Северните момчета

Четиринадесета главаОСВОБОЖДАВАНЕ

Когато свършиха студовете, Стюарт и Пинк отвориха вратата на колибата и разчистиха снега. Слънцето започна да свети по-ясно, дните станаха много по-дълги, вълците не бяха вече така кръвожадни и двамата мъже се заприготвяха за път да търсят момчетата.

Една вечер седяха до огнището и си варяха гозба. На следващия ден смятаха да тръгнат и докато чакаха да стане яденето, заобсъждаха предстоящото си пътешествие.

— Вижте, идва един лопар! — извика Пинк, като погледна през дупката, заместваща прозорец. — Много добре, ще го попитаме… А! Това като че ли е жена. Стюарт, погледни!

Но Стюарт беше вече изскочил навън и тичаше срещу приближаващата се жена. Като го видя, лопарката започна бързо да говори нещо на своя си език, но усетила, че не я разбира, обърна на норвежки.

— Ти англичанин ли си, господине? — попита тя.

— Да.

— Значи това си ти! Слава Богу!

— Защо? Какво има? — недоумяваше Стюарт.

— Ох, господине… изморих се… цял ден вървях… нищо не съм яла — продължаваше лопарката, като едва се държеше на краката си.

— Тогава ела по-скоро тук, почини си и се нахрани — въведе я младежът в колибата.

Дадоха й да яде. Лопарката лакомо опустоши гозбата и като се нахрани, каза:

— Дойдох да ви помоля да вземете от нас двама англичани. Те живеят при нас вече цяла зима и сами не могат да си отидат, защото не ги пускат.

— Как се казват? — бързо попита Стюарт.

— Не мога да ви кажа… у нас няма такива имена.

— Млади ли са?

— Съвсем млади. Чакай… спомних си името на единия, викат му Хари, а другият е негов брат.

— Те са! Слава тебе, Господи! А как попаднаха при вас?

— Дойдоха сами, преди да настъпи зимата, и ние ги приехме. Сега те искат да си отидат, но чичо не ги пуска.

— Защо не ги пуска?

— Единият от тях закачил нещо чичо, когато бил в града. Сега си отмъщава: кара ги много да работят, храни ги лошо и често ги бие.

Стюарт трепна. Някакви си лопари да бият неговите възпитаници! А той замества баща им! Добре държи на думата си, дадена на полковника да пази синовете му!… Да кажем, че не е виновен за тяхното своеволно заминаване и за всичко след това. И все пак имаше някаква вина, защото даваше твърде много свобода на момчетата, познавайки своенравния им характер.

Тези мисли минаха през главата на Стюарт, като слушаше разказа на лопарката. Кръвта закипя в жилите му, не се стърпя и извика:

— Ах! Проклетници! Скъпо ще ми платят за това, само веднъж да освободя момчетата!

— Да, трябва да им се даде да разберат, тези диваци! — каза Пинк, който също се възмути от съобщението на лопарката.

Тя, макар и да не разбра думите им, казани на английски, по тона на гласовете позна, че са силно разгневени на нейните съотечественици, затова сложи ръце на гърдите си и рече умолително:

— Само не убивайте чичо ми, за Бога!… Христос е заповядал да не убиваме никого.

— Какво говориш? — извика учудено Стюарт. — Нима си християнка?

— О, да! Покръстиха ме добрите мисионери.

— Добре! Обещавам да не сторя нищо лошо на твоя чичо, ако ми предаде пленниците доброволно.

— Ще ги даде, ще ги даде! Той ще се уплаши и ще ги даде. Но не убивай и другите…

— Добре, добре! Кълна ти се, че никому зло няма да сторя — каза Стюарт, умиротворен от умолителния тон и дълбоко християнските чувства на тази дива лопарка.

Без да я разпитва повече, разбра, че тя е помагала на неговите възпитаници и колкото е можела, облекчавала е тяхната участ, да не говорим за подвига и да се реши да съобщи за момчетата. Затова Стюарт се врече да не прави никакво зло на лопарите.

— Напразно й обещахте, приятелю, да не закачате роднините й, трябва да се научат тези проклетници — с недоволство каза Пинк на английски.

— Не, Пинк, не е напразно. Трябва да й се покаже, че и ние не току-така се наричаме християни.

— Както искате… Това е ваша работа. Аз много бих се зарадвал, ако ги поотупаме малко. Да знаете откога не съм се боксирал.

— Е, утре ще отидем да отървем момчетата и по пътя може да срещнем някой разбойник, тогава ще се побоксирате с него — утеши го Стюарт.

— Какви разбойници има тук? Тук не е като в нашата американска пустош… Там е пълно с индианци.

— Ако не друго, поне някой звяр може да срещнем…

— Да, но това сигурно ще бъде вълк или някоя изпосталяла мечка, за които не си струва и ръката си да вдигнеш. Друго нещо е в Индия например, … Но какво да ви разправям. Вие никога не сте ходили на лов за диви зверове и за вас е непонятна прелестта на самотната борба с един тигър или лъв.

При тези спомени Пинк дори облиза устни и като махна с ръка, замълча. Събеседникът му сви рамене и отново се обърна към лопарката:

— Далече ли е от тук до катуна ви?

— Трябва да се върви цял ден.

— Много ли сте?

— Четирима възрастни мъже, шест млади и четири жени.

— Охо! А ние сме само двама! — извика Пинк на норвежки. — Значи без бой все пак няма да мине! Те едва ли ще ни дадат доброволно пленниците — весело добави той, като триеше ръце и се изправи в целия си гигантски ръст.

— Не, не, господине! Щом ви видят вас, веднага ще се разбягат! — уплашено извика лопарката, като гледаше със страх атлетичната фигура на американеца.

— А-а! — разочарова се Пинк. — Значи те не са от храбрите, твоите саами, така ли?

