Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ПЪРВА ГЛАВА

В тринитарианския манастир цареше пълен хаос. Помощник-приорът, млад мъж на име Роджър, ги посрещна в малката къща за гости. Той беше изпаднал в паника и непрекъснато повтаряше: „Какво мога да направя? Какво мога да направя?“

— Можеш да запазиш смелост — изръмжа сър Годфри. — Сега ми кажи какво стана.

— Когато би камбаната за утринна молитва — отвърна монахът — ние се събрахме в черквата за богослужение. Едва тогава забелязах, че приор Едмънд липсва. Помислих, че е болен, но послушниците, които изпратих да го повикат, се върнаха да кажат, че стаята му е празна, а вратата — полуотворена. Затова наредих да претърсят манастира. По-добре елате с мен.

Той ги преведе през манастирския двор и залата на съвета. Сестра Идит спря пред вратата и завъртя глава. Макбейн видя, че ръцете й треперят и я подкрепи.

— Добре ли си, сестро Идит?

— Такова зло — прошепна тя. — Отишло си е, но миризмата остава, миризмата на разложение. Дъхът на злото продължава да се носи из въздуха.

— За какво бръщолеви тя? — попита тревожно помощник-приорът.

— Тя не бръщолеви — изръмжа Макбейн. — За Бога, не си ли чувал легендите за това място?

Младежът измънка някакво извинение.

— Мислех, че са приказки за деца. Чували сме за тайните проходи и помещения, но до тази сутрин…

Гласът му заглъхна и той посочи към края на залата, където тайната врата още стоеше отворена. По пътя към нея се спря, за да запали няколко свещи, после ги поведе по стъпалата към тайното подземие. Когато слязоха долу, сър Годфри извади меча си, защото дори той усети враждебността, която се излъчваше от празната стая. Колебанието на помощник-приора се засили, а Макбейн имаше неудържимо желание да побегне обратно по стълбите — далеч от това ужасно място. Но сестра Идит си възвърна самообладанието.

— Злото си е отишло — прошепна тя. — Сър Годфри, тук има ковчег, нали? Заведи ме при него.

Отидоха до обкования с олово дъбов сандък по средата на стаята. От двете му страни лежаха счупени вериги, а златотканият брокат, върху който беше лежал трупът, беше смачкан на пода.

— Опиши ми го — нареди заклинателката.

Сър Годфри го направи, като прекъсваше от време на време и оглеждаше ъглите на помещението, обезпокоен, че част от злокобното присъствие още броди там, готово да го нападне.

— Няма ли разложени останки? — попита сестра Идит.

— Нищо, милейди.

— Това доказва нещата, които ви казах — извика тя. — Онзи, който е бил затворен тук, е бил един от Неживите, Господар-стригой. Сега той е на свобода и ние ще трябва да го открием.

Помощник-приорът Роджър слушаше с опулени очи.

— Коя е тя? — попита той объркано.

— Няма значение — отсече сър Годфри. Той извади тънък свитък от кесията си. — Познаваш ли печата?

Помощник-приорът прегледа заповедта на трепкащата светлина на свещта.

— Да, това е печатът на краля.

— И какво пише в писмото?

— Че заповедите на приносителя трябва да се изпълняват незабавно и без излишни въпроси.

— Добре! — Сър Годфри продължи. — Ти го прочете, разбра го и видя печата му. Ето моето нареждане. Искам библиотеката на горния етаж да бъде опразнена от всички мебели, ръкописи и книги.

— И после какво? — изхленчи помощник-приорът.

— Тази стая да бъде пречистена с огън и цялата сграда да се срине до основи. Когато това се направи, да се залеят тухлите и дървото с масло и да се пречистят с огън. Каквото остане, да бъде хвърлено в някоя пропаст.

— Това е невъзможно.

Рицарят сграбчи монаха за расото.

— Искам да кажа — умолително изрече Роджър, — че трябва да поискам разрешение от висшестоящите.

— Аз представлявам краля — прошепна дрезгаво сър Годфри. — И ако не го направиш, ще се върна, ще те арестувам за държавна измяна и ще изгоря цялото проклето място. Ако глупавият ви приор беше откровен и ни беше помогнал веднага, тази трагедия можеше да не се случи. Сега ми обещай, че до утре вечер работата ще бъде свършена.

— Трябва да бъде свършена! — настоя сестра Идит. Помощник-приорът кимна. Рицарят отпусна хватката си.

— Сега да се махаме от тази адска дупка! — каза той.

— Не искате ли да видите тялото на приор Едмънд?

— Мъртъв ли е? — попита Макбейн.

— Разбира се, гърлото му е било прерязано.

— Тогава той е в Божиите ръце, не в нашите. Какво бихме могли да направим?

Отвън на двора брат Ланфранк, архиварят, ги очакваше.

— Сър рицарю, отишло ли си е злото?

— Да, и сега това място трябва да бъде сринато със земята. Замъглените очи на стареца се присвиха и той се заля от смях.

— Винаги съм казвал, че това трябва да се направи. Но ще бъдат ли запазени ръкописите и книгите ми?

— Разбира се.

Мътният му поглед просветна от удоволствие и той погледна с презрение към младия помощник-приор.

— Тогава ще ви покажа нещо, което пазя, един дневник. Роджър се опита да възрази, но сър Годфри му каза да мълчи и да си гледа работата. Те последваха стареца по стръмното стълбище в дългата библиотека, която много приличаше на онази в черквата „Сейнт Мери“. Ланфранк запали свещите под защитните им метални капачета, с мърморене и хриптене отвори голям, обкован с желязо сандък и извади тънка, подвързана с телешка кожа книга, която подаде на Макбейн. Писарят я заразглежда любопитно — първата страница, а после различните бележки, като бързо разлистваше страниците.

