Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ПЪРВА ГЛАВА

Писъците на майка Констанс събудиха манастира и накараха сър Годфри и Александър да притичат от трапезарията. Събраха се в покоите на игуменката. Известно време тя не можеше да говори, само трепереше от страх. Едва когато Александър внимателно изля чаша вино между устните й, тя се отпусна и описа с накъсани изрази кошмарната сцена, която беше наблюдавала от прозореца си.

Сър Годфри веднага нареди всички врати и прозорци да бъдат заключени. После двамата с Александър се отправиха към къщата за гости. Рицарят надяна ризницата си и закрачи в мрака с меч в едната ръка и кама в другата. Писарят, въоръжен по същия начин, го последва около манастирските сгради, но не успяха да открият нищо. Само писъците на нощните птици в дърветата, случаен вой на куче и слабият шум иззад осветените прозорци на манастира нарушаваха тишината. Претърсваха двора, докато сър Годфри се притесни, че мъжете, които е съзряла сестра Констанс, може да са влезли в сградата през някоя странична врата или отворен прозорец.

— Върни се там, Александър — нареди той. — Аз ще претърся тук.

Сър Годфри отиде до най-отдалечения от черквата ъгъл на манастира и тръгна из голямата овощна градина, която стигаше чак до оградните стени. Долавяше сладникаво-киселия дъх на гниещи ябълки под краката си, но когато навлезе между дърветата, усети, че нещо не е наред и мислено наруга виното, което беше притъпило сетивата му. С кама и меч в ръцете той стигна до малка полянка и разбра какво го смущава. Цареше мъртва тишина, не се чуваше нито писък на козодой, нито крясък на бухал, нито шумоленето на нощни животни. Рицарят застана в центъра на поляната. Облаците се бяха разкъсали и дърветата бяха облени в сребристата светлина на пълната есенна луна. Сър Годфри спря. Заслуша се в тежкото си дишане и издаде приглушен вик, когато пет фигури се отделиха от дърветата и тръгнаха към него. Облечени изцяло в черно, те се сливаха с тъмнината. Лицата им бяха скрити от маски, затова сър Годфри виждаше само блясъка на очите им и бледата ивица кожа над устните. Той зае бойна позиция, сдържайки желанието си да хукне обратно към манастира.

— Няма да ти навредим, сър Годфри Ийвсдън — каза фигурата в средата. Но думите бяха последвани от зловещ кикот, който превърна тържественото обещание в злобна заплаха. — Е, поне засега. Какво ще стане в бъдеще, зависи от самия теб.

Сър Годфри отстъпи, фигурите не помръднаха.

— Кои сте вие? — предизвика ги рицарят. — Защо сте тук? Какво искате от мен? Защо ви е да плашите горката стара игуменка посред нощ?

— Хайде, хайде, сър Годфри — отвърна гласът. — Знаем защо си тук и какви са заповедите ти. Върни се при господарите си в Лондон и вземи с теб любопитния писар и сляпата кучка. Кажи на краля, че това не е работа за теб, че няма заговор срещу Короната, предателство или подкуп на служители. И свали меча си. Ако искахме да вземем живота ти, щяхме да го направим.

— И какво искате?

— Да довършим делото си тук.

— И какво е то?

— Не е твоя работа, рицарю.

— Как ще го довършите? — настоя сър Годфри. — С убийства? С проливане на невинна кръв? С ужасни престъпления, извършвани посред нощ? Като прерязвате гърлата на невинни хора и пиете кръвта им?

— С това се занимаваш и ти, сър Годфри — отвърна гласът. — Не се ли би на бойните полета във Франция, където купчините трупове стигаха до кръста ти? Не си ли плавал с лодка по Темза, по която труповете плуват като ненужни отпадъци? Човешкият живот е евтин, сър Годфри. Той лесно и приятно се заменя с друг.

— Вие сте убийци, обладани от дявола — отвърна сър Годфри.

— Господарите ни са различни, сър Годфри. Но стига толкова приказки. Ние сплашихме онази стара кучка, игуменката. Не трябваше да ви вика тук и ние те предупредихме. До три дни трябва да напуснеш Оксфорд.

— А ако не го направя?

— Тогава ще се срещнем отново.

Фигурата отстъпи, навлезе между дърветата и изчезна. Сър Годфри прибра меча и камата си и се облегна на студения ствол на едно дърво. Изчака, докато тръпките, обзели тялото му, престанаха и се върна в сградата на манастира.

Александър го чакаше до вратата. Той погледна лицето на рицаря и попита:

— Да не си видял призрак, рицарю?

— По-лошо, писарю, видях самия дявол.

И сър Годфри описа накратко на Александър срещата в овощната градина. Рицарят седна на една пейка, облегна глава на варосаната стена и се взря в изпития образ на Христа на разпятието.

— Дойдоха да ни сплашат и предупредят. — Той погледна към писаря. — Ако знаеха колко малко сме научили, едва ли щяха да си дадат труд.

— Всичко зависи от един факт — отвърна Макбейн.

— И кой е той?

— Как, в името на Бога, са влезли в онези къщи, без да вдигнат шум и съседите да ги чуят?

Александър отиде в трапезарията и донесе две чаши вино. Подаде една на рицаря и се усмихна.

— Майка Констанс си е легнала. Сестра Идит се моли в черквата, а аз лично се погрижих — усмивката му стана по-широка — лейди Емили да бъде в безопасност. Може да направим нещо, сър Годфри.

Рицарят го погледна въпросително.

— Знаем, че тази вечер стригоите са в Оксфорд. Може би се канят да посетят някоя къща. Да пообиколим града — да видим какво става през нощта, кой броди по уличките.

Сър Годфри беше уморен и още замаян след обилното ядене и пиене. Но той прецени, че думите на писаря са разумни и след час, с ботуши и наметала, добре въоръжени, те напуснаха манастира и започнаха обиколката си из спящия Оксфорд.

Вървяха по улиците, запушили носове, за да не долавят вонята от боклуците, натрупани в канавката близо до Холиуел, минаха през Смитгейт, спуснаха се по Бокардо Лейн под притихналия тъмен силует на „Сейнт Майкъл“ в Нортгейт и завиха по Фиш Стрийт. Отначало помислиха, че улиците са празни, но от време на време срещаха групи студенти, които се промъкваха по алеите, като си шепнеха оживено, доволни, че успешно са нарушили университетските закони. Близо до Сейнт Олдгейт срещнаха градската стража, група доста изплашени мъже, които грееха ръцете си на пламтящ мангал. Водачът им ги спря, но когато сър Годфри обясни кои са, им позволиха да преминат без повече спънки. Навсякъде имаше просяци с тънки костеливи ръце, които хленчеха и умоляваха за милостиня. От време на време тъмни сенки пресичаха алеята, но сър Годфри разпозна в тях обичайните нощни ястреби — разбойници, които търсеха лесна плячка — някой добре почерпен студент или гражданин, който се прибира от вечерния гуляй в кръчмата.

— Нищо интересно — промърмори сър Годфри, когато обърнаха конете и поеха към манастира.

— И все пак има нещо — отвърна Александър.

— За какво говориш?

— Улиците не са толкова пусти, колкото мислехме. Възможно е някоя от групите, които срещнахме… — Александър прочисти гърлото си. — Нека се изразя по-точно. Възможно е убийците да се държат като някоя от групите, които срещнахме. Група гуляещи студенти, които питат за пътя, граждани, които се крият от преследващи ги бандити. Помисли си, сър Годфри. На кого би отворил вратата късно през нощта?

Докато рицарят и писарят се прибираха в манастира, семейство Котърил, калайджии, точно вечеряха в дома си на една алея, близо до Бокардо Лейн. Атмосферата не беше задушевна. Изолда, съпругата на Раул, седеше, стиснала устни и едва беше докоснала глинената купа със супа от гъби и лук. Тя гледаше дъщеря си Катерина, черната й блестяща коса, снежнобялата кожа и топлите кафяви очи. Забеляза как пищната й гръд обтяга излинялата вълнена риза и привлича тайните погледи на втория й съпруг. Изолда имаше защо да се тревожи. По-рано през деня, веднага щом Раул се беше върнал с ръчната количка от пазара, тя ги беше заловила с Катерина в малката градинка зад къщата да се прегръщат по начин, който не подхождаше на пастрок и заварена дъщеря. Все пак Катерина беше единственото й дете от Александър, който лежеше погребан под старите тисови дървета в ъгъла на гробището при черквата „Сейнт Питър“.

Шестгодишният син на Изолда от Раул, червенокосият луничав Робърт, усети напрежението на масата и като видя, че майка му не го наблюдава, се промъкна на горния етаж да довърши любимата си игра. Робърт беше намерил една малка стая, прилична повече на шкаф в стената, до която се стигаше през малък капак, скрит зад обкованата с желязо и мед ракла в малкия коридор пред стаята на майка му. Беше открил, че като се пъхне зад раклата, може да пропълзи в тайната си стаичка, където играеше любимата си игра на чудовища и дракони. Точно когато вдигаше капака, майка му го повика, но беше късно. Робърт пропълзя вътре, извади огнивото, което беше откраднал от склада на баща си, и запали старата лоена свещ, която стоеше на пода в средата на стаята. Малкото момче гледаше как пламъкът й се увеличава.

Тихичко се засмя и започна да прави с ръцете си фигури, които хвърляха странни сенки по стената.

— Това е дракон — промърмори то, като стисна малкото си юмруче и го вдигна. Загледа се как сянката му застрашително трепка върху стената. После изпъна трите си пръстчета. — А ето го рицарят на кон, който ще победи дракона.

Робърт замълча, защото чу да се тропа долу на вратата, майка му се засмя, потътриха се столове и баща му тръгна по коридора.

— Гости! — прошепна момчето. То наостри уши, но чу само един глас. — Само един е — каза си то и продължи да си играе със сенките.

Чу вика на майка си „Робърт, слез долу!“, но се обърна с гръб към стената и продължи да играе. Изглежда беше задрямал за малко. Събуди се от нещо, което му заприлича на тих, приглушен писък. Долу вратата се отвори отново и Робърт чу, че още хора влизат в къщата. Или родителите му излизаха? Чу тежки стъпки по стълбите и си помисли, че баща му отива да донесе от тавана кана от най-хубавия си ейл.

Врати се отваряха и затваряха. Някой стоеше в коридора и дишаше тежко. Внезапно момчето се уплаши. Без да мисли, то се протегна, угаси свещта и се сгуши в тъмнината. Ужас разтърсваше всяка фибра на тялото му. Краката му трепереха. Ръцете му бяха тежки и студени като големия леден блок, който бяха донесли с баща му от реката миналата Коледа. Нещо ужасно дебнеше пред стаята. Уродливо чудовище, излязло от най-страшните му кошмари, се таеше от другата страна на стената. Момчето се сви като подплашен заек. Когато ужасяващото зло присъствие мина покрай него и косъмчетата на тила му настръхнаха под студените му пръсти, Робърт не посмя да мръдне. Дяволът беше влязъл в къщата и с детските игри беше свършено.

