Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

РАЗГОВОРЪТ НА ПОКЛОННИЦИТЕ

— Да му се не види! — възкликна Ханджията Хари, загледан в изпълнените с очакване лица на поклонниците, събрани край голямата маса в кръчмата на „При мантията“. — Да му се не види! — повтори той. — Това е кошмарна история, сър Рицарю. Продължавай.

Рицарят поклати глава и посочи към свещта.

— Вече е късно. Достатъчно за тази вечер. И утре е ден. Ще продължа утре, след вечеря.

— Но кои са убийците? — попита червендалестият Църковен пристав. — Хайде, сър Рицарю, не ни прави такива номера.

— Не! — намеси се Хари Ханджията. — Правилата са ясни, принципите — строго определени — всеки поклонник ще разкаже историята си, без да моли за прекъсване.

— Наистина ли съществуват такива създания? — попита Продавачът на индулгенции, като отхвърли дългата си, жълтеникава коса от слабото си, мъртвешко лице. — Стригои, нощни убийци, адски изчадия? Сър Рицарю, това са глупости!

Думите му бяха одобрени от хор гласове.

— Не съм много сигурен — прекъсна ги Школарят. — Сър Рицарю, твоята история пробуди спомени, разкази, които съм чувал. Описанието ти на университета е напълно точно. Знам, че в „Екзетър Хол“ имаше ректор на име Уейкман, а в архивите на града сър Осуалд Бийчъм фигурира като кралски шериф. Но не беше ли загинал той в пожар? Ами проктор Ормистън? Странен човек, чието изчезване от университета беше забулено в мистерия.

Школарят долови безмълвната молба на Рицаря да млъкне.

— Какво? — намеси се шкембестият Монах. — Да не би да казваш, че тази история е вярна?

— Аз също разпознах някои имена — обяви Бедният свещеник, застанал до своя брат, Орача. Той се приведе, стиснал връзката на кесията, която висеше около врата му.

— Кого познавате, отче? — попита Рицарят.

— Свещеникът в „Сейнт Питър“, отец Андрю. Когато бях млад, той служеше като курат в една лондонска черква. Свят човек, отдаден на благотворителни дела.

— О, да — не можа да се въздържи Школарят и посочи с костеливия си пръст към тавана. — „Сейнт Питър“ сега отново е отворена. Отец Андрю е мъртъв — виждал съм гроба му пред олтара. Той е бил много почитан заради добрите си дела.

— Значи тази история е вярна? — попита Франклинът, като чешеше белоснежната си брада.

— Не съм казал това — отвърна Рицарят, като хвърли бърз поглед на сина си, който го гледаше странно.

— Но съществуват ли такива твари? — настоя Правникът със суровото лице.

— Казах ви — гръмогласно обяви Батската невяста, — че когато бях на поклонение в Кьолн…

— По-вероятно си търсила друг съпруг — подхвърли Монахът.

— Дори да е било така, нямаше да избера някой като теб! — отвърна презрително Батската невяста. — Чувала съм за стригоите, за неживите. — Тя нагласи воала си с бързи движения на пълните си бели ръце. — Не, не, чуйте всички. От това, което знам, стригоите са мъже и жени, обладани от зли духове, които ги карат да пият човешка кръв, която подсилва както телата им, така и демоните в тях.

Батската невяста пресуши чашата си.

— Когато бяхме в едно село близо до Кьолн, чух една история за млад мъж на име Улрих, земеделец. Макар че бил физически здрав и рядко боледувал, Улрих започнал да диша трудно. — Батската невяста се опря с лакти на масата и се приведе към спътниците си, доволна, че е център на вниманието. — Това станало след една кавга с брат му за парче земя. Улрих отслабнал много и започнал да плюе кръв. Умрял и тялото му било заровено в местното гробище. Шестнайсет години по-късно, той се появил в селото, като заявил, че не е умрял, а бил изровен от гроба си и съживен от един от предводителите на стригоите.

— Какво станало с него? — попита Игуменката, с очи, окръглени от страх.

— Бил изгорен като вещер. Но важното е, че това потвърждава историята на Рицаря — тези стригои имат йерархия и предводителите им никога не умират, освен ако не ги изгорят. Нещо повече — добави предупредително Батската невяста, — тези техни водачи могат да се представят като ангели от светлина, правници, пристави и дори продавачи на индулгенции.

— Кой знае? — проговори с тънък, писклив глас Манастирският капелан. — Кой знае, някой от нас може да е стригои.

