Ще те открия някой ден

Шеста глава

Деймън се събуди бавно, учуден, че се намира в непознато легло. Лек аромат на дамски парфюм лъхаше от възглавницата до него. Все още сънен, той притисна лице в уханието на кремавите чаршафи. Споменът за предишната нощ нахлу в него и той отвори очи.

Беше сам в леглото на Джулия.

Джулия… тя никога не е била повече от едно име за него, сянка от миналото, но изведнъж бе станала поразително реална. Видя петната кръв по чаршафа и очите му се разшириха от изненада. Не беше допускал възможността Джулия да е невинна. Никога не му се бе случвало да е с девственица, единствено със зрели жени, обиграни във всички аспекти на страстта. Сексът досега бе за него весела игра, обикновено удоволствие, различно от преобразяващото преживяване от миналата нощ. Джулия беше единствената жена на света, която принадлежеше само на него.

Защо тя му се отдаде, както на никой друг преди? Положително не беше първият мъж, който я беше пожелал. Била е желана от всеки мъж в Лондон. Логично търсеше всевъзможни причини, за които тя му бе дарила девствеността си при толкова много още неразрешени въпроси между тях, и не можеше да измисли нищо.

Искаше я пак в леглото, сега. Тя беше толкова невероятно красива, толкова безизкусна и доверчива! Искаше да я възбужда, успокоява и гали, да я накара да почувства неща, които никога не е мислела за възможни. А после да я държи с часове в ръцете си, когато тя ще потъне в сън и ще бди над сънищата й. Беше му хрумнала съвсем изведнъж натрапчивата идея да я вижда всеки ден и нощ, да знае с всяка фибра на съществото си, че това е завинаги. Не можеше да си представи бъдеще без нея.

Като отхвърли завивките, Деймън тръгна гол из стаята да събере разхвърляните дрехи. Облече се бързо и дръпна тежките зелени завеси, за да погледне през прозореца. Навън беше още рано, утринното слънце започваше да се изкачва над кулите и високите покриви на града.

Малката къща беше тиха, с изключение на стъпките на камериерката в преддверието. Като видя Деймън да слиза по стълбите, тя поруменя.

— Милорд — каза тя, — ако желаете чай и закуска…

— Къде е жена ми? — прекъсна я безцеремонно той.

Прислужницата отстъпи една-две крачки при приближаването му, явно несигурна дали трябва да го смята за луд или не.

— Мисис Уентуърт е в театъра, сър. Имат репетиции всяка сутрин.

В „Капитал“ значи. Деймън изпита досада, че Джулия не го е събудила, преди да излезе. Реши да я последва и да я види незабавно. Имаха да говорят за много неща. От друга страна, той трябваше да се погрижи за свои работи, някои от които засягаха Полин. Намръщи се на нервната прислужница.

— Кажете на мисис Уентуърт да ме очаква довечера.

— Да, милорд — отговори момичето и се дръпна назад, когато той се упъти към вратата.

В „Капитал“ бе ужасна сутрин. Джулия знаеше, че изпълнява лошо ролята и разстройва до крайна степен Лоугън Скот. Не бе запомнила добре репликите си. Изглеждаше невъзможно да се съсредоточи. В добавка към ужасното главоболие, което я мъчеше, болеше я всяка частица на тялото, а най-много от всичко умът й бе изпълнен с мисли за последната нощ и за това какво бе извършила.

В момент на безразсъдство тя бе направила ужасна грешка. Изглеждаше напълно справедливо да бъде с Деймън. Беше самотна, уязвима, жадуваща за удоволствието и спокойствие, които й предлагаше той. В рязката светлина на деня обаче всичко изглеждаше различно. Тя усещаше ужасна тежест в себе си, тайните й бяха се изплъзнали, литнали далеч от досега й, преди да може да ги улови и върне обратно. Дори познатата атмосфера на театъра не можеше да я утеши. Може би сега Деймън вярва, че е получил права над нея. Тя трябва да му изясни, че независимо от случилото се, принадлежи само на себе си.

— Не допускай грешката да си мислиш, че не мога да те сменя — предупреди я нервно Лоугън, но с тих глас, когато тя се запъна неприятно в друга една сцена. — Не е още късно за мен да дам ролята на Арлис. Ако не започнеш да проявяваш интерес към това, което вършиш…

— Дай я тогава на нея — отвърна Джулия и му отправи кипящ от гняв поглед. — В момента ми е все едно.

Несвикнал с такъв отпор, Лоугън отхвърли яростно тъмно махагоновата си коса и тя почти щръкна. Сините му очи блестяха от досада.

— Ще повторим сцената отново — изрече той със стиснати зъби. Махна властно към другите актьори на сцената: Чарлс, Арлис и възрастния мистър Къруин. — Нареждам ви вие тримата да отидете в „зелената стая“ и да научите ролите си. До този момент не мога да оценя репликите ви много по-високо от тези на мисис Уентуърт.

Малката група се подчини с леко недоволство, но очевидно бяха облекчени, че се отървават от наситената с напрежение театрална сцена. Лоугън се обърна към Джулия.

— Започваме ли? — попита студено той.