ВТОРА ГЛАВА

На другата сутрин сър Годфри и Александър станаха рано и сърцата им се отпуснаха при вида на ясносиньото небе и бледите слънчеви лъчи. Присъединиха се към сестра Идит в манастирската черква. Коленичиха на пейките и се заслушаха как монахините пеят Божиите химни и в литургията, отслужвана от манастирския свещеник. Одеждите му бяха в червено и златно, а на гърба на филона му беше избродиран с коприна снежнобял гълъб. Сър Годфри се молеше пламенно, като наблюдаваше всяко движение на свещеника, който следваше ритъма на службата по време на Апостолическите послания, проповедта и причестяването.

Сестра Идит се опитваше да се моли. Във въображението си тя се опитваше да премине през огнената стена, която скриваше входа към Божието царство. Не знаеше защо, но всеки път, когато се молеше или мислеше за Бога, си представяше море от огън, чиста любов, която топлеше, засищаше и укрепваше, но не изгаряше. Разбираше защо майка Констанс е поръчала да бъде отслужена литургия — това беше молба към Бога да изпрати Светия си дух да бди над манастирските обитатели след ужасните събития от предишната нощ. Заклинателката знаеше, че стригоите са били тук; макар и свита в своята студена тъмна килия, тя беше усетила злокобното им, гибелно присъствие да витае наоколо като отровна смрад над бунище.

Тя обърна глава към Макбейн, коленичил за молитва, и прикри усмивката си. Сигурна беше, че младият писар е искрен, но отделя повече внимание на красивата Емили, отколкото на молитвите за Божие напътствие. Беше права Александър се молеше, но доста често обръщаше поглед към Емили, която седеше скромно на трона до майка Констанс. Макбейн я загледа, докато привлече вниманието й и направи гримаса. Момичето се усмихна и сведе глава. Александър продължи да я гледа Тя свенливо го погледна изпод мигли. Писарят направи страдалческа физиономия и подбели очи. Емили започна да се смее, но когато майка Констанс рязко вдигна глава, Александър беше приел израза на велик мистик, с отметната назад глава, с очи вперени в олтара и стойка на монах.

След службата игуменката се присъедини към рицаря и писаря, докато закусваха с ейл, овесена каша, хляб и сирене в малкия салон на къщата за гости. Тя дойде със сестра Идит под ръка, сурова в поведението си както винаги, но и двамата мъже знаеха, че събитията от предишната нощ много я бяха уплашили. Размениха си целувки и Матилда поднесе чинии на двете жени. Майка Констанс каза молитвата, докато Александър и сър Годфри се спогледаха смутено, защото бяха забравили да го направят. Писарят изрази възхищението си от литургията и особено от пеенето на монахините. Игуменката се усмихна леко и премина към темата.

— В опасност ли сме тук?

— Имаш предвид след снощните събития ли? — попита Александър.

Сър Годфри поклати глава.

— Според мен, не. — Той погледна заклинателката. — Какво мислиш, сестро?

Сестра Идит сръбна от роговата лъжица и повя с ръка пред устата си, защото овесената каша беше гореща.

— Стригоите са демони — започна тя, — зли създания, които обичат да си играят с жертвите си и се хранят със страха, който предизвикват. Снощи те дойдоха да те уплашат, майко Констанс, както и да предупредят сър Годфри и мастър Макбейн да напуснат Оксфорд.

— Защо? — попита Александър. Защо просто не убиха сър Годфри?

— Може би не им се е видяло лесно — каза мрачно рицарят.

Писарят го докосна леко по ръката вместо извинение. Заклинателната остави лъжицата на масата и побутна настрани купата с овесена капи.

— Стригоите са зли, но не са глупави. Знаят, че имаш кралска заповед. Ако те нападнат, значи нападат Короната. Те не искат къщите да се охраняват от кралски войници и кралските съдии да ги търсят във всяка канавка и бунище в Оксфорд, а това ще стане, ако убият кралските пратеници. Все пак — въздъхна тя — хубаво е да се пазим. Майко игуменке, поискай от шерифа да изпрати тук войници. Организирай обход преди мръкване. Нареди вечер, след като бие камбаната, всички врати да бъдат заключвани, всички прозорци — затваряни, а портите — залоствани. И никой да не влиза или излиза без твоето специално разрешение.

Сър Годфри потропа с пръсти по масата.

— Какво правят те в Оксфорд? — чудеше се той.

— Един Бог знае! — отвърна сестра Идит. — Но какво да направим ние, за да разберем и да го предотвратим?

— Трябва да отидем на още две места — каза рицарят. — Бихме искали да прочетем хрониката, за която ни каза, майко Констанс — онази от университетската библиотека към черквата „Сейнт Мери“.

— Ще я намерите там — отвърна игуменката. — Внимателно съм отбелязала с кръстчета важните пасажи. А второто място?

— Тринитарианския манастир.

— Това ще е трудно. Те са затворен орден, рядко приемат посетители и не желаят да говорят за легендите, свързани с манастира им.

Годфри извади кралската заповед от торбата си.

— Това е личният подпис на краля. Добрите братя от Тринитарианския орден със сигурност ще говорят с мен.

Майка Констанс им пожела успех и си тръгна. Сестра Идит каза, че е готова за тръгване, но поиска двамата мъже да се въоръжат с мечове и ками. Попита сър Годфри дали има арбалет.

— Имаме два — отвърна той.

— Тогава ги вземете — посъветва го заклинателката. — Не тръгвайте никъде без оръжие.

— Значи стригоите могат да бъдат убити? — попита Александър.

— Да, мастър Макбейн — казах ви. Но трябва не само да бъдат убити, а и телата им да бъдат изгорени.

— Защо не използваме реликви? — попита Александър и отмести стола си.

Сестра Идит тихо се засмя.

— Иска ми се да можехме. Но най-автентичните реликви се намират под каменните олтари. А и как да разберем дали една реликва е истинска? Виждала съм толкова парчета от Светия кръст, че от тях би могъл да се построи военен кораб и да остане още достатъчно дърво за една голяма къща.

Сър Годфри се разсмя и пресуши халбата си.

— Сестра Идит е права — обяви той. — Само си помисли, Александър, какви боклуци се продават. Парче от одеждите на Христа, косъм от брадата на свети Йосиф, перо от крилата на Светия дух.

— Тогава защо не използваме причастието? — попита сухо Александър.

— Как? — попита сестра Идит. — Да накараме всички в Оксфорд да се причестят?

— Можем да го носим — предложи писарят — в малка дарохранителница.

— Глупости — отвърна сестра Идит. — Видя как разпитахме Ласкал. Нафората, както и реликвата, трябва да се държи много близо до стригоя.

Като ругаеше под нос, Александър последва сър Годфри до стаята им, където събраха принадлежностите си, преди да придружат заклинателката до конюшнята. Прислужниците оседлаха конете им и скоро те бяха вън от манастира и яздеха по обляните в утринна светлина улици към центъра на Оксфорд. Денят едва започваше. Търговци подреждаха сергиите си. Чираци тичаха насам-натам. Утринният въздух беше изпълнен с миризма на конски фъшкии и воня от канавките, примесени с по-апетитните ухания от готварниците и кръчмите. Стражата караше група гуляйджии, облени с вода и с вързани зад гърба ръце, към градската тъмница. Един фалшификатор крещеше и се блъскаше в стълбовете, между които беше завързан, докато градският палач с нажежено желязо в ръката, жигосваше изобличаващата буква „Ф“ на бузата му. По-нататък двама богохулници, които бяха крещяли пиянски обиди по време на месата, стояха в бъчви с конска пикня, докато клисари с дрезгави гласове изсипваха тор върху главите им. Проститутка, заловена да се предлага на забранено място, стоеше до тях. В момента бръснеха косата й, преди да я разведат из целия град, предвождана от гайдар, да я подиграват и освиркват, докато стигне градските врати, през които щеше да бъде прогонена.

— Обикновените произшествия — промърмори сър Годфри.

Александър се усмихна, но този път долови напрежението, за което му беше споменал рицарят. Няколко студенти, все още с храна в ръце, бяха изблъскани от една гостилница от група набити работници. Доктор по философия трябваше бързо да офейка през вратата на една от залите, когато някакви чираци започаха да го обсипват с обиди, последвани от обичайните шепи кал.

След като оставиха конете си в една кръчма и си пробиха път към университетската черква „Сейнт Мери“, Александър попита:

— Винаги ли е така?

— Не — промърмори сестра Идит, притискайки лакътя му. — Сега е различно. Мисля, че новината за ужасните убийства се е разнесла и пробужда старите вражди и омраза. Стригоите обичат това. Те се чувстват добре в атмосфера на ненавист. Така извършват престъпленията си, скрити зад местните неразбирателства. Много често други биват екзекутирани заради престъпленията, които те са извършили.

Влязоха в „Сейнт Мери“ през малка врата и отидоха в кораба. Един духовник, който гасеше свещите на олтара, слезе по стъпалата и ги преведе през сакристията до голямата зала на съвета, където се съхраняваше библиотеката. Архиварят, Саймън Ниофам, уморен на вид духовник, ги поздрави доста любезно. С удоволствие им показа полиците и шкафовете, които изпълваха стените, препълнени с подвързани в кожа издания, ковчежетата, където се пазеха пергаментите и големите резбовани поставки за книги с дебели томове, прикрепени към стените с вериги, в малките обособени читални в далечния край на залата. Ниофам погледна внимателно сестра Идит, после съзря сабите и камите под наметалата на сър Годфри и Александър.

— Но вие не сте тук, за да разглеждате, нали? — попита сухо той.

— Не, сър — усмихна се очарователно Александър. — Мисля, че тук имате една тайна хроника. „Annates Oxonienses“.

— „Оксфордската Хроника“? — Ниофам изглеждаше озадачен. — В нея няма нищо тайно. — Той се усмихна, разкривайки жълтите си криви зъби. — О! Хрониката, която изучаваше майка Констанс. — Махна с изпъстрените си от вени ръце. — Тя не е тайна, просто майка Констанс забеляза някои събития, които се повтарят. Елате! Елате! Ще ви покажа!

Той ги накара да седнат на дългата полирана маса, която се намираше в средата на стаята и запали осморъкия свещник. После забърза нанякъде и се върна, пухтящ и задъхан, с дебела, подвързана с кожа, книга. Александър огледа стаята и потръпна. Залата на съвета беше дълга и мрачна. Светлината от свещите хвърляше танцуващи сенки по подпорните греди на тавана, Притеснението му се засили и от заклинателката, която пъхна ръце в ръкавите на дрехата си, сякаш й беше студено. Тя непрекъснато се движеше, въртеше се, ослушваше се.

— Тук има нещо зло — промърмори тя. — Може би съхранената памет за техните злодейства.

Ниофам, бъбрив като сврака, побутна тома в кожена подвързия към Александър и започна да му показва частите в многовековната хроника, отбелязани от кръстчетата на майка Констанс. Александър му благодари, увери го, че всичко е наред, но помоли да ги остави сами, за да могат да се запознаят с текста. После писарят седна и започна да прелиства страниците, като внимателно изучаваше частите, които игуменката беше отбелязала.

