Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ПЪРВА ГЛАВА

Ездачите дръпнаха юздите на конете си и се взряха през проливния дъжд. Над тях небето беше покрито с гъсти и тежки облаци, подобни на кълба дим, от които падаха студените, плътни дъждовни пелени. Тътенът на гръмотевиците и назъбените светкавици, които проблясваха ослепително на фона на небето като падащи ангели, караха конете да препускат, цвилейки. Ездачите пристегнаха по-здраво качулките си, но усилието беше напразно, защото проливният дъжд вече се беше просмукал през дрехите им чак до кожата По-високият от двамата изтри водата от лицето си и се обърна към приятеля си.

— Е, най-после стигнахме Оксфорд, Александър. По-младият и по-нисък от ездачите се усмихна въпреки дъжда. От усмивката гладкото му лице с маслинов тен стана съвсем момчешко.

— Сухи, сър Годфри! — възкликна той. — Скоро ще бъдем сухи. Макар че за войник като теб такова време сигурно е нормална част от живота.

Рицарят се усмихна като погледна надолу към червените покриви и жълтите стени на постройките в Оксфорд. Отначало беше се дразнил от присъствието на писаря, от меките му ръце, момчешко лице и неизменно добро настроение, но по пътя от Лондон се случи нещо рядко в живота на сър Годфри — той откри, че наистина харесва друг човек. Александър не беше обикновен писар. Незаконен син на рицар от северните земи и някаква влюбчива дама, която рицарят срещнал, докато воювал в Шотландия, той гледаше на света с любопитни очи. Беше превъзходен имитатор и разказвач на забавни истории. Въпреки образованието, получено в Кембридж, той винаги отстъпваше пред сър Годфри, въпреки че Рицарят често долавяше присмехулен блясък в зелените му очи.

— Идвал ли си тук и преди? — попита сър Годфри.

— Един-два пъти — отвърна Александър. Протегна ръка, без да обръща внимание на водата, която се стичаше в ръкава му. — На изток — обясни той — се намира замъкът. Можеш да го видиш и в дъжда.

Сър Годфри проследи протегнатия пръст на спътника си и зърна високите кули.

— А там — продължи Александър — се виждат черквите „Сейнт Фридесвид“ и „Сейнт Мери“, и камбанарията на тринитарианския7 манастир.

— Изглежда толкова спокойно — промърмори Годфри.

— Така и трябва да бъде. Това е място за учение, подслон за духовници, школари и учени. — Свещеникът примигна от поройния дъжд. — За Бога, сър Годфри, ще продължим ли или ще стоим тук, докато хванем малария? — Писарят дръпна назад качулката си. — Всъщност ми е все едно — промърмори той. — Вече съм мокър като риба.

Годфри се взря в него. Черната коса на писаря беше подгизнала и разрошена, а очите — зачервени, защото бяха яздили бързо в дъжда. Рицарят отметна качулката си и почеса ниско подстриганата си глава.

— Трябва да си подстригваш косата — обърна се той към спътника си. — Така в битка противникът не може да те хване за нея, а в дъжда няма какво да се мокри.

Александър се приведе напред.

— Да, сър Годфри, но през зимата на главата ми е топло. Рицарят се разсмя и пришпори коня си напред.

— Трябваше да послушаме съвета на онзи ханджия и да останем още един ден — отбеляза той.

— За нищо на света! — извика Александър, докато се изравняваше с него. — Видя ли колко големи бяха дървениците в онова легло? Винаги ще предпочета чистия Божи дъждец.

Рицарят смушка коня си, но усмивката замря на лицето му и чертите на загрубялото му лице станаха по-твърди. Не искаше да го покаже, но беше уплашен. Беше участвал в битки, в разбиването на крепостни врати и ужасяващи двубои из подгизналите от кръв полета на Нормандия, но онова, което ги очакваше в Оксфорд, беше напълно различно. По пътя им от Лондон той почти не беше говорил с Александър за това, но знаеше, че писарят изпитва същите страхове, че ужасите, които ги очакваха, лежаха като невидим меч между тях. Сър Годфри изтри водата от очите си и потърка гладко избръснатата си брадичка! Едва беше прехвърлил двадесет и петата си година, но се чувстваше като старец. Когато си спомняше картините, които беше виждал и кръвта, която беше пролял, му се искаше да притежава поне част от невинността на спътника си.

Александър Макбейн беше само няколко години по-млад от него, но беше учен, умел в писането, шифроването, почеркът му беше изискан. Но какво би могъл да знае той за тъмната страна на човешкото сърце? За това как човекът може да убива, да пронизва и сече, без да се замисли. Или за онези, по-изтънчени злодеи, които служеха на дявола и използваха изкуството на магията, за да постигнат нечистите си цели.

Сър Годфри още не можеше да приеме онова, което лорд-канцлерът му каза в Лондон. Отначало беше се смял, но мъдрото лице на държавника беше останало непроницаемо, докато описваше ужасяващите убийства, извършени в кралския град Оксфорд. И това не беше най-лошото. Лорд-канцлерът, зад заключените врати на канцеларията си в Уестминстър, му беше разкрил шепнешком причината за тези убийства — тайните ритуали и древното зло, което отново се беше появило, за да нахлуе в живота на хората. Кръвта на сър Годфри се беше смръзнала и отначало той отказваше да повярва, но канцлерът беше непреклонен.

— Трябва да отидеш в Оксфорд, сър Годфри — беше настоял канцлерът. — Игуменката, която е роднина на краля, настоя за твоето присъствие и самият крал го нареди. По този въпрос той не се доверява на никой друг. Но ще имаш и спътник, моят млад ученик, шотландецът Александър Макбейн. Той ще бъде твоите очи и уши. Александър познава хитростите и уловките, които могат да приложат учените глави в Оксфорд, за да те заблудят. Довери му се. Можеш напълно да му вярваш.

Сър Годфри изруга и потупа врата на коня си. След това лорд-канцлерът беше отказал да му каже повече и му беше дал две кесии сребро и няколко писма, които уведомяваха, че верният слуга на краля сър Годфри Ийвсдън и мастър Александър Макбейн, писар, са изпратени от кралските власти да разследват няколко брутални и кървави убийства, извършени в кралския град Оксфорд.

— В Оксфорд ще получите и друга помощ — промърмори канцлерът, докато протягаше ръцете си с изпъкнали вени над мангала с въглища. — Игуменката ще ви каже повече, можете да й вярвате. Заклинателката, благородната дама Едит Моън, също ще бъде там, за да ви помогне.

— Заклинателка!? — беше възкликнал сър Годфри. — Как може да ни помогне заклинателка?

Сълзящите очи на канцлера се впиха в неговите.

— По-добре тръгвайте, сър. Трябва да стигнете в Оксфорд преди утре вечер.

Годфри изтри дъжда и потта от лицето си и слезе от коня, когато стигнаха до пътеката, водеща към града. Александър направи същото.

— Какво има, рицарю? Годфри сви рамене и се усмихна.

— Стар войнишки номер — извика той назад през дъжда. — Никога не влизай в града по главния път, не знаеш кой те причаква там.

Заобиколиха градските стени, влязоха в Оксфорд през една странична врата и като преминаха покрай черквата „Сейнт Будок“, излязоха на улица Фререн, която стигаше до сърцето на града.

Къщите от двете страни на улицата бяха построени толкова нагъсто, че фронтоните им се срещаха и спираха дъжда, покривите на по-големите сгради бяха напоени с вода, а колибите на скромните занаятчии, покрити с тръстика, слама или дъски, се бяха превърнали в подгизнала маса. Годфри уви юздите на коня около китката си и се огледа. Въпреки силния порой, сергиите на пазара в края на улицата бяха извадени, принуждавайки него и другите минувачи да вървят по средата на улицата, покрай набъбналите от водата купища смет, които задръстваха централния канал. Зад него Александър вдигна единия си крак и изстена. Калта и мръсотията стигаха до глезена му и писарят със съжаление погледна група хлапета, които въпреки времето играеха в тинята, в която краката им потъваха наполовина. Той би се оплакал гръмогласно на безчувствения рицар, който се влачеше пред него, но шумът беше оглушителен. Студенти, парцаливи граждани или бакалаври в тъмни, износени тоги, изпълваха улиците и си крещяха дрезгаво, за да надвикат уличните търговци.

За краткото разстояние, което изминаха, Александър осъзна, че Оксфорд, подобно на Кембридж, не е обикновен град, защото чу различни езици — уелски, немски, фламандски, испански, италиански и дори езиците на жителите на Далечния изток. Най-накрая сър Годфри зави и вкара коня си в двора на кръчмата „Сребърната мантия“. Александър с радост хвърли юздите си на начумерения коняр, който тихо изруга, че го изкарват навън в този дъжд.

— Ако тук дадат нещо за пиене и нещо топло за ядене — измърмори Александър, — ще бъде истински рай на земята.

— Не сега — прошепна му сър Годфри и без да обръща внимание на протестите на спътника си и апетитната миризма от кръчмата, се загърна в мантията си и отново се озова на двора.

— Защо? — извика Александър, докато го следваше.

— Мразя градовете — отвърна Годфри. — В тях се чувствам затворен като кон в конюшня. — Той погледна писаря. — Скоро и други ще разберат, че сме тук. Ще запомнят лицата ни и вероятно ще ни следят. Знаеш с какво си имаме работа, Александър. С умели и жестоки убийци, които се появяват като блуждаещи огньове през нощта. Те познават уличките, входовете, алеите и капаните. Сега е шансът ни да разберем за какво става дума. Кой знае, може би животът ни зависи от това.

Рицарят, следван от Александър, бавно премина през Карфакс и по улица Кат, като заобикаляше продавачите на илюстрирани пергаменти, повечето от които се бяха отказали да работят този ден и бяха преместили скъпоценните си изделия в предните стаи на къщите си. Внезапно дъждът започна да утихва. Те спряха за малко в „Главата на Сарацина“. Годфри поръча по чаша вино, но после я изпи бързо на вратата, принуждавайки писаря да направи същото и Александър усети, че обичайно доброто му настроение е на път всеки миг да изчезне.

Те отново излязоха на улицата, минаха покрай ниските, дървени сгради, наричани „Орелът“, „Соколът“, „Драконът“ и „Врабчето“, които служеха за общежития на студентите. Продължиха по Скуул Стрийт, покрай университетската черква „Сейнт Мери“, завиха по Хай Стрийт като си пробиваха пътя през Строу Маркет, докато стигнаха черквата „Вси светии“. Сър Годфри беше доволен и не обръщаше внимание на мрачния вид на спътника си. Отначало рицарят беше приел Оксфорд като лабиринт от начупени улички и мрачни канавки. Сега осъзна, че това беше град, съставен от малки селца. Това бяха колежите — всеки ограден от висока стена, зад която имаше централна сграда, библиотека, трапезария, спални помещения, работилници, ковачници и конюшни. Годфри изтри дъжда от лицето си и се загледа в мержелеещата се камбанария на черквата „Вси светии“. Черквата привличаше с уюта си, но не можеха да се поддадат на изкушението да влязат в нея.

Двамата се отдръпнаха, когато вратата на черквата се отвори и студенти в овехтели дрехи, привързани на кръста с въжета и кожени ремъци, излязоха от обедната служба. Студентите се блъскаха и бутаха помежду си, крещяха грубо, а някои ревяха богохулни пародии на химните, които бяха пели досега.

— Сър Годфри — помоли се Александър, — трябва ли да умрем тук от студ?

Рицарят плесна с ръце:

— Заслужи си яденето.

Той грабна писаря под ръка, вкара го на сухо и топло в близката кръчма и извика на ханджията да донесе лучена супа, прясно изпечен хляб и бекон.

Седнаха, шляпайки с мокрите си дрехи, и лакомо заядоха от глинените чинии, преди да се облегнат назад, да оближат пръстите си и да въздъхнат с облекчение.

— А сега накъде, рицарю? — подразни го Александър, чието добро настроение напълно се беше възстановило.

— При онази, която ни чака, игуменката на „Сейнт Ан“. — Рицарят пресуши халбата си. — Знаеш ли защо сме тук?

— Донякъде. Станали са ужасни убийства.

— Не е само това — отвърна Годфри. — Наистина има убити, но и нещо повече. Разказа ли ти канцлерът подробности?

Александър поклати глава.

— Отначало — каза Годфри и се облегна назад — някой студент изчезвал от време на време и разтревожените му роднини го издирвали, но тези случаи били обявявани за неразрешими. — Годфри сухо се усмихна. — Все пак не е необичайно за студентите и писарите да ходят на поклонения или да се замесят в някоя история, която им е по-интересна от учението. Въпреки това — продължи той — тези изчезвалия станали почести и никой от студентите никога не бил открит. Преди три месеца започнали убийствата. Първото било прието за дело на крадци, но досега има три злополуки със същия почерк. Късно през нощта проникват в къщата, въпреки че няма следи от насилствено влизане. Цялото семейство е избито — баща, майка, деца, слуги. Гърлата им са прерязани и телата, окачени на гредите на тавана за глезените, както касапинът би увесил закланите прасета, за да изтича кръвта им.

Александър пребледня и притисна стомаха си, като се надяваше да не се изложи.

— Шерифът и университетските проктори8 се опитали да разследват, но не могли да открият нищо.

— Какви биха могли да бъдат мотивите за убийствата?

— Нито изгода, нито печалба. Смята се, че са свързани с някакъв древен ритуал, в който кръвта на жертвата се изпива.

Александър запуши уста с ръка, рицарят се наведе и взе халбата си.

— По-добре пийни — каза той меко. — Така стомахът ти ще се успокои.

— Защо отиваме при игуменката на „Сейнт Ан“? — попита писарят, като отблъсна халбата.

— Тя е роднина на краля, затова шерифът и прокторите се обърнали към нея за помощ. Очевидно — Годфри си играеше с пръстена си — майката-игуменка е учена и знае нещо за историята на този край. Тя смята, че убийствата са свързани с ужасяващи престъпления, които са били извършени във и около Оксфорд преди стотици години. Тя не само помолила Негово Величество краля за помощ, но изпратила молби и до архиепископа на Кентърбъри, и до канцлера. Те обмислили заедно въпроса и изпратили заклинателка в манастира „Сейнт Ан“, монахиня на име Идит Моън. Нашата задача е — продължи сър Годфри рязко — да открием убийците и да ги обесим. Няма да има процес, нито публично оповестяване.

— Затова ли изпратиха теб? Годфри се усмихна.

— Понякога има случаи, които според правниците в окръга или кралските пълномощници не могат да бъдат разрешавани на открит процес. Да, аз съм този, който ги поема.

— Но този път е различно?

— Да, господин писарю. Този път имаме работа с убийци, които не убиват за печалба или отмъщение, а защото вярват в някакви древни ритуали. Това са господарите на бесилката, черните владетели на гробищата, които отричат Христовия кръст и вярват в Принца на мрака.

Лицето на писаря пребледня.

— Така че — продължи рицарят — това не е една от твоите обичайни задачи. Твоята задача ще бъде да събираш и пресяваш доказателствата, да бъдеш мои очи и уши в този град на знанието. Но стига толкова, казах ти какво знам аз. По-добре да продължим пътя си.

Годфри повлече Александър вън от кръчмата, тръгна към Северната порта покрай черквата „Сейнт Питър“ и зави по Бъдикот Лейн, където се намираше вонящият градски затвор. Годфри спря и го гледа известно време, заинтригуван от войниците, които стояха на пост, облечени в живописните униформи на града, но сега подгизнали. Малко по-нататък, в края на стената на затвора, се издигаше скована бесилка, край която в желязна клетка висеше разлагащ се, накълван от птиците труп.

— Това ми е достатъчно — каза Александър.

— Този път съм съгласен — отвърна Годфри и го върна в „Сребърната мантия“, откъдето взеха конете си.

Те яздиха покрай градската стена до манастира „Сейнт Ан“. Вратарят ги пусна да влязат, конярчетата се затичаха да вземат конете им, докато една сбръчкана послушница ги поведе през двора, покрай параклиса към покоите на игуменката, като хвърляше неодобрителни погледи към подгизналите им от дъжда дрехи.

Монахинята почука на вратата, после я бутна и покани двамата мъже в топла, приятно ухаеща стая, преди да се оттегли.

— Какво има?

Въпреки възрастта си, жената зад масата бързо се изправи. Беше облечена в кафяво расо, а тъмносиньото й покривало за глава беше обточено със златен ширит. Тя се приближи от високия стол с облегалка близо до огъня, където беше разговаряла тихо с двама мъже, чиито лица бяха скрити в сянката.

Лицето й беше слабо и би приличала на светица, ако не бяха пронизващите черни очи и кривият й нос. Устните й бяха тънки и безкръвни.

— Аз съм майка Констанс, игуменка на този манастир — каза тя царствено, макар думите да бяха придружени с любезна усмивка. — Сър Годфри Ийвсдън? А ти трябва да си Александър Макбейн. — Позволи първо на рицаря, а после и на писаря да поднесат ръката й с изпъкнали вени до устните си.

— Милейди — промърмори Годфри, — извиняваме се за появата, но това е в името на Божието дело.

Игуменката поклати глава и отстъпи.

— Добре дошли, кралят и канцлерът горещо ви препоръчаха.

Лейди Констанс се взря в двамата младежи. Прецени Александър като юноша, пълен с живот, вечно усмихнат, преливащ от младежка радост. Но рицарят беше нещо друго — тя забеляза бръчките около устата и болката в очите му.

— Господин Макбейн, канцлерът казва, че си най-съобразителният от служителите му, а твоите подвизи в битките и по турнирите, сър Годфри, са прочути. Аз… — заекна тя — съжалявам за скорошната смърт на съпругата ти.

Годфри сви рамене и отмести поглед.

— Мастър Макбейн, канцлерът казва, че си хитрец — смени темата тя, за да разведри настроението. — Така ли е?

— Ако това е същото като находчив, милейди, да, такъв съм. Игуменката отметна глава назад, разсмя се като младо момиче и тихичко плесна с ръце.

— Да, да, находчив. Точно така те описа. — Лицето й изведнъж стана сериозно и тя наклони глава встрани. — Ще са нужни цялото ви умение и находчивост — прошепна тя. — Тук, в Оксфорд, стават ужасни неща. Повярвайте ми, дошли сте в Долината на сенките, където Сатаната и всичките му паднали ангели са се събрали, за да ни унищожат.

Игуменката ги погледна тъжно и Годфри почувства, че когато или ако напуснат Оксфорд, съдбите им ще бъдат променени от онова, което се беше случило тук. Лейди Констанс погледна през рамо към двамата мъже, които седяха тихо пред огъня и устните й се размърдаха, сякаш си говореше сама. Тя се обърна назад и принудено се усмихна.

— Работата ще почака, вие сте измръзнали и мокри. Къде са дисагите ви?

— При конете ни.

— Така няма да стане! — каза лейди Констанс. — Няма да стане. — Върна се при масата си, взе от него малко звънче и го разлюля силно, така че то отекна в застланата с камък стая. — Нашите посетители ще отседнат в къщата за гости — обърна се тя към послушницата, която се появи в отговор на звъненето. — Изпратете багажа им там. — Игуменката отиде до огъня, прошепна нещо на мъжете, които стояха там и се върна. — Елате, ще ви заведа.

С царствена походка, с вдигната глава и осанка, изправена като войник, тя слезе надолу по стълбите и тръгна по сводестата галерия. Годфри погледна и видя, че облаците се разпръсваха и слънцето вече се бореше да ги пробие. Някои от монахините бяха излезли да поседят на пейките, наредени покрай стената и очакваха топлината на слънчевите лъчи, докато наблюдаваха ято малки птички, които кълвяха меката почва на двора, търсейки личинки и червеи. Бяха почти в края на галерията, когато Годфри и Александър зърнаха млада жена, седнала сама над някаква бродерия. Тя вдигна поглед, когато те наближиха, и двамата спряха и се втренчиха в нея.