Без да каже дума, тя отиде към левите кулиси, откъдето трябваше да влезе. Сцената бе такава, в която двамата главни герои, Кристин и Джеймс изпитват първите мъки на любовта. В ролята на укриващата се Кристин Джулия трябваше да се увлече от свободата на своята маскировка на прислужница. Тя е смутена от това, че е привлекателна за един обикновен лакей, но не може да се разкрие пред него.

Опита се да предаде нещо от чувствата на героинята — смесица от желание и несигурност… докато съзря, че Джеймс я чака. С възбуден смях тя се втурна към него и се намери в обятията му.

— Не мислех, че ще дойдеш — каза той и я подхвърли леко, за да може след това тя да стъпи сама на земята. Отмахна една къдрица от лицето й, сякаш не можеше да повярва, че тя е реална.

— Не исках да го направя — отговори задъхано тя. — Не можех да устоя на това свое желание.

С нескрита импулсивност той се наведе да я целуне. Джулия затвори очи, знаеща какво да очаква. Беше целувана безброй пъти на сцената независимо какво изпълнява, от Лоугън, от Чарлс и дори веднъж от мистър Къруин, който играеше възрастен монарх, женен за млада и красива жена. Макар че Лоугън бе красив, целувките му никога не въздействаха на Джулия. Бяха твърде професионални. Не бе необходимо да чувстваш нещо, за да убедиш публиката, че е истинско.

Усети как устните му докосват нейните… но изведнъж споменът за миналата нощ проблесна в ума й… Жарките устни на Деймън, натискът на ръцете му, заключили я срещу нетърпеливото му тяло, страстта, която я изпълваше…

Джулия се откъсна от Лоугън с приглушен звук, гледайки го смаяно, докосвайки устни с треперещите върхове на пръстите си.

Героят Джеймс се изгуби и на негово място се появи познатото изражение на Лоугън. Той изглеждаше объркан, поклащаше бавно глава. Вибрираща нотка гняв се усети в гласа му:

— Какво ти става, по дяволите?

Джулия се извърна от него и затърка ръце възбудено:

— Нямам ли право на един лош ден като всички останали? Никога не си толкова рязък с другите, когато имат трудности с някоя роля.

— Очаквам повече от теб.

— Може би това е грешка — отговори остро тя.

Погледът му се заби в гърба й.

— Очевидно е така.

Тя пое дълбоко дъх и се обърна към него.

— Искаш ли да опитаме сцената отново?

— Не — отвърна кисело Лоугън. — Днес ми похаби достатъчно време. Вземи свободен следобед… Аз ще работя с другите. И те предупреждавам, че ако не си в идеална форма утре, ще дам ролята на друга актриса. Тази пиеса означава твърде много за мен. Проклет да бъда, ако позволя на някого да я провали.

Джулия наведе очи, почувствала угризения.

— Няма да те разочаровам пак.

— Най-добре не го прави.

— Да съобщя ли на другите, че ги викаш да дойдат тук?

Той кимна и й направи знак да си върви, лицето му бе сковано.

Като въздъхна, Джулия тръгна от сцената към кулисите. Търкаше слепоочията и очите си в опитите си да прогони главоболието.

— Мисис Уентуърт? — Колебливият глас на един млад мъж се вряза в мислите й.

Джулия спря и погледна към обадилия се. Това беше Майкъл Фиске, художник-декоратор с изключителен талант. Въоръжен с боя и четки, той бе създал някои от най-красивите и оригинални кулиси и декори, които Джулия бе виждала. Други театри също бяха признали таланта на Фиске и се опитваха да го прикоткат за себе си, принуждавайки Лоугън Скот да му плаща необикновено висока заплата, за да задържи способния художник при себе си. Със своето обичайно самоуверено перчене Фиске бе подчертал на Лоугън и на всеки друг в „Капитал“, че си заслужава високите заплати.

Ала нормалното за него наперено изражение днес се беше изпарило и лицето му изглеждаше странно колебливо. Стоеше в сянка и държеше малък, но обемист пакет, а топлите му кафяви очи гледаха умолително.

— Мисис Уентуърт — повтори той и Джулия го приближи.

— Да, мистър Фиске? — попита тя с елемент на загриженост. — Случило ли се е нещо неприятно?

Той повдигна широките си рамене и стисна по-здраво пакета.

— Не точно това. Има нещо, за което искам да ви помоля… ако нямате нищо против… — въздъхна, а добродушното му лице изрази съмнение. — Не биваше да ви безпокоя. Моля ви, мисис Уентуърт, забравете това…

— Кажете ми — настоя тя с окуражаваща усмивка. — Не може да бъде толкова лошо, нали?

С трагично примирен поглед Фиске й подаде увития в хартия пакет.

— Моля, предайте го на мис Бари.

Тя взе предмета и го задържа предпазливо.

— Това е подарък за Арлис? Извинете за въпроса ми, но защо не го предадете вие сам?

Червенина покри слабото му лице.

— Всички знаят, че вие сте най-добрата приятелка на мис Бари. Тя ви обича и има доверие във вас. Ако й предадете това и говорите пред нея за мен…

Джулия изведнъж се досети.

— Мистър Фиске — попита кротко тя, — да не би да проявявате романтичен интерес към Арлис?

