Северните момчета

Пета главаЦЕЗАР ПИНК

Стопанинът на къщичката отстъпи на гостите кревата си за нощуване. Те дълго се мъчиха да му обяснят, че съвсем не искат да го притесняват, но като видяха, че ще се обиди, приеха любезността му. На тяхно разположение бе предоставена и цялата предна стая, а хазяите се прибраха в задната част на жилището. Тъкмо нашите пътници бяха клекнали около огъня да сготвят супа за вечеря, и на вратата се почука. Едно от момчетата скочи да отвори. На питането му: „Кой е?“, вместо неразбираемата норвежка реч чу родния си език:

— Пътник! Отворете, моля! Много изстинах и съм страшно уморен.

Момчето отвори.

— Добър вечер! — каза, влизайки, висок човек на средна възраст, облечен в туристически костюм, с типично лице и маниери на чистокръвен янки. — А, у вас и супата вече ври. Прекрасно! Страшно съм гладен — продължи весело непознатият, сваляйки от себе си раницата и наметалото, като предварително сложи пушката си в единия ъгъл.

Безцеремонността на влезлия учуди дори Стюарт, който стана и отиде при него.

— Цезар Пинк — представи се непознатият. — А вие как се казвате, благородни лордове?

Стюарт си каза името и му представи двете момчета.

— Като че ли съм знаел, че сте англичани! — ръкува се Пинк с новите си познати. — Къде ли не се навират тези любопитни синове на Албион! Това е и в мой стил. Аз съм американец и също обичам да обикалям света, В това отношение изцяло си приличаме. Да живеят двете велики нации, които говорят на един и същ език, макар да имат различни възгледи и убеждения! Но по дяволите тези възгледи!… Дайте по-добре да хапнем, докато не е извряла супата.

Новодошлият много се хареса на нашите пътешественици и те само за няколко минути така се сприятелиха с него, сякаш се познаваха от години.

Сутринта всички станаха много рано. Пръв беше американецът. След закуска се качиха на конете и водени от Цезар Пинк, познаващ що-годе тези места, се запътиха към платото. Пътят беше много лош и стръмен. Пътниците, особено Харолд, от време на време падаха в снега. Често бяха принудени да вървят пеша, като водеха конете. След няколко часа, силно измъчени, стигнаха до една долина, където имаше колиба. Влязоха в нея да обядват.

— И това ми било път! — оплакваше се Харолд, разтривайки натъртените си колене и измръзналите ръце.

— Тук не ти е лондонският Хайд Парк, приятелче — каза американецът, преди да лапне огромно парче свинско месо. — Макар и англичани, май няма да можете да се качите горе.

— Че защо? — възрази Хари, който за разлика от брат си нито веднъж не падна в снега. — Както се изкачват другите до платото, така ще отидем и ние.

— Ха, ха, ха, петленце мое! — засмя се силно Пинк. — Така говорите, защото още не сте видели истински лошия път.

— А нима тоя, по който се катерихме, според вас е хубав? — ядоса се Харолд.

— Доста хубав! — отговори хладнокръвно американецът, пушейки лулата си. — Доказателство за това е, че успяхте да се изкачите до тук и ми правите удоволствието да беседвам с вас.

— Но, господин Пинк, сигурен ли сте, че по-нататък ще бъде още по-лошо? — попита Хари.

— Несравнимо по-лошо; приятелю мой! Ще трябва през цялото време да пълзим по колене, затънали до пояс в снега и с риск всеки миг да се сгромолясаме в пропастта.

— О, това е ужасно! — извика Харолд.

Американецът мълчаливо сви рамене.

— А няма ли друг път до платото? — попита Стюарт.

— Има. И аз се чудя защо не сте избрали него.

— Заблудихме се в гората и попаднахме на този път.

— Тогава трябва да се върнете в Киевен. Оттам пътят е много по-хубав. А оттук, повтарям, може да се премине само с опасност за живота.

— А вие самият защо сте избрали този път? — попита Харолд.