— Възможно ли е това? — извика Готвачът, който още дъвчеше парче сушено месо, към Рицаря. — Сър, възможно ли е това?

Очите на Рицаря не слизаха от лицето на Монаха.

— О, да — отвърна той тихо. — Както се казва в моята история, подобни създания се разкриват, само когато поискат или ако, без да знаят, се озоват близо до могъща реликва. Дори тогава те ще се опитат да избягат, да намерят някакво оправдание, но ако не могат… — Рицарят замлъкна и се облегна назад.

Поклонниците потръпнаха, заслушани в поскърцването на старата постройка.

— Продължавай! — настоя Морякът.

— Ако не могат — продължи Рицарят, — те ще проявят истинската си природа и нейната най-ужасна страна.

Монахът, който беше потопил кафявото си лице в най-голямата халба ейл, която имаше Ханджията, Хари, се изкашля, заля се в смях и удари халбата в масата.

— Глупости! — каза той със своя плътен, носов глас. — Бабини-деветини, с които плашат децата.

— Защо го казваш? — попита меко Рицарят.

— Бил съм в манастира на тринитарианците в Оксфорд — отвърна Монахът. — Живял съм в къщата им за гости. Никога не съм чувал легенди за стригои, тунели или празни гробници. Сигурен съм, че добрите братя щяха да ми разкажат за тях. Пък и изучавах историята на манастира и там не намерих подобна легенда. Значи всичко това е измислица!

Рицарят сви рамене и се усмихна.

— Не съм казал, че е истина — изтъкна той. — Ханджията ме помоли да разкажа нещо. Ако искате, вярвайте… — Той разпери ръце и побутна назад стола си. — Но сега, добри господа и дами, трябва да се оттегля. Желая ви лека нощ.

— Ще довършиш ли историята утре? — извика Готвачът.

— Да — обеща Рицарят. — Утре ще ви я доразкажа. Синът му покорно го последва навън от помещението и в стаята, която бяха наели. Оръженосецът запали свещите на масата и помогна на баща си да съблече кожения си жакет, после му извади от дисагите чиста нощница и вълнени чорапи за сутринта. Както и друг път, той наблюдаваше как баща му мие тялото си. Изпита обичайната загриженост, примесена със страх, при вида на ужасните белези и рани, които го покриваха от глава до пети. Той отдавна беше спрял да разпитва баща си къде ги е получил, защото получаваше винаги един и същ отговор: „В служба на Бога и за слава на Бога“.

— Татко?

— Да — отвърна уморено Рицарят, който избърса тялото си и нахлузи нощницата.

— Татко, вярна ли е тази история?

— Ти как мислиш? Оръженосецът го погледна и Рицарят се усмихна.

— Тогава се наспи, синко. И утре е ден, а аз имам още да разказвам.

Оръженосецът се съблече и легна на сламеника, докато Рицарят започна церемонията, която изпълняваше всяка нощ. Той извади меча от ножницата, допря върха му до пода и коленичи пред него, с ръце върху дръжката. Прекръсти се и започна да се моли. Ритуалът никога не се променяше: една „Отче наш“, три „Аве, Мария“ и специалната молитва, с която молеше Христос да го запази от всяко зло. След това Рицарят прибра меча в ножницата, взе малко кожено шише със светена вода и благослови двете легла, като направи кръстния знак над тях. После целуна ценната реликва на врата си и си легна.

Оръженосецът видя, че баща му затваря очи.

— Татко?

— Да, синко.

— Каква беше мама?

— Прекрасна като звезда — отвърна Рицарят. — С кожа като коприна, блестящи сини очи и незабравима усмивка.

— И е умряла, докато ме е раждала? — Оръженосецът винаги задаваше този въпрос.

Рицарят го погледна и очите му се присвиха в усмивка.

— Не се самообвинявай. Разболя се от треска, отслабна и умря. Тъгувах за смъртта й, но душата й е при Бога и духът й бди над двама ни.

— Затова ли напусна Англия?

— Тръгнал съм на свой личен кръстоносен поход. Търся нещо и когато го намеря, ще ти кажа.

— Какво мислиш за спътниците ни? — попита рязко Оръженосецът, като се повдигна на лакът. — За другите поклонници?

— Разни хора — отвърна баща му. — Добри, лоши и безлични. Но те предупреждавам — стой настрани от Монаха.

— Защо, татко? Той обича да ловува и флиртува с Игуменката, но как може да ми навреди?

