа си по-мек, за да не плаши предпазливото същество пред себе си.

— Мога ли да ви бъда в услуга, мадам? Аз съм…

— Да, зная. Вие сте херцог Савидж. — Внезапно лицето й се бе променило, на устните й заигра светска усмивка. Тя отдръпна ръката си. — Моят театрален ръководител, мистър Скот, пожела да се запозная с вас. Той, изглежда, се надява, че аз ще мога да ви направя патрон на „Капитал“.

Изненадан от нейната прямота, Деймън не върна усмивката й, когато отговори:

— Трябва да опитате, мисис Уентуърт. Но аз никога не харча парите си за несериозни неща.

— Несериозни? Нима не вярвате, че хората имат нужда от време на време да потърсят спасение в света на театъра? Една пиеса може да накара публиката да изпита нещо, което никога не си е представяла преди. Понякога тя установява, че впоследствие чувствата и мненията й са се променили и възприема друг възглед за живота си… Това едва ли е несериозно, нали?

Той безучастно повдигна рамене.

— Аз нямам нужда от такова спасение.

— Нямате нужда? — Тя се взря още по-напрегнато в него, доколкото бе възможно. — Не вярвам това, милорд.

— Защо не? — Нито една жена не бе посмяла да говори така дръзко с него. Отпърво тя трепереше, а сега го обвиняваше. Ако искаше пари от него за „Капитал“, това беше нов подход за получаването им.

На шията й заигра руменина и запълзя към бузите й, сякаш тя се мъчеше да потисне някакво силно чувство.

— Никога не съм срещала човек, който е доволен от своето минало. Винаги има нещо, което бихме искали да променим, или да забравим.

Деймън стоеше неподвижно, главата му бе наведена към нея. Тя изглеждаше напрегната и неспокойна, като птица, която се готви да излети. Той трябваше да надвие порива да протегне ръце и да я задържи, да я остави при себе си. Нещо трептеше във въздуха между тях… някаква неуловима увереност, която го измъчваше.

— А вие? — прошепна той. — Какво искате да забравите вие?

Последва дълго мълчание.

— Един съпруг — изрече тя тихо, а ресниците й забулиха сините й очи.

Джулия не знаеше какво я накара да изрече такова нещо. Ужасена от своето безразсъдство, тя направи бърз поклон и се вмъкна в тълпата, преди той да има възможност да реагира.

— Чакайте — стори й се, че го чу да казва, но не му обърна внимание и побягна от балната зала.

Деймън гледаше подир нея, когато изведнъж един спомен опари мозъка му. Той си спомни Първомайската вечер в Уорикшир, очарователното момиче, което танцуваше на светлината на факлите. Девойката беше артистка от трупа на пътуващи актьори и той открадна целувка от нея. Нямаше съмнение, че това е тя и че по някакъв начин неговото предчувствие, че ще я срещне отново, най-сетне беше се осъществило.

— Господи! — възкликна той полугласно.

Смаян от ненадейната си сполука, Деймън бе приковал очи в мястото, където пред него бе стояла тя. Преди да се опомни, долови, че лейди Аштън го приближава. Тя сложи ръка фамилиарно върху ръкава му.

— Скъпи. — Гладкото й мъркане погали ухото му. — Очевидно ти завърза ново запознанство. Тя избяга, преди да можеш да я спреш. Трябва да ми кажеш какво си казахте с мисис Уентуърт! О, не се мръщи така — знаеш, че съм наясно за всичко, което вършиш. Ти нямаш тайни от мен, скъпи.

— Може би имам една-две — избъбри той.

Тъмните очи на Полин го погледнаха въпросително, червените й устни се нацупиха.

— Да не ти играе някаква игра?

— Попита ме дали желая да стана спонсор за „Капитал“ през идния сезон.

— И ти естествено отказа.

— Защо предполагаш, че е така?

— Понеже никога не се разделяш дори с шилинг, ако не е абсолютно необходимо да го похарчиш.

— С теб съм щедър — подчерта той.

— Да, което е абсолютно необходимо, за да запазиш моята привързаност.

Деймън се разсмя.

— И то си заслужава — отвърна той, а погледът му се плъзна по сладострастната й фигура. Тя беше облечена в рокля в морско зелено, скроена тясно около облите й гърди, избутвайки ги високо в разкошна гледка. Съвършените й бедра бяха подчертани от поли, украсени с пищни копринени цветя и с нефритови мъниста.

— Разкажи ми за мисис Уентуърт — започна да го придумва Полин и посегна нагоре да приглади тъмните му коси, сигурна, че фамилиарният й жест ще бъде забелязан от всеки около тях. — Как изглеждаше тя?

Деймън търсеше напразно подходяща дума за описание на жената, която беше срещнал. Като не намери такава дума, повдигна безпомощно рамене.

