Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ПЪРВА ГЛАВА

Каруците на Лунните хора се движеха през блатистата земя под намръщените, оловносиви небеса. Дъждът беше спрял, но прещипът и къпините от двете страни на пътя бяха още натежали от вода, а калдъръменият път се беше превърнал в мочурище. Боядисаните платнища на каруците бяха започнали да пускат и боята се стичаше по страните им. Дори конете изглеждаха унили и вдигаха копитата си без желание, свели глави под студения, пронизващ вятър. Каруцарите, свити в оръфаните си наметки, ругаеха стихиите и засилващия се дъжд, който ги принуждаваше да се крият из пещерите през по-голямата част от деня. Нямаше да стигнат следващото село преди мръкване и трябваше да нощуват върху покритата с изтравниче земя.

Имелда, танцьорката, пътуваше след една от каруците. Черната й коса беше покрита с излинял шал, а пищното й греховно тяло — увито в старо одеяло, с изрязана дупка в средата — единствената й защита срещу ледения дъжд. От време на време евтините гривни на китките й подрънкваха, когато тя изтриваше дъжда от лицето си и продължаваше напред, като внимаваше да стои достатъчно далече от каруцата, за да не я плиска калта, разпръсквана от обкованите с желязо колела. Чуваше майка си, която лежеше в каруцата, да стене и пъшка. Имелда притвори очи. Майка й отново изстена.

— Млъкни! — прошепна момичето на себе си. — Нищо ти няма.

Така беше, но станеше ли някое пътуване трудно, майка й веднага се разболяваше.

— Толкова съм уморена! — хленчеше тя. — Твърде болна съм, за да вървя. — И се покатерваше в крещящо боядисаната каруца да си почине, сякаш беше кралица или някоя важна дама.

Бекас, летящ срещу вятъра, рязко се спусна и изкрещя зловещо към надвисналото небе. Имелда вдигна поглед, видя размаха на крилата му и си пожела да може да лети. Щеше да избяга оттук! Далеч от студа, бедността, дребните монети, които й подхвърляха по кръчмите, разгорещените погледи на мъжете, алчното им опипване и ревнивите очи на жените. Баща й мечтаеше за същото и тя знаеше, че и тази вечер, когато седнат край огъня, ще го повтори.

— Тази земя не е наша — щеше да започне той. — Ние сме от древен и благороден народ, прогонен от владенията си с идването на римляните.

После Ракерел, баща й, щеше да описва чужди страни, тъмни гори, тучни речни долини и плодородни ливади в страна, над която слънцето винаги се усмихва. Имелда се чудеше дали подобна страна съществува и ако съществува, дали баща й казва истината. Баба й, която сега седеше до коларя на предната каруца, увита в тъмносинята си наметка с нарисувани по нея странни символи, разказваше друга история. Как горите на онази страна приютявали демони и странни създания, наречени дракули, бродели из крепостите, построени от дяволите на върха на самотни скали. Какво значение имаше? Беше премръзнала, подгизнала до кости, а краката й, обути само в разкривени сандали, започваха да се превръщат в буци лед.

— Ще танцуваш ли тази вечер, Имелда?

Тя се обърна и погледна набития мъж, който внезапно изникна зад нея и както обикновено се приближи, докато раменете им се докоснаха. Имелда сбръчка нос, отвратена от киселия му дъх. Тя не харесваше Осбърт. Той не беше от нейните хора. Жонгльор, шарлатанин, той се беше присъединил към кервана им преди около два-три месеца. Баща и го беше довел, защото Осбърт беше силен, изкарваше пари и беше добра защита по пустите пътища. Въпреки това Имелда не го харесваше, нито покритото му с брадавици лице и носа, от който се подаваха косми, нито дебелите пръсти, винаги готови да я докоснат.

— Ще танцуваш ли довечера? — повтори Осбърт и се доближи още повече.

— Не — отвърна момичето през стиснати зъби. — Искам само да се стопля.

— Аз ще те стопля — пошепна мъжът.

— Виждал ли си някога моя номер? — попита Имелда.

— Кой номер?

— Как карам нож да се появи между ребрата на някой мъж.

Шарлатанинът отвори уста, за да отговори, когато и двамата чуха зад себе си вик.

— Ездачи по пътя! Настигат ни!

Имелда чу тропота на копита. Коларите започнаха да отбиват встрани. Баща й беше винаги раболепен, винаги готов да освободи пътя за надменните благородници и добре въоръжените им яки войници или за самодоволните търговци, за които беше важна всяка секунда. Когато предната колата отби встрани, Имелда се качи в нея.

— Какво става, момиче? — изхленчи майка й.

— Шшшт! — отвърна Имелда. — Просто някакви ездачи. Тя се вгледа в мъглата. Конниците вече бяха преминали в лек галоп.

— Колко са?

— Четири, не — пет! Имелда се взря.

— Облечени са в черно и лицата им не се виждат, но конете им са хубави. Може би са група бенедиктинци.

Ездачите наближиха. Имелда потръпна. Сега те всички бяха заедно. Тя не видя оръжия или блясък на стомана, но те преследваха някаква подмолна, злокобна цел. Не поглеждаха нито вляво, нито вдясно. Чу как баба й ахна и започна да припява нещо на онзи странен език, който Имелда едва разбираше.

— Тихо, бабо! — изсъска тя.

Но старицата продължи да напява старинното заклинание срещу Сатаната. Ездачите доближиха, предводителят им отметна качулката си и се усмихна. Имелда си отдъхна. Мъжът имаше ведро, усмихнато лице, меко и нежно, и докато поздравяваше, тя видя тонзурата му.

— Добро утро, отче.

— Поздрави и на теб, моето момиче. — Свещеникът доближи коня си до задната част на колата. — Колко път има до следващото село?

— Няколко мили — усмихна му се Имелда. — Ще стигнете преди нас, сър, макар че ако искате, можете да пренощувате при нас.

Свещеникът се усмихна и поклати глава.

— Очакват ни — каза той. — Нямаме време, но благодаря за предложението.

Осбърт се появи иззад каруцата и видя свещеника.

— Отец Андрю! — извика той.