— За какво е всичко това? — попита сприхаво сър Годфри, като надничаше над рамото на спътника си. Сестра Идит потропа с пръсти по масата, нетърпелива да чуе обяснението на Александър.

— Хрониката е пълна с обичайните досадни описания. Кой бил шериф, как се отразило времето на реколтата, работата на градския съвет, състоянието на университета. Но от време на време, на всеки двайсет или трийсет години, всеки от хронистите описва по една ужасна история.

— Каква история? — попита нетърпеливо сър Годфри.

— История за хора, които умрели, но после отново се завърнали към живота.

До него сестра Идит замръзна.

— Какви истории? — прошепна тя и нежно докосна писаря по ръката. — Кажи ни, Александър.

Младежът издиша шумно и обърна една страница.

— Ето записките за хиляда двеста деветдесет и седма година. Според хрониста един търговец, който водел безчестен и покварен живот, дали от страх пред закона, или за да избегне отмъщението на враговете си, се преместил от Хиърфордшър и си купил голяма къща в Оксфорд. Той не променил начина си на живот, но се заел с порочна търговия. — Александър вдигна глава и се усмихна. — Няма да описвам каква точно. Според хрониста, този човек продължил да живее в безчестие, като не се боял нито от Бога, нито от хората. Оженил се за дъщерята на местен сановник, красива жена, с която се държал отвратително.

— Пише ли как по-точно? — прекъсна го сър Годфри.

— Не, но търговецът пътувал в чужбина. При едно от връщанията му хората започнали да одумват съпругата му и в душата му запламтяла яростна ревност. — Александър се върна към хрониката. — Неспокоен и нетърпелив да узнае дали обвиненията са верни, той казал на жена си, че заминава на дълъг път за Лондон и няма да бъде у дома няколко дни. Но се промъкнал обратно още същата вечер и тайно бил пуснат в спалнята на жена си от една прислужница, с която се забавлявал, докато бил ерген, и била наясно с намеренията му. — Александър вдигна глава с престорен ужас. — Сестро Идит, можеш ли да слушаш това? То прилича повече на някой от разказите на синьор Бокачо за страстни дами, чиито съпрузи обичат да ги шпионират.

Сестра Идит го потупа по ръката сякаш беше непослушно момченце.

— Желанията на плътта — увери го тя — не ме интересуват.

— После се усмихна. — Толкова по-жалко. Продължавай, Александър.

— Щом съпругът се озовал в стаята, той се скрил и същата нощ видял един страстен младеж да обслужва жена му. Това така го ядосало, че изпаднал от скривалището си. Младият прелъстител бързо избягал, докато съпругът лежал на пода в безсъзнане.

— Неприлична историйка — прекъсна го сър Годфри. — Чувал съм много подобни край лагерния огън, но по-пикантни и определено по-сочни.

Александър махна с ръка.

— Чуй само това! Съпругът си ударил главата в желязната решетка и пострадал много. Дошъл свещеникът и му казал, че е на път да умре и трябва да се изповяда и приеме последно причастие. Но той отказал, умрял грешен и бил заровен. — Александър проследи с пръст редовете надолу по страницата.

— Според написаното тук, злият съпруг излизал от гроба си през нощта, бродел по улиците, обикалял около къщите и карал кучетата да вият и скимтят. Видът му бил ужасяващ. Навсякъде из въздуха се носел отвратителният дъх на разложеното му тяло. Най-накрая жителите на Северен Оксфорд загубили търпение, отишли при гроба му и започнали да копаят. Смятали, че ще трябва да го търсят надълбоко, но бързо попаднали на трупа, покрит само с тънък слой почва. — Александър направи гримаса. — Хрониката съобщава, че тялото му било невероятно подуто, а лицето румено и с огромни подпухнали бузи. Саванът и дрехите на трупа били прогизнали и разкъсани. Един от гражданите веднага го пробол с дръжката на лопата и струя гореща червена кръв избликнала във въздуха. Преди да мръкне, те завлекли трупа в Перисмийд, бързо издигнали голяма клада и го изгорили.

— Глупости! — изръмжа сър Годфри. — Такива истории има колкото искаш. Можеш да ги откриеш из хрониките и ръкописите по цялото кралство.

Заклинателката само поклати глава, докато Александър прелистваше нататък.

— Не, не, има и други истории — възкликна той. — Майка Констанс ги е отбелязала с черен кръст и те всички си приличат. Ето една от хиляда триста двайсет и втора, по времето на гражданската война между бащата на сегашния крал и неговите барони. — Прелисти няколко страници. — Ето и друга от хиляда триста и четиридесета. Всички са еднакви. Хора, известни с пороците си, се връщат към живот и бродят по улиците, докато властите се намесят и трупът бъде изгорен.

— Има ли някаква закономерност? — попита сестра Идит. Александър се върна назад.

— Да — отвърна той. — Едно и също се случва на всеки двайсет-трийсет години. — Прегледа ръкописа и с чукане по масата наблегна на всяко от нещата, които изброяваше. — Първо, умира прочут грешник; второ — той отново оживява; трето — извършва ужасни престъпления, кошмарни убийства и накрая го унищожават.

— Това ли става и сега? — попита сър Годфри и сграбчи ръката на заклинателката. По свитите й устни разбра, че тя е озадачена.

— Не — отвърна тя. — Това, което става сега, е съвсем различно. Тези истории са само прелюдия към върховното събитие. Бледо подобие на ужасите, които се случват сега.

— Но какво ги предизвиква? — настоя Александър, като затвори книгата.

— Бог знае. Навярно пускането на свобода на някакво злокобно присъствие. Като горско езеро, чисто и прозрачно на повърхността. Но ако разбъркаш с прът мрачните му дълбини, цялата мръсотия излиза на повърхността. — Тя потърка устата си с опакото на ръката. — Някакво разбъркване е предизвикало тези ужасни убийства. — Бавно се изправи. — Чух достатъчно. Да си вървим.

Поблагодариха на библиотекаря, който ги беше наблюдавал тайно от другия край на помещението. Въпреки че беше любител на книгите, Александър почувства облекчение, когато напуснаха черквата и усети прохладната свежест на Хай Стрийт. Дрезгавите викове на амбулантните търговци бяха за предпочитане пред Злокобната тишина на библиотеката. Те си пробиваха път през множеството, когато сър Годфри чу някой да го вика по име и забеляза отец Андрю, с весели очи и румени бузи, да върви сред тълпата, преметнал кошница през рамо.

— Добър ден, сър Годфри, мастър Макбейн, сестра Идит. — Погледът на свещеника стана сериозен. — Успяхте ли да разберете нещо?

Сър Годфри тръгна успоредно с него.

— Не, отче, не сме — отвърна рицарят. — Всъщност узнахме много малко. Но, слава Богу, поне няма други убийства.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита отец Андрю. Сър Годфри спря, докато Александър помагаше на сестра Идит да се качи на коня.

— С какво? — попита рицарят. Свещеникът сви рамене и посочи кошницата.

— Купувам хляб и зеленчуци за бедните, които храним пред черквата „Сейнт Питър“. Слушам какво се говори из града. Мога да поразпитам.

Сър Годфри, го потупа по рамото.

— Всяка помощ ще бъде добре дошла, отче.

— И ще се моля за вас — добави свещеникът — всяка сутрин на литургия, докато приключите с това зло.

Рицарят отново му благодари. Свещеникът направи знак за благословия във въздуха и отново се сля с тълпата, която се трупаше около сергиите.

Сър Годфри и спътниците му се спряха да хапнат в „Главата на сарацина“, после продължиха по Хай Стрийт, завиха по Ийстгейт и влязоха през задния вход на тринитарианския манастир. Сградите му бяха високи и внушителни, със стени, украсени със зъбери, кулички и фронтони. Ужасните лица на фигурите по водоливниците накараха Александър да потръпне. Той забеляза, че и сестра Идит беше разтревожена.

— Прости ми, Господи — прошепна тя. — Това е Божи дом, но се чувствам неспокойна.

Един послушник забърза към тях и ги попита за целта на посещението им. Сър Годфри щеше да попита за абат Самсън, но се усети навреме и поиска по волята на краля да се срещнат с приора брат Едмънд. Послушникът сви рамене и повика конярите да се погрижат за конете им. После ги преведе през обителта, където монасите работеха приведени, използвайки благоприятната светлина, за да преписват или украсяват ръкописи. Изкачиха се по широко стълбище и след като почука по обкована с желязо врата, послушникът ги въведе при видимо нервния брат Едмънд, който ги очакваше.

— Очакваше ли ни, отче? — попита сър Годфри. Приорът пристъпваше от крак на крак и ту отваряше, ту затваряше уста.

— Да, да — промърмори той.

Изведнъж си спомни за добрите обноски и ги покани да седнат пред слабия огън. Самият той придърпа малко столче и се сви на него като парцалена кукла. Изпитото му, неспокойно лице издаваше дълбока тревога, дори страх от присъствието им.

Александър, който изучаваше бледото лице на монаха, забеляза, че сивите му одежди бяха размъкнати и покрити с петна.

„От какво се бои?“ — питаше се писарят. И защо сестра Идит беше толкова неспокойна?

Сър Годфри беше по-спокоен. Той рязко отказа предложението на управителя да пийнат по нещо и премина направо към въпроса.

— Отче, чу ли за ужасните убийства в града?

— Да.

Монахът се опита да се усмихне съчувствено, но започна да премигва често-често и непрекъснато облизваше тънките си устни.

— И си чувал за легендите, които се носят?

— Има много легенди — отвърна дрезгаво отец Едмънд — за тази сграда, за целия град.

— Отче — попита сухо сър Годфри, — защо си толкова нервен? Приорът наведе глава и зачопли капка засъхнал восък върху робата си.

— Сър Годфри, аз съм само приор — промърмори той. — Чух за ужасните убийства, но и тук се случи трагедия. Абат Самсън е мъртъв. — Изправи се и бръсна парченцата восък от дрехата си. — Трудно ми е да се справя. Орденът трябваше да избере някой друг.

— Как умря абат Самсън? — прекъсна го рязко заклинателката.

Брат Едмънд преглътна с мъка. От тримата посетители най-много го плашеше тази сляпа жена, дребна и белокоса, но с внушително присъствие.

— Намериха го мъртъв в покоите му.

— А причината?

— Бог знае, аз не съм лекар. Внезапно спиране на сърцето, приток на кръв в мозъка, диспропорция на телесните течности.

— Но той е бил здрав човек!

— Много млади, здрави мъже умират неочаквано — възрази отец Едмънд.

— Отче приор — тактично се намеси Александър, — не сме дошли да обвиняваме или да се ровим в работите на ордена, а да зададем някои въпроси. Чухме легендите и прочетохме хрониките. Смята се, че тази сграда е построена върху тайни тунели и проходи. В един от тях, в една древна камера, лежи трупът на един много зъл човек, който е живял в околността преди много векове, на един стригои. Приорът вдигна поглед с пребеляло лице.