— Какво е това? — попита нетърпеливо сестра Идит.

— Таен дневник — обясни Александър. — Тайните на тази сграда са предавани от игумен на игумен. Имали са задължението от време на време да проверяват криптата, за да се убедят, че всичко е наред. — Той потупа титулната страница. — Били са предупредени да не пипат ковчега и заклети в името Божие да записват всяка проверка в този дневник. — Той се усмихна сухо. — Но подозирам, че макар някои игумени стриктно да са спазвали тези инструкции, други са били побеждавани от любопитството. Преди години един от тях дори отворил ковчега. Нищо не станало, затова неговите последователи продължили с ритуала.

— Но сигурно нещо е станало — обади се заклинателката.

— Така е — отвърна Александър. — Помните ли инцидентите, споменати в ръкописа в университетската библиотека?

— Да — каза сър Годфри. — Някои хора от града, които имали лоша репутация, се връщали от мъртвите.

— Е — продължи Александър и обърна една страница, — сега знаем причината. Спомняте си, че описах един инцидент от лятото на 1297 — а. През същата година, според този дневник, игуменът посетил тайното подземие. Подозирам, че е нарушил свещената си клетва и е надникнал в ковчега.

— Значи — обобщи сър Годфри — всеки път, когато ковчегът е бил пипан, някаква част от злото е прониквала навън и е въздействала върху града?

— Разбира се — прекъсна го сестра Идит. — Ако съпоставиш този дневник с хрониката, ще видиш връзката. Всеки път, когато игуменът е престъпвал клетвата си и е пипал ковчега, гибелното присъствие на стригоя се е проявявало. — Заклинателката седна. — Не бива да забравяме, че злото не се различава от другите неща. Както казва свети Тома Аквински, според Платон естественото е огледало на свръхестественото. Ако отвориш пещ, топлината излиза, ако отвинтиш стъкленица с парфюм или шише вино, ароматът се понася из въздуха. Всеки път, когато ковчегът е бил отварян, част от злото е прониквало навън и се е проявявало. Сега същността на това зло е освободена и Бог да ни е на помощ.

— За какво говориш? — попита сър Годфри.

— Господарят-стригой — обясни заклинателката — ще използва тези, които са го освободили, за да събере още последователи в това кралство и отвъд океана.

— Значи всички трябва да бъдат унищожени?

Сестра Идит облиза сухите си устни. Чувстваше, че сблъсъкът със злото предстои скоро.

— Трябва да унищожим или Господаря, или последователите му. Той ще бъде безсилен без хора, които да го поддържат и хранят. Но това трябва да бъде направено бързо! — Тя протегна ръка и хвана Макбейн за китката. — Виж последните бележки. Какво пише?

Александър разлисти пожълтелите страници.

— Мили Боже! — въздъхна той. — През последната година покойният абат Самсън поне дузина пъти е слизал в криптата.

— Така си и мислех — изкикоти се Ланфранк. — Така си и мислех. Знаех, че ще направи беля, на няколко пъти ми искаше дневника. Веднъж му възразих, но той не ме послуша.

— Какво е търсел? — попита Александър.

— Беше упорит — изсъска Ланфранк. — Този манастир никога не е бил богат. Мислеше, че в криптата е скрит ключът към някакво съкровище, което може да използва, за да пресуши тресавищата и блатата. Но ще ти кажа, сър рицарю, не обръщай внимание на този хленчещ помощник-приор. Напускам манастира още утре. Отивам при основоположниците на ордена във Франция. Ще коленича пред тях и ще помоля в името на Бога да изгорят това място до основи. Макбейн се върна към дневника.

— Има една последна бележка — добави той. — Не е писана с ръката на абат Самсън.

— Това сигурно е бил онзи глупак приор Едмънд.

— Какво пише? — попита сър Годфри.

— Само това, че посред нощ абат Самсън и още един човек са слизали в криптата. След това абатът бил мъртъв.

— Типично! — подигравателно се обади Ланфранк. — Самсън нямаше достатъчно ум, за да се посъветва с мен или с някой друг. Едмънд е мислел, че ще облекчи съвестта си с тази бележка.

— Как умря Самсън? — попита Александър.

— От страх, от уплаха, от отрова — отвърна сестра Идит. — Но глупакът е мъртъв, Бог да го прости.

— Но другият не е — добави сър Годфри. — Чудя се кой е бил този стригои.

— Мога ли да го задържа? — попита Александър и потупа дневника с пръсти.

Ланфранк кимна.

— Разбира се, вече няма да има нужда от него, нали?

Те взеха конете си от конюшните и се върнаха в манастира „Сейнт Ан“. Когато влизаха през портата, сестра Идит дръпна юздите и махна на двамата мъже да се приближат.

— Край на обиколките — прошепна тя. — Може да има други нападения, други убийства. Но колкото и да са ужасни, те са само бледи прояви на онова, което търсим. Мастър писарю, имаш всички необходими доказателства. Сега знаеш срещу какво сме изправени, използвай ума си. Открий кой е този друг, който е придружил абат Самсън в криптата и ще намерим Господаря на стригоите.

Александър се усмихна, слезе от коня и се върна в къщата за гости. Щом се изми и нахрани, той взе дневника заедно с всички останали бележки, които си беше водил от пристигането си в Оксфорд и седна в едно от преградените кътчета на скриптория22.

Отначало се чувстваше неспокоен и му беше трудно да се съсредоточи. Беше ужасен от видяното в манастира, но си мислеше и за красивото лице на Емили, за болката, която беше видял в очите на рицаря. Въздъхна, извади парче пергамент, написа нещо на него и помоли една от послушниците да го занесе на лейди Емили. После се върна към работата си, но му беше трудно да проумее това, което бяха научили. Спомни си за Робърт Котърил и като остави перото и ръкописите си, отиде до лечебницата, където намери момчето да играе на топчета в средата на стаята. Александър клекна и се загледа в играта, а когато Робърт го покани, се присъедини към нея.