Усмивката изчезна от лицето на свещеника. Очите му станаха студени и Имелда потрепери от страх, когато другите конници със скрити лица, препуснаха към тях сякаш поздравът на Осбърт представляваше някаква заплаха. Фокусникът, без нищо да подозира, хвана юздата на свещеника.

— Отче Андрю, не ме ли помниш, аз съм Осбърт. Преди няколко месеца посетих църквата ти в Оксфорд и ти беше много добър с мен.

Свещеникът освободи юздата си и отново покри лицето си.

— Мисля, че грешиш! — отсече той, рязко смуши коня си и поведе отряда си в галоп. Острите копита на конете пръскаха кал и камъчета във всички посоки.

Осбърт наблюдаваше как изчезват в мрака.

— Странно — размишляваше той. — Сигурен съм, че беше отец Андрю. Беше толкова мил. И той, и помощниците му.

— Не знаех, че си ходил чак в Оксфорд — подигра го Имелда. — Да не си студент, Осбърт?

Мъжът й се сопна.

— Бил съм на места и съм виждал неща, които ти никога няма да видиш, Имелда. — И тромаво се отдалечи.

Танцьорката се изплези зад гърба му и нагласи майка си по-удобно. После слезе от каруцата и ужасното пътуване продължи. Баба й още напяваше древните си молитви. От време на време я чуваше да спира и да пита коларя:

— Отидоха ли си онези ездачи? Тръгнаха ли си ездачите?

— Естествено, че си тръгнаха — изръмжа мъжът. — Какво очакваше, да ти станат клиенти довечера ли? — Той избухна в смях, но баба й продължи да припява молитвите си.

Сега каруците бяха отново на пътя и Имелда се зачуди какво е правил Осбърт в Оксфорд. Тя би искала да отиде там и да го разгледа. Може би дори да разгледа някоя книга, както беше направила в манастира преди две лета. Идеше й да заплаче от красотата на рисунките и изящните букви. Поиска да я погали, но учителят на послушниците внимателно я затвори. Имелда прехапа устни — баща й никога нямаше да отиде в Оксфорд. Беше забелязала, че по време на скитанията им из кралството, той избягваше долината на Темза и района край Оксфорд. Другите казваха, че там се печелело добре. Ракерел само поклащаше глава и мърмореше за голямото зло и древните легенди. Имелда се усмихна на себе си — баща й беше пълен с такива истории. Тя вдигна очи. Започваше да се смрачава. Един бухал се носеше над прещипа с разперени нокти, само за да бъде нападнат от група пресипнали гарвани.

Най-накрая баща й даде заповед да отбият от пътя. Нямаше да стигнат до селото тази нощ, вместо това щяха да лагеруват край малък шубрак, където дърветата щяха да им предложат някакъв заслон срещу дъжда и силния вятър. Каруците се подредиха в кръг, бяха събрани и изсушени подпалки и скоро огромен огън запламтя в средата. Имелда седеше между баща си и майка си, която още се оплакваше от неудобствата на пътуването. С протегнати ръце дремещото момиче се наслаждаваше на топлината. То затвори очи и поспа малко. Когато се събуди, баща й и братята й бяха сложили над огъня голям шиш, на който щяха да опекат фазана и яребицата, които бяха ударили през деня с прашки. Закланите птици бяха скрити под колата, в случай че ги спре някой любопитен пристав или богаташки прислужник.

— Намери още съчки, Имелда! — нареди баща й.

— Аз ще ти помогна! — извика Осбърт.

Имелда тръсна глава и дългата й черна коса се развя.

— Няма нужда — издаде тя долната си устна. — Няма нужда, Осбърт.

Мъжът само се разсмя. Баща й още крещеше, затова Имелда нямаше друг избор, освен да навлезе в тъмния кръг от дървета и да търси из мокрите папрати и люцерна сухите клонки и подпалки, които лежаха там. Осбърт също събираше и бърбореше нещо. Изведнъж той ахна, но Имелда не погледна към него.

— Не ми прави номера, Осбърт. — Тя навлезе по-навътре между дърветата и се изправи. — Толкова е тихо — прошепна момичето и погледна към лагера, където се виждаше приветливия блясък на огъня и се чуваха гласовете на роднините й. Тук беше тъмно и студено. — Осбърт?

Тя се огледа наоколо, но мъжът беше изчезнал. Чу клоните над себе си да шумолят, вдигна поглед и гърлото й се сви от ужас, когато бледото лице изпод черната качулка зловещо й се усмихна.

На другата утрин Макбейн беше събуден от вече будния и пълен с енергия сър Годфри.

— Хайде, писарю! — извика рицарят. — Слънцето изгря, аз вече събрах багажа в дисагите си. Предлагам и ти да направиш същото. Сестра Идит настоява да се присъедини към нас. Ще тръгнем за Лондон след час.

— Защо Лондон? — попита сънливо Александър, докато спускаше крака от леглото и тихичко ругаеше шумното въодушевление на рицаря.

— Вече изпратих куриерите на майка Констанс до адмирала на източното крайбрежие в Куинсхайт. Помолих за най-бързия боен кораб по Темза, който да ни закара до Уитби. Можем да блокираме пристанището, ако се налага, и да преследваме убийците.

Александър се облече и обръсна с тракащи зъби от студа в стаята си. Облече грижливо риза, жилетка, вълнен жакет, панталон и обу специалните си, подплатени с кожа пътни ботуши. Прибра принадлежностите си в дисагите, включително дневника, взет от тринитарианския манастир и слезе долу, за да закуси. Сестра Идит вече беше дошла и отиде със сър Годфри да подготвят конете си. Александър се нахрани с охота и огледа малката варосана къща за гости. Знаеше, че работата му тук е приключена. Имаше чувството, че никога няма да се върне и това го караше да се чувства неловко, защото си спомняше златните къдрици на Емили, сините й блестящи очи и топлата гладка кожа на ръцете й. Облегна се на масата и се замисли за последните смутни дни — пристигането му в Оксфорд в дъжда, ужасните сцени, на които беше присъствал, привидната святост на отец Андрю, постоянното мълчание на майка Констанс и пълното рухване на проктор Ормистън. Въздъхна, допи халбата топъл ейл, прекръсти се и отиде при другите.