— Истинска Венера! — прошепна Александър.

Годфри можа само да кимне с учудено съгласие. Момичето сигурно беше на седемнайсет или осемнайсет лета. Косата й беше не руса, а златиста и падаше на гъсти вълни по гърба, прихваната само от тъмночервена диадема, обсипана с диаманти в средата. Роклята й беше тъмнозелена, обшита по ръкавите и деколтето със сребърен ширит. Годфри забеляза извивката на гърдите й, тънката талия и деликатните ръце, но лицето и накара сърцето му да подскочи и затрепти от удоволствие. То имаше овална форма, цвета на бледо злато, очи сини като лятното небе и меки устни, пълни и червени. Игуменката също беше спряла и погледна към тях раздразнено, но после проследи погледите им и се усмихна леко.

— Лейди Емили! — извика тя нежно. — Познаваш ли тези господа?

Момичето бавно се изправи, страните му порозовяха, очите му гледаха уплашено като на сърна.

— Лейди Констанс — заекна то с тих, но музикален глас, — не ги познавам.

Александър пристъпи важно напред.

— Приемете извиненията ми, милейди. — Той се поклони на момичето. — Нямахме намерение да те притесняваме, просто не очаквахме в манастира…

— Да видите толкова хубава млада дама — намеси се лукаво лейди Констанс — сред старите бабички.

— Милейди — отвърна тихо Александър, — красотата е преходно нещо и има много форми. При теб тя е една, при милейди Емили — друга.

Двете дами се усмихнаха на бързия, сполучлив комплимент. Годфри само стоеше и гледаше жадно Емили, което я накара да почервенее още по-силно. Игуменката продължи:

— Лейди Емили де Виър, мога ли да ти представя кралските пълномощници в Оксфорд, сър Годфри Ийвсдън и писарят Александър Макбейн.

Двамата мъже засвидетелстваха уважението си. Александър се разбъбри като сврака и накара младото момиче да се разсмее така силно, че чак почервеня и скри усмивката си с ръка, докато потокът от добре прицелени, завоалирани комплименти удряше право в целта.

— Достатъчно! — извика лейди Констанс и поведе двамата мъже.

Александър погледна през рамо и лукаво намигна на Емили, което я накара да почервенее още повече.

— Красива като роза — промърмори той.

Годфри погледна към него, за да скрие собственото си объркване. Винаги ставаше така — можеше да размахва брадвата като фурия и да язди кон като светкавица, но видеше ли хубава жена, езикът му се връзваше. Александър го сръга с лакът.

— Кажи, сър рицарю! Виждал ли си някога такава хубавица?

— Лейди Констанс — каза Годфри, като се опитваше да скрие неудобството си, — това някоя от послушничките ти ли е?

— О, не, тя е една от кралските повереници, собственица на три имения и плодородни поля на ден езда от Оксфорд. Кралят се е заел с женитбата й.

— Какъв късмет! — прошепна Александър.

Годфри мълчаливо продължи след лейди Констанс, която ги преведе през подгизналата от дъжда трева до двуетажна сграда от пясъчник.

— Къщата за гости е празна — обясни тя. — Ще бъдете единствените посетители в нея. — Показа им малкия килер и трапезарията, където щяха да се хранят и ги представи на червенобузата послушница, която щеше да им прислужва. — Матилда ще се грижи за вас. Разбира се, не можете да се храните в нашата трапезария, но храната ще ви бъде изпращана тук. — Тя опипа мократа наметка на Годфри. — Стаите ви са горе. Преоблечете се и аз ще доведа другите си гости при вас.

— Пристигна ли заклинателката?

— Да, дадохме й малка килия в черквата, близо до олтара. Каза, че там се чувства добре.

Игуменката се сбогува и Матилда, сърдечна и весела дама на неопределена възраст, ги заведе до тесните им, но удобни стаи.

Войникът тичаше, за да спаси живота си. Острите клони, които му препречваха пътя, раздираха туниката и се впиваха в кожата му. Край него вятърът стенеше между дърветата, сякаш му се подиграваше. Той спря на място, с ръце на коленете, сякаш се бореше да си поеме дъх. Беше ли се спасил? Трябваше да се е спасил. Изправи се и загълта свежия горски въздух на големи глътки. Искаше му се да не беше напускал замъка. Може би трябваше да се върне, да вземе реликвата и да разкаже на шерифа онова, което знае. Но какво можеше да му каже? Беше крадец и сега Сатаната беше се надигнал от трона си, за да го завлече в бездънната яма, където скорпионите щяха да глозгат вътрешностите му цяла вечност. Беше престъпил клетвата си. Като войник от ордена на хоспиталиерите9 наруши обета си, открадна реликвата и избяга на запад.

Беше се надявал да стигне остров Лунди10 и да замине с някой кораб в чужбина.

Рейнските принцове, епископите на Майнц и Кьолн щяха да платят прескъпо за реликвата, която беше задигнал от олтара на черквата си в Лондон.

Но сега всичко се беше променило. Беше слязъл в селото да остави съобщение на мелничаря и се връщаше в Оксфорд. Подсвиркваше си песен, която му напомняше за по-топли и ясни дни в богатата на вино провинция, където беше роден. Беше стигнал до средата на един мост, прехвърлен над студените бурни води на реката, когато зърна ужасяващата сцена на отсрещния бряг. Едно създание на мрака беше коленичило над тялото на младо момиче, очевидно селянка, чиито вдигнати поли разкриваха голите й загорели крака. Обезпокоена от появата му, забулената фигура се извърна и изръмжа, като откри тялото, обляно в кръв, с ужасна зееща рана на гърлото. Създанието се надигна, а войникът се обърна и затича по моста със сърце, преливащо от ужас. Зад себе си чуваше тропот.

Войникът беше тичал като вятъра и сърцето му се блъскаше, сякаш ще се пръсне. Поемаше си дъх на кратки, изгарящи глътки, докато накрая трябваше да спре. Сигурно зловещият му преследвач се беше отказал да го гони. Хоспиталиерът замръзна. Чу звук от счупено клонче и осъзна, че всички горски птици бяха замлъкнали. Той извади камата си и продължи напред, залитайки. Изведнъж дочу зад себе си смразяващ смях. Спря, обърна се и потръпна от ужас, когато видя как фигурата в черно прескача пъновете и тича към него като хрътка. Хоспиталиерът се затича отново, сърцето му биеше с всичка сила в последните мигове от живота му. Трябваше ли да се върне в замъка? Войникът се огледа. Нямаше и следа от преследвача му. Той спря, пое си дълбоко дъх, все още стиснал камата си в ръце и забърза, без да обръща внимание на клонките, които разкъсваха лицето му и бодливата, жива папрат, която оплиташе краката му и го бавеше. С ъгълчето на окото си долови някакво движение. Нима създанието тичаше успоредно с него. Мъжът изстена от страх. Обзе го ужасно предчувствие. Което и да беше, съществото си играеше с него и хоспиталиерът вече беше сигурен, че го дебне. Беше ли го очаквал този демон? Откъде можеше да е дошъл? От манастира ли? Онези свещеници изглеждаха толкова лукави и потайни. Какви ли ужасни тайни криеха?

Войникът попадна на просека — в далечния й край малък водопад падаше край пътеката, която извиваше като змия между две дървета. Той се затича към нея, но забулената фигура му препречи пътя. Войникът се обърна, покритите му с капчици пот устни се разтвориха в рев, но друго създание стоеше зад него. Заслепен от страх, мъжът скочи в малкия поток и започна да гази към водопада. Почти успя да го стигне. Умът му, замъглен от страха, го залъгваше, че ще бъде в безопасност зад завесата от падаща вода. Той се спъна и падна върху един камък. Залитна, докато се изправяше и видя забулената фигура над себе си — усмихнатото лице, разтворените устни, готови сякаш за целувка. После се появи още една. Измъкнаха го от водата и го вдигнаха, разтреперан като риба на сухо. Той отметна глава назад и изпищя, когато един от преследвачите му впи зъби в мекото му, месесто гърло.

ВТОРА ГЛАВА

Тринитарианският манастир се издигаше в покрайнините на Оксфорд и разпръснатите му постройки бяха заобиколени от сива каменна стена. Отвъд него земята се спускаше отвесно към блатата и мочурищата, които монасите не успяваха да пресушат, въпреки всичките си усилия. Блатата, покрити с измамно зелена слуз и безразборно поникнали къпинови храсти, се простираха до края на мрачната гора, където дърветата се сплитаха толкова нагъсто, че всеки, който би се осмелил да навлезе в нея, въпреки мрачната й слава, би се измъчил, докато проникне в нея. Едмънд, приорът11 на манастира, стоеше до прозореца на килията си с висок таван и се вглеждаше с тъга към тази тиха, зелена тъмнина.

Леко опипа възлите на шнура, завързан около кръста му — общо три, по един за обетите за бедност, целомъдрие и смирение. Едмънд никога не се беше съмнявал в тях. Той беше учен, аскет, по-щастлив между пергаментите и кожата в библиотеката, отколкото като ръководител на религиозно учреждение, особено като се има предвид ужасните тайни, които то криеше.

Едмънд беше монах от трийсет години. Като млад послушник той беше чувал историите и легендите за това място. Младежите обичаха да се плашат взаимно като лежаха будни нощем и си разказваха шепнешком всякакви призрачни и страшни истории. Едмънд винаги ги беше пренебрегвал. Отговорностите му включваха грижата за послушниците, управлението на болницата, поддръжката на помещението, в което братята прерисуваха в удивителни цветове краси ви молитвеници или преписваха писанията на Евзебий12, Атанасий13 и другите велики църковни отци.

Управлението на манастира и неговите земи, дисциплината на братята и духовното благоденствие на общноста от край време беше в здравите ръце на игумена. Сега внезапната и брутална смърт на абат Самсън беше променила всичко това.

Едмънд си напомни с горчивина, че тези легенди и истории сега бяха мрачна действителност, с която не знаеше как да се справи. Разбира се, той беше направил всичко възможно. Беше довел една старица от гората, за да измие тялото на Самсън и да го облече за погребението, беше уведомил останалите братя, че игуменът е починал от внезапен пристъп, предизвикан от някаква смъртоносна болест. Колкото по-скоро приключеше погребалната служба и заровеха трупа пред олтара, както беше предложил, толкова по-добре. Всички монаси бяха приели предложението му, с изключение на най-старите — архиварят Ланфранк и Матю, библиотекарят. Те имаха подозрения. По време на каноническите събрания сълзливите им старчески очи сякаш предизвикваха Едмънд да обяви, че древното зло, върху което беше построен манастирът, е свободно и отново упражнява гибелното си влияние.

Едмънд затвори очи и прошепна кратка молитва. Старците щяха да спазят обета си за мълчание, но колко време? Никой не знаеше тайните на манастира. Те се предаваха на всеки нов игумен, който даваше тържествена клетва никога да не ги разкрива. Едмънд не би трябвало да знае за тях. Той не искаше да става игумен, но щяха да минат месеци, преди висшестоящите духовници от ордена във Франция да гласуват за избор на наследник на Самсън. Едмънд изтри влажните си устни с опакото на ръката. Беше изпратил тайни писма през Ламанша, но получи единствено строги нареждания да пази мълчание. Той се взря още веднъж в зелените мочурища — времето изтичаше. Броят на ужасяващите убийства в околността нарастваше всеки месец. Мъже, жени и деца бяха варварски убивани и изглежда никой не можеше да спре това.

Приорът нервно преплете дългите си пръсти. Защо, защо абат Самсън беше нарушил обета си и отключил обкованата желязна врата, която водеше до подземията? Никой не биваше да прави това, но вечно твърдоглавият игумен не само беше го направил, но и отвори пристегнатия с вериги ковчег. С него имаше и друг човек — чужденец, промъкнал се в манастира тихо и смъртоносно като прилеп. Абат Самсън лично беше посрещнал загадъчния посетител на вратата и го бе отвел в собствените си покои, където бяха изчакали, докато всички останали си легнат. Едмънд беше видял тези странни случки, но не им беше обърнал внимание, докато не се пробуди късно през нощта, облян в пот и треперещ от ужасни кошмари. Тогава бе слязъл бързо в подземията, където намери игумена мъртъв. По тялото му нямаше никакви белези, но на лицето му беше застинала ужасяваща гримаса — устата му беше отворена, а очите — изскочили. Нямаше и следа от тайнствения посетител. Едмънд беше влязъл в мрачното, злокобно подземие, където видя, че ковчегът е вече отворен. Ръждясалият катинар беше насилен, веригите — свалени, капакът — леко отместен на една страна. Едмънд го беше затворил и занесъл долу нов катинар, с който здраво заключи веригите.

Беше държал очите си извърнати встрани, но макар и шокиран от това, което беше зърнал — неразложеното тяло на прекрасен младеж със затворени очи, сякаш потънал в дълбок, мирен сън, — беше огледал подземието. Сигурен беше, че ковчегът е бил претърсван, но не можеше да се бави повече. Беше махнал чука и железния лост, които Самсън беше използвал и след като извлече тялото на игумена навън, заключи и запечата отново вратата към подземието. Изнесе трупа от тунела и под закрилата на тъмнината го отнесе в кабинета на игумена, където прислужникът го намери на другата сутрин. „Защо?“ — изстена Едмънд. Защо игуменът беше отворил подземието? Какво се беше случило с него? Какво беше видял? Какво беше направил? Бяха ли виновни за това блатата в подножието на хълма? Беше ли търсил Самсън злато, новооткрито богатство, с което да пресуши блатата и да ги превърне в плодородни пасбища? Кой беше тайнственият му посетител? Едмънд обърна гръб на прозореца и се взря в заключената врата на килията си. Трябваше да спре това. Беше скрил всичко от останалите и те вече се досещаха, че нещо не е наред. Взе разпятието си от молитвеното столче до себе си и го притисна към гърдите си. Шерифът беше казал, че помощта идва, но какво щеше да стане, когато дойде? Смъртта на абат Самсън и зловещите убийства бяха ужасяващи, но такива можеше да се окажат и кралските пълномощници, с правото им да разпитват и заплашват.

Приорът се облегна на молитвеното столче, заслушан в песните на птичките, които шумоляха с криле под стрехите на манастирския покрив. Може би трябваше да вземе нещата в свои ръце? Да се опълчи срещу Ланфранк и Матю и да изиска да му покажат тайните хроники. Той потропа с пръсти по дървото, спомняйки си тайния вход, страшния, слузест и пълен с плъхове коридор отдолу и онзи самотен ковчег. Едмънд беше добър, но слаб човек. Той потръпна и като сведе глава, помоли Бога за помощ срещу силите на мрака.

Тревогите и страховете на монаха биха се превърнали в неописуем ужас, ако знаеше за срещата, която се провеждаше в горските дебри, точно под манастира. Мрачните забулени фигури бяха дошли по тайни пътеки, без да спират, докато не стигнаха до блатото, заобиколено и скрито от вековни дъбови дървета. В центъра на просеката имаше продълговати каменни плочи, разядени от времето и покрити с мъх. Някога те били части от олтар, използван от Друидите, които бяха убивали върху него жертвите си, преди да ги окачат по клоните на близкия дъб като дар за боговете, на които се кланяли. Групата увити в черно фигури използваше камъните за пейки. Седяха потънали в тишина, слети със сенките. В бледата светлина на деня, която се процеждаше през дърветата, приличаха на монаси, събрали се за молитва в някоя древна катедрала. Те наистина почитаха това място като черква, наричаха го своето поле на кръвта, защото беше защитено от древни заклинания и гъмжеше от смъртни грехове. Тук бяха в безопасност, скрити в мрака, далеч от любопитни очи и наострени уши. Те седяха тихи под слабото слънце, което потъваше на запад, скрито в облаците. Предводителят им въздъхна — това беше единственият шум, който наруши тишината, защото нито едно животно не приближаваше до блатото. Зелената му злокобна тишина никога не се нарушаваше от птичи песни. Водачът отново въздъхна.

— Дойдохме тук — произнесе той, — за да съберем сили и да начертаем плановете си. Имам новини. Хората на краля ще пристигнат скоро. Можем да ги спрем толкова, колкото можем да се съпротивляваме на силата на онази свещена реликва.

— Трябваше да я унищожим! — обади се един от спътниците му.

— Не можем. Твърде силна е и ако бъде донесена между нас, може да разкрие истинската ни природа.

— Тогава какво ще правим?

— Първо, ще оставим реликвата. Второ, ще се преструваме. Нека кралските хора преследват блуждаещи огньове и призраци. Скоро ще се уморят и господарят им ще се отегчи. Ще бъдат отзовани — кралството е във война с Франция и кралят има нужда от всеки човек. Но докато са тук, трябва да бъдем внимателни. — Той млъкна и си пое дълбоко дъх. — Духът на нашия Повелител сега е свободен — продължи той — и слухът за неговото завръщане се разпространи. За нашето съществуване се знае в Париж, в големите градове по Рейн и в селата около Дунав. Скоро онези, от които произхожда Господарят, ще разберат за съществуването ни. — Водачът обходи с поглед древния кръг. — Ще отворим отново свещените горички и ще пием силата на враговете си, защото тяхната кръв е нашата храна. — Предводителят млъкна и зачака, докато тънките лъчи дневна светлина угаснаха между дърветата. — Запалете факлите! — нареди той. — Принцът на мрака ни очаква.

Изщрака кремък и всеки запали факлата, която носеше. После всички станаха и се наредиха в кръг около големия дъб, чиито клони се впиваха като пръсти в небето. Дървото беше криво и някога Друидите бяха слагали плетените си кошници с човешки жертви в естествената пещера, образувана от клоните му. Сега в нея имаше друг ужасен товар — трупът на хоспиталиера.

В манастира Годфри разопакова багажа си, после се съблече, изкъпа се и се настани колкото можеше по-удобно на малкото легло. Огледа килията, мрачна и аскетична, и се чудеше колко дълго тя ще бъде неговият дом, когато се унесе в сън. Усмихнатият Александър го събуди грубо.

— Хайде, войниче — шеговито викна писарят. — Храната е сервирана.

Годфри се изправи, вдъхна вкусното ухание и слезе долу, където чевръстата Матилда беше наредила две чаши вино, малко сирене, хляб от чисто брашно и две купи димящ горещ бульон. Двамата мъже се нахвърлиха като вълци върху храната и едва бяха свършили, когато майка Констанс се върна с двамата непознати, които Годфри беше видял в покоите й. Единият беше нисък, с розови бузи като на момиче и руси кичури коса, пригладени върху оплешивяващия череп. Той по-скоро се клатушкаше, отколкото вървеше и с увисналия си корем и изпъчени гърди сър Осуалд Бийчъм, шериф на Оксфорд, напомни на Александър за един много дебел гълъб, който някога беше отглеждал. Въпреки размекнатите си черти, шерифът беше проницателен, пресметлив човек с неспокойни очи и уста, тънка като кесия на бедняк. Имаше дразнещия навик да чеше върха на носа си, докато кожата започне да се бели. Спътникът му, Никълъс Ормистън, университетски проктор, беше преждевременно състарен — въпреки че нямаше повече от трийсет лета, слабото му лице беше вече набръчкано, косата му бързо окапваше, а раменете бяха приведени от продължителното взиране в книгите. Но проницателните му тъмни очи бяха дружелюбни и топли.

Майка Констанс приключи с представянето и отпрати Матилда в манастирската кухня, като твърдо затвори вратата след себе си.