— Много си добър в тази игра — каза момчето. — Добър си във всичко. Можеш да четеш и пишеш, можеш да се биеш с меч. Ти си по-добър и от рицаря, който никога не говори.

Александър се усмихна.

— Някога много добре играех на кегли — каза той. — Играл ли си някога, Робърт?

Момчето засмука палеца си и поклати глава.

— Имаш десет издялани кегли от дърво — обясни писарят и взе топчетата. — Нареждаш ги ей така и после се опитваш да ги свалиш с топка. Ако си умен и те бива, може да го направиш с един удар.

— Тази игра ми харесва — каза момчето.

— Ще ти я купя — обеща му Александър. — Но, слушай, Робърт, нужна ми е твоята помощ, въпреки че това може би ще бъде неприятно за теб. Какво видя или чу в нощта, когато родителите и сестра ти умряха?

Видя как страхът и болката замъглиха очите на момчето. Искаше му се да прегърне Робърт и да му каже да забрави за въпроса, но момчето сигурно знаеше нещо.

— Моля те, Робърт, опитай — помоли го той. — Ако го направиш, ще мога да накажа един много лош човек.

Момчето се отпусна на пети и затвори очи.

— Аз си играех — прошепна то. — Играех си в моята тайна стая. Мама беше сърдита на татко, затова реших да се скрия там. Обичам да гледам как блещука свещта. Чух да се чука на вратата. Мама се засмя, когато някой влезе.

— Чу ли нещо?

— Да… Чух някакъв мъж да казва „колиба“.

— Колиба?

— Да.

— Какво стана после?

— Мама отиде в кухнята, чу се дрънчене на съдове, после тя се върна. Реших, че е някой съсед и май съм задрямал. Когато се събудих… — Долната устна на момчето затрепери. — Когато се събудих, разбрах, че се е случило нещо ужасно. Ослушах се. Чух някой да се движи отвън, после те си тръгнаха.

Момчето се приближи до Александър и той го прегърна.

— Шшшт! — каза той и нежно го погали. — Сигурен ли си, че няма нищо друго?

— Не — прошепна момчето.

Известно време Макбейн го успокоява, пъхна парче марципан в ръката му и се върна в скриптория. Разгърна един пергамент, затисна четирите му края с метални тежести и започна да изрежда всичко, което знаеше. Странните убийства — мъже и жени, умрели без следа от нахлуване в дома им, но чиито трупове бяха обезкръвени. Отварянето на криптата от абат Самсън и нападението над приор Едмънд. Смъртта на хоспиталиера в гората. Изчезването на реликвата. Фразата „Le chevalier d’outre mer“ над леглото на мъртвия хоспиталиер в замъка. Смъртта на Летисия, прислужницата от кръчмата. Металните дискове, намерени у нея и хоспиталиера. Старата легенда за злото, което ще се върне на „камъка, близо до новата кула“. Разказът на малкия Робърт Котърил и какво общо имаше думата „колиба“. Най-накрая, кой е бил непознатият, който е придружавал абат Самсън, „другият“? Приор Едмънд беше използвал латинската дума „alius“ в дневника. Александър се унесе, различни мисли се въртяха в ума му, после рязко се пробуди. Приор Едмънд беше получил класическо образование. Защо беше използвал думата „alius“? Не трябваше ли да употреби „alter“, което означаваше „другият от двамата“? Защо „alius“ му се струваше толкова важно? Къде го беше чел? Александър изтръпна, когато се сети. „Christus alius“ — Още един Христос.

— Господи! — възкликна той. — Разбира се! Господи!

Той се затича обратно към лечебницата. Робърт още играеше на топчета с една от послушниците, смееше се и пляскаше с ръце на неумението й…

— Робърт! Сигурен ли си, че посетителят у вас каза „колиба“? Или каза „молитва“?

Робърт пъхна палец в устата си и кимна. Александър го хвана за ръцете.

— Робърт, молитва ли каза той? Трябва да ми отговориш. Палецът излезе от устата на момчето.

— Да, така каза. Молитва. — Момчето заекна, докато произнасяше думата.

Александър погледна към изненаданата послушница.

— Върви! — нареди той. — Иди при сър Годфри, сестра Идит и майка Констанс. Трябва да ги видя. Кажи на игуменката, че веднага трябва да изпрати съобщение на шерифа и проктор Ормистън. Ще ги чакам в къщата за гости. Тръгвай! — настоя той. После се обърна към момчето. — Робърт! Ти стой тук! — Посочи към лечителката, която работеше в спалнята. — Не се отделяй от нея.

Александър се върна в скриптория, където започна да пише забързано. Сър Годфри нахлу с трясък, за да пита какво става, но Макбейн го отпрати с жест. Той остана там още поне час и когато се появи в къщата за гости, всички го очакваха в малката трапезария. Бийчъм и Ормистън изглеждаха ядосани. Майка Констанс седеше величествено и потропваше по масата с дългите си тънки пръсти. Сър Годфри се разхождаше напред-назад като ловна хрътка. Единствено сестра Идит изглеждаше спокойна.

— Знам кой е Господарят-стригой — обяви Александър, когато всички насядаха и майка Констанс поднесе на гостите бяло вино. — Все още нямам доказателства, но логиката и разумът ми казват, че това е истина.

— И кой е той?

— Отец Андрю, свещеникът на „Сейнт Питър“, дето се намира до замъка.