Конете бяха оседлани. Майка Констанс се беше съгласила да отстъпи собственото си дребно конче, кротко, но издръжливо, на сестра Идит, а две от нейните конярчета щяха да ги придружат до Лондон. Дисагите бяха прехвърлени през гърбовете на товарните понита, коланите на седлата, стремената и юздите — проверени. Тримата се сбогуваха. Игуменката изглеждаше облекчена, че манастирът й ще се освободи от странните гости и зловещите дела, които разследваха. Макар никой да не си го призна, и сър Годфри, и Макбейн се надяваха, че лейди Емили ще се появи. Рицарят мислеше да поиска разрешение от майка Констанс да се сбогува с нея, когато изтощеният Бийчъм влезе с коня си в манастирския двор. Шерифът се свлече от седлото. Някога закръгленото му лице сега беше бледо и изпито, големи тъмни сенки ограждаха очите. Приличаше на човек, който е стигнал края на силите си. Бавно приближи към тях, като разтриваше бедрата си и тихичко мърмореше от болките, причинени от продължителното време, прекарано на седлото.

— Заминавате ли? — попита рязко той.

— За Лондон — отговори му сър Годфри. — Възнамеряваме да догоним отец Андрю, сборището му и кошмарното създание, което са извадили от криптата.

— Тогава ви желая успех.

Бийчъм сложи двете си ръце на кръста, протегна се и потърка небръснатото си лице.

— Запечатах черквата — продължи той — и обявих, че цялата сграда е нестабилна. Войниците ми, новите наемници, които доведох, вече изкопаха труповете от гробището. Смятам, че са на изчезналите студенти.

Шерифът се обърна и без да се притеснява от присъствието на майка Констанс, се изхрачи и плю.

— Не са приятна гледка — добави той дрезгаво. — Убити са като останалите — гърлата им са прерязани от ухо до ухо. Някои вече са изгнили. Били са заклани като прасета и заровени в празни гробове.

— Как е проктор Ормистън? — попита Александър. Шерифът се почука по слепоочието.

— Проктор Ормистън е обезумял, умът му е болен. Седи в кабинета си, мърмори и размества хартиите по бюрото си. Страхува се да излезе, дори за да се облекчи. Дните му като учен са приключени. Бог да го пази! — Зачервените очи на сър Осуалд се втренчиха в рицаря. — Зло! — въздъхна шерифът. — Чисто зло! Казвам ти, сър рицарю — очите му се спряха върху сестра Идит и Макбейн, — и на вас, бил съм в Долината на смъртта. — Той облиза устни. — Още един куриер се готви да тръгне за Лондон. По Божията воля и с кралското съгласие, до края на седмицата ще напусна Оксфорд. — Стисна ръцете на рицаря и Макбейн, после лекичко целуна пръстите на сестра Идит. — Сбогом и Бог да е с вас! — Шерифът се върна при коня си, яхна го, грабна юздите и още веднъж се обърна към тях. — Сбогом, надявам се вече никога да не се срещнем!

После обърна коня си и препусна през манастирската врата.

Сър Годфри и придружителите му приключиха със сбогуванията. Почти бяха стигнали вратите, когато майка Констанс отново се появи, сплела ръце с лейди Емили, която изглеждаше свежа като майска утрин. Александър й отправи обичайните любезности, наведе се да й целуне ръка, която задържа малко по-продължително от приетото. После лейди Емили отиде до сър Годфри, сложи нежно ръце на мускулестото му бедро и се вгледа в лицето му, което изглеждаше още по-сурово под шлема му.

— Сър Годфри — прошепна тя, — ще се върнеш ли? Рицарят колебливо хвана ръката й.

— Да, може би.

— Благодаря. — Тя се усмихна. — Благодаря за прекрасното стихотворение.

Сър Годфри свъси вежди.

— Стихотворението — настоя тя. — Онова, което съчинихте и помолихте мастър Макбейн да запише. — Леко поклати глава. — Беше прекрасно.

Сър Годфри погледна над главата й към Александър, който се усмихна, намигна му и сви рамене. Рицарят отново погледна младата жена, стисна ръката й, слезе от коня и страстно я целуна по бузата.

— Ако такава е Божията воля — прошепна той дрезгаво, — ще се върна.

Момичето отстъпи и сър Годфри поведе малката си дружина по кривите улички на Оксфорд. След един час те бяха вън от града и следваха древния римски път към столицата. Небето беше безоблачно, а въздухът студен, но пътищата бяха сухи и проходими. Сестра Идит се оказа опитна ездачка и не забавяше придвижването им. Привечер бяха вече пред Бишопсгейт, където благодариха на прислужниците на майка Констанс и ги освободиха. Сър Годфри настоя да яздят през града до покоите на адмирала на север от кея на Куинсхайт.

Адмиралът сър Клемънт Чосър вече беше получил съобщението им. Дребен, шкембест човечец, с набръчкано лице и светлосини очи, той беше стар познат на сър Годфри. Поздрави го официално и прие радушно спътниците му.

— Вече получих заповед от канцлера — избоботи той, докато ги въвеждаше в малка трапезария на приземния етаж в триетажната си къща. — Имам готов кораб за вас. „Звездата на моретата“, тримачтов боен кораб, добър капитан — Хъмфри Грандисън. Ще отплавате призори. Но сега трябва да си починете. Как ще ви се отрази малко храна? Говеждо печено с пипер и горчица, вино и топъл хляб? И пухени постели? Сър Годфри и Александър не възразиха, а сър Клемънт се оказа отличен домакин. Той разказваше за морето и не им зададе никакви въпроси, а на сестра Идит оказваше почит като на дама. И тримата похапнаха добре. Сър Годфри заспа на масата и трябваше да бъде събуден от прислугата. Александър изпрати сестра Идит до покоите й в задната част на къщата. Минути, след като главата му докосна възглавницата в стаята, която споделяше със сър Годфри, вече беше заспал, хъркайки също толкова силно, колкото и рицарят до него.