— Никога не съм чувал подобно нещо — прошепна той. — Какво е стригой?

— Човек, който е мъртъв духом и душата му е обсебена от зъл адски демон.

Приор Едмънд взе желязната маша и яростно разбута малкия огън. Поток искри се вдигна във въздуха, лъхна топлина.

— Бабини деветини — промърмори той.

— Значи тези тунели не съществуват?

— Може би ги има — отвърна монахът, като остави машата, — но никога не съм чувал за тях. Това е Божи дом, общност, посветена на служба на Христа.

— Споменавал ли е някога абат Самсън за нещо такова? — настоя Александър.

— Никога.

— И ти изобщо не знаеш за това?

Приор Едмънд се изправи и скри ръце в широките ръкави на расото си.

— Казах ви всичко, което знам! — отсече той. — Носите кралски заповеди. Можете да отидете където искате, да говорите с когото поискате. Не мога да ви спра. Но аз съм зает човек и ако нямате други въпроси…

Той отиде до вратата и я отвори. Сър Годфри сви рамене. Александър помогна на сестра Идит да се изправи и послушникът, който ги беше изчакал отвън, ги отведе обратно при конюшните. Докато вървяха през манастира, Александър се огледа. Сградата не се отличаваше от другите манастирски здания, които беше виждал. Носеше се смесена миризма на вкусни ястия, сапун и восък. Монаси и послушници се суетяха наоколо. Братът-лекар носеше куп корави ленени чаршафи към пералнята. Прислужниците подреждаха трапезарията за вечеря. Шумовете бяха нормални — откъслеци от разговорите на учените-монаси, звънът на камбаните, различни звуци от пристройките. Въпреки това Александър усети, че нещо липсваше. Като че ли всички играеха някаква роля, докато внимателно наблюдаваха тримата непознати в дома си.

При конюшните трябваше да изчакат. Послушникът се извини.

— Мислех, че ще останете по-дълго — обясни той приветливо, — затова свалихме седлата. Няма да се забавим много.

Сър Годфри кимна и хвърли поглед назад към манастирските сгради.

— Всичко тук е наред — обяви той, — но…

— Знам какво имаш предвид.

— Това е място за молитви и богослужение — каза тихичко сестра Идит, — но има и нещо друго. — Тя поклати глава. — Напомня ми за бойно поле, където мъртвите са били погребани и отслужена литургия за спасението на душите им. Но ако стоиш достатъчно дълго, ще усетиш кръвта и смъртта във въздуха и ще изпиташ огромна мъка. — Вдигна глава и подуши наоколо като ловджийско куче. — Това място трябва да бъде изгорено — продължи тя. — Да бъде пречистено с огън.

Млъкна, когато един белокос монах, приведен от възрастта, бавно доближи към тях, като почукваше с ясеновата си тояга по камъчетата. Той не спря, докато почти не се блъсна в сър Годфри, после вдигна към него сините си, сълзящи от възрастта, очи.

— Казвам се Ланфранк — изхриптя той, докато попиваше бялата слюнка в ъгъла на устата си. — Аз съм архиварят на това… — махна с обсипаната си с кафяви петна и вени ръка към манастира. Очите му се насочиха първо към Макбейн, после към заклинателката. — Най-после дойдохте — продължи той дрезгаво и посочи с пръст към сестра Идит. — Зрението ми се влошава, но слухът ми е добър. Да, това място трябва да бъде изгорено, пречистено с огън, а тунелите да бъдат отворени и злото в тях унищожено.

Сър Годфри хвана тънката китка на мъжа.

— Знаеш ли за съществуването на тези тунели?

— Не — отвърна старецът, — а ако знаех, не бих могъл да ви ги покажа — обвързан съм с обет да се подчинявам на онзи глупак Едмънд. Но смъртта на Самсън не беше злополука. Самсън беше смел, но упорит. — Той вдигна глава и обърса течащия си нос. — Ходеше на места, където не трябваше да ходи. Бог да го прости, виновен е само непознатият.

— Какъв непознат? — попита сър Годфри.

— Върнете се — отвърна Ланфранк, — върнете се утре с хората на шерифа. Доведете кучета. Ще ви покажа тайните ръкописи.

— Говориш за легендите?

— Да.

— Защо да чакаме до утре? — попита сестра Идит. — Сър Годфри, ти носиш кралски заповеди.

Старецът хрипливо се засмя и почука с тоягата си по камъните.

— Да, това е начинът — изкикоти се той.

Сър Годфри погледна към Макбейн, който стоеше мълчалив.

— Какво да правим?

— Не можем да влезем със сила — отвърна бавно Александър, — но приорът ни излъга.

Ръката на сър Годфри хвана дръжката на меча и той беше готов да даде заповед на коняря, когато друг послушник дотича на двора, размахвайки ръце.

— Сър! Сър! — викаше той, — Трябва да се върнете в манастира!

Александър стисна рамото на послушника.

— Защо?

— Не знам, сър, но човекът на шерифа беше много настоятелен. Сър Осуалд Бийчъм има нужда от присъствието ви. — Гласът на мъжа се снижи до шепот. — Каза нещо за още едно убийство.

ТРЕТА ГЛАВА

Сър Осуалд и проктор Ормистън чакаха в покоите на майка Констанс заедно с разтревожения отец Андрю. Игуменката беше изгубила част от високомерието си след кошмарното си преживяване предишната вечер. Сега тя седеше на бюрото си и се преструваше, че преглежда книгата със сметките. Сър Осуалд едва прикриваше нетърпението си.

— Още убийства — лаконично им съобщи той, преди да ги дочака да седнат. — Мъж, съпругата му и младата им дъщеря са били брутално убити снощи.

— Къде е станало?

— На Бокардо Лейн — намеси се отец Андрю.

— А труповете?

— Отнесоха ги, но са умрели като другите — гърлата им са прерязани, кръвта — източена и няма и следа от насилствено влизане в къщата.

— Не можеше ли това да почака? — остро запита сър Годфри.

— Случаят е по-различен — проговори прокторът, чието лице беше добило пепеляв цвят.

— По какво?

— Първо, труповете са били открити от съседите и новината наля масло в огъня на слуховете, които се носят из града. Били сте на пазара, усетили сте напрежението. Клюките се носят от уста на уста и слуховете се разрастват. Студентите обвиняват гражданите, гражданите си шушукат за сатанински сборища на учените.

— И какво още?

Отец Андрю се обърна към майка Констанс.

— Може ли да го доведат?

Майка Констанс кимна и разклати малкото звънче на бюрото си. Една послушница се появи и й беше наредено да доведе „детето“. Малко по-късно едно момче с лице бледо като тебешир и очи, които приличаха на тъмни езера от страх, влезе в стаята. Беше се вкопчило здраво в ръката на послушницата и шумно смучеше палеца на свободната си ръка. То огледа с опулени очи събраните в хората стая и се скри зад гърба на придружителката си. Отец Андрю се приведе и разтвори ръце.

— Ела, Робърт — каза той нежно. — Ела при мен. Ела тук, Робърт.

Момчето изтича напред, свещеникът се изправи и обгърна покровителствено раменете му.

— Това е Робърт Котърил — обяви той. — Когато баща му, майка му и сестра му умрели, той си играел самичък. Криел се в тайната си стая. Съседите го открили, едва когато го чули да плаче.

Сър Годфри се приближи до момчето и клекна пред него. Той откопча ножницата с меча си и без да обръща внимание на смущението на околните, я пъхна в покорните ръце на момчето.

— Дошли сме да ти помогнем, Робърт — каза той меко. — Ще останеш ли тук да ми пазиш меча?

Момчето кимна тържествено.

— Ако го направиш — продължи рицарят, — ще ти дам сладкиш и ще ти намерим нов дом. А докато държиш този меч, никой не може да те нарани, защото той е свещен. Лицето на момчето се разтвори в усмивка, палецът излезе от устата му и то леко докосна рицаря по бузата. Сър Годфри погледна към майка Констанс.

— Момчето е преживяло силен шок — прошепна той. — Виждал съм това състояние у деца в градовете, които превземахме. Те заспиват и никога не се пробуждат или се разболяват тежко. Трябва да му дадете топло вино и да го оставите да се наспи. Никога не трябва да остава сам. Ако тези стригои, тези нощни хищници, разберат, че има оцелял… — Гласът му заглъхна. Разроши косата на момчето и погледна предупредително игуменката.

— Ще го оставим в лечебницата — обяви майка Констанс, като кимна към послушницата — под грижите на нашата лечителка. Накарай я да му даде нещо за сън.

— Каза ли ви нещо? — попита Александър.

— Не — отвърна отец Андрю. — Доведох го направо тук, заедно със съседите, които го намериха. Оставиха ни пред вратите.

Момчето излезе, подтичвайки, с послушницата, стиснало ножницата с големия меч на сър Годфри в малката си ръчичка. Рицарят се усмихна кисело на шерифа.

— Мога ли да заема твоя, сър Осуалд? Шерифът разкопча ножницата си и му я подаде.

— Правилно постъпи — обяви заклинателката от столчето, на което седеше близо до огъня и грееше ръцете си. — Момчето ще се наспи, после ще проговори, макар да се съмнявам, че е чуло или видяло много. Шериф Бийчъм, трябва да вземете предпазни мерки.

— Вече го направих — рязко отсече Бийчъм. — Всеки свободен войник в момента обикаля улиците. Градският съвет има своите пристави и чиновници, а проктор Ормистън гарантира пълната подкрепа на университета.

— Моята работа тук свърши — каза отец Андрю. — Господа, извинете ме, но трябва да се върна в енорията си. — Той се поклони леко на игуменката и излезе от стаята.

Прокторът се опита да го последва, но Александър внимателно го задържа.

— Имаме още въпроси — настоя той. — Не ти ли се видя странно, че последният от студентите, които изчезнаха, брабантецът, е поискал разрешение от теб, проктор Ормистън, да учи в библиотеката на черквата „Дева Мария“?

Ормистън сви рамене и разпери ръце.

— Тези разрешителни са обичайно нещо — отсече той. — Много студенти молят за тях. Какво намекваш, мастър Макбейн?

Александър се усмихна.

— Нищо, сър. Просто отбелязвам едно съвпадение, което може да те заинтересува.

— Интересуват ме много неща — отвърна Ормистън, — но в момента имам доста друга работа.

Поклонниците наблюдаваха с очакване Рицаря, който млъкна, за да напълни чашата си. Когато виното стигна до ръба й, той я взе и отправи мълчалив тост към късо подстригания Йомен, който седеше до него. За пръв път поклонниците видяха каменното лице на войника да се разчупва от лека усмивка. Изненадата им се усили, когато Йоменът вдигна ръка и избърса сълзите, които пълнеха очите му.

— Какво става тук? — прошепна Франклинът на Правника.

— Един Бог знае.

— Сър рицарю — обади се Правникът, — ще продължиш ли с историята си?

Рицарят кимна. Йоменът внезапно се изправи, заобиколи масата, прошепна нещо на рицаря и тихо излезе от залата. Правникът се обърна и погледна през прозореца — на светлината на примигващата лампа той видя Йомена да стои на двора с лице, повдигнато към звездното небе. Рицарят прошепна нещо на Оръженосеца, който последва Йомена. После баща му продължи разказа си.

