Северните момчета

Тринадесета главаНЕСПОЛУЧЛИВОТО БЯГСТВО

Приближаването на зимата даде храна за наблюдателността на Хари и Харолд. Те с любопитство гледаха как лопарите се приготвят за зимния студ.

Тъй като зиме елените не дават мляко, лопарите започнаха да събират мляко и да го замразяват за през зимата. Това е проста работа. Наливат млякото в плитки съдове и го оставят на студа. Така то се превръща в ледени питки, които подреждат като буци сирене. Това продължава, докато елените престанат да дават мляко.

Освен това лопарите залагаха различни примки и мрежи за животни и птици. С тях ловяха стотици вълци, порове, катерици, тетреви и яребици. От вълците и другите животни одираха кожите, а птиците замразяваха. Момчетата отначало не разбираха целта на тази работа, но скоро я научиха.

Веднъж, като се насъбра грамадно количество кожи и замръзнали птици, лопарите впрегнаха по чифт елени в няколко шейни, натоварени с гореспоменатите неща, и изчезнаха нанякъде за цяла седмица.

— Трябва да са отишли да продадат кожите и дивеча — предположи Хари.

— Сигурно — съгласи се брат му.

Предположението се потвърди изцяло, когато лопарите се върнаха. Те донесоха най-различни неща, конто по-рано нямаха, а главно — ракия, на която всичките са страшни любители. Цяла седмица се търкаляха пияни и момчетата смело биха могли да избягат, ако знаеха накъде и ако бяха заедно.

Последните думи изискват малко обяснение. Лопарите знаеха, че дълго време ще бъдат пияни, затова още в навечерието на своето заминаване разделиха братята и те можеха да се виждат само отдалече. Дори нощуваха в отделни колиби и когато неволно се срещнеха и разменяха по няколко думи, лопарите пи биеха, отвеждайки ги на различни страни.

Една сутрин рано, докато Хари беше още в колибата и се готвеше да отиде да пасе елените, при него влезе тяхната покровителка — младата лопарка. Като се огледа наоколо, тя подаде на момчето сушено месо и му прошепна:

— Прощавай! Аз заминавам!

— За дълго ли?

— За четири дни.

— Къде?

— В едно от близките шведски села.

— Защо?

— Да продавам дивеч.

— Вземи ни със себе си!

— Не мога! С мене ще дойде единият от братята ми.

— Далече ли е от тук селото? На коя страна се пада?

Чу се глас, който викаше лопарката, и тя излезе.

Хари целия ден не можеше да си намери място от вълнение. Така му се искаше да се избави най-после от омразния плен. Необходимо беше да поговори за това с брат си. Но как? Лопарите строго ги следяха, особено когато ги заподозряха, че са във връзка с покръстената лопарка. Не ги пускаха близо един до друг. Ракията се свърши и надзорът върху пленниците стана още по-строг.

Хари искаше да пише на брат си, но нямаше нито хартия, нито молив. Имаше само един джобен молитвеник. Откъсна лист от него и написа няколко думи с въглен, но лопарите забелязаха, накъсаха листа и като набиха добре момчето, оставиха го целия ден без храна.

Все пак Хари измисли ново средство за връзка с брат си. Започна да пише с една пръчка по снега думите: „Селото е близо, трябва да бягаме.“ На другия ден с радост забеляза седем думи, написани също на снега: „Ще те чакам всяка нощ в долината.“ Лопарите мислеха, че нито един от пленниците няма да се реши да побегне нощем от страх да не го разкъсат вълците, затова надзорът нощно време беше по-слаб. А Хари, като прочете отговора на брат си, реши да побегне още следващата нощ. Щом заспаха всички, тихичко се измъкна и търти да бяга към долината, която се намираше на половин километър от колибата му. Пътьом уби няколко вълка с пушката си и като светкавица се промъкна покрай изумените от тази дързост хищници. Но те скоро се свестиха и се спуснаха подир момчето. За щастие, то се беше вече отдалечило и когато почти го настигнаха, успя да влезе в колибата, в която спеше брат му с няколко лопари и кучета вълкодави.

Хари пристъпи възможно най-тихо. В средата гореше огън. Около него спяха няколко души, завити през-глава с кожи, и десетина кучета. При светлината на огъня Хари откри брат си — той лежеше малко встрани. Когато започна да се промъква към Харолд, едното от кучетата вдигна глава и изръмжа. Хари се спря и затаи дъх. Кучето се успокои, а момчето стигна пълзешком до брат си. Видя го, че не спи, и му прошепна:

— Пълзи подире ми, но за Бога, тихо!

Двамата предпазливо запълзяха един след друг, като всяка минута спираха и се ослушваха. Като стигнаха до задната част на колибата, където можеха да си поговорят, Харолд попита:

— За какво село ми писа?

— За едно шведско село на два дена път от тук на запад. Трябва непременно да отидем там.

Хари разказа на брат си за срещата с лопарката, която отиде в това село да продава дивеч.

— По-скоро да вървим тогава! — каза нетърпеливо Харолд.

— Сега ли? През нощта? — възрази Хари. — Ти като че ли си обезумял! Докато направим две крачки и вълците ще ни разкъсат. Аз едва се спасих от тях, докато дойда тук.

— Е, как тогава? Денем не можем да избягаме незабелязано.

