Седем синове

Глава девета

Израснах близо до океана. Преди да навърша петнадесет години нямах и представа, че съществуват хора, които могат да живеят, без да са видели морските вълни дори веднъж.

И тогава в една съдбовна нощ, бях принудена да избягам и да загърбя красотата на океана завинаги. Не бях виждала плаж в продължение на шест години. Бях затворена в пустиня без оазис, обградена от пръст и бури, преследвана от кошмари с облика на Дорнан Рос.

Затова, когато отворих очи след и без това неспокойният си сън, и видях брадясалото му лице да се надвесва над мен, не можех да спра вика, който излезе през устата ми.

— Хей, успокой се — каза той, хилейки се, сякаш бе спечелил шибаната лотария. — Кошмар?

Изправих се и отметнах чаршафите, само за да открия, че отдолу бях гола, а татуса ми бе зачервен и пареше. Елиът ме бе предупредил, че ще се случи. Но вместо да се опитвах да не мисля за болката, аз я приех с наслада. Пламтящата рана ми напомняше защо бях дошла.

Напомняше ми колко хубаво бе да си жив.

— Добро утро — казах и протрих очи. Извих гръб и гърдите ми щръкнаха напред, така че се откри перфектна гледка, на която да се наслаждава.

— Божичко — изръмжа силно. Виждах издутината в гащите му. Мъжът буквално бе готов по всяко едно време на денонощието. — Иска ми се да можех да остана, малката — каза и ми подаде чаша топло, черно кафе. — Но трябва да свърша една работа с момчетата.

— Няма проблем — казах и навих чаршафа около мен. — И без това трябва да отида да ми завършат татуса.

— О, няма да ходиш никъде — каза той и аз за малко да се задавя с кафето.

— М-моля? — попитах, избърсвайки брадичката си.

— Предупредиха, че се задава силна буря — каза и напъха портфейла си в задния джоб на дънките. — Имам десет минути, преди скапаното време да се влоши още повече и да стане невъзможно за шофиране. Добре че решихме да не пътуваме с моторите.

— Значи искаш да остана тук? — попитах. — Сам-сама?

Изгълта кафето си и отговори:

— Не. Синът ми ще е тук. Джейс. Той ще остане в сградата с теб. — За момент ме погледна странно и нямах представа какво му се върти в главата. — Освен това, малкият изтърсак е единственият, на който мога да поверя чудесното ти задниче. — Наведе се напред и се усмихна заговорнически. — На осемдесет процента съм сигурен, че е гей. Обаче не казвай на никого. Ако някой друг разбере за малкия шибаняк, братята му ще го пребият до смърт.

Джейс. „Мамка му.“

Усмихнах се разсеяно, а мозъкът ми работеше на пълни обороти. Оказа се, че в крайна сметка бях затворена в стая без телефон и без изход. Бях запомнила номера на Елиът, но това вече бе без значение, тъй като нямах откъде да му се обадя. А не исках да събуждам подозрения, като се опитвам да се свържа с него. Молех се само да не изгуби търпение и да не ме обяви за изчезнала. Най-вече, след като, технически погледнато, бях мъртва.

— Добре — казах бодро. — Къде ще ходите?

Дорнан се засмя и нахлузи коженото яке върху черната си тениска. Гърлото ми се присви, когато видях цветовете на клуба, украсяващи черната кожа, и президентската значка, която бе поставена на видимо място отпред. Якето приличаше на същото, което баща ми бе носил преди години.

— Изненада е, бебчо. Скоро ще разбереш.

„Изненада.“ Зачудих се какво, по дяволите, можеше да е. С голямо усилие се спрях, преди да успея да завъртя яростно очи.

— Якето ти ми харесва — казах нежно. — Изглежда удобно.

Изду гърди и загледа отражението си в огледалото до леглото.

— Получих го, когато станах президент на клуба — отвърна и нещо в мен умря. Значи наистина беше якето на баща ми.

— Обличай се — каза Дорнан, докато продължаваше да се наглася и оглежда. Подчиних се и преметнах крака през ръба на леглото. Намерих чантата си на земята и избрах нов тоалет — тъмни дънки и бял потник, който се завързваше на врата и разкриваше приятна гледка към гърдите ми. Облякох дрехите и се отправих към банята, за да си сложа спирала и да оправя разрошената си коса.

Десет минути по-късно бях представена пред членовете на клуба, които все още бяха в сградата. Намирахме се на приземния етаж в главната зала, в която бяха разположени няколко кожени канапета, напълно оборудван бар, пред който се бяхме наредили, и малка сцена в единия край на стаята. Нямаше прозорци, което ме караше да горя от непреодолимо желание да избягам навън с крясъци. Знаех защо. Прозорците означаваха, че хората могат да виждат какво се случва вътре. Също така означаваха, че хората могат да изстрелват патрони през тях.