Летисия, кръчмарската прислужница, бързаше по тъмните алеи на Оксфорд към вратите на манастира „Сейнт Ан“.

— Трябва да видя рицаря — прошепна тя. — Може би това, което ще му кажа, ще му помогне. Дължа го на Удо.

Тя се спря на ъгъла на улицата, за да си поеме дъх и се изкашля, за да прочисти гърлото си. Придърпа шала по-плътно около слабичките си рамене. Трябваше да внимава с тази кашлица, понякога я болеше, болката се разпростираше в гърлото й, но по-страшно беше, че плюе кръв и слуз. Тя си спомни щастливото лице на Удо и засмените му очи. Дълбоко в сърцето си момичето знаеше, че студентът е мъртъв. Длъжна беше да направи нещо в негова памет, и най-вече заради самата себе си. Писарят имаше добри очи и беше честен и справедлив човек. Не беше я заплашвал, а й обеща златна монета, ако му каже каквото знае. Летисия си пое дълбоко дъх. Да, ще му каже. Ще му каже всичко и ще му покаже металния диск, който Удо й беше дал и който беше скрила под корковия ток обувката си.

Летисия забърза. Зави зад ъгъла, където уличката стана тънка като игла, но вече виждаше стените на манастира и стомахът й се сви от вълнение. Почти беше стигнала до тях, когато тъмните фигури внезапно се появиха от един вход и препречиха пътя й. Всички бяха забулени и маскирани. Летисия спря. Сърцето й заби шумно. Обърна се назад, но друга фигура застана пред нея. Момичето се завъртя и притисна ръце към гърдите си.

— Аз съм само една бедна прислужница — прошепна тя. — Нямам нищо ценно.

Тъмните зловещи фигури се подпряха на стената.

— Какво искате? — изхленчи момичето.

Те бавно започнаха да я изблъскват обратно в уличката.

— Моля ви, недейте! — Летисия се огледа с ужас. В мъждивата светлина долови проблясъка на око, белотата на кожата между устните и маската. Отново се притисна към опиканата стена. — Аз не съм проститутка — примоли се тя. — Какво искате?

— Нищо, Летисия — прошепна една от черните фигури и махна с ръка. — Можеш да си вървиш.

Летисия тръгна напред.

— Не, Летисия, вдигни глава. Може да си прислужница, но имаш право да се гордееш със себе си.

Успокоена, Летисия се насили да се усмихне. Може би бяха само студенти, които си правеха шега. Тя се наруга наум. Трябваше да изпълни последната заповед на шерифа, според която всички жители на града трябваше да си стоят у дома и да не пускат никого.

— Мога ли да вървя? — попита тя.

— Разбира се, Летисия — каза подигравателно гласът, — при едно условие. Може да вървиш, може да тичаш, но дръж главата си високо.

Фигурата отстъпи встрани. Летисия се затича, но мъжът стисна в желязна хватка рамото й.

— Само ако държиш високо вдигната главата си, Летисия! Момичето чу как една от останалите фигури се изкикоти и кожата й настръхна.

— Хайде, Летисия, тичай!

Тя не чака да я подканят втори път, а забърза по алеята. После спря и погледна през рамо, за да види дали някой я преследва. Тъмните фигури стояха скупчени заедно.

— Бягай, Летисия! — обади се гласът подигравателно. — Бягай гордо!

Летисия отново забърза. Стигна края на алеята с гордо вдигната глава и острата като бръснач жица, опъната между сградите, жестоко се впи в гърлото й. Момичето залитна назад, обляно в кръв. Отвори уста, за да изпищи, после бавно се свлече върху окаляния калдъръм.

Рано на другата сутрин сър Осуалд Бийчъм, заедно с проктор Ормистън и отряд войници влязоха в манастира „Сейнт Ан“. Шерифът настоя да види веднага кралските пълномощници. Сър Годфри, Александър Макбейн и сестра Идит закусваха в къщата за гости. Сър Осуалд блъсна вратата и нахлу вътре, следван от Ормистън като сянка.

— Дявол да го вземе! — изрева шерифът с пурпурно от гняв лице. — Започна се, сър Годфри, и сега съвсем я втасахме!

Рицарят сложи ръката си върху тази на майка Констанс.

— Шериф Бийчъм, тук има дама. Този език не ти отива и определено я обижда.

Шерифът го погледна заплашително и Макбейн с мъка подтисна смеха си при вида на зачервеното лице на шерифа, от което очите щяха да изскочат.

— Извинявам се — каза тежко Бийчъм. — Лейди Идит, не исках да те обидя.

— Няма нищо — отвърна тя. — Чувала съм и по-страшни неща.

— Сър Осуалд, проктор Ормистън — Макбейн се изправи и придърпа два стола към масата, — за Бога, седнете!

Шерифът промърмори някаква благодарност, седна с грацията на падащ чувал и скри лице в ръцете си. Макбейн погледна сър Годфри, отиде до килера, донесе две наполовина пълни чаши с вино и ги сложи пред гостите. Бийчъм отдръпна ръцете си.

— Да ми прости Господ — каза той дрезгаво, — но сякаш самият дявол е пристигнал в Оксфорд. Кажи ми, сър Годфри, познаваш ли момиче на име Летисия? Една повлекана от кръчмата „Митрата“.

Сър Годфри кимна.

— Е, тя вече е мъртва повлекана — каза му сър Осуалд. — Късно снощи гърлото на горкото момиче било прерязано в една алея, недалеч оттук. Мисля, че е идвала при вас. Очевидно сте се опитали да я разпитате.

— Да — отвърна Макбейн. — Била приятелка на един от студентите, който изчезна. Мислиш ли, че са я убили стригоите?

— Да, но не като другите. Опънали жица през алеята и вероятно са я уплашили, за да се затича направо към нея.

— Сигурен ли си, че е идвала тук? — попита Александър.

— Да. Казала на собственика на „Митрата“ къде отива — да види господата и сляпата жена, които искали да говорят с нея преди няколко дни.

— Носела ли е нещо у себе си?

— Нищо. Нито пари, нито кесия — отвърна сър Осуалд. — Само когато занесли тялото й в погребалния дом близо до Ийстгейт, намерили това в тока на обувката й.

Той подхвърли на масата черен метален диск, не по-голям от пени. Сър Годфри и Макбейн внимателно го огледаха подред, но никой не можа да каже нещо за него.

— Сигурно са я наблюдавали — забеляза Александър. — Когато се видяхме с нея, са я накарали да замълчи, но мисълта за златото я е изкушила. — Той сви рамене, — Сега е мъртва и ние нищо не знаем.

— Но вие не сте дошли само за това, нали? — попита сестра Идит шерифа.

Бийчъм въздъхна.

— Невъзможно е да ги чуете оттук.

— Какво да чуе? — попита Александър.

— Чух камбаните да бият по-рано — отвърна майка Констанс. — Но не като за молитва или богослужение, а диво, френетично звънене.

Бийчъм направи гримаса.

— Новината за смъртта на момичето се разпространи из града и заедно със слуховете за убийствата, предизвика ожесточени сблъсъци в града. Не само между самите студенти — обичайното съперничество между северняци и южняци — но по-сериозно — между студентите и гражданите. Накратко казано, избухнаха размирици и изглежда се разрастват.

— Започна се тази сутрин — намеси се проктор Ормистън, — когато един студент от Спероу Хил сложил обява в кръчмата „Суиндълсток“, че търси някой, който да се моли за душите на гражданите, които още не са мъртви, но скоро ще бъдат, заради „престъпленията“ си. — Ормистън потри умореното си лице. — Както обикновено, едното повело след себе си друго. Гражданин прочел обявата, скъсал я и казал, че студентите не са нищо друго, освен гадни убийци. Извадили се ножове и започнала шумна свада, която се разраснала. Били голямата камбана на „Сейнт Мартин“, надули биволските рогове и двете страни излезли по улиците. В един от колежите, Фулк, ректор на Пигълсторн, излял казан вряла вода върху група граждани, които на свой ред нахлули в залата и подпалили вратите й. — Ормистън погледна Бийчъм. — Размириците се разрастват — повтори той. — И ние не можем да направим почти нищо.

— Стригоите стоят зад това — обяви сестра Идит. — Те предизвикват насилие и кръвопролития, за да прикрият своите собствени престъпления.

Бийчъм погледна умолително сър Годфри.

— Нужна ни е помощта ви. Трябва да възстановим реда. Бог знае какви ужасни престъпления ще бъдат извършени. Сър Годфри, ти си кралски военачалник. Разполагам само с местни селяни и няколко сержанти, които да ги ръководят.

— Аз също ще дойда — обади се Александър, преди сър Годфри да отговори.

Малко по-късно те напуснаха манастира, заобиколени от войниците на шерифа и препуснаха по Хай Стрийт. Беше явно, че бунтът излиза извън контрол. Нямаше отворени сергии, групи студенти и граждани се биеха по улиците. На входа на един колеж, един мъж беше провесен за глезените, а под главата му беше запален огън. На едно сметище близо до Карфакс, студент със скъсани одежди лежеше окървавен. По уличките и проходите, които свързваха по-големите улици, шумът от счупени стъкла се смесваше с викове на гняв и страх. Стълбове дим се заиздигаха в небето и увиснаха над покривите. Никой не се доближи до шерифа или хората му, но на няколко пъти стрели и камъни префучаха над главите им.

Сър Осуалд поведе отряда си през града към замъка, където събра подкрепления. Раздели ги на две. Едната щеше да бъде под негово командване, а начело на другата постави сър Годфри и Макбейн. След това остана само да се придвижват от улица на улица. Късаха черните знамена на бунтовниците, освобождаваха затворници, удряха размирниците по главите и разпръскваха вилнеещите банди, независимо дали бяха студенти или граждани. Водоносците и приставите бяха организирани да гасят пожарите и да арестуват всички крадци. Макбейн се възхищаваше на хладнокръвните, безмилостни методи на рицаря, който прочистваше улицата, възстановяваше реда и поставяше стража.

Понякога група бунтовници оказваше слаба съпротива, но обикновено се разбягваха сред буря от освирквания и подигравки. Само веднъж сър Годфри и Макбейн бяха истински заплашени. Четирима студенти с парцаливи качулки и кожени маски на лицата се появиха на прозорците на една зала и започнаха да стрелят с арбалети, като раниха двама от войниците на Бийчъм; единия — смъртоносно. Сър Годфри слезе от коня и с малък отряд нападна сградата, арестува престъпниците, разбра кой е дал фаталния изстрел и веднага го обеси пред главния вход. Александър Макбейн не се намеси; сметна, че тази жестокост е необходима. Беше присъствал на подобни бунтове в Кембридж — ако не бъдеха потушени, започваха палежи и грабежи, загиваха невинни жени и деца. С падането на здрача спокойствието беше възстановено и кралските пълномощници се срещнаха с Бийчъм, който беше отишъл с отряда си в другата част на града — северно от Хай Стрийт.