— Добре ли ви нахраниха и напоиха? — попита тя, като се върна да седне начело на малката маса. — Добре! — продължи игуменката, без да чака отговор. — Това, което ще научите като кралски пълномощници, е зловещо и жестоко. Ужасяващи убийства бяха извършени в Оксфорд и се опасяваме, че ще има още. Сър Осуалд!

— Да, да — услужливо измърмори дребният човечец, изрови малко парче пергамент от портфейла си и го хвърли на масата.

Александър го вдигна и внимателно разгледа шестте имена върху него.

— Кои са тези?

— Имената са на студенти от „Стейпълтън Хол“ в Търл, които са изчезнали през последните месеци.

— Изчезнали? — Александър щракна с пръсти. — Като дим? Без следа?

— Абсолютно никаква — намеси се прокторът с дълбок, мек глас. — Взели малкото си принадлежности. Един или двама били забелязани да вървят по главната улица преди да изчезнат. Идвали са от различни части на кралството, освен един, Гуидо, който бил фламандец. Семействата им се тревожат, защото нито са ги виждали, нито имат вести от тях.

— Има още нещо, нали? — прекъсна го Годфри. — Не е само изчезването на шестимата младежи?

— Да, да, има. В града през последните месеци, в много къщи имаше нахлуване с взлом — отвърна шерифът. — Макар че този израз е неправилен. Нямаше и следа от разбиване на вратите или прозорците. Къщите са различни — промърмори той, сякаш на себе си, — но всеки път е едно и също. Всички мъже, жени и деца в къщата са убити, гърлата им — прерязани, а телата — напълно обезкръвени. А убийците изчезват така тихо и загадъчно, както са се появили.

— И няма връзка — попита Годфри — между избитите семейства?

— Абсолютно никаква.

— Ограбени ли са къщите?

— Взимат пари, злато и сребро, но нищо друго.

— Има ли следи от съпротива? Бийчъм поклати глава.

— Това е ужасяващото. Стаите са облени в кръв, но няма и следа от насилие, нито от бой, нито някой от съседите се е събудил. — Сякаш — шерифът нервно потърка върха на носа си — някакъв демон минава през стени и врати, убива тихо, изпива кръвта и изчезва.

— Възрастни ли са жертвите? — попита Годфри. — Някой млад мъж сигурно би оказал съпротива.

— В едно от семействата имаше двама сина. Единият на петнайсет, а другият на седемнайсет години. Умрели са като всички останали.

— Има ли патрули нощно време? — попита Годфри.

— Пращахме свещеници, служители от университета и войници от замъка — отсече Бийчъм. — Сега са твърде уплашени, за да излизат нощем. А и каква е ползата, сър Годфри? Дори просяците и случайно минаващите проститутки не са видели нищо нередно.

— Сигурно някое вещерско сборище е виновно — намеси се майка Констанс. — Поклонници на дявола, които са научили легендите.

Шерифът поклати глава раздразнено.

— Майко, слушали сме тези истории и преди. Те са просто легенди.

Александър отмести встрани винената си чаша и опря лакти на масата.

— Аз колекционирам легенди — усмихна се той. — Историята на моя народ от прародителя Енгъс насам.

— Тези са други — рязко се обади игуменката и си пое дъх.

— Преди много години — започна тя, — скоро след като Завоевателят покорил тази страна, един млад мъж пристигнал в малкото тогава селце Оксфорд. Той идвал от изток. Не бил сарацин или турчин, а идвал от страните северно от Дунав, обградени с диви планини и тъмни гори. На вид бил добър човек, отдаден в служба на бога и добри дела. Привличал хората. Намерили една изоставена кула и като изкопали камъни от местната кариера, я построили наново. — Майка Констанс въздъхна. — По това време Англия била във война и тук пристигали много чужденци. Отначало местните хора приветствали странника и неговите спътници, които много се молели и вършели добра работа сред бедните. Особено грижовни били към пътниците, които отивали към северните графства или онези, които наемали лодки по реката. Дори построили мост през Чаруел. Но година след пристигането на непознатия, започнали да се случват странни неща — мъже, жени и деца били намирани с прерязани гърла и без капка кръв в телата. И да съкратя тази дълга и жестока история — след месеци на такива ужасни престъпления, вината била хвърлена върху чужденеца и мистериозния орден, който той основал в кулата, където живеел. — Облиза устни. — Били изпратени молби до Лондон. Кралят изпратил войници на север и след ужасна и кървава битка те изгорили кулата и убили или обесили онези, които намерили там. — Тя млъкна и сведе поглед.

— Ами чужденецът? — попита Александър.

— Според легендата, сър Хюго Мортимър, нормански военачалник, чиито потомци още притежават земи наоколо, изгорил кулата до основи. Под нея намерил тайни тунели и галерии, затова сложил прокълнатия чужденец в ковчег с оловен обков, овързал го с вериги и го погребал жив.

Игуменката млъкна. Годфри осъзна как се беше смълчала къщата — чуваше се само шумът от падащата от стрехите вода. Александър седеше замислен, а другите двама мъже изглеждаха покорени от разказа.

— Какво мислите, лейди? — попита Годфри.

— Не съм довършила. Според легендите по-късно на това място бил построен манастир от монаси тринитарианци. Минали векове и старите грехове, извършени от древното зло, били пречистени чрез литургии и молитви.

— Но ти смяташ, че проклятието се е върнало? — попита Александър.

— Да. — Тя се усмихна леко. — Изучавам звездите и различните съзвездия. Знам, че църквата отрича астрологията, но планетите са застанали в смъртоносна конфигурация и духът на прокълнатия чужденец се е върнал между нас.

— Какво доказателство има за това? — попита Годфри.

— Никакво, освен сериите кървави убийства, които Бог знае как пробуждат миналото зло, и може би смъртта на абат Самсън от манастира на тринитарианците. — Тя облиза сухите си устни. — Макар и здрав човек, Самсън почина внезапно и беше положен пред олтара. Аз и шерифът присъствахме на погребалната служба. В този манастир има нещо зловещо.

— Ами онези изчезвалия? — обади се Макбейн. — Вярвам, че ректорът и колегите на студентите от „Стейпълтън Хол“ са били проучени.

— Да, така е, но никой не знае нищо — отвърна Ормистън.

— Сър Осуалд — каза Годфри, — докато влизахме в града, забелязахме, че градският затвор строго се охранява. Защо е това?

— Миналата нощ — отвърна шерифът — още едно домакинство беше нападнато — три сестри, шивачки от енорията на свети Томас Бекет.

— Наблизо беше намерен един студент, Удо Ласкал, брабантец по произход. Откриха го много пиян в близката уличка, невъоръжен, без никакви рани, но покрит от главата до петите с нечия чужда кръв. Бил е затворен в градския затвор, защото уж и той е от буйстващите студенти.

— И призна ли нещо?

— Нищо, освен, че е пил твърде много от новия ейл в „Петелът и бъчвата“.

— А къщата?

— Заковахме я и я охраняваме. Виждате ли — продължи шерифът, — засега има само слухове, в града се говори, но нищо не е сигурно. Ако тази история се разчуе, тя ще пробуди стари дрязги, особено между гражданите и университета. — Той сви рамене. Ще избухнат бунтове, а нито градските, нито университетските власти искат това. — Сър Осуалд се изправи от масата. — Направихме всичко. — Гласът му трепна. — Сложихме пазачи, улични патрули, но както казах, те също са изплашени до смърт.

— А как се замеси нашата игуменка? — усмихна се очарователно Александър на майка Констанс.

Игуменката се изчерви леко като младо момиче, на което са направили комплимент.

— Аз съм самотна жена, а сър Осуалд и прокторът Никълъс нерядко ми правят честта да вечерят с мен. Отначало мислех, че убийствата са част от кървавите дела на живите, но когато продължиха, си спомних за легендите и университетът любезно ми позволи да се консултирам с някои ръкописи, които се пазят в черквата „Сейнт Мери“. Чак тогава започнах да подозирам. — Тя преглътна с мъка. — Писах на краля и на архиепископа. Останалото знаете.

— Изнесени ли са труповете от последната къща? — попита сър Годфри.

— Не — отвърна сър Осуалд. — Труповете бяха открити от пътник, който се опитвал да продава дрънкулки на минувачите. До утре той също ще си охлажда главата в градския затвор. Както обикновено, ще почакаме да падне мрак, за да изнесем труповете.

Годфри се изправи.

— В такъв случай да ги видим сега. Прокторът поклати глава.

— Не мога да дойда с вас — прошепна той. — Толкова много кръв, толкова много мъртви.

— Аз ще отида — каза сър Осуалд и погледна предупредително към тях. Надявам се, че имате здрави стомаси.

Те се сбогуваха с игуменката и отидоха да вземат конете си от манастирските конюшни. После препуснаха към града. Убитите жени бяха живели на една уличка близо до Карфакс. Двама войници с униформа на градската стража стояха на пост пред вратата. Изглеждаха изнервени и бледи, но се зарадваха да видят шерифа и спътниците му. Веднага спряха да си шепнат с облечения в черно расо свещеник, застанал в сянката.

— Трябва ли да стоим тук? — измърмори единият от стражите, докато другият хвана юздите на конете.

Сър Осуалд разрита калта и боклука от алеята.

— Мъртвите не могат да ви сторят зло.

— Не — отвърна човекът, — но онези, които ловуват в мрака, могат.

— Пазете конете ни! — нареди остро сър Годфри.

— Отче Андрю! — възкликна сър Осуалд. — Чухте ли новините?

Свещеникът излезе от сянката. Беше среден на ръст, приятен и младолик, въпреки че голяма част от тъмната му коса беше посивяла. Годфри забеляза уморените му очи, но и бръчиците от смях около тях, волевата уста и брадичка.

— Да, чух — отвърна свещеникът. Той погледна към Годфри и Александър и в очите му просветна интерес.

Сър Осуалд ги представи.

— Много се радвам, че сте тук — промърмори отец Андрю и направи знак на благослов. — Както е казал Петър: „Бъди нащрек. Сатаната е влязъл в града и оставя белега си навсякъде“.

Сър Осуалд кимна, мина покрай тях, извади камата си и сряза печатите на вратата. После извади ключ от кесията, отключи вратата и я отвори.

Годфри, Александър и зад тях отец Андрю го последваха във влажната тъмнина. Писарят почувства космите на тила му да настръхват и усети злокобното присъствие, дори преди сър Осуалд да запали с огнивото си маслената лампа, която разпръсна мрака. Насмолената факла в желязна скоба на стената също запламтя живо. Александър се огледа и едва не припадна. Стаята беше простичка — глинен под, маса, етажерки върху варосаните стени, малко огнище с тенджера върху бялата пепел и плетена кошница с хляб, окачена високо на таванските греди, за да не я стигат мишките. Няколко съдини, глинена чиния, калаена тенджера, ножове и шишове висяха над огнището. Стените бяха покрити с кръв, масата блестеше от съсиреци, а на пода труповете на жените лежаха с отметнати назад глави, рани в гърлата, които напомняха на кървава уста и спечени от кръв предници на простичките рокли. Един поглед върху синьо-белите лица и Александър не можеше да издържа повече. Той запуши устата си с ръка и последва свещеника, който беше също толкова потресен, обратно на мрачната уличка. В стаята, където царуваше смъртта, шерифът се обърна към сър Годфри. Той също беше пребледнял и въпреки че беше виждал ужасни неща и преди, слабото му лице блестеше от пот и очите му бяха широко отворени от страх. Той се облегна на стената, без да се интересува дали е изцапана с кръв, и затвори очи.

— Kyrie eleison, Christe eleison, Kyrie eleison — зашепна той думите на молитвата. — Господи, смили се, Христе, смили се, Господи, смили се.

Накрая отвори очи и се загледа към гредите на тавана и трите парчета отрязано въже, които още висяха от тях. После погледна краката на жертвите и забеляза, че глезените им още бяха овързани с въже. Стисна сър Осуалд за рамото.

— Така ли ги намерихте?

— Да, окачени като ярки. Останалото е както го виждате.

— И нищо друго?

— Нищо не е взето, нищо не е пипнато. Горната стая е като хиляди други. — Шерифът тръсна глава. — Само този ужас.

— И съседите не са чули нищо?

— Кълна се в Бога, сър Годфри, нищо!

— Ами студентът Ласкал?

— Намерили го мъртвопиян в началото на уличката.

Сър Годфри се обърна и излезе навън, като поемаше дълбоко вечерния въздух, сякаш се опитваше да пречисти както ума, така и дробовете си от гледката, която беше видял. Шерифът излезе и заключи вратата след себе си.

— Достатъчно ли видя?

Александър все още стоеше подпрян на стената и повръщаше, а отец Андрю лекичко го потупваше по гърба.

— Исусе Христе — пое си дъх шотландецът, — моля се никога вече да не видя подобно нещо. Сър Годфри?

Рицарят притвори очи.

— Виждал съм градове, завзети с щурм — каза той, — градове, запалени след плячкосването и изнасилванията, но кълна се в Бога, в тази стая има нещо зловещо. Толкова обикновена и спретната, с изключение на трите тела и покритите с кръв стени.

— Огледа ли труповете, сър Осуалд?

— Моят лекар Гилбърт Тайър ги прегледа. Нямаше белези или синини, но устите им са били запушени преди да умрат.

— Бог да се смили над нас — прошепна отец Андрю. — Господа, трябва да се връщам. Шерифе, ако има нещо, което мога да направя…

Свещеникът тръгна обратно по уличката. Рицарят го наблюдаваше.

— Добър човек ли е, сър Осуалд?

— Да, енорийски свещеник от черквата „Сейнт Питър“, недалеч от замъка. Тук е от пет години и се грижи за бедните. И той смята, че това е дело на злите сили.

Те отидоха до мястото, където войниците бяха отвели конете — доста далеч, сякаш искаха да се отдалечат колкото се може повече от просмуканата с кръв двуетажна къща. Сър Осуалд рязко напомни на войниците задълженията им и в мрачно мълчание тримата ездачи се върнаха при манастира. На главната порта шерифът дръпна юздите на коня си и топло стисна ръцете първо на сър Годфри, а после и на Александър.

— Ще се върна утре, господа. За днес свършихме достатъчно работа. Мисля, че тази вечер ще се срещнете със заклинател ката. Бог да ви пази!

Годфри и Александър шумно се сбогуваха и влязоха в смрачения двор на манастира.

— Нещо за ядене? — попита рицарят, когато Конярят отведе конете им.

Александър спря и наостри уши в тъмнината.

— Чуваш ли, сър Годфри? — попита той, без да обръща внимание на въпроса. — Монахините са на вечерня. Можа би ще зърнем красивата Емили. — Той направи сериозна физиономия. — Искам да отида довечера на черква. Ако това, което видяхме в къщата, ни се изпречи на пътя, ще ни е нужна Божията помощ.

Сър Годфри сви рамене и го последва по извитата калдъръмена пътека към манастирската черква, където една послушница ги пусна да влязат. Нефът беше тъмен, с изключение на една факла, която едва разсейваше тъмнината. Послушницата ги преведе покрай потъналите в сенки колони до една пейка пред разпятието. В параклиса пред тях, олтарът беше осветен от запалените свещи и хорът на монахините, застанал от двете му страни, пееше сладко псалмите на Давид. Александър започна да оглежда пейките, жадуващ да види Емили и се усмихна, когато я зърна да седи до игуменката. Блясъкът на русата й коса беше прикрит от леко синьо покривало. Момичето вдигна очи, улови погледа му и се усмихна, което накара сърцето на писаря да подскочи от радост. После той насочи поглед към другите, обгърнати в черно фигури, и страхът му се завърна. До него очите на сър Годфри бяха затворени, а устните му се движеха. Александър се присъедини към песента на монахините и също затвори очи.

— Спаси ни от Лукавия — прошепна той — и от злото, което ни дебне през деня.

В усамотената килия, издълбана в стената на манастирската черква, заклинателката, сестра Идит Моън, също размишляваше върху пристигането си в Оксфорд. Струваше й се странно, че е напуснала малката си каменна килия, убежището на своята лондонска черква и познатото ежедневие на молитви, скромно хранене, размисъл и сън. Идит коленичи върху набития глинен под и изповяда собствената си гордост и страх. Там тя беше в безопасност, винаги защитена ужасните видения, кошмарните сънища, в които й се явяваха демони с огромни глави, дълги шии и тела, набръчкана кожа, свирепи очи и уста, които бълваха пламъци. Сега отново чуваше гласовете им, злокобни и ужасни и отново размисляваше над злото у човека. Идит предчувстваше, че предстоящият сблъсък ще бъде страховит. Нещо ужасно зло я очакваше из тъмните, зловонни улици на Оксфорд, нещо, което беше срещала и преди — но този път заплахата му беше по-реална. Това нямаше да бъде някое бедно момче или момиче, обладано от демоните, а много по-ужасяваща реалност, зловещо съчетание от свободната воля на човека и силата на злото. Разказаното от игуменката беше пробудило спомените на Идит за тъмните гори и самотните, обитавани от духове долини на Влахия и Молдавия, места, непознаващи кръста или славата на Христа. Там тя се беше срещнала с истинското зло и то я преследваше. Но как би могло то да бъде унищожено? Само от трима души — рицар, писар и отшелница, която беше изгубила зрението си, чиито клепачи бяха зашити, за да не вижда слънцето?

Идит коленичи върху студения под. Каква форма щеше да приеме този път злото? Къде щеше да се скрие? В младостта си тя беше виждала много прочути гравюри, картини, на които Сатаната беше изобразен като чудовищен звяр с клюнест нос и коса от виещи се змии. Но тя знаеше, че това не е вярно. Сатаната беше красив млад мъж със златен език, който винаги изглеждаше добродетелен. Не трябваше да забравя това — външността беше измамна. Самата тя знаеше наизуст Свещените книги и трябваше да бъде нащрек.

Докосна дървения кръст на шията си и прошепна думи на съмнение към онова, което майка Констанс й беше разказала. Тя знаеше всичко за стригоите, за „неживите“, но трудно можеше да повярва, че те са тук, в Англия — тази покръстена страна, покрита с черкви, където кръстът беше заместил свещения дъб, магията на Друидите и жертвения каменен кръг. Може би, заключи тя, злото никога не изчезва, а просто се крие под повърхността и чака удобен момент. После вдигна очи и чу настойчиво чукане по дървената врата на килията си.

— Започва се — прошепна Идит. — Започва се.

ТРЕТА ГЛАВА

Сър Годфри и Александър привършваха вечерята си от говежда супа, сирене и хляб, когато на вратата се почука и игуменката влетя вътре. Двамата станаха на крака.

— Имате посетителка — каза тя. — Сестра Идит Моън. Облечена в сиво жена изплува от тъмнината и безшумно се плъзна в стаята. Александър я гледаше изумено. Сляпата заклинателка беше средна на ръст. Носеше проста сива роба и белоснежната й коса висеше свободно пусната до раменете. Тъмносиня превръзка скриваше очите й и подчертаваше гладката й като сметана кожа.

— Трябва ли да стоите и да ме зяпате като дръвници? — запита усмихнато сляпата жена. — Особено ти, сър Годфри Ийвсдън, кралски рицар и най-близък съветник. Слушала съм за твоята храброст.

Рицарят изтри уста с опакото на ръката си, докато я поздравяваше, заеквайки. Сестра Идит влезе навътре, а игуменката напусна къщата за гости и затвори тихо вратата след себе си. Заклинателката стисна ръката на рицаря.