— Ние не сме саами, а фини! — обидено възрази лопарката.

— Все едно, едни и същи нищожества! — изплю се Пинк ядосано, а след кратко мълчание добави на английски: — Жената е много изморена. Сложете я да легне да спи, а като заспи, ще ви кажа нещо, което ей сега ми хрумна.

Изморената лопарка не даде повод повече да я разпитват, едва успя да легне върху постланата на земята вълча кожа и веднага заспа дълбоко.

— Сега и с топ не можеш я разбуди! — засмя се Пинк. — Знаете ли какво, тъй като не сте съгласен да натупаме хубаво тези варвари, то, надявам се, няма да ми откажете удоволствието да ги изплашим, без да им направим нищо лошо. Съгласен ли сте?

— Съгласен съм, но как?

— Имам цяла кожа от една много голяма мечка, която хванах през есента, преди вашето идване. Утре ще я вземем със себе си. Като наближим лопарите, аз ще навлека кожата, ще се престоря на мечка и ще ги уплаша. Става ли?

Стюарт от сърце се разсмя, като си представи грамадната фигура на американеца, маскирана като мечка, и уплахата на лопарите.

— Съгласен съм. А ако стрелят по вас?

— Кой? Тези лопари ли? Те от две крачки купа сено не могат да улучат! — презрително каза Пинк и започна да търси мечата кожа.

Скоро кожата беше намерена. Пинк я премери. Тя като че ли беше направена точно за него. Трябваше само да пробият две дупки за очите и да направят някои приспособления. Тази работа им отне няколко часа. Пинк отново премери кожата и остана доволен. След това двамата приятели легнаха да спят.

На разсъмване Стюарт и лопарката се събудиха от свирепо ръмжене вътре в колибата. Стюарт пръв отвори очи и се разсмя, като видя престорилия се на мечка Пинк, който се въртеше из колибата и страшно ръмжеше. Бедната лопарка обаче едва успя да погледне „звяра“ и изскочи уплашена навън, като силно викаше:

— Мечка! Мечка!

Стюарт с труд успя да я настигне и успокои. Обясни й, че Пинк е маскиран, и тя се реши да се върне, но все пак със страх поглеждаше мнимата мечка. Приготвиха закуската. Като се нахраниха добре, Пинк и Стюарт заключиха колибата, в която оставаха нещата на американеца, и водени от лопарката, тръгнаха.

По пътя пренощуваха в една гора. Нощите бяха станали толкова къси, че като дремнаха само няколко часа на дърветата, започна да се развиделява и те отново потеглиха напред.

Скоро стигнаха малка гора, зад която се виждаше стадо елени, собственост, по думите на лопарката, на нейното семейство. Спряха се и Пинк започна да облича мечата кожа.

— Вие почакайте малко тук, а аз ще отида да огледам мястото — каза Пинк, като се маскира, и тръгна към стадото.

— Ако ви се случи нещо, повикайте ме — извика подире му Стюарт.

При стадото беше Хари с двама лопари и няколко кучета. Като видяха грамадната мечка да се подпира на една дълга пушка, лопарите с викове от недоумение и страх захвърлиха сопите си и търтиха да бягат към катуна. След тях с лай и ръмжене се спуснаха и кучетата. Хари остана сам, заобиколен от треперещите елени, и не знаеше какво да прави. Гордостта не му позволяваше да бяга, а да се защитава не можеше, защото нямаше никакво оръжие освен една проста сопа. Но мечката тутакси го извади от затрудненото положение.

— Ей, Хари! — извика тя на чист английски език.

Учуденият Хари се заозърта. Той отдавна не беше чувал английски освен от брат си, с когото вече няколко дни не се бяха виждали, и много се зарадва, като чу родна реч, но не можеше да открие кой го вика.

— Защо не ми отговаряте, дявол да ви вземе — продължи весело мечката, като се приближи до момчето и му подаде лапа.

Хари се дръпна уплашено и с недоумение гледаше чудноватия звяр, който говореше като човек, и то на английски.

— Ха-ха-ха! — разкикоти се мечката. — Не ме ли познавате?

— Да, аз… — смутено замънка момчето.

— Не помните ли Цезар Пинк? — продължи мечката.

— О, помня го много добре!

— Та той е пред вас!

Тогава „мечката“ разказа всичко на зарадваното момче и добави:

— Сега отидете в гората. Там ви чакат господин Стюарт и познатата ви лопарка, благодарение на която сме тук. Почакайте ме там, а аз ще отида да взема и брат ви. Къде точно е той?

— Не зная! От няколко дни не съм го виждал.

— Ще го намеря! Довиждане!

В това време група лопари, силно учудени, от четири мили разстояние наблюдаваха разговора между своя пленник и страшния звяр. Щом видяха, че мечката тръгва към тях, с писък, ужасени се втурнаха да бягат накъдето им видят очите. Захвърлиха цялото си въоръжение, дори и пушките, отнети от братята. Като ръмжеше свирепо и размахваше дългата си пушка заедно с взетите от пътя пушки на момчетата, мечката бързо крачеше подир уплашените лопари, които тичаха като попарени. Те всичките бяха със ски и Пинк разбра, че няма да може да ги настигне, но нямаше и нужда — лопарите бяха достатъчно изплашени. Той тръгна по-бавно, запъти се към една от колибите и влезе в нея. Там намери Харолд вързан, сигурно за наказание, да седи печално в ъгъла.

Повтори се почти същата сцена като с Хари, само с тази разлика, че Харолд, като разбра с кого си има работа, се хвърли на шията на мнимата мечка и силно я разцелува.

Скоро всички приятели се събраха и весело тръгнаха към колибата на Пинк, в която пристигнаха на другия ден сутринта без особени приключения.