Навел глава, той потвърди това с пресипнал глас.

— Е, това не е изненада. Тя е привлекателна жена, нали?

— Тя е най-милото, най-прелестното същество, което съм виждал — избъбри той. — Тя е толкова чудесна, че не мога да се реша да говоря с нея. Когато е наблизо, коленете ми се превръщат в желе и не мога дори да дишам. А тя не иска и да знае за съществуването ми.

Джулия се усмихна съчувствено.

— Познавам Арлис като себе си и съм сигурна, че тя ще предпочете вие да се отнесете лично към нея…

— Не мога. Това е твърде важно. Мислех да й призная какво чувствам към нея, но… тя може да ми се смее или да изпита съжаление към мен…

— Не, уверявам ви, че тя не е такава — изрече бързо Джулия. — Арлис ще бъде щастлива, че един мъж като вас толкова я цени.

Той поклати глава, скръствайки и разгъвайки ръцете си.

— Не съм изискан господин — каза тъжно той. — Нямам модни дрехи, нито голяма къща… малко, са и поръчките, които получавам. Тя няма да ме хареса.

— Вие сте добър човек и прекрасен, талантлив художник — рече окуражително Джулия, но дълбоко в себе си съжаляваше, че той може би е прав. Арлис винаги лесно се повлияваше от големи, но празни обещания и съблазнителни подаръци. През последните няколко години се бе замесвала с върволица преситени мъже, които я използваха само за собствените си егоистични наслади, а после я зарязваха без никакви угризения. Освен това Арлис беше безнадеждно влюбена в Лоугън Скот, който очевидно никога нямаше да помисли за връзка с нея. Арлис не криеше факта, че я привличат силни мъже.

— Ще й го предам — каза решително Джулия. — И ще й говоря за вас, мистър Фиске.

Той се постара да изглежда облекчен, но в същото време беше отчаян.

— Благодаря ви… макар че това е безнадежден случай.

— Не непременно. — И Джулия посегна да докосне рамото му утешително. — Ще видя какво мога да направя.

— Бог да ви поживи, мисис Уентуърт — каза той и се отдалечи с ръце, тикнати в джобовете.

Тръгнала към „зелената стая“, Джулия намери там другите актьори да провеждат своята репетиция.

— Мистър Скот ви вика пак на сцената. Боя се, че доста го ядосах. Приемете извиненията ми.

— Няма нужда от извинения — увери я мистър Къруин и бузите му се залюляха, като се разсмя. — Всички имаме от време на време труден ден.

Джулия се усмихна благодарно и махна на Арлис в момента, когато другите излизаха от стаята.

— Ела тук за малко — имам подарък за теб.

— За мен? — сбърчи чело Арлис. — Нямам рожден ден.

— Не е от мен… от един таен обожател.

— Така ли? — Арлис изглеждаше доволна и поласкана. Зарови пръсти в къдриците си. — Кой е той, Джесика?

Джулия подаде пакета.

— Отвори това и ще видим дали ще се сетиш.

Кискайки се възбудено, Арлис грабна пакета и скъса хартиената обвивка, радостна като дете. Като премахна пластовете на защитната опаковка, двете жени загледаха подаръка с възхищение. Това бе малък, изящен портрет на Арлис, облечена като Муза на Комедията, с блестяща кожа, розови страни и сладка усмивка на устните. Интерпретацията беше идеализирана, фигурата й предадена малко по-слаба, отколкото в действителност, очите по-големи… но несъмнено това бе Арлис. Умението и талантът на художника бяха забележителни, осъществени с нюанси, които пленяват с веселата същност на сюжета.

— Колко прекрасно! — прошепна Джулия и си помисли, че Майкъл Фиске може да стане за в бъдеще нещо повече от художник-декоратор.

Арлис разглеждаше портрета с явно удоволствие.

— Твърде хубава е, за да съм аз… Е, почти.

Джулия докосна внимателно края на позлатената рамка.

— Нарисувана е без съмнение от някого, който те обича.

Напълно объркана, Арлис поклати глава.

— Но кой е той?

Джулия се взря в нея многозначително.

— Кой господин, когото познаваме, би могъл да нарисува това толкова хубаво?

— Никой, освен… — Арлис се засмя недоверчиво. — Не ми казвай, че това е от мистър Фиске. Ох, Боже!… Той изобщо не е от тези, към които изпитвам интерес.

— Вярно е. Той е честен, работлив и почтителен… напълно различен от покварените мъже, от които се оплакваш толкова отдавна.

— Те поне се грижат за мен.

— Как се грижат? — попита Джулия меко. — Правят ти подаръци? Даряват ти една-две нощи на страст? И после изчезват.

— Още не съм намерила подходящия.

— Може би вече си го намерила.

— Но, Джесика, та той е художник-декоратор…

Джулия се вгледа в морскозелените очи на приятелката си.

— Бъди мила с него, Арлис… Вярвам, че той искрено държи на теб.

Дребната артистка се смръщи недоволно.

— Все пак ще му благодаря горещо за портрета.

— Да, говори с него — поощри я Джулия. — Може да откриеш, че го харесваш.