— Само се шегувах. Не исках да те притесня, сър. — Тя се обърна към Александър. — Мастър Макбейн, шотландец и кралски писар, студент от Кембридж, ако имах по една монета за всяко твое влюбване — усмивката й се разшири — щях да нахраня лондонските бедняци.

Жената се приближи към него и протегна ръце. Александър коленичи и целуна меката топла кожа. Сестра Идит леко погали лицето му.

— Ти си смел — прошепна тя, — но и на двама ви ще е нужна цялата ви смелост срещу омразното зло, с което ще се сблъскаме. Но нека първо споделя вечерята ви. — Тя отиде до края на масата. Александър бързо й донесе стол, като я наблюдаваше с любопитство — въпреки че беше сляпа, заклинателката се движеше безпогрешно. — Какво гледаш шотландецо? — попита тя.

— Милейди… — заекна Александър. — Но ти виждаш! Сестра Идит се усмихна.

— В известен смисъл — да. Ако си представиш нещо и откажеш да приемеш тъмнината, можеш да направиш чудеса. — Тя хвана здраво бокала с вино, който Александър побутна към нея. — Освен четенето, четенето — прошепна. — Липсва ми светът на книгите. Когато всичко свърши, ще ми почетеш ли, Александър?

— Какво, милейди?

— От ръкописите, които колекционираш. Историите за вашите велики герои.

— Разбира се — отвърна Александър. — Ще ти почета. Сестра Идит кимна.

— Знаете ли с какво си имаме работа? — попита тя рязко.

— Аз — да — бързо отговори сър Годфри, — но писарят знае малко. Поне засега.

Заклинателката се обърна отново към Александър.

— Шерифът и прокторът знаят, но въпреки че са тук и чуват, не усещат злото, което се намира в този град. Те са като всички нас, вярват само в нещата, които могат да видят, чуят, докоснат, вкусят и помиришат. Преди много години — продължи тя тихо, — както вероятно ви е разказала игуменката, преди това място да се превърне в център на знанието, преди да бъдат построени колежите и замъците, огромно зло прекосило океана и се заселило тук. То било победено, но не и унищожено, прогонено, но не изгорено. Зло, което не е унищожено, е като дима — можеш да го затвориш, но намери ли пролука, то ще излезе навън. — Тя замлъкна. — Боиш ли се от това, което не можеш да видиш, Александър Макбейн?

— Госпожо, никога не съм мислил за това.

— А какво виждаш? — настоя тя.

— Сигурно половината от онова, което би трябвало да виждам — отвърна шеговито Александър.

— Не, бъди сериозен — въздъхна сестра Идит. — Какво ще стане, ако в реалността има повече от нещата, които можем да видим? Ние сме като мухата, която каца на парче хляб и мисли, че съществува само онова, което може да види и вкуси. Точно такива сме. Дребни създания в Божията вселена, които са стигнали до арогантното заключение, че само онова, което виждат, съществува в действителност. — Заклинателката повиши глас. — Като християни ние мислим по друг начин. Вярваме, че нашата реалност е само част от една по-голяма реалност и че отвъд съществуват духовни създания, които като нас водят борба. Самият Апостол казва, че ние не се борим с плът и кръв, а срещу силите на ада.

— Църквата ни учи също — прекъсна я Александър, — че Христос е винаги с нас и неговата сила ще победи.

— О, накрая ще е така, но трябва да правим разлика между отделната битка и неминуемата победа. Сега ние мислим за злото в човешки образ — за крадеца, прелюбодееца, похитителя и убиеца, но има друго измерение, в което видимото зло може да се съюзи с невидимото. — Сестра Идит нежно потупа ръката на Александър. — Не искам да се меся, но това, което видя тази вечер в Оксфорд, ти даде представа за онова, на което аз съм присъствала. — Млъкна, с незрящи очи, вперени в мрака, който призоваваше сенките от собственото й минало. — Много отдавна — започна тя — бях млада и хубава.

— Госпожо, още си такава! Идит се усмихна.

— Комплиментът е най-омайващото вино, шотландецо. Бях младо момиче — продължи тя, — единствено дете на баща-вдовец, който ме обожаваше. Той беше скромен рицар и притежаваше земи, които стигаха до брега на Нортъмбърланд. Бях галена и разглезена, получих добро образование в местния манастир. Един ден, когато бях на петнайсет години, баща ми дойде при мен и доведе Стивън Моън. — Тя сладко се засмя. — Бях готова да се омъжа за него на място, защото много го обичах и не бих го изпуснала. — Извърна слепите си очи към сър Годфри. — След година бях вън от манастира и омъжена за Стивън Моън. Той беше най-младият син на голямо семейство. Живеехме при баща ми, който обяви Стивън за свой наследник. Чичо ми Саймън беше хоспиталиер в местната командерия на ордена. — Сестра Идит поклати глава. — Златни дни. Хранехме се със слава, с невероятните подвизи на Карл Велики и когато папата и останалите призоваха на кръстоносен поход, ние се отзовахме. Баща ми взе заем срещу земята си и ние се присъединихме към експедицията на хоспиталиерите в помощ на франките в Гърция. — Тя поклати глава. — Безразсъдството на младостта. Станахме наемници, които се биеха заедно с малкото воини-хоспиталиери, докато си пробиваха път към Влахия, за да защитават християнските общности там. Познаваш ли страната? Александър поклати глава.

— Планините са черни като нощта, насечени от бездънни пропасти, покрити с мрачни гори и напоявани от коварни бързи реки. — Заклинателката млъкна и вдигна глава, сякаш се напрягаше да чуе нещо. — Дори сега сънувам, че съм още там. Ужасно, изпълнено с демони място. Не мога да опиша какво се случи, но конвоят, с който пътувах, беше издебнат и хората избити почти до крак. Аз и още един избягахме, но скоро той умря от ужасните рани по врата си.

Тя замълча. Александър и сър Годфри почувстваха от забързаното й дишане, че не иска да описва ужасния начин, по който беше загубила семейството си. Заклинателката скоро се отърси от унеса си.

— Известно време скитах като звяр из гората. Отначало мислех, че трябва да се пазя единствено от турците, дивите мечки и свирепите вълци, но те бяха като детски фантазии в сравнение с истинския ужас, който ме очакваше. — Млъкна и се изсмя. — Бях самоуверена. Бях изучила гръцките митове и историите за ламиите — жени, които омайвали красиви младежи, за да изпият кръвта им и да изядат месото им. В мрачните гори на Влахия разбрах, че тези фантазии са част от реалността. Един ден минах през едно село и тръгнах да прося вода и храна. Поканиха ме да присъствам на погребението на един млад мъж, който паднал от дърво. Тялото му беше изложено за поклонение и ме поканиха да участвам в погребалния пир, приготвен за бдението. Ядох и пих, колкото можах. Тялото беше заровено в малкото гробище до черквата. Върнах се в гората и забравих за случая. Не ходех в селото, защото отряд турски спахии — тя обърна незрящото си лице към сър Годфри — турски кавалеристи — навлезе в областта. Една нощ седях край малък огън, когато една тъмна фигура се появи между дърветата и тръгна към мен. Не виждах никакво оръжие, а мъжът беше разперил ръце, за да разберем, че няма лоши намерения. Поканих го да се приближи и да се стопли на огъня. — Сестра Идит замлъкна. — Фигурата безшумно ме наближи. Чертите й бяха в сянка, но когато седна, огънят припламна по-силно и аз замръзнах от ужас. Лицето беше бледо, очите — кръвясали и заобиколени от сенки — беше същият мъж, на чието погребение бях присъствала предишната седмица. Наблюдаваше ме и аз не можех да направя нищо. Бях скована от страх. После той се усмихна, оголи зъби като вълк, стана и безшумно се върна в гората.

Александър неспокойно се размърда, защото разказът на жената пробуди пресните спомени за собствените му кошмарни преживявания в града.

— Отначало — продължи сестра Идит, сякаш си говореше сама — реших, че съм си въобразила, но на другата сутрин забелязах, че на мястото от другата страна на огьня, има следи, където е седял. Върнах се при селския старейшина, като мислех, че младежът не е умрял, а е бил заровен по погрешка. — Заклинателката прехапа устни. — Понякога и това става — жертвата изпада в несвяст, без следа от пулс, и я обявяват за мъртва. Заравят я в плитък гроб, тя се съживява и успява да излезе оттам. — Сестра Идит млъкна и се заслуша в нощните шумове.

Александър, който седеше до нея, се бореше със собствените си страхове.

— Продължавай, сестро — прошепна той.

— Селският старейшина изслуша внимателно онова, което му разказах, с нескрит ужас. Веднага нареди мъжете да се върнат от полето и вечерта постави постове. Каза ми, че младият мъж, който получил последно причастие от местния свещеник, станал стригои, един от неживите. — Сестра Идит облиза сухите си устни и гласът и се снижи до шепот. — Разбира се, аз сметнах това за селско суеверие, затова старейшината ми каза да изчакам. Изпрати за останалите членове на селския съвет и с разрешението на свещеника гробът на младия мъж беше разкопан. Никога няма да забравя тази гледка. Трупът беше все още топъл, нямаше зеленикавия отенък на гниеща плът. Крайниците бяха подвижни, а не вдървени и главата му беше обърната на една страна, а не гледаше небето. Най-възрастният каза, че е удовлетворен и забиха в сърцето на трупа един кол. Никога няма да забравя писъка му. Ужасен, смразяващ кръвта. — Заклинателката въздъхна. — По-късно трупът беше изгорен. Така и не разбрах дали човекът, когото бях видяла, е призрак или демон. Няколко дни по-късно турците ме плениха. — Гласът й стана рязък. — Откриха, че съм жена и се опитаха да ме изнасилят. Борих се смело, но те доближиха нагорещено желязо до очите ми и ме ослепиха за цял живот. — Идит рязко млъкна. — Чувате ли ги? — попита тя тихо.

Александър и сър Годфри, погълнати от историята й, вдигнаха очи.

— Не, какво има, госпожо? — попита рицарят. Идит приближи пръст към устните си. — Слушайте!

Те напрегнаха слух и дочуха слабо скърцане от мрака навън.

— Прилепи — каза сър Годфри. — Сигурно гнездят под стряхата.

— Чудя се дали е така — отвърна заклинателката. — Във Влахия селяните твърдяха, че прилепите са пратеници на стригоите, нощните кръвопийци.

Александър поклати глава.

— Госпожо, още малко ще ми кажеш, че тези прилепи са били изпратени нарочно.

— Възможно е.

— Но от кого? Да не би да искаш да кажеш, че стригоите, нощните ловци, са някъде наблизо? Ако е така, ще ги заловим и ще ги убием като селския старейшина във Влахия.

— Изказах ви само половината от историята, Макбейн! — отсече сестра Идит. — Най-лошото предстои. Бях заловена и ослепена, а очите ми — зашити. Станах робиня, работех на полето, бях просто една селянка във Влахия. Повярвай ми, Александър, няма по-нищи същества под небето от онези селяни. Отначало ги смятах за невежи, груби и неграмотни, но те ме научиха на повече, отколкото знаех от училище или от библиотеките на нашите манастири. След четири години пленничество селото, в което живеех, беше нападнато от по-страшни демони. Трима жестоки, зли мъже, същински дяволски изчадия, бяха екзекутирани. Селският свещеник, свят човек, настоя труповете на тримата престъпници да бъдат изгорени. Турският командир само се разсмя и ги остави да висят. — Идит поклати глава. — Първото нападение стана след седмица. Едно младо момиче беше намерено с гърло, прерязано от ухо до ухо и тяло без капчица кръв. Последваха многобройни убийства, всяко по-кърваво от предишното. Турците изпратиха войници в района, спахии, и дори отряд свирепи еничари. Те пребродиха околността, но не можаха да намерят и следа от тайнствените нападатели. — Сестра Идит стисна ръката на Александър. — Чуйте! — изсъска тя. — Един ден бях в гората и берях плодове — правех го, за да тренирам ума си и да се преборя със слепотата си. Едно младо момче от селото ме беше завело там. Изведнъж то ме задърпа за дрехата и ме накара да клекна зад един храст. Направих го и момчето ми прошепна, че е видяло един спахия да идва към нас, но че между дърветата го чакали нападатели. Чух шум от битка, цвилене на кон, последвано от сърцераздирателен писък. Момчето до мен падна в несвяст. — Заклинателката стисна ръката на Александър, както дете би се хванало за баща си. — Стоях при момчето повече от час, не виждах нищо, чувах само ужасяващите викове. — Сестра Идит млъкна и вдигна лице към слушателите си.

— Какво има? — попита Александър.

— Момчето се свести. Аз почти го занесох до селото. Два дни той се кри в колибата си, неспособен да проговори. После ни каза какво беше видял. Спахията бил нападнат от семейство дървари — бащата, майката и техния син — млад мъж на не повече от седемнайсет години. Момчето каза, че не изглеждали по-различно от нормалните хора, но бързината и силата, с които нападали, били невероятни. Скочили върху спахията и съборили коня и ездача. Синът прегризал гърлото на войника с едно ужасяващо захапване, както лисица души пиле. После увесили горкия човек и изпили кръвта от трупа. Преди да припадне, момчето ги видяло как я пият.

Александър се втренчи в заклинателката, после в сър Годфри. Той би сметнал историята за измислена, ако не беше явният ужас на лицето на жената и капките пот, които се спускаха от челото й и попиваха в превръзката на очите й. Сър Годфри беше виждал мнозина да се боят, но не си спомняше нищо подобно на дивия ужас, който сковаваше тази спокойна на вид жена.

— Отначало никой не повярва на момчето, но сложиха пост край колибата на дърваря. Дърварят, жена му и сина му, се държаха нормално. Не изглеждаха по-различно, нападенията им не се влияеха от промяната на сезоните, от слънцето или луната. Само едно нещо забелязахме. Местният свещеник обяви, че макар дърварят и семейството му да идват на черква, вече не вземат причастие и винаги застават така, че да не гледат пряко към олтара, докато се провежда службата. — Ръката на сестра Идит още по-здраво стисна тази на Александър. — Помни това, ти също, сър Годфри. Забравете бабешките приказки за кръстове, заклинания или талисмани като чесън или други растения.

— Какво стана после? — запита Александър. Ръката на жената сякаш разпръскваше мраз върху цялото му тяло.

— Беше назначен нов турски командир. Стар, мъдър човек. Той нареди труповете на тримата престъпници да бъдат изгорени и веднага да се унищожат дърварят и семейството му. Трябваше да ги нападнат призори, да ги убият, да изгорят телата им и къщата им да бъде сравнена със земята.

— Изпълниха ли заповедта? — попита сър Годфри.

— Да, атаката беше проведена, но дърварят и семейството му се биеха като демони. Изглежда притежаваха свръхчовешка сила, бързина и ловкост. Селският старейшина, който присъстваше, разказа, че преди да убият момчето, осем еничари били мъртви. — Заклинателката въздъхна. — И тогава започна ужасът. Ти си войник, сър Годфри, когато врагът е победен, го забравяш.

— Съживиха ли се?

— Не, стана нещо по-лошо. Един от офицерите на еничарите изведнъж нападна собствените си хора и започна да ги избива. Турците разбраха, че не се бият срещу хора от плът и кръв, а срещу духове, които преминават от едно тяло в друго, както човек би се пренесъл от съборената си къща в ново жилище.

Сър Годфри поклати глава.

— Госпожо, това е невъзможно!

— Нима? Припомни си Светото писание. Помниш ли, че когато Христос прогонил демона от момчето, демонът помолил да го изпрати на друго място? Аз съм пропъждала много демони, процедурата е винаги същата. Караш демона да се представи и започваш свещения ритуал. Демонът винаги крещи и иска място, където да отиде, а отговорът на заклинателя е винаги един и същ „В адската бездна“. Но това, на взето присъствах във Влахия, беше по-различно. Онези духове бяха властелини на ада, имаха способността да се местят от труп в живо тяло. Ето защо селяните ги наричат стригои — те са духове, те са неживи.

— Но защо пият кръв?

Идит стисна разпятието на шията си.

— Стригоят обитава човешко тяло и го превръща в убиец, защото му е нужно да пие кръв. От нея той взима сили.

— Какво стана със селото? — попита сър Годфри.

— Турският командир постъпи много смело. Той прекрати атаката и накара свещеника да донесе съда със Светото причастие. Свещеникът го направи и го държеше високо, докато войниците отново нападнаха. Едва този път те успяха да убият дърваря и жена му, после запалиха огън и телата бяха незабавно изгорени. Изглежда, ако това се направи бързо, демоните действително са прогонени и трябва да се върнат в адската бездна.

Гласът на заклинателката затихна и Александър се втренчи в мрака на нощта.

— С това ли си имаме работа тук, госпожо?

— Да, Александър. Не се борим срещу хора от плът и кръв, а срещу адски изчадия.

— И няма ли начин да разберем кои са обладаните от духове?

— Не, няма. Те говорят, пеят, плачат, ядат и пият. Държат се като нормални хора, селяни или господари. Знам само, че не могат да взимат причастие. Ако ги разкрием, а това е трудно, те ще покажат истинската си природа.

— И колко може да са? — попита Александър.

— Не знам. Може да е един, може да са шест, двадесет, тридесет или четиридесет.

— Увеличава ли се броят им?

— Очевидно не, но ако тялото, обладано от стригои не бъде умъртвено и изгорено, демонът преминава у някой друг. Като някаква ужасна чума, която убива и се разпространява.

Александър затвори очи и се помоли Бог да му даде сила. Потръпна, като си спомни кървавата сцена в къщата.

— Дано не са те — промърмори той. — Не може ли да е нещо друго? Защо мислиш, че създанията, извършили убийствата, за които си чула, са стригои?

— По две причини. Първо, университетът има богат архив и библиотеки. В една от тях има хроника на един монах от Осни. Тя е пълна със странни истории — за видения, чудодейни излекувания и страшни събития. Монахът я е писал около петдесет години след нашествието на норманите. В нея се споменава за странен орден, който се появил на крайбрежието на Кент, а после се преместил в графство Оксфорд. Членовете му се настанили в една стара кула в пустошта и я възстановили. Представяли се за вярващи мъже и жени, поклонници, изпълняващи тържествен обет. После започнали убийствата.

— Стригои ли са били? — прекъсна я Александър.

— Да, идвали от Влахия или от една област, близо до Молдавия — едно от Балканските княжества. Уилям, първият нормански крал унищожил кулата…

— А стригоите?

— Един Бог знае, но подозирам, че не всички тела са били унищожени.

— Защо казваш това, госпожо?

— Подозирам, че предводителят на стригоите, които Уилям Завоевателят унищожил, е бил погребан в някакво подземие. Гробът му е бил отворен и сега духът на стригоя е свободен и броди, където пожелае.

— Значи — намеси се сър Годфри, — той може да е само един?

— Да, но той е техният владетел и е призовал васалите си на помощ.

— Защо не можем да унищожим гроба му? — попита Александър.

Сестра Идит се усмихна.

— Но къде е той? Пък и злото вече е сторено — духът е освободен. Навярно е вече в някое тяло.

— Как стригоите подбират онези, които обсебват? Заклинателката се усмихна.

— Хората мислят, че само злото привлича подобни демони. Понякога е така, но слабите духом, онези, които не са защитени, онези които не се причестяват редовно, всички са уязвими за демона.

Сър Годфри се приведе към нея.

— Разказът ти не е свършил, нали, госпожо?

Александър почувства как тялото на заклинателката потръпва от страх.

— Тъй като аз бях помогнала за разкриването на убийците, турският командир позволи на хоспиталиерите да ме откупят и да ме върнат в Англия. Преди да тръгна, този човек, добър мюсюлманин, ми каза нещо много странно. — Сестра Идит разхлаби превръзката на очите си.