— Глупости! — изръмжа Бийчъм и понечи да стане. — Как смееш да клеветиш добрия свещеник!

Сър Годфри извади камата си и удари с дръжката и по масата.

— Всички ще изслушаме писаря.

Александър стана, защото му беше невъзможно да прикрие вълнението си.

— Първо — обяви той, — имаме убийци, които имат достъп до всяка къща посред нощ, убиват жертвите си и изчезват безнаказано, без да предизвикат паника или безредици. Кой би могъл по-лесно да го направи от един свещеник? Той може да се движи по улиците на Оксфорд, без стражата да го притеснява. Може дори да се престори, че носи последно причастие. Чука на вратите и вика: „Молитва и благословия за всички ви“.

— Отец Андрю е младолик и доста силен мъж — прекъсна го проктор Ормистън, — но как би могъл да убие толкова много хора?

— Лесно! — Александър повдигна чашата си с вино. — Какво ще стане, ако носи вино за подарък? Робърт Котърил чул думата „молитва“, но понеже бил далече, му се сторило, че чува „колиба“. Чул също майка си да влиза в кухнята за някакви чаши. Виното е разлято и изпито, но в него има приспивателно — счукано маково семе или валериан. — След няколко минути обитателите на дома са упоени. — Писарят остави чашата си. — А ако в къщата има млади хора, отец Андрю може да им позволи да отпият от неговата чаша. Но той, разбира се, никога не пие.

— Значи е убил всички сам?

— Не. Отворил е вратата, за да пусне другите.

— Ами стражата ми? — възрази Бийчъм. — Градската стража не е видяла никого.

— Сър Годфри — попита Александър, — кого срещнахме, когато обикаляхме през нощта улиците на Оксфорд?

— Никого.

— Помисли пак.

— Няколко просяци. — Челюстта на рицаря увисна. — Разбира се! Кой би помислил, че някой просяк — сакат, покрит в мръсотия и облечен в парцали, — е убиецът?

— Така е — продължи Александър. — Просяците са винаги край нас. Отминаваме ги, отнасяме се към тях с презрение. Ами ако четири или пет от тях са всъщност съучастници на отец Андрю? Някои от онези младежи, които му помагат в черквата да раздава хляб и месо на бедните. Ще се върна на този факт след малко. Тези млади хора, маскирани като просяци и под закрилата на мрака, застават пред къщата. — Щом семейството е упоено, отец Андрю пуска съучастниците си вътре. Прерязват гърлата на жертвите, извършват отвратителните си ритуали и отново изчезват в нощта. — Александър направи пауза. — Никога не са ги обезпокоявали, освен когато попаднали на онзи пиян студент, когото по-късно арестувахте, сър Осуалд. Знаели са, че ще дойдем тук и са омазани младежа с кръв, за да ни заблудят, а после са избягали.

— Какви други доказателства имаш? — попита тихо сестра Идит.

— И хоспиталиерът, и прислужницата от „Митрата“ са имали в себе си малки метални дискове. Навярно отец Андрю и помощниците му ги раздават на бедните, за да получат срещу тях купа каша и филия хляб. Помните ли когато го срещнахме пред черквата?

Сър Годфри кимна.

— Но защо ги е убил? — попита проктор Ормистън.

— Мисля, че Летисия ни е носела диска като доказателство за връзката между мъртвия й приятел и отец Андрю. А в случая с хоспиталиера… — Александър се усмихна горчиво и седна. — Не забравяйте, че е бягал от закона. Пристигнал в Оксфорд гладен и жаден и какво е направил? Къде е можел да получи храна?

— Разбира се! — Съмнението изчезна от лицето на шерифа. — Присъединил се е към просяците пред черквата „Сейнт Питър“. Затова е получил диска.

— Направил е още нещо. Носел е ценна реликва със себе си. Подозирам, че е отишъл в черквата и я е скрил някъде. Сър Осуалд, майко Констанс, вие познавате добре Оксфорд. Има ли в черквата „Сейнт Питър“ саркофаг на кръстоносец?

— Le chevalier d’outre mer? Рицарят от земите отвъд морето? — ахна проктор Ормистън.

— Точно така — съгласи се Александър. — Рицар, който е преминал морето.

— Да, има — каза Бийчъм. — Голям саркофаг в един от страничните кораби. Върху него има легнала статуя на рицар с кръстосани в глезените крака — символ, че е участвал в кръстоносните походи.

— Ако отидем там, сигурен съм, че ще намерим реликвата. Отец Андрю е бил слуга на злото. Може да се е преструвал, че чете литургия, но никога не е освещавал хляба или виното. Може да се е правел, че държи светото причастие в храма, но всъщност го е нямало там. Затова църквата не е представлявала опасност за него. Но присъствието на могъщата икона, ако вярваме на сестра Идит, би разкрило злото у него и последователите му. Затова черквата била затворена, под претекст, че покривът има нужда от ремонт. В действителност стригоят — отец Андрю — е търсел извинение да не стои близо до реликвата. Разбира се, хоспиталиерът е трябвало да умре заради престъплението си.

— Какви други доказателства има? — попита сестра Идит.

— Стигаме до отварянето на криптата в тринитарианския манастир от абат Самсън. Може би си спомняте, че абат Самсън е бил посетен от някого, който го придружил там. Приор Едмънд го нарича „alius“, „другия“. Но Едмънд е бил образован човек, би трябвало да използва „alter“. Бях заинтригуван. Но когато поговорих с малкия Робърт и чух за „молитвата“, разбрах. Сестро Идит, как наричат понякога свещениците?

— Christus alius — отвърна тя. — Още един Христос.