Срещу „Главата на сарацина“ те си дадоха почивка, защото бяха изтощени. Лицата им бяха почернели и обляни в пот, обсипани с многобройни одрасквания и леки рани. После минаха още веднъж през града. Когато стигнаха до замъка и се събраха пред хана на Трилок, отрядите на шерифа и сър Годфри бяха арестували над четири дузини бунтовници. Някои от тях бяха вкарани накуп в подземията на замъка, други — вързани и откарани да охладят главите си в тъмницата „Бокардо“.

— Добра работа свършихме — въздъхна Бийчъм и изтри челото си. — Сър Годфри, ще пийнем ли вино?

Рицарят поклати глава, докато превързваше китката си, която един бунтовник беше ударил с желязна пръчка.

— Сър Осуалд, благодаря, но няма да минем само с днешния ден. Ако сляза от коня и пия, ще заспя на място. Какво мислиш, Макбейн?

Александър кимна. Беше натъртен от ездата, гладен и измръзнал. Но най-вече се страхуваше какво можеше да се е случило, докато той, сър Годфри и градските първенци бяха заети с потушаването на метежа.

Те се сбогуваха и препуснаха обратно по вече тихите улици на Оксфорд. Войници, пристави и наети от университета мъже стояха на ъгъла на всяка улица и алея. Глашатаи със звънци високо обявяваха полицейския час и заплашваха със сурово наказание всеки, хванат да броди по улиците през нощта. Стигнаха „Сейнт Ан“ и оставиха конете си на прислужниците. Сър Годфри нареди вратите да бъдат заключени и залостени, после двамата се върнаха в къщата за гости, за да се обръснат, измият и нахранят. Заклинателката се появи и мълчаливо изслуша разказа на сър Годфри между хапките хляб и месо. Александър я наблюдаваше внимателно.

— Ти мислиш, че бунтът е предизвикан, за да отвлече вниманието от нещо друго, нали? — попита той.

Сестра Идит намести превръзката върху очите си и леко се усмихна.

— Във всяко село и град — отвърна тя — винаги има дремеща завист, омраза и съперничество. Стригоите много ги обичат. Във Влахия същестуваше омраза между местните жители и турците; сблъсъкът между култури, страни и религии. Всъщност Оксфорд не е по-различен. Севернякът мрази южняка, уелсецът — шотландеца. Французинът ненавижда испанеца. Студентите презират гражданите. И така нататък.

— Взе малко парче хляб от подноса и го раздели на две. — Чудя се кой е разпространил слуховете.

Въпросът й остана без отговор, защото на вратата силно се почука.

— Влез! — извика сър Годфри.

Влезе мръсен, раздърпан войник от замъка.

— Съобщения от сър Осуалд — изломоти той.

— Какво? — попита Александър и се надигна от стола. — Какво се е случило?

— Нищо, сър — отвърна войникът. Притвори очи, за да си припомни съобщението. — Но сър Осуалд казва така: „Черният метален диск, намерен у момичето…“ — Той отвори очи.

— Това говори ли ви нещо?

— Да — отвърна Александър.

— Добре — продължи войникът и отново затвори очи. — Сър Осуалд казва, че когато разгледал вещите на хоспиталиера, който беше убит в гората, намерил същия диск в джоба на кожения му жакет.

— Това ли е всичко? — попита сър Годфри.

— Да, сър. Това е всичко, което каза. Като изключим благодарностите му за помощта днес.

Сър Годфри кимна и хвърли едно пени на пратеника, който си тръгна така внезапно, както беше дошъл.

— Дискове от черен метал — каза Александър — Какво ли означават?

Сър Годфри шумно въздъхна и пресуши виното си.

— Един Бог знае. Сестра, Идит, извини ме. Трудно ми е да си държа очите отворени, затова ви пожелавам лека нощ.

Той тръгна нагоре по стълбите. Макбейн остана срещу заклинателката, която явно не смяташе да си тръгне.

— Сигурно си уморен — прошепна тя.

— И да, и не — отвърна Александър. — Уморен, да, но мозъкът ми още работи, а кръвта ми тече буйно.

— Доведи момчето — каза рязко сестра Идит.

— Момчето ли?

— Да, малкият Робърт, чието семейство беше избито. Разбрах, че почти не спи. Имаш ли някакви захаросани ядки или марципан?

Александър кимна. — Тогава го доведи тук.

Писарят вече беше сложил ръка на резето, когато заклинателката отново го извика.

— Макбейн! — Сестра Идит с мъка овладя тръпката, която я разтърси. — Не ходи никъде без меча си.

Александър се канеше да започне спор, но тя извърна лице към него, сякаш му заповядваше да й се подчини.

— Моля те! Направи каквото ти казвам.

Писарят сви рамене, отиде до стаята си и препаса меча. Излезе от къщата за гости и тръгна през тъмния, тих двор на манастира към лечебницата. Намери момчето в малка варосана стаичка до главната спалня. Седеше на леглото и играеше без особено желание на пулове с възрастната и строга на вид лечителка. Усмихна се, когато Александър влезе в стаята, а когато писарят го повика, скочи от леглото и пъхна малката си ръчица в неговата. Притеснен от тази нежност, писарят промърмори с половин уста някакво извинение пред лечителката и поведе момчето надолу.

— Вкъщи ли си отиваме? — попита Робърт. — Връщат ли се мама и татко?

— Не — отвърна меко Макбейн. — Но имам захаросани ядки за теб и мога да те науча как да измамиш лечителката на пулове.

Момчето леко подскочи. Макбейн спря и се обърна към него. Това навярно му спаси живота, защото видя тъмната, забулена фигура, която връхлиташе от мрака, плъзгайки се леко по тревата с вдигнат меч. Макбейн бутна момчето и се хвърли настрани, острието изсвистя над главата му и удари земята. Пъргав като котка, Александър извади меча и камата си, но нападателят се извърна от него и с вдигнат меч затича към малкото момче, което лежеше на тревата с широко отворени очи.

— Au secours! Au secours!21 — извика писарят, спускайки се към убиеца.

Нападателят се обърна. На силната лунна светлина Александър видя горящите му от злоба очи зад маската. Мъжът отскочи назад, мечовете се кръстосаха и разделиха. Макбейн пусна камата и хвана дръжката на меча си с две ръце. Пристъпи вляво, после вдясно, като се опитваше да задържи маскираната фигура далеч от момчето. Убиецът пристъпи с високо вдигнат меч и внезапно замахна надолу, към корема на шотландеца. Писарят отблъсна удара и мечовете издрънчаха, преди да се разделят. Черната фигура отново нападна, грациозно, сякаш танцуваше на пръсти. Безшумната и смъртоносна скорост на нападателя му разсейваше Макбейн, който успяваше само да блокира ударите. Сърцето му се блъскаше от страх, стомахът му се присвиваше, той знаеше, че не може да се справи с убиеца. Сякаш усетил това, врагът му отново нападна. Този път започна да нанася кратки, резки удари към лицето на Александър. Писарят отстъпи, като се молеше да не се препъне.

— Бягай, момче! — изкрещя той. — Бягай!

Нападателят спря. Макбейн пристъпи, но мъжът отблъсна несръчния му удар. Робърт нямаше нужда от повторна подкана, той скочи, но за ужас на Александър не побягна към къщата за гости, а обратно — към лечебницата. Нападателят отново атакува с мощен замах и смъртоносното стоманено острие се насочи към врата на Макбейн. Писарят парира и мечовете се приплъзнаха с пронизителен звук. Александър отново отстъпи, задъхвайки се. Рано или късно убиецът щеше да разбере слабостта му и да свърши с него.

— Сега! — изкрещя Макбейн. — Сега, сър Годфри!

Черната забулена фигура се обърна за миг, преди да разбере, че това е номер. Извърна се отново, но беше късно. Макбейн се изнесе леко вдясно и затрудни удара на врага си. После замахна с всичка сила и почувства как мечът му премина през сухожилията и мускулите на врата на нападателя. Мъжът отстъпи. Опита се да вдигне оръжието си, но то се изплъзна от окървавените му ръце. После той самият падна на колене и настрани върху земята, а от врата му шуртеше гъста червена кръв. Макбейн почувства горещите й пръски върху ръката си, преди също да падне на колене, забил върха на меча си в меката мокра трева. Той хриптеше, докато се опитваше да си поеме дъх и шепнеше ту молитви, ту ругатни по повод невероятното си избавление. Тялото му беше обляно в пот, която започна да изстива от студения нощен въздух. Чу гласове и шум от тичащи стъпки, гласа на сестра Идит, изпълнен със страх, който питаше какво е станало и резкия отговор на сър Годфри. После рицарят разтвори пръстите на Александър, стиснали дръжката на меча, и му помогна да се изправи. Макбейн можа само да посочи с трепереща ръка към падналия мъж. Сър Годфри извади острата си кама и я заби в гърдите на падналия мъж. Когато я измъкна, Макбейн се обърна и повърна.

— Добре ли си? — попита рицарят.

Макбейн кимна. Почувства слабата ръка на заклинателката на раменете си, после влажната кърпа, с която тя почисти лицето и устата му.

— Шшш! — залюля го нежно майка Идит, — Ти си добър човек, Макбейн, и страшен боец.

— Успя да убиеш негодника! — промърмори сър Годфри. — Главата му е почти отсечена.

Той махна качулката и свали маската от лицето на мъртвеца. Няколко монахини излязоха навън.

— Приберете се! — нареди сър Годфри.

Жените се оттеглиха. Рицарят се взря в бледото лице на младеж, чиято черна коса беше лепкава от пот. Устните му бяха пълни и червени.

— Виждал ли си го преди?

Сър Годфри погледна през рамо към Александър, който бързо се прекръсти и поклати отрицателно глава.

— Трябва да изгорите тялото — обади се сестра Идит. — Веднага!

— За Бога, лейди! — изръмжа сър Годфри. — Това може би е просто някой наемен убиец.

Заклинателката кръстоса ръце и поклати глава.

— Той е един от тях — прошепна тя. — Повдигни устната му. Сър Годфри се втренчи в Александър.

— Прави каквото ти казвам! — нареди сестра Идит. — Повдигни горната му устна.

Рицарят го направи предпазливо и примигна, когато видя острите кучешки зъби.

— Разбираш ли за какво говоря, сър Годфри? Макар че не виждам, познавам стригоите. Тялото му трябва да бъде изгорено, преди духът да напусне тялото, да се осъзнае и да започне да броди по земята.

— Детски кошмари — промърмори сър Годфри. — Сестро Идит, трябва да повикам шерифа и проктора, те може би го познават. Трупът може да представи някакви доказателства кои са стригоите и къде се крият.

— Тогава го направи бързо! — просъска заклинателката. — До един час! Преди дяволът да поиска своето!

