Северните момчета

Девета главаВ ХАМЕРФЕСТ

След няколко дни нашите пътешественици се сбогуваха с Берген и отпътуваха с параход за Кристиансунд. Към багажа си прибавиха и мечата кожа, с която момчетата много се гордееха.

Макар параходът да беше норвежки, капитанът, живял дълго в Англия, говореше добре английски и беше въвел английски ред: навсякъде чисто и подредено, т.е. твърде отегчително според Харолд; закусваха, обядваха и вечеряха в строго определен час и всеки на свое място.

Оставаше им само едно развлечение: да се любуват на бреговете и морето, затова много се зарадваха, когато един кит пресече пътя на парахода.

— По на север ще срещаме повече китове — каза капитанът.

— Вие, капитане, улавяли ли сте някога кит? — попита Харолд.

— Не, но съм виждал как се лови.

— Сигурно е много весело, нали?

— Толкова, колкото е весела гледката например в скотобойна.

Момчето малко се смути, отдалечи се от капитана и започна да следи движението на кита чак докато той се изгуби от погледа му.

— Вие, млади момко, доколкото разбирам, много искате да знаете как се ловят китове — проговори някой зад Харолд на чист английски.

Момчето веднага се обърна и видя около петдесетгодишен мъж, по маниери и език чистокръвен англичанин.

— А вие виждали ли сте как ги ловят?

— Не само съм виждал, но и съм участвувал в лов на китове. Искате ли да ви разкажа?

— Бъдете така добър!

— Тогава седнете тук и слушайте.

Харолд извика брат си и двете момчета седнаха до непознатия.

— Казвам се Лонг и няколко години съм се занимавал с лов на китове. Веднъж тръгнахме за китове към Шпицберген със специален кораб. Трябва да ви кажа, че лодките на китоловния кораб още при първия сигнал моментално се спускат на вода. Една ясна ранна утрин сигналът бе даден и две лодки с всички необходими принадлежности бяха спуснати във водата. Бях в едната от тях. Загребахме към кита, който беше доста далече. Този морски гигант вижда добре, но чува слабо и можеш да се приближиш до него, без да те усети. Успяхме да отидем толкова близо, че можехме да го докоснем с ръка. Аз пръв хвърлих копието. То се заби в гърба му. Животното се завъртя и се гмурна с такава сила, че се изплашихме да не обърне лодката. Китът отмъкна копието на няколко метра дълбочина. Копието пък беше вързано с въже, другият край на което беше намотан на един цилиндър в средата на лодката. Китът плуваше под водата толкова бързо, че ръбът на лодката, с който се триеше въжето, трябваше-непрекъснато да се полива с вода, за да не се запали. Животното обикновено се стараеше да отиде колкото може по-надълбоко и стоеше под водата понякога с цели часове.

— А какво се прави, ако китът размотае цялото въже? — попита Хари.

— Привързват към него друго. Така се случи тогава и с нас. Но докато успеем да завържем новото въже, китът ни дръпна силно, лодката се обърна и всички паднахме във водата. Качихме се на спасителната лодка, уловихме нашата и така китът не можа да ни избяга. Стоя доста дълго под водата, но най-после излезе на повърхността жив, като че ли нищо не беше му се случило. Веднага забихме в него още няколко копия и той отново се гмурна, но този път не за дълго. Скоро изплува над водата, поклати се насам-натам, умири се, обърна се на едната си страна и се предаде.

— Сиреч издъхна? — уточни Харолд.

— Още не, но дотолкова отмаля, че с него можеше да се прави всичко.

— Какво правят после с кита?

— Вземат му маста и мустаците.

Като побъбриха още малко с приказливия си съотечественик, момчетата се върнаха в каютата за занимания с учителя си.

Ето че параходът пристигна в Кристиансунд. Беше август — за Норвегия най-хубавото време от годината. Кристиансанд ги посрещна със слънце. Тук пътниците видяха много мъхести патици — гаги. Момчетата проявиха интерес към тези птици, чийто пух високо се ценеше.

Този вид патица е много кротка. Често живеят по две в едно гнездо, снасят си там яйцата и мирно си ги мътят. Гнездата си постилат с мек пух, който скубят от гърдите си. Жителите наоколо всяка седмица събират пуха от гнездата им и птиците са принудени отново да се скубят.