Прислужниците ги събудиха малко преди изгрев и те закусиха. Сър Клемънт обеща да се грижи за конете им, преди да ги поведе по още тъмните улици до кея на Куинсхайт. Реката беше пълна с плавателни съдове — малки скифове, баржи, рибарски лодки и огромните, тежкотоварни параходи на ханзейските25 търговци.

Кеят беше вече оживен, защото корабите се готвеха да хванат утринния прилив. Моряците товареха бъчви, сандъци и огромни кожени чували в корабните трюмове. Чуваше се странна смесица от ругатни, викове и заповеди. Без да им обръща внимание, сър Клемънт поведе групата по кея, като заповядваше на хората да се отдръпнат и не обръщаше внимание на подигравките и клетвите, които го следваха.

Най-накрая намериха „Звездата на моретата“, голям кораб с широк плосък нос и стръмен бушприт. Бордовете му се издигаха високо над кея, а кърмата му беше увенчана от назъбени бойни платформи за прикритие на стрелците и войниците по време на битка. Сър Клемънт махна към кораба и от него спуснаха широк, хлъзгав подвижен мост. Адмиралът се качи пръв. Александър подкрепяше сестра Идит, която твърдо отказа на неубедителната подкана на сър Годфри да остане на сушата. Рицарят се качи последен. На борда оживено се разминаваха босоноги моряци, които се закачаха помежду си. Някои спряха и загледаха с любопитство сестра Идит. Сър Годфри чу сподавените им ругатни и злокобни предупреждения, че жена на борда носи нещастие.

— Не им обръщайте внимание — пошепна с ъгълчето на устата си сър Клемънт. — Моряците търсят всякакъв повод за мрачни прокоби. Когато трябва да се качат проститутки на борда, говорят съвсем друго.

Корабът леко помръдна и стомахът на Александър се надигна, когато погледна към надвисналите огромни мачти. Той огледа палубата, пълна с намотани въжета и кожени ведра. Два огромни катапулта бяха увити с платнища. До един от тях Александър видя петно засъхнала кръв. Предположи, че корабът сигурно е участвал в някоя от многобройните морски битки, които бяха непрестанно явление — отвъд устието на Темза корабите на Норвегия, Дания, Англия, Шотландия и Франция водеха дълга кървава война.

Млад червенокос мъж, облечен в прост кожен жакет, тъмен панталон и ботуши, се приближи и се представи като Хъмфри Грандисън, капитан на кораба. Сър Клемънт ги представи и подаде на капитана малък пакет.

— Това са заповедите ти, сър — каза той кратко. — Ти командваш кораба, но си пряко подчинен на сър Годфри. Ще отплаваш на север, за Уитби, и ще действаш по негови инструкции.

Капитанът кимна и посочи към Александър.

— Виждам, че сър Годфри е пътувал по море — обяви той с ясен акцент. — Но писарят ще се разболее, преди да излезем от Темза. А тя коя е?

— Казвам се сестра Идит Моън — отвърна язвително заклинателката — и съм била на повече кораби, отколкото мога да преброя. Плавала съм в северни води и в Средиземно море. Носила съм се по вълните, когато ти още си стоял на коляното на майка си, младежо.

Капитанът се втренчи като гръмнат в нея, почеса рядката си брада и избухна в смях, който заглуши всички шумове по кораба. После се огледа и с поток мръсни ругатни заповяда на моряците да продължат с работата си. Най-накрая хвана ръката на сестра Идит и галантно я повдигна към устните си.

— Госпожо, не исках да те засегна.

— Не съм се засегнала, сър.

Сър Клемънт се сбогува и Грандисън започна да дава заповеди. Въжетата от кея бяха отвързани и прибрани, палубата беше почистена от всички препятствия. Моряци се катереха като маймуни по такелажа и разпъваха големите платна. Корабът зави и се наклони. Александър отхвръкна и се просна на палубата за забавление на моряците. Грандисън му помогна да се изправи, ухилен до ушите.

— По-добре да се махнеш оттук.

Той заведе тримата спътници в малка каюта под бака, мръсно помещение, в което имаше обикновена койка, маса и няколко стола. Вътре миришеше на катран и сол.

Александър, който не беше свикнал с полюшването на кораба, удари главата си, когато се изправи. Болката беше силна и макар капитанът да се изсмя на премеждието му, предложи на Макбейн и спътниците му по чаша учудващо добро вино, за да облекчи болката и да „подсили стомасите им“ за предстоящото пътуване.

— Сестра Идит може да остане тук — обясни Грандисън. — Но, господа, боя се, че вие ще трябва да споделите долната палуба с останалия екипаж.

И като си подсвиркваше весело под носа, капитанът ги остави да се оправят както могат.

След един час „Звездата на моретата“ беше излязъл от реката и пое на север-североизток през студеното, бурно море. Болката в главата на Александър утихна, само за да бъде заменена от засилващо се чувство за гадене.

Сър Годфри седеше и се забавляваше с нещастието на писаря, докато лицето на Макбейн не придоби зеленикав оттенък.

— Ела, Александър — каза той ободрително. — Сестро Идит, остани тук. Ако нашият писар ще повръща, по-добре да го направи на друго място.

Като ругаеше под носа си, Александър последва сър Годфри на палубата. Платната се вееха и плющяха под силния южен вятър. Грандисън дойде при тях и се облегна на фала.

— Зле ли си, писарю? Александър кимна.

— Тогава ще ти дам един съвет. Опитай се да не мислиш за движението на кораба, а се занимавай с нещо друго.

Александър направи гримаса, после бързо изтича до борда, за да повърне закуската си в бурното сиво море. След това се почувства по-добре и се облегна на перилата, като поемаше дълбоко въздух, гледаше към смаляващата се суша, слушаше плющенето на платната и скърцането на мачтите.

Грандисън долови удоволствието на лицето на писаря.

— Да, това е хубав кораб! — извика той. — Върви право и бързо като стрела.

Капитанът бръкна в жакета си и извади сгънат на руло кафяв пергамент. Разви го, разкрачил крака, за да запази равновесие при люлеенето на кораба. После посочи с мръсния си пръст грубо нарисуваната карта.