— Предполагам — рече замислено Арлис. Обгърна портрета с бавен поглед и го подаде на Джулия. — Не бива да карам мистър Скот да ме чака. Ще бъдеш ли така добра да го оставиш в гримьорната ми?

— Разбира се. — Джулия прекръсти картината, докато Арлис се отдалечаваше. Иронична усмивка се разля по лицето й. Арлис се мислеше за светска дама, дори за цинична, но в нея имаше частица все още неудържима романтика.

Полин вдигна очи от планината пакети на пода, покрит с килим, в бледоморавата си и златиста спалня. Тя представляваше прелестна гледка, обградена от леките купчини ленти и тънки материи, с тъмните си коси, разпилени в чувствено безредие по голите й рамене. Усмихна се предизвикателно, когато Деймън влезе в стаята.

— Идваш тъкмо навреме да видиш новите ми покупки уведоми го тя. — Тази сутрин направих чудесна експедиция по магазините. — Изправи се и задържа една дреха до гърдите си, много тънка рокля, която приличаше на фина паяжина от злато. — Виж, скъпи… това трябва да се носи върху друга рокля, като украса, но когато сме сами, ще нося само нея, ей така.

Грациозно я плъзна през главата си и лъскавата тъкан прилепна към тялото й, като в същото време пусна долната рокля да се свлече в краката й. Златната паяжина подчерта закръглената красота на тялото й, без да закрие тъмния триъгълник между бедрата и розово — кафявите връхчета на възбудените й зърна. В кадифените й очи блесна желание и тя облиза устни, когато го приближи бавно.

— Хайде да се любим — измърмори тя. — Цяла вечност не си ме докосвал.

Деймън се вгледа в Полин без всякакъв израз, като трудно можеше да повярва, че стои равнодушен до една жена, която преди бе намирал за толкова вълнуваща.

— Не съм дошъл за това — каза той, задържал ръце до тялото си дори когато тя замърка и се притисна в него. — Искам да говорим.

— Да… но после. — Хвана ръката му и се опита да я допре до гърдата си.

Намръщен, Деймън се отдръпна.

— Искам да зная името на твоя лекар. Този, който е потвърдил, че си бременна.

Сексуалният интерес изчезна от лицето на Полин и се замени със защитно, тревожно изражение.

— Защо?

Деймън я изгледа непоколебимо.

— Как се казва той?

Полин отиде до леглото, наметна плътната брокатена кувертюра. С котешка ленивост започна да шари по плата с върха на пръста си.

— Доктор Чеймбърс. Той е много стар, но в него имаме доверие, той лекува семейството ни от години.

— Искам да се срещна с него.

— Много мило, че проявяваш интерес, скъпи, но не е нужно…

— Ще ми уредиш ли среща, или да го потърся сам?

Червенина се разля по кожата на Полин — дали от чувство за вина, или от гняв?…

— Ти звучиш така обвиняващо. Не вярваш ли, че ти казвам истината за бебето?

— Вярвам, че тази „случайна“ бременност е дяволски удобна за теб — отговори той рязко. — А мисля, че е време да престанем да играем игри.

— Никога не съм ти играла игри…

— Не си ли? — прекъсна я Деймън с присмехулна усмивка.

Изоставила котешката си поза, Полин приседна.

— Отказвам да обсъждам с теб каквото и да било, щом си толкова сърдит!

Той я погледна студено.

— Искам да ми уредиш среща с доктор Чеймбърс.

— Не можеш да му нареждаш като на слуга… нито на мен за такова нещо.

— Вярвам, че съм си платил за привилегията.

Като издаде яростен звук, Полин хвърли една възглавничка със златиста бродерия по него. Тя падна на пода до краката му.

— Няма какво да се правиш на толкова велик. Грешката не беше моя, че съм бременна и че си натоварен със съпруга, която, изглежда, не можеш да откриеш. Отбеляза ли някакъв напредък в това отношение?

— Това не е твоя грижа.

— Имам правото да зная дали детето ми ще се роди като копеле!

— Уверих те, че ще се грижа за теб и за бебето. Смятам да спазя обещанието си.

— Това е доста различно от брак с мен!

— Бях принуден да сключа брак за удобство на баща ми. По-скоро ще отида в ада, отколкото да позволя на теб или на когото и да било да постъпи по същия начин като него.

— Значи това е проблемът? — поиска да знае Полин с повишен глас. А онова, което стори ти с мен? Бях съблазнена от теб, вече съм бременна, а сега като че ли си решил да ме изоставиш…

— Ти съвсем не беше невинно момиченце от училищната скамейка. — Сардонична усмивка озари лицето на Деймън, като си спомни как Полин дръзко го преследваше, хитростите, които използваше, за да го примами в леглото си. А сега претендираше, че тя е била съблазнената. — Ти си богата вдовица с безброй любовни истории, датиращи още преди смъртта на възрастния ти съпруг. Аз не бях първият ти закрилник и Бог ми е свидетел, че няма да съм и последният.

— Ти си студен негодник — изрече тя и хубавото й лице се изкриви в презрителна усмивка. — Върви си. Напусни още в този миг! Сигурна съм, че е вредно за бебето, което нося, да се ядосвам толкова.