— И какво е то?

— Каза ми, че преди последният стригои да бъде унищожен в кървавото клане край колибата на дърваря, той изкрещял ужасно пророчество.

Заклинателката кръстоса ръце и се приведе, сякаш изпитваше болка.

— Госпожо, трябва да ми кажеш!

— Стригоят изпищял: „Кажи на сляпата, че отново ще се срещнем. Тя ще бъде по-стара и ще я придружава кралски син!“

Александър ужасено изохка.

— Не разбирате ли — прошепна Идит — ужасните убийства в Оксфорд и твоето име, Макбейн, което означава „кралски син“ на шотландски. Когато новината за убийствата стигна до Лондон и канцлерът попита кой ще дойде с мен, аз разбрах за теб и знаех със сигурност какви демони ме чакат в Оксфорд.

Александър се размърда неспокойно, за да скрие страха си.

— Значи стригоите са ме познавали, преди да се родя?

— Не, но са предсказали, че един ден ще бъдеш техен враг.

— Това е нелепо. Как може стригоите от Влахия да бъдат същите, които кръстосват улиците на Оксфорд?

— Ще ти кажа, Макбейн. Попита дали стригоите могат да се размножават. Не могат. Но си ги представи като вражеска армия, която пресича пълноводна река и строи мост, за да позволи на другите да ги последват. — Заклинателката приближи лицето си до неговото. — Ако не унищожим стригоите тук, властта им ще се разрасне и ще дойдат други. — Тя стисна китката на писаря. — Александър, повярвай ми! Предстоят ни ужасни дни!

Сестра Идит стана и потъна в тъмнината, оставяйки Александър и сър Годфри вцепенени и по-уплашени, отколкото са били някога в живота си. Александър си пое дълбоко дъх, стана, отиде до прозореца и се взря в звездите.

— Разчитам на Бога — прошепна той и започна молитвата на Свети Патрик. — Исусе, бъди до мен, бъди пред мен, бъди в мен.

Сър Годфри се присъедини към него, после се изправи, коленичи с лице на изток и тихо се качи в стаята си. Известно време Александър седя край огъня, взрян в искрите, които подскачаха като малки дяволчета в собствения си миниатюрен ад.

— Александър, момчето ми — прошепна той, — дните ти са преброени! — Усмихна се на себе си. — Ти ще бъдеш герой, Александър. Кажи си молитвите, момче, и събери сили за бой.

Известно време той си мърмореше тихичко, но точно преди да се унесе, си спомни думите на един известен келтски епос: „Онези, които се борят с чудовища, трябва да внимават сами да не заприличат на тях и да помнят, че когато надникнеш в адската бездна, тя също гледа към теб!“

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

На другата сутрин сър Годфри и Александър закусиха в малката трапезария. Засмяната Матилда им поднесе меки бели хлебчета, кана бира и сирене от овче мляко, което беше тръпчиво и пикантно. Сър Годфри вече беше казал молитвите си, коленичил до леглото, като посвети всичко, което предстоеше да извърши, на Светите рани на Христос и помоли Светата Дева за защита. По-практичният Александър се беше молил, докато се обличаше. Сега двамата дъвчеха хляб и сирене и размишляваха над онова, което заклинателката им беше казала предишната вечер. Александър взе едно от малките хлебчета и наруши мълчанието.

— Ям само такива — каза той. — Един еврейски лекар от Салерно ми каза, че ръженият хляб не само унищожава вътрешностите ти, но и ти изпраща странни сънища.

— Не ни трябват странни сънища — изръмжа сър Годфри. — И без това живеем в кошмар. Тези трупове, онази тиха, ужасна къща и накрая сестра Идит. Какво мислиш за нея, Александър?

— Аз съм учил в залите на Кембридж, сър Годфри. Обучаваха ме в логика и предметите от тривиума и квадривиума14.

Живея в свят, който се осланя на допира и вкуса, но свети Павел казва, че се борим не само срещу създания от плът и кръв, но срещу легиони адски изчадия, господари на въздуха, които се скитат из Божия свят, винаги готови да унищожат Творението на милостивия Бог.

Сър Годфри промърмори нещо.

— Каза ли нещо? — приведе се към него Александър.

— Аз се боря срещу създания от плът и кръв — отвърна рицарят. — Снощи видяхме делото им.

Александър поклати глава.

— Sie et non, както би казал великият Абелар15. И да, и не, сър Годфри. Ами ако хората, които са извършили тези ужасни престъпления, са обладани от демони или се смятат за нещо по-различно?

— Какво искаш да кажеш? — запита рицарят рязко.

— В Кембридж имаше човек, когото смятаха за идиот. Живееше в избата на една кръчма по пътя за Тръмпингтън. Той се смяташе за архангел Гавриил и нищо не можеше да го убеди в противното.

— И после? Александър се усмихна.

— Ами ако наистина е той?

Сър Годфри пъхна парче сирене в устата си и не обърна внимание на намигането на писаря. Александър пресуши каната с ейл.

— Сър Годфри, които и да са убийците, ние може да се озовем в Долината на Смъртта — писарят не можа да се въздържи да не се пошегува, — но имаме твоя меч, моя ум и молитвите на сестра Идит.

— Мисля, че ще ни трябва нещо повече от това. Рицарят и писарят се огледаха и с изненада видяха заклинателката на вратата. Сестра Идит беше облечена с дрехи на светска дама, беше сменила сивите си одежди с тъмносиня рокля, обшита със сребърен ширит, а воал и покривало в същия цвят покриваха косата й. Александър още веднъж се учуди, че независимо от превръзката на очите и снежнобялата коса, лицето на сестра Идит беше нежно и красиво като на младо момиче, а устните й — червени и пълни.

— Бог не желае да бъдем нещастни! — възкликна тя, докато пристъпваше напред.

Александър прехапа устни и се изчерви, защото заклинателката явно четеше мислите му. Беше впечатлен и от това как уверено и изправено вървеше тя. Сестра Идит приседна начело на масата с грацията на придворна дама и протегна ръка.

— Нахранихте ли се? — Тя взе едно хлебче и го разчупи.

— Най-пресен хляб и сирене, госпожо — отвърна сър Годфри. — И силен ейл, какво друго би могъл да иска човек?

Заклинателката се засмя весело.

— Наистина, какво повече, сър Годфри? Трябва да се подкрепите. Дяволът може да използва празния стомах и слабата воля в своя полза. Казахте ли молитвите си? — попита тя тихичко.

— Да, госпожо.

— Начертахте ли плановете си? Двамата мъже се спогледаха загрижено.

— Ако влезете в лабиринт, добре е да се водите по стената. Какво знаете дотук?

Александър бутна дървената паница настрани.

— Искаш ли ейл, госпожо?

— Да, но в малка чаша.

Александър стана, донесе чаша, напълни я до ръба и внимателно я сложи между тънките пръсти на заклинателката.

— Ръцете ти са топли — усмихна се тя. — Кръвта във вените ти е гореща, Александър Макбейн, и това е хубаво. Но не отговорихте на въпроса ми.

— Това, което знаем, е много малко — отвърна сър Годфри, като внимателно наблюдаваше заклинателката. Можеше да се закълне, че тя вижда всяко движение, което те правят.

— И какво е то? — попита тя остро.

— Да, госпожо, има няколко следи. Първо, студентите, които са изчезнали от „Стейпълтън Хол“ в Търл. Трябва да отидем там. Второ, тази странна история в тринитарианския манастир — там също трябва да отидем.

Заклинателката кимна.

— В края на краищата — продължи сър Годфри — манастирът е построен на мястото, където някога се е издигала кулата на стригоите. Съществува и проблемът с внезапната и загадъчна смърт на абат Самсън. А трябва да посетим и семейство Мортимър. — Сър Годфри погледна към Александър. — Къде е имението им?

— Някъде между това място и Уудсток.

— И накрая — заключи сър Годфри — трябва да разпитаме студента, който лежи в градския затвор. Може да ни каже нещо полезно.

— Тогава — каза сестра Идит, докато триеше пръстите си в салфетка — да започваме незабавно.

Мъжете изненадано се спогледаха.

— Идвам с вас — каза твърдо заклинателката. — Може да съм сляпа, но ще бъде прекрасно да бъда отново сред хора и да изслушвам проблемите им. — Лицето й стана тържествено. — Може да съм ви от полза. — Тя се изправи и леко докосна ушите на Александър. — Ти слушаш с това, но аз слушам с душата си. — Вдигна ръка, все едно се кълнеше. — Обещавам, че ако ви преча, ще се върна тук, но бих искала да дойда.

Александър погледна сър Годфри, който сви рамене и разпери ръце.

— Разбира се, госпожо — отвърна рицарят, докато писарят му правеше гримаси. — Но няма да се излагаш на опасност.

— На опасност ли? — Заклинателката отметна глава и се засмя. — Сър Годфри, живяла съм в опасност през целия си живот.

Разговорът беше прекъснат от силно чукане на вратата. Влезе игуменката, която водеше разчорлен войник, чиито ботуши бяха покрити с кал. Кални пръски имаше и по непраната му горна дреха. Войникът поздрави и тримата, но Александър видя, че беше впечатлен от заклинателката. Игуменката, която стоеше зад него, се намръщи неодобрително — мъжът миришеше на конска пот и триеше сополивия си нос с опакото на ръката си.

— Праща го шерифът — обяви тя.

— Какво има?

— Сър Осуалд — пратеникът притвори очи, — сър Осуалд изпраща своите… изпраща своите..

— Приветствия — предположи сър Годфри.

— Не, сър, своите поздрави. Той настоява веднага да отидете в замъка.

— Защо? — попита Александър. Мъжът разтвори очи.

— Бог знае, господарю, но тази сутрин донесоха някакво тяло. Чаршафът беше целият в кръв. Още капеше, когато сър Осуалд нареди да занесат трупа в едно от подземията.

— Още едно убийство — прошепна заклинателката. — Може би трябва да започнем от замъка.

Пратеникът беше освободен и Годфри и Александър се качиха в стаите си, за да вземат мечовете, и наметките си. Заклинателката остана да размени любезности с игуменката, която с нетърпение очакваше да разбере какво ще иска сестра Идит.

— Само един кон — каза заклинателката, когато двамата мъже слязоха по стълбите. — Кротък, но силен. Добродушен ездитен кон.

Игуменката се съгласи и ги поведе към конюшнята. Докато минаваха през подгизналите от дъжда градини, чуха младо момиче да пее и Александър спря.

— Тази песен е френска, нали? „La Belle Dame Sans Merci“, „Безсърдечната дама“.

И без да го канят, писарят премина през една пролука в живия плет, който скриваше певицата. Лицето му светна, когато зърна лейди Емили да стои до малък фонтан със снежнобял гълъб, кацнал върху облечената й в ръкавица ръка. Тя нежно галеше горичките му и му пееше, напълно погълната от заниманието си.

Сър Годфри се присъедини към него. Двамата мъже стояха, изпълнени с мълчаливо възхищение, защото ранното утринно слънце падаше върху непокритата коса на младата жена и тя сияеше като златист ореол. В дългата си тъмноморава рокля, пристегната в талията със сребърен колан, тя напомняше на Александър на принцесата на феите, която беше виждал в една книга с легенди в библиотеката на Кембридж.

— Какво видение! — прошепна той.

Момичето продължаваше да пее. Годфри само я гледаше и се чудеше защо сърцето му пропусна един удар, пулсът и кръвта му се задвижиха по-бързо, а стомахът му се присви от вълнение.

„Кълна се в разпятието — помисли си той, — виждал съм я само два пъти, а седя тук като някакъв нещастно влюбен оръженосец!“

Двете жени също се присъединиха към тях. Гълъбът изпърха с криле. Емили спря да пее, когато осъзна, че има публика. Тя нежно остави птицата на земята и свенливо погледна към тях изпод гъстите си мигли.

— Добро утро, господа — прошепна тя.

Александър пристъпи напред и ботушите му изскърцаха върху насипаната с чакъл пътека. Гълъбът изпърха с криле, издигна се стремително във въздуха и закръжи над момичето. Александър направи невероятно изискан поклон. — Госпожице, извинете ме, но никога не съм чувал някой да пее толкова хубаво тази песен. — Майка ми ме научи.

Александър погледна към кръжащата птица.

— Питомен ли е?

— Донякъде.

Писарят се загледа в ранното утринно небе, където гълъбът приличаше на бяла пухкава топка.

— Тогава, госпожице, това е най-щастливият гълъб на света.

— Защо, сър? — Миглите на лейди Емили потрепнаха, когато тя го погледна право в очите.

Годфри почувства пристъп на завист, защото момичето се бореше да подтисне смеха си.

— Защото вие го държите, госпожице.

Сега лейди Емили се изчерви. Майка Констанс се изкашля шумно, но смехът на заклинателката отрази като ехо веселието на младото момиче.

— Познаваш ли сестра Идит? — сър Годфри най-после намери гласа си, който прозвуча по-силно, отколкото възнамеряваше.

Майка Констанс се намеси и ги представи. Емили пристъпи за размяната на целувки и червените й устни леко докоснаха бузите на заклинателката.

— Много си красива — прошепна сестра Идит, като отстъпваш. — И пееш хубаво. — Обърна се към Александър. — Наистина ли знаеше тази песен?

Александър, който дебнеше за всяка възможност да се прояви, пристъпи с единия крак напред, отметна глава и сложи ръце на бедрата си в позата на странстващ артист.

— Ще ти покажа, ако лейди Емили ми приглася. Как беше първият стих?

— La nuit devienttrop tard.16

Звучният тенор на Александър се извиси в песен. Емили се присъедини на третия стих. Дуетът им беше най-добрият, който сър Годфри беше слушал. Когато свършиха, дори по суровото лице на майка Констанс играеше усмивка. Заклинателката изръкопляска, но сър Годфри можеше само да гледа, разкъсван между завистта към непринудената галантност на Александър и хубостта на момичето.

— Стига толкова! Стига толкова! — обяви с шеговита строгост майка Констанс. — Мастър Макбейн, шерифът те чака.

Александър хвана ръката на Емили, вдигна я до устните си и притисна устни към дългите й хладни пръсти. Като се наслаждаваше на копринената им гладкост, той си позволи да задържи устните си по-дълго, като погледна дръзко момичето под вежди. От своя страна Емили се държеше като истинска кокетка и колебливо отдръпна ръката си, едва когато доброто възпитание и строгият поглед на майка Констанс я принудиха.

— Госпожице — прошепна Александър, — трябва да ни попеете отново.

— Прекрасен акомпанимент — отвърна тихичко Емили. Александър отстъпи, поклони се, но вместо да се обърне, тръгна заднишком, сякаш му беше невъзможно да откъсне очи от нея. Емили се запя в смях. Майка Констанс тръгна към нея, докато заклинателката стисна ръката на Александър.

— Хайде, сър — прошепна тя. — Възползвахте се от разбирането и толерантността на майка Констанс. Не прекалявайте.

Сър Годфри не помръдна и изчака, докато спътниците му се върнаха зад храстите, които заобикаляха тази малка градина. Тогава пристъпи напред. Опита се да се усмихне, но усети, че ще бъде насила, затова запази сериозно изражение. Емили го погледна някак странно, видя страстта, изписана върху лицето и огъня в очите му и разбра, че този мъж не вярва във флирта. Тя скръсти ръце.

— Сър Годфри, чакате ли ме?

Рицарят протегна ръка и Емили сложи пръстите си нежно върху неговите. Той повдигна ръката й до устните си, целуна я лекичко и я пусна.

— Лейди, завинаги твой слуга.

Емили поруменя, този път от страстта, изписана върху лицето на сър Годфри. Отвори уста, за да каже нещо, но сър Годфри се завъртя и се отдалечи, за да се присъедини към останалите при конюшните. Слугите бяха изкарали малък сив кон и Александър внимателно настаняваше заклинателката на седлото му. Тя извърна лицето си към сър Годфри и извика живо:

— Знам какво си мислиш, рицарю. Може да съм сляпа, но не съм безпомощна. Яздя инстинктивно, така, както бебето суче. — Тя почука по дървената дръжка на дългата кама, която обичайно носеше под наметката си, а сега беше скрила в канията, прикрепена за рога на седлото. — А ако се стигне до бой, мога да отвърна на удара с удар. — Заклинателката се усмихна. — Гледайте да не ме приближавате твърде много. Понякога е трудно да различиш приятеля от враг.

Александър избухна в смях след кратката и реч, докато с рицаря се качваха на конете си.

— Сър Годфри! — каза игуменката. — Писарят ми каза, че искаш да намериш семейство Мортимър.

— Да, смятам, че имат имение между града и Уудсток. Майка Констанс поклати глава.

— Там вече не живее никой от тях. Съжалявам, трябваше да ви предупредя — единственият им потомък е сър Осуалд Бийчъм, шерифът. Мислех, че го знаете!

— Не, не знаех — промърмори сър Годфри, — но няма да го забравя.

Те излязоха заедно от манастира, като Александър водеше на повод коня на заклинателката. Трябваше да направят път на една каруца, с която градските пристави караха тялото на един самоубиец към Ийстгейт, за да го заровят в градското сметище. После поеха по Хай Стрийт към замъка. След вчерашния дъжд улиците бяха кални и канавката в средата на улицата преливаше. Въпреки това изгледите за хубаво време, както и звънът на камбаните на различни черкви и виковете на търговците, бяха изкарали много хора на улицата. Бенедиктинци в черни раса, кармелити в бяло, монаси в черно и сиво и тълпа от студенти — някои в ярки дрехи, други — парцаливи, с прежълтели лица, гладен поглед и ръце, вечно сложени върху камата, си пробиваха път по улиците. Слуги се влачеха край тях и носеха учебниците им към колежите. Свещеник, пристъпващ зад сребърен кръст, мърмореше молитви за спасение на душата на трупа, който подскачаше в каруцата зад него. От време на време Александър забелязваше някой преподавател — доктори на науките в алени мантии, теолози с поръбени с кожички качулки или снежнобелите шапки на магистрите по изкуствата.

Повечето от хората вървяха целенасочено — влизаха и излизаха от многото колежи, които се редяха по Хай Стрийт, блъскаха се в гостилниците, за да хапнат, привлечени от апетитното ухание на говеждо и лук, което се носеше в утринния въздух. Селяни с дървени обувки и кафяви или зелени шапки, се смесваха с богати граждани, увити в подплатени с вълна наметала. Усърдни прислужници бързаха покрай сергиите с кошници и тихичко си повтаряха нещата, които трябваше да купят. Александър, който ги наблюдаваше, забеляза враждебността между учените и гражданите. Група студенти изблъска търговец от пътя си, като едва не го събори в канавката. Един гражданин почти извади меча си, когато чу непристойни подмятания по адрес на дъщеря си, чието хубавичко лице надничаше изпод качулката от скъп плат. През цялото време студентите говореха с високи груби гласове. Александър долови откъси от песните им. Градските стражи и университетските служители държаха под око оживената тълпа. Те бяха въоръжени с тояги, но когато един от тях помръдна, Александър за миг видя дръжката на меч под наметката му. Сър Годфри също беше забелязал и се отпусна на седлото.

— Чувства се напрежение — обяви той. — Напомня ми на хамбар, пълен с бойни петли.

— Тук винаги е така — кисело отбеляза Александър. — Студентите мразят гражданите и гражданите мразят студентите. Същото беше и в Кембридж.