Устните на Полин се събраха в капризна гримаса, тя затръска глава и перото в смарагдов цвят, прикрепено за тъмните й коси, подскочи весело.

— Е, не се съмнявам, че тя като всяка артистка желае да вдигне полите си за всеки мъж, когото срещне.

Деймън си помисли с кисела гримаса, че поведението на Джесика Уентуърт не беше различно от това на Полин, само че Полин вярваше, че по произход стои по-високо от нея.

— Тя не изглежда да ходи безразборно с мъже.

— Говори се из цял Лондон, че има любов с Лоугън Скот. Достатъчно е човек да ги види как играят на сцената, за да се увери в това. — Тя подчерта думите си с леко драматично потрепване. — Нажежават въздуха с чувствата си! Но мистър Скот би имал същото въздействие върху всяка жена, сигурна съм.

Деймън знаеше малко за театралния свят, но като всеки друг беше сигурен в уменията на Лоугън Скот. Актьорът притежаваше по-естествен стил на игра от всички досега. Мощният му, но и раним Хамлет беше легендарен, той беше също толкова талантлив в леките комични роли като „Проваленият съпруг“. Макар че Деймън съвсем не притежаваше опитността на критик, той признаваше изключителната дарба на Скот да довежда публиката до мислите и емоциите на героя си.

Още по-впечатляващ беше притокът на пари, който Скот осигуряваше за театър „Капитал“, правейки го равностоен съперник на „Друри Лейн“. Беше опитен ръководител и на хора, и на печалби. Човек с такива способности ще бъде ухажван от каймака на обществото — и наистина се оказваше, че Скот има много приятели от добри семейства и с авторитет в страната. Те обаче никога не биха го приели напълно. Той беше самоиздигнал се човек и перовете вярваха, че е достигнал положение, за което не е дори мечтал. Мъжете и жените в актьорската професия съществуваха за забавление на масите и на аристокрацията, но не принадлежаха на никого, освен на собствения си половинчат свят на изкуство и илюзии.

Споменът за красивото лице на Джесика Уентуърт изникна неочаквано в съзнанието на Деймън. Какво щеше да стане с нея, когато не може повече да си изкарва прехраната от сцената? Една артистка има няколко възможности: освен като опита шанса си да бъде любовница на някой богаташ, да се омъжи за възрастен вдовец или за скромен притежател на благородническа титла…, но разбира се, мисис Уентуърт беше вече женена.

Какво бихте искали да забравите вие?

Един съпруг.

За какъв човек се бе омъжила? Кой беше той и защо…

— Скъпи, какво си се замислил толкова? — Полин го дърпаше властно за ръката. — Не съм свикнала да гледам как вниманието на някой мъж блуждае далеч-далеч, когато съм до него.

Деймън отърси мислите за Джесика Уентуърт от ума си и погледна Полин.

— Тогава ми дай нещо друго, за което да мисля — промърмори той и се усмихна, когато тя се наведе да му прошепне нещо предизвикателно на ухото.

Когато Джулия достигна мраморните стълби, които водеха за стаите на горния етаж, гърлото й беше стегнато и очите й пареха от сълзи. Тя спря на първата площадка и пръстите й стиснаха парапета.

— Джесика. — Тя чу гласа на Лоугън Скот и стъпките му по стълбите, които я приближаваха. Почака той да дойде, без да се обърне, защото не искаше да види лицето й.

— Какво се случи? — попита Скот с нотка на досада. — Погледнах към тебе и видях, че бягаш от балната зала като попарена котка.

— Уморена съм — успя да каже тя с пресипнал глас. — Тази вечер не мога да се върна там.

— Да не ти е казал някой нещо разстройващо? — Лоугън я хвана за рамото и я принуди да се обърне към него. Дъхът му замря, като видя сълзите й. — Кажи ми какво се случи. — В погледа му имаше гневно пламъче. — Ако някой негодник се е осмелил да те обиди, ще го изритам веднага оттук…

— Не — прошепна тя и се изтръгна от силната му ръка. — Никой не ми е казал нищо. Аз съм съвсем добре.

Лоугън се намръщи, като видя как тя крадешком изтрива с пръсти мокрите си бузи.

— Вземи. — Бързо бръкна в зеленото си сако и извади ленена носна кърпа.

Джулия прие кърпата и си избърса очите, опита се да успокои дишането си. Не беше сигурна как се чувства — уплашена, сърдита, печална… може би дори облекчена. Най-после беше срещнала съпруга си, беше говорила с него, гледала в очите му. Савидж приличаше на студен, сдържан мъж, мъж, с когото тя не желаеше да има нещо общо. Той чувстваше същото — не я искаше, никога не й беше писал, нито се бе опитал да я намери и бе готов да забрави за съществуването й. Макар че изглеждаше абсурдно, тя се чувстваше предадена от него.