— Мисля, че това е имал предвид Едмънд. Самсън и още един свещеник са отишли в криптата. По някакъв начин отец Андрю убедил Самсън, че присъствието му е необходимо, разчитайки на желанието на игумена да намери съкровище и да обогати манастира си. — Александър сви рамене. — Отец Андрю всъщност искал да се увери, че Господарят-стригой, заровен преди векове от сър Хюго Мортимър, още лежи там. — Писарят завъртя чашата в ръката си. — Има и други доказателства: нападението срещу мен, когато стригоите всъщност искаха да убият малкия Робърт. Кой знаеше, че той е тук, освен отец Андрю и хората в тази стая?

— Ами изчезналите студенти? — попита Ормистън.

— Това е единственото късче от мозайката, което ми е трудно да наредя. Но не забравяйте, те са изчезнали преди нападенията над града. По един или друг начин отец Андрю е разбрал за Просветлените и ги е използвал, за да получи достъп до университетските архиви и да прочете ръкописите, после ги е убил. Но жертвите били ограничен брой и когато той и сборището му ожаднеели за прясна кръв, започнали нападенията в града.

— Защо просто не са убивали бедните, на които са давали храна? — попита сър Годфри.

— Може би са го правили — отвърна Александър. — С един или двама. Липсата на тези бедни същества не би се забелязала, но отец Андрю е искал да запази доброто си име. Още повече, ако бедните започнели да измират, някой можел да го заподозре.

Сър Осуалд Бийчъм се изправи на крака, върху тлъстото му лице беше изписана смесица от убеденост и недоверие.

— Това, което каза, мастър Макбейн, може и да е истина. — Той посочи към сестра Идит. — Но защо тя не го позна? Защо не почувства злото?

— Дори сатаната може да се престори на ангел на светлината — отвърна заклинателката. — Ти прилагаш закона тук, сър Осуалд, и имаш опит с престъпленията. Можеш ли да разпознаеш един престъпник само по присъствието му? — Тя сви рамене. — Така и аз не можах да разпозная този лукав, обладан от демони свещеник. Докато не направи грешка, докато маската му не се смъкне, но той много внимаваше да не го направи.

— Защо им трябва толкова много кръв? — попита Ормистън тихо.

— За да се подсилят — обясни сестра Идит. — За да практикуват ритуалите си, да пият, да съживят тялото на своя господар-стригой.

Бийчъм тръгна към вратата.

— Сър Бийчъм, къде отиваш? — попита рицарят.

— Ние — подчерта шерифът, — всички присъстващи в тази стая, с изключение на майка Констанс, ще отидем в черквата „Сейнт Питър“. Там ще намерим доказателството.

— Доказателството е там — усмихна се слабо Александър. — Ти ни каза за древното пророчество, че „дяволът от старата кула ще дойде при камъка до новата кула“.

— Какво искаш да кажеш? — рязко попита сър Осуалд.

— Петър означава „камък“ на гръцки — обясни Макбейн, — а черквата „Сейнт Питър“ е близо до кулата на замъка ти. Старата кула сега е мястото на тринитарианския манастир.

Сър Осуалд само поклати глава.

— Може би казваш истината, писарю, но нека сами се убедим.

Те намериха черквата потънала в тъмнина, никаква светлина не се виждаше и в дома на свещеника. Войниците на сър Осуалд насилиха вратата и веднага щом влязоха, сестра Идит каза, че се чувства зле.

— Могъщо зло е минало оттук — прошепна тя, докато Александър й помагаше да седне на стол в малката кухня, докато един от войниците на сър Осуалд палеше свещите. Рицарят огледа чистото варосано помещение.

— Нищо особено — забеляза той, но усети страх да сковава челюстта му и космите на тила му настръхнаха.

— Толкова е чисто — прошепна Александър. — Твърде чисто. И забелязахте ли, че няма разпятие? Нищо, което да показва, че е свещеник. — Той подуши въздуха. — И тази миризма като от развалена храна.

Сър Годфри извади меча си и изкачи паянтовите стълби към малкото таванче, което служеше за спалня на свещеника. Поиска свещ и една му беше подадена.

— Александър Макбейн! — извика той. — Ела!

Писарят го последва. Отначало не видя нищо подозрително — прост скрин, легло и два очукани сандъка. Сър Годфри вдигна свещта по-високо и стомахът на Александър се сви. На далечната стена имаше обърнато разпятие. На него беше прикован плъх, а от двете му страни бяха изрисувани червени очи. В примигващата светлина на свещта изглеждаше като някакво свирепо лице, което ги наблюдава. Макбейн изруга, приближи се и свали оскверненото разпятие от стената.

— Избягал е — каза сър Годфри. — И ни е оставил това за спомен.

ВТОРА ГЛАВА

Върнаха се долу. Сър Осуалд, Ормистън и войниците се бяха струпали край вратата като уплашени деца.

— Не яжте и не пийте нищо — нареди рицарят. — Абсолютно нищо.

Сър Годфри щеше да ги поведе навън, но забеляза в ъгъла до огнището малък железен пръстен. Отиде до него, ритна встрани рогозките и разкри дървен капак. Разби катинара с брадвата, която лежеше до стената, отвори капака и слезе по стълбите. Веднага долови миризмата на разложение, на засъхнала кръв. Тя му напомни за бойните полета, когато битката е свършила и труповете трябва да бъдат погребани.

— Господи! — въздъхна той и погледна към Александър, който му подаде свещ. — Какъв ужас цари тук!

Макбейн го последва, покрил носа и устата си с наметката. Отначало мислеха, че е обикновена изба, макар да миришеше на касапница. Над себе си чуха възклицанията на останалите, когато вонята проникна в кухнята.