„Не — помисли си сър Годфри, като се оглеждаше, — това тук е по-различно.“ Чудеше се дали загадъчните убийства бяха засилили съществуващата омраза между университета и града. Те изминаха Хай Стрийт, преминаха покрай черквата „Сейнт Мартин“ и се запътиха към „Сейнт Пол“. Тук спряха и я загледаха с любопитство: черквата, разположена на собствена земя, на няколко крачки от главната улица, беше закована, прозорците бяха закрити, главният вход — залостен здраво, макар че малката зала до черквата беше пълна. Сър Годфри погледна парцаливите мъже и жени, които се тълпяха до входа и бъбреха със свещеника, когото бяха срещнали предната вечер. Той беше извадил малка масичка и раздаваше на бедните или на всеки желаещ купи с гореща овесена каша и малки парчета хляб. Отец Андрю ги видя и се усмихна. Подаде черпака на един рошав младеж и дойде да ги поздрави.

— Добро утро, господа. — Свещеникът огледа Александър и заклинателката, потънала в собствените си мисли.

— Отче Андрю — Александър стисна ръцете на мъжа и се взря в непорочното му лице. — Мога ли да ти представя сестра Идит Моън?

— Заклинателката?

— Да — отвърна Александър. — Чувал ли си за нея? Свещеникът се доближи, хвана ръката на заклинателката и почтително я целуна.

— Роден съм в Уитби, на север, но служих като курат17 в „Сейнт Дънстънс ин дъ фийлдс“. Ти беше известна още тогава.

— Известна с какво? — попита ехидно сестра Идит. — С това, че се криех от всеки?

Отец Андрю се разсмя и отстъпи.

— С молитвите и добрите си дела.

Сър Годфри посочи към масата, димящия казан и бедните, които се трупаха около него.

— Също като теб, отче Андрю.

— Това е най-малкото, което можем да направим — отвърна свещеникът. — Толкова хора идват в Оксфорд. Цената за нощувка или парче хляб е висока дори за заможните. Добре е да се използват средствата на църквата в такива случаи.

Сър Годфри кимна. Той беше виждал такива гледки и преди — скитащи работници, бедни студенти, дори цели семейства. Спомни си дебатите във върховния съвет, събран от краля миналия Великден. Пътищата бяха препълнени, защото господарите използваха полята и орниците, за да отглеждат овце и дебелееха от печалбите си от вълната, а бедните бяха гонени от домовете си. Заклинателката, доловила миризмата на готвено от казана, побутна коня си напред.

— Грижиш се за тялото, свещенико. Но не чувам камбаните за служба, нито някой да влиза през черковната врата.

Отец Андрю се засмя.

— Госпожо, ти виждаш като човек с нормално зрение. Черквата е затворена, защото покривът й е повреден и гредите се пукат. — Отец Андрю отново се разсмя. — Знам, че черквата трябва да е порта към рая, но не бива да го приемаме съвсем буквално.

Всички се засмяха на шегата на свещеника, сбогуваха се и продължиха нататък, преминаха по подвижния мост и стигнаха до замъка. Слуги поеха конете им, а един иконом ги заведе в уютна дневна на втория етаж, където сър Осуалд Бийчъм и дългунестият, мрачен Никълъс Ормистън, ги чакаха. Запознаха ги със сестра Идит и си размениха любезности, докато слуга разнасяше поднос чаши сладко бяло вино и блюдо със сушени, захаросани фурми. Когато насядаха около малката маса в далечния ъгъл на стаята, Александър поде първи:

— Сър Осуалд, ти си потомък на Мортимър, на човека, който пръв е предизвикал и унищожил стригоите.

Сър Осуалд провлачи крака и сведе поглед, за да скрие притеснението си.

— Това е нещо, за което не обичам да говоря — промърмори той. — Майка ми беше последната от рода Мортимър и беше много щастлива, че е приела името на баща ми.

— Не бъдете твърде сурови със сър Осуалд — намеси се прокторът. — Казаха ли ти, че аз също съм потомък на рода Мортимър? — Той се усмихна криво на шерифа. — Макар че родството ни е далечно.

Сестра Идит слушаше внимателно, с глава леко наведена встрани. Александър я гледаше озадачен. Тя беше стара и същевременно млада, далечна, дори свята. Можеше да говори като боец, имаше остър и практичен ум. Отец Андрю беше прав, тя виждаше по-добре и от надарените с най-остър взор. Заклинателката се обърна към Александър и се усмихна. Писарят забеляза колко бели и равни са зъбите й.

— Слушам, господин писар, и съм очарована. Кажи ми, сър Осуалд, разказваха ли се в семейството ти легенди за стригоите?

Бийчъм сви рамене.

— Няма нищо записано — отвърна той бавно. — Просто легенди и приказки, предавани устно от поколение на поколение. Те описваха сър Хюго като велик воин, защитник не само на Короната, но и на Църквата.

— Къде е погребан той? — попита сестра Идит.

— Бил е с нормански кръв и е притежавал земи от двете страни на Ламанша. Костите му са положени пред олтара в Каен в Нормандия.

Сестра Идит прошепна нещо под носа си. Александър беше сигурен, че каза „Тогава поне той е в безопасност“.

— Какви други легенди се разказваха? — попита заклинателката рязко.

Сър Осуалд подпря лакти на стола и се взря в тежките греди на тавана. Притеснението му беше очевидно за всички.

— Не бяха много — отвърна той колебливо. — Приличаха на кошмари, които едва-едва си спомняш. Знаехме за легендите за Стригоя и как сър Хюго унищожил кулата му. Понякога казваха, че това са само легенди, но друг път се усещаше страх от проклятието на стригоя, че ще се върне да потърси отмъщение.

— Има едно поверие — обади се прокторът, като погледна въпросително далечния си роднина. — Помниш ли, сър Осуалд?

— О, да! — Шерифът затвори очи и прехапа устни, сякаш се опитваше да си спомни. — Старо поверие на семейство Мортимър — промърмори той. — Сега си спомням, ето как беше. — Отвори очи. — „Мортимър, пази се, когато дяволът от старата кула дойде при скалата до новата кула.“ — Той сви рамене. — Само това е.

— И какво значи? — попита Александър. Шерифът отново сви рамене.

— Бог знае. Аз щях да ви кажа, ако знаех.

Заклинателката се беше обърнала към проктора и сякаш внимателно го изучаваше.

— Сър, ти доктор по теология ли си?

— Да, госпожо.

— Умел в логиката и философията? Ормистън се разсмя като момченце.

— Поне така казват! Някои ме хвалят, други ме критикуват. В Оксфорд има много знание, но малко милосърдие. Защо питаш?

Сега и заклинателката се усмихна.

— Сигурно ти е трудно да вярваш в дяволи и стригои, хора, които променят формата си и се хранят с човешка кръв.

Ормистън поклати глава.

— Когато бях по-млад — да — отвърна бавно той. — Но аз вярвам в силите на мрака. Иди в провинцията, госпожо, и ще откриеш, че онези, които ходят на черква в неделя, предишната нощ са танцували на лунна светлина и са принасяли жертви на Кернунос, Рогатия бог. — Ормистън се размърда в стола си. — Преди три години в същия този град аз председателствах процеса срещу студент, който беше изработил фигурата на съперника си от мас от обесен и я набучил с карфици.

— Тези неща се срещат — съгласи се Александър. Ормистън мрачно погледна към него.

— Но ние не го съдихме за това. Съдът искаше да знае защо краката на статуетката са били счупени същата сутрин, когато краката на съперника му били смазани от една каруца в Карфакс.

Прокторът се приведе напред и приближи лицето си до заклинателката, сякаш смяташе, че тя го вижда иззад покривалото си.

— Аз вярвам в злото, майко Идит. Сатаната може да се разхожда по уличките на Оксфорд, както и из огрените от луната мочурища.

Екзортистката се обърна към Бийчъм.

— А ти вярваш ли, сър Осуалд? Шерифът се смути.

— Майко Идит, аз съм служител на Короната. Преследвам престъпници. Залавям мошениците и беся убийците. Не знам какво означава стригои или поклонници на дявола. — Той разпери ръце. — За мен те са мръсни убийци.

Александър погледна скришом към заклинателката. Той имаше същите съмнения като шерифа и беше заинтригуван, че по-практичният му спътник, рицарят, не се беше усъмнил в онова, което сестра Идит им беше разказала предишната вечер.

— Мога само да кажа — каза заклинателката, — че имаме работа с убийци, но вярвате или не, те действат по заповедите на по-висши, зли сили. Те вярват, че човешките жертвоприношения и пиенето на човешка кръв помагат на злокобното им дело. Това са стригоите, които се преобразяват, и които някои наричат вампири.

Сър Осуалд се изправи.

— Каквито и да са — промърмори той, — отново са убили. По-добре елате да видите.

И като взе две от стенните факли, той подаде едната на сър Годфри и ги поведе надолу по тясна, вита стълба към подземията на замъка.

ПЕТА ГЛАВА

Шерифът освободи двамата войници, които пазеха пред ръждясалата врата на тъмницата. Отключи я и ги въведе в зловонна килия с висок таван, Мястото беше празно с изключение на две продълговати кутии, които лежаха на покрития с плочи под. Сестра Идит изхълца и остана до вратата, Александър усети отвращението й. Шерифът извърна лице и отвори капаците на двата импровизираш ковчега. Човешките останки в тях бяха отблъскващи. Ормистън веднага излезе от килията. Александър затвори очи, като се опитваше да контролира стомаха си. Сър Годфри пристъпи напред и погледна надолу. Гърлото на момичето беше прегризало и в тялото и не беше останала и капка кръв. Кожата й изглеждаше сива и бледа в светлината на трепкащата факла. Мъжът беше ужасно обезобразен, гърлото му също беше прерязано, но тялото му носеше странни белези, в плътта му имаше груби резки, сякаш някой се беше опитал да изреже еленови рога на гърдите и ръцете му.

— Видяхме достатъчно — промърмори сър Осуалд. — За Бога, човече!

Сър Годфри не можеше да откъсне погледа си. Беше виждал и по-страшни неща в битките из Нормандия, но това беше различно. Не му бе трудно да повярва в това, което беше разказала сестра Идит. Беше се срещал със злото и преди — във всичките му форми, но това беше нещо ново — умишлена, целенасочена злоба, убийство, извършено в името на някакъв древен ритуал.

— Затворете ги! — нареди сър Годфри. Той погледна към пребледнялото лице на Александър. — Не тук. Не можем да говорим тук.

Сър Осуалд заключи тъмницата и ги заведе отново във всекидневната, където нервно поръча на слугата да напълни чашите им.

Ормистън и Александър изглеждаха така, сякаш им се повдигаше. Ръката на сър Осуалд трепереше, докато раздаваше чашите с вино. Сестра Идит седеше като издялана от камък, устните й — тънки и безкръвни — бяха здраво стиснати.

— Защо смятате, че тези двамата, които видяхме, са били убити като другите? — попита Александър. — Разбрах, че не са били намерени в града.

— Не — отвърна шерифът, — в горите на север. Момичето било намерено близо до един брод. Същата група ловци открили и тялото на войника в клоните на един дъб.

— Знае ли се нещо особено за местата, където са били намерени? — попита сър Годфри.

— Бродът се използва от много хора, но блатото? Има легенди, че някога там са живели езически жреци, дълго преди римляните да дойдат.

— И как са го открили ловците?

— Не били те, а кучетата им. Надушили кръвта и ги завели право там.

— Казваш, че е бил войник — повтори Александър. — Но той е гол, както майка го е родила. Познаваше ли го, сър Осуалд?

— Да, познавам го — отвърна шерифът и се облегна назад. — Поне така си мислех. Дойде в замъка и се представи като Реджиналд Боуленг. Скиташе из страната и предлагаше услугите и меча си на онзи, който плаща най-добре. Твърдеше, че е служил под командата на някакъв известен френски благородник. Предложих му легло и надница на сержант и той прие. — Бийчъм сви рамене и погледна рицаря. — Познаваш този тип хора, нали, сър Годфри? Пътищата и улиците са пълни с такива. Скитат от замък на замък и предлагат услугите си. Изглеждаше способен, тих и усърден. Разбираше се с войниците от гарнизона, сякаш е бил роден тук и те изобщо не се съмняваха в него. Вчера бил изпратен до един от мелничарите в близкото село да разбере цената на житото и брашното.

— Каза, че си мислел, че го познаваш — прекъсна го сър Годфри.

— Да, да, така е. — Шерифът извади малко парче пергамент от портфейла си. — Почти по същото време, когато трупът му е бил донесен тук заедно с този на момичето, получих това известие от шерифа на Лондон за престъпника Жан Мабий. — Той размаха пергамента. — Според нея този Мабий е бил сержант в ордена на хоспиталиерите в Клеркънуел, близо до Лондон. Очевидно избягал оттам с кесия злато и по-важното, с ценна реликва, съдържаща парче от светия кръст. Описанието на Мабий съвпада с това на мъртвия Боуленг.

Сър Годфри въздъхна и се облегна назад.

— Предполагам, че сте претърсили багажа му?

— Да, направих го и не ми отне много време. Износено седло, чанта, пълна с боклуци, един кат дрехи, два стилета и празна кесия, но нито злато, нито реликва.

— Може ли да ги е скрил някъде? Сър Осуалд поклати глава.

— Помислих и за това. Никой не го е видял да прави нещо необичайно, а аз самият претърсих замъка. Познавам всяка тухла тук. Може да ги е заровил някъде — в полето или под някое дърво в гората. — Шерифът хвърли пергамента на масата. — Ще му отговоря, че Мабий е мъртъв, а златото и реликвата са изчезнали.

— Чакай! Чакай! — Сестра Идит вдигна бялата си ръка и се приведе към тях. — Имаме двама убити. Момичето е било намерено близо до брод. Това случвало ли се е и преди, сър Осуалд?

— Не, никога. Всички убийства ставаха в града.

— Но войникът — продължи заклинателката — не само е бил убит вън от града, но и използван като жертва в някакъв ритуал. — Тя млъкна и преплете пръстите на ръцете си.

— Какво намекваш, сестро Идит? — попита Александър.

— Използвай логиката си, писарю. Първо, никое от убийствата не е ставало извън града, а сега имаме цели две. Второ, войник, който е откраднал ценна реликва — предполагам, че е истинска, а не от онези, които предлагат продавачите на индулгенции из цялото кралство — е убит в същата гора с момичето. Трето, той е бил воин, нямаше лесно да се прости с живота. Следователно, смятам, че войникът е бил издебнат. Стригоите, убийците са го чакали. Горкото момиче просто не е имало късмет. Намирало се е на неподходящо място в неподходящ момент.

— Мислиш ли, че войникът е бил убит заради реликвата? Сестра Идит се засмя горчиво и поклати глава.

— Стригоите биха се бояли от такава реликва, както се боят от причастието. Не, ако войникът я е носел, щеше да бъде в безопасност. Te никога не биха го доближили. Мисля, че по един или друг начин той и реликвата, която е носил, са причинили вреда на убийците, затова са го наказали със смърт. — Тя поклати глава. — Не знам защо, как или кога. Но ако открием къде е скрил реликвата този нещастник, това може да ни заведе при убийците му. Сър Осуалд, имаш ли някаква следа?

— Само една — отвърна шерифът. — Мабий спеше с още няколко човека от стражата. Както казах, вещите му бяха малко и ги прегледах. Но над сламеника си беше издраскал на стената няколко думи, сякаш да му напомнят нещо. „Le chevalier d’outre mer“ — Рицарят от земите отвъд морето. — Сър Осуалд сви рамене. — Но какво значи това, остава загадка. Сега…

Отиде до вратата, прошепна нещо на капитана на стража та и се върна при тях.

— Ще ви покажа още нещо — съобщи той. — Затворения писар, брабантецът на име Ласкал. Това е студентът, откри близо до къщата, когато онези жени са били убити. Беше покрит с кръв, но твърди, че всичко, за което е виновен, е, че е пил твърде много ейл в кръчмата „Сърцето на врабчето“

— А ти какво мислиш, сър Осуалд? — попита рицарят.

— Ходих в колежа на Ласкал — прекъсна го прокторът. — Той не е от най-прилежните студенти в Оксфорд. Пияница и гръмогласник, който пренебрегва учението и по-често е пиян, отколкото трезвен. Идва от Дордрехт и е под покровителството на един от рицарите на кралицата, но води нормален живот, няма нищо необичайно около него.

— Трябва да го обесим! — отсече сър Осуалд. — Той не помни нищо. Откриха го близо до къщата, камата му липсваше, а целият беше покрит с кръв.

— Сър Осуалд, като шериф нямаш власт над него — прекъсна го прокторът. — Той трябва да бъде съден или от университета, или от Църквата18. Той е школар, макар и низш.

Шерифът издаде презрителен звук, но Александър разбра, че не иска да настоява. Във всеки случай разговорът стихна, когато вратата рязко се отвори и двама стражи блъснаха вътре безпомощния Ласкал, с оковани глезени и китки, в стаята.

Той не беше приятна гледка. Червендалестото му, покрито с брадавици лице беше небръснато и мръсно, очите — зачервени от безсъние, а омазаната му с кал коса — разрошена и щръкнала. По измачканите му дрехи още личаха кървави петна, смесени с онова, което беше повръщал и мръсотията от тъмницата, където беше лежал. Той погледна безмълвно мрачното лице на шерифа, падна на колене със сключени ръце и захленчи за милост на диалект, който Александър не можеше да разбере.

— Ти знаеш английски — обади се Ормистън. — Мастър Ласкал, обвинен си в много тежко престъпление.

— Невинен съм! — захленчи студентът. — Невинен съм! Ще се закълна в каквото искате! Ще докажа невинността си!

Александър стана, наведе се над затворника и го сграбчи за лакътя.

— Смелост! — прошепна той. — За Бога, човече, стани и отговаряй на въпросите!

— Това е моят съд! — отсече шерифът.

— Не, не е — намеси се тихо сър Годфри. — По този случай ние представляваме краля.

Когато Ласкал чу това, започна да трепери и отново щеше да падне на колене, ако Александър, присвил нос от отвратителната миризма на тялото му, не го беше задържал здраво за ръката. Сър Годфри се изправи и мушна Ласкал с пръст в гърдите.

— Ще те изслушам — каза той меко. — Ще ми кажеш истината и ако накрая реша, че си невинен, ще си тръгнеш оттук като свободен човек. Ако излъжеш, може всички кардинали в Рим да са ти роднини, но пак ще увиснеш на бесилката. — Хвана небръснатата брадичка на затворника между пръстите си и леко я стисна. — Сега, кажи ми истината.

Ласкал си пое дълбоко дъх.

— Преди две нощи отидох в кръчмата „Сърцето на врабчето“. Там има една слугиня, която обича млади студенти. — Ласкал облиза устните си. — Предлага услугите си безплатно. Но онази нощ не искаше да има нищо общо с мен, защото един от вашите млади благородници минаваше през Оксфорд. Затова седях сам и започнах да пия. При мен седна още един студент. Беше много добре облечен, кесията му беше пълна със сребро и каните ейл следваха една след друга. Помня, че излизах отвън, повръщах в помийната яма и се връщах за още. — Гласът му затихна.

— Какво стана после?

— После стражата ме срита в ребрата, изправи ме на крака и ми върза ръцете. Хвърлиха ме в тъмницата и ме обвиниха в някакво убийство. Бог знае защо! Камата ми я няма. — Ласкал примигна и се огледа. — Никого не съм убивал — изхленчи той. — Бог ми е свидетел, не знам откъде е тази кръв.

— А кой беше студентът, с когото пи? — попита меко заклинателката.

Ласкал се втренчи в нея. Ако рицарят с ястребово лице го плашеше, то тази сляпа жена с безизразно лице и снежнобяла коса го ужасяваше до смърт!

— За какво е всичко това? — изхленчи той и умоляващо погледна проктора. — Кои са тези хора? Защо трябва да ме разпитват кралските пълномощници?