— Може би ще мога да ти помогна по някакъв начин — обади се Лоугън.

Джулия се усмихна кисело.

— Преди никога не си ми предлагал помощ. Защо сега изведнъж?

— Защото никога не съм те виждал да плачеш.

— Виждал си ме стотици пъти.

— Но никога наистина. Искам да зная какво се случи тази вечер.

— То е свързано с моето минало — отвърна тя. — Мога да ти кажа само това.

— Така ли? — Сините му очи проблеснаха. — Никога не съм имал нито време, нито търпение да разрешавам загадки — но съм любопитен за теб, мисис Уентуърт.

През двете години, откак се познаваха, Лоугън никога не беше правил личен коментар за нея. Интересът му към нея беше същият като към всички останали участници в трупата, освен грижата да изпълняват най-добре спектаклите на сцената. Джулия познаваше неговите приятелски грубости, изблиците му на нетърпение, начина, по който той понякога променяше личността си, за да получи онова, което иска.

Но да признае, че е любопитен за нейното минало… това сякаш беше друг човек.

— Моите тайни не са чак толкова интересни — каза тя, прибра полите си и слезе бавно по стълбите.

— Съмнявам се — измърмори Лоугън и я проследи с поглед, докато тя изчезна от очите му.

За облекчение на Джулия тя не срещна лорд Савидж на следния ден. Гостите за уикендското парти се отдадоха на различни външни забавления. Денят бе хубав, лазурносиньото небе бе изпъстрено от дантелено — бели облаци. Дамите се разхождаха из подредените градини, пробваха умението си в стрелба с лък, други пък заминаха с екипажи да разглеждат местни забележителности. Мъжете отидоха на лов в горите, да ловят риба в близката река, или се събираха на групи да пият и побъбрят.

Макар Джулия да изпадна в меланхолия, тя се постара да поддържа оживени разговори с другите гостенки. Беше лесно да забавляваш лейди Брандън и нейните приятелки със случки из живота на театъра. Жените бяха възхитени от подробностите на един свят толкова непознат за тях. Всяко споменаване особено на Лоугън Скот гарантираше голяма доза интерес от страна на жените.

— Мистър Скот играе любовникът прекрасно на сцената — забеляза една жена със страстно мъркане. — Човек не може да не си помисли дали той не е еднакво любвеобилен и вън от сцената. Можете ли да ни осветлите по въпроса, мисис Уентуърт?

При този скандален въпрос избухнаха шокирани въздишки, а сетне групата жени се наведе неусетно напред да чуе отговора. Джулия се усмихна на красивата тъмнокоса жена, която домакинята беше преди това представила като лейди Аштън.

— Вярвам, че мистър Скот е любвеобилен към извънредно много дами… но той спазва политиката никога да не се замесва с актриси, по причини, които не желае да ни обясни.

— Гледах двама ви в „Ромео и Жулиета“ — обяди се темпераментно друга жена. — Между вас имаше толкова истинско чувство! Не беше ли поне малка част от това чувство истинско?

— Всъщност не — призна откровено Джулия. — Като изключим по някой момент от време на време, който ми се струва толкова истински, че не мога да повярвам, че играя в пиеса.

— И в такъв момент влюбвате ли се във вашия партньор, изпълняващ главната роля?

Джулия се разсмя.

— Само докато падне завесата.

След чая всички отидоха да се преоблекат в изискани вечерни тоалети. Жените обикновено обличаха рокли от тънка, набръчкана коприна или украсен с ленти газ, а мъжете с лъскави ленени ризи, шарени жилетки и тесни панталони, прихванати под стъпалото, за да стоят опънати. Джулия облече рокля с ниско изрязано елече, ушито с малки, плоски плисета. Тясна ивица нежна жълта дантела покриваше, но не скриваше напълно сенчестата долинка между гърдите й. Късите буфан ръкави бяха направени от газ и гарнирани също с жълта дантела.

Вечерята представляваше грандиозна поредица от печени меса и дивеч, пудинги във фантастични формички, желета с особен вкус и безброй ястия от зеленчуци със сос. Цяла армия прислужници се движеха с изискана припряност, за да сервират на двестате гости, настанени на две дълги маси в средата на трапезарията. Към края на пиршеството бяха поднесени кошнички, пълни с кремове и пасти, както и подноси с горски и обикновени плодове.

Въпреки съблазните, поставени пред нея, Джулия яде умерено. Тя знаеше, че както обикновено Лоугън ще бъде помолен да забавлява след вечеря гостите, а тя ще трябва да го придружава. Никога не можеше да изпълнява нещо добре, ако стомахът й е пълен, защото това я правеше мудна и сънена. Тази вечер тя особено държеше разумът й да е на място.

