Седем синове

Глава единадесета

Жилищната сграда на клуба имаше малко прозорци и доста добра звукоизолация, което я превръщаше в мечтата на всяко момиче, страхуващо се от гръмотевици и мълнии.

В момента, в който изкачихме стълбите и Джейс отвори аварийния изход, аз се свих при проблясъка на светкавиците и заплашителният гръм, който усетих с всяка фибра по тялото си.

След като отвори вратата, шумът от вятъра и гръмотевиците стана толкова оглушителен, че се разтреперих при мисълта да изляза навън в това време.

— Хайде — провикна се Джейс, надвиквайки шума на бурята, и ме дръпна за ръката. — Довери ми се!

Да му се доверя? Разбира се, че му вярвах. Беше рискувал проклетият си живот, за да ме спаси преди толкова години.

Но вярваше ли му Сами? Трябваше ли?

— Майната му — издишах, като отлепих скованите си крака и го последвах отвън на виещия вятър и неоновите блясъци. Определено бе по-добре, отколкото да седя долу с майка си.

Притворих очи, свивайки се срещу внезапния порой от жилещи, остри дъждовни капки, които бяха достатъчно солидни да минат за градушка. Хапеха кожата ми като малки куршуми, жадни за кръвта ми.

— Защо, по дяволите, ме накара да изляза тук? — извиках към Джейс. Той придърпа ръката ми и продължихме да бягаме. Не можех да видя нищо, освен гъстата завеса от ледени дъждовни капки. Една мълния падна смущаващо близо и аз изпищях, буквално скачайки върху Джейс. Той се засмя и посочи към нещо срещу нас. Отначало не можех да разбера какво е — място без стени, а вътре беше сухо.

Не беше магия, а стая, направена изцяло от стъкло. Оранжерия.

„Колко странно“, помислих си и изпищях, когато друга мълния падна на не повече от тридесет метра от нас. На практика се бях залепила за Джейс като гербова марка. Въздъхнах облекчено, когато отвори стъклената врата и ме издърпа вътре, преди да я затвори отново. Бурята продължаваше да се вихри около нас, но поне сега се чувствах малко по-защитена. Стаята беше просторна, широка около шест метра и със смайваща гледка към крайбрежната ивица на Венис Бийч.

— Какво е това място? — попитах. — Парник за марихуана?

Джейс се усмихна.

— Някога беше. Преди ченгетата да започнат да правят въздушни наблюдения. Сега е свърталището ми, когато ми дойде до гуша да стоя долу с простите си братя.

— Всички курви на баща ти ли водиш тук? — попитах, изстисквайки вода от дългата си тъмна коса.

Джейс се изкикоти.

— Да не би току-що да се нарече курва?

Усмихнах се порочно.

— Нека бъдем реалисти, става ли? Лягам си с баща ти, за да ме остави да спя в клуба му. Как би ме нарекъл ти?

Той повдигна вежди.

— Не знам. Може би момиче, на което му се налага да вземе някои трудни решения, за да се предпази?

Присвих рамене, треперейки.

— Да, така звучи по-добре, отколкото е в действителност.

— Ето — Джейс се измъкна от коженото си яке с дълги ръкави и го сложи на раменете ми. Забелязах, че по него нямаше никакви отличителни знаци и символи на клуба, което сигурно побъркваше Дорнан.

— Благодаря — казах и усетих как по цялото ми тяло плъзнаха тръпки, когато пръстите му докоснаха рамото ми.

Бях изумена. Дори изминалите шест години и фактът, че даже не знаеше коя бях всъщност, не попречиха на привличането между нас да гърми и трещи като развиващата се навън буря.

— Седни — каза Джейс, като издърпа и обърна две каси от мляко. Настани се на едната и измъкна половин пакетче солети, а бутилката Джак бе в краката му. Захрупа една, след което ми подаде пакетчето.

Взех го и загризах една солета, докато той отвори уискито и отпи голяма глътка. Представях си как течността изгаря по гърлото, езика и устните му.

„Устните му.“

— Винаги ли започваш да пиеш в десет часа сутринта? — попитах аз.

Той се ухили лукаво и ме изгледа изпод гъстите си черни мигли. Имаше усмивката с трапчинките на майка си, за което бях безкрайно благодарна.

— Само когато съм детегледачка на курви? — пошегува се и ми подаде шишето. Отпих и течността остави горещи дири чак до стомаха ми.

— Не ме познаваш — казах, като захрупах нова солета. — Дори не съм сигурна, че ме харесваш. Защо тогава си направи труда да ме доведеш тук?

Джейс взе бутилката отново и я надигна, отпивайки от изгарящата течност. Загледа се в мен за момент и усетих как стомахът ми се свива.

Защото ме гледаше така, сякаш наистина знаеше коя съм.

— Напомняш ми за едно момиче, което познавах — каза тихо и извърна поглед.

— Така ли? — попитах небрежно, а реката от непроляти сълзи разяждаше дупка в шибаното ми сърце. — Къде е сега?