— Аз ли? Много просто, пиленце! Обичам опасностите и не съм дошъл тук да се разхождам по паркет.

— В такъв случай много по-добре е да послушаме съвета ви — замисли се Стюарт.

— Но защо не ни казахте всичко това по-рано? — извика Харолд.

— Защото, момчето ми, младите хора са влюбени в себе си. За да ги накараш да повярват нещо, най-добре е да ги оставиш сами да го изпитат. Затова премълчах истината.

— А вие все пак няма ли да дойдете с нас? — попита Хари, който силно обикна веселия американец.

— Не, приятелю! Предпочитам този път.

— А ако загинете?

— И таз добра! Неведнъж съм преодолявал големи трудности. А ако загина, за мене няма кой да заплаче, бъдете спокойни!

Стюарт реши да приеме съвета на американеца, затова се разделиха. Пинк потегли напред, а нашите пътници се върнаха назад към Киевен. Пътуваха почти цяла нощ. Чак на разсъмване зърнаха хижата на Киевен, построена на брега на реката и украсена с еленови рога. Стигнаха до нея страшно измъчени. Там завариха стар норвежец да си чисти ножа. Той любезно покани пътниците да влязат и те с удоволствие приеха поканата. В огнището на просторната кухня гореше силен огън. Около него седяха няколко души: един плетеше мрежа, друг майстореше ски, трети чистеше пушката си… Старецът им направи знак и те сториха място на пътниците до огъня. Скоро научиха името му — Кристиан. Общото уважение към него им подсказа, че това е стопанинът на къщата и глава на семейството. Завърза се оригинален разговор между англичани и норвежци, без да знаят дума от друг език освен родния си. Само Кристиан поназнайваше немски, а Стюарт говореше добре този език, та се заприказваха. Въпреки всичко беше много весело: момчетата разпитваха на английски, получаваха обяснения на норвежки, придружени с всевъзможни движения. Нашите пътници останаха целия ден в хижата. Момчетата успяха да се сприятелят с внуците на Кристиан, учеха се от тях да се пързалят със ски, спускаха се от баира с шейни, при което Харолд падна в един трап, за щастие не много дълбок. Извадиха го уплашен и само с няколко леки натъртвания.

— Колко е хубаво и весело тук! Така човек може дълго време да живее, без да му дотегне — сподели Хари, като си лягаше вечерта да спи.

— Имаш право, Хари! Никъде не съм прекарвал времето си така весело, както тук — потвърди Харолд, като мажеше синината на бедрото си, получена при падането в трапа, със специален мехлем. Даде му го грижовната жена на Кристиан.

На другия ден сутринта Стюарт и неговите възпитаници се сбогуваха с веселите си хазяи и се запътиха към платото. Един от внуците на стария норвежец, който също се казваше Кристиан, пожела да им стане водач. Англичаните с радост приеха това предложение. Качиха се на конете и бавно потеглиха. Не след дълго ги стресна гласът на Харолд:

— Вижте, вижте! Цяло стадо елени! Ей сега ще стрелям!

Той понечи да снеме пушката от рамото си, но Кристиан се доближи до него, улови ръката му и започна нещо да обяснява.

— Пусни ме, бе! — викаше момчето, като се мъчеше да освободи ръката си, за която здраво го държеше якият норвежец. — Господин Стюарт, разбирате ли какво ми дрънка тоя? Защо не ме оставя да стрелям?

— Казва, че са тяхна собственост.

— А, така трябваше да ми каже, а той ми бърбори Бог знае какво!

— Та той именно това ви казва, само че на своя език — засмя се Стюарт.

— А, да! — изчерви се момчето. — Дори не се сетих за това!

Изминаха още няколко километра. Отстрани се показа друго стадо елени, но не така смело като първото. Животните вдигнаха глави уплашено и започнаха да душат въздуха. Момчетата насочиха пушките си и се прицелиха, но този път ги възпря Стюарт:

— Почакайте, не стреляйте!