Джулия зърна лорд Савидж на съседната маса, разговаряше с жените отдясно и отляво. И двете дами, изглежда, намираха компанията му за завладяваща. Те често повдигаха ръце да оправят някой паднал кичур или да попипат бижутата си като пърхащи птички, чистейки перата си с надеждата да изтръгнат неговото възхищение. Джулия се питаше дали всички жени се държаха със Савидж по такъв начин. Може би това беше неизбежно. Какъвто и да бе характерът му, неговото богатство и добра външност бяха безспорни. При това сдържаността му предизвикваше всяка жена да опита да привлече вниманието му. Джулия беше спокойна, че той хвърли поглед само веднъж към посоката, където седеше тя. Очевидно беше забравил всичко, свързано с нея, интересът му бе отклонен от други, по-достъпни жени.

Когато вечерята завърши, дамите се отделиха за чай и клюки, оставяйки мъжете да се насладят на различните марки пури и чаши силно, ароматично порто. По-късно те всички се събраха в големия салон, където бяха наредени много столове и малки канапета.

Като влезе в салона под ръка с Лоугън, Джулия не се изненада, когато лейди Брандън ги приближи с очаквателен поглед на кръглото си лице. Не всяка домакиня имаше щастието да осигури на гостите си възможността да се насладят на изпълнението на Лоугън Скот като забавление след вечерята.

— Мистър Скот — прошепна лейди Брандън и пълните й бузи поруменяха, — вие може би ще ни почетете с рецитал или характерен откъс от пиеса?

С елегантен жест Лоугън пое закръглената ръка и се поклони над нея. Той имаше подход с жените, независимо от възрастта им, вида, или обстоятелствата, което ги караше да примират от възторг. Скот се вгледа в очите на лейди Брандън и тя сякаш потъна в богатите сини дълбини на неговия поглед.

— Ще бъде голямо удоволствие за мен, мадам… но с това едва ли ще се отплатя за вашето великолепно гостоприемство. Има ли нещо конкретно, което ще предпочетете?

— О! — Лейди Брандън си пое дъх, а ръката й явно трепереше. Устните й като на младо момиче се разтвориха в безпомощна усмивка. — О, всичко, което изберете, ще бъде подходящо, мистър Скот. Но… нещо романтично ще бъде много уместно!

— Нещо романтично — повтори Лоугън усмихнат на домакинята, сякаш тя беше най-умната жена на света. — Ще се постараем, мадам. — Той погледна Джулия и повдигна въпросително рижите си вежди. — Да изпълним ли сцена от новата ми пиеса, мисис Уентуърт?

Джулия прошепна съгласието си с хрисима усмивка, знаейки, че той ще предпочете тъкмо това. Веднъж-дваж през всеки сезон Лоугън поставяше пиеса, която сам бе написал, винаги социална сатира, заредена с остроумие и чар. Макар да не бе гений, Лоугън беше добър писател с верен усет за това, което ще хареса на публиката. Най-новата му творба, „Моята лейди измамница“, беше история за един благородник и една благовъзпитана жена, която минава пред редица неправдоподобни, но забавни перипетии, те се представят за собствените си слуги: той за лакей, а тя за прислужница. Естествено героите се срещат и влюбват, но усилията им да поддържат измамите и да останат верни един на друг, пораждат много комични резултати. Пиесата леко дразнеше аристокрацията за тесногръдите й възгледи и задушаващи социални правила.

Това едва ли беше оригинално, но Лоугън знаеше как да го оформи в нещо свежо и забавно. Джулия харесваше историята за двама, които се откриват взаимно без принудите на своя обикновен живот. Лоугън още не бе решил дали да й даде главната роля в постановката. Беше ясно, че ще избира между Джулия и Арлис Бари, друга млада актриса в трупата. Джулия искаше ролята за себе си, но знаеше, че решението ще зависи от това дали Лоугън ще предпочете романтичния подход на Джулия, или по-широкия комичен аспект на Арлис. Може би всичко вървеше добре тази вечер, а това щеше да наклони решението му в нейна полза.

Когато групата гости зае места в салона, оставяйки празно място отпред, Лоугън пристъпи една-две крачки и представи себе си и Джулия. Накратко описа сцената, която щяха да изпълнят пред гостите, и спомена, че ако пожелаят да видят цялата пиеса, тя ще се играе в театър „Капитал“ по-късно.

Докато Лоугън говореше, Джулия подреди мислено редовете на диалога. Но усещаше странен нервен трепет по целия си гръб и напълно загуби самообладание, когато почувства мрачното присъствие на лорд Савидж, седнал наблизо. Той като с магнит я привличаше.