Деймън се подчини с подигравателен поклон и напусна парфюмираната атмосфера на спалнята, като се питаше какво ли е намирал преди в Полин.

Решил, че е време да се срещне с двама управители относно различни негови имоти, Деймън се метна в каретата си и каза на кочияша да го откара до лондонския му дом. Не искаше да закъснява, защото винаги се бе гордял с точността и отговорността си — качества, които неговият баща, обременен от манията за хазарт, никога не бе притежавал. Въпреки че се опитваше да държи съзнанието си будно за предстоящата работа, мислите за Полин и бременността й непрекъснато му се натрапваха.

Деймън вярваше на инстинктите си, които му подсказваха, че „бебето“ е просто измислица, за да го впримчи… но трябваше да допусне и възможността, че Полин може да казва истината.

Деймън въздъхна и разтърка отегчено очи.

— Няма никакво бебе — избъбри той със смесица от надежда и безизходица. — Тя лъже… така изглежда.

Когато пристигна вкъщи и влезе през главния вход, икономът го уведоми, че управителите вече го чакат в библиотеката.

— Добре — отсече рязко Деймън. — Поднеси им чай и сандвичи. Очаквам срещата да не продължи дълго.

— Да, милорд, но… — Икономът посегна към един малък сребърен поднос със запечатана бележка на него. — Може би ще пожелаете да прочетете това. Получи се преди малко, донесе го един човек, който много бързаше.

Намръщен, Деймън счупи криво поставения печат и зачете набързо написаните драсканици на брат си, Уилям. Погледът му летеше по редовете на страницата.

Нервите на Деймън се обтегнаха от тревога. Той бе свикнал с грешките и злополучията на Уилям, но нищо досега не бе приличало на това. „Господи, Уил, какво си направил?“

— По дяволите, брат ми трябва да е последният човек в Англия, който не знае, че дуелирането не е на мода. — Вдигна поглед, за да види проблясък на съчувствие в обикновено неумолимите очи на иконома. — Очевидно Уилям е сгафил отново — изръмжа той. — Този път го викат на дуел.

Икономът не се учуди. Неразумните постъпки на по-младия Савидж бяха добре известни на всички вкъщи.

— Мога ли да ви помогна с нещо, милорд?

— Да. — Деймън кимна към библиотеката. — Кажи на тези двамата, че са ме извикали внезапно по спешна работа. Да насрочат срещата с мен идущия понеделник. Искам и една бележка, която да бъде предадена на мисис Джесика Уентуърт, живее на Съмърсет Стрийт. Трябва да я получи още днес следобед без забавяне.

Хладен, мъглив септемврийски вятър духаше в малката градина зад къщата на Джулия. Свободно пуснатата й коса се вееше от вятъра и тя я преметна през рамото си. Сред упоителния аромат на розмарина, дивата мента и други дъхави растения, тя седна на една малка бяла пейка и отвори писмото, което лежеше в скута й.

Почти като послепис бе добавено към края на листа едно последно изречение:

Обезпокоена от лаконичната бележка, Джулия я прочете още веднъж и се намръщи недоволно. Обзе я безпокойство. Положително добавката е написана за успокоение, но тя не знаеше дали това е сторено от облекчение или тревога. Взе да мачка писмото, но изведнъж се видя да го притиска до гърдите си.

Лорд Уилям Савидж, девера, когото тя не познаваше. Запита се дали момъкът е действително в опасност, или е послужил за удобно извинение на Деймън да избегне срещата с нея. Въпреки че пишеше обратното, възможно беше да съжалява, че ще прекара нощта с нея. Може би така беше прието да се каже на една жена, че не изпитват съжаления към нея, дори ако обратното беше вярно.

Поруменяла от срам и несигурност, Джулия се питаше дали не го е разочаровала по някакъв начин, дали не е сметнал, че тя е по-малко страстна и възбуждаща от лейди Аштън. Не знаеше какво да прави, как да го задоволи. Той може би смяташе преживяното за разочарование, или още по-лошо — за забавно. Навярно беше очаквал да отиде в леглото с опитна любовница, не с несръчна девственица.

Джулия мълчаливо се упрекна. Трябваше да си напомни, че желае анулиране на брака, че никога няма да предаде кариерата и независимостта си и да живее под властта на силно волеви мъж. Ще бъде добре, ако го е разочаровала…

Бледозлатистите стени на замъка Уорикшир се издигаха високо и бодро над околността и не подсказваха с нищо смута, който цареше вътре. Слънцето току-що бе залязло, хвърляше дълги сенки по земята и блестеше в ромбовидните стъкла на прозорците на средновековната постройка.

Деймън бе прекарал тук почти целия си живот, забравил за удоволствията, които един младеж може да намери в Лондон, вместо да стои при майка си през последните години на живота й.

Премина през голямото преддверие и обширния салон на първия етаж и откри брат си изтегнат на една тапицирана с дамаска кушетка с чаша бренди в ръка. Като съдеше по кръвясалите му очи и по размъкнатия му вид, заключи, че по-голямата част от деня Уилям бе прекарал тук, утешавайки се с помощта на голямо количество силен алкохол.

— Господи, радвам се, че си тук — извика Уилям с жар, като се надигна. — Вече си помислих, че ще ме оставиш на съдбата ми.

