Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

РАЗГОВОРЪТ НА ПОКЛОННИЦИТЕ

— Да му се не види! — възкликна Ханджията Хари и протегна ръце към свещите. — Страшна история, сър.

Рицарят отпи от чашата си и погледна към Монаха, който беше закрил лицето с качулката си.

— Възможно ли е това? — запита Манастирският капелан със звучния си, сладък глас. — Случват ли се такива неща?

— Аз съм ги виждала — обади се Батската невяста.

— Какво си виждала? — попита остро Готвачът.

— Виждала съм неразложените тела на светци. И щом добрият Бог се грижи за своите, защо и Сатаната да не го прави.

— Къде са били труповете? — попита Икономът рязко.

— Какви трупове? — попита Хари Ханджията.

— Телата на студентите, убити от стригоите. Рицарят попи устните си със салфетка.

— Историята ми още не е свършила — обяви тихо той. — Чуйте истината…

— Истината ли? — подигравателно запита Продавачът на индулгенции. — Страшни приказки за плашене на деца.

Рицарят сви рамене красноречиво.

— Сър, помолихте ме да разкажа история и това правя.

— Истина е!

Морякът скочи на крака и събори стола си.

— Света Анна и всички божии ангели са ми свидетели. Споменахте Уитби, сър.

Рицарят кимна. Морякът грабна каната вино и напълни чашата си.

— Сър — каза той, — вдигам тост за…

— Седни! — нареди му Рицарят. — Както казах, историята още не е завършила.