Савидж изглеждаше спокоен и доволен, протегнал дългите си крака, докато слушаше лекото бъбрене на лейди Аштън. Но погледът му бе прикован върху Джулия. Сърцето й се разтуптя, когато разбра, че той е очарован от нея. Може би беше все пак способен да усети връзката, изкована между тях от детинство, която бе променила курса на техния живот.

Джулия не беше си представяла никога, че един ден ще играе пред него. Тя бе изпълнявала такива салонни сцени и преди, било с Лоугън, било с други актьори. В играта пред такава малка публика имаше по-голяма интимност, отколкото в театъра.

Лоугън даде знак на Джулия да излезе с него в предната част на салона. Тя се опита да се подчини, но за пръв път в живота си се скова. Краката й бяха изтръпнали, чувстваше само ледени иглички в глезените, а гърдите й бяха изпълнени с паническия пулс на уплашеното й сърце. Тя не можеше да играе, не можеше да изпълни тази сцена. Знаеше, че Лоугън ще забележи пребледнялото й лице. Той не показа никаква реакция, освен една приятна, окуражителна усмивка. Хвана я за ръката толкова здраво, че я заболя, и това донякъде възстанови усещанията й.

— Искаш ли малко вино? — прошепна той, повел я към предния край на салона.

Тя намери сили само да прошепне:

— Аз… аз не зная.

Лоугън й подаде sotto voce1 репликата, постарал се това да изглежда на другите в салона като че ли предлага на партньорката си съвет. Думите му обаче никак не бяха успокояващи:

— Чуй. Пет пари не давам за това как се чувстваш или какво става в калпавия ти мозък сега. За мен са важни само пиесата и театърът ми. Ако държиш на кариерата си, ще направиш проклетата сцена, както сме я репетирали. Ти си артистка. Направи това, за което съм те наел.

Джулия кимна сковано, почувствала топлината да се възвръща в страните й. Тя трябва да изиграе сцената, независимо че я наблюдава отдавна изгубеният й съпруг. Тихото грубиянство на Лоугън й напомни за усилията, които бе положила, за да стане Джесика Уентуърт. Тя не можеше да ги унищожи сега в един-единствен миг.

— Кажи ми първия ред — прошепна тя неуверено.

— За Бога… — промърмори Лоугън и я погледна строго. — Аз ще започна, а ти се опитай да ме последваш.

Джулия отиде до място на няколко ярда от Лоугън и се съсредоточи в него отчаяно, очаквайки първите му думи. Сцената представляваше моментът, в който двамата влюбени откриват взаимно истинската си същност. Като се вгледа в Лоугън, тя видя как лицето му се промени и той започна да й говори като влюбен. Джулия почувства как навлиза в ролята без усилие, почти без да мисли. Беше по-съсредоточена от всеки друг път в живота си. Смътно усещаше вълнението в салона, но беше твърде погълната от играта, за да обърне сериозно внимание на това.

Когато героите откриха взаимната си заблуда, те преминаха през светкавично бърза верига реакции, неверие, оскърбления, самозащита, облекчение и безпомощна страст.

Деймън следеше изпълнението с напрегнато внимание, със затаен дъх. Всяка дума на актьорите изглеждаше спонтанна, сякаш те изживяваха сцената, а не изпълняваха откъс, който, изглежда, е бил репетиран много пъти преди. Ясно беше, че Джесика Уентуърт е актриса с изключителен талант.

— Божичко, те и двамата са чудесни — прошепна Полин, която никога досега не бе похвалила някого, ако не може някак да включи и себе си в похвалата.

Деймън не отговори. Въпреки възхищението си неприятно чувство го завладя, като гледаше двамата актьори. Беше ли истинско чувството, което като че ли бликаше между тях? Нима бе възможно да е просто илюзия? Той се питаше дали Лоугън Скот е държал истински Джесика в прегръдките си, дали я е целувал наистина, дали е имал изключителното й тяло под себе си. Нито един нормален мъж не би устоял на такава сатанинска съблазън. Деймън си представи как ще изглежда Джесика Уентуърт в момент на страст, трепереща и порочна в момента, в който се отдава на любовника си.

Струйка пот потече под колосаната вратовръзка на Деймън. Той пое дълбоко дъх. Това беше безумие, но той изпита порив да изтича до импровизираната сцена и да откъсне Джесика от Лоугън Скот. Неговото пронизващо чувство за нейното присъствие, влудяващото желание да я докосне, да усети аромата й, да я вкуси, беше разтърсващо. Винаги бе успявал да контролира както себе си, така и обстоятелствата, бе държал на това откак се помнеше. Не бе позволил на никого да господства над него… особено когато разбра преди доста време, че бъдещето му е пожертвано за благополучието на неговото семейство. Не беше никога желал така безумно, с чувство, което обхващаше и тялото, и душата и оставяше само един избор — да преследва целта си.