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Сър Годфри задърпа трупа за краката към къщата за гости. Помоли сестра Идит да се погрижи за писаря и отново изчезна в тъмнината, за да увери майка Констанс и монахините, че всичко е под контрол. Изпрати и един сънлив прислужник да извика шерифа и проктора и лично остана да охранява трупа, докато те дойдоха. И двамата бяха разчорлени и небръснати, но гневът им, че са били така грубо обезпокоени, изчезна веднага щом сър Годфри им каза какво се беше случило. Те внимателно огледаха чертите на мъртвеца и поклатиха глави.

— Никога преди не съм го виждал — обяви Ормистън, — нито шерифът. А и не носи нищо, по което да разберем кой е. Може би ако го съблечем и го изложим на стълбите на черквата, някой може да го разпознае.

— Не! Не! — прекъсна ги енергично сестра Идит. — Трупът трябва да бъде изгорен незабавно. Настоявам. Или веднага се връщам в Лондон.

Сър Годфри погледна изненадано дребната непокорна жена и забеляза капките пот, които се стичаха по бузите й. Осъзна, че няма да може да успокои тревогата й и се подчини на настояването и. Шерифът и Ормистън си тръгнаха. След като изми лицето и ръцете си и изпи чаша кларет, Александър обяви, че е се чувства добре. Отиде до лечебницата, за да се увери, че малкият Робърт Котърил е добре и го откри дълбоко заспал, след като беше изпил лека приспивна отвара.

Когато се върна, намери сър Годфри да привързва трупа върху едно товарно пони, което цвилеше и скимтеше, уплашено от странния си товар. Сестра Идит настоя да дойде с тях, а рицарят беше твърде уморен, за да спори, затова напуснаха заедно сградата на манастира. Рицарят водеше понито, сестра Идит яздеше зад него, а Александър — последен с голям съд с масло от склада на манастира. При една от градските порти те събудиха стражите, и като видяха кралските пълномощия на сър Годфри, те ги пуснаха да преминат. Движеха се един зад друг по тесните пътеки, които се извиваха от града към скритата в нощта околност. Пътуването беше зловещо. Звездите блестяха като диаманти, а луната се показваше от време на време между облаците. Полята от двете им страни бяха тихи. Понякога печалният вик на сова или кръвожадният лов на нощните създания в папратта край канавките нарушаваха тишината. Никой не говореше. Александър още не можеше да се опомни как се беше измъкнал на косъм. Сър Годфри усещаше дяволската злост, която сякаш се излъчваше от трупа, макар че беше преметнат на гърба на понито като чувал с брашно. Сестра Идит се молеше и докато повтаряше „Отче наш“ наблягаше на фразата „Sed libera nos a malo“ — „Но избави ни от злото“.

Te следваха пътеката, която се изкачи по малък хълм и ги отведе надолу към група дървета, разположени до малък, сребрист извор. Сър Годфри спря на огряна от луната полянка и се огледа, после изчезна в мрака, като нареди на писаря да събира сухи вейки и клонки. Издигнаха малка клада и рицарят постави трупа върху нея, заля го с масло и с огнивото си подпали струпаните подпалки под клоните. Отначало дървото като че не се поддаваше на пламъците и Александър потръпна. Съпротивляваше ли се трупът? Но след това, сякаш в отговор на молитвите им, огнени езици подхванаха маслото и след минути кладата беше обвита в пламъци, които с рев се издигнаха към звездното небе. Сър Годфри добави още клони, огънят се разрасна и освети цялата поляна. Докато трупът на стригоя гореше, Александър имаше чувство, че наблюдава как изгарят нечия душа в ада. Сестра Идит продължи да се моли.

Останаха там поне час и половина. Едва когато пламъците започнаха да гаснат и лекият бриз донесе острия дим до тях, те се върнаха между дърветата, където бяха оставили конете си. Известно време останаха там и едва когато сър Годфри се убеди, че горящият ад е превърнал трупа в черна пепел и жълтеникави кости, нареди да се връщат в манастира. Известно време вонята от огъня сякаш ги следваше като зъл дух, който се носи в студения нощен въздух, и Александър с облекчение влезе в града. Сънлив вратар ги пусна в манастира и отведе конете им. Заклинателката, унесена в мислите си, щеше да тръгне към манастирската черква, когато Александър я хвана за ръката.

— Сестра Идит, защо трупът трябваше да се изгори толкова бързо?

Тя се обърна, хвана го под ръка и заедно отидоха при сър Годфри, който ги наблюдаваше.

— Не знам истинската причина. Но спомнете си, че стригоят се преобразява и ако трупът остане недокоснат, същото се отнася и за духа в него. Той ще изчака, за да си намери ново убежище — друго тяло, което да обитава.

— Значи това са хора, обладани от демони?

— Разбира се.

— Ами острите кучешки зъби? Тя сви рамене.

— Това е един от белезите. Александър изтри уста в ръкава си.

— Наистина ли пият човешка кръв?

— Когато са в транс. Тази практика е разпространена сред езичниците. Чувала съм за племена в най-дивите части на Скития, които изяждали сърцата на смелите войни, за да придобият смелост.

— И така ли е ставало? — попита сър Годфри. — Как може пиенето на кръв да направи някого по-силен или по-умел?

Сестра Идит се почука по слепоочието.

— Сър Годфри, ти си войник. Ти най-вече би трябвало да осъзнаваш, че човек е това, за което се мисли. Каква е причината един да бъде герой, а друг — страхливец? В крайна сметка и двамата са от плът и кръв. Може дори да са братя, излезли от една утроба. Важното е какво мислят. Не си ли срещал рицари, които се смятат за непобедими? Сър Годфри се съгласи.

— Не ги ли прави това по-силни?

Той отново промърмори съгласието си.

— А виждал ли си войници да извършват невероятни подвизи?

— Истина е.

— Виждала съм обикновени хора — продължи сестра Идит — да извършват невероятни неща в трудна ситуация. Веднъж, в Лондон, една каруца се преобърна и затисна малко момченце. Огромни мъже не можеха да я отместят, но майка му изтича от къщата и я повдигна така лесно, сякаш беше кошница, и освободи сина си. Така е и с тези стригои, които променят телата си. Те практикуват своите черни ритуали. Принасят кървави жертви, призовават Господаря на мрака и вярват, че никой на земята не може да им се противопостави.

— Тя леко потупа Александър по ръката. — Нашият писар има голям късмет. Той използва ума си, за да се спаси. Ако беше разчитал само на мускулите си, щеше да бъде мъртъв, както и момчето.

Тя се приведе, целуна Александър по бузата и тихо се отдалечи в тъмнината.

В тъмните гори край тринитарианския манастир маскираните фигури гледаха светлите петънца, които бяха прозорците на сградата. Стояха като адски хрътки, дебнещи жертвата си. Водачът им се приведе и тръгна напред, като душеше нощния въздух, наострил уши в мрака. После, зад маската, лицето му се изкриви от ярост и той се обърна през рамо към последователите си.

— Нашият спътник няма да се върне — изсъска той. — Трябва да вървим.

Те усетиха нотка на триумф в гласа му.

— Тази нощ ще видите това, което ви обещах. Един от великите ни вождове, държан дълго като затворник, ще бъде освободен от оковите си. Знаете какво да правите — никакви убийства, никакво насилие, освен при необходимост. — Погледна назад към манастира и се усмихна в мрака. — Нека дадем на нашия мънкащ приор повод за молитви.

Спуснаха се по хълма — дълги, тъмни сенки под лунната светлина, които се движеха като прилепи към стената на манастира. На определеното място спряха и се изкачиха по малката стълба, която бяха оставили там предварително. Щом се покачиха на оградната стена, се разпръснаха, като последният издърпа стълбата след себе си и внимателно я опря до стената. Слязоха безшумно по стълбите и тръгнаха през манастирския двор. Движеха се тихо, прикриваха се в сенките, далеч от светлината на факлите, които приор Едмънд беше наредил да запалят, в случай, че размириците в града се прехвърлят в манастира. Няколко послушника трябваше да са на пост, но те спяха и не оказаха никаква съпротива срещу нашествениците, които прехвърлиха стените и навлязоха още по-навътре. Стигнаха стълбите, водещи до покоите на приора и безшумно като призраци ги изкачиха. Водачът се убеди, че галерията е празна, после леко почука на вратата.

Приор Едмънд чу тихото почукване, потърка ръце и се изправи от молитвеното столче, на което се молеше. Сънено превъртя ключа и без да мисли вдигна резето и отвори вратата. Искаше да изпищи, но черна кожена ръкавица затули устата му и го блъсна обратно в стаята. Сърцето на Едмънд се разтуптя от ужас. Четиримата нападатели, облечени в черно от глава до пети, приличаха на гарвани. Той почти очакваше да разперят наметалата си и да се понесат като прилепи из стаята. За миг си помисли, че е умрял и че е в ада, после ръката върху устата му се стегна и го притисна към стената.

— Ще си махна ръката — каза дрезгав глас. — Но ако изпищиш или вдигнеш тревога, повярвай ми, ще умреш.

Ръката се отдръпна.

— Е, Мърморко, да живееш ли искаш или да умреш? Едмънд не беше от тестото, от което са направени мъчениците.

— Да живея! — прошепна той през напуканите си устни.

— Къде са тайните тунели и коридори?

— Няма такива.

Получи силен удар по лицето.

— Хайде, Мърморко. Тайните коридори и тунели под това място. — Мъжът отново замахна, но Едмънд кимна. — Искаме да ни заведеш там. Ще ни покажеш тайните входове и ще ни заведеш на мястото, където се намира нашият повелител. Ще вървим след теб. Ако срещнем някого, няма да спираш или да говориш, а ще използваш авторитета си, за да ни защитиш. Ясно?

Приор Едмънд нямаше друг избор, освен да се съглася. Забулената в черно фигура го сграбчи за рамото и го побутна към вратата. Отвън се чу звук от далечен гръм. Предводителят се обърна към обрамченото в олово стъкло на прозореца и се усмихна.

— Подходящо — прошепна той. — Много подходящо. Избута Едмънд в безлюдната галерия и приорът, облян в пот, с бумтящо сърце, свит стомах и вкочанени крака ги поведе надолу по стълбите и през двора. Влязоха в най-старата сграда на манастира. На горния й етаж беше библиотеката, а на долния — рядко използваната зала за съвети. С треперещи ръце приорът вкара ключа си в ключалката и влезе в плесенясалата тъмнина. Сърцето му подскочи, когато облечените в черно фигури се промъкнаха след него. Вратата се затръшна. Бяха извадени и запалени свещи. Едмънд продължи нататък:.

— Води ни! — изсъска водачът.

Като се препъваше и трепереше от страх, приорът ги поведе по застлания с рогозки под към далечния край на стаята и спря пред дървената ламперия.

— Не виждам — измърмори той.

Приближиха му свещ и някой здраво стисна врата му изотзад.

— Намери го!

Едмънд изстена от страх. Ако хватката около гърлото му не се беше затегнала, щеше да произнесе молитва.

— Без повече празни приказки! — изсъска гласът. Потните ръце на Едмънд трескаво опипваха ламперията.

Той се опита да се измъкне от ръката, която го държеше.