— Стой настрани — повтори Рицарят. — Сега заспивай. Вече е късно, а утре започва пътешествието ни.

— Още един въпрос, татко.

— Казвай.

— Защо отиваме в Кентърбъри? За да благодарим на светия мъченик ли?

— Да му благодарим — повтори Рицарят — и да поискаме благословията му.

— Ще се изповядаш ли там? — настоя Оръженосецът. — Ще поискаш ли опрощение?

Рицарят се разсмя и се надигна.

— Какво знаеш за моите грехове?

— Нищо. — Оръженосецът се наруга наум. — Просто преди да тръгнем от Минстър Ловъл, ти уби един човек на бреговете на Уиндръш.

— Той извади меча си и ме предизвика — отвърна баща му. — Нямах избор. Съобщих за смъртта му на шерифа и Йоменът ми се закле, че съм го убил при самозащита. А сега — той дръпна одеялото върху лицето си — заспивай!

Оръженосецът дълго лежа с очи отворени в мрака.

Да, той бе чул, че баща му е убил човек край реката, и не само него. „Но защо?“ — чудеше се Оръженосецът. Защо баща му понякога непременно държеше телата на убитите да бъдат изгорени веднага?

Рано на другата сутрин мощният глас на Ханджията ги събуди от сън. Присъединиха се към останалите поклонници със сънливи очи, които закусваха в кръчмата с хляб, сирене, студен бекон и разреден ейл. След това събраха багажа си и зачакаха в големия, покрит с калдъръм двор, конярите да доведат конете. Настана голяма суматоха, чуваха се викове, цвилене на коне и звънтене на сбруи. Най-накрая всички яхнаха конете и Хари Ханджията ги поведе по Хай Стрийт покрай черквата „Сейнт Джордж“ и ги изведе на стария римски път, по който щяха да тръгнат на югоизток, към Кентърбъри.

Денят беше хубав. Когато излязоха извън града, отначало бяха напрегнати, защото бяха слушали, че разбойници и хора, обявени извън закона, дебнат в тези пусти райони и обират безпомощните поклонници. Но скоро Хари Ханджията ги успокои, като изтъкна, че Рицарят е въоръжен и в компанията има достатъчно здрави мъже, които биха изплашили всеки разбойник.

Те яздеха в слънчевия пролетен ден покрай огромни ниви, в които бяха започнали да се показват покаралите от дъжда кълнове. Рицарят започна историята за деня. В нея се разказваше за тиванските рицари Арсита и Паламон20 и тяхното съперничество за ръката на красивата сестра на царицата на амазонките.

Когато стигнаха кладенеца на Свети Томас, той беше свършил. Тук трябваше да починат за малко. Мелничарят беше се почерпил като предишната вечер и продължаваше да отпива от един мях с вино, още откакто бяха напуснали хана. Хари Ханджията се опита да го възпре.

— Не, за Бога! — извика Мелничарят. — Няма да мълча. Настоявам сега да разкажа историята си и ако съм пиян, обвинявайте съдъркския ейл. И понеже Рицарят ни разказа за университета в Оксфорд, аз ще ви разкажа друг вид история. За един стиснат дърводелец и неговата стройна като невестулка съпруга Алисън, която била толкова похотлива, колкото и всички останали жени.

Икономът, дърводелец по професия, чу това и между двамата веднага избухна люта свада, която трая, докато пътуването за деня завърши. Никой не обръщаше голямо внимание на Мелничаря. Той беше пиян от деня, когато се присъедини към тях, и когато свършиха вечерята, вече хъркаше в един ъгъл, прегърнал гайдата си.

Изчакаха прислужниците да излязат от стаята, която бяха наели, после помолиха Рицаря да продължи историята си.

Той стоеше до прозореца и се взираше в мрака, наблюдаваше трепкащите сенки на дърветата от другата страна на пътя.

— Хайде, сър Рицарю — подвикна Хари весело. — За Бога, сър, снощи започна една история, която ужаси всички ни. Няма да заспим спокойно, докато не я довършиш!

Рицарят се взираше в тъмнината. Беше сигурен, че е зорко наблюдаван или от някой, който следеше поклонниците по пътя, или от някой от спътниците си. За всеки случай не изпускаше из очи Монаха. Усещаше, че зад веселата му разпуснатост се крие нещо по-дълбоко. Ханджията Хари повтори молбата си, Рицарят се усмихна и отново седна начело на масата.

— Ще завърша историята си — обяви той. — Слушайте внимателно!