Сцената завърши, когато Лоугън Скот се наведе над Джесика и страстно я целуна. Ръцете на Деймън се свиха в юмруци, ревността го обзе стремително. В салона отекнаха аплодисменти, гостите възкликнаха възхитено. Широко усмихнат, Лоугън Скот отклони молбите за още една сцена или монолог, нещо друго, което да изпълни пред тях. Скоро той и Джесика Уентуърт бяха наобиколени от почитатели.

— Красива двойка — забеляза Полин, въртейки усърдно ветрило от коприна и дантела, за да разхлади лицето и гърлото си. — Днес следобед мисис Уентуърт каза, че техните отношения са строго професионални… но само един глупак може да вярва на това.

Преди Деймън да успее да отговори, по-младият му брат Уилям го приближи и покорно се поклони над грациозно протегнатата към него ръка на Полин.

— Изглеждате прекрасно тази вечер, лейди Аштън… както винаги.

Полин се усмихна кокетно.

— Колко очарователен сте, лорд Уилям.

Уилям се обърна към Деймън, а сините му очи блестяха от ентусиазъм.

— Доста добро изпълнение, нали? Никога не съм предполагал, че може да съществува жена с таланта на Лоугън Скот… но мисис Уентуърт е превъзходна, както и той. Искам да се запозная с нея, Деймън.

— Тя е омъжена — отговори Деймън категорично.

— Това не ме интересува.

Полин се разсмя на младежката страст на Уилям.

— За момък с твоята външност и кръв това няма да бъде трудно, мило момче. В края на краищата тя е актриса. Но трябва да те предупредя — тя вероятно ще иска цяло богатство бижута в замяна на своята благосклонност.

— Няма да бъде цяло богатство, което да превиши твоята цена, скъпа — забеляза кротко Деймън. В отговор Полин се смръщи високомерно, а Уилям потисна непредпазливия си смях. — Извини ме — продължи Деймън и стана от стола си, — искам да разменя няколко думи с мистър Скот.

— За какво? — попита рязко Полин, но той пренебрегна въпроса й и се отправи към Лоугън Скот, чиято рижа глава се виждаше едва-едва над множеството около него. Деймън бе изпълнен с най-парещото нетърпение, което бе изпитвал. Искаше му се да изчезнат всички в салона, с изключение на Джесика Уентуърт.

Скот бе твърде зает и не забеляза, когато Деймън застана наблизо. Сините му очи все пак срещнаха очите на Деймън и макар че не бяха официално запознати, в погледите им се четеше, че се познават. Скот ловко се освободи от два-три едновременни разговора и се приближи до Деймън. Въпреки че не беше толкова висок, колкото Деймън, той имаше широки рамене и беше едър. Изглеждаше преуспял, много културен мъж, богат човек и с вида си опровергаваше слуховете, че е син на най-обикновен рибар от източния край на Лондон.

— Лорд Савидж — каза Скот и премести чашата вино от дясната си ръка в лявата, за да се ръкува крепко с новодошлия, — съжалявам, че никога не сме имали възможността да се срещнем досега.

— Мистър Скот — отвърна Деймън, като отвърна на ръкостискането. — Отдавна се възхищавам на таланта ви.

— Благодаря ви, милорд. — Подвижните черти на Скот се отпуснаха в израз на кротко недоумение. — Надявам се, че сте харесали тазвечерната сцена. Тя скромно илюстрира много достойни продукции, които ще бъдат показани в „Капитал“ този сезон.

— Да, харесах я. Всъщност тя толкова ми хареса, че изпитах желание да направя дарение на театъра.

— О! — Проблясък на задоволство се появи в сините очи на Скот и той отпи голяма глътка вино. — Това ще бъде много високо оценено, милорд.

— Надявам се, че пет хиляди лири ще ви помогнат значително.

При споменаването на сумата Скот едва не се задави с виното. Като възстанови бързо спокойствието си, той загледа Деймън с искрено учудване.

— Сигурен съм, че съзнавате, лорд Савидж, че това е необикновено щедро дарение. Имате най-дълбоката ми благодарност, както и тази на всички артисти от „Капитал“. — Той замълча и погледът му стана замислен. — Но все пак… не мога да не подозирам, че ще искате нещо в замяна за такава голяма сума.

— Имам една малка молба.

— Предполагах. — Скот повдигна въпросително вежди.

— Бих искал мисис Уентуърт да вечеря с мен някоя вечер в моето имение.

Скот изглеждаше невъзмутим при думите на Деймън. Несъмнено много мъже бяха показали такъв интерес и преди към Джесика Уентуърт.

— А ако тя откаже?

— Парите остават за вас.