— Моля ви, пуснете ме. Не мога…

Хватката се поотпусна. Едмънд си пое дълбоко дъх и се взря в осветената от свещта ламперия. Най-после видя издатината в ъгъла на един от панелите. Натисна я и той се разхлаби. Приорът го повдигна, пъхна ръка зад него, натисна болта, повдигна резето и бутна ламперията. Цяла секция от стената тихо се завъртя на старателно смазаните си панти.

— Слизай долу! — нареди гласът.

В ръката му пъхнаха свещ. Едмънд преглътна и поведе похитителите си надолу по стръмните каменни стъпала. Когато слязоха, без да го подканват, той запали голяма факла и освети старинното помещение. Водачът на групата въздъхна от удоволствие, когато видя големия, опасан с желязо ковчег, поставен в средата на стаята.

— Значи е тук!

Той щракна с пръсти, спътниците му пристъпиха и започнаха да освобождават капака. Като мислеше, че са го забравили, Едмънд се запъти към стълбите. Мислеше, че ще успее да избяга. Чу капака да пада с трясък и възглас на радостна изненада, после някой го сграбчи за рамото и преди да се усети, гърлото му беше прерязано от ухо до ухо.

На другата сутрин сър Годфри и Александър спаха до късно. Събуди ги червенобузестата Матилда, която каза, че сестра Идит ги чака в трапезарията и ги попита искат ли да закусят. Александър се измъкна от леглото, припомни си събитията от предишната вечер и скри лице в ръцете си.

— Кога ще свърши всичко това? — изстена той. — Кога ще се приберем у дома?

После се стегна, избръсна се, изми се и се преоблече. Този път не беше нужно да му се напомня да препаше меча си. Долу сър Годфри вече закусваше с риба и вино и разпитваше майка Идит за стригоите. Александър ги поздрави и се присъедини към тях, докато заклинателката описваше нощните бродници или херлетингите.

— Това е саксонската дума за нощните бродници — обясни тя. — Уолтър Мап ги споменава в хрониките си.

— Съществуват ли наистина? — попита Александър.

— Мап казва, че са ги виждали в Бретан. Хора, които били смятани отдавна за мъртви, се появяват отново и обикалят по земята с кервани от хора, коне и каруци. Теологът Питър Льо Боа казва, че по време на царуването на нашия крал Хенри Втори, цели армии от нощни бродници безшумно скитали навсякъде. Виждали са ги да газят из блатата на Хиърфорд и Уелс е каруци и товарен добитък, самари, фураж, кошници, птици, кучета и множество мъже и жени.

— И те ли са стригои? — попита Александър, докато чупеше малко парче хляб.

— Може би, въпреки че аз исках да изтъкна пред сър Годфри, че реалността не винаги е такава, каквато ни се струва; мъртвите оставиха да се почувства присъствието им. — Тя се усмихна, отхапа малко парче риба и внимателно го задъвка. — Но сега сме изправени пред нещо различно. Имам чувство, че тези стригои очакват нещо.

— Какво?

— Водач, някой от Господарите им, които от много години са неживи.

Александър потръпна. Думите на заклинателката му припомниха ужаса от предишната вечер, затова се извини и каза, че има нужда от чист въздух. Щом излезе навън, той отиде право в градината, където последния път беше видял Емили и сърцето му подскочи от радост, когато заобиколи малкия жив плет и я видя да седи там. Тя носеше бяла наметка, обточена с кожа, бродираше гоблен и тихичко си пееше. Александър се изкашля. Емили вдигна очи и сърцето му отново подскочи от красотата на прекрасните й сини очи.

— Милейди, добро утро.

Емили се усмихна, заби иглата в гоблена и покани писаря да седне до нея. Александър беше развълнуван от топлината и близостта й. Той долавяше лекия дъх на парфюма й и се възхищаваше на златистия овал на лицето и.

— Добре ли си, милейди?

Тя приближи ръката си към неговата.

— Да, сър, макар че се боя.

— От какво?

— Майка Констанс ми каза какво се е случило снощи. — Емили вдигна поглед и очите й срещнаха неговите. — Бил си смел — въздъхна тя. — Бил си много смел и си защитил момчето. — Връхчето на розовия й език облиза устните. — Майка Констанс казва, че си в Оксфорд, за да заловиш злите хора. Сигурно те е било страх.

— Ако се радвах на благосклонността ти, милейди — Александър доближи ръката си до нейната, — бих се изправил и срещу самия Сатана.

— Приятно ли ти е това? — прошепна тя и плъзна малката си ръка в неговата.

— Милейди, думите ми са безсилни пред твоята нежност. Лейди Емили се усмихна леко и започна благовъзпитания и грациозен танц на галантния флирт.

— Често ли мислиш за мен, сър?

— О, не, милейди, мисля за теб винаги.

Емили стисна ръката му и се премести към него.

— Аз съм девица — промърмори тя, — която не е поискана от никого и не е сгодена.

— Милейди, мога да променя това.

— Благородник ли си по рождение?

— Да, и имам благородно сърце.

— Лесно ли се влюбваш?

— Само веднъж, милейди.

Тя примигна с красивите си очи.

— И липсва ли ти тя?

Сега Александър стисна ръката й.

— Как би могла, милейди, щом седя тъй близо до нея? Емили леко се извърна.

— Сигурно си завоювал много сърца.

— Защо са ми много, милейди, когато за мен съществува само едно?

Емили погледна във веселите очи на писаря. Чувстваше се виновна, защото си помисли за сър Годфри, за лицето му, сякаш издялано от камък и пламенния му поглед.

— Обичаш ли ме, сър?

— Милейди, ти го каза.

— Ами когато си заминеш? — прошепна тя.

Александър се свлече от пейката на едно коляно, хвана ръката й и погледна с обожание ангелското й лице.

— Може ли човек да забрави дясната си ръка? Може ли да пренебрегне биенето на сърцето си?

Лейди Емили точно щеше да му отговори, когато чу някакъв звук и се обърна. Сър Годфри стоеше пред тях и по изненадания му израз и явната страст в очите му, тя разбра, че рицарят истински я обича. Ако беше честна, тя предпочиташе точно него, горд като орел, пред онзи, който коленичеше в краката й.

— Сър Годфри! — извика тя. — Добро утро! Александър бързо се изправи.

— Сър — изфуча той, — промъкнахте се незабелязано.

— Сър — отвърна язвително сър Годфри, — ако знаех, че ми трябва херолд, щях да си наема. Сър Осуалд и прокторът са тук и искат да ни видят.

Очите на сър Годфри бяха впити в лейди Емили. Тя спокойно отвърна на погледа му. „За Бога — мислеше си момичето, — направи нещо, признай ми чувствата си.“ Но сър Годфри се обърна и се скри зад храстите. Александър въздъхна, хвана ръката на Емили и я вдигна към устните си.

— Милейди, ще продължим друг път.

После тръгна забързано, като остави Емили да се ядосва на припряното оттегляне на рицаря.

— Сър Годфри! — извика Макбейн.

Младежът се обърна и Александър видя гнева върху лицето му.

— Сър, държите се невъзпитано.

Сър Годфри пристъпи към него и ръката му хвана дръжката на меча.

— Проклетият му писар! — изръмжа той. — С твоите сладки приказки и комплименти!

Александър се усмихна. „Значи все пак, имаш сърце — помисли си той. — Кръвта пулсира в мозъка ти и изпраща гневни съобщения по вените ти.“

Сър Годфри се приближи.

— Забавен ли ти се виждам?

Макбейн отстъпи и ръката му стисна меча.

— Сър Годфри, аз те уважавам!

— Не си играй с мен!

Ръцете на рицаря бяха бързи и мечът сякаш сам изскочи от ножницата. Александър го последва, отстъпи и извади оръжието си, за да го кръстоса с неговото.

— Защо? — попита той.

— Защото, сър, ти ме обиди.

— Кълна се в небето, не съм!

Рицарят си пое дъх дълбоко, затвори очи и свали меча си.

— Не, сър, не си.

И прибра оръжието. Александър го последва и сър Годфри му протегна ръка.

— За мен е трудно — промърмори той. — Не ме бива много по приказките.

Александър се усмихна, хвана ръката на рицаря и тържествено я разтърси.

— Думите не значат нищо.

— Не се карайте!

Сър Годфри се обърна. Сестра Идит стоеше наблизо, под надвисналите клони на един бряст.

— Не се карайте! — повтори тя и отпусна ръце. — Защо мъжете винаги трябва да се борят заради любовта? Виждате едно хубавичко лице и се превръщате в разгонени самци. Ти, сър Годфри, си рицар. А ти, Александър Макбейн, си неговият доверен писар. Имате работа да вършите. Затова я свършете! А после аз ще отсъдя кой е прав. — Леко се усмихна и ги подкани да пристъпят, сякаш бяха непослушни момчета. — Знам как жадува сърцето — прошепна тя. — Ние се стремим към любовта, сърцата ни неотменно я преследват. Но оставете я да почака, имате посетители.

Двамата мъже покорно последваха заклинателката до къщата за гости, където сър Осуалд Бийчъм и проктор Ормистън нетърпеливо ги очакваха.

— Слава Богу! — изръмжа шерифът. — Сър Годфри, трябва да дойдеш с нас. Снощи тринитарианскят манастир е бил нападнат. Приор Едмънд е мъртъв. Казаха, че са проникнали в тайното подземие.

— И още какво? — обади се сестра Идит.

— Един ковчег е бил изпразнен — обади се Ормистън. — Защо им е било да убиват заради един труп?

— Мили Боже! — прошепна сестра Идит и приседна на един стол. — Този глупав приор! — Тя поклати глава. — Значи е станало.

— Какво е станало? — попита Александър.

— Явно са освободили господари си — отвърна заклинателката. — Стригоят, който сър Хю Мортимър е затворил там преди стотици години.

— Глупости! — отсече Макбейн. — Сестро Идит, приех нощните бродници, които пият кръв, и стригоите, които сменят телата си. Но как е възможно човек да оцелее, затворен в ковчег стотици години?!

Сестра Идит почука по масата.

— Не си ли ме слушал? — отсече тя. — Стригоите никога не умират! Ако труповете им оцелеят, те просто спят!

— В такъв случай — намеси се рицарят, — защо този Господар не е станал от ковчега си и не е избягал?

— Трябва да бъде призован — отвърна уморено заклинателката. Трябва да му се принесе кървава жертва, за да се съживи. — Тя се обърна към четиримата мъже и мислено ги наруга заради недоверието им. — Какво толкова чудно има в това? Макбейн, ти молиш ли се?

Писарят кимна.

— Сър Годфри?

— Разбира се.

— А вие, шериф Бийчъм, проктор Ормистън? Двамата мъже кимнаха.

— И когато се молите — възкликна сестра Идит — вие се обръщате към Христос да ви се яви или да призове милостта на вашия светец-закрилник, нали?

Мъжете мълчаливо направиха знак за съгласие.

— Стригоите не са по-различни. Те вярват, че ако ги призоват, силите на Ада ще им отвърнат. — Тя се изправи и побутна стола настрани. — Да отидем в манастира. Ще видите! Преди да е свършила седмицата, ще усетите могъществото на техния Господар.