Огледах се наоколо, разглеждайки цялата дузина момчета и момичета, които попиваха всяка отвратителна дума, която излизаше от устата на Дорнан. Предположих, че повечето от тях бяха решили да се завърнат по домовете си, след като бе дадено предупреждение за силна буря. Заслушах се в приказките на Дорнан, точно когато приключваше с тирадата си.

— Никой няма право да я докосва — довърши той. — Тя е моя. Разбрахте ли?

Ухилих се широко, когато няколко от момчетата се блъснаха и подсвирнаха одобрително, а момичетата, които приличаха на уличници, ме изгледаха от главата до петите с неприкрита завист.

Дорнан изщрака с пръсти и ме хвана за ръката.

— Идвай — каза. — Време е да тръгвам. — Заприпках след него като вярно кученце, запомняйки всеки детайл, който можех, за мястото.

Някои неща бяха променени, но други си бяха абсолютно същите. Дорнан все още беше задник — това определено не се бе променило.

Последвах го извън главната зала на клуба, надолу по тесен коридор с няколко врати, който водеше до огромна кухня с трапезария.

— Изчакай тук — каза, удряйки с пръст по една от масите. Седнах на стола и го погледнах.

— Защо трябва да чакам?

Облегна се отстрани на масата и се загледа в лицето ми.

— Просто чакаме, това е всичко.

Кимнах и се огледах наоколо. Снимки на членовете на клуба покриваха стените и гърлото ми се стегна, щом погледа ми попадна върху една от тях, която си спомнях до болка. Снимка, която бях носила със себе си през последните шест години. Моето копие сега се намираше в сейфа ми с друго фалшиво име в центъра на Ел Ей.

Баща ми.

Извърнах поглед настрани, убедена, че Дорнан ме наблюдава внимателно. Може и да ми беше позволил да отседна в клуба, но това далеч не означаваше, че ми има доверие.

Няколко минути по-късно Джейс нахлу в стаята, сякаш току-що бе излязъл с дрехите от банята. След себе си оставяше хлъзгави дири и когато се спря пред баща си, дирите се превърнаха в цяла локва.

— Мамицата му — каза Дорнан, надвесвайки се над сина си, въпреки че бяха почти на една височина. — Виж каква бъркотия направи, момче.

Джейс избърса влагата от лицето си и още повече капки вода закапаха по пода. Опитвах се да сдържам смеха си. Явно Джейс обичаше да лази по нервите на баща си.

— Трябваше да карам под дъжда. Отвън е истински ад.

Чак сега забелязах, че в едната си ръка държи моторна каска, която бе закачил за китката си с каишката за брадичка.

Дорнан поклати глава.

— Следващият път вземи някоя от шибаните коли — каза. — Не искам да ми умираш насред нищото.

Джейс кимна.

— Защо ме повика? Мислех, че днес искаш да остана в клуба.

Дорнан се размърда така, че Джейс да може да ме види. Когато ме забеляза, моментално доби безразличен вид.

— Трябва да отсъствам за ден-два — каза Дорнан. — Искам да й правиш компания, докато ме няма.

— На нея? — попита Джейс язвително. — Не трябваше ли точно тя да работи тази нощ?

Дорнан погледна към мен, след това към сина си и въздъхна.

— Виж, момче, нямам време да ти обяснявам сега. Тя е някак си специална, разбра ли? Реших, че ще е по-добре да остане тук и да прави компания на стареца ти.

Умирах си да се обадя, но знаех, че Дорнан харесва жените си тъпи и послушни, затова си държах устата затворена.

— Колко дълго смяташ да отсъстваш? — Джейс попита, изглеждайки напълно незаинтригуван.

— Най-много два дни — отговори Дорнан. — Накарай Кати да те замести в клуба. И, сине… — Привлече ме за рамото и ме изправи пред Джейс. — На твое място не бих допуснал някой от братята ти близо до Сами, разбираш ли?

„Да бе, наистина“ — помислих си.

— Но ти, сине, знам, че преживя тежко смъртта на Рейлийн, затова ако искаш да изпробваш това страхотно дупенце — той плесна задника ми с широката си длан, — давай смело, чу ли?

Цялото ми тяло подскочи при удара и аз погледнах въпросително към Дорнан.

Джейс гледаше баща си гневно и отказваше да погледне към мен, даже не регистрираше присъствието ми по никакъв начин.

— Не ми трябват остатъците ти — каза на баща си и на мен ми се прииска да повърна. Беше далеч по-трудно, много по-реалистично, отколкото си бях представяла, че ще бъде. Когато най-накрая Джейс погледна към мен, начинът, по който го направи, ме караше да искам да закрещя.