— Драго ми е да чуя това, лорд Савидж. Понеже мисис Уентуърт не е жена, която може да бъде купена, нито лесно уговорена да постъпи така. Ще ви кажа, че десетки господа са се провалили при нея. Тя, изглежда, не се интересува от богатството или от общественото положение и доколкото зная, не изпитва желание за протекция от страна на някой мъж. Ще ви кажа направо, че съм готов да се обзаложа, че тя ще откаже всякаква покана от ваша страна.

— Може би вие имате известно влияние над нея — предположи тихо Деймън. — Надявам се да го употребите в моя полза.

Погледите им се срещнаха, сините очи се взряха в стоманеносивите. Беше невъзможно Деймън да отгатне дали Скот изхожда от някакво бащинско чувство към Джесика Уентуърт, или чувствата му преминаваха прага на обикновената ревност. Скот отговори с глух глас:

— Не мога да бъда винен, че не желая да настоявам мисис Уентуърт да бъде замесена в ситуация, която може да я компрометира, или да се окаже затруднителна за нея…

— Аз само искам да прекарам няколко часа с нея — изрече Деймън спокойно. — Давам ви честната си дума, че тя няма да бъде оскърбена по никакъв начин. Искам да я уговорите да приеме поканата ми. Ако тя не желае, дарението ми за „Капитал“ пак ще бъде получено от вас, както се уговорихме.

Скот се поколеба, после отпи друга глътка вино. Бидейки светски човек, той разбираше, че се очаква някаква отстъпка от него — всъщност необходима, независимо от уверенията на Деймън в обратното. Една вечеря не беше толкова много в замяна на петте хиляди лири.

— Добре. Ще обсъдя въпроса с нея.

— Благодаря. — Деймън се постара да не издаде нищо с лицето си, но сякаш за пръв път можа да поеме въздух с пълни гърди, откак Джесика Уентуърт го бе омагьосала. Това сигурно ще стане — Скот ще я убеди да се срещне с него и той ще прекара няколко часа насаме с нея.

Трябва да беше загубил разсъдъка си. Изобщо не се държеше така, както по-рано. Никога не бе се подчинявал на импулс — пресмяташе и планираше всяко свое действие. Но той ще си позволи това временно опущение, дори и само заради това, че няма друг избор.

Когато се разделиха с Лоугън Скот, Деймън зърна Джесика, която стоеше на няколко ярда по-настрана в собствената си група почитатели. Укоризненият й поглед беше отправен към него, сякаш тя вече знаеше какво е направил.

— Какво му каза? — попита Полин веднага щом той се върна при нея и Уилям. Ясно личеше, че е била отегчена, задето я е изоставил за няколко минути.

Деймън повдигна рамене и я погледна ласкаво.

— Реших да стана спонсор на „Капитал“.

— Ти? — Полин го изгледа скептично.

— Ти никога не ходиш на театър, ако не те ударят по главата и не те замъкнат насила там — коментира Уилям. — Защо изведнъж проявяваш интерес към „Капитал“?

— Да, защо? — попита Полин, с устни, свити от подозрение.

— Искам да разширя интересите си — отговори Деймън, а в очите му се четеше предупреждение двамата да не му задават повече въпроси.

— Какво ти каза той? — поиска да знае Джулия веднага щом можа да се отдели от гостите и да отведе Лоугън Скот настрана, за да не чуят разговора й с него.

Очите на Лоугън бяха невинни, сини езера.

— Кой?

— Лорд Савидж — изрече тя през зъби. — За какво говорихте двамата? Видях израза на лицето ти — онзи израз, който винаги се появява, когато някой ти предлага пари.

— Добре, ще ти кажа. — Той се усмихна и разтвори ръце в умолителен жест. — Лорд Савидж смята да направи хубаво дарение на „Капитал“. Много щедър човек. Приятен, изискан…

— Престани да го хвалиш и ми кажи какво искаше той!

— Ще го обсъдим по-късно.

Под въздействието на внезапно избухнало в нея раздразнение, Джулия го хвана за ръката и пръстите й се впиха във финия, тъмнокехлибарен плат на сакото му.

— Спомена ли за мен?

— Защо питаш за това? — Погледът на Лоугън се втренчи в очите й. — Да, всъщност спомена. Какво има между вас?

— Нищо — отвърна веднага тя. — И нищо няма да има. Аз не се интересувам изобщо от него.

— Жалко. Защото му обещах нещо.

— Нямаш право да даваш каквито и да било обещания, които засягат мен! — изрече разгорещено тя.

— По-тихо — прошепна Лоугън, обезпокоен, че другите гости наоколо могат да ги чуят. — Никой няма да те принуждава да вършиш каквото и да било. Ще говорим по-късно, когато бъдеш в състояние да контролираш емоциите си.