Сър Годфри продължи да върви напред. Когато пламъкът на свещта се усили, той видя дупка, около метър дълбока и три метра широка, изкопана в средата на мазето. Сър Годфри се пребори с желанието да запуши устата си, отиде до ръба на ямата и погледна в нея. Тя сякаш беше покрита с някаква драперия и той я докосна с камата си. Приближи свещта и откри, че това бяха големи парчета волски кожи, съшити заедно и постлани отгоре, за да скриват ямата. После погледна острието на камата си в пълната светлина на свещта.

— Кръв! — възкликна той. — Сякаш е някаква бъчва за вино! Боже господи!

Той погледна през рамо към писаря, но Макбейн, облегнат на стената, шумно повръщаше.

— Носили са кръвта тук! — прошепна сър Годфри сякаш на себе си. — Пресушавали са жертвите си и са носили кръвта тук, вероятно в мехове за вино и са превърнали това място в отвратителна бъчва.

Рицарят не издържаше повече, затова помогна на Макбейн да се качи в кухнята. Шерифът и прокторът вече бяха излезли. Само сестра Идит седеше свлечена на стола, с вдигната глава и отворена уста.

— Изведете ме оттук! — прошепна тя. — Измъкнете ме от тази проклета адска дупка!

Макбейн изтри очите и лицето й с наметката и нежно я изведе навън. Сър Годфри пусна горящата свещ върху сухите рогозки и затръшна вратата зад себе си. Макбейн стоеше и жадно вдъхваше чистия нощен въздух, хванал сестра Идит под ръка. Рицарят отиде да съобщи на сър Осуалд и проктор Ормистън какво са намерили. Ученият не издържа. Той безмълвно погледна шерифа, повдигна робата си и побягна в мрака. Самият шериф беше изгубил обичайната си сърдечност и многословие. Приличаше на собствената си сянка, а войниците му мърмореха помежду си, че нямат работа тук. Сър Осуалд ги освободи, когато рицарят извика: „Прати ги обратно в замъка“!

Шерифът отиде при хората си.

— Не бива да казвате на никого! — нареди им той.

— Не се безпокой, сър — отвърна един от тях, като се качваше на коня. Той съблече униформата си през главата и я хвърли на земята. Спътниците му последваха този пример.

— Проклет да си, задето ни докара тук, сър Осуалд! Плюя на заповедите ти!

Войникът погледна към пожара, обхванал дома на свещеника и обърна посивялото си лице към рицаря.

— Ние сме прости селяни, сър, а не закоравели наемници. Домовете ни са в села на мили оттук. Ще се върнем там. Този град е прокълнат. Нека сър Осуалд и подобните му се оправят с тази работа!

Той се обърна и заедно с тримата си другари препусна в мрака.

Сър Осуалд щеше да извика след тях, но рицарят го спря.

— Нека си вървят — прошепна той. — Няма нужда да ги заклеваме да пазят тайна. Няма повече да ги видим в Оксфорд.

— Ами Ормистън? — попита шерифът.

— Предполагам, че ще се върне в покоите си и ще се напие до безпаметство. Бог ми е свидетел, не го обвинявам. Подобни гледки са тежки за обикновените хора.

— На мен също ми дойде в повече — каза уморено шериф Бийчъм. — Не се тревожи, сър Годфри. Ще довърша тази работа, но когато това стане и си тръгнеш, аз също ще се прибера в имението си, ще се оженя за някоя хубавичка мома, ще се установя и ще обработвам земята ся. Никога вече няма да заема кралска служба. — Той се обърна, намръщи се и плю в тъмнината. — Станах шериф, за да поддържам мира в кралството, да преследвам, арестувам и наказвам престъпниците, а не да кръстосвам меч със силите на мрака. Свършихме ли тук?

— Само още едно нещо — отвърна рицарят. — Макбейн, остани със сестра Идит. Сър Осуалд, ела с мен.

Те заобиколиха към главния вход на черквата, отместиха решетките, разбиха катинарите и влязоха в миришещата на плесен тъмна вътрешност. Сър Осуалд подаде на рицаря пращящ насмолен факел и предпазливо влязоха в изоставения кораб. Двамата мъже се бореха със страха си, предизвикан от собствените им сенки, които подскачаха и танцуваха на светлината на факлите.

— Гробницата е натам — посочи шерифът.

Влязоха в напречния неф. Сър Годфри вдигна факела и те внимателно се доближиха до огромния мраморен саркофаг с фигура на рицар в цял ръст. Тя беше облечена с ризница и краката и бяха кръстосани в глезените и почиваха върху малко куче, а двете й ръце стискаха дръжката на меч. Сър Годфри започна да я оглежда, без да обръща внимание на странните звуци и скърцане, които се носеха от черквата. Най-накрая намери малък отвор под врата на статуята. Пъхна ръката си в него и извади малко ковчеже, широко около пет сантиметра. Страните и гърбът му бяха от злато, а стъклената му фасада беше инкрустирала с малки скъпоценни камъни. В средата, върху бял брокат, лежеше парченце дърво.

— Реликвата! — ахна сър Осуалд. — Хоспиталиерът трябва да я е скрил тук. Хайде, човече! — помоли се той, взирайки се през рамо в мрака, изпълващ черквата. — Взехме реликвата, дяволският свещеник го няма. Не можем да направим нищо повече тази вечер.

Сър Годфри се съгласи и те се присъединиха към Макбейн, който тихичко разговаряше със сестра Идит под едно разклонено тисово дърво. Рицарят й — даде реликвата и заклинателката я грабна с благоволение и я притисна към бузата си.

— Сега имаме нещо — прошепна тя. После вдигна глава, сякаш гледаше обсипаното със звезди небе и хвана Макбейн и сър Годфри с двете си ръце. — Те са съживили своя Господар и трябва да ги открием. Да ги убием, да изпратим телата и душите им в ада.

