Седем синове

Глава седма

Четири часа и половина по-късно бягах към адреса, който Дорнан ми беше дал. Разбира се, нямаше нужда да поглеждам визитката — знаех точно къде се намира жилищната сграда на клуба. Почти бях стигнала, когато забелязах, че нищо не изглежда така, както си спомнях, и спрях, за да извадя визитката от чантата си. И наистина, адреса на картичката въобще не беше този на жилищната сграда. Стоях под жълтата светлина на една от уличните лампи, опитвайки се да успокоя болката в корема си, без да докосвам пресния татус на ребрата ми. Отключих айфона си и влязох в приложението за карти. Изписах адреса, който Дорнан ми беше дал, и изчаках търпеливо да зареди. Малката червена точка ми показваше да поема в обратната посока — около двеста метра до нещо, което ми приличаше на изоставен склад. Пробягах разстоянието и спрях пред склада, ужасена до мозъка на костите си. Сърцето ми спря, когато се зачудих защо Дорнан искаше да дойда тук, а не в жилищната сграда на клуба.

Изведнъж подскочих, когато една тъмна фигура изскочи от сенките. Веднага разпознах Джаз, петият син на Дорнан. Изглеждаше болезнено слаб и не трябваше да си гений, за да разбереш, че имаше проблем с наркотиците.

— Ей, сладурче — подвикна ми. — Как се казваш?

— Сами — отговорих, а сърцето ми биеше лудо в гърдите.

— Закъсня — каза Джаз, като вдигна огромната ролетна врата и ми посочи да влизам — Най-добре да побързаш.

Поколебах се за момент, а краката ми очакваха нетърпеливо решението ми.

„Мамка му.“

Преметнах чантата си върху рамо, стиснах зъби и минах през входа, навеждайки глава под вратата. Опитах се да запазя спокойствие, когато чух как се затваря с трясък зад мен, карайки внезапният прилив на студен въздух да защипе по петите ми.

В склада беше задимено и аз напрегнах поглед да видя нещо повече от силуети, докато очите ми привикваха към светлината. Наоколо се движеха фигури и по това, което можех да видя, всички бяха на мъже. Преди да успея да разпозная лицата им, Джаз сграбчи чантата от ръцете ми и започна да рови в нея.

— Ей! — възразих аз. Друг чифт ръце ме дръпна за раменете и изви ръцете ми назад в болезнено V. Блъснаха ме в една тухлена стена и въздухът изсвистя от дробовете ми.

„Успокой се.“

Усещах как нечии ръце ме потупваха надолу по тялото, като в началото се движеха бързо, но забавиха веднага щом стигнаха до вътрешността на бедрата ми. Стоях напълно неподвижно, когато някой — нямах представа кой — нежно ме докосна по клитора, докато ме претърсваше. Не реагирах по никакъв начин.

— Къде е Дорнан? — попитах. — Каза ми, че ще се срещнем тук.

— Млъквай — каза друг глас и аз се обърнах да погледна източника му. Изглежда претърсването с опипване бе приключило и можех отново да се движа спокойно. Най-големият син на Дорнан, Чад, стоеше пред мен с айфона ми в ръка.

— Каква му е паролата на това нещо? — попита.

Ухилих се самодоволно.

— Х… У…

Тъкмо щях да довърша думата, когато той запрати телефона ми на пода толкова силно, че устройството се разби на хиляди малки парченца. Погледнах към земята с възмущение и след това към него.

— Упс — каза той, повдигайки вежди за по-голям ефект. Не отвърнах нищо, просто продължих да го гледам, без да премигвам.

— Как се казваш? — попита Чад, повтаряйки въпроса на Джаз от по-рано.

„Ако знаехте коя съм, щяхте да ме застреляте на място.“

Погледнах към Джаз, с изражение „Защо не им кажеш?“, но той не проговори.

— Сами — казах. — Саманта.

Джаз подхвърли портмонето ми към Чад, който извади личната ми карта и започна да я изучава напрегнато.

— Какъв ти е адреса? — попита.

Преструвах се на отегчена и изрецитирах адреса дословно, след което и рождената си дата, когато ме попитаха.

— Какъв е номерът на личната ти карта? — Знаех го, но също така бях наясно, че повечето хора не го помнеха. Вероятно щеше да е по-подозрително, ако можех да го кажа, отколкото да се направя на невежа.

— Откъде, по дяволите, да знам? — казах невярващо, премятайки дългата си коса през рамо. — Ти знаеш ли твоя?

Той се засмя и напъха фалшивата ми лична карта обратно в портмонето, след което го подхвърли на Джаз, който ми го върна заедно с чантата.

— Къде е Дорнан? — повторих. — Очаква се да започна работа при него. Не искам да закъснявам.

Дорнан излезе от сенките и аз подскочих на минутата. Не очаквах, че ще е тук да наблюдава случващото се.

— Миличка — каза той с дълбок глас, всяващ респект сред синовете му, които изглежда изведнъж бяха изострили внимание. — Вече закъсня.

Усмихнах се нервно.

— Съжалявам много. На татуировчика му отне цяла вечн…

— Татуировчик? — прекъсна ме Дорнан рязко. — Какъв татуировчик?

Повдигнах рамене.

— Някакво момче близо до кея. Искаш ли да я видиш?

Той се усмихна и въпреки омразата, която изпитвах към него, определено можех да видя защо толкова много жени се хвърляха в обятията му. Дълбокият дрезгав глас, отличителният външен вид, който безспорно бе предал на синовете си, черните като въглища очи, които не пропускаха нито един детайл и не издаваха нито едно чувство. Да, виждах защо имаше седем сина от пет различни жени. Имаше нещо в него, но не можех напълно да разбера какво. Изключителен чар, привлекателност или силно присъствие на духа. Беше на четиридесет и осем и щеше да изглежда по-добре с всяка изминала година.

Това ме караше да го мразя още повече.

— Разбира се — отговори. Изглеждаше нетърпелив.

Усмихнах се и повдигнах бялата си рокля така, че се разкриваше перфектна гледка към дантелените ми бикини и издадох бедрото си напред.

Дорнан подсвирна.

— Доста добър татус са ти направили, миличка.

— Направих си го за теб — казах и се усмихнах срамежливо. — Знам, че всичките ти момичета имат.

Синовете не изглеждаха впечатлени. Всъщност повечето от тях изглеждаха отегчени до смърт.

Каква ирония само. Колкото и хитри да бяха всички, не осъзнаваха, че пред тях стоеше техният съдия, жури и палач, изрисуван с рози и мастило.

Сърцето ми препускаше от мисълта какво щях да им причиня.