Седем синове

Глава четвърта

Когато излязох от банята, Дорнан стоеше зад бюрото, сякаш нищо не се бе случило.

— Е… — попитах, все едно не знаех. — Получих ли работата?

Раздвижи въздуха с химикала си, посочвайки ми да седна. Издърпах металният стол изпод бюрото, на което се бяхме чукали преди минути и отпуснах пулсиращият си задник на седалката.

— Взимаш ли наркотици? — попита Дорнан. — Пиеш ли? Нещо друго?

Повдигнах рамене.

— Честно казано, малко съм скучна.

Дорнан се усмихна разбиращо и показа белите си прави зъби. Той и синовете му може и да бяха груби и татуирани, но всички имаха невероятно прави и бели зъби.

— Всъщност — казах, като се размърдах неудобно на стола, — правила съм доста секс с различни хора. Това проблем ли е?

Усмивката му се разтегна толкова широко и имах чувството, че лицето му ще се напука.

— Не, не мисля, че това ще бъде някакъв проблем.

— Има още нещо — казах и погледах към пода. — Ами… току-що пристигнах тук от Тексас, не познавам никого… отседнала съм на няколко преки оттук в студентския хотел, но скоро ще ми свършат парите.

Той кимна.

— Имаш нужда от пари?

Поклатих глава.

— Не вземам пари, освен ако не съм ги спечелила. Просто имам нужда… да отседна някъде за не повече от няколко седмици.

„Кажи го, Дорнан. Хайде, мамицата му, кажи го!“

— Това не е проблем — отговори и размаха пренебрежително ръка. — Ще отседнеш в сградата на клуба. Има достатъчно свободни стаи. Ще се наложи, разбира се, да подпишеш документ за поверителност, с който се съгласяваш да не разговаряш с никой за това, което се случва там.

Беше се хванал на куката.

„Смотаняк.“

— Какво се случва там? — казах с разширени като на Бамби очи.

— Миличка — отвърна той, очевидно доволен от късмета си днес, — защо не видиш сама?

Написа адреса на гърба на една визитка и ми я подаде, като отново докосна пръстите си до моите. Видях оцъкленият му поглед и малък изблик на адреналин изпълни тялото ми, когато осъзнах, че е адски хлътнал по Саманта Пейтън.

— Ето — каза, подавайки ми ролка с нови петдесетачки. Сигурно бяха пропити с кокаин. — Вземи си някакви дрехи. Мамка му, харесват ми панталонките ти, но ще трябва да носиш нещо по-луксозно, ако ще работиш тук.

Засмях се вътрешно, мислейки си каква висока оценка имаше за клуба, въпреки че го бе превърнал от артистично бурлеска шоу в стриптийз клуб и публичен дом.

Телефонът на бюрото му завибрира и той ме огледа от горе до долу за последен път.

— Трябва да вдигна. Отивай да пазаруваш, купи си няколко красиви нещица за носене и ще се видим тук — посочи към адреса на визитката. — Довечера. Бъди там в осем. Ще обсъдим всичко отново.

Усмихнах се широко и протегнах ръка. Той я погледна, пое я и ме издърпа над бюрото. Усетих устните му върху моите и единственото, което можех да сторя, е да отвърна. Целуваше се добре, въпреки че при усещането на топлия му език в устата ми, се изпълвах с желание да стисна зъби и да го отхапя.

Отдръпна се и ме пусна.

— Мисля, че това е малко по-подходящо от ръкостискането, нали така?

Изкикотих се, облизвайки устни.

— Да, господине.

Телефонът продължаваше да вибрира гневно.

— Осем — каза и вдигна телефона, допирайки го до ухото си. — Сега си разкарай задничето оттук, преди да съм решил да го чукам цял ден. — Започна да бълва разни заповеди в слушалката и аз се отдръпнах, придърпвайки куфарчето зад мен, и се отправих към стълбите по възможно най-бързия и тих начин.

Подминах Джейс, който продължаваше да полира бирени чаши, но не го погледнах. Почти бях стигнала до двойната врата, през която щях да изляза навън и да си поема чист въздух, преди да съм се сринала, когато чух гласът му точно зад мен.

— Получи ли работата?

Обърнах се бавно, засрамена че трябваше да ме вижда по този начин. Като някоя курва.

— Да — отвърнах тихо. — Получих я.

Джейс изглеждаше заинтригуван и се зачудих дали бе усетил нещо странно в мен. В нас. В края на краищата, сега можеше и да съм Саманта, но преди това бях Джулиет, неговата първа любов.

— Как се казваш? — попита ме, оставяйки подноса с чаши на масата.

Джулс! Не я пипайте! Махнете се от нея! Джулиет!

Обърнах се, преглъщайки насъбралите се сълзи, и му се усмихнах.

— Саманта, но можеш да ме наричаш Сами.

Той кимна.

— Е, ще се виждаме, Сами.

— Да — отговорих, а мъката ми бе станала толкова силна, че се страхувах да не се свлека на пода в краката му. Но не го направих. Преглътнах заседналата буца в гърлото си и се обърнах към изхода. — Ще се виждаме.

Когато погледнах скришом през рамо, докато отварях тежките врати, той все още ме наблюдаваше.