Изтощен, сър Осуалд се съгласи, но каза, че това ще трябва да почака до сутринта.

— Тази вечер — нареди сър Годфри, — когато се върнеш в замъка, не казвай на никого какво се е случило тук. Изпратя най-бързия си куриер до канцлера в Лондон и поискай всички пристанища по южното крайбрежие да бъдат затворени.

Шерифът кимна.

— Използвай само свои наемници — продължи сър Годфри. — Накарай да обградят това място. Утре сутрин, щом съмне, претърсете гробището.

Рицарят, писарят и сестра Идит препуснаха обратно в мрака към манастира „Сейнт Ан“. Портиерът ги пусна да влязат и отведе конете им. Заклинателката придружи спътниците си до къщата за гости, където приседнаха на хляб и вино. Сър Годфри едва държеше очите си отворени. Макбейн откри, че трепери и жадно се нахвърли на виното. Само сестра Идит изглеждаше спокойна. Тя леко разтърси сър Годфри.

— Трябва да направим планове за утре — каза заклинателката настоятелно.

Рицарят уморено потърка очите си.

— Изморен съм, милейди. Заповедите ми бяха да изкореня злото от Оксфорд и аз го направих.

— Глупости! — отвърна сестра Идит. — Трябва да ги преследваме. Те са поклонници на дявола, престъпници, предатели и планират още много убийства.

— Какво повече можем да направим? — промърмори Александър. — Сър Годфри поиска да затворят всички южни пристанища.

— Разбира се, той няма да ги използва — отвърна заклинателката. — Свещеникът не е глупак. — Тя отхапа късче хляб и отпи малка глътка вино. — Когато го срещнахме в черквата, той каза, че е дошъл от някакъв град на север.

— Уитби — каза уморено сър Годфри. — Малко рибарско пристанище между реките Тийс и Хъмбър.

— Добре го познавам — продължи усмихнато сестра Идит. — Забравяте, че идвам от тези места. Малко пристанище, над което е надвиснал стръмен хълм с абатство върху него. Да, абатството „Сейнт Хилда“.

— Защо ще ходи там? — попита Александър.

— Хайде, мастър писарю, мисли логично. Знае, че южните пристанища са били затворени, но трябва да избяга от Англия. Къде може да отиде? Във Франция, в която английската армия навлиза когато си иска? В Холандия, пълна с английски търговци? Не. Той ще се опита да се върне в Молдавия или Влахия, онези диви страни, където прекарах години в затворничество. Какъв по-добър маршрут от този през северните земи, обширните открити пространства, където няма да го разпознаят, където няма кралски служители или любопитни писари.

Сър Годфри потърка очите си.

— Съгласен съм — каза той. — Уитби е най-подходящото пристанище, от което се тръгва по тези маршрути. Още повече, че свещеникът ги познава добре и ще има цели два дни преднина. Дъждовете спират. Пътищата ще бъдат изсъхнали, а той ще носи малко багаж.

Макбейн се изправи на крака и се поклони на сестра Идит.

— Сър Годфри, милейди, трябва да поспя. — Той се усмихна. — Или поне да помисля. Пожелавам ви лека нощ.

— Чакай! Чакай! — Сър Годфри отиде до прозореца и се взря в мрака.

Макбейн спря с ръка на резето, а сестра Идит се обърна към рицаря.

— Какво има? — прошепна тя.

— През целия си живот — започна бавно рицарят — съм се борил срещу хора от плът и кръв — в двубоите, по турнирите, в битки като тази при Поатие23, където помогнах да разбием френското настъпление. Бил съм се с кама и меч в заляните от кръв окопи пред нормандските градове или срещу френските разузнавачи на някоя отдалечена, подгизнала от дъжд поляна.

Но това — сър Годфри поклати глава — е друго. Трупове, които се съживяват след стотици години, кървави жертви, свещеници-демони… — Той шумно издиша.

— И все пак — прекъсна го Макбейн — ти ходиш на черква, сър Годфри. Приемаш причастието. Вярваш ли, че парченцето нафора и чашата вино наистина представляват тялото и кръвта Христови?

— Да. — Рицарят се обърна и потри страната си. — Но това е религия, предмет на вярата. Различно е от… — Гласът му заглъхна.

— От реалността ли? — попита сестра Идит.

— Да, да, от реалността!

Заклинателката запретна ръкавите на дрехата си.

— Ами ако няма разлика, сър Годфри? Ако всичко е само част от една и съща реалност? И както казва великият Аристотел, ние просто слагаме разделителните черти, за да изглеждат нещата по-разбираеми?

— Какво имаш предвид?

— Това, което има предвид — рязко се обади Макбейн, често се дискутира в колежите на Оксфорд и Кембридж.

Рицарят издаде презрителен звук.

— Не, чуй — обясни му търпеливо Макбейн. Той приближи до прозореца и посочи към капака, където пълзеше някакво малко насекомо. — Мислиш ли, че тази муха или каквото и да е, знае, че ние сме в тази стая? Нещо повече, сър Годфри, смяташ ли, че това насекомо разбира идеята за тази стая или за нашето съществуване?

Рицарят поклати глава.

— Но това, че насекомото не осъзнава съществуването ни. — подчерта Макбейн, — не означава, че ние не съществуваме, нали?

Рицарят сви рамене.

— Писарят е прав — тихичко изцъка сестра Идит. — Както насекомото, ние определяме нашата реалност, сър Годфри, от това, което виждаме, пипаме, чувстваме и разбираме.

— Но какви са стригоите? — възкликна сър Годфри. — С острите им зъби и кървавите им жертвоприношения? И твоята история, госпожо, за това, че духът на стригоя може да напуска трупа и да обсеби друго тяло?