Мъхестата патица е обичлива и мирна. Лесно може да се улови с ръце. Интересно е да се наблюдава как учи децата си да плуват. Скоро след излюпването им ги завежда на брега. Пиленцата се качват на гърба й, тя отива заедно с тях навътре във водата и изведнъж се гмурва, а малките остават на повърхността. Отначало потъват, но после изскачат и щат не щат, започват да плуват самички.

На големина тази птица е колкото дивата патица. Цветът на мъжкарите е бял, размесен с черно, тъмночервени гърди и светлозелена глава, а женските са тъмночервеникави с черни петна.

След като разгледаха Кристиансунд, пътниците се отправиха към Хамерфест — един от най-северните градове на земното кълбо.

Тук те срещнаха ниски хора — колкото високи, толкова и широки. Като ги видя, Харолд не можа да не се разкикоти:

— Вижте, вижте какви смешни джуджета!

— Какви хора са това? — попита Хари.

— Лопари — отговори Стюарт. — Живеят в Лапландия, най-северната част на Европа.

— И всичките ли са такива дребосъци? — продължи Харолд.

— Да, всички са приблизително такива на ръст. Те са най-ниските хора на земното кълбо.

— Толкова са смешни, нали?

— За нас те са смешни, за тях — ние също сме смешни. Въпрос на вкус!

— Какво правят те тук?

— Сигурно са дошли да търгуват. Странен е този народ, но до болка обича родината си. Лапландците живеят като дивите древни номадски племена — постоянно се местят от едно място на друго. Дори да получат образование, при първия удобен случай се завръщат по родните си места. Четох за един лапландец, който получил класическо образование и бил назначен за пастор. Поверили му енория в Норвегия, но той изпаднал в плен на характерния за лапландците порок — започнал да пие. Най-после го уволнили. Той се върнал при племето си и заживял като преди.

— Чуден народ! Но тези лапландци не ми харесват. Вижте колко зли са лицата им — каза Хари.

Параходът, с който пристигнаха в Хамерфест, след един ден щеше да замине още по на север и Стюарт реши да продължат с него до края на маршрута му. Малко преди да се качат отново на него, Стюарт се подхлъзна и силно си навехна крака. Това ги принуди да останат за известно време в Хамерфест.

Тъй като нямаше хирург, Стюарт лекуваше крака си по домашному и това забавяше оздравяването му. Момчетата бяха принудени да се разхождат из града и околностите му само двамата. Веднъж се връщаха от лов и срещнаха на улицата няколко лопари. Единият беше много нисък и грозен. Харолд изпита желание на всяка цена да се закачи с него.

— Добър ден, господине! — извика той, като го приближи, наведе се ниско и му се облещи.

Лопарът се докачи и му показа юмрук. Момчето направи същото. Лопарът се зачерви от яд и налетя на Харолд със свити юмруци. Нашият герой отстъпи и насочи пушката си срещу него. Лопарът изпищя и търти да бяга заедно с всичките си приятели.

Хората, които присъствала на тази сцена, се смяха със сълзи.

— Слушайте, господа — обърна се към момчетата един от минувачите. — Лопарите са злопаметен народ. Те на всяка цена ще си отмъстят, ако се случи да ви срещнат някъде.

Развеселилите се братя още не бяха свикнали с норвежкия език, за да го разберат, затова и не обърнаха внимание на думите му. Върнаха се вкъщи и със смях заразправяха на Стюарт за срещата си с лопарите. Учителят поклати неодобрително глава и нищо не им каза.

На другия ден момчетата отидоха на морския бряг с пушките и въдиците си. Скитаха около час, но не откриха нищо интересно. Изведнъж видяха една лодка, привързана към голям камък.

— Хари, хайде да се повозим — предложи Харолд.

— Не бива. Джери! Какво ще стане, ако дойде стопанинът й и не я намери тук?

— Няма да се бавим много с нея! Виж колко е тихо морето! Ще си се повозим край брега.

— Добре! Сядай!

Момчетата хвърлиха в лодката пушките, въдиците и чантите си, отвързаха я, тласнаха я навътре и скочиха в нея. Никой от тях не можеше да гребе. След няколко неумели загребвания с веслата палавниците се измориха и цялата прелест на разходката по море за тях изчезна.