Погледна за момент към земята, след това вдигна глава и срещна погледа ми.

— Умря.

Преглътнах огромната буца на гърлото си. Не можех да се разрева. Ако го направех, всичко щеше да приключи. А аз не бях готова да сложа край, още не.

— Съжалявам — казах тихо, а внимателно направените ми планове заплашиха да се разбият на парчета като крехкото стъкло на оранжерията, в която се бяхме скрили.

— Няма нищо — каза той и размаха ръка пренебрежително. — Беше преди много време.

За няколко мига седяхме мълчаливо, като хрупахме солети и споделяхме бутилката Джак. Не след дълго започнах да се отпускам.

„Престани да пиеш. Трябва да мислиш трезво.“

— Баща ти е малко… необуздан — разчупих тишината най-накрая.

Джейс ме погледна с лице, по което нямаше смях или светлинка.

— Той е единствен по рода си — каза и можех да чуя горчивината в гласа му.

— Двамата не сте ли близки?

„Моля те, кажи не, моля те, кажи не.“

— Хъх? — захили се Джейс мрачно. Звукът наподобяваше сподавен вик на отчаяние. — Не, не сме близки. — Зад думите му се криеше толкова много. История, която виждах, че иска да сподели, но беше твърде умен, за да го направи. Не ме познаваше. Можех да изтичам при Дорнан и да му издрънкам всичко, което ми кажеше.

— Малко е страшничък, нали? — казах предпазливо, като не бях сигурна колко смята да ми разкрие.

Наблюдаваше ме с влажните си сини очи, докато не почувствах как започвам да се изчервявам под силата на погледа му.

— Какво? — попитах. — Твърде много ли казах? Съжалявам. — Размърдах се неспокойно, когато той продължи да ме зяпа. — Малко започваш да ме плашиш — казах накрая и погледнах встрани.

— Извинявай — каза и напрежението спадна. — Аз просто…

— Ти просто какво?

Наведе се към мен и се огледа нервно из стаята.

— Трябва да внимаваш — каза притеснено. — Изглеждаш ми добро момиче. Баща ми става малко обсебен, когато срещне момичета като теб.

— Забелязах… — Смехът в гласа ми също беше изчезнал. Поклатих глава. — Просто исках работа — прошепнах аз. — А сега, след като съм тук, имам чувството, че никога няма да ме пусне да си тръгна.

— Няма — каза Джейсън категорично. — Твърде вманиачен е. Щом те иска, ще те има.

Погледнах го ужасена. Спомних си колко контролиращ и пресметлив бе Дорнан, когато бях малка, но никога не съм си представяла, че може да е в такива размери.

Но като се замисли човек как бе организирал дори реда, по който синовете му да изнасилят петнадесетгодишно момиче, не беше чак такъв шок представата, че е маниак.

— Всичко ще е наред — каза бързо Джейс, когато видя изражението ми. — Просто не го ядосвай. След месец-два ще си намери нова фикс идея и ще можеш да дишаш свободно.

Кимнах и внезапно се почувствах смазана и притисната натясно, въпреки че се намирах в стая с прозрачни стени. Взех бутилката от ръцете му и отпих голяма глътка. Мамка му на трезвото състояние. Не знаех как ще се справя с мисълта да бъда затворник на Дорнан, като единственото, за което бях дошла, е да танцувам в стриптийз бара, за да съм близо до клуба. Не бях планувала чак такава близост. Въпреки че в същото време беше изключително подходяща, тъй като значително щеше да ускори хода на събитията.

— Какво се случи с последното момиче, по което се бе вманиачил?

Джейс взе бутилката отново, но не отпи. Беше се замислил.

— Май ще е по-добре, ако не знам — казах неохотно.

— Не мога да ти кажа — най-накрая проговори Джейс. — Току-що те срещнах. Той ми е баща.

Кимнах разбиращо, но отвътре се чувствах като разбита. Джейс го защитаваше. Защитаваше Дорнан, който бе притиснал голямата му първа любов към земята и я бе изнасилил. Докато го бе принудил да гледа.

— Няма проблем — казах глухо. — Той ти е баща, разбира се, че искаш да си му верен.

Джейс изглеждаше измъчен.

— Искам? Налага се. Мислиш, че си единствената, която е затворена тук без изход?

Преглътнах с усилие и седях кротко, докато сърцето ми биеше ожесточено в гърдите.

Не го бе защитавал.

Беше негов заложник.

Сега вече всичко си идваше на мястото.

Останахме в оранжерията с часове и разговаряхме за по-безгрижни неща, тръгвайки си едва когато слънцето се скри зад хоризонта. През това време нещо определено се бе променило между Джейс и Сами, нещо хубаво, за което можех да се държа, докато се давех в морето от лъжи.

Когато в полунощ най-накрая се строполих замаяна и изтощена върху огромното легло на Дорнан, единственото, което можех да направя, е да се моля да отсъства поне още ден.