Сър Годфри лекичко го потупа по бузата.

— Само отговори на въпросите — каза той.

— Не познавам студента. Беше нисък, с червеникава коса и добре избръснат.

— Каквито са хиляди студенти — отбеляза сухо Александър.

— Е — излая сър Осуалд, — ще го обесим ли?

— Чакайте! — Сестра Идит се изправи, без ничия помощ застана пред затворника и докосна лицето му. — Сър Осуалд — попита тя, — имате ли параклис тук?

— Разбира се!

— И в него държите нафора?

— Разбира се!

— Кажете на капелана да го донесе.

Сър Осуалд се канеше да протестира, но сър Годфри кимна, затова той побърза да се отзове.

В стаята се възцари тишина. Ласкал се размърдваше от време на време и се стараеше да гледа навсякъде, освен към тази странна, сляпа жена. Тя стоеше като статуя и дори не трепваше, докато Ласкал движеше ръцете и краката си, и я обгръщаше с мирис на престояла пот. Най-после сър Осуалд се върна, последван от свещеник с филон, който носеше малка дарохранителница.

— Ласкал — попита сестра Идит, — готов ли си да приемеш Светото причастие и да се закълнеш в него, че си невинен?

Младият студент кимна. Свещеникът се приближи, отвори дарохранителницата и вдигна малката бяла нафора.

— Ecce Corpus Christi — припя той. — Това е тялото Христово. Ласкал притвори очи, отметна глава и отвори уста. Свещеникът почти беше допрял нафората до езика му.

— Спрете! — Сестра Идит хвана китката на свещеника. — Съжалявам, отче, не исках да богохулствам. Но очевидно Ласкал не е в подходящо състояние, за да бъде причестен.

Свещеникът върна нафората в дарохранителницата, покри я с края на филона си и отстъпи. Сър Осуалд му прошепна, че е свободен.

— Защо направи всичко това? — попита сър Годфри. Сестра Идит потупа оковите около китките на Ласкал.

— Той не е стригои — прошепна тя, — нито убиец. Сър Осуалд, пратете го да се изкъпе и преоблече, дайте му топла храна в знак на милосърдие и го освободете.

Сър Годфри се присъедини към нея и след като промърмори благодарностите си и се закле, че ще запали хиляда свещи за сестра Идит, Ласкал беше изведен от стаята.

— Ако той беше от онези, които търсим — обясни заклинателната, преди някой да успее да я запита, — нямаше да може да се причести. Повярвайте, господа, щяхте да видите човек, обхванат от лудост, каквато не сте виждали. Всяко истински свято нещо отслабва силите им.

— Не мога да повярвам — промърмори Ормистън. Сестра Идит се разсмя.

— Така ли? Кажи ми, ако си извършил някое ужасно престъпление, можеш ли да се закълнеш в причастието, че си невинен? — Поклати глава и се върна на стола си. — Виждал ли си християните да дразнят евреи с парче свинско? Или християни, принудени да се отрекат от Христовия кръст? Не, не — прошепна тя и почука по слепоочието си. — Тук вътре, в зависимост от състоянието ти, действат ангели или демони.

— Какво ще правим? — отсече шерифът. — Да накараме всички в Оксфорд да се причестят публично?

Заклинателката се обърна към него.

— Може да се стигне и до това, сър Осуалд. Повярвай ми, като знам срещу какво се изправяме, може да стигнем и до там.

Малко по-късно сър Годфри и Александър, със сестра Идит, удобно настанена на седлото на коня си, напуснаха оксфордския замък. Излязоха извън голямата крепостна стена и тръгнаха по Нюуингтън Хол Стрийт. Пред хана на Трилок, където улицата се разширяваше, сър Годфри спря.

— Можем да обсъдим онова, което видяхме — промърмори той. Махна с ръка към студентите, учените и търговците, които се блъскаха край него. — Но Бог знае кой може да ни чуе. Къде да отидем?

Александър беше уморен и потри лицето си. Той би предпочел да се върне в манастира „Сейнт Ан“ не само за храна, питие и почивка, но за да види лейди Емили. Докато сър Годфри загрижено питаше заклинателката дали има нужда от нещо, Александър се загледа в стените на колежа „Сейнт Мери“ по-надолу по улицата. Сградата му напомни студенството му в Кембридж и за жизнерадостните и щастливи дни там.

„Не ми харесва тази работа — помисли си той. — Бог да ми е свидетел, не ми харесва!“ Той замислено си припомни времето в Кралския върховен съд, когато яздеше из Лондон, срещаше се с приятели в крайбрежните кръчми, участваше във взимането на важни решения и се наслаждаваше на това, че е толкова близък с високопоставените и могъщите в кралството. Изпита носталгия към спретнатите си стаи над магазина, близо до катедралата „Сейнт Пол“, книгите и ръкописите си и безгрижното ежедневие — утринна служба, закуска в някоя гостилница, тежка, но удовлетворителна работа, която включваше писане на писма и подпечатване на документи. Вечер посещаваше приятелите си или взимаха лодка надолу по реката към някой от дворците, където се възползваха от положението си на писари, за да се навечерят и позабавляват, без да бързат. Или, ако имаше настроение за това, се присъединяваше към хора на „Сейнт Пол“, докато пееха „Salve Regina“19.

Един просяк, молещ за милостиня, привлече вниманието му. Лицето му беше покрито с гниещи язви, той се опираше на стените на къщата и използваше парче дърво, което трябваше да замести липсващата част на крака му под коляното. Лицето му беше изкривено от болка и той хленчеше за милостиня, протегнал костеливата си ръка. Александър приближи и пусна едно пени в шепата му.

— Това ли е всичко? — попита просякът презрително. Александър му даде още една монета и мъжът отмина, без да го погледне или благодари.

„Всичко е ужасно — помисли си Александър, — отвратителните убийства, поклонниците на дявола, целият свят е полудял.“

— Александър!

Писарят вдигна поглед и се озърна. Сър Годфри, който държеше юздите на конете им, го гледаше странно.

— Александър, добре ли си?

„Не се ли вълнуваш? — помисли Александър като гледаше красивото, но строго лице на рицаря. — Не си ли уплашен? Нямаш ли дом и хора, които обичаш?“

Рицарят мрачно отвърна на погледа му.

— Александър Макбейн, да не си си изгубил ума? Трябва да продължим. Сестра Идит казва, че трябва да отидем в „Стейпълтън Хол“. Студентите, които изчезнаха оттам… — Рицарят гневно махна на Александър. — Хайде! — грубо каза той. — Размечтал си се като някаква млекарка!

Писарят преглътна гневния си отговор. Заклинателката се приведе от коня и нежно докосна косата му, лека и топла ласка — като майчина.

— Не се ядосвай, Александър — прошепна сестра Идит. — Всички сме изморени. Всички сме уплашени и колкото по-скоро приключим с този въпрос, толкова по-бързо ще можем да се приберем.

Александър кимна и хвана юздите на коня й. Със сър Годфри начело те тръгнаха по Чейн Лейн, завиха наляво при „Питър Хол“ и тръгнаха към „Стейпълтън Хол“. Влязоха в залата през страничния вход. Портиерът извика конярите да отведат конете им в конюшнята, после ги преведе през затревения двор покрай параклиса и библиотеката до покоите на ректора — в кулата Палмър. Там нямаше никой. Един прислужник им каза, че ректорът е в библиотеката, затова ги качиха още по-нагоре по тясното дървено стълбище. Денят се беше смрачил, облаците заплашваха с дъжд, затова дългото помещение на библиотеката беше осветено от свещи, поставени на ръба на колело, окачено на тавана. Маса, оградена с пейки от двете си страни, беше разположена в средата на стаята. Стените бяха покрити със шкафове, през чиито отворени врати се виждаха книги, подвързани в кожа и тъмен пергамент, здраво закрепени на местата си с вериги. Прислужникът ги остави там и затвори вратата зад себе си. Сестра Идит седна на един стол и сър Годфри застана до нея, докато Александър се разхождаше из прашната, мрачна стая.

— Харесва ли ви библиотеката ни?

Сърцето на Александър подскочи, когато една тъмна, забулена фигура се появи от сенките. Костелива ръка отметна качулката и разкри стоманеносива коса, откриваща високо чело, кожа с нездрав тен и лице, оживено от зелени очи и остър клюнест нос над тънките, безкръвни устни. Мъжът му протегна ръка.

— Томас Уейкман — обяви той — ректор и ковчежник на „Стейпълтън Хол“.

Александър се насили да се усмихне и представи себе си и спътниците си. Ректорът любопитно се взря в сестра Идит. Той отмина сър Годфри с проблясък на презрение, сякаш всеки човек, който носи оръжие, не заслужаваше вниманието му, после му обърна гръб с горчива усмивка.

— Мастър Макбейн, очаквахме те. Проктор Ормистън ми обясни защо ще дойдеш. Ти — хвърли поглед през рамо — и спътниците ти.

Сър Годфри потупа ръката на сестра Идит.

— Не говори — промърмори той.

— Не е нужно да ме молиш втори път — прошепна му тя в отговор.

Сър Годфри прекоси библиотеката и побутна лекичко Уейкман, за да се обърне към него.

— Да, трябваше да ни очаквате. Имам пълномощия от краля.

Уейкман отстъпи и част от арогантността изчезна от лицето му.

— Въпросите ни са лесни — продължи сър Годфри. — Няколко студенти, които са живели и учили тук, са изчезнали без следа и обяснение. Защо?

— Не знам — отвърна сприхаво Уейкман. — Ние направихме собствено издирване. Потърсихме съвет и от шерифа, и от проктора. — Той присви костеливите си рамене. — Но те бяха изчезнали.

Сър Годфри беше сигурен, че ректорът отново се кани да му обърне гръб.

— Господин Уейкман! — възкликна той. — Разбирам, че си зает, но аз също си имам работа. Упълномощени сме от краля, затова ще стоиш тук и ще отговориш на въпросите ни.

Уейкман погледна лукаво Александър, облиза устните си и реши, че благоразумието е по-ценно от смелостта. Той се опря на масата и скръсти ръце.

— Да, сър, студенти от тази зала изчезнаха. Не намерихме и следа от тях, но между тях е имало връзка. Te са били членове на тайно общество, които се наричат Luminosi, Просветлените, преведе той снизходително. — Както знае мастър Макбейн, Оксфорд и Кембридж гъмжат от подобни общества. Това са млади мъже, които търсят тайното знание — философския камък, мистериите на алхимията, кабалистичните творения на, хора като Роджър Бейкън. Мога да изброя поне трийсет такива общества в двата града, които съществуват в момента. — Той седна върху масата. — Прав съм, нали, мастър Макбейн?

— Така е — усмихна се Александър. — Когато бях в Кембридж, членувах в група, наречена Scelerati или Грешниците. Търсехме по-различни знания.

— Навярно — намеси се сър Годфри — членовете на тази група, приятелите на изчезналите студенти, все още учат тук.

— Бих искал да си прав — отвърна Уейкман, — но те бяха малка, самостоятелна група, доста изолирана. Присъстваха на лекциите в колежа и на диспутите тук, в залата. Не буйстваха, не се напиваха, затова ги бяхме оставили на мира.

— А вещите им? — попита Александър.

— Нищо особено — отвърна Уейкман. — Пера, някоя и друга книга, дрехи, броеници. Всичко върнахме на семействата им.

— Намерихте ли нещо особено?

— Да, намерих. У всеки имаше писма, малки парченца пергамент, подписани от шерифа и проктор Ормистън. Тези от шерифа им даваха право да излизат през градските врати след вечерната камбана.

— А тези от проктор Ормистън?

— Разрешително да четат в университетската библиотека. Сър Годфри погледна към Александър.

— Странно — рязко произнесе сестра Идит. — Нито шерифът, нито прокторът ни казаха това.

— Е — Уейкман хвана широките ръкави на тогата си, — не мога да ви кажа нищо повече, господа. — Той се изправи и сви устни.

Сър Годфри и Александър му благодариха колкото можаха по-учтиво, помогнаха на сестра Идит да се изправи, излязоха от библиотеката и пресякоха през мократа трева към главния вход. Небето беше станало по-тъмно. Денят клонеше към края си. Студен, хапещ вятър жулеше лицата им и вкочани пръстите им, докато тропаха с крака и чакаха портиерът да им доведе конете.

— Всички учени ли са толкова любезни? — избоботи сър Годфри. — За Бога, Александър, човек би помислил, че сме от Инквизицията.

— За хора като Уейкман сте такива — отвърна рязко сестра Идит. — Това е Оксфорд, сър рицарю, където не обичат външна намеса.

Конярите доведоха конете им и те излязоха на улицата. Щяха да тръгнат, когато червенокосият портиер, който ги беше завел в кулата Палмър изведнъж се промъкна през портата и хвана Александър за наметката.

— Моля ви! — изсъска той, а очите му бяха зачервени и влажни. — Аз прислужвах на студентите. Не знам друго, освен че…

— Освен какво? — попита Александър и се наведе към него.

— Ходеха в „Митрата“. Питайте за прислужницата Летисия. Тя познаваше брабантеца. Може би знае още нещо.

И преди Александър да му зададе други въпроси, мъжът се обърна и се шмугна обратно в двора.

— Става все по-странно — отбеляза сър Годфри, докато ги водеше през смрачения Търл. — „Митрата“ е в Карфакс, нали? — Той погледна Александър през рамо.

Писарят кимна.

— Тогава ще отидем там. Да се надяваме, че няма да завали.

Те се изкачиха по улицата, без да забележат забулената фигура, която се взираше с тях от последния етаж на една от близките къщи. Мъжът отвори разнебитения дървен прозорец, покрит с мазен пергамент. Протегна врат, за да види как двамата мъже и майка Едит, която яздеше след тях, си проправят път през вечерната тълпа към Хай Стрийт. Очите на мъжа, черни като прилепово крило, бяха студени и твърди. Той ги наблюдаваше като змия плячката си, със стиснати устни, като от време на време подсвиркваше тихичко мелодия, чута в някоя от кръчмите.

— Тръгнаха — прошепна той на друга забулена фигура, която седеше на стол в далечния ъгъл на празната, плесенясала стая. — Говориха с Уейкман, но той е толкова невеж и арогантен, че не им е казал нищо. Но слугата може да им бъде полезен. Да го убием ли?

— Не — отвърна другият. — Защо да ловим дребна риба, когато в езерото има такава тлъста щука?

— Опасни ли са? — попита фигурата при прозореца.

— Да. Рицарят е убиец, един от най-добрите бойци на краля. Той е безмилостен, с чувство за дълг, каквото рядко се среща.

— Ами Макбейн?

— Придворен самохвалко и конте. Или се преструва на такъв. Но умът му е остър като бръснач. Той прилича на рицаря, но няма неговата смелост.

Мъжът затвори прозореца и погледна към забуления си в черно господар.

— Това е жената, нали? Седналият кимна.

— Лицемерна и опасна кучка! — злобно каза той. — Рано или късно и по-скоро рано, отколкото късно, тя ще надуши нещо — реликвата, смъртта на войника — и ще свърже нещата.

— Какво ще правим?

Господарят си пое дъх през процепа на маската.

— Нашият водач скоро ще бъде тук. Затова, нека известно време ги избягваме. Ако продължат да напредват в диренето, ще убием всички!

ШЕСТА ГЛАВА

„Митрата“ беше претъпкана със студенти и търговци. Рогозките на пода се бяха превърнали в кална каша под краката на потните слуги и слугини, които носеха подноси с месо от близката гостилница. Момчета разнасяха кани, халби и гарафи с пенлива бира или високи чаши с вино. В един ъгъл петима студенти пееха весела песничка. Александър се усмихна, когато се заслуша в думите. Текстът беше на латински, но песента бе непристойна закачка с дъщерята на кмета на Оксфорд и обширно обобщение за оксфордските жени като цяло. За щастие търговците, седнали наоколо, не разбираха обидите, които усмихнатите студенти сипеха. Те бяха заети да пълнят коремите си и да обсъждат търговията през деня. Наоколо се трупаха просяци и Александър забеляза оня, когото беше видял през деня. Две проститутки с уморен вид си търсеха работа, но лицата им бяха толкова наплескани с грим, а застиналите усмивки разкриваха такива черни зъби, че едва ли щяха да си намерят клиентела тази нощ. Александър им се усмихна и им хвърли по монета. Те ги сграбчиха, без да му благодарят и си пробиха път към големите бъчви с бира, където собственикът приемаше поръчките за говеждото, което се печеше зад него в кухнята. Както бяха притиснати от всички страни, със сестра Идит между тях, Александър видя, че сър Годфри бързо губи търпение — ръката му беше вече на меча. Писарят сграбчи една от прислужниците.

— Летисия? — извика той в лицето й. Момичето поклати глава.

— Не е тук! — извика то. — Няма да дойде преди камбаната за вечерня. Има си друга работа.

— В името на Бога! — изкрещя сър Годфри на Александър, надвиквайки гюрултията. — Наеми стая!

Александър го послуша и потният ханджия с мръсна престилка ги заведе по доста разклатено дървено стълбище в малка, варосана стаичка над кръчмата. Беше гола, неприветлива и не много чиста стая, но поне беше тихо и ужасният шум отдолу звучеше като непрестанно жужене. Поръчаха си ейл, хляб, сушено месо и лучена яхния. Сестра Идит едва чоплеше храната си, но сър Годфри и Александър хапнаха с удоволствие.

— Нищо не възбужда по-добре апетита — отбеляза кисело сър Годфри — от обиколката по улиците на Оксфорд.

— Но заслужаваше ли си? — попита Александър. — Сестра Идит, уморена ли си?

— Объркана — усмихна се тя, — много объркана. Да видим, господин писарю, какво научихме. Първо, има легенди, че преди стотици години водач на стригоите е построил тук кула и опустошавал околността. Той и последователите му били унищожени от сър Хюго Мортимър, прародител на добрия ни шериф, сър Осуалд Бийчъм. Нещо повече, ако се вярва на това, което чухме сутринта, в жилите на Ормистън също тече кръвта на Мортимър. Второ, водачът на стригоите очевидно се е появил отново, намерил си е последователи и е извършил ужасни убийства в града. Друго?

— Студентите — обади се сър Годфри, като отлепи халбата от устните си.

— Да, трето, група студенти от „Стейпълтън Хол“, които се наричали „просветлените“, изчезнали без следа. Никой не знае нищо за тях. Но още по-странно е — продължи сестра Идит, — че тези хора са изчезнали един по един, но никой от групата не е подал оплакване или възражение пред властите.

— Не сме много сигурни — прекъсна я сър Годфри. — Ректор Уейкман не ни помогна много, а Ормистън и Бийчъм можеха да бъдат по-откровени. Сигурно им се е видяло странно, че всички изчезнали студенти са искали разрешение да не спазват вечерния час и да посещават университетската библиотека. Смятам да ги разпитам за това. — Той се усмихна извинително. — Но, сестра Идит, аз те прекъснах.

— Четвърто — продължи заклинателката, — убийците нападат нощем. Могат да избият цяло семейство, без да събудят съседите или да бъдат забелязани от стражата и по всичко личи, че жертвите сами са ги пускали вътре. Мастър Макбейн, кого бихте поканили в жилището си посред нощ?

— Монахиня!

Сестра Идит се разсмя.

— Но каква работа би имала тя из тесните улички на Оксфорд след вечерния час?

— Кралски служител — предположи сър Годфри. — Някой с власт. Човек, който има право да влезе у дома ти.

— Може би — отвърна сестра Идит. — Но какво още знаем?

— Пето — каза Александър, — имаме странната случка в тринитарианския манастир. Трябва да отидем там.