— Защо? — попита Хари. — Нима и тези елени принадлежат на някого?

— Не, те са диви. Но защо ще ги убивате?

— Просто ей така… Щом са ничия собственост, можем да убием два от тях, без да причиним вреда на някого.

— Не, Харолд — възпря го учителят. — Не мога да допусна това! Ще извършите едно напразно убийство. Какво са ви направили нещастните животни? За храна не могат да ви послужат — носим достатъчно, а да ги убиваме само за едното удоволствие е истинска подлост. Помислете си какво искате да направите.

— Имате право, мистър Стюарт — каза Хари. — Би било безразсъдно от наша страна.

— Точно така! А вие, Харолд, съгласен ли сте?

— Да, господин Стюарт, сега и на мене ми се струва, че имате право… вие обаче винаги имате право.

Няколко минути вървяха мълчаливо. Кристиан беше най-отпред на своите ски и се движеше така бързо, че конете едва го настигаха. Момчетата се съблазниха от примера му и също поискаха ски — имаше по един чифт, привързани за седлата. Бързо ги отвързаха, стегнаха на краката си това чудесно приспособление на хората от северните страни и весело се плъзнаха напред. Стюарт пое поводите и на техните коне. Колкото и да се мъчеха, двамата братя все изоставаха зад опитния норвежец и го молеха да върви по-бавно. Той с усмивка намаляваше хода си.

— Какво е това? — изведнъж се провикна Хари, сочейки по снега многобройни следи от някакви дребни животни.

— Това са следи от лемуси — дребни гризачи от рода на полските мишки — обясни Стюарт. — Много интересно животинче. Кожата му е бяла, изпъстрена с черни петна, затова го наричат и „пъструшка“. Смела е, обича да върви направо, понякога преминава дори и реки.

— Така ли? Че как?

— Най-старите и силните от тях се хвърлят във водата и правят от себе си жив мост, по който преминават другите.

— Чудесни животинки! — възхити се Харолд. — Значи те са умни?

— Да! Но най-чудното е, че така постъпват и западноиндийските мравки. Много пъти съм чел за това.

— Мравките? — учуди се Хари. — Толкова дребни насекоми. Нима е възможно?

— Забравихте, Хари, че мравката е едно от най-умните насекоми, при това западноиндийските мравки са много по-големи от нашите.

— Чудно нещо.

— Лемусът пада от небето — проговори Кристиан.

— Какво мърмори тоя норвежец? — попита Харолд.

— Казва, че лемусът пада от небето — преведе усмихнато Стюарт, който бе започнал да разбира и говори по малко норвежки.

— Дърта лъжа! Зная, че това не е истина — продължи Харолд. — Вие вярвате ли в това, господин Стюарт?

— Не, разбира се. Но нали неуките хора вярват и в по-големи глупости. Чакайте да го попитам откъде се е взело това поверие у тях. Защо мислите, че лемусът пада от небето? — обърна се учителят към норвежеца.

— Баща ми е видял това с очите си — последва отговор с толкова уверен тон, че нямаше нужда от разубеждаване.

Стюарт преведе отговора на момчето със свой коментар, който силно разсмя възпитаниците му. Те заразиха със смеха си и Кристиан, който явно не разбираше защо се смеят спътниците му, и това ги разсмя още повече. В такива разговори те се придвижваха напред. Стана доста хладно. И този път не можеше да се нарече хубав, макар че беше по-хубав от оня, по който тръгна Цезар Пинк. И тук потъваха на някои места в снега, а понякога трябваше да прегазват бързи потоци и рекички. Красиви гледки изобщо Нямаше. Картината беше толкова еднообразна, че малко по малко съвсем обезсърчи пътниците, за което помогнаха също студът и умората. Най-после стигнаха до мястото за нощуване. Всички се зарадваха, а Хари дори се пошегува, като видя колибата, в която трябваше да преспят:

— О, това е същински дворец!