Беше доста различен от мъжа, който ми бе предложил стол и чаша с вода вчера, и пълна противоположност на момчето, което се бе опитало да ме спаси от всичко това преди години.

„Момчето, което бях обичала.“

— Сигурен ли си, че не си някой шибан педал? — попита Дорнан, очевидно бесен, че синът му отказва с такава лекота това, което той смяташе за доста щедро предложение.

Джейс завъртя очи.

— Сигурен съм, тате. А сега тръгвай, преди да си изпуснал момента. Бурята е доста силна и се влошава с всяка минута.

В същото време една гръмотевица разцепи небето над нас и аз подскочих нервно.

— Какво ти става? — попита Джейс.

Мразех бури. Мамка му, мразех ги в дъното на душата си. Когато бях момиченце се криех под завивките на леглото и изчаквах, докато яростта на Майката природа отмине.

Понякога, когато бяхме по-малки, Джейс се криеше с мен.

— Нищо — отвърнах. — Просто не харесвам бурите, това е всичко.

Джейс ме погледна с любопитство, местейки погледа си нагоре и надолу по тялото ми. В този момент се зачудих дали няма да разбере коя бях в крайна сметка. Беше умен и проницателен, а аз сигурно не бях на повече от няколко невнимателни коментара, преди да събудя подозрението му.

— Косата ми щръква от тях — добавих, опитвайки се да измисля и други причини поради, които хората мразеха бурите. — Налага се да използвам пресата си за коса, понякога по три пъти на ден, когато е толкова влажно.

Джейс ме погледна така, сякаш не бях нищо повече от смачкана хлебарка на върха на обувката му. Свих се вътрешно под силата на объркания му от чувства поглед.

„Някога ме обичаше.“

Не можех да мисля за това сега. Може би никога.

Дорнан ме придърпа към себе си и постави ръцете си властно върху задника ми.

— Ще ми липсваш, малката — каза и засмука врата ми толкова силно, че изохках. Беше голям мъж, а ми правеше шибана смучка. Маркираше ме като негова.

Придърпах лицето му към моето и го целунах страстно, с Искам-да-те-чукам целувка, която сигурно бе усетил чак до пръстите на краката си. Потръпна леко, притискайки ме към себе си така, че усещах твърдият му член да се опира в татуса ми и повърхностно скритите белези.

— Трябва ли да тръгваш? — попитах сладникаво, след като се отделихме един от друг. — Та ние едва сега започнахме да се забавляваме.

— Охх — изръмжа Дорнан. — Ще ме убиеш, принцесо. Трябва да тръгвам, момчетата ме чакат. Ще се видим след ден-два.

Кимнах, опитвайки се да изглеждам тъжна, и изскимтях, когато ме шляпна отново по дупето.

— Пази я — каза и заби пръст в гърдите на Джейс. — Аз изчезвам.

Тръгна си, без да се обръща назад, и аз си отдъхнах моментално.

— Радваш се, че си замина? — Джейс попита мрачно.

За момент бях забравила, че е там. Господи. Наистина трябваше да съм по-внимателна.

— Гладна съм — обясних. — Единственото, което иска от мен този мъж, е да ме чука, а аз не съм яла от вчера на обяд.

Изгледа ме с толкова смразяващ поглед, че ми бе нужда цялата сила, която имах, да не се разпадна и да му кажа коя бях в действителност. Не изгарях от желание да съм в една стая с него. Да ми бъде детегледачка. Да ме преценява с поглед, все едно съм някоя курва.

Джейс се отправи към отвореното прозорче, което разделяше кухнята от трапезарията.

— Ей, Каръл, тук ли си? — попита с глас като на плюшено меченце, вместо просташкия тон, с който се обръщаше към мен.

Преди да осмисля чутото, една жена си показа главата зад ъгъла на кухненския праг и се усмихна.

— Здрасти, Джейс — каза, разрошвайки косата му. Преглътнах с усилие и се огледах за несъществуващия изход.

— Сами е пропуснала закуската. Дали ще е възможно да вземем малко зърнена закуска или нещо от килерчето с провизии?

Каръл избърса ръце в парцала и се усмихна, гледайки право към мен. Замръзнах на място като сърна срещу фарове.

Беше на четиридесет, но изглеждаше приблизително на петдесет. Животът, изпълнен с предозиране и насилие, бе изписан по лицето и с всяка една бръчка, която се спускаше надолу под големите й зелени очи. Тъмнорусата й коса, прошарена със сребърни нишки, беше прибрана в хлабав кок на главата й.

— Здравей, Сами — каза Каръл и протегна ръка. — Трябва да си нова тук. Мога да ти приготвя каквото пожелаеш — яйца? Препечени филийки?

— Зърнена закуска е добре — изписуках и стиснах ръката на майка ми.