— Виждал ли си как се разпространява чумата? — попита сестра Идит.

— Да — отвърна тихо рицарят. — Първата ми съпруга умря от чума.

— Съжалявам, сър рицарю. Можеш ли да обясниш как чумата се е пренесла от някого на нея? Или от нея на някой друг?

Рицарят поклати глава.

— По същия начин и стригоите се прехвърлят от тяло в тяло — продължи сестра Идит. — С две думи, сър Годфри, това, че аз не мога да го обясня, не значи, че то не става. — Тя въздъхна и разпери ръце. — Острите зъби не са нищо, зъбите могат да се наточат. Някои може да ги имат, други не.

— Но духът на стригоя? — настояваше сър Годфри.

— Сър Годфри, ти си се бил при Поатие и си помогнал да бъде спряно френското нашествие?

Рицарят кимна.

— Умори ли се? Изтощи ли се?

— Да, госпожо, до смърт.

— Но събратята ти по оръжие, рицарите, бяха избити, нали?

— Да, Бог да се смили над душите им.

— И какъв ефект оказа смъртта им върху теб? Сър Годфри вдигна вежди.

— Биех се още по-яростно, сякаш получавах нови сили. Сестра Идит се приведе към него.

— И откъде знаеш, че душите на твоите мъртви другари не са ти влели сила?

Рицарят леко се усмихна и се върна на масата.

— Всичко — обясни сестра Идит, — всичко под слънцето има свое обяснение. Както казах, само затова, че ние не можем да го намерим, не значи, че то не съществува.

— Ами Господарят-стригой? — попита Макбейн, като седна до сър Годфри. — Труп, който може да съществува години, без да се разложи, а после да възкръсне?

Сестра Идит сви рамене.

— Мога само да кажа, Александър, че сигурно има обяснение. — Заклинателката потърка лицето си с ръце. — Когато бях затворена във Влахия, чувах истории от Изтока, странни легенди за хора, които можели да спят години наред и приличали на мъртви. Във Влахия се говореше същото за стригоите. Селяните там имаха друго име за дявола. Наричаха го „Великия дракон“ или „Дракула“ и твърдяха, че Господарите-стригои са негови синове. Бог знае каква е силата на човешкия ум. Добротата му е вечна, както и злата му воля. Милостивият Бог казва, че ако имаме достатъчно вяра или сила, можем да накараме едно дърво да се изкорени и да пусне корен в морето. Защо да нямат Владетелите на Мрака същите сили, ако злостта им е голяма и достатъчно силна? Живеем в свят на знаци и символи. Слагам ръка върху Евангелието, когато обещавам нещо и се смятам обвързана с клетва — Тя сви рамене. — Демоните на въздуха и техните подчинени на земята също имат своите зловещи, тъмни ритуали. Александър се протегна, хвана тънката ръка на заклинателката и леко я стисна.

— Толкова учена, колкото и боец — подразни я той шеговито. — Сър Годфри, сестра Идит е прав. Ако прочетеш историята на Евзебий, ще намериш разказ за седмина младежи, които по времето на един от римските императори, се укрили в една пещера до Ефес и спали там столетия наред.24

— Да, да — прекъсна го сър Годфри. — Чувал съм за тази история.

— Иди в черквите — настоя Александър. — Защо телата на някои светци и светици никога не се разлагат като тези на света Филомена и света Луси?

Сър Годфри се протегна.

— Може би сте прави за този Господар-стригой. Трябва да заловим този дяволски син и да го убием!

— Да го унищожим! — рязко обяви сестра Идит. — Да изтрием всяка следа от него и последователите му от лицето на земята. За него не трябва да има място под слънцето. Повярвайте ми, има връзка между това кралство и Господаря-стригой. Някой ден той ще се върне по същия път, по който си е тръгнал. Ще дойде сам или с последователите си, но ще се върне, за да предизвика голямо нещастие.

Двамата мъже постояха мълчаливо известно време, смаяни от страстта в думите на сестра Идит. После заклинателката тихо се извини и излезе от къщата за гости, като учтиво отказа предложенията на сър Годфри и Макбейн да я придружат. Тя безпогрешно намираше пътя си в тъмнината, като леко мърдаше устни, докато си припомняше различните пътеки и препятствия. Спря за малко, за да почувства вятъра по лицето си. Преглътна едно ридание, когато си спомни за младоста си в Нортъмбърланд, когато се разхождаше по стените на бащиния си замък и косата й се развяваше на вятъра. Мъртъвците се тълпяха около нея, но тя се чувстваше успокоена, а не разтревожена от тяхното присъствие. Те бяха просто приятели, които стояха на другия край на реката и търпеливо чакаха да я премине.

— Скоро — прошепна тя. — Скоро ще бъда с вас. Стига болка. Стига ужас. Стига тъмнина.

Сестра Идит тръгна по чакълената пътека. Надяваше се, че Макбейн и сър Годфри ще останат с нея. „Добри и верни мъже са. Христос да укрепи мишците им и да просветли умовете им.“ Изведнъж се спря. Спомни си студената като лед ръка на Макбейн в стаята в странноприемницата. Беше ли това предупреждение за нещо, което предстоеше? Тя забърза към черквата. Една послушница я заведе до килията й. Сестра Идит затвори вратата зад себе си, легна на твърдото си легло и зашепна молитвите си, като молеше за Божията милост не за себе си, а за своите другари. Помисли си за утрешното пътуване и вдигна глава.

— Господи, имай милост! — прошепна тя. Представяше си как Господарят-стригой и отрядът му препускат по пустите пътища, а наметките им се веят като криле на гарвани, които бързат към гнездата си. — Трябва да бъдат много силни. Господи, смили се, дай им сила! Господи, благослови всички пътници в тази ужасна нощ!