— Разбирам добре, но повтарям, че да тръгнем още сега е също невъзможно. Ще се опитаме да избягаме, преди да съмне, когато наближи лопарите да стават. По това време вълците ще се разпръснат да търсят храна и пътят ще бъде свободен. Разбра ли? А сега стой мирно и гледай да не заспиш!

Така и направиха. На разсъмване внимателно се измъкнаха от колибата и се огледаха наоколо. Вълците си бяха отишли. Тогава се втурнаха да бягат. След един час бяха вече в боровата гора. Тук те спряха да си починат и да обмислят по-нататъшните си действия. Но първо се прегърнаха и радостно се поздравиха със свободата си.

— Отдавна не сме били на свобода, Хари! — извика Харолд, като дълбоко пое с гърдите си чистия и хладен въздух.

— Да, Джери, и трябва да се мъчим да не я изгубим отново.

— Сега вече не могат ни я отне!

— Кой знае!… Не ми се вярва твърде… Още сме така близо до лопарите.

— Да вървим тогава по-нататък!

— Да, трябва да вървим! Ти взе ли нещо за ядене?

— В джобовете си имам малко месо и две питки хляб.

— И аз имам същото. Да вървим … Почакай!… Не чуваш ли нещо?

— Не! Всъщност… Да, чувам някакъв шум. Какво ли е това?

— Виж, Джери, виж! — прошепна по-големият брат, сочейки група дървета, иззад която излизаше огромен червеникавокафяв звяр.

— Мечка! — каза уплашено по-малкият.

— Сега те са гладни. По-скоро да се покачим на дървото, Джери, докато не ни е видяла!

Изкатериха се бързо на най-близкото дърво и затаиха дъх. Скоро дойде и мечката. Подуши малко въздуха, легна точно под дървото, на което бяха момчетата, разсумтя се и започна да смуче лапата си.

— Какво нещастие! — прошепна Харолд. — Този огромен урод като че ли за дълго легна тук.

— Да, работата върви на зле. А най-лошото с, че и лопарите могат да се домъкнат. Ако не се махнем скоро от това място, пак ще ни уловят.

— Как ще познаят, че сме тръгнали точно в тази посока?

— Първо — по следите ни, и второ — ще се досетят, че сме тръгнали към селото.

Момчетата стояха повече от час на дървото. По едно време се чуха гласове и кучешки лай. Погледнаха през клоните и видяха няколко лопара. Двама бяха въоръжени с техните пушки, а другите със сопи и дървени копия. Придружаваха ги десетина грамадни кучета. Лопарите нападнаха най-напред мечката и сравнително бързо успяха да я убият. После завикаха на момчетата да слязат.

Нещастниците видяха, че друго спасение няма, и със свити сърца се спуснаха на земята. Веднага ги вързаха, като предварително им удариха по няколко сопи. После лопарите направиха носилка, натовариха на нея убитата мечка и тръгнаха назад, като тържествено водеха вързаните пленници.

Тъжно вървяха момчетата, много за малко се радваха на свободата си. Очите на Харолд бяха пълни със сълзи. Дори по-търпеливият и сдържан Хари вървеше с ниско наведена глава и дълбоко умислен.

Като стигнаха в катуна, веднага ги разделиха в различни колиби и дълго време ги държаха затворени, без да ги пускат навън.

Зимата беше вече към края си и пленниците смятаха, че скоро ще ги пратят да пасат елените, но лопарите не ги пускаха от страх да не побягнат отново. Момчетата работеха сега само в и около колибите и винаги бяха пред очите на мъчителите си. Ако на лопарите се наложеше да отидат някъде, водеха със себе си и пленниците, вързани с едно въже. Като пристигнеха на определеното място, забиваха в земята един кол, привързваха с него момчетата и оставяха при тях едно куче.

Така измина зимата. Вече се усещаше приближаването на пролетта. Лопарите явно започваха да мислят за преселване на север.

Веднъж старият лопар, главният враг на братята, се върна отнякъде след дълго отсъствие. Той каза, че недалече от катуна видял жилище на някакви ингленхомени (така лопарите наричат чужденците). Добави, че по-скоро трябва да се преселят на друго място, докато ингленхомените не са угодили, че тук има пленници.

Момчетата, особено Хари, вече добре разбираха лопарския език, макар да се преструваха, че не знаят нито дума. Затова лопарите не се пазеха да говорят пред тях за всичко.

Хари, който случайно присъстваше при разказа на стареца за жилището на англичаните, отлично разбра думите му и сърцето му ускорено заби от някаква неясна надежда. Той намери начин да съобщи това на брат си, който също се зарадва от приятната новина.

Лопарите наистина започнаха да се приготвят за преселване. Чакаха само да се освободи пътят от дълбокия сняг. Неочаквано се случи нещо, наглед незначително, което изплаши цялата лопарска орда. Една сутрин старият лопар се сети за своята племенница християнка, която бе изчезнала някъде. Търсиха я навсякъде, но не я намериха. Тя като че ли беше потънала в земята. Хиляди предположения правиха лопарите, но никой не налучка истината и всички решиха, че тя е загинала. Това силно ги обезпокои.

За да обясним изчезването на младата лопарка, трябва още веднъж да надникнем в колибата на Пинк.