Деймън го погледна недоволно.

— Едва ли, след всичко, което съм вложил в теб.

Като се отдръпна да му направи място, Уилям отрони гневна въздишка.

— Никога не съм се дуелирал. Не ми се ще да започвам сега.

— Не възнамерявам да го правиш — смръщи се Деймън. — Как реагира баща ни?

— Всички се постараха той да не научи. При толкова крехкото му здраве това ще го довърши.

Деймън поклати глава в несъгласие.

— Като изключим факта, че лошо върши деловите си работи, баща ни не е глупак. По-скоро би желал да знае истината, отколкото някой да ходи на пръсти около него и да крие тайни.

— Кажи му ти тогава. Аз не се реших да стоваря такава новина на главата на един умиращ човек.

Като завъртя очи, Деймън седна и изтръгна чашата бренди от ръката му.

— Не зная точно как се случи. — Упоен от алкохола, Уилям прокара пръсти през разрошената си черна коса. — Беше толкова незначително нещо. Миналата вечер отидох да танцувам на увеселение, уреждано от семейство Уайвил, обикновена провинциална забава… Танцувах валс с младата Сибил и после се измъкнахме в градината… а следващото нещо, което си спомням, е, че брат й Джордж ми обяви дуел!

Не беше трудно за Деймън да се досети от недомлъвките какво всъщност е станало. Уайвилови, богати земевладелци и титулувана фамилия от Уорикшир, бяха прочути с избухливия си нрав. От това, което Деймън си спомняше, Сибил не можеше да бъде на повече от шестнайсет-седемнайсет години. Всяка обида към нея щеше да бъде смятана за ужасно оскърбление на фамилната чест.

— Какво направи, Уил? — попита брат му със заплашителен тон.

— Само това, че целунах Сибил! То е нищо — едва ли трябва да рискувам главата си за такава постъпка, уверявам те! Джордж и аз никога не сме се карали. Подозирам, че той ни е следил, само за да има претекст да ме обвини, този сприхав негодник…

— Нека спестим обидните епитети за по-нататък — намеси се Деймън сухо. — Единственият начин да се разреши въпроса, е да се отнесем до стария лорд Уайвил. Той ръководи семейството с железен юмрук и той е този, който може да спре цялата работа, ако пожелае.

Сините очи на Уилям се изпълниха с надежда.

— Ще говориш ли с него, Деймън? Ако можеш да го убедиш Джордж да оттегли поканата за дуел…

— Първо искам да зная истината. Сигурен ли си, че всичко, което си направил, е, че си целунал Сибил?

Уилям наведе очи.

— В общи линии, да.

— По дяволите, Уил, при всичките ти любовници и кръчмарки оттук до Лондон защо избра да се задяваш с едно почтено момиче?

— Не съм я задявал! Тя ме гледаше с такива меки и кротки като на сърна очи, които ме приканваха да я целуна, и когато го направих, тя съвсем недвусмислено ми отвърна със същото… а тогава Джордж изскочи от храстите като луд.

— И Сибил, като не е искала да си навлече разправии със семейството си, се е престорила на напълно невинна и е казала, че ти си флиртувал с нея и си се опитвал да я прелъстиш.

Уилям кимна решително.

— Да, точно това се случи. И не ме гледай така, като че никога не си бил изкушен от красива, млада, невинна девойка! По дяволите, ти сигурно си вършил същото на моите години.

— На твоите години аз се опитвах отчаяно да спася семейството да не се сгромоляса под тежестта на планина от дългове. Малко време имах да флиртувам с момичета като Сибил Уайвил — усмихна се мрачно Деймън.

После се преоблече и отиде в имението на семейство Уайвил, разположено на няколко мили от замъка. Въпреки значителното си богатство Уайвилови живееха в странна селска господарска къща, полускрита от горичка сребърни брези и рододендронови храсти.

Лорд Уайвил, малко по-възрастен от бащата на Деймън, Фредерик, седеше в голямо кресло, тапицирано с кожа, пред малък огън, протегнал крака към пращящите цепеници. Срещал много пъти Уайвил преди, Деймън знаеше, че той е амбициозен и самоуверен, безгранично горд със своите деца. Сибил беше единствената му дъщеря и той не криеше плановете си да й осигури великолепен брак. Само херцог или граф щеше да бъде подходящ, а освен това съпругът трябваше да е богат в съответствие с родовата си кръв. Деймън се съмняваше, че Уилям отговаря на намеренията на Уайвил за евентуален зет.

Домакинът повдигна месестата си ръка, с което даде знак на Деймън да седне в креслото до него. Светлината на огъня танцуваше в трепкащ блясък по оплешивяващата му глава.

— Савидж — изрече той с дълбок глас, който прозвуча странно за човек с такъв дребен ръст. — Виждам, че брат ти — този безочлив нехранимайко — те е призовал да го защитиш. Е, този път няма да можеш да го спасиш. Той е постъпил безотговорно и трябва да си плати за това.

— Разбирам чувствата ви, сър — отговори с необходимата сериозност Деймън. — Оказва се, че Уилям наистина е отишъл твърде далеч. В интересите на благополучието на дъщеря ви и на сина ви обаче дойдох да ви помоля да спрете дуела. Джордж ще оттегли поканата си, ако вие поискате това.