„Дворецът“ се оказа наистина достоен за това название. Представете си безформена грамада от големи камъни, грубо натрупани, които като че ли всяка минута ще се сгромолясат от вятъра. В камъните имаше три отвора: два в стените, по-големият от които служеше за вход, макар че влизането през него можеше да стане само на четири крака; по-малкият представляваше прозорец, а за предназначението на третия Хари каза:

— Тази дупка навярно служи за излизането на дима и бихме могли да я наречем комин, ако на пътниците им скимне да накладат огън в „двореца“.

Както и да е, тъй като нямаше по-добро помещение, трябваше да се задоволят с този коптор. Разседлаха конете и ги пуснаха да си търсят каквото намерят за храна, а самите пътници се промъкнаха през „вратата“. Ако накладяха огън, мястото трудно би стигнало за четиримата, но като се постеснят, все някак си можеха да се поберат. Наоколо растеше много див розмарин и исландски лишей, имаше и съчки, но от влагата дълго не искаха да се разгорят. Грамадни кълба дим изпълниха цялата колиба. За да не се задушат, бяха принудени да излязат навън. Най-после огънят пламна и чак тогава димът се отправи към горния отвор. Всички насядаха край огнището.

— Сега ни липсва само добра вечеря — проговори Хари, като се позатопли.

— И това ще стане — рече Стюарт. — Ей сега ще сготвим нещо.

Той донесе котлето. Кристиан го напълни с вода и го тури на огъня. Когато водата завря, в нея изсипаха съдържанието на няколко месни консерви. Скоро супата беше готова. Вечеряха доста весело. После хвърлиха в огъня повечко съчки и лишей и легнаха да спят, като се завиха с одеялата си. На разсъмване обаче огънят угасна и нашите познайници така силно изстинаха, че се събудиха от студ.

— Хм! — промърмори Хари, търкайки вкочанените си крайници. — Не може да се каже, че в тоя дворец е много топло!

— Страшен студ, дявол да го вземе! — пригласяше му Харолд. — Кой ни караше да идваме тук! Не мога да си помръдна ни ръцете, ни краката.

— Ей сега ще ви размразим! — закани се Стюарт, раздухвайки огъня, който едва тлееше в огнището.

След час, когато всички седнаха да закусят, Харолд престана да се оплаква. Той вече можеше да мърда крайниците си, но не забравяше да мърда и езика си, и то повече, отколкото другите.

— Наистина тук не е лошо — кимаше момчето, като сърбаше ароматното кафе с мляко, което дължаха на предвидливия Стюарт.

— А кой казваше преди малко точно обратното?

— Ах, господин Стюарт, като че ли ви е приятно да си спомняте всяка моя глупост!

— Постарайте се да не ги правите и тогава няма да си спомням за тях.

Харолд поруменя и млъкна. Учителят с голямо удовлетворение отчиташе разликата между това момче и оня невъзпитан хлапак, когото завари в двора на полковник Остин не толкова отдавна. Особено го радваше Хари. Той беше просто неузнаваем. Харолд, прави-струва, все ще изтърси някоя глупава шега, подобна на предишните, а Хари вече не си позволяваше такива неща.

След закуска натовариха конете и продължиха пътя си. Слязоха до едно езеро. Стана много топло. В долината пасяха стада крави. Сняг вече нямаше. Всички бяха весели. Така, с добро настроение, стигнаха до реката Гардангер, на чийто бряг имаше голямо селище, в което спряха. Настаниха се в топла и чиста къща. С удоволствие обядваха. По-късно пиха чай и с още по-голямо удоволствие вечерта си легнаха да спят в топлите и меки постели.

— Колко е хубаво тук! — изтегна се Хари с наслада.

— Да, това легло наистина е по-добро от голата земя във вчерашния „дворец“ — иронизира го Харолд. — Всъщност ти каза, че и там е хубаво.

— Човек трябва да привиква на всичко — изфилософства Хари със сънлив глас и веднага заспа.

Брат му го последва.