— Да, трябва — прошепна сестра Идит. — Съществува проблемът със загадъчната смърт на абат Самсън, а не бива да забравяме, че манастирът е построен на мястото, където е била кулата на стригоите.

— Шесто — допълни сър Годфри, — имаме загадъчната случка с войника от ордена на хоспиталиерите. Защо е бил убит? Умишлено ли са го издебнали в горите край града? Къде е скрил ценната реликва? И какво означават думите Le chevalier d’outre mer?

— Шшшт! — Сестра Идит се изправи. Тя почувства как сърцето й спира и тилът й настръхва от страх.

— Сестра Идит, какво има?

Жената трепна и кръстоса ръце пред гърдите си. Почувства, че гърлото й е свито и устата — пресъхнала.

— Чух някакъв шум. — Тя стисна китката на Александър. — Мастър Макбейн, угодете на старицата, погледнете навън!

Александър погледна дървените капаци, напрегнал слух да долови някакъв шум, освен боботенето от кръчмата.

— Няма нищо — прошепна той. — Вятърът се е усилил, това е всичко.

Сър Годфри стана и отиде до прозореца. Отвори капаците и се загледа в мръсната калдъръмена улица пред кръчмата. Забеляза светлината, която се процеждаше през полуотворената врата и огромната, напукана табела, която скърцаше на веригите. Огледа се вдясно и вляво. Студеният бриз погали лицето му и разроши косата му.

— Тук няма нищо — обяви той, но беше неспокоен. Изпитваше същия прилив на възбуда в стомаха, същото напрежение във врата и раменете, както когато във Франция беше излязъл през нощта да разузнае позицията на французите и знаеше, че техните постове го дебнат в мрака. Отново погледна надолу. Двама студенти завиха зад ъгъла, пеейки пиянска песен. Те спряха и му помахаха. Сър Годфри въздъхна и затвори капаците. Долу на улицата двамата студенти бързо изтрезняха и изчезнаха в мрака, докато горе, върху наклонения покрив на кръчмата, забулената в черно фигура се усмихна на късмета си. Той премина по ръба и ловко като котка прескочи на покрива на съседната къща.

В стаята сестра Идит се отпусна.

— Каквото и да беше това — прошепна тя — вече го няма.

— Кажи ми, госпожо — каза Александър, — ти си жена с невероятна духовна сила. С душата си ли гледаш?

— Не, Александър — отвърна тя, — така говорят хората. Аз съм само прашинка в Божията ръка. Каквото правя, го правя в Негово име.

Александър направи гримаса.

— Питам те — продължи той със запъване — дали тези стригои са от плът и кръв?

Заклинателката кимна.

— Но могъщите реликви намаляват силата им, мечът ги убива, а огънят ги унищожава?

— Да, трябва да има огън. Помни това, което ти казах, Александър. Ако ги убиеш, духовете им просто влизат в телата на други като тях и ги засилват. Трябва да бъдат изкоренени като плевели и хвърлени в сърцето на огъня. Извинявай, ти имаше и друг въпрос.

— Да, и ще го задам направо. Можеш ли да почувстваш тези стригои? Ако се движиш из тълпа, можеш ли да ги разпознаеш?

— Не, те се укриват добре, но може би бих успяла, ако знам къде да търся. Спомням си, че веднъж — продължи тя, — в един френски град, вече не си спомням името му, през градския площад водеха един осъден убиец, за да го екзекутират. По същото време и аз минавах оттам. Изпитах невероятен ужас, толкова силен, че припаднах.

— Искаш да кажеш — попита любопитно сър Годфри, — че тези стригои се скитат из цяла Европа?

— Да, сър Годфри, има различни видове обсебване от дявола, но това е най-лошото. Сигурна съм, че престъпникът, който умря на онзи площад, беше стригои. Понякога действат сами, макар че са по-силни, когато са цяло сборище и имат водач. Ако е сам, стригоят лесно може да бъде разкрит, но една умно ръководена група от привидно безобидни хора, чиито членове взаимно се пазят, може да просъществува години, без да бъде открита. — Сестра Идит въздъхна и потърка ръцете си. — Да, понякога мога да доловя злото на стригоите, но те трябва да се разкрият. — Усмихна се. — Нямам тайна сила. Всеки добър човек би се чувствал неловко в тяхно присъствие. — Тя млъкна, защото на вратата силно се почука и червендалестият кръчмар се втурна вътре, стиснал за китката момиче с изпито лице.

— Това е Летисия — обяви той. — Но тя не може да стои дълго при вас. — Той намигна на сър Годфри. — Тук е малко студено, кой е оставил капаците отворени?

Рицарят посочи голямата дебела свещ.

— Аз. Тази свещ мирише ужасно.

— Че какво й има? — попита кръчмарят. — Това си е чиста свинска лой. — Посочи прозореца в края на стаята, който нямаше капаци, а беше покрит с малки парчета стъкло. Няма много кръчми, които могат да се похвалят със стъклени прозорци. Не сте се опитвали да отворите онзи, нали?

Сър Годфри уморено поклати глава.

— Добре — изръмжа кръчмарят, — защото можеше да падне навън.

Александър извади монета от кесията си и с усмивка я сложи в ръката на кръчмаря.

— Благодаря ти — каза той. — Остави Летисия тук. — Усмивката му се разшири, когато погледна слабото, разтревожено лице на Летисия. — Не се тревожи — каза й писарят кротко и придърпа един стол.

Ханджията се измъкна от стаята и тресна вратата след се си. Летисия седеше и ги оглеждаше. Писарят изглеждаше дружелюбен, но мрачното лице на сър Годфри и странната старица с бяла коса и превръзка на очите я плашеха.

— Какво искате! — избухна гневно Летисия, за да скрие страха си.

Александър нежно докосна ръката й.

— Просто да ти зададем няколко въпроса.

— Нищо лошо не съм направила — протестира тя. — Аз съм почтено момиче, което си изкарва прехраната с много труд.

— Какво стана с брабантеца? — попита Александър. — Няма го.

— Знаем — настоя внимателно Александър, — но той е бил мил с теб.

Момичето изтегли една хлабава нишка от тънката си дреха, после леко поглади мазната си кестенява коса.

— Купуваше ми подаръци — каза тя свенливо. Погледна ги изпод мигли. — Искате да знаете къде е отишъл? — Поклати глава. — Не знам.

— Не. Искаме да знаем за приятелите му. Наричали се „просветлените“. Не беше ли Удо разтревожен, когато изчезнаха?

— О, не. Той каза, че са ги изпратили на различни места из страната с някаква тайнствена мисия. Съобщи ми, че и той може би ще замине.

— Кой ги е изпратил?

— Някой, когото наричаха паз…

— Пазачът?

— Не, нещо подобно, пази…

— Госпожо — каза Александър в настъпилото мълчание, — портиерът ни каза, че цял ден ни чакаш.

— Да, исках да ви видя — отвърна майка Констанс. — Не заради задачата ви, а заради лейди Емили де Виър. Ще се постарая да бъда много точна. Лейди Емили не е такава, каквато изглежда. — Майка Констанс проследи как един пън се разчупи във фонтан от червени искри. — Тя е сираче, повереница на краля и богата наследница, но не е толкова наивна и безпомощна, колкото изглежда. Зад хубавичкото й лице се крие ум, на който би завидял всеки кралски писар, и силна воля. Тя може да бъде не само упорита, но своенравна и твърдоглава, както имах нещастието да се уверя. Избра този манастир, защото е близо до земите й. Настоява за редовни посещения и отчети от управителите им. Върти дори краля на малкото си пръстче, макар че според мен, това не е трудно. Нашият благороден Едуард, Бог да го благослови, може да устои на всичко, освен на някое хубавичко личице. — Майка Констанс отпи от чашата си. — За толкова млада жена лейди Емили си е спечелила множество привилегии. Тя не само ще получи земите си, когато навърши пълнолетие, но е накарала краля да й обещае, че ще се омъжи по любов, а няма да бъде част от някой договор. — Игуменката се покашля. — Тя е свенлива, но това е нейната броня или щит пред света. Майка й умряла млада, а баща й бил убит пред очите й на някакъв турнир край Осни. Конят му го повлякъл и когато лекарите се добрали до него, той бил целият в ужасни рани. Умрял в страшна агония, на която лейди Емили присъствала. Това също е наскърбило душата й.

— Благодаря, че ни каза това — обади се сър Годфри и се усмихна смутено на Александър. — Но какво ни засяга то?

— Сър рицарю — отсече майка Констанс, — аз може да съм девица, посветена на Бога, невинна, когато стане дума за копнежа на плътта и светските изкушения, но понякога съм лукава като змия. — Тя се разсмя. — Да говорим направо и да не се лъжем. Лейди Емили е красива млада жена. Вие и двамата сте покорени от нея, нали?

Двамата мъже сконфузено се загледаха в огъня.

— Бог да ни пази от мъже! — въздъхна тя. — Толкова храбри в битка и толкова невинни в любовта.

— Много сте права! — изръмжа сър Годфри. — Всеки мъж би се влюбил в лейди Емили.

— О! — Майка Констанс нагласи ръкавите на дрехата си. — Но да минем към същността на нещата. Лейди Емили също е впечатлена от вас двамата. И това предизвиква големи промени в плановете й.

— Тя ли го каза? — Сър Годфри се наруга наум, осъзнал, че звучи като влюбен оръженосец.

Игуменката се усмихна сухо.

— Не направо. Но това, което виждам, и малкото думи, които ми каза, са ми достатъчни — без да е нужно да съм голям мъдрец.

Александър се разтопи от удоволствие и усмихнат се взря в огъня. Мразеше работата, която го доведе в Оксфорд, но когато я свършеше, как щеше да запази вниманието на лейди Емили? Лицето му се помрачи, когато осъзна думите на игуменката. Той погледна през огъня към сър Годфри и с ужас видя хладния, пресметлив израз в очите му. „Ние сме съперници, помисли Александър. Бог знае как ще свърши това.“

Сър Годфри мислеше почти същото. Съжаляваше, че приятелството му с ироничния, язвителен писар може да премине в люта вражда, но беше напълно решен. Той, който смяташе, че любовта у него е мъртва, сега страстно обичаше лейди Емили.

— Чета мислите ви — промърмори игуменката. Хвана сребърната верижка около шията си и я поднесе към двамата мъже. — Закълнете се — настоя тя, — закълнете се в това разпятие, че няма да се карате за лейди Емили. Поне докато не приключите мисията си.

Двамата мъже я погледнаха. Лицето й беше сурово. Искаше й се да ги заплаши, че ще отпрати младата жена, но какъв смисъл имаше от клетва, дадена под принуда? Лицето й се смекчи.

— Моля ви — каза тя. — В името на Христовата любов. Заради мен! Заради жертвите на ужасните убийци! Закълнете се във верността си към краля и Църквата.

Ръцете на мъжете се протегнаха към разпятието.

— Заклевам се — обяви сър Годфри.

— Аз също — добави Александър. Майка Констанс пусна разпятието.

— Добре, тогава тази вечер ще вечеряте с мен. Вие, сестра Идит и, разбира се, лейди Емили.

В килията си сестра Идит внимателно изми праха от лицето и ръцете си. Върза отново копринената превръзка около очите си и коленичи пред разпятието.

— Отново ги срещнах — прошепна тя. — Бяха там, Господи, тази вечер. Някъде около онази кръчма. — Потръпна и обърна Незрящите си очи към лицето на Спасителя. — Но имаше и нещо друго. Какво беше то, Боже? — Отпусна се на пети и умът й се понесе като перце на вятъра. Съзнанието й се изпълни с шумовете и миризмата от града, със сладкия мирис на пергамент от библиотеката на „Стейпълтън Хол“, с чувството на ужас в малката стаичка над кръчмата и предчувствието… Сърцето й прескочи. Тя стана бързо и тревожно прехапа устни.

— О, Господи! — започна да се моли. — О, не! — Беше си припомнила предчувствието, което я обхвана за няколко секунди, когато Летисия отказа да говори.

— Отпуснах ръката си — каза сестра Идит на високите варосани стени. — Отпуснах ръката си и тя докосна тази на Макбейн. Ръцете му са топли, меки и ловки, но за няколко секунди — прошепна тя — ръката на Макбейн беше студена и твърда като лед.

В своите покои майка Констанс настоя да напълни отново чашите на гостите си, за да полеят клетвата, която бяха дали, когато внезапно една послушница с развят воал се втурна в стаята, без да почука.

— Майко игуменке! Майко игуменка! Трябва да дойдеш! Ела веднага!

Констанс се изправи.

— За Бога, жено! — каза тя рязко. — Какво е станало? Да не би французите да ни нападат? Или кралят е пристигнал? Сестро Вероника! Защо не си на работа в болницата?

— Бях там — задъхваше се пребледнялата послушница. — После отидох на гробището да сложа цветя на гроба на сестра Рихолда. — Тя замлъкна с отворена уста, а след това изпелтечи: — Не мога да го кажа. Трябва да дойдете. Майко, трябва да дойдеш, и гостите ти също!

Майка Констанс взе наметката си и спокойно запали две свещи. Даде едната на монахинята и, следвана от рицаря и писаря, излезе от манастира в студената тъмнина, заобиколи черквата и влезе в гробището. Тук беше мрачно. Нощният вятър шумолеше в търкаляше сухите есенни листа по мократа трева. Дървените кръстове скърцаха и се клатеха в гнездата си.

Александър се огледа и потръпна. Изруга, когато една сова се спусна надолу и почти докосна лицата им, преследвайки някакво дребно животинче в ъгъла на гробището. Видя как призрачните крила потрепват, птицата връхлетя, чу се тънък писък и нощният хищник изчезна в тъмните клони на едно дърво. Сестра Вероника го изпревари и спря в средата на гробището, където имаше голям келтски кръст, изработен от дърво. Малък каменен олтар се намираше под него и пред олтара Александър видя три обърнати кръста. Сестра Вероника ги посочи, после се извърна. Сър Годфри взе една от свещите и се наведе, а Александър го последва. Те гледаха с изстинали сърца смразяващата гледка, като се опитваха да не обръщат внимание на виковете и въздишките на игуменката.

— Кой може да го е направил! — изсъска майка Констанс! — Що за зловеща шега!

— Три кръста — каза замислено сър Годфри.

Той извади единия от земята и го сложи легнал. Извади камата си и освободи мъртвия прилеп, прикован към средата на разпятието. После заличи името си от него.

— Три кръста — прошепна той. — Всеки с прикован на него прилеп и издълбани имената ни — сър Годфри Ийвсдън, Александър Макбейн и сестра Идит Моън.

Той се изправи и събори с крак двата други кръста. Като се опитваше да обуздае гнева си, ги нареди един върху друг.

— Майко Констанс?

— Да, сър Годфри.

— Накарай да ги полеят с масло и веднага да ги изгорят. Игуменката кимна към монахинята.

— Направи го! — заповяда тя тихо. — И то веднага! Вземи някой прислужник от кухнята да ти помогне.

После майка Констанс поведе гостите си обратно към уютните си покои.

— Кой е направил това? — попита тя, като тръшна вратата след себе си. — Да не е някаква студентска шега?

— Не. — Сър Годфри се протегна към огнището и отпи от виното си, загледан в огъня. Погледна през рамо към пребледнелия писар. — Започва се. Научихме мелодията, запомнихме стъпките и сега танцът на смъртта ще започне. Сестра Идит е права — стригоите знаят, че сме в Оксфорд и ни изпратиха първото си предупреждение.

Двамата мъже се върнаха в стаите си, след като обещаха да не споменават на никого за случилото се. Измиха се и се преоблякоха и всеки се погрижи за тоалета си, докато един послушник не дойде да ги покани в уютната трапезария на игуменката — малка зала с издигнат подиум под балдахин в синьо и златно. Майка Констанс седеше между сестра Идит и лейди Емили, а двамата мъже бяха срещу тях. Отначало разговорът беше официален и Александър се убеди, че сестра Идит знае, че има нещо нередно. Но двамата мъже виждаха само Емили, която изглеждаше възхитително с белия си воал, прикрепен със златна диадема и роклята в златисто и синьо, поръбена със скъпа самурена кожа. Всяко нейно движение беше изтънчено и двамата долавяха силния й парфюм с аромат на мускус и уханни билки. Тя им хвърляше закачливи погледи и майка Идит с мъка прикриваше усмивката си. „Истинска кокетка — помисли си заклинателката, — стоманено острие, скрито в кадифена ножница. Харесва и двамата мъже и смята да ги разиграва, както си иска.“ Сестра Идит слушаше с половин ухо вежливия разговор. Надяваше се, че тази хубава девица няма да пробуди ревност между мъжете, които самата тя тайно харесваше. „Добри хора са — помисли си тя. — Имат своите страсти и слабости, но са чисти в сърцата си, добронамерени, силни и смели.“

Александър забеляза, че заклинателката не яде, а само си играе с малкото бяло хлебче, което беше разчупила на сребърния поднос пред нея. Той колебливо откъсна поглед от Емили.

— Сестра Идит, много си мълчалива.

— Извинявай, писарю, но бях се замислила.

— За какво? — подразни я Александър, като се наслаждаваше на сладката усмивка на Емили. — За посещението в Оксфорд или за други пътувания? Пътувала си повече от всички тук.

Сестра Идит разбра намека и се впусна в описателно сравнение на Оксфордския университет с тези в Падуа и Генуа. Майка Констанс, която беше преодоляла потреса си от богохулството на гробището, въздъхна с облекчение и направи знак на прислужника да сервира чудесните ястия, които беше поръчала. Тя следеше чашите на рицаря и на писаря да са винаги пълни и гледаше как виното, вкусната храна, присъствието на хубавата жена и остроумните анекдоти на заклинателката вършат своето и заличават ужасите, преживени през деня. Яденето беше разкошно — печен лебед, бифтеци в сос от карамел, черен пипер, джинджифил и канела, и салата, подправена с билки и пюре от варени зеленчуци, малки бели хлебчета, агнешко с чесън и розмарин, грах и лук и за десерт — борови семки с мед.

Майка Констанс погледна към гостите си, доволна, че вечерята е била успешна и в подходящ момент обяви, че се оттегля. Остави гостите си да си бъбрят. Дори сестра Идит се смееше на разказа на Макбейн как се опитвал да пише с невидимо мастило. Майка Констанс благодари на готвачката и кухненските прислужници и се върна в покоите си. Огънят беше разпален, а каната отново напълнена с вино и сложена до огнището. Игуменката коленичи на молитвеното столче, запали две големи свещи, закрепени в железни скоби от двете му срани и започна да се моли. Тя тихичко изпя един псалм и си помисли, че сънува, когато чу да викат името й.

— Констанс! Констанс! Констанс, отвори прозореца! Игуменката замръзна, повдигнала ръка към устата си. От дълги години никой не я беше наричал само с това име, откакто беше момиче в имението на баща си и другите деца идваха да я викат за игра.

— Констанс! Констанс!

Игуменката се забърза към прозореца, разтвори капаците и се взря в тъмнината. Близо до входната алея светеше факел, но светлината му беше недостатъчна, за да види кой я вика.

— Констанс!

Гласът идваше много по-отблизо. Тя почувства как бръшлянът се раздвижва. Погледна първо надясно, а после под себе си и видя фигурите, облечени изцяло в черно, с очертани в черно очи и ухилени усти върху бледите лица. „Това е кошмар“ — помисли си тя и извърна очи. Но когато погледна отново, те още бяха там — четири-пет фигури, висящи като черни прилепи из бръшляна й се усмихваха. Майка Констанс захлопна капаците и с писък се втурна към вратата.