— А защо да го направя? — попита Уайвил и кръглата му уста се сви ядно. — Моята Сибил, наивно и невинно момиче, е била опозорена, репутацията й — омърсена…

— С една целувка? — каза Деймън и повдигна вежда. — Това не е ли твърде прекалено? Красиво момиче, луна, озарила градината… всеки би разбрал защо Уилям си е загубил разсъдъка.

— Той не е трябвало изобщо да остава сам с дъщеря ми в градината, да я обижда в собственото ми имение, в никакъв случай!

— Да, зная. Давам ви дума, че Уилям ще направи компенсация, под каквато форма изберете, ако убедите Джордж да оттегли поканата си за дуела. Положително можем да достигнем до някакво друго споразумение. Сигурен съм, че и вие като мен не желаете да се пролива кръв между нашите семейства. Освен това, ако дуелът се състои утре, репутацията на Сибил ще пострада. — Деймън наблюдаваше лицето на другия мъж, докато говореше, и видя със задоволство, че е отбелязал точка в своя полза.

— Какво споразумение имате предвид? — попита Уайвил с подозрение.

Деймън се поколеба.

— Зависи какво ще ви удовлетвори. Ще разрешим ли въпроса, ако Уилям направи предложение на Сибил? — Идеята беше безопасна, като се знаеше, че Уайвил има по-големи амбиции, отколкото да омъжи дъщеря си за втори син по рождение.

— Не — отвърна Уайвил и двойната му брадичка се раздвижи, когато поклати глава. — Вашият брат няма нито средствата, нито характера, който търся в бъдещия си зет. — За дълго замълча, а после хитър поглед освети на лицето му. — Все пак… ще ви предложа алтернативно решение.

— Да? — Деймън го следеше напрегнато.

— Доколкото аз съм обиденият в случая, честта ще бъде удовлетворена, ако вие се ожените за Сибил.

Деймън усети как веждите му се повдигнаха чак до косата.

— Поласкан съм — каза дрезгаво той.

— Добре. Ще извикам Сибил и ще може веднага да й направите предложението.

— Лорд Уайвил, аз… трябва да ви призная нещо. — Изведнъж Деймън почувства хумора на ситуацията и усети в гърлото му да се надига смях. Успя някак да го овладее. — Сибил е прекрасно момиче и съм сигурен, че при други обстоятелства…

— Какви? — подсказа Уайвил и се намръщи като булдог.

— Не мога да се оженя за дъщеря ви.

— Защо не?

— Вече съм женен.

Дълго време никой не издаде звук. И двамата бяха вперили очи в танцуващите пламъци, а Уайвил мислеше върху необикновеното изявление. След малко заговори с глас, натежал от подозрение:

— За пръв път чувам това.

— То е строго пазена тайна от доста отдавна.

— Коя е жена ви?

— Дъщерята на лорд Харгейт, Джулия.

— Харгейт — повтори Уайвил и късите му вежди се извиха като две въпросителни. — Чувах, че са я изпратили да учи в Европа — или това, или че са я забутали в манастир. Какво е станало с нея през всичкото това време? Криели сте я на тавана или в някакво подземие, така ли?

— Не съвсем.

— Тогава как…

— Боя се, че не мога да обясня подробностите, сър.

Придобил кисело изражение, Уайвил прие твърдението на Деймън колкото можеше по-галантно.

— Жалко. Вие щяхте да сторите добре, като се ожените за моята Сибил.

Деймън се постара да изобрази на лицето си съжаление.

— Сигурен съм, лорд Уайвил. Но що се отнася до Уилям…

Другият мъж махна с ръка, с което отхвърляше презрително тази възможност.

— Ще кажа на Джордж, че няма да има дуел. Нека се уговорим така: ще ми дължите услуга за в бъдеще.

Деймън изпусна едва забележима въздишка на облекчение.

— Благодаря ви, сър. Същевременно аз ще преместя Уилям от Уорикшир, за да предотвратя всякакви бъдещи напрежения.

— Това ще бъде полезно.

Сбогуваха се сърдечно и Деймън напусна стаята с чувство на облекчение. Като пресичаше прага, чу Уайвил да си мърмори под носа:

— Харгейт… Негова дъщеря не би могла да се мери със Сибил.

След като съобщи на Уилям добрата новина, Деймън се изкуши да отиде незабавно в стаята си и да легне да спи. Денят бе изпълнен със задължения и той имаше нужда от време лично за себе си — да си почине и да помисли. Но той отхвърли тази мисъл. Изправил рамене, се отправи към бащиния си апартамент. Надяваше се херцогът да се е оттеглил вече за вечерта, но когато доближи вратата на спалнята му, видя отвътре да се процежда светлина и чу женски глас да чете някакъв роман.

Почука леко на открехнатата врата и влезе вътре. Макар че баща му Фредерик бе получил няколко мозъчни кръвоизливи, от които бе частично парализиран, той бе запазил голяма част от жизнеността си. Имаше грубо красивият вид на донжуан, човек, който се бе наслаждавал повече, отколкото е нужно, на светските удоволствия и никога не бе съжалявал нито миг за това. Обичаше да разказва истории за минали развратни подвизи на многото си приятели, които още продължаваха да го посещават редовно и да си припомнят младостта.