— Знаеш ли какво, Хари, направихме много лошо, че взехме чужда лодка, без да попитаме някого. Не е ли по-добре да се върнем?

— И аз мисля същото, Джери, още повече че в лодката има различни неща: хляб, сирене, шише ракия, две овчи кожи и мрежи. Сигурно стопанинът се е готвил да ходи за риба.

— Хайде да се връщаме! — каза Харолд.

При тези думи той потопи веслото дълбоко във водата и толкова силно загреба, че то се пречупи на две — едната половина остана в ръцете му, а другата падна във водата и течението веднага я отнесе.

— Харолд, колко си невнимателен! — започна да му се кара Хари. — Какво ще правим сега с едно гребло?

— Нищо! И с него ще се върнем!

Колкото и да се мъчеше Харолд да гребе, лодката не тръгваше към брега, а се въртеше на едно място и без малко да се обърне. В това време започна морският отлив и ги отнесе далече навътре.

— Отдалечаваме се от брега, Харолд! — завика Хари. — Греби по-силно!

— Нали виждаш, че греба! Какво да правя, като проклетата лодка не слуша!

— Дай греблото на мене! Ти изобщо не умееш да гребеш!

Момчетата си размениха местата, но резултатът си остана същият: лодката продължаваше да се отдалечава от брега. След дълги безполезни усилия Хари остави греблото в лодката и отпусна ръце.

— Туй-то! Какво да правим сега, Хари?

— Отдалечаваме се много бавно. Може да ни забележи някой и да ни се притече на помощ.

— Слабо трябва да се надяваме на това. Скоро ще се стъмни, а ако отливът ни замъкне навътре в морето и излезе вятър, ще загинем.

Хари не отговори. Настъпи мълчание. А лодката се отдалечаваше все по-навътре и по-навътре. Започна да се стъмва.

— Какво ще си помисли сега за нас господин Стюарт — рече най-сетне Хари.

— А, бях забравил за него! — весело отговори Харолд. — Сигурно ще прати да ни потърсят.

— Да, но къде? Той не знае накъде сме тръгнали.

— Така е! Ако беше здрав, би тръгнал сам да ни дири.

— Точно това е лошото, че не е здрав.

Отново настъпи мълчание. Тъмнината се увеличи. Бреговете вече не се виждаха.

— Слушай, Хари — каза по-малкият брат, — гладен съм.

— И аз също, но нямаме нищо за ядене.

— А хлябът и сиренето? Стопанинът им и така ги е изгубил вече.

Харолд извади храната и момчетата се навечеряха, след което, за да се постоплят, изпиха по няколко глътки ракия. Тя беше отвратителна, но толкова силна, че веднага ги замая. Почти несъзнателно си легнаха на дъното на лодката, позавиха се с овчите кожи и сладко заспаха.

Стюарт, който не ги дочака за следобедния чай, помисли, че са се забавили някъде на лов и ще се върнат за вечеря. Но часът за вечерята дойде и отмина, а момчетата не се появяваха. Учителят започна да се безпокои и разпрати в различни посоки хора да търсят изгубените. Пратениците се връщаха един по един с печалните известия, че момчетата никъде ги няма.

Стюарт прекара нощта в страшно безпокойство. Постоянно се събуждаше, ослушваше се няма ли да се върне някой от възпитаниците му. Сутринта, щом се поразвидели, стана от леглото и макар че още не можеше да стъпва на болния си крак, реши сам да ги търси. Излезе, но като направи няколко крачки, кракът му се преви от слабост и той падна безчувствен почти до дома. Вдигнаха го и отново го сложиха в леглото.

Когато се свести, въпреки силните болки в изкълчения крак, Стюарт веднага се разпореди да изпратят опитни хора, добре познаващи околностите и морето, които да издирят изчезналите момчета, но никаква следа не се намери от тях. Едва привечер дойде един рибар и каза, че му е изчезнала лодката, с която се готвел да ходи за риба. По всяка вероятност момчетата са отишли с тази лодка в открито море и там са загинали, защото през нощта имаше буря.

Тази вест така потресе благородния и впечатлителен млад възпитател, че той сериозно се разболя и няколко дни лежа в безсъзнание.