Джулия си наложи да си вдъхне спокойствие и пусна ръкава на Лоугън.

— Кажи ми сега, или ще полудея.

— Савидж иска да вечеря с теб някоя вечер.

— Не!

— Преди да откажеш, нека ти напомня няколко факти. Аз ти плащам най-високата заплата в трупата, като изключим мен. Не пестя разходите за твоите костюми от най-добрата коприна и кадифе, и истински бижута, които да носиш. Избирам ти най-добрите партньори на сцената и пиеси, които да подчертаят таланта ти по най-добър начин. Не мисля, че една безобидна вечеря с лорд Савидж ще бъде твърде голямо изпитание за теб в замяна на петте хиляди лири, които той дарява на театъра.

— Безобидна вечеря? — присмя се тя. — Ако ти, мистър Скот, си решил да станеш сводник, бъди поне честен в случая. Аз не съм наивница.

— Не, само си неблагодарна — каза той спокойно.

— Аз работих усилено за теб през последните две години — според изискванията на моя договор.

— Всяка друга актриса от трупата би приела поканата на Савидж с удоволствие.

— Тогава прати някоя от тях на мое място. Прати ги всичките, ако искаш!

— По дяволите! — изруга тихо Лоугън. — Откажи на Савидж, щом искаш така. Но в случая има цена, която трябва да се плати. Ти доказа тази вечер, че заслужаваш да ти се даде главната роля в „Моята лейди измамница“, но няма да я получиш, нито каквито и да е други роли, които искаш през този сезон, ако не приемеш поканата на Савидж. И преди да ме обвиниш, че постъпвам нечестно, спомни си, че без подготовката, която ти дадох, и близкото внимание за твоята кариера, ти вероятно щеше да обикаляш из провинцията с група странстващи артисти.

Джулия му хвърли поглед, който изразяваше безсилна ярост и се отдалечи от него, като се отскубна от господата, които се опитваха да се запознаят с нея.

Застанала пред затворената врата на една от спалните на втория етаж, Джулия повдигна ръка да почука, после се разколеба. Беше късно, всеки се беше оттеглил в стаята си за през нощта. Зад тази врата и зад много други се чуваше шум от чекмеджета и гардеробни шкафове да се отварят и затварят, както и тихият говор на прислугата, която помагаше на гостите да се облекат за спане.

След като подкупи един прислужник да й каже в коя стая се намира херцог Савидж, Джулия дойде тук със смесено чувство на страх и решителност. Тя никога не бе посещавала мъжка стая преди, но този й се струваше единственият начин да говори със Савидж насаме. Тя ще застане пред него и ще му обясни, че каквито и да са намеренията му, той няма да получи нищо от нея. Може би тогава Савидж ще оттегли поканата си за вечерята.

Тя беше ужасно нервна, почти в същата паника, както по-рано тази вечер. Поела дълбоко въздух, за да повъзвърне спокойствието си, събра сили да почука. Треперещите й кокалчета едва докоснаха вратата. Но колкото и слаб да бе звукът, той беше забелязан. Джулия пребледня, когато чу глух въпрос отвътре. След секунди дръжката се извъртя и тя се намери пред мрачните сиви очи на лорд Савидж.

Джулия се опита да заговори, но гърлото й беше се схванало и всичкото, което можа да направи, беше да стои там мълчаливо. Сърцето й биеше безумно, в ушите й отекваше звукът на бързи барабани. Тя беше видяла актьорите от „Капитал“ в различни степени на голота, когато бързо трябваше да сменят костюмите си и бе невъзможно да се преоблекат скрито — но сега беше много по-различно да се изправиш пред лорд Савидж, когато той е само по копринен халат с цвят на бургундско вино. В ограниченото пространство на апартамента той изглеждаше по-едър, отколкото долу в просторната бална зала, широките му рамене се извисяваха над нея.

Савидж наклони главата си, без да сваля поглед от лицето й. Тя разбра, че го е изненадала с появата си тук и по това време. Но това беше добре — да се покаже смела и уверена.

— Мога ли да вляза? — попита тя и гласът й прозвуча чудотворно стабилен.

Вместо отговор той разтвори вратата и й направи знак да влезе. Джулия пристъпи една-две крачки, но се спря, като видя един камериер да събира бельото в ъгъла.

— Достатъчно — измърмори Савидж на прислужника, който кимна, след което тихо затвори вратата след себе си.

Те бяха сами, в стая, изпълнена с жълт брокат, махагонови мебели и картини с хармонични пасторални сцени… сами и отправили очи един в друг след толкова години. Нямаше начин Савидж да знае коя е тя, но Джулия все още се чувстваше разголена и в опасност, като единствената й закрила бяха нейните тайни.