Подпрян на купчина лъскави възглавници, с чаша димящо мляко в ръка, херцогът изглеждаше напълно доволен. Трудно можеше да се каже какво му харесва повече: романът или очарованието на привлекателната млада медицинска сестра, седнала до леглото му. Жената спря да чете и херцогът повдигна очи.

— Аз те чаках — каза той с леко неясен изговор. — Защо ти не… дойде по-рано?

— Трябваше да се погрижа за нещо. — Деймън спря и добави мрачно: — Нещо, което засяга Уилям.

Когато сестрата излезе от стаята, Деймън седна до херцога.

— Изглеждаш добре — каза той.

— Да, чувствам се съвсем добре. — Фредерик бръкна зад възглавницата, извади една плоска сребърна бутилка и наля щедра доза бренди в горещото мляко.

— Няма да се промениш — каза скръбно Деймън и поклати глава, когато баща му предложи бутилката да си пийне и той.

— И ти също. — Отпи голяма глътка от млякото с вкус на бренди и млясна с устни. — Сега… за Уилям?

Колкото можеше по-кратко Деймън осведоми баща си за събитията от последните два дни. Както очакваше, разказът се стори на Фредерик много забавен. Отпърво бе леко разочарован, но разочарованието скоро се смени с неуместна мъжка гордост.

— Глупаво момче, роб на своите желания… — изрече херцогът, кискайки се. — Уилям има морал на котарак.

Деймън се смръщи.

— Убеден съм, че Уилям следва твоите стъпки — избъбри той. — Уилям, изглежда, има същите интереси към жени и хазарт като теб.

— Какво като ги има? Кое е най-лошото, което може да му се случи?

— Може да бъде убит на дуел или да потъне в дългове.

Баща му го гледаше с влудяващо безразличие.

— Не бих се тревожил за дълговете. Парите винаги идват, по един или друг начин.

— Това ми е добре известно. — Деймън бе изпълнен с горчив сарказъм. — Парите ти дойдоха наготово преди осемнайсет години, нали? Доведе семейството до ръба на бедността и даде на лорд Харгейт идеална възможност да се намеси с предложение за голяма зестра. Всичкото, което се искаше от теб, бе да ожениш седемгодишния си син за дъщеря му, която по онова време току-що бе излязла от пелените.

Фредерик въздъхна и остави празната си чаша на масичката до леглото.

— Може да ме виниш за всичко, което пожелаеш… включително затрудненията на Уилям и твоята незадоволеност от живота. Не се съмнявам, че не съм бащата, който трябва да бъда. Но защо се връщаш към миналото, вместо да гледаш към бъдещето?

— Защото от години се опитвам да оправя твоите каши, а сега се оказва, че трябва да върша същото за Уилям.

— Аз подозирам, че донякъде то ти и харесва — каза херцогът кротко. — Кара те да се чувстваш идеален да ръководиш живота си с всичката коректност и отговорност, които Уилям и аз никога според теб не сме притежавали. — Прозя се и отново облегна гърба си на възглавниците. — Господ да помага на клетата Джулия, когато я намериш. Страхувам се, че никоя жена няма да бъде достатъчно пуританка, за да ти угоди, особено ако се казва Харгейт.

Деймън отвори уста да възрази, но ги затвори изведнъж, защото ехо от гласа на Джулия проряза съзнанието му.

Какво би могло да излезе от една връзка между нас?… Аз се превърнах в личност, която е напълно неподходяща… Ти ще искаш от мен да се откажа от всичко, за което работих, всичко, от което се нуждая, за да бъда щастлива…

Херцогът се усмихна леко, забелязал тревожния израз на лицето на сина си.

— Знаеш, че съм прав, нали? Може би това, от което имаш нужда, е да вземеш пример от Уилям. Мъжът трябва да има някои слабости… Иначе ще стане много скучен.

Забелязал, че баща му показва признаци на умора, Деймън стана и му хвърли ядовит поглед. Малко бяха случаите в живота му, в които херцогът действително се погрижваше да даде някакъв съвет на Деймън.

— Утре преди Уилям и аз да заминем, пак ще те посетя.

Фредерик кимна.

— Изпрати сестрата да ме наглежда. — Млъкна, после добави замислено: — Знаеш ли, ти ми приличаш на лорд Харгейт, когато беше млад. Той беше също така сдържан, във всяка малка подробност искаше да накара всеки друг да се подчини на неговите представи за правилното.

Деймън се засегна, отвратен от мисълта, че изобщо могат да го сравняват с лорд Харгейт. Но същевременно не можеше да не се запита дали няма някаква истина в това.

Изведнъж изпита неудържимо желание да се завърне в Лондон и да накара Джулия да разбере, че той няма да се опитва да я промени, да й отнеме нещо… но беше ли вярно това? Не можеше да гарантира, че лесно ще приеме кариерата й, театралния свят, където се подвизаваше тя, или упоритата й независимост. Може би най-доброто нещо беше да остави Джулия свободна… но това беше най-невъзможното от всичко.