— Ще стигнем в Уитби утре вечер — каза той. — А после какво ще правим?

— Търсим четирима или петима бегълци — обясни му сър Годфри. — Ще вземат кораб от Уитби.

— И после?

— Ако още не са тръгнали, ще блокираме пристанището.

— А ако са?

— Ще ги преследваме с пълна скорост.

— И?

— Ще ги унищожим напълно.

Сър Годфри посочи огромните катапулти на палубата, скрити под платнищата.

— Когато заповядам, мастър Грандисън, трябва да ги заредите и да стреляте. Няма да взимаме пленници.

Грандисън посочи група мъже, облечени в кафяви кожени жакети, които се бяха разхождаха по левия борд, близо до бака.

— Те също ще свършат работа — каза той. — Това са стрелци от Чешър, майстори на лъка.

Сър Годфри се усмихна и каза, че това е достатъчно; после остави Александър да се окопити и слезе долу, за да поговори със сестра Идит.

„Звездата на моретата“ се оказа добър кораб, а Грандисън — опитен мореплавател. На следващия ден по здрач, те видяха скалите на Уитби и голямото абатство на хълма. По молба на сър Годфри трима офицери и двама стрелци се качиха на една лодка и влязоха в пристанището. Когато се върнаха два часа по-късно, те докладваха на капитана си, който заведе сър Годфри и Макбейн долу, в каютата на сестра Идит.

— Боя се, че новините са лоши — започна Грандисън, като се облегна на вратата и се загледа в обикновената кожена лампа, която висеше на куката. — Видели са вашите бегълци. Всъщност, един от тях е добре известен в тази област — Андрю Мелбрай, свещеник. Бил е с още пет човека, един от които непознат с черна качулка, който изобщо не си показал лицето. Завъртели са се в кръчмите по кея на Уитби и наели рибарска лодка с екипаж от четирима, която да ги преведе през Северно море. Тръгнали са рано следобед.

— Ще ги преследваш ли? — попита сестра Идит.

— Ще ги преследвам — отвърна Грандисън, — но времето се разваля.

— Буря ли ще има?

— Не, не буря, мъгла. Вече се сгъстява. Трябва да плаваме внимателно. В тези води има скрити плитчини, а ние преследваме лодка с местни рибари, които познават коварството на околните води. — Грандисън направи пауза. — Това не са обикновени престъпници, нали? Искам да кажа, след като са ти дали кралски военен кораб?

— Не, не са — потвърди сър Годфри. — И, мастър Грандисън, може да видиш неща, които ще смразят кръвта ти. Но направи всичко възможно, не само заради верността ти към краля, но и заради спасението на безсмъртната си душа.

Грандисън изглеждаше изненадан, но само сви рамене и се върна на палубата. Чуха го да крещи заповеди. Вдигнаха котва и корабът бавно излезе в открито море.

Александър се качи на палубата и плътно се уви в наметалото си. Кълба от мъгла се носеха по палубата и му придаваха призрачен, зловещ вид. Александър потръпна. Беше уверен, че ще настигнат стригоя и дълбоко в сърцето си усещаше, че целият му живот е бил подготовка за тази ужасна среща. Той слезе под палубата, като запушваше уста и се мръщеше на острата кисела миризма, но легна, затвори очи и шепна молитвите си, докато заспа. Сър Годфри го събуди с купа гореща овесена каша и чаша силно вино. След това той се присъедини към рицаря на палубата и почувства тръпка на вълнение, когато видя кораба готов за битка — катапултите бяха извадени, стрелците стояха в готовност отдясно на носа, по такелажа и отляво на носа. Наблюдателите бяха високо на трите мачти.

Утрото беше толкова ярко, колкото е възможно в мъгла, която извира гъста като пара над вряща тенджера. Александър щеше да слезе в каютата на сестра Идит, когато чу един от наблюдателите да вика.

— Платно! На североизток! Недалеч!

— Откъде знаеш? — извика Грандисън през рупора.

— Мъглата се вдигна, капитане, само за миг, но видях рибарска лодка. Не се движи.

— Какво искаш да кажеш? — извика Грандисън.

— Не виждам? — изрева наблюдателят. — Да, да, сега виждам! Мъглата отново се вдигна! Заседнала е в една от плитчините?

Грандисън се обърна и се усмихна на писаря.

— Намерих плячката ви!

ВТОРА ГЛАВА

Капитанът даде заповедите си, някъде започна да бие барабан, за да събуди екипажа. Моряците тичаха насам-натам и босите им крака шляпаха по мократа палуба. Те се блъскаха и бутаха сър Годфри и Макбейн настрани. Сестра Идит чу суматохата и се изкачи по стълбите от каютата си. Изненадващо, мъглата започна да се разкъсва. Сър Годфри слезе долу и донесе оръжието си и това на писаря.

— Хайде, Александър! — каза той. — Трябва да се бием здраво. Моряците не могат да се качат на борда на онази лодка. Ние трябва да го направим.

„Звездата на моретата“ продължи напред. От време на време мъглата се разкъсваше и те виждаха морето, понякога дори грейваше слънце, но после завесата отново се спускаше и караше Грандисън и офицерите му да ругаят. Сестра Идит, облегната на парапета и вкопчена здраво в него, се „взираше“ в мъгливите брегове. Александър видя, че тя трескаво се моли. Изведнъж, сякаш в отговор на молитвите й, мъглата се вдигна. Бяха в открито море, а на половин миля от тях се намираше натоварена рибарска лодка, с едно-единствено развято платно — клатеше се и се въртеше, сякаш заловена от някаква гигантска подводна ръка.

Сър Годфри и Макбейн се присъединиха към сестра Идит.

— Можеш ли да се доближиш още? — попита рицарят. Грандисън сви рамене.

— Не смея, сър. Рибарската лодка може лесно да се освободи, но кораб с тези размери може да заседне и да бъде разбит на парчета от морето. — Грандисън се обърна и махна на наблюдателя. — Какво виждаш?

— Нищо, сър. Изглежда изоставена.

— Господи, само това не! — въздъхна сестра Идит. — Не казвай, че са я изоставили. Може би са срещнали в морето друг кораб.

— Лодката е пуста! — извика наблюдателят.

— Какво искаш да направя? — попита Грандисън.

— Изгори рибарската лодка! — отсече сестра Идит.

— Не! — промълви сър Годфри. — Не можем да го направим. Бог знае, може на борда да има невинни хора, трябва да се уверим. Капитане, искам да спуснеш лодката.

— Ще дойда с вас! — обяви Грандисън.

— Не, сър, няма. Лодката събира само шест души. Искам един от най-добрите ти стрелци и двама моряци, които да гребат дотам.

— Всички ли отивате? — попита тихичко Грандисън.

— Да — отвърна сестра Идит, преди рицарят да си отвори устата. — Тримата започнахме това, тримата трябва да останем заедно докрай.

Грандисън сви рамене, плесна с ръце и даде нарежданията си. Лодката беше спусната и въжена стълба увисна от борда на кораба. Двама моряци слязоха в лодката, след тях — сър Годфри, после сестра Идит, която носеше съд с масло, подпомагана от Александър. Последва ги жилав дребен човек с обгоряло маймунско лице и беззъба усмивка. Той напомняше на Александър за дворцов шут, въпреки че големият лък, който носеше, колчанът стрели с гъши пера и кожената превръзка, която стягаше китката му, показваха, че е стрелец. Малката лодка се понесе по вълните. Стомахът на Александър се сви. Гадеше му се, морето се издигаше от всички страни и сега „Звездата на моретата“ му се струваше като райско място.

— Бог да е с вас! — извика Грандисън, но вятърът отнесе думите му.

Сър Годфри, който седеше на носа, кимна в знак, че е чул.

— Тръгвай! — заповяда той.

Двамата моряци загребаха, мускулите на раменете и вратовете им се очертаваха, когато се привеждаха над греблата, пеейки някаква мръсна песничка, за да синхронизират ритъма си. Александър седна на кърмата и прегърна заклинателката. Беше толкова слабичка и крехка, но тялото й беше напрегнато. Стрелецът с маймунското лице ги наблюдаваше любопитно. Сигурно беше усетил страха им, защото когато стигнаха заседналата лодка, неизменната усмивка изчезна от лицето му.

Рибарската лодка, тесен, маневрен на вид плавателен съд с издаден нос и малка кърма, беше доста потънала във водата. Сър Годфри забеляза, че платното беше спретнато навито, но на палубата нямаше признак на живот, виждаха се само купища платнища. Гребците докараха лодката до борда и тя заподскача и се заблъска в рибарския съд. Александър погледна надолу и през бушуващите води видя нещо подобно на плитчина.

— Не можем да останем тук! — извика един от моряците през шума от търкането на дърво в дърво и рева на вълните. — Ще заседнем и вълните ще ни разбият.

— Не се тревожете! — отвърна му сър Годфри, чиито очи горяха от предчувствието за битка. — Оставете ме на палубата, после се отдръпнете.

— Няма да отидеш сам! — изрева Александър. — Идвам с теб!

— Аз също! — Сестра Идит се изправи и застрашително разклати лодката. — Или ще се кача на борда, или ще скоча в морето.

Сега моряците им викнаха да побързат. Сър Годфри сви рамене и се прехвърли на рибарската лодка, като се постара мечът да не спъва движенията му. Той се наведе да помогне на сестра Идит, после стрелецът с маймунското лице избута Александър и така тримата се озоваха на борда. Подгизнали и с лица, шибани от вятъра, те не можеха да си поемат дъх, когато лодката се отдръпна и ги остави да се оглеждат на палубата. Видяха струпани платнища, навити въжета, ракитови кошове за раци и кожени ведра, пълни със саламура, но нищо не им се видя подозрително.

— Нищо — изръмжа сър Годфри и извади меча си. — Да слезем долу.

Те тръгнаха напред. Лодката леко се люлееше и скърцаше, когато вълните се удряха в корпуса й. От време на време тя потреперваше, сякаш се опитваше да се освободи от пленилата я плитчина. Сър Годфри слезе по стълбата, която водеше до малка каюта. Той сбръчка нос от ужасната, остра миризма, която долови. Имаше и още нещо, което задави гърлото му. Намери опипом пътя си по хлъзгавите стъпала. Светлината беше оскъдна, но успя да види дебела лоена свещ в железен свещник на масата, завинтена за пода. Извади огнивото си и удари няколко пъти, докато успя да я запали. Александър и сестра Идит вече бяха при него.

— Господи, смили се! — изохка Александър.

Той гледаше труповете на четирима рибари с прерязани гърла, полуотворени очи и зейнали усти. Бяха захвърлени като отпадъци, проснати в гротескни пози, а кръвта им придаваше на проникналата морска вода ален оттенък.

— Отново убийство! — прошепна сестра Идит. — Чувствам го във въздуха. — Още невинни жертви.

Сър Годфри вдигна ръка. Лодката внезапно изскърца и те чуха слабите викове на гребците, които ги бяха докарали. Сестра Идит леко наклони глава и потрепери.

— Има някой на палубата! — каза тя дрезгаво и стисна стъкленицата с масло, която беше взела от кораба. — Не сме сами.

Сър Годфри тихичко изруга и изтича нагоре по стълбата. Зад него Александър гледаше ужасен. Платната бяха отместени настрани и на носа с извадени мечове и ками, с веещи се черни наметала, стояха свещеникът и неговите последователи. Сър Годфри се беше бил с рицари в броня, но не беше виждал нищо по-ужасяващо от тези зловещи фигури, застанали с разтворени крака в края на леко полюшващата се палуба. Бяха облечени от глава до пети в черно, което подчертаваше неестествената бледност на лицата им. С блуждаещите си очи те приличаха на адски демони, на духове, появили се от сърцето на мрака. Свещеникът мълчаливо стоеше пред другарите си с ярост в очите. По мъртвешки бледото му лице играеше коварна усмивка.

— Тук ли е той? — попита сестра Идит дрезгаво. — Господарят-стригой?

— Замина! — изкрещя свещеникът и посочи мъглата. — Замина, но ние останахме, за да го защитим и да отмъстим на онези, които не трябваше да се бъркат в тази работа.

Александър извади меча и камата си и застана рамо до рамо със сър Годфри. Погледна бързо настрани и видя малката лодка да се люлее върху вълните. Стрелецът, с неопънат лък, крещеше нещо, явно не знаеше какво да прави. Под умелото управление на Грандисън „Звездата на моретата“ се опитваше да се приближи.

Сестра Идит започна да се моли. „Смили се, Исусе!“ Беше на половината на молитвата, когато свещеникът и спътниците му нападнаха сър Годфри и Макбейн. Александър влагаше цялото си умение в боя. Виждаше люлеещата се палуба под краката си, белите призрачни лица, развяващите се черни наметала и чуваше дрънченето и стърженето на стоманата. Нападателите му отстъпиха. Сър Годфри направиха крачка назад със сестра Идит зад тях. Перилата на стълбата, която водеше към малката каюта, им осигуряваха някаква зашита. Свещеникът и един от другарите му отново атакуваха със свистящи във въздуха мечове. Макбейн и сър Годфри парираха ударите им. Отец Андрю се отдръпна. Друг зае мястото му и боят продължи. Сър Годфри внезапно настъпи, бутна настрани нападателя си и с бързо, изненадващо движение заби камата си в корема на мъжа. Гърчещото се тяло препречи пътя на друга облечена в черно фигура, която пристъпи да заеме мястото му. Тогава сър Годфри се извърна и с две ръце заби меча си в противника на Макбейн. Кръвта му рукна и се смеси с морската вода, която се стичаше около краката им надолу по стълбите към сестра Идит.

— Бог да ни е на помощ! — извика заклинателката. — Те трябва да бъдат изгорени.

Но останалите спътници на свещеника приближаваха към тях като огромни черни паяци. Александър чу стрела да профучава над палубата и да пада в морето от другата страна — стрелецът се беше включил в боя. Но сега двамата стригои се приближиха, а те бяха по-опитни и предпазливи от вече мъртвите. Макбейн започна да се уморява и осъзна, че нападателите ги изтласкват все по-близо до стълбата зад тях. Сър Годфри атакува и отблъсна нападателя си, който в този момент беше улучен от стрела във врата. Другарят му отстъпи назад, без да се разколебае ни най-малко. Той дори се усмихна на свещеника, своя забулен в черно предводител.

— Готови са да умрат — прошепна сър Годфри, като изтриваше потта от лицето си с опакото на ръката. — Останали са да умрат, за да ни убият и да дадат възможност на Господаря си да замине.

Александър отвори уста да му отговори и в този момент хвърленият от свещеника нож го улучи в корема. Той се обърна с изненадано лице, болката беше толкова силна, че хвърли меча си и падна назад върху заклинателката. Двамата се изтърколиха надолу по стълбите.

— Макбейн!

Писарят само изстена, чувствайки разкъсваща огнена болка в корема и внезапно отмаляване на краката и ръцете. Той се извърна и хвана тънката китка на заклинателката.

— Маслото? У теб ли е маслото?

Александър бързо отпадаше. Заклинателката сега ровеше в тъмнината около него.

— Намерих го! — прошепна тя. Александър направи последно усилие.

— Намерих го! — повтори тя. — Но стълбите? Къде са те? Александър й помогна да го прескочи, докато една от протегнатите й ръце напипа най-долното стъпало.

— Качи се! — прошепна той. — В името на Бога, качвай се! Сестра Идит го послуша, като се опитваше да не обръща внимание болките в гърдите и краката си, причинени от внезапното й падане. Тя се придвижваше бавно нагоре, докато сър Годфри се бореше за живота си срещу двамата убийци, осъзнал объркването зад себе си. Опита се да се моли, но не успя. Заклинателката сне от гърдите си реликвата, която носеше, и я хвърли по посока на палубата над себе си. Малкото златно ковчеже удари свещеника в лицето. Той изкрещя, сякаш го беше изгорило и залитна назад, като изпусна меча си. Сър Годфри се обърна и изненадващо заби меча си във врата на втория нападател.

Отец Андрю залитна. Арогантната му усмивка беше изчезнала. Сър Годфри скочи към него.

— Мръсен кучи син! — изръмжа рицарят, но в този момент се подхлъзна. Знаеше, че пада, но не можеше да спре. Изпусна меча си, лодката се залюля и оръжието се търкулна извън досега му. Сър Годфри погледна тревожно над перилата.

„Звездата на моретата“ беше по-близо, но не можеше да му помогне. Стрелецът продължаваше да стреля, но стрелите му безполезно свистяха във въздуха. Черната фигура се приближи към него. Той се опита да се претърколи, но движението на кораба го запрати на палубата. Свещеникът замахна, но в този момент сестра Идит сляпо се хвърли срещу него. Той я блъсна настрани и вдигна меча си, но сър Годфри беше вече на крака. Свещеникът се обърна и изръмжа. Te отново се сблъскаха, стоманата стържеше, ботушите им тропаха по палубата. Рицарят усещаше, че нещо не е наред. Свещеникът не беше уморен, дори изглеждаше по-силен и бодър от преди и сър Годфри си припомни предупреждението на заклинателката, че духовете на мъртвите стригои могат да влизат в други тела. Той започна да шепне „De Profundis“26:

— „От дън душа викам към Тебе, Господи, чуй гласа ми!“ Свещеникът се ухили и устните му се оголиха като на куче. Той размаха меча си, сякаш косеше и сър Годфри едва успяваше да отбива ударите му. Рицарят беше облян в пот, ръцете му тежаха като олово, краката му трепереха от напрежението и ужаса на битката.

— Умри! — изсъска свещеникът. — Умри! В името на мрака, умри!

Сър Годфри само отстъпваше, макар да чуваше слаби викове от „Звездата на моретата“. При следващата крачка назад, той се спъна в един от труповете и падна. Погледна нагоре, свещеникът докосна гърдите му с върха на меча си, готов да нанесе смъртоносния удар. Сър Годфри затвори очи.

— „Исусе, смили се!“ — прошепна той.

Изведнъж чу писък и отвори очи. Сестра Идит се беше хвърлила на гърба на стригоя и дребното й телце, увито около него, го дърпаше назад от рицаря. Свещеникът изрева от гняв, когато заклинателката впи ноктите си в лицето му. Той извади камата си и я заби в нея веднъж, два пъти, но тя се беше вкопчила в него като пиявица. Той продължаваше да нанася удар след удар, но сестра Идит, крещейки молитви, успя да го повлече, така че тялото му остана с гръб към падналия рицар. Сякаш в отговор на молитвите й, палубата се наклони и двамата паднаха. Стригоят не спираше да я мушка безжалостна Най-накрая сестра Идит изстена и остана неподвижна, Стригоят стана, точно когато сър Годфри приведен, насочваше меча си за смъртоносен удар. Стригоят отвори уста, но острието премина през врата му и главата му отхвръкна на палубата. Кървав фонтан избликна от тялото му. Сър Годфри изруга, ритна обезглавения труп с ботуша си и падна на колене, борейки се да си поеме дъх. Огледа се. Палубата беше обляна в кръв, която се разливаше на всички страни, когато рибарската лодка се люлееше върху пясъчната коса. Сър Годфри пропълзя до сестра Идит, която лежеше под перилата на палубата, подобно на кървав вързоп парцали. Той взе окървавеното й тяло и със залитане я подпря на мачтата. Превръзката падна от очите й и рицарят забеляза колко спокойна изглеждаше тя пред смъртта. Видя, че устните й се движат и долепи ухото си до тях.

— Умирам — прошепна сестра Идит. — Слава Богу, най-накрая умирам. На небето ще виждам отново.

После се отпусна настрани. Сър Годфри потърси пулс на шията й, но напразно. Той спря и замаха с две ръце към „Звезда на моретата“, после се запрепъва надолу по стълбата към мястото, където лежеше Макбейн. Видя кървавата пяна по устните на писаря и му се прииска да заплаче заради всичко изгубено в битката. Макбейн отвори очи.

— Умирам ли? — попита той слабо. Сър Годфри кимна.

— А сестра Идит?

— Отиде си.

Писарят се опита да се усмихне.

— Значи ще ме чака там! — Клепачите му трепнаха. — Ами Господарят-стригой?

— Избягал е! — отвърна сър Годфри.

— Трябва да го настигнеш. Обещай ми.

— Обещавам. Писарят се усмихна.

— Ти си безжалостен човек, рицарю.

— А ти си добър човек, Макбейн.

Александър се опита да се засмее, но между устните му се стече кръв.

— Мислех, че никога няма да го кажеш — прошепна той. После потръпна. На рицаря му се стори, че каза „Идит!“

Главата на Макбейн клюмна на една страна, с отворени очи дори в смъртта. Сър Годфри леко го положи на палубата и опипа окървавения му врат за пулс, но не усети нищо. Рицарят прошепна молитва към Христос да приеме тези две смели души и яростно се вторачи в далечината.

— И върни тези проклети адски кучета в адската бездна! Сър Годфри с мъка изкатери стъпалата и вдигна камата и меча си от палубата. Взе и реликвата, целуна я и внимателно я окачи на врата си. Огледа още веднъж рибарската лодка, която изглеждаше и миришеше като касапски двор. Сестра Идит лежеше до мачтата, дребна и крехка, а в другия край на палубата отрязаната глава на свещеника сякаш го гледаше с полузатворените си очи с тежки клепачи. Сър Годфри почувства да го обзема ярост. Той вдигна главата за косата и я завърза за едно отпуснато въже, така че тя се залюля на вятъра като гнил плод. После се прехвърли през перилата в чакащата го лодка и седнал на носа, задържа поглед върху гротескната глава, докато гребците ги връщаха на кораба.

Грандисън му помогна да се качи по въжената стълба на палубата на „Звездата на моретата“. Целият екипаж се беше събрал — войниците, стрелците, дори готвачите. Те гледаха с отворени уста труповете, струпани на малката рибарска лодка и обляната в кръв палуба. Телата се пързаляха по окървавената палуба и черните им наметала плющяха на вятъра, сякаш още бяха живи.

— Бог да ни пази, сър рицарю! — възкликна Грандисън. — Каква е тази ужасна история!

— Съчинена в ада и разказана от демони! — отвърна рицарят.

— Какво ще правим сега?

— Ще изгорим лодката!

Грандисън изстреля заповедите си. На палубата бяха запалени мангали с въглища. Катапултите бяха заредени с пламтящи насмолени кълба. Стрелците опънаха лъкове и зачакаха стрелите ми да се запалят от мангалите.

— Чакайте! — извика сър Годфри.

Той сграбчи въжетата и се покачи на парапета. Със свободната си ръка държеше меча с острието надолу, като кръст.

— Александър Макбейн! — извика той и гласът му заглуши вятъра. — Отдавам ти чест! Сестро Идит, жена със сърце на кръстоносец, отдавам ти чест! Кълна се в разпятието, че няма да оставя меча си, докато не убия Господаря-стригой.

Вятърът отнесе думите му. Рицарят се прекръсти и слезе долу. После кимна на капитана, който вдигна облечената си в ръкавица ръка.

— Готови!

Сър Годфри чу трясъка на катапултите и чу заповедите, дадени на командира на стрелците. Ръката на Грандисън се спусна.

— Огън!

Огнени дъги се извиха към рибарската лодка. Някои от кълбата падаха във водата със свистене, но други улучиха палубата.

— Пак!

Стрелците обсипаха лодката с дъжд от огнени сгрели. Катапултите дрънчаха, тънка огнена стена се издигна върху плавателния съд.

— Пак!

Още веднъж огънят се изсипа като Божие възмездие от небесата. Сър Годфри видя една горяща насмолена топка да влиза в малката каюта. Появиха се огнени езици. Чу се силен пукот, когато пламъкът стигна до маслото и рибарската лодка, заедно с всичко върху нея беше обгърната от пламъци. Грандисън щеше да спре огъня, но сър Годфри настоя стрелбата да продължи. Измина още час, докато рибарската лодка се превърна в обгорели дървени отломки, които морето полюля